Паркът

First topic message reminder :

В центъра на града се простира голяма парк-градина от плачещи върби и фонтан по средата. Той изобразява петолъчка, изработен от гранит и тъмен метал. Подходящо място за всеки, който иска да си почине сред свеж въздух и зеленина.

И таз добра. От кога се превърнах в спасител? Жената викаше ли, ръкомахаше ли и плачеше. Друсаше ту мен, ту Арадел и очакваше нещо. Както казах не бях човек, който защитава останалите. Но тогава се обърнах към новата ми дружка и видях тревогата в очите й. Аз не бях, но тя беше. Иначе и аз нямаше да съм тук. В погледа на магьосницата се четеше, че е готова веднага да се отзове и да направи каквото може. Е не можех да я оставя сама. Изправихме се. Обърнах се към Скай, който още се излежаваше.
-Ставай! - заповядах му троснато. Нямаше само ние да вършим черната работа. Щом е с нас ще помага, би трябвало да му е лесно. Беше малко недоволен от този факт, но все пак ни последва. Тримата тръгнахме бързо след жената, очаквайки всичко.

Видимо компанията бяха неприятно изненадани от новата си гостенка.Дориан гледаше старицата с недоверие, а Арадел просто стоеше безмълвна отстрани.Скай се опита да поеме инициативата в свои ръце, като се приближи до жената и я хвана за рамото.Инстинктивно изплашената женица подскочи в страни.

- Спокойно, спокойно - започна да я успокоява той, като гласът му се снижаваше все повече. - Кажете ми сега, какво е станало.
Жената погледна русокосият мъж в очите и запърха с мигли.От очите и все още се стичаха сълзи които бавно падаха по лицето и.
- Ами...бяхме с Гастон в библиотеката...и той ми показваше една книга за готве...

- Да...готвене! - прекъсна я Скай, опитвайки се да разбере какво точно е станало - Дайте нататък, после какво стана!

- ... ами... после дойдоха едни мъже.Големи, със много лоши очи.Те започнаха да ровят и после... - жената отново избухна в силен плач след което прикри лицето си.
Скай се опитваше да я успокои, но безуспешно.Жената продължаваше да плаче и не изглеждаше скоро да спре.Тогава той хвана здраво раменете ѝ и я раздруса силно.Главата и започна да се мята във всички посоки сякаш беше захваната на малко въже.

- КАЖИ МИ КАКВО СЕ СЛУЧИ ПОСЛЕ! - изкрещя със всичка сила мъжа в лицето ѝ.Внезапната му агресия до толкова я изплаши че плачът и спря.Само стоеше и го гледаше право в очите, очаквайки да я нарани. - Кой е Гастон и къде се намира?
Старицата измънка няколко пъти под носа си, но след като Скай я стисна силно за раменете тя му отговори с по-висок тон:

- Б-библиотеката.
Той се замисли за момент, след което се обърна към момичетата.Приближи се към тях и им казa:

- Искам да огледате какво е станало.Арадел, ти бъди първа.Нека Дориан стои отвън и да реагира само ако има нужда.


/ Арадел, ти си първа.Стигнете до "Градската Библиотека" и огледай внимателно.Опиши какво виждаш, чувства, усещане... /

Няма да казвам колко изумена бях от неочакваната трансформация. От слаботелесното, ниско момиче се превърнах в слаботелесен, нисък мъж, който ми се виждаше доста грозноват. Арадел се беше превърнала в малко по-висок блондин и то симпатичен.
Минахме през пазара, където ни гледаха доста странно, но явно дрехите ни всяваха такъв сконфуз, че никой не ни каза нищо. Само извръщаха погледи и навеждаха глави. Купихме си мъжки дрехи. Ари се облече с кожени панталони и бяла официална риза, която описваше торса й....ъъъъ...му. Аз се навлякох набързо с с развлачени, малко широки дънки, светлосиня тениска, пак развлачена и рапърска бяла шапка. Почнах да се чувствам комфортно в кожата си, но все пак леко неестествено. Добре, че си бях мъжкарана и не ходех по чисто женски начин. Умувахме къде да осъществим пъкления си план, но решихме, че бара не е подходящ за целта, имайки предвид, че довечера пак щяхме да бъдем там. И накрая ни хрумна - какво по-добро място за свалки от градската градина. Стигнахме до там и седнахме лежерно на една пейка. Арадел, която щяхме да наричаме Боб, седна леко разкрачено и облакъти едната си ръка на страничната облегалка. Аз, като един типичен рапър се разкрачих доста по-широко, наведох гърба си напред и поставих ръцете си вплетени в юмрук под брадичката.
-Еййй мацее.... - подвикна на една блондинка Боб. Доста се забавляваше в мъжката си форма. Тя го погледна и ни подмина.
Аз запалих цигара и почнах да се правя на оборотен. Фиксирах си една сладка брюнетка, миньонче, която се опитваше да запали своята цигара, но без успех. Станах и отидох до нея на отсрещната пейка. Извадих запалката си и й поднесох огънчето.
-Заповядайте госпожице. Може ли да се присъединя към вас?
И най-нагло се настаних до нея заговаряйки я.

Баси, ей това е предимството да си мъжкарана...един ден като се превърнеш в мъж и ще жънеш успех с мацките.Дориан наистина бе очаровала младата дама, която сега палаво пърхаше с мигли.А аз като селянин крещях след момичетата....схванах, че тактиката ми е погрешна, за това просто се огледах около мен за да видя дали не предизвиквам случайно интерес в някое момиче.Малко след пейката на забивката на Дориан седеше едно една дама с черна коса вързана в небрежен кок.Четеше дебела книга, но забелзах, че от време на време вдига поглед и ме наблюдава.Станах и се запътих към нея използвайки най-мъжкарската походка която мога да докарам и включих чара си на 100%.Като приближих видях, чете книга на автор, който ми бе един от любимците:
-"Котаракът Морис и неговите образовани гризачи"....рядко срещано изискана дама като вас да се захласва по подобен тип книги.Но все пак искам да ви адмирирам за добрия избор.-усмихнах й се аз.-Поневе приятелят ми ме забрави покрай заниманията си на съседната пейка, бихте ли ми позволили да ви правя компания, ако не е много нахално?

Изисканата дама повдигна погледа си и фиксира този на Боб. Намираше интересните му сиви очи за очарователни. Тя притвори книгата и му посочи с елегантно движение на китката свободното място до нея.
-Заповядайте.
Арадел не се поколеба нито за миг и се настани удобно като се стараеше да вкара внушителен вид, подходящ за мъж, който би имал шанс с жена от такъв сой.
-А вие каква литература предпочитате? Честно казано омръзнали са ми любовните, парфюмирани романи в стил Хофман, а още повече поезията на Шели и Байрон.

Докато Арадел се радваше на общо взето бързият си успех благодарение на добрия си изказ на съседната пейка, на която се беше настанила приятелката й се разиграваше доста по-различна сцена. Брюнетката видимо негодуваше срещу настъпателността на Дориан. Изведнъж леко детският й глас прозвуча в периметър от няколко метра. Тя се изправи и зашлеви един силен шамар на До, или по-скоро на рапъра, в който се опитваше да се превъплъти. Звука от удара оглуши тишината, а синекосият "мъж" гледаше опулено.
-Как не те е срам. Да сваляш бременни жени по такъв просташки начин. Негодник!
Арадел видя всичко от другата пейка. Беше учудена и усещаше, че Дориан ще избухне всеки момент. Сдържаността не й беше една от силните черти. Стана точно това, което очакваше и блондинката. Некромансърката се изправи като опарена, разгневена до голяма степен.
-А ти като си бременна защо пушиш ма?! Не знаеш ли, че така ще отровиш бебето?!
Тя/той грабна цигарата от ръката на стъписаната вече жена и я хвърли на земята като скочи с два крака върху нея, за да я смачка.
-Прости жени.... - изруга накрая и я остави в неведението си. Отиде до едно дърво на поляната и седна под сянката му, като нахлузи шапката така, че да закрива очите й, скръсти ръце пред торса си и почна да си мрънка нещо недоволен.

Чернокосата дама, която наближаваше своите трийсет се обърна към Боб.
-Познавате ли го?
Той се обърна към нея и отговори сконфузно:
-Никога не съм го виждал през живота си.

Дориан бе обезумяла, държеше се като разгневен пикинез...за момент си помислих, че ще посегне на родилката, но добре че се овладя.Бях готова да отида и да се намеся но в следващия момент осъзнах, че ако момичето до мен разбереше ,че съм приятел със синекоясия перко това ще ми донесе черни точки.
-Познавате ли го?-попита тя, а в гласа й се долавяше надежда за отказ.
-Никога не съм го виждал през живота си.-излъгах най-безсрамно.
За да я разсея от случилото се преди малко й предложих да отидем до човека който продаваше захарен памук.
-А вие каква литература предпочитате?-повтори тя въпроса си докато вървяхме по калдаръмената уличка.
-Честно да ви призная аз съм си романтик по душа..но си падам по фентъзи и криминални романи.Всичко онова което ме отдалечава от шибаната реалност е добре дошло за мен.-намигнах й аз.-Къде си ми обноските...дори не ви попитах за името ви, аз съм....Боб, не се смейте, майка ми е била неграмотна и вместо Браян е написала Боб, на всичкото отгоре беше и алкохоличка.
Докато й говорих всичките тези глупости, вече бях й купил бебешко розов захарен памук.Някак си не ми се искаше да се гавря с нея...просто ми беше интересно как се справям като сваляч в мъжки вариент..какво е да си на другия бряг.
-Предполагам, че е сладко като този захарен памук.Заповядай!

Тя се усмихна сдържано.
-Мелиса Моро.
Подаде ръката си и Арадел вместо да я стисне, я целуна галантно. Това много се понрави на жената, която явно беше свикнала на такова държание.
-Колкото до майка ви, не я обвинявайте. Човек не избира семейството си, той само може да изгради своето по собствен начин. - поучаваше го привлекателната дама като някоя даскалица от предния живот на Арадел, която сигурно по четири пъти ти повтаря едно и също. Ари се огледа за До и я видя все още стояща под дървото как размахва ръце. Вгледа се по-внимателно и различи, че момичето-мъж всъщност замахва пламенно към някакви мухи в желанието си да ги унищожи, а минувачите я гледаха странно, като някои от тях й се присмиваха. Мага си даде сметка, че не е особено женствена поне в държанието си, но и като мъж не я бива много.
-А вие с какво се занимавате, Боб? Аз съм секретар в градското кметство. - откъсна я от мислите й въпроса на г-ца Моро.

В точно този момент милата До, нямаше особено мъжко поведение.Но не трябваше много да се заблявам за да не стана и аз съмнителен като нея.
-А вие с какво се занимавате, Боб? Аз съм секретар в градското кметство.-отговори тя.
Брей, тая се оказа някаква еажна клечка, но за да се издигна още в очите й трябваше да вдигна летвата за себе си.
-Аз съм...граф на имение в една далечна земя на изток от тук.Тук съм защото се занимавам с благотворителност в свободното си време, смятам да даря пари на вашето кметство за да се реставрира театъра.-направо не знам как го скалъпих.
Още не бях приключила изречението когато До се засили към нас крещееки:
-ТОВА СА ПЧЕЛИИ, ПЧЕЛИИИИ...ЕДНАТА ИСКАШЕ ДА МИ ВЛЕЗЕ В МОЗЪКА ПРЕЗ НОСА!ААААА!!!ЩЕ МЕ ИЗЯДЪЪЪТ, КАНИБАЛИ!!!
Подмина ни и се хвърли във фонтана с цел да разкара гдните твари.Но освен отвратителни бяха и умни, защото отказаха да се махнат от фоната докато Дориан не излезе.Разбрах, че с гледане няма да стане, за това се намесих като изпртих малка част от магията си към тях за да ги разкарам.
Синекосто седеше подгизнал и стана сензация за целия парк.Даже едно момиче с очила се довтече до него и с почти не вярващ глас го попита.
-И ти ли вярваш в пчелите канибали?!-обърна се тя към него като към някакво божество.

Изправих се мокра до кости. Бях нагазила във фонтана до колената. Пчелите канибали бяха изчезнали благодарение на Арадел. Каква излагация само - аз човека, който не се страхува от нищо, впуска се в битки с кой ли не, да бъде подплашен от някакви си пчели. Тази отвара не ми действаше добре.
Шапката ми капеше върху ушите. Някакво ниско, очилато момиче с прекалено големи лупи, с прекалено загащена карирана пола до коленете и прекалено пожълтяла риза, както и прекалено остарелият й елек се втурна към мен.
-И ти ли вярваш в пчелите канибали?!
-А?!
-Пчели канибали. И мен са ме нападали шъ знаиш.
Тя ме гледаше с любов, която не можах да разбера кога успя да се зароди. Още повече не можех да разбера за какво ми говори. Зубърката се метна на врата ми и ме прегърна през кръста.
-Ще основем коалиция срещу тях. Какво ще кажеш, скъпи?
-Скъпи????
Гледах тъпо, опулено, чешех се по главата. Изобщо не схващах какво се случва. каква беше тази малка, дразнеща ученичка? Преди да успея да й отговоря усетих странни колики в стомаха си. Хванах се за корема.
-А...а....
Пред самият ми поглед тялото ми почна да се променя. Издуха ми се гърди, мускулите изчезнаха, косата ми почна да расте. В рамките на една минута бях върнала женската си форма.
-Ааааааааааааааааааа................. - изпищя очилатката и избяга все едно сега нея я бяха нападнали пчели. Всички хора около мен гледаха втрещено, невярващо. От онзи подгизнал перко не беше останало нищо друго от едно подгизнало момиче, на което разхлузените дрехи му стояха още повече като чувал.
Вдигнах ръката си като сочех Арадел с треперещи пръсти. Компанионката й се обърна към нея и също изпищя на умряло. Без да се усети русокосата също беше възвърнала реалният си вид. Тя се погледна и се стъписа. Видя ужаса на жената в очите й. Ужас, който се промени в огън. Тя стисна здраво захарния памук и почна да налага Арадел с него по главата.
-Какво си ти по-дяволитеееее. Изрудддддддддддд....Извергггггггггггг.....Травеститтттттттттттт........

В един момент стоях и се чувствах като героя на деня, а в следващия ме биеха със захарен памук.Панталоните ми бяха паднали и бях останала единствено по бялата си риза.Дориан стоеше и се заливаше от смях, но след малко и нейните се свлякоха.
-Какво си ти по-дяволитеееее. Изрудддддддддддд....Извергггггггггггг.....Травеститтттттттттттт........-крещеше подивялата секретарка.
Не можех да се стърпя на цялата тази помия която се сипеше по мой адрес за това, хванах мокрите панталони на Дориан и я замерих с тях право в лицето.
-А ти си тъпа лесбиийка в такъв случей!И мога да ти кажа, че приличаш на коала в лицето!!!
Хванах приятелката ми за ръка като й помогнах да излезе от фонтана.Тя само по тениска, а аз по риза се запътихме към Сто слънца.И въпреки всичко бяхме доволни от преживяните емоции и се хилехме като откачени.

Стигнах до градския парк, място на което хармонията е основният звук, а красотата е скрит фрагмент.Нереално зелената трева подканваше ходилата ти да стъпят на нея и да се отдадат на милувката й, дърветата гостоприемно предлагаха своите меки сянки.Имаше доста хора, спокойни, усмихнати хора.В този момент не разбирах защо хората от къщата избягваха честите срещи с това прекрасно място.На няколко метра от мен имаше заградено място, а вътре в него кротко хрупаха трева красиви коне.Приближих се до дървената ограда и ги загледах захласното:

-Момиче, конете не са за гледане, а за яздене.-заговори ме младежът, който ги пазеше.
-Аз никога не съм яздела...по-скоро бих наранила горкото животно без да искам.
-Никога не знаеш без да си пробвала.Пък и това не са обикновени коне.Просто трябва да застанеш вътре и този, който е предназначен за теб сам ще те намери.
Думите му подсилиха любопитството ми и си отворих дървената портичка.Застанах вътре и зачаках моят кон да ме намери.Имаше кафеви, бежави и красиви черни жребци и изведнъж измежду тях до мен дойде най-красивият бял кон, който съм виждала.Той се приближи и ме побутна с влажната си муцуна:
-Невероятен си!-казах му докато прокарвах ръка зад ухото му.
-Даааа, това е Шугар.Най-добрият ни кон и сега той е твой.
-Но аз няма как да го гледам...
-Не са нужни специални грижи...Когато ти е нужен просто трябва да свирнеш с уста и той ще се появи.
Останах без думи, дори не се помъчих да отговоря на момчето.Той дойде и ми помогна да възседна Шугар:
-Благодаря ви!-казах докато бавно се отдалечавах.
Движехме се бавно покрай поточето, аз нежно го галех по цнежно бялата грива и с лека усмивка оглеждах всяка една малка подробност наоколо.Можех да си позволя да се забавя още малко, за това не бързах за никъде.

Арадел яздеше опиянена и се изживяваше като принцеса или принц на бял кон. Или пък на завоевател като Чингиз Хан. имайки предвид, че беше единствената в парка на гърба на чифтокопитно животно. Вие си изберете. И все пак красив жребец, с красиво момиче отгоре му си бяха привлекателна гледка. Повечето хора, през които минаваше й се любуваха, от време на време по някое друго дете се спираше, за да погали Шугър по крака, само до там му стигаха и с радостен смях отминаваха.
Магьосницата от своя страна приемаше всеки комплимент с отворено сърце и се любуваше на заобикалящия я град. Това наистина е място, на което би живяла. Изобилстваше от пъстри цветове и изпълваше душата й с жизнерадостност.
Докато обикаляше, а копитата се забиваха в росната трева, която затъпяваше ропотът му от една страна се чу вик, после още един. Някъде на близо ставаше нещо. Не беше точно паника, по-скоро изненада. Докато Арадел се чудеше какво е накарало хората да се развикат, самата тя стана част от цялата какофония. Пред конят й изневиделица изскочи един друг представител на животинския свят. По-нисък от Шугър, но доста по-опасен. Бял тигър бе препречил пътя им, който уплаши коня и той се вдигна на задните си крака цвилейки.
-Ууууооооууууу.... - опита се да го успокой блондинката и тогава очите й се спряха на звяра. Беше красив, голям и незнайно защо се мяташе около тях, като ревеше. Искаше да повали коня и да достигне до нея. Някак си имаше усещането, че е виждала този тигър и преди, но не знаеше къде, защо, по каква причина и защо обикаля около нея като разярен.
Шейн излезнал от стаята на Аш бе намерил пътя си до града. Не е нужно да споменавам, че твърде често го оставяха затворен и искаше да види и той малко свят. Тигрите не бяха домашни любимци, имаха нужда от своята свобода. Но веднъж стигнал до парка, той бе съзрял стопанката си и бързо й пресрещна пътя. Ако можеше да говори сигурно би й казал, че я обича, че му липсва и да я укори, че го е оставила сам. Но вместо това, младата жена се страхуваше от него. Приемаше движенията му за евентуални атаки. Вярно, че сега си имаше тигърче, но то бе бебе и изпълняваше заръките й. А това тук си бе чист звяр - величествен и явно, според нея гладен. Смяташе, че иска да изяде коня й, затова се развика, за да го изпъди. Шугър, също събрал малко смелост почна да пристъпва към котката, в опит да я стъпче.
Шейн отскачаше от тежките копита и накрая избяга на няколко метра. Спря се и жално погледна стопанката си. Какво се бе случило с нея? Защо не скочи и не го прегърна? Изрева като ранен. Ако животните можеха да плачат, сега той щеше да рони горчиви сълзи.
-Какво искаш от мен? - провикна се Арадел, което го накара да се сплаши още повече. Тигъра измяука за последно и обидено, сякаш тъжно се врътна и хукна в незнайна посока, като след минута се скри от нея. Жребецът почна да се успокоява, а вече от никъде не се чуваха писъци, защото дивият тигър си бе отишъл.

Беше голям и изглеждаше ядосан.Защо избра да препречи точно моя път?Нима в парка нямаше много по-лесни жертви , като малките дечица , например?!Не, че исках нещо да им се случи, но просто цялата ситуация ми бе странна.Стана ми много мъчно за горкото животно, сега когато го гледах как се отдалечава осъзнах, че реално не е искал да ме нарани.За миг се покколебах дали да не викна след него, защото явно бе , че страдаше от нещо.Трънче в лапичката, може би?
Не ми се тръгваше от това прекрасно място, тук нямаше ябълкови дръвчета или големи и гадни камъни, но не исках да закъснявам за втори път днес.Пък и нямах търпение да му се изфукам с новата си придобивка.Толкова много се радвах на Шугар, за това го пришпорих и поех по прашния път към къщата.

-Разбира се. След всичките тези приказки за побърканата ви предводителка имам нужда от свеж въздух.
Лезандър се засмя и викна сервитьорката, за да плати сметката. След това я хвана за ръка и двамата излезнаха от ресторантът. Имаше идея за завършека на вечерта, но разходката бе идеалното допълнение.
Запътиха се към парка. Даже не сядаха. Нощните лампи осветяваха тревата и растенията и ги правиха да изглеждат още по-красиви от дневната светлина. Може би точно за това просто вървяха като си разправяха разни истории.
-Липсват ли ти?
-Кой?
-Хората от гилдията. Сега когато си ги спомняш, сигурно ти е мъчно за тях, още повече и като знаеш целите на братството ни. Мислиш ли, че си готова да се изправиш срещу приятелите си?
Уместен въпрос като се замислиш. Когато дойдеше и този момент, един миг на колебание можеше да провали всичко.

Светулки, улични фенери и аромата на омайни растения и всичко това в компанията на любимия-прелест.Тази вече сякаш бе поръчка, всичко бе идеално, той, аз, звездния небосвод.Вървяхме хванати за ръце и всичко изглеждаше толкова съвършено и правилно.Но тогава един въпрос срази идилията като гръм, въпрос от който бягах като дявол от тамян, въпрос който идваше през нощта, дерзаейки уморената ми съвест и си отиваше с първите петли.И сега излезе от неговата уста:
-Хората от гилдията. Сега когато си ги спомняш, сигурно ти е мъчно за тях, още повече и като знаеш целите на братството ни. Мислиш ли, че си готова да се изправиш срещу приятелите си-попита Лезандър толкова спокойно все едно имаше предвид дали искам да изляза с тях и да хапваме пасти.
Спрях се за миг, изражението ми отново помръкна.Представих си нагледно апокалиптичната картина как хората от братството избиват приятелите ми.Прерязваха гръкляна на Скай, поваляха Аш...нее, нямаше да го понеса, но се налагаше:
-Аз...как да ти кажа.Ще те излъжа ако махна с ръка и ти отвърна "Да, няма проблем", но няма да е така.Има проблем, те са мои приятели, но щом съм поела по този път трябва да го извървя.Тайничко се надявам да изникне някаква алтернатива и да не се стига до там, но няма такава вероятност.Балът сигурно ще е нещо като последно сбогом.-при тези ми думи сърцето ме прободе.-Някои от тях доста ми липсват, пък и да не ми бяха приятели знаеш, че имам проблеми с убиването на живи същества.А ти, реално искаш ли всичко това?Да има размирици, войни и убийства?

Лезандър се спря в крачката си, обърна се към нея и я хвана за рамената.
-Искам да има правда и справедливост. Няма да те лъжа, жертви може да има. Но ако всичко върви по план, те ще са минимални. Целта ни не е да ги изтрепем. Повечето от тях нямат избор. Просто следват установените правила. Считат ги за правилни, защото се включват в тях, пасват идеално. Не искаме масово клане и ще се опитаме да го постигнем. Точно затова ни трябваше човек отвътре. Въпреки, че имаме плановете на имението,д руго е когато някой знае всичките му кътчета, както и кога е най-пусто. Но до тогава има време. Балът е едно проучване, в което ще ни покажеш всичко и ако имаме малко повече късмет, нещата ще завършат добре.
Арадел привидно се успокои. Вярваше му, едва ли щеше да я лъже, затова се усмихна и двамата продължиха обиколката си.
-Сега ми кажи за брат си. Какви са плановете ви?

Отговорът му определено ме успокои.Знаех си, че не е един кръвожаден диктатор целящ смърт и покруса.Усмихнах се при думите му, определено му вярвах, а това бе най-важното.Продължихме да се разхождаме под надзора на голямата луна и да обсъждаме различни теми, докато не стигнахме тази за брат ми:
-Сега ми кажи за брат си. Какви са плановете ви?
-Ами днес бяхме на закуска в Наргиле и си изяснихме всичко.Ще остане още един ден и след това ще трябва да си ходи.Тъжно ми е, но няма как да остане.А относно вечерта със Силвия, наистина тогава ме изкара извън нерви, и двамата.Изобщо нямам представа как си могъл да....както и да е.-млъкнах за да не изрека следващите думи, но той явно разбра какво имам предвид.-Хайде да си ходим, искам да прекарам вечерта в хоризонтално положение, до най-удобната си възглавница.-надигнах се на пръсти и го целунах.-Ще продължим разговора си в леглото.-намигнах му аз.

Неловкото мълчание се усещаше от километри. Хората ги поглеждаха странно и се отдалечаваха. Шефа се хилеше а от Тайлър избиваше тъмната аура на ''ядосания учител''. Само Азии се клатушкаше на коня си и се усмихваше. Раян бе зад нея, хванал я през талията, бог знае защото тези идиоти я бяха оставили да язди.
Тя се намръщи когато за беляза, че всички без шефа са унили. Игнорира мъртвешкия поглед на учителя си и запя с медения си гласчец. Раян поблагодари, че наоколо няма никой.
-ФРЕЙ-ФИЛТ! ФРЕЙ-ФИЛТ!
Колко е забавно туууук~~
ФРЕЙ-ФИЛТ! ФРЕЙ-ФИЛТ!
Правим всичко на пук~~
Раян е изчервен, защото е много близооо до мен~~
Тайлър въчно е сърдит ии много упорииит~~
А шефааааа......
има смешна коса.-
След тези думи тя се ухили отново и започна да си тананика. Гилдмайстора избухна в смях, а Тайлър бе готов да скочи и да удуши пияната си ученичка.

Беше хубав слънчев следобед, а махмурлииската песен на Азии се носеше из парка, като караше хората да я гледат странно или да и се радват.Но все пак маговете бяха слънчеви и приветливи хора и общо взето на илионците се гледаше с добро око, нали бяха братски територии.А не знам дали знаете какво място е градския парк.Той е като изваден от книгите, природа, фонтани, пейки и усмихнати хора...какво по-добро място от това.Тайлър не одобряваше държанието на ученичката си, но все пак не смяташе да задълбава ситуацията като влошава настроението на всички с кавга.Въпреки всичко той се усмихна и слезе от коня си:
-Е, приятели сте за довечера?
-Аз дааа!-обади се весело Азии.-Ще има ли уиски?
-Не, ти пи достатъчно!Сега трябва да помислим как да те оправим, вониш на джибри и изглеждаш отвратително.
-Предлагам да си починем малко тук и след това да отидем до хотела и там да се изкъпем и оправим.Какво ще кажете?-предложи Раян.
-Добро предложение!-съгласи се учителя.-Сега намери кисело мляко и отърви приятелката си от пиянството.
Момчето кимна и поведе Разир към един от павилионите, за да си купят нещо за хапване и пииване:
-Кажи ми само с какъв акъл го направи?Искаше да се покажеш ли какво?

Азии пиши пост тук как хапвате и изтрезняваш, след това в хотела как се оправяте за бала там.

Докато купуваха нещата Раян й се караше. Тя заръфа един геврек и изпуфтя на думите му.
-Кажи ми само с какъв акъл го направи?Искаше да се покажеш ли какво?-
-Мммм... искаш да кажеш, че искам да се изфукам за пред теб?- засмя се Азии още леко пияна. Не бе пила чак толкова много и вече й минаваше, но все още се клатушкаше под въображаемия си такт.
-Е виж... мразя хората да ми говорят така.- Те седнаха на една пейка близо до компанията която сега похапваше от донесените от тях неща. -Просто нещо в мен кипна.- мразя хората да ми говорят така.-
Тя въздъхна. Раян се приближи до нея и тя се облегна на рамото му.
-Знам че беше глупаво. Само не знам как ще отравя нещата с Тайлър. Определено много ми се сърди.- Тя направи детска сърдита муцунка и отново въздъхна.
-Е, след време ще се смеете на този спомен, не се притеснявай.-
-Надявам се.-
-Съжалявам че ви прекъсвам гълъбчета, но е време да тръгваме ако сте се нахранили.- намигна им гилдмайстора.(така и не мога да му запомня името :Д).
Те кимнаха и се изправиха.

Определено това не бе пътуването за което Азии бе мечтала. Вече й се струваше като че ли че Тайлър е искал по-скоро да се отърве от нея от колкото да й повери ''важна задача''.
През целия път, а той не бе малко въпросният Томас не бе спрял да й разказва за това какво видял в еди кой си магазин или как отишъл на панайра или каквото и да е. Бе благодарна, че поне не й разказваше за часовете в който е избирал между пастелено розово или небесно синьо за лак за нокти.
Тя го огледа по-обстойно за пореден път. Всъщност ако беше без блуза и косата му беше малко по-рошава сигурно щеше да бъде победител в ''най-секси мъжът на десетилетието''. Бе много мускулест а лицето му перфектно. Тя въздъхна на поредния разказ.
-Слушай, ти май не си много приказлива а? Или пък те е срам?!?- Момчето започна да се киска, сигурно имитирайки сладко момиче, но звучеше като давещ се пор.
Азии обгърна шията на Найтфол. Бе отказала кон. С Найтфол сами щяха да се заведът до Феникс без ничия помощ.
Тя не му отговори. Четеше момчето като отворена книга. Приличаше на порцеланова кукличка. Нямаше нещо тайнствено в него, нито приключенско, нито лошо. А дали наистина бе така?
-Предполагам че списъкът е в теб?- Тя го погледна многозначително. По лицето му се четеше объркване. Той премига веднъж. После втори път.
-Ааааа, свитъкът с билките? Разбира се!-
Тя леко се усмихна. Поне беше сериозен.

За толкова малко време прекарано в Гилдията, Азии успя да научи поне малко пътя от Илион до Маджестик.Бе запаметила някой негови особености и всеки път като минаваше по него се удивляваше колко е изменчива Майката природа.На места имаше красиви скални насипи, ароматни борови гори и лехи изпъстрени целите с цветя.Всичко това бе съпроводено от песента на птиците и от безкрайните истории на Томас.За мъж трябваше да се признае, че говореше прекалено много, но имайки педвид ориентацията му се бе напълно нормално.
Той на свой ред веднага хареса Азии, допадна му начина по който се облича и изглежда, понеже честно да си признаем, момичетата в Гилдията имаха странен вкус.Но като цяло той си бе едно добронамерено, слънчево момче.
В града си цареше обичайната суматоха, много цветни хора на едно място, шум от разговори, смях и подвикването на различни бакалини.Колорита на това място те засмукваше толкова шеметно, че ако идваш за първи път свят може да ти се завие.На нашата героиня този начин на живот и допадаше, скоростта , динамиката на ежедневието и безбройните случки бяха по нейния вкус - всичко за което мечтае едно приключенско сърце се намира тук:
-Предполагам че списъкът е в теб?- тя го погледна многозначително, това бе първото нещо което му бе казала от часове насам.
-Ааааа, свитъкът с билките? Разбира се!Не ме имай за толкова глупав...Въпреки всичко искам да си прекараме добре, а ти ми се виждаш някак стегната.Винаги е готско да се запознаваш с нови хора.
-Добре де, стига си мрънкал.Ще се опитам да се отпусна, щом ти се виждам стегната.
-Така те искам, момиче.-потупа я по рамото той.
Двамата герои първо се запътиха към градския хотел, за да се настанят и за да отмият умората от телата си с един хубав душ.
Все пак не можеха да отидат в гилдията вонящи на пот, а и Томас изключително много държеше да се преоблече с нови дрехи.Само за сведение ще отбележа, че за двудневния им престой, той замъкна със себе си двадесет различни костюма, както и цяла колекция от козметика за почистване на лице:
-Ти да не си дистрибутор на бяла козметика или нещо такова?-попита го Азии смаяна.
-Ти пък...просто държа на хигиената и красотата си...
-И аз имам хубава кожа, ма не си слагам един вагон кремчета по него.
-Всеки си има начини, скъпа!Сигурен съм, че и ти криеш някаква тайна.
Разир го изгледа тъпо:
-Да...млада съм!
Колкото и дразнещ да бе на моменти не можеше да се отрече че в компанията му бе забавно, а и както заяви той самия - винаги е готско да се запознаваш с нови хора:
-Хайде "млада" госпожице, да се залавяме за работа!Нали знаеш, първо работата после забавлението, а щом стана дума за такова, довечера съм намислил да те водя в един много готин бар.
Двамата излязоха от хотела, докато девойката все още обмисляше пикантното му предложение.

/Слънце, пиши в Сто слънца как търсите учителя Хейз/

Искам не искам тръгнах с Винс към града.Не можех да кажа, че не го харесвам, просто не го познавах толкова добре и се чувствах неловко в компанията му.Той на свой ред беше в свой води и съвсем непринудено вървеше редом с мен и даже си подсвиркваше, за предстоящите събития бих казала, че изглежда доста безгрижен:
-Хубав ден, нали?-проговори докато крачехме по прашната пътека.
-Хората си говорят за времето, когато няма какво да си кажат.-изтъкнах аз.
Винс извърна глава и ме погледна:
-Ми може би ако благоволиш да кажеш нещо, а не да мълчиш като пукал.
-Какво искаш да знаеш?-опитах се да вкарам известен ентусиазъм в тона си.
-Личният ти живот не ме засяга...мм..не смятам за нужно да те опознавам дълбоко...-продължаваше да търка замислено брадичката си той.-Мнението ти по някой въпроси не го искам понеже от това което знам за теб, предполагам че ще бъдем на различно мнение...Ми май остана да си говорим само за времето.-заключи мъжът.
-Жега е.-констатирах аз.
Той се изсмя леко и продължи да си свирука..Градът бе сравнително пуст, заради топлото време и вероятността да получиш топлинен удар, хората чакаха по нормално време на деня за да излязат.
Същото важеше и за парка.Почти никога не ми се бе случвало да го видя толкова безлюден, единствено под някой дървета се виждаха насядали хора върху карирани одеяла, които се излежаваха блажено.
Застанахме по средата, точно до фонтана, който весело клокочеше:
-И сега какво?-попитах аз нетърпелива да разбера какво ще науча днес.

В един от последните горещи дни за сезона, хората в града драстично бяха намалели. Използвайки благоприятните температури, доста голяма част от жителите се бяха качили в горния град, за да потопят изморените си тела в минералните басейни, а като включим и факта, че доста бяха на работа, може да обясним липсата на такива в парка.
От друга страна, слънцето напичаше силно и сякаш не искаше да отстъпи почетното си място на есента. Вкопчило се здраво с лъчите си в небесната атмосфера, то запотяваше организма и малки капчици вече бяха избили по челото на Арадел. 
-И сега какво?
Винс се усмихна многозначително, сякаш измисляше някакъв пъклен план в главата си, но в действителност, го беше решил още сутринта.
-Ще тичаме!
-Моля?
-ще тичаме!
-В тази жега?
Мъжът погледна към слънцето, поставил длан над очите си, за да не го заслепява и направи замислена физиономия.
-Права си! Ти ще тичаш!
-А?!?
-Сама го каза - жега е. Не искам да получа някой топлинен удар. 
-А аз да получа, така ли?
-Преувеличаваш! Освен това, аз нямам нужда от тренировки, за разлика от теб.
Лидерът се извърна, отиде под едно дърво на сянка и седна на тревата, облягайки гръб на ствола му.
-Ако толкова те мързи може да си ходиш. Ако ли не - десет обиколки на парка за загрявка, след което почваш да увеличаваш скоростта.
И просто така, извади цигара и зачака изпълнението й. Знаеше, че няма да се откаже, защото ако си тръгне, щеше да признае, че е слаба и е в къщата, само за да си начеше крастата. А тя не искаше да изглежда такава, нали?

/Гери, първите обиколки са лесни. След десетата, може да включиш и магията си. Става въпрос за второ ниво на умението. Но не пиши как ги привършваш./

Слънцето печеше неумолимо и всяка жива твар, като изключим змиите и гущерите, разбира се, които по принцип копнееха за лъчите му, но сега и те се бяха скрили в дън земя.По това можете да прецените какъв пек бе настъпил над иначе това китно и прохладно местенце, сякаш зоркия Райчо се бе вкопчил със златистите си ръце за земята и не смееше да я отстъпи на идващата есен.
Винаги съм обичала циганските лета, да се излежавам блажено и необезпокоявано на някой хамак с чаша бяло фрапе в ръка и да съхранявам последните лъчи на слънцето върху кожата си.Но никога не съм си мислела и желала в най-голямата жега по това време на годината да тичам, като ненормална из някакъв си парк.Вярно си падах малко мързелива натура и физическите упражнения не бяха моя страст, освен ако не ставаше въпрос за плуване или майсторене на дрехи, но си имаха и привлекателна страна, която винаги ме е надъхвала и това е , че няма да си остана завинаги малката глезла, която не може да си отвори сама и котешка консерва.
Извърнах се и хвърлих саркастичен поглед на Винс, който казваше "Там ли смяташ да стоиш през цялото време" и той сякаш ме разбра и ми отвърна със самодоволна усмивка и опъна още повече краката си сякаш да ме дразни нарочно:
-И преди съм го правила, фасулска работа.
Той отново се усмихна:
-Вярвам, че е такава...Какво ще кажеш да започваме, а?
Обърнах се и огледах местността, която не веднъж съм обхождала с поглед, чакълестата алея която се простираше от началото на парка, започваща с красива флорална арка, минаваща през игривия фонтан, после завиваше към една местност, която бе дълга около километър и свършваше до там където започваше една от градските улици пълна с малки сергии.
Някъде цялата местност се простираше на три километра, нищо работа ако ставаше въпрос за бавна разходка по пладне, но почти оставящата те без дъх задача ако трябва да ги преминеш на бегом и то не един или два пъти, а цели десет, след които трябваше да си плюя не петите и да дам най-доброто от себе си.
Застанах до малко след началото на алеята и преди да започна огледах дрехите си, бяха меко казано неудобни за тази цел  - дънки и бял топ с ниски сандали.Визуализирах екипа, който ми се въртеше в главата и го материализирах върху себе си.Къси бели панталонки, бели кецове, и бюстие с дебели презрамки и шапка с козирка за да ме пази от жаркото слънце.
Разтегнах малко краката си, направих няколко подскока на място , поех дълбоко въздух и потеглих бавно.Не трябваше още от сега да се изхвърлям понеже щях да грохна бързо, а когато "машината" загрее всичко започваше да върви по мед и масло.Не си давах зор, тичах бавно но достатъчно бързо за да се запъхтя след известно време.Хората наоколо бяха твърде заети да се любуват на прекрасния ден, а и един на друг, така че не ми обръщаха особено внимание.Пък и бягащо момиче в парка си бе доста нормална картинка.
Не изминала и километър вече цялата ми кожа бе обагрена в ситни капчици пот, които и при най-лекия повей на вятъра ме караха цялата да настръхвам.Усещах как дробовете ми се свиват и отпускат неистово, сякаш се опитваха да абсорбират и най-малката частица кислород останала в тях, но заради никотина полепнал по тях чувството при свиването бе леко болезнено.В такива моменти на прекалено физическо натоварване пушачите превъртат в главата си една и съща мантра "трябва да откажа цигарите", поставен въпроса под такава светлина изглежда доста доста предизвикателно и примамливо.Свят без запъхтяване, без вмирисани дрехи, пожълтели нокти и зъби, както и без рак.Но това една друга тема, сега нека се съсредоточим върху дейността, която извършвах.
Бях почти към края на парка и вече имах чувството, че краката ми се движат машинално, още имах проблеми с дишането, но се стараех да го овладея, вдишвайки през носа и изкарвайки въздуха през устата.
Когато стигнах отново до Винс, го заварих в същата поза, в която го бях оставила:
-Леко си се припотила,  Арчи.
-Майната ти, Винс.-извиках и му показах среден пръст.
Това, разбира се бе закачка, а не проява на ненавист или омраза, просто спортна злоба.Не знам как са минали по-голямата част от обиколките понеже се стараех да си мисля за някакви странични неща, за Ерик, Арманд...с какво ще се облека утре.Опитвах се да извадя плюсовете от цялата тази работа, освен, че щях да стана по-бърза, щях да хвана и стабилен тен, а аз наистина държах на тена си.
Към десетата обиколка, вече ми се искаше да се откажа, да падна на чакъла и да се оставя слънцето да ме разтопи, като сладолед на клечка , но впрегнах цялата си воля и сили и продължих.
Спомних си, че имам правото да използвам магия, но точно сега не бях измислила как...изминах около 500 метра докато схвана как да извъртя нещата в своя полза.Трябваше по някакъв начин да помогна на тялото, да го подсиля за да издържи по-дълго и се сетих, че трябва да насоча магията си към мускулите.Впуснах я в действия, но не и заповядах да напусне тялото ми, а да попие в него и най-вече в мускулните ми влакна.Тя обхвана всяко едно от тях, обви се около него, като смок, който се готви да погълне плячката си и за секунда започнах да усещам как вътре в мен се образува нещо като втори слой кожа върху мускулите ми.
Усещането бе странно, не се чувствах по-тежка, а досущ като робот, готов да покори и най-високата планина с едно малко усилие.Започнах да увеличавам скоростта и това ми харесваше, чувах как въздуха свести в ушите ми, а краката все едно едва докосваха земята.Помагах си с ръцете, като ги бях прибрала към тялото и ги движех съвсем леко за да създавам по-голяма инерция.
Бях в пика на силите си и толкова бях увлечена в мисията си, че не забелязвах нищо около себе си, което след малко щеше да се окаже фатална грешка..или по-скоро комична погледнато отстрани.
Бях толкова вглъбена в тичането и ускоряването на скоростта, че не забелязах едно малко момиченце на не повече от три-четири годишна възраст, което бе тръгнало със своята кофичка към пясъчника.Като всяко дете и то бе овлечено в своята игра и не го интересуваше нищо друго, а като всяко неПораснало дете и аз бях погълната от същото.Не гледах пътя пред мен, но точно в последния момент сетивата ми започнаха да алармират, че преминава малък обект пред краката ми, погледнах надолу и я видях.Щях да връхлетя върху нея с все сила, но се овладях и за да избегна удара отскочих и направих някакво странно салто във въздуха, претърколих се няколко пъти по прашната алея и ожулих едната си страна в чакъла.
Нямаше време да оценявам пораженията си, затова бързо се изправих, изтупах се и продължих със същото темпо.Извърнах за малко глава за да проверя дали малката е наред, а тя стоеше стъписано на пътя и гледаше след мен, явно още не бе разбрала какво точно се бе случило.
Направих още две обиколки и малко по малко започнах да усещам как силите ме напускат, бях плувнала в пот и краката леко ме трепереха, но бях твърде решена да не спирам.Единственото, което бе могло да ме накара бе слънчев удар или разпродажба в някой бутик.