Каменните улици

First topic message reminder :

Те са широки, дълги и чисти. Свързват всяка една част от града. Изработени са само и само от сивкави павета. На всеки десет метра има улични фенери, светещи бледожълто. Улиците са спокойни. Рядко може да се види сбиване, а когато стане винаги се намира някой, който да го спре на време.

Удара в носа беше добър и неочакван, трябваше да призная. Почваше да схваща за какво иде реч. Когато я преобърнах няколко капки кръв паднаха по лицето й. Вдигнах десният си юмрук и го насочих централно към красивото й личице. Незнайно как тя успя да мръдне главата си на мое ляво и да избегне мощния удар. Юмрукът ми попадна на земята и леко пукна цимента под себе си. Когато видях, че атаката ми е неуспешна бързо я пуснах и скочих на крака. Тя също понечи да се изправя, но с въртеливо движение й направих подсечка и Арадел пак тупна по гръб. хванах я за китката и я извих към мен, като тя инстинктивно изви тялото си. Ръката й изпука леко в рамото и болката запулсира в главата й. Ако не направеше нещо съвсем скоро щях да я счупя. Другият вариант беше да я пусна, но това щеше да значи, че е победена, а аз вярвах, че има още какво да покаже.

Понечих да се изпрсвя на крака, тя ме подсече и гърбът ми се удари в твърдия цимент.Даже мисля, че леко го надрах, но нямаше време да пресмятам щетите.След това ме сграбчи за ръката и я изви толкова силно, че се чу болезнен пукот, за момент ми причерня...но си наложих да се съвзема и да й отвърна.Тялото ми бе прегърбено и извито от болката, но успях да се накарам да забия петата си в крака й и със свободния лакят да я сръчкам в корема.След като се освободих от захвата й ми беше трудно да движа ръката си...май бе навехната или изкълчена.Докато Дориан се превиваше от болката в корема, я хванах за косата със здравата си китка , изправих я леко и отново я сритах този път с крак в корема.Тя падна назад и се удари в цимента...но преди да се усетя, кракът й мина през мойте спъвайки ме.Залитнах напред до нея и ударих челото си в твърдата земя.
На цялата тази картинка от някакво заведение, звучеше песен...някак като за фон.



https://www.youtube.com/watch?v=mFerLNdpwO4

Паднах по гръб, но успях да я повлека със себе си и тя удари челото си. От него рукна кръв.
-Ха, да видиш какво му е на носа ми. - опитах се да се пошегувам, даже се засмях, и едновременно с това се държах за корема. Бяхме смешна гледка и двете лежахме на земята, кървяхме и бяхме запъхтяни, а от някъде звучеше музика сякаш ни се подиграваше с игривите си ноти.
Арадел почна да се влачи по улицата, за да избяга от мен, едната й ръка беше обездвижена.
-Няма да ми избягаш. - извиках и я хванах за глезена като я дръпнах рязко, тя падна отново по лице и си одраска кожата. Държах я като някое куче без да я пускам, но тя се обърна и с другият си крак ме изрита в брадичката. Залитнах назад. Подпрях се на лакът и изплюх една голяма кървава храчка.

От челото ми течеше гърста кръв, може би я бах пукнала, ръката ми не искаше да функционира, одрасках си половината лице...гърбът ми ме болеше в пареща болка.Още?!Дориан плюеше кървави храчки...Оо не това не бе края, бях готова да стигна до крайност, бях сигурна, че и тя е готова на същото.Потвърди мислите ми като едва се изправи, парцалива и окървавена пародия на себе си.Не, че аз изглеждах по-различно.Цялата лепкава от кръв скочих към нея, но преди да успея да ударя, тя ме сграбчи за ранената ръка и ми се стори, че я строши като съчка на две.Изревах като звяр, а воят ми отекна в синевата...никога не бях усещала подобна болка, тялото ми се тресеше, изби ме студена пот по челото и сълзи от яд и болка кръстосваха лицето ми.Но някак си това ме надъха още повече...адреналина контролираше тялото ми и не позволяваше да рухна.Трябваше да използвам краката си за да я поваля.Това е сторих, изритах я силно в гърдите и тя се стовари отново на земята.Сълзите се бяха смесили с кръвта, не приличах на себе си...докато тя бе в шок със здравата си ръка повдигнах леко над земята единия й крак и с моя с все сила стъпих върху коляното й, докато не се чу нужното пукане, което показваше, че костта е счупена....В този момент някой ми дръпна шалтера и се проснах до нея.Всичко ми бе размазано...имах чувството, че се намирам между двата свята...

Малката русокоска стъпи здраво върху коляното ми и то се вдлъбна надолу. Счупи ми кракът. Болезнено се извих нагоре и извиках толкова силно, че екът ми се разнесе из цялата улица. Хванах кракът. Тялото ми се тресеше в конвулс. И друг път ме бяха пребивали, аз бях пребивала, но това беше първото ми счупване и си ебеше майката. Двете лежахме безсилни на земята, не можехме да говорим, устните ни бяха пресъхнали и напукани от тупаника, който си спретнахме. Но ако трябва да бъда честна сякаш се чувствахме пречистени. Сигурно стояхме така повече от десет минути в опит да се съвземем. Болката ни малко по малко намаляваше и от остра се превръщаше в тъпа, пулсираща, което не я правеше по-безопасна.
След още десет минути нещо ми прищрака и почнах да се хиля истерично. Беше ми смешно на какво се бяхме направили. Арадел се учуди от начало, но след малко я прихвана и нея и също почна да се смее.
-Кой каза, че не можеш да се биеш? Явно просто не си пробвала. - продължавах да се хиля. - Нали знаеш, че ако сега не станем никога няма да успеем.
-Права си. - каза тя и сякаш опитвайки се да забравим раните почнахме да се изправяме бавно, като охлюви. Аз се задържах на здравият си крак и се подпрях на нея. Леко почнахме да вървим в посока на гилдията куцукайки, поддържайки се взаимно и все още смеейки се.

Арадел получаваш Сила -6, Ловкост -7, Воля-5, Опит-7

Дориан получаваш Сила - 5, Ловкост - 7, Опит - 5

Ари учтиво отказа на учителя си и двете излезнахме от Сто слънца. Докато вървяхме към града я похвалих за успеха й. Беше някак си приятно да се рея във въздуха. Чувствах се комфортно в магията й. Имах вярва в нея и тя в себе си, което доста й помогна. Всеки го е страх, но веднъж приел този начален страх и преодолял го, всичко става по-лесно и тогава идва смелостта. Развих й тази си теория, като й обясних, че това винаги ми е помагало и ме е карало да се впускам без да се замислям в опасни ситуации. Разбира се това не означава, че трябва да си безразсъден, но не и да мислиш какво ще стане ако се нараниш или недей си Себастиан умреш. Тези мисли се зараждат единствено от този страх, наричан от страхливците за извинение - инстинкт за самосъхранение.
Говорейки по тази и подобни теми не усетихме кога вече вървяхме по калдъръмите на Маджестик. Арадел си купи кутия с цигари. Мале наистина ли я развалих? Почувствах се виновно и гузно за момент, нооо...само за момент. Аз си харесах една цилиндрична женска шапка и си я взех. Платих завидните 20 злато за нея с най-голямо удоволствие. Обичах шапки, особено ако бяха ексцентрични.
Вървяхме все така и се любувахме на заобикалящия ни свят. Тя разказваше весели истории от детството си, а аз се смеех искрено на тях. Изведнъж обаче усетих някаква тъмнина на близко разстояние от нас. Лицето ми се помрачи за миг, но веднага се усмихнах пак. Не исках да й казвам нищо без да съм напълно сигурна. Имах чувството, че някой ни наблюдава. Огледах се в тълпата, но не разпознах черната аура, която се натрапваше в мозъка ми. И ето, че тя ме удари в гърба. Усетих как косъмчетата ми настръхват. Продължавах да се усмихвам изкуствено и да кимам, а Ари все по-разпалено и весело разказваше смешните случки. В момент, в който не ме наблюдаваше се обърнах назад. Аурата изчезна, а заедно с нея и усещането за натрапчивост. Не можах да видя никой подозрителен. Сякаш се изпари в момента, в който се обърнах. Върнах погледа си към дружката си. Премълчах какво бях изпитала. Може би си въобразявах, макар че никога до сега не съм бъркала в усета за аури. И все пак трябваше да си въобразявам....
-Какво мислиш да правим сега? - я попитах енергично след като завърши и поредния си интересен разказ.

Придвижвахме се по улиците полу голи, заливайки се от смях без да обръщаме внимание на никой. Просто един от онези моменти, в които си толкова запленен от собственият си свят, че околните сякаш се изпаряват.
Вече минавахме през пазара когато смеха ми се секна. Главата ме заболя зверски и се спрях в крачката си. Пред очите ми се разигра поредното видение. Точно сега ли трябваше да се случи? Видях пожар. Пламъци бяха облели Маджестик. Сградата гореше жалостно като факла. В следващият момент тази картина изчезна и на нейно място се появи друга. Откъслечни образи се меняха в мозъка ми - руса възрастна жена с вулгарна усмивка, Арадел с окървавени ръце, аз лежаща в прогнила канавка. Имиджите се сменяха като кадри като всеки от тях хвърляше собствения си удар върху съзнанието ми. Арадел ме гледаше уплашено и тази рязка промяна. Кожата ми пребледня още повече. Опитах се да направя няколко крачки, но се почувствах изнемощяла. Залитнах и се хванах за стълба на една разтворена сергия, за да не падна.
-Ако няма да купуваш, изчезвай от тук, другоселецо. - извика се продавача. Обърнах премрежения си поглед към него. Нямах силата да му отговоря. Върнах се половин метър назад, свих надясно и с няколко стъпки стигнах до тухлената стена на някаква сграда. Подпрях се с длан на нея, а главата ми клюмна надолу, като косата ми закриваше лицето. Пръстите ми трепереха. Една тънка струйка кръв потече от носа ми и стигна до горната устна. Избърсах я бързо с другата си ръка, за да не я види Арадел.
Стоях така, обляна в пот, в главата ми милион тъпани бушуваха болезнено натрапчиви.

Безгрижието ни бе помрачено от светкавичната промяна в състоянието на Дориан.Смехът й се превърна в немощен къс вик и остана с празен поглед загледана в нищото.Страшно пребледня, даже й се зави свят, ако не се лъжа.Дали слънцето не й понасяше?!Не трябваше да я мъча толкова.
За да не губя време (все пак не знаех какво й има) я подхванах през кръста и започнах да мъкна към другата пряка в която паркираха файтоните и срещу прилична сума можеш да си наемеш.Дориан не беше толкова зле, но се виждаше, че нямаше сили да продължиНатиках я вътре:
-Към Сто слънца, моля.-казах аз и подадох на кучиаша парите които бях предварително подготвила.
Положих приятелката ми да легне в скута ми, така щеше да й е по-добре.Галех майченски сините й коси и обхождах с поглед чертите й.Докато в погледа не ми се наби...дааа...определено беше това на което ми приличаше.Малко прясно засъхнала кръв по едната й ноздра.Първоначално не знаех, дали да се меся...но все пак това щуро момиче , по неведоми причини бе успяла да ми влезе под кожата и ми пукаше за нея.
-Не те задължавам да ми споделяш!Но просто искам да знаеш, че винаги можеш да разполагаш с рамото ми на което да поплачеш и на слуха ми, който винаги ще те изслуша!
Тя не каза нищо, просто се усмихна...което за нея бе повече от всичките думи на света.

Връщах се с двете торби лед от Наргиле когато в уличката до барът в който бяхме не чух шум.Тъпото ми любопитство ме подведе, но преди да се усятя пътят ми преградиха мъж, който ми беше адски познат от някъде и жена с кукленско лице.Сякаш бе излята от восък, толкова съвършена бе тя.Името Лезандър явно винаги щеше да ми носи неприятности защото когато блондинката със сини кичури, разбра, че го познавам ме блъсна в стената и заби хищните си нокти в стомаха ми.Опитах се да избегна хватката й, но беше прекалено силна и трябваше да изтърпя пронизващата болка която усетих.имах чувството, че ръкаъта и описваше кръгови движения в самият ми стомах, причерня ми за момент, но точно преди да загубя съзнание от болка , тя ме пусна.
Ако съм искала да видя майка ми, трябвало да отида до някаква къща на дърво.Ситуацията бе толкова безумна, че не знаех дали краката ми трепереха от болата или от факта, че най-после научих местоположението на майка ми.Жената заради която прекарах половината си живот в търсене най-накрая пресече пътя ми и нямаше смисъл да избирам или да чакам.В този момент Тес, Дориан...и целият бар спряха да съществуват, имах приоритет към когото строго се придържах и той бе семейството ми.
Тръгнаха да завиват към главната улица когато залитайки ги настигнах и казах с пресипнах глас:
-Не искам да чакам...заведете ме при нея още сега!-бях възможно най-настоятелна.
Двамата се спогледаха с коварна усмивка на уста.

Двамата се спогледаха. Истеричния смях на Силвия куклата се разнесе из улиците като грохота на горгона. Арадел й беше толкова жалка и плитка. Тя никога не се беше съгласявала да я приобщават към "коалицията си". Имаха си достатъчно членове и колкото по-малко, толкова по-добре. Тя тръгна с бавни, заплашителни крачки към "детето" както я оприличаваше.
-Нима мислиш, че в това си състояние си достойна да се покажеш пред очите ни? Каква полза имаме от пикла като теб?
Аурата й се освобождаваше с всяка стъпка. Джей-джей я хвана за ръката преди да направи нещо глупаво.
-Силвия иска да каже, че не си достатъчно силна. Трябва да се подготвиш физически и психически за тази среща. Не се пали, успокой се и след няколко дена ни намери.
Белокосата жена изцъка недоволно през зъби и се разтопи в локва, която се изпари за секунди.
-Яре, яре....женската ревност е голямо нещо. Е джа!
Махна той на Арадел за довиждане и изчезна със същата скорост като колежката си.

Вървях мълчаливо, понякога се блъсках в различни хора, спъвах се...не бързах, вървях бавно , сякаш исках да отложа срещата си с онова място.Само с него, не и с майка си.В стомаха ми беше каша от смесени чувства...бях развълнувана от предстоящата ми среща с нея, но имаше и едно друго усещане , което не знаех защо е там.Усещане от типа когато се запознаеш с някой нов човек и той не ти вдъхва доверие.Усещах, че нещо лошо ще ми се случи, не исках да предизвиквам съдбата...но онези двамата които дойдоха онази вечер пред бара не бяха от най-добронамерените.Така залисана в собствените си мисли, не усетих как бях стигнала края на града...явно не ми се бе наложило да свия в някоя пряка или нещо подобно...просто вървях по главната улици.Сега тук имаше само нарядко разположени имения, цветни поляно на които пасяха животни а пастирите викаха подире им.Шейн вече вървеше пред мен отново подскачайки по различни малки гадинки.Очевидно бе развълнуван от предстоящото приключение....даа, добре си бе той...когато си котка, всичко ти се струва едно голямо кълбо прежда.

Дам!Най-накрая осъществих целта си и посетих града, който наблюдавах толкова вечери от високо.Гонитбата на уличните ветрове закачливо повдигаше бялата ми рокля, а виковете на занаятчиите придаваха душевност на самото място.Оглеждах всеки един от минувачите, всяка една гънка и несъвършенство...дали от всички тях имаше някого, когото съм познавала преди?Дали в момента не подминавах познати или приятели?

Тес дойде до мен и ме подкани да тръгваме. А и нали братята имали много работа сега и трябвало да чистят, та да им освободим заведението. Е, оставихме ги да се занимават с изпоприпадалите пияници и поехме по пътя си към дома. На излизане от кръчмата, пред нея преминаха група ездачи с дорести коне. Стори ми се че са някакви крадци, които ги гони градската стража и реших да помогна! Хванах Тес за ръката и го дръпнах :

- Тес, давай да ги хванем!
Затичах се напред, ала изпуснах мага от хватката си. Докато тичах по калдъръма, грабнах една забравена метла на улицата и я възседнах като младо добиче. Явно алкохолът ми се бе в повече, защото наистина ми се струваше че това беше малък ездитен кон, с който ще успея да хвана крадците.
Яхнал дорестият си жребец от слама и дърво, затичах в посока на яздещите истински коне мъже и се развиках :

- Стойте, нехранимайковци! Върнете ни пиячката!! Ъ-ъ-ъ!
Летях напред с бясна скорост, когато до себе си съзрях нещо странно. Тес бе на около половин метър, обърнал се с лице към мен и ме гледаше с тъпа физиономия.
- Ама...? - недоумявах аз.
А и как да схвана като аз яздех толкова бързо, а той сякаш летеше до мен?
- Леле колко си бърз-з! - похвалих го, като пришпорих отново въображаемия си кон. Погледнах с премрежен поглед напред, ала крадците отдавна се бяха изпарили. Е, изтървахме ги! В отчаяния си опит да ги догоня, усетих нечия ръка на рамото си. Погледнах в страни и ... О! Изненада! Тес отново "летеше" до мен, с тъпашката си физиономия.

- Брато - извика той силно в ухото ми - много си се наказал!
Тогава дръпнах юздите и спрях. Погледнах го учудено, после се огледах около нас и осъзнах къде се намирам. Всъщност не бяхме мръднали повече от метър от кръчмата. Въображаемият ми кон беше всъщност една метла която някой бе завързал за един стълб, за да не я открадне някой, а въжето през цялото време ме държеше като куче на каишка. Крадците явно не бяха нищо повече от нощни пияници, а аз се почувствах като най-големия тъпак в цял Маджестик. Хвърлих "коня" на земята и се облегнах на рамото на Тес. Усетих остра болка в мястото където се съединяваха краката ми и констатирах :

- Мож-ие да не е кон, ама ме боли все едно съм яздил цял ден! Е, Теси, к'во ще правим сега?
Всъщност, мен ми стигаше и да се просна на земята и да заспя. Ама, нека разберем какво му се правеше на младежа. Моя кеф свърши - пих, бих се...стига ми толкова за тази вечер.

И така подпряни един на друг тръгнаха по улиците, като викаха и пееха.
-Бате, Гойко, и си мъъъжжжж...
-Абе, замислял ли си се, кой е тоя Гойко? - попита Аш.
Тес захапа долната си устна в опит да се сети, но когато осъзна, че колкото и да се напъва няма да стигне до отговора на този въпрос, повдигна рамене.
-Никаква идея.
Засмяха се и продължиха по пътя си, вдигайки олелия, като от време на време през някой друг прозорец се провикваха ядосани домакини.
-Някои хора се опитват да спят.
-Бляяяя.... - викаше Тес в отговор на забележките им и продължаваше да пее, разлайвайки уличните кучета, които изобщо не се радваха на иначе в трезво състояние, що-годе приличния му глас.
Аш грачеше още по-фалшиво, но това му е хубавото на пиянството, че изобщо не ти пука как ще изглеждаш, какво ще направиш, а на сутринта ще ти остане само беглия спомен и вероятния махмурлук.
Вече стигайки до гилдията, чернокосия постави пръст пред устата си като пътна, за да са по-внимателни.
-Трябва да сме тихи, че ако Ив ни хване, спукана ни е работата.
-Коя е тая Ив бе?
-Ъъъ...не помня.
И хихикайки се се отправиха по коридорите.

След близо час тичане, в който спрях само на няколко пъти за по няколко секунди се озовах в града лутайки се по улиците. Даже не забелязвах коренната разлика между мен и останалите обитатели. Вървях безцелно хлипайки сама със себе си. Дъждът беше спрял и сега от земята излизаше пресен аромат на роса и зеленина, но никой не ми обръщаше внимание, или ако пък са, аз не го забелязвах. Не спирах да мисля за Арадел. Боже, дано е добре. Ами ако съм я наранила много? Не можех да си простя. Беше ме гнус от самата себе си. Не само, че нараних нея, нараних и себе си по този начин. Сега, когато бях на прага на адът, до толкова не исках да я загубя, че самата аз за малко да я погубя. Що за чудовище съм? Защо тази пуста сила ме обладаваше все в най-неподходящите моменти? Може би ме наказваше за своеволието, че съм й позволила да се настани в мен, като съд. Като проводник, който не издържа и се пука от време на време, само за да бъде залепен до следващият път. А той идваше без капка предупреждение и хора като Ари, като Дани или Дрейк си патеха за това.
Спрях се до една сграда, на която положих дланите си, с наведена глава и си поех дълбоко въздух. Усещах липса на кислород в мозъка, а челото ме цепеше зверски.

След около десетина минути в които До опитваше да се успокои, тя усети присъствието на Туул. Въпреки неголямата преднина която имаше некромансърката пред него той не успя да я настигне навреме. Единствената му следа бяха стъпките които тя бе оставила в калната почва, ала след гората те изчезнаха. Отвъд земята бе суха и напукана, сякаш никога не бе валяло дъжд върху нея.
Отново от онези ситуации, в които човек не знае как да реагира, какво да каже или пък какво да направи. Точно така се чувстваше Дрейк. Стоеше на около метър от Дориан и пръхтеше като разярено добиче. По-скоро се опитваше да си поеме въздух от бързането до тук, но му бе трудно. Дробовете му едва се свиваха, а гърлото му издаваше лек хриптящ звук.
И двамата определено имаха нужда от почивка и то голяма. Не само едно хубаво спане щеше да им се отрази добре ами и някакво изяснение на ситуацията. Признаците на побърканост у некромансърката започнаха да се проявяват прекалено често един след друг, а ковача не знаеше какво да направи. Никога не бе виждал някой да изпада в такова състояние. Е, освен в предучилищната си възраст, когато за първи път видя как баща му преби човек. Но, това тогава бе ярост. А това което видя днес, бе нещо много по-различно.

- Хайде, да вървим - бяха единствените думи които изрече след което подхвана отново под ръка белокожата красавица. Искаше да я заведе някъде където ще се чувства спокойна, сигурна и в безопасност. Някъде където тази сила може би нямаше да се прояви...скоро...

Не му отне много време, помислих си. Какво ли съм и очаквала? Разбира се, че нямаше да ме остави сама. Трябваше да се сетя, че веднага щом ме изгуби от поглед ще тръгне след мен, за да ме настигне. Може би това е една от причините, поради които го обичах - никога не ме оставяше, даже и когато си беше в правото да го направи.
Обърнах се и го прегърнах, главата ми беше облегната на гърдите му. Болката малко по малко намаляваше.
-Тя добре ли е?
-Ще се оправи. По-скоро е в шок.
-Как ще я погледна в очите?
-Ще намериш сили, тя няма да те отблъсне.
-Дали?
Тръгнахме бавно по улиците, като гледах право в земята. Слънцето се бе появило наново и сега наплива на хора възвърна нормалният си ритъм.
Докато вървяхме изведнъж нещо голямо премина през краката ми, което щеше да ме събори. След първоначалното олюляване се обърнах към създанието и замръзнах на място. На няколко метра пред мен седеше Шейн, навел муцуна, душейки земята. Направо не можех да повярвам. Изненадите се сипеха една след друга. Дрейк забеляза изумлението ми и също погледна към тигъра.
-Какво има?
-Шейн? - казах високо, вместо да му отговоря и когато животното чу името си се обърна.
Отначало не ме позна, но веднъж направил го, изтича пъргаво до мен и се хвърли в обятията ми. Клекнах и с усмивка почнах да го галя и роша козината му. Такъв красавец е.
-Шейни, какво правиш тук, перверзно момче такова? - смеех се.
-Той е с мен!
Гласът, който идваше зад гърба ми, ме накара да замръзна на място и да изтръпна. Изправих се бавно със зяпнало лице и се обърнах също толкова бавно. И ето го, точно там, на няколко крачки разстояние. Седеше. Русата му коса непокорно се вееше на лекия ветрец, небесните му очи пронизваха пространството, а усмивката му грееше по-силно и от слънцето.
-Скай!? - името му прозвуча треперещо, несигурно. Всичко това ми дойде като неочакван гръм.
-Здравей, Дориан!
Ама, че ебавка.....

"Интересно.." - помисли си ковача като наблюдаваше и двамата. Дориан леко вцепенено стоеше на земята и гледаше към този ... даже не знаеше какво да си помисли мъжа. Ясно му беше че не е Некромансър защото облеклото му изобщо не подобаваше на такъв тип раса. Целият бе окичен като прозореца на магазин за бонбони със всевъзможни камъчета и дрънкулки. На ушите си носеше... женски обеци?! О Елисандра!
- Ъхъ... -прокашля се Туул, привличайки вниманието на момичето. Когато тя го погледна, Дрейк повдигна въпросително вежди.

- А... това е...да! Един мой...стар приятел...да.
Обръщайки се леко в страни, тя посочи към въздушния маг.
Въпреки че го виждаше за първи път, имаше нещо в него което го караше да се съмнява. Кой току така се сприятеляваше с някой...в този вид?
- Дрейк... - представи се чернокосия -... от рода Туул. Гладиатор.
Ръката му се протегна напред в поздрав но още преди някой да му отвърне, тигъра изръмжа.
- Спокойно, Шейн. Стой кротък!
Небесния маг пое десницата на непознатия и я стисна силно. Здравата му мъжка хватка се опитваше да покаже някакъв вид надмощие или може би високомерност. Все пак мага все още не бе забравил как младата некромансърка изчезна от заведението след последното им виждане. А явно този който стоеше в момента срещу него, бе причината.

- Скай. Въздушен маг от...
- Сто слънца?
Хубавеца сбръчка вежди в недоумение.
- Хах! Как позна? Да не би...да си идвал там?
- О, не...поне скоро не съм...имам познати..тоест, имаме познати които са от там.
- Нима? Може да се познаваме...
В този момент Дрейк извърна погледа си към некромансърката която се бе облегнала на тигъра. Не знаеше дали нямаше да "настъпи" някой по опашката ако в момента кажеше името на Арадел. За това сметна по-добре да остави това на белокожата госпожица.
- Може. Всъщност, може да обсъдим това по пътя. Може да се присъедините към нас ако желаете.
Скай се обърна за момент към некромансърката, поглеждайки я право в очите.
- Не, разбира се. За мен ще бъде удоволствие.

Наистина за маг-а би било удоволствие да я види след толкова време. Един ловец никога не обичаше да губи плячката си, а тя избягаше ли от него, той винаги би продължил да я търси. Не че тя бе някакъв трофей за него, но все пак му бе интересно защо некромансърката изчезна толкова бързо при последната им среща.

Да се присъедини? По дяволите не! Тъкмо щях да отвърна нещо от сорта, че Скай сигурно си има работа, когато той ме изпревари:
- Не, разбира се. За мен ще бъде удоволствие.
Мамка му. Само това ми липсваше. Не ме разбирайте погрешно. От една страна се радвах, че го виждам. Беше си все същия - изряден, лъскав, като хубаво шампанско в скъпа бутилка. Но не и точно сега. Не и когато съм с Дрейк. Не исках по някакъв начин да се почувства на заден план, изолиран или пренебрегнат. Колкото и приятно да ми беше с блондина, обичах Туул. Обичах го още тогава, макар и неосъзнато и не исках да го губя. А когато двама мъже, които са имали общо с една и съща жена се изпречат един срещу друг, стават като наелектризирани петли, показващи надмощието си.
Но вече беше късно. Без да се усетя тримата, поправка четиримата се носехме по улиците в неловко мълчание.
-И с какво по-точно се занимавате, г-н Туул?
-Имам собствен бизнес в оръжейната сфера.
-Ооо... и как се справяте?
-Не мога да се оплача. Печеля повече отколкото ми е нужно. А вие, г-н....
-Скай. Само Скай. Преподавател съм в тукашната гилдия.
-Учител!? - учудено попита ковача.
-От вашата уста звучи доста детско.
-Сигурна съм, че Дрейк не е имал за цел да те обиди.
Скай ме погледна с крайчеца на очите си и се усмихна престорено. Познавах тази негова усмивка.
-Разбира се. - съгласи се той.
-Как по-точно Шейн се озова при теб?
-След изчезването на Арадел за него се грижи съквартирантът й.
Аш!? Този гей се грижи за Шейн! Ама, че смях.
-Но тъй като заминава за кратка мисия ми го повери.
Ясно, значи нямаше как да го накарам да ми го даде. Нямаше да се съгласи по никакъв начин. Ако беше още с онзи перко просто можех да го убия и да му го взема, но Скай беше друго нещо.
Спряхме се в близост до един магазин и Дрейк се обади:
-Жадни ли сте?
Не бях жадна, но исках да се махне поне за пет минути, за да поговоря насаме с магът.
-Да. Бих пийнала нещо.
-Може.
-Добре, сега се връщам.
И влезе в магазинът. Видях, че имаше опашка, така че щеше да се забави поне пет-десет минути. Когато се скри от полезрението ни, се обърнах рязко към блондина.
-Какво по дяволите?
-И аз се радвам да те видя. - сепна ме скептично.
Намръщих се.
-Извинявай, просто не смятах, че ще попадна точно на теб. Не си се променил изобщо.

- Класа скъпа, класа - отвърна мага на думите и - всеки трябва да държи на външният си вид. А твоето приятелче май гледам не е от тях. А?
- Не говори така...
- Не, не...не искам да го обидя. Напротив! Просто външният му вид показва какъв е. Трудовак...
- Нещо против ли имаш? - настръхна некромансърката.
Още преди мага да е отговорил на въпроса и, Дрейк се зададе от магазина.
- А.. - подскочи Дориан. - Много си бърз!
Дрейк подаде към новия си познат две бутилки. Една с вода от изворите на Памуковата планина, а другата бе някаква тонизираща напитка от пресни сокове. Остави го да избере и когато Скай взе своя избор, остави за себе си сока. За Дориан също имаше вода която тя взе в ръцете си доста вяло. Отвори я и отпи сърдито от нея. Явно не бе доволна че не остана повече време насаме със Скай за да си поговорят.

- Значи сте учител на маговете. Може би познавате...Арадел?
Туул не бе сигурен дали трябва да споменава името и. Но щом познаваше Дориан, трябваше да познава и малката и приятелка. Все пак двете бяха като пакет с бонбони който можеше да се отвори само когато бяха заедно. А после, следваха лудите забавления...
- Да. Шейн бе нейна собственост.
- Кой?
- Шейн...тигъра.
- Аа...да. Не се бяхме запознали с него... Ей, До... - провикна се Дрейк, обръщайки се назад... - Съгласна ли си да заведем Скай там от където дойдохме?
Явно не бе толкова глупав за колкото се представяше. Тактично избегна момента с Къщата на дървото и случилото се преди няколко часа. Все пак не можеше да има доверие на който и да е било в този момент, най-малко пък на непознат който са срещнали така случайно.

-Ей, До...Съгласна ли си да заведем Скай там от където дойдохме?
-Не!
Погледнах го по онзи мрачен и сигурен начин, в който ясно показвах, че думата ми е окончателна. Рядко го правех с него, но направех ли го, значи имаше защо. Хванах го за лакътя, като помолих Скай да ни извини за момент и се отдалечихме така, че русокосият да не ни чува.
-Какво си мислиш, че правиш? Защо искаш да го заведем при Арадел? Тя се махна от гилдията, а сега ти искаш да доведем един от тях при нея! Не те разбирам.
Бръкнах в джоба си и извадих от там цигара. Запалих я и вдишах. Не бях пушила цял ден, а след всичко, което стана определено имах нужда.
-Няма да го водим никъде. - казах последно и го подминах, като се върнах при въздушният маг.
-Виждам, че не си ги спряла.
-Навик. Няма отърване от него.
Клекнах и пак погалих Шейн, а той ме облиза по ръката. Явно ме помнеше пакостника му с пакостник.

- Като се замисля, скоро не я бях виждал да го прави - добави Дрейк без никой да го е питал. - Е, тогава какъв е плана сега?
Всички замълчаха за секунда, докато Скай не се включи изневиделица.
- Ами, виждам че сме нежелани за това май ще продължим разходката си по двойки, но в различни посоки.
Да, доста сконфузна ситуация. Скай не знаеше как да реагира още при троснатото "Не", което извика некромансърката. Това му направи доста голямо впечатление, особено като се има на предвид че чернокосия който изглеждаше като голям мъжкар, замълча пред думите и. Властно момиче...
- Шейн, хайде момче...
Въздушния маг извика тигъра при себе си и той покорно дотича до нозете му, забравяйки дори за самата Дориан. Явно маговете знаеха как да се грижат за животните около тях, щом един тигър можеше да бъде толкова питомен.
Скай махна с ръка и към двамата, след което се оттегли без да каже нищо. След секунди, заедно с белия тигър се изгубиха насред улиците.

- Защо искаше да се отървеш от него?
- Заради Арадел, казах ти!
- Почти ти повярвах!
- Дрейк! - извика троснато некромансърката - Нужно ли е да повтарям?!
Ковачът запази отговора за себе си. Явно нервите и не издържаха покрай всичката бъркотия която се събра в този ден и някой определено можеше да пострада.
- Към Къщата?
- ОК...
През останалото време в което вървяха, почти не си говореха. Даже, изобщо. Единственият по-силен звук който се чу около тях, бе писъка на сокол. През останалото време единственият им спътник бе вятъра който подухваше леко листата на дърветата.
Дориан продължаваше да дърпа от цигарата си нервно докато накрая почти не изгори и пръстите си забравяйки да я изгаси навреме. Веднъж хвърлила изгорелия фас, запали нов. Дрейк погледна към нея в момента в който го правеше но не каза нищо. Остави я да взима сама решенията дали да се трови или не.
Пътят им бе два пъти по-дълготраен от колкото когато го бяха изминали в обратната посока. Ако продължаваха в същото темпо да се влачат, щяха да стигнат привечер...

Толкова отдавна не бях идвала тук, но улиците си бяха все същите.Хората по тях бяха просто цветно допълнение, всеки носещ своя отличителен цвят и с ведър поглед пронизващ ежедневието.Затова харесвах това място, защото те зареждаше с един позитивен заряд.Сградите бяха същите, вървях по улиците и оглеждах всичко около мен все едно идвах за пръв път.Дори минах през кръчмата на онези чаровни братя.Надникнах плахо през прозореца, така че те да не ме видят.И вътре бе същото, нищо не се бе променило-същите столове, бар и редовните пияници.Те стояха зад тезгяха и вършеха нещата които вършеха по принцип.Толкова спомени витаеха тук, ехото на изпетите песни още се блъскаше в стените.Стъпките от дивите танци отекваха в пространството...носталгия.Махнах се от там преди да съм ревнала отново и продължих към Сто Слънца...

Толкова се радвах да ги видя, че приемах за чиста монета, това което ми казваха.Нищо, че приличаха на двойка хлапета оправдаващи се пред майка си за това дали са изчистили стаите си.Тръгнахме по каменните улици, а пред нас се усмихваше красивия хоризонт , нарисувал поредния величествен залез.След едни такива безумни два дни като тези ми се искаше малко почивка, да ида някъде където от мен ще се иска само да стана да си взема топъл душ или да хапна нещо вкусно и от време на време красива масажистка да влиза в стаята ми за поредната доза релаксиращ масаж....ммммм.Но това бе само в главата ми и така се бях отплеснала в мечтите си за перфектната почивка, че напълно забравих за Лезо и Ерик:
-Земята до Арадеел.Ехооо!-махаше с ръце като насекомо чернокоското пред мен.
-Тук съм, тук съм..Отплеснах се малко , май имам нужда от почивка.Не от сън, а от почивка, но това е друга тема.Питахте ме как мина денят ми, ами като отидох още от вратата ме хвана да се залавям за черната работа, метох, чистих..но по-късно ми даде зелена светлина да се докосна до онези изящни дрехи...но няма да изпадам в подробности.Когато дойде обедната ми почивка ме прати да взема ядене и се натъкнах на много интересен човек.Запознахме се в малката закусвалня на пазара, казва се Кастиел, може да го знаете , един от преподавателите.Побъбрихме си за кратко и след това той изчезна, а аз се върнах на работа.
При тази част от разговора ми , двамата мъже се спогледаха:
-Спокойно, той не знае коя съм...ако това ви притеснява.
Докато привърших с разказа си, бяхме почти до къщата....