Паркът

First topic message reminder :

В центъра на града се простира голяма парк-градина от плачещи върби и фонтан по средата. Той изобразява петолъчка, изработен от гранит и тъмен метал. Подходящо място за всеки, който иска да си почине сред свеж въздух и зеленина.

Обиколките продължаваха ли продължаваха, и честно казано, вече никой не ги броеше. Нито Винс, който дори не я гледаше постоянно, а си бъркаше в зъбите с някаква сламена клонка, нито самата Арадел. Десет ли бяха, двадесет, сто, три хиляди четиристотин осемдесет и шест? Никаква представа. Бяха прекалено много, продължиха прекалено дълго и бе прекалено топло.
Потта се стичаше по тялото й, образувайки тъмни петна под мишниците, на гърба и около деколтето. Но едно е истина, усилията си струваха, защото ако преди бе бърза, то сега бе още по-бърза. Мускулите й станаха по-издръжливи, жилави, вените изпъкваха и засилваха скоростта, с която се придвижваше, а инерцията бе толкова силна, че не можеше да спре, дори да иска. Е, ще се наложи да поработи над тази част, ако не иска да прегазва хората като разюздена кобила, а кой да й помогне за тази цел, по-добре, ако не самият Винс, който се подсмихваше и дъвчеше сламката си. чувстваше се доста добре, тук на припек, но винаги можеше повече. А тук помощник и асистент щеше да му бъде самата малка кукла, която преди малко Арадел почти не премаза.
Мъжът привлече вниманието й, привиквайки я с длан и с една такава широка усмивка, а детето, каквото си бе невинно, веднагически изключи основното правило, което родителите се опитваха да вградят в отрочетата си, още в момента, в който можеха да възприемат думите им, а иначе казано: "Не говори с непознати", и изтича до интересно изглеждащият господин. Спря се пред него и на свой ред също се ухили, показвайки зъбките си, някои от които липсваха, защото ги сменяше.
-Как си малката? Аз съм Винс. Чичо Винс. А ти?
-Аз съм Санди.
-Санди! Какво хубаво име. Санди, искаш ли да си поиграем на една игра?
Детето наостри уши досущ като някое куче и се приближи до него. Той й прошепна нещо, така че никой да не ги чуе, като от време на време посочваше тичащата блондинка, а момичето заклати енергично глава, показвайки, че е съгласна и няма търпение. Изкиска се кокетно, врътна се, от което хардалите на роклята й съвсем леко се повдигнаха и тръгна в отсрещната посока, като се скри в един от храстите. Навря малката си глава между листата и почна да "дебне" нищо неподозиращата жена, която все така бягаше, бършеща челото си.
При една от обиколките, момиченцето изскочи напълно ненадейно от скривалището си, вдигна високо разперени ръце и извика едно звучно ПА, което за пореден път стресна Картие. За нейно, а и на детето щастие, успя да я прескочи, този път стабилно стъпвайки на крака, а вятъра, който създаде от сцеплението си с въздуха, разроши леко косите й. Малката се засмя лъчезарно и почна да се върти в кръг. Младата красавица гледаше в недоумение хлапето и тъкмо щеше да й се скара, че се е подложила отново на такъв риск, когато погледа й долови лицето на лидера и веднага разбра какво се случва.
-Ти сериозно ли? - провикна се така, че думите й да стигнат до него, а той на свой ред просто се изсмя.
-Тичане с препятствия, скъпа! Санди ще те чака на всяка обиколка, а ти ще я прескачаш без да намаляш скоростта си и без да я убиеш, по възможност.
-Ти си луд бе!
-Еее, сега....Не губи време. Хайде, на детето му се играе.
Малката кимна в знак на съгласие и едни такива очи, сякаш подтикваха Арадел, все едно тя й бе шеф, а не чичко Винс. Блондинката нямаше друг избор, освен да се подчини на двамата си тормозители и изругавайки тръгна наново. Само след няколко минути, момичето щеше да я очаква, като се движеше на различни участъци, че да не й е толкова лесно. Деца...

/Гери, опиши цялата ситуация, плюс успешни прескачания и завърши обиколките си, когато сметнеш за добре. В края ще получиш умението. Не забравяй магията ;)/

Този нормален ли беше? Нима живота на едно дете е по-маловажен от това да получа някакво глупаво умение?!Но нямаше как да не се подчиня, вярно е , че имах избор, но животът ти поднася всякакви изненади и препятствия, трябваше да се науча да се справям във всякакви ситуации.А малката беше толкова сладка, чак ми се искаше да се спра за малко и да я помачкам, русата и косичка бе вързана на две опашки отстрани и имаше красива бонбонено розова рокличка - същинска принцеса.
Но нямаше как...трябваше да продължа да тичам, а времето имах чувството, че става все по топло.Цялото ми тяло бе мокро и хлъзгаво, едва ли представлявах привлекателна гледка, по-скоро приличах на блатна змия и миришех на такава....
Мускулите ми вече машинално извършваха движенията, а чувството бе подобно на полет, все едно краката ми бяха станали с половин метър по-дълги, правех невероятен разкрач.Но сърцето ми се сви когато дойде време да прескачам малката.
Тя толкова ентусиазирано застана по средата на алеята и разпери ръчички като морска звезда.Опитах да засиля още малко темпото си за да имам оптимален отскок.Точно преди да се сблъскам с нея, отскочих с десния си крак, прибрах краката си към мен, за да не я ударя с тях и отново ги пуснах за да олекотят удара ми със земята.
Нямаше падане и ожулени скули, които между другото още ми пареха от солената пот, която се стичаше по малките ранички.
Беше ми интересно какво ще стане ако влея още малко магия в мускулите ми и ги оплътня още повече?Нищо не ми пречеше да опитам и без това бях свикнала да падам.Отново разлях енергията си, като я съсредоточих върху краката.Погледнах надолу за да видя дали случайно не съм станала като култористка, но нямаше особена промяна, просто бяха станали по-обемни.
А като говорим за скорост...спокойно можех да си организирам едно състезание с леопард.Бях невероятно бърза, чак се изумявах от себе си.
Отново дойде време да прескачам малката, бързата скорост бе по-голямо предизвикателство, издигнах се над нея и сигурно съм отскочила на около метър и нещо от нея.
Всъщност колкото и да бях скапана ми беше забавно и го правех с невероятно удоволствие.
Но след около още десет такива обиколки в това темпо усетих как издавам багажа.Дадох си зор за да стигна до Винс, след което забавих ход, изтеглих магията от тялото си и просто се пльоснах до него на тревата.Имах чувството, че краката ми липсват и не мога да стоя на тях:
-Някой да донесе инвалидна количка.-изпуфтях докато лежах като тюлен по слънцето.
-Е, стига си се лигавила...нищо ти няма.
Хвърлих му един злобен поглед, след което въпросното момиченце дойде:
-Какво и е на каката?-попита тя.
-Нищо, скъпа, просто е хипохондричка.
-Какво е хипохлоричка?
-Човек който си мисли че е болен от всичко..-отвърна и Винс.
Нямах желанието , а и силата да му отвърна, затова просто си замълчах и помолих Елисандра, ако може някой да дойде и да ме пренесе на по-хладно място...

Момичето бе толкова радостно, че е научило нова дума, че почна да пляска с ръчички и да я повтаря все едно не я бе научила, ами самата тя я е измислила. Сега, гордо подскачаше в кръг около двамата възрастни и си тананикаше, клатейки глава като махало:
-Хипохондричка! Хипохондричка! Хипохондричка!
За някои наши познати от този свят, този звук би бил толкова неприятен и дразнещ, че като нищо да улови малкото дете и да му извие врата като на пиле. Но в случая, магьосниците по-скоро се забавляваха на играта й, отколкото да се отегчават, и дори Арадел забрави за умората си, ако не изключим парещото усещане върху ходилата й.
След като русокосата принцеса, на която я определиха се наскача, тя тупна на земята, а най-долният пласт плисета се разпръсна като разцъфнала чаша на лале. Пое си дълбоко въздух и издиша шумно, за да покаже, че и тя се е изморила не по-малко от какичката, което предизвика усмивките на превърналите се незнайно как в бавачки.
-А ти как се казваш? - провеси тумбестата си глава над блондинката.
Тумбеста, защото децата на нейната възраст винаги имат бузи, едни такива зачервени и обемисти, че на лесна ръка можеш да ги сравниш с морски свинчета или друг представител на семейство Порови.
-Арадел!
-Имаш ли деца, Арадел?
Младата жена буквално усети, че нещо й засяда на гърлото, при този въпрос и се задави. Винс, той само избухна в див смях при мисълта.
-Ако тя стане майка някой ден, горкото дете. Вече си представям как Ерик го дундурка и му казва: "Виж, сине, това е листо. То е наш приятел, затова не го наранявай", ааахахаххаха.....
Картие се намуси на тази ненужна забележка, но не каза нищо. За такива ли ги мислеше наистина? Тц, тц, тц....
-Не слънце, нямам деца.
-Защо? Не ги ли обичаш?
-А...ъ....обичам ги...но съм още млада.
-Така ли? На колко си.
-На двадесет и една.
-Ама това не е младо. Това си е многооооо старо.
Поредния смях от устата на лидера.
-Казаха ли ти го, дъртофелницо.
-Абе ти защо не си.... - но се усети навреме, че пред малчуган не е хубаво да се псува, затова стисна зъби и почна да хапе ядно долната си устна.
-Каката да не ми се разсърди?
-Не, скъпа. - обади се магът с двойната стихия в себе си. -Тя просто е прекалено самовлюбена, но не ти се сърди. Но ако искаш можеш да й се реваншираш.
Сякаш видяла поле за изява, малката се повдигна, люлеейки се, заглади рокличката си, в което нямаше никаква логика, защото след като заобиколи и застана зад главата на Арадел, пак пльосна на земята и тя така или иначе отново се набра и измачка. Но детските мозъчета са пълни с какво ли не, та не бива да се учудваме. И за капак на всичко, взе кичур коса и почна да го сплита. След всяка плитка, почваше нова и така една след друга, от черепа на елементалистката излизаха красиви плетеници, всяка от която завършваха с закичено от страна на момиченцето, цвете, като окончателен елемент.

/Гери, свободно РП/

Беше толкова приятно да общуваш с такова малко съкровище, за миг нещо се разтопи в сърцето ми и се замислих дали един ден реално ще искам да имам деца.Исках ли деца?Да, защо не...искаше ми се да нямам някаква драстична разлика между мен и детето ми, за да мога да го разбирам.Например едно като това малко цвете до мен, щях да го гушкам и да го обичам всеки ден и да му правя плитки, да му шия роклички...За миг докато тя сплиташе косата ми се усетих в каква насока бяха навлезли мислите ми и леко се смутих.
Дали Ерик искаше да има деца?Повдигали сме темата за брак, но това бе съвсем за кратко, но ако мисли, че съм несериозна за такава стъпка?О, по-добре да си избия тези неща от главата.
Малката Санди доста добре се справяше с плитките:
-Къде е майка ти миличка?-попитах като се огледах за някоя жена, която търси детето си.
-Отговорът е "не", Арадел..-отвърна вместо малката Винс.
-Как така не?
-Не може да е задържим хахахаха.На горкия Матюс ще му дойде в повече...
-Имам си мама!-намеси се малката.-Тя е ето там и пие сок с нейните приятелки.-посочи тя към една група жени на едно одеяло.
-Това е чудесно, съкровище, но няма ли да се притеснят за теб?
-Не, аз съм вече голяма.
-Ти си голяма, но не знаеш ли че по улиците бродят хора, като ето тази кака, които събират всичко де що видят.Много е опасно.
-Не говори глупости, Винс.
-Отречи го, отречи, че за момент не се замисли че ако няма майка ще я вземеш с теб.Казвам ти, един ден до толкова ще се побъркаш, че и това няма да ти пречи вече.
-Ти изобщо не ме познаваш...не ми се коментира.
Санди се прозина :
-Аз малко се уморих...-заключи тя.
-Отиди при мама да си починеш тогава.-подканих я аз.
-Много е далеч..-отвърна малката и започна да се настанява в мен, а очичките вече и се затваряха, бе дошло време за следобедния и сън.
Взех я в мен, тя нагласи главичката си и почти веднага задрема.Люшках я съвсем леко и неволно се усмихнах при вида на заспалото дете:
-Как може да си такава?-с недоумение попита мъжът.
-Каква?
-Сякаш в главата ти няма нищо друго освен животинки и бебета...Не те ли вълнува нещо друго?
-Вълнува ме, като всеки човек и аз си имам стремежи..
-Какви?Да родиш пет бебета на Ерик ли?
-Не!Както и да ти го обясня няма да разбереш.
Той вдигна рамене и се облегна отново на дървото сякаш готов и той да се отдаде на сън:
-Но поне си помисли дали не пресилваш нещата с чернокосия...това е последното, което ще кажа.
Замълчах и отново се загледах в чертите на детето спящо в обятията ми..ами ако наистина го насилвах с държанието си?Казах си, че няма да мисля на тази тема, може да се опитам да карам нещата по-полека, може Винс да е прав.
След няколко секунди над мен надвисна едра сянка, извърнах бавно глава и видях едно женище с ръце на кръста, погледна в скута ми и видя спящото и лицето и почервеня като маймунско дупе:
-Вие сте упоили моето Санди!Негодници!Крадци!-започна да вика тя при което Винс и малката се събудиха и тя веднага отиде зад полите на майка си:
-Помощ, помощ!Тези двамата се опитаха да откраднат дъщеричката ми
-Но госпожо, ние просто...-опита се да обясни Винс.
Тя бе осверепяла от страх да не загуби най-скъпото си и започна да ме налага с дамската си чанта по главата:
-Сега ще се опитат и мен да нападнат!Помоооощ!
Тук не знаех как да реагирам, бях хваната на тясно.

Добре де май, малко прекалих, но иначе как да го изненадаш негово величество. Поне едно беше сигурно. Това не го очакваше. Реакцията ми беше различна. Погледа също. Сякаш за пръв път мислеше, че правя нещо много, много грешно. Браво на мен. Само това ще кажа.
Е след като излязохме от клуба започнахме пак да ходим наляво и надясно, но този път поне знаех дестинацията. Парка. Супер. Само едно не беше хубаво. Моя събеседник беше много тих. И не излъчваше онази енергия в клуба. Приближих се до него и го спрях за момент. Погледнах го и се опитах да съм спокойна.
-Добре де, стига сега. Извинявам се за целувката, но пък го приеми така. Телата не са нашите. А и ти каза да сме Себи и Мо.
-Но си остава роднинската връзка.
-Е аз не те виня като спиш с дъщерите си нали?
-От къде знаеш?
И го хванах натясно. Не че знаех, но предположих. Той беше с болен мозък, и май и аз бях така. Почвам да се чудя по-този въпрос.
-Значи е вярно.
-Не ми казвай, че действаш на наслуки.
Вдигнах рамене и се усмихнах.
-Ами да. Иначе как ще разбера. Грегъри не споделя нищо с мен. А да не говорим за слугите. Сякаш са дали думи да не говорят за теб.
-Значи как беше. Без тайни, без лъжи. Без маски.
-Само когато танцуваме.
-Хах добре, само тогава.
-И не ми се сърдиш?
-Не ти се сърдя, но няма да го повтаряш нали?
-Само по бузата.
-Само по бузата.
-Имаме сделка.
Е поне това се разбрахме. И сега вече бяхме в парка. Започнахме да се разхождаме и разхождаме. Но поне този път си хвърляхме по някой поглед. Поне това стигаше за сега.
-Но поне видя ли, че като си заслужиш нещо е по-хубаво.
-Ако имаш предвид момичето ... да ... май си права. Без облагите е по-интересно.
-И какво стана с нея?
-А жива е, и здрава.
-За второто не съм сигурна.

Напълно нормално е, за една майка да се притесни толкова. Колкото и да е неприятна ситуацията, майчиния инстинкт винаги се появява, като стръвница, готова да защитава малкото си. Точно поради тази причина Арадел не винеше жената и не й отвръщаше или вдигаше скандал. Защото знаеше, че ако бе на нейното място, щеше да реагира по същия начин. И все пак, не й харесваше да я удрят по главата, затова избягвайки маховете й, се опитваше да обясни ситуацията.
-Моля ви, госпожо. Нищо не сме направили на детето ви.
-Да, мамо. - викаше зад нея Санди, но жената изобщо не я отразяваше.
Сякаш бе загубила връзка с реалността и единствено в чантата си намираше упора. Даже намесата на Винс не помогна. Ако зависеше от него, до сега да я беше разфасовал, но се опитваше да се сдържа, поради което само си изпроси и няколко удара за себе си.
-Мръснициии. Детекрадци.
-Ама, жено, стига бе. - викаше магът.
Уви, безуспешно. Жената напираше все повече и повече, превръщайки малката им групичка в основна атракция.
А атракциите никога, ама никога не остават незабелязани. Дори напротив. хвърлят толкова прах в очите, че инстинктивно насочват зяпачите към нея, които я заобикалят в кръг и се радват на представлението. В случая, кръг от клюкари нямаше, но това не значеше, че почти всеки посетител на парка в радиус от километър не бе втренчен в тях. Така де, не всеки ден ставаш свидетел на скандал между такава колоритна групичка. Дори направи впечатление на един Бог и една Принцеса, които просто искаха да се отдадат на следобедна разходка. Но не щеш ли, виковете достигнаха и до тях и те извърнаха взорът си към малката тълпа крякащи, подскачащи като пъдпъдъци, хорица.
-Какво става там, по дяволите?
Мортем сви очи, за да види по-добре, а Себи, когато видя веещата се руса коса в близката далечина само се усмихна леко ехидно, повече развеселено.
-Хахаха...
-Какво?
-Нищо, просто една стара позната. Хайде!
Мъжът, който в момента се бе превърнал в един истински красавец, хвана дъщеря си за ръка и я повлече към маговете. Стигайки, той я пусна и огледа обстановката. Арадел все още се опитваше да се защити, вдигайки лакти за протекция, Винс изгаряше вътрешно и се чудеше кога ли ще се изчерпи търпението му, а женицата все така ги налагаше с "оръжието" си.
-Казахме ви, че не сме направили нищо на детето ви. Вие от дума не разбирате ли?
-Не ви вярвам! Лъжци!
Тук бе и момента, в който Повелителя на Мрака, реши да се намеси. Все така ухилен, но сдържано, той се промушна между майката и жертвите й и хвана китката й, спирайки поредния напън за безмилостна атака.
-Извинете, госпожо.
Жената се обърна и за миг забрави всичко. И побойническите си възможности, и дъщеря и виновници. Очите й бяха зашеметени от този хубав, пръкнал се от нищото непознат и за малко да изтекат от орбитите си.
-Разбирам притеснението ви. - продължи той. - но до колкото разбирам, младежите не са виновни.
Младежи? Та той изглеждаше по-млад от лидера.
-О, напротив, господине, те искаха да наранят бебчето ми.
Дантес погледна към малката, която още малко щеше да се разплаче и се усмихна.
-Но малкото ви съкровище е напълно непокътнато. Явно сте се объркали.
-Да, но...
-Нима вие сте майката на тази принцеса?
-Д...да...
-Не може да бъде. Толкова млада, толкова хубава и вече майка.
Излишно е да казвам, че жената не бе първа прелест, е не бе и грозна, напълно средностатистическа гражданка, но от комплимента колената й се подкосиха, а устните се разшириха с кокетен кикот.
-Мога да ви уверя, че съм аз.
-Неее....не приемам думите ви за истина.
-Истина са, истина са.
Малката Санди поклати глава, за да подчертае правотата й.
-Забележително. Как се казвате?
-Дебора!
-Дебора. Хайде, какво ще кажете да ги оставите на мира. Изглеждат ми като добри хора.
Жената се обърна към маговете и изведнъж сякаш гледаше на тях с други очи.
-Може би сте прав. Много се извинявам за объркването.
-За нищо. - промърмори раздразнено Винс с половин уста, защото все още искаше да я убие.
-Е, няма нанесени щети, значи всичко е наред. Нека ви изпратя.
Себастиан хвана ръката й и я поведе към алеята, а момиченцето припна след тях, като не забрави да се сбогува със забавните какичка и чичко. Мортем наблюдаваше всичко това и не спираше да се усмихва на уникалните му способности. Този човек бе просто ненадминат. Само след минута всички видяха как целува ръката на майката, казва й нещо, тя отново се засмива кокетно и се връща при тях.
-Май се отървахте на косъм.
-Ъъъ..да....ние... - измънка Арадел, все още неосъзнаваща какво се случва.
-На вашите услуги, госпожице. - поклони се богът в реверанс с нестихваща усмивка.

/Така, сладури. Герито е първа, слънце, може да включваш и думи и действия на Винс, а след нея е Тери. Искам да видя как ще развиете ситуацията. Чак тогава съм аз./

Защо ли този сценарии ми е толкова познат?Случайно да не се намирахме в една от главите на някой розов роман, в който бедно момиче изпада в беда, притисната в клопката жестоко въоръжен злодей с...чанта, но познайте какво!На помощ и се притича местен същински Ерос и с ослепителната си усмивка и маниери оправя положението.Явно още не бях свикнала с красотата на този град...но за Бога, Арадел, стегни се.Все още стоях, като ударена с мокър парцал и преосмислях ситуацията , а когато започнах да сгрявам какво се случва, на лицето ми се изписа широка усмивка:
-На вашите услуги, госпожице. - поклони се богът в реверанс с нестихваща усмивка.
Леко приклекнах , както бе по етикет, а Винс стоеше с кръстени ръце и гледаше тъпо:
-Благодаря ви, господине, че ни помогнахте да изчистим това недоразумение.-сръчках приятели си в ребрата за да изкаже и той своите благодарности:
-Няма пък....-изсъска той.
-Добре, благодаря от името на двама ни.
-Не е нужно, за мен бе чест.-отвърна непознатия със все същия галантен глас, от който колената ти омекваха.
Глупости, аз въобще не се изчервих и въобще не ме свиваше стомаха, това бе от жегата.Добре, че бе жегата , която прикриваше зачервените ми страни.А споменах ли колко е красив?
-Ъм ние трябва да тръгваме, нека оставим господина и дамата да потърсят някой друг, който се нужда от помощта им.Сигурен съм, че в парка обикалят много страшни женища с чантите си чакат да пречукат някой случаен минувач.
Идеше ми да потъна в земята от срам, Винс се държеше като магаре на мост:
-Къде са ти обноските Винс, за никъде не бързаме.От уважение поне може да се представим на хората.
-Ако бързате не бихме искали да ви задържаме.-намеси се красавецът.
-Не, не бързаме.Аз съм Арадел Картие , приятно ми е, а това е...
-Човекът, който си тръгва и ще те изкаже на Ерик...
-Престани да се държиш като кретен!А вие сте?
Всъщност чак сега забелязах жената, която бе с него.И двамата бяха толкова неземни, чертите и бяха нежни, тялото изваяно като от длето, а косите копринени на пръв поглед.Но нещо в погледа на този мъж дразнеше сетивата ми и създаваше в тях усещането за дежа вю.Тази малка искрица , едва забележима, но толкова позната...

Гледах цялата ситуация и вътрешно ми идеше да се изсмея. Себи се държеше като нормален човек. Е не точно нормален, защото нямаше толкова галантно и внимателно създание, но явно просто беше решил да се държи в ролята си. Е поне не убиваше никой, това беше на добре.
Поне новите хора, които сега стояха срещу нас бяха интересни. Момичето беше доста ... нормално на вид, но пък ми се струваше блага и приятна. От друга страна като погледнеш мъжа с нея ... ами голяма разлика. Няма какво повече да кажа. Ако нейните очи излъчваха топлина и добрина, при него се едно си бях в къщи. Да не повярва човек, че ще видя такъв индивид тук.
-Не, не бързаме.Аз съм Арадел Картие , приятно ми е, а това е...
-Човекът, който си тръгва и ще те изкаже на Ерик...
-Престани да се държиш като кретен!А вие сте?
Със Себи се спогледахме за кратък момент без да си казваме и думичка и набързо се разбрахме. Той започна първи, понеже явно му стана забавно да говори като джентълмен.
-Приятно ми е Арадел - хвана той нежно ръката и и съвсем внимателно се наведе. Просто докосна с дъх нежната, женска кожа и се повдигна. - Моето име е Себи, а девойката зад мен е Мо.
Себи беше просто ... нямам думи. Ако тези хора знаеха какви извращения прави нощем в покоите си, никога, казвам ви никога не биха го доближили, но му свалям шапка. Добър е. Дори твърде добър.
-C’est un plaisir de vous rencontrer. - Казах тихичко без да се усетя, че изобщо не говоря на общо приетия език. Просто когато се запознавам с някой в главата ми изникват думи на различни езици.
-Простете за дързостта ми. Исках да кажа, че ми е приятно да се запознаем.
И се приближих до тях. Усмихнах се на момичето и погледнах мъжа. Беше странен. И особен, но в една страна трябва да има и такива като него инак само нормални нямаше да е забавно.
-А мога ли да попитам за вашето име? Ако няма да е проблем.
Остана само Винс да се представи и след много чудене накрая си каза името. Това ме накара да засияя от щастие. Нещо, което беше особено в мен. Когато хората бяха мили с мен и аз бях с тях. Като огледало. Каквото покажеш, това ще получиш.
-Винс.
-Приятно ми е да се запознаем Винс. Надявам се да имате малко време. Търся си компания, а сами станахте свидетели на това, че Себи може да ме изостави всеки момент, за да спасява красиви девойки в беда.
Видях леката усмивка на лицето на Винс. И не само на него, но и на Себастиян.

В интерес на истината се оказах права, това момиче освен приятна външност притежаваше и характер.Беше еродирана, изискана и сдържана..същинска дама.Ако двамата с придружителят и бяха двойка, то те доста си приличаха по маниери.След като узнах имената им ме налегна нетърпимо любопитство да науча повече за тях, усещах че ще се прекараме приятно, дори интересно.
Надявах се единствено в последния момент да не се окажат някакви снобари, които да говорят единствено за синьо сирене и сортове вина, щяха напълно да ме изгубят.Но ако щяхме да прекараме следобеда заедно, то не ми се стоеше повече в този спортен екип, който бе мокър, най-малкото не се чувствах на място.Затова чрез магията си го смених с дълга, бяла лятна рокля без презрамки и спуснах косата си от опашката си, в която я бях стегнала.
Отидох до Мо и и отвърнах:
-Il sera agréable de passer du temps avec vous-в този момент благодарих мисловно на частния си учител, като малка, който ми помогна да науча този прекрасен език.
Тя се усмихна и подхвана Винс, който за момента се оказваше костелив орех относно оставането ни:
-Приятно ми е да се запознаем Винс. Надявам се да имате малко време. Търся си компания, а сами станахте свидетели на това, че Себи може да ме изостави всеки момент, за да спасява красиви девойки в беда.
Той я изгледа за момент с особено недоверие и все едно премисляше нещо в главата си, всъщност отдавна се бе запознавал с нови хора, а и тази тук бе привлекателна или както обичаше да казва "хващаше окото" и реши, че може да отдели няколко минути от ценното си време:
-Може и да ми се намира някоя друга свободна минута.-чаровник си бе този Винс, идеше ми да го разцелувам, но едва ли.
-Чудесно, ето , че не толкова трудно да общуваш с хора, а?-сръчках го аз.
-Ако се държиш така, може и да променя решението си.
-Извинете ни, но имам чувството, че съм излязла с баща ми в парка...-обърнах се към двойката.-Е, хайде да си намерим някъде да седнем.
Започнахме да се оглеждаме и открихме, че една беседка на около десетина метра от нас е свободна - перфектно.Имаше си навес и щеше да ни пази сянка от жаркото слънце, насочихме се натам:
-Мисля, че мястото е идеално, от там Себи ще има поглед върху парка и веднага ще може да забележи, ако някой попадне в беда.-опитах се да разчупя малко атмосферата аз.
Настанихме се, аз седнах до Винс, Мо срещу него, а Себи срещу мен, може да се каже че атмосферата бе леко напрегната и официална като се имаше предвид , че стояхме на празна маса без питиета, но какво да се прави:
-Е, от тук ли сте?-започнах някакъв разговор аз с надеждата те да се отпуснат и да измислят нещо да правим или да си говорим.

Сякаш прочел мислите и Себи само се обърна към мен и ми се усмихна.
-Скъпа Мо, ще ми направиш ли една услуга?
-Иска ли питане.
-Чудесно. Искам да отидеш и да намериш някакъв магазин или ресторант. И да купиш нещо подходящо за разговор. Не твърде силно, не твърде леко.
-С една дума любимата ти напитка.
-Точно. Браво, а сега хайде, отивай.
Изправих се и се запътих оставяйки децата в дявола. Само се молех да не им направи нищо. той си беше голям чудак. Да беше забавно с него, никога денят ти няма да е еднакъв, но лудите го хващаха когато най-малко предполагаш. Е имах му доверие, но дали и той си имаше.
Докато Мо липсваше от компанията Себи се обърна към двете жертви на онази жена и се усмихна.
-Да се върнем на темата. Арадел попита дали сме от тук нали?
Той изчака нещо като положителен отговор.
-Ами ... не точно ... от далеч сме. Даже от доста далеч, там сигурно не сте ходили.
Ако само знаеха, щеше да им се стори комично.
-И преди да попиташ - той се обърна към Арадел и продължи с тази галантна усмивчица и тези леки трапчинки да примамват невинните душици.
-Не сме двойка. Имаме тясна роднинска връзка. Може да се каже, че съм и като баща.
След няма и десет минути се появих с една хартиена торба, която бях прегърнала и носех внимателно. Ясно се виждаха гърлата на шишетата. Също бях взела и няколко чаши и нещо за мезе, май така се казваше. Оставих нещата внимателно на масата и се извиних за закъснението. Подредих нещата внимателно и отново седнах на мястото си. Себи погледна шишетата и без много да му мисли наля в две от чашите червената течност. Едната подаде на Арадел, другата за себе си.
-Както виждам Мо е взела и нещо по-силно. Сигурно за Винс. И ... - той повдигна една от бутилките, която не беше стъклена и се различаваше. Особено по името. - натурален сок. За нея.
Кимнах и той ми подаде шишенцето.
-А вие от тук ли сте? - попитах ги и се залепих за Себи. Нещо ми беше студено.

Бутилките се разпределиха както подобава. Арадел и Себасти...извинете, Себи, си разделиха червено вино, Мортем щеше да си смуче сокчето, а Винс рязко дръпна своята, като се загледа в червения етикет. Гледаше го известно време, след което се ухили доволно и широко, показвайки кучешките си резци.
-Йо хо-хо и бутилка ром! Браво, дечко. Добър избор.
-Дечко? - измънка под носа си Мо, докато се бе облегнала на рамото на баща си.
Лидерът просто повдигна рамене, освободи шишето от капачката му, която толкова му пречеше и отпи няколко големи глътки.
-Пффф....ама, че хубаво.
-А вие от тук ли сте?
-Да, чисти кореняци. - обади се Арадел, докато от време на време надигаше пластмасовата чаша.
И почна да разказва за дома им, нещо, което всеки гостоприемен стопанин правеше, когато в страната му дойде някой нов. Героите ни слушаха в захлас, или поне женската част, докато преобразеният бог, гледаше право напред, стараейки се да не обръща внимание на напиращата му дъщеря. От време на време слагаше ръка на рамото й и без да я погледне я избутваше от себе си. Но малката, сякаш не разбираше от намек и пак се залепваше за него като разгонено куче за кракът на стопанина си. Крайно дразнещо, поради което, красавецът продължаваше да я бута, а тя пак да се обляга на него. Ама, че нахалство. Хич не му изглеждаше роднинско, а имайки предвид по-ранната му забележка, направо си бе нарушаване на обещанието й. Всичко това се струваше доста нетипично на нашите магове, но докато Винс ги гледаше опулено, то Картие се почувства неудобно и само, за да не си личи, продължаваше да бръщолеви разни ненужни факти.
Най-накрая, Дантес направо положи дланта си на лицето й и я изтика, задържайки я така известно време, хвърли й поглед, който ясно казваше да престане и чак тогава я пусна, като главата й съвсем леко клюмна, после се застопори на мястото си и Мортем се извърна към русокосата, видимо раздразнена и нацупена като малко дете.
-Звучи много приятно. - промълви с полу уста, а младата блондинка се чудеше какво да направи, за да разведри ситуацията.
-И все пак благодаря, че се намесихте одеве. Направо ни спасихте.
-Да, тая жена бе такъв силен противник. - изкиска се Винс. - Имам идея, защо с Мо не си материализирате по една чанта и не почнете да се налагате? Да видим коя първо ще падне в локва кръв! - лидерът почна да се хили като побъркан, смях и идея, която зарази и богът.
Това си бе направо гениално, защо до сега не му бе хрумвало? Но усетил, че излиза от кожата на персонажа си, се секна, постави юмрук пред устните си и се прокашля.
-Мисля, че това не е нещо, което би подхождало на една дама.
-Дама? Брат, че къде виждаш такива?
-Винс... - опита се да възрази Арадел, но той й запуши устата преди да е довършила.
-Тея тук на дами ли ти приличат? Не се обиждай, ама повече мясат на змии.
Мъжете пак избухнаха в кикот, а момичетата...е....принцесата скръсти ръце и го изгледа злобно, а горката Ари мяташе своите, през неговата, защото тя все още бе плътно залепена за устата й. Когато успя да се измъкне, се опита да го халоса, но мъжът ловко избегна малкия й юмрук, продължавайки да се усмихва.
-Видя ли? Една чанта би й свършила по-добра работа.
-Хахахха, колкото и налудничаво да звучи, господинът има право. Вие, госпожици май не можете да се защитавате.
-Моля!?
-Аз!?
Извикаха в един глас жените.
-Глупости!
-Нищо не разбираш!
Мъжете се спогледаха и в очите на богът се отрази мимолетен блясък, нотка, която лидерът долови, затова се ухили за пореден път и му даде правото да вкара планът си в действие.
-Нека проверим тогава.
-Какво, вие сериозно ли ще ни карате да се бием с чанти?
-Не, не, не....нещо по-елементарно ми се върти в главата. Канадска борба!
Двете се спогледаха невярващо.
-Канадска борба срещу вас двамата?
-О, неее...не сте разбрали. Канадска бора една срещу друга. Нека проверим коя е по-силна.
Момичетата буквално зяпнаха, но преди да успеят да възразят, масата бе изчистена от всички пречки, под формата на бутилки и чаши и се превърна в нещо като мини тепих за ръце. Мъжете хванаха дланите им, наместиха ги, за да не се откажат и преди да разберат какво се случва, Винс чукна леко хватката им, знак, че състезанието започва.

/Първа е Гери. Искам да опише емоции, чувства и ест как се опитва да победи, без да пише, че успява. После Тери  същото и как се напъва, а победителя ще определя аз, за да е честно чрез зар. Ще го наглася на 2. Ако сборът е по-голям от десет печели Мортем, ако е по-малък печели Арадел. Have fun!/

Да започнем с това, че никога не бях играла канадска борба.Когато бях по-малка за момичетата бе нормално да се състезават по правопис, да се надпреварват по щафетни игри или пък да организират различни безсмислени конкурси.Но явно времената се променят и този тип забавления бяха характерни повече за кръчмите и панаирите, да гледаш как двама пияници с зачервени носове и избила пот под мишниците и челото не бе приятна картинка, да не говорим колко неправилно изглежда когато го правят две нежни създания.Но, ние може да сме излезли от кръчмата, но кръчмата никога няма да излезе от нас, както се казва.

Без изобщо да ми беше дадено правото да протестирам и още преди да съм възприела самата идея, вече с Мо стояхме една срещу друга, стиснали длани.Мъжете изглеждаха доволни от този развой на събитията и вътрешно пируваха, очаквах дори да започнат да се правят някакви залагания, все едно сме кобили на конно състезание.

Надявах се цялата онази работа с катеренето на високи скални израстъци и ябълкови дървета да даде своите плодове и труда да си е струвал.Но какво ти дава една победа?Какво като си надделял над някое живо същество демонстрирайки пълната си мощ, какво ако вечер заспиваш сам или си лишен от
приятели.Но това си бяхме ние хората, напълно в наш стил си бе да искаме да сме над всичко и всички.
Мо бе нежно момиче, не блестеше с едно телосложение, но бе стегната и не биваше да я подценява,, същото важеше и за мен.

Впрегнах цялата си концентрация на, която бях способна.Изолирах се от жегата и околните, от тялото си...просто загърбих факторите, които ме разсейваха.Наблегнах на дишането си, опитах се да го направя спокойно и равномерно, като вдишвах през устата и издишвах през носа.Крясъците, които се издаваха по време на тази игра бяха излишни, те само разсейваха и имаха за цел да сплашат противника, като двойка гибони, които си разменят закани преди да встъпят в бой - беше същото.

Мускулите ми все още бяха загрели от тичането, това също бе от значение, затова не бе нужно тепърва да ги събуждам.запознах да натискам съвсем слабо, колкото да проверя възможностите не девойката, имаше здрава ръка.
Реших, че трябва да използвам повече сила, корема ми бе стегнат, но натисках благодарение на мускулите на ръката и част от гърба.Погледът ми бе съсредоточен върху вплетените ни пръсти, те бяха опора за съзнанието и вниманието ми.

Позволих си да я погледна в очите , бяха спокойни и кротко вперени в моите, излъчваха решителност и вътрешна сила.Явно бе нещо повече от игра, работата вървеше към доказване...Или си въобразявах, ни това ме надъха още повече да дам всичко на което бях способна.

Как така изведнъж нещата отидоха към битка? Ама честно. Където и да отидем все нещо такова ще стане. Не мога да го разбера това. Поне този път щеше да е срещу някой с моите размери, а не срещу подивялата ми воля или пък смахнат лабиринт. И като се сетих за лабиринта. Да му се не види, защо трябваше да ходя там, че сега външно да изглежда, че съм без никакви поражения, но под хубавата опаковка белезите и раните си стоят. Така, че в момента не бях в цветущо здраве и осъзнавах, че сама си бях виновна за това. Ей браво на мен, започвам да понасям отговорности. Това си е и първата стъпка към бъдещото ми положение.
Е все пак щях да играя на това, което искаха. Погледнах ръката на Винс преди да ни е пуснал на бойното поле. Какво изобщо трябваше да правя? Не го разбирах много. Канадската борба не беше ли с палци? А май това се водеше женската версия. Ми тогава защо не пробваме с нея? Сигурно няма да е толкова удовлетворяваща. И преди да почнем спрях ръката на Винс и погледнах мъжкото съсловие.
-Ще може ли да ми обясните правилата?
Сигурно в момента и на двамата им идеше да си забият ръцете в главите, но като не разбирах щях да питам. Така щеше да е по-добре за мен и за Арадел. Психически щяхме да се подготвим.
След като ми обясниха всичко, което трябваше за тази игра разбирах, че целта е противника да докосне с опакото на ръката си масата и тогава печеля. Отделно не трябва да си вдигам лакътя от ръката, с една дума ръката да не мърда. Да не пробвам с номерца. Без магия или други такива неща. Че то толкова правила няма с боя с петли. Леко разклатих глава при тази мисъл. Ние не бяхме петли, нито пък птици.
Сега вече се почувствах малко по-подготвена за нещо такова. Не ме интересуваха погледите на другото съсловие. Ако имаше как щях да ги убия на момента, но единия нямаше да умре. За жалост, а другия сигурно ще слезе долу с нас и там ще хванат да се лигавят заедно.
Да се върнем на играта. Усетих как Арадел стиска малко по-силно моята ръка, а аз не смеех да стисна нейната. Расата ми позволяваше без магия да имам сила над нормалната, затова сега щеше да е малко нечестно. Е все пак нямаше как да не се включа. Игра от един, игра ли е? Стиснах и аз малко по-силно ръката и. Погледнах към лакътя си и вкарах магията си там, за да не мърда. Казаха, че не мога да го правя, но това не беше измама, а даже и помагах малко. Накрая преди да почнем затворих очи и си поех дъх. Последно нагаждане за такива неща. Не ми беше в стила, но щях да го преодолея.
И се започна. Усетих момичето как напира да бутне ръката ми към масата, но за момента само се опитвах да я задържа на мястото си. Мускулите започнаха леко да изпъкват и усетих лека, но незначителна болка в областта на раменете и ръцете от лактите нагоре. Странно .. предвид натиска би трябвало да изпитам и нещо при китката, но там абсолютно нищо нямаше. Отделно от това не показвах никаква емоция. Най-добрия начин да биеш в покера беше като си с ледено изражение, но това не беше поредната игра на карти.

Нека видим кой ще бие, пък поста после!

The member 'poli_dreamz' has done the following action : Зар

'Късмет' : 7, 8

Кой каквото ще да ми говори! Ако каже, че победата не го интересува, не вярвам. Ако каже, че това е непристойно и нищо не се решава с физическа сила, не вярвам. Ако каже, че това е поредната ненужна глупост, няма да повярвам. Това е земя на хищници, скъпи мои. Колкото и да не искате да го признаете силата, властта и мощта, управляват този свят. Не любовта, не мира. Ние сме животни, имаме животински инстинкти, а в джунглата винаги побеждава лъвът. Вие сами избирате дали да сте лъвът или антилопата, обречена да бъде изядена от същия.
Така че, каквото и да ми разправят "миролюбивите" девойки, няма кой да им се хване, затова нека спрем да се правим на добри самарянки.
А как разбрах? Много просто - те не се отказаха! Можеха съвсем спокойно да спрат, да приключат с това състезание, но не го направиха. Все пак никой не ги накара на сила, нито им опря нож в гърлото, нали? Но те изпитаха това желание да се докажат, пред другия и пред себе си. Тази наслада, която ще изпитат от победата и натриването на чуждия нос. Тя се разля по капилярите им и ето, че същинската част започна.
Арадел се трудеше много. Напираше с всички сили, лакътя й трепереше, но съумяваше да го запази стабилен. Костваше й доста усилия, но не се предаваше и напираше все повече и повече. Мускулите й се стягаха, вените изпъкваха около слепоочията й, а малки капцичи пот се стичаха по врата й. Изгледа бе, че тя ще излезе победител. Бе по-силна физически, беше работила повече над магията си и най-логичното е тя да вдигне победоносно ръка.
Уви....демоничния произход на Мортем оказа голямо влияние и наклони везните в нейна полза. Погледнато реално тя бе по-слаба, по-неопитна и в сравнение с другите демони, бе на последната права. Но за смъртен тя бе труден противник и крайния резултат бе на лице. Принцесата удари дланта на блондинката в масата и тук всичко свърши. Та тя бе дъщеря на самият Себастиан Дантес! Нима очаквахте нещо по-различно? Самият той, се облегна назад с доволна усмивка, а Арадел....Тя бе втрещена и разочарована. Гледаше към дървената подпора с разширени очи и не можеше да повярва на случилото се. Чувстваше се слаба, предадена от собственото си тяло. Така, все едно не е постигнала нищо през последните месеци, една издънка. Милата, само ако знаеше срещу кого се изправя, нямаше да приема нещата толкова лично. Но съдбата нямаше да й поднесе тази информация.

/Гери, пиши реакции и действия след загубата. Тери, искам да отвърнеш подобаващо на тях. От победата си получаваш Сила - 5, Ловкост-3./

За да печелиш трябва да се научиш първо да губиш.Е, не мога да разбера защо това нещо не ми се отдаваше от 20 години насам.единствено можех да го замаскирам с фалшива усмивка и едно повдигане на раменете, но отвътре кипях.Че аз се готвех да ходя на война, а пък една канадска борба не мога да спечеля.Ето от сега си знаех как ще свърша, като оръженосец , това силно ме демотивира.Каква е ползата от цялото това бъхтене по жегите или пък всички мъчения на които ме подлагаше Лезандър, щом губя на една проста силова игра.
Настроението ми помръкна, чувствах се незначителна и малка и колкото и да се усмихвах след като ръката ми докосна масата, знаех, че и другите го виждат.Изпих съдържанието на чашата си на екс и я напълних до ръба. Ако не войн, то от мен би излязал страхотен алкохолик и тези два дни затвърждавах този факт.
Всичко от което се опасявах щеше да се сбъдне.Да се пропия, Ерик да ме напусне, да ме изгонят от къщата понеже няма да смогват да зареждат алкохол пък и аз ще тичам и ще крещя гола из коридорите в пиянски унисон.Накрая ще си намеря хубав кашон, който ще деля с още пет котки и две кучета...
И един ден ще ме намерят умряла в котешка урина и дебела плетена шапка насред лято.Но няма да съм някакъв си безизвестен клошар, напротив, всички ще ме познават като градската ненормалница, която си говори с гълъбите в парка с грамадно вълнено манто на гърба и две различни обувки и ще огласям улиците с истеричните си викове:
-Не вярвайте на хора без обувки...сиренето е за слабите!
Да, приличаше напълно на мен.Докато се усетя вече бях изгълтала и тази чаша до края, но изчаках малко преди да си я напълня.Не исках да правя лошо впечатление на хората:
-Сърдитко Петко, празна му торбата.-измъкна ме Винс от транса ми.
-Не си особено забавен, Винс.
-Аз винаги съм забавен...-подсмихна се той.
-Ми хайде като си толкова отворен, защо и вие не изиграете една канадска борба.Няма да само да се забавлявате на чужд гръб.
Тук вече навлизахме в дълбоки води, всички знаем колко е крехка мъжката гордост, а тук става въпрос точно за такава:
-Съгласна ли си Мо?-обърнах се към девойката, която сега изглеждаше доста по-доволна и ведра от победата.

Да ви кажа ... не се и учудих от резултата. Бях свикнала на такива обрати. Мразех произхода си заради това, но пък поне в моя свят имаше противници от който косата ми се изправяше. Един беше мъжа до мен, който сега само си се радваше от факта, че не съм го изложила. Не можех да го разбера в този момент. Знаеше, че трябваше аз да загубя заради факта, че зарязах тренировките и в продължение на две седмици не бях виждала нищо освен мрак. Също и не бях особено отдадена на закрепването на тялото ми. Нали при мръвките съм силен противник.
Но това, което ми направи впечатление беше, че сега ме болеше ръката в областта на китката. Леко я разклатих, после и размачках, но без ефект. Накрая само въздъхнах. Щях да си стоя така. Нямаше как иначе. С моите камъни по моята глава. Другия път ще мисля повече преди да реша да се излагам на светена вода, сол и сребро. И кръстове. Особено на кръстове.
Повдигнах поглед към другото момиче. Тя пък изглеждаше съкрушена. Горката. Да можех да и кажа, че всъщност съм демон и си е цяло постижение, че в началото за малко да ме бие, но усещах погледа на Себи върху себе си когато си го помислих. Сякаш ми казваше, че само да съм го направила и ще видя танцови курсове през крив макарон. И ето, че тя реши да изпие поредната чашка. Не издържах и сложих ръката си над нея. Буквално спирайки я от това, което беше намислила.
-Недей да го правиш. Защо мислиш, че аз не пия. Това само вреди на тялото ти. Когато то е здраво такива малки неща като победа на една глупава игра ще са лесна работа. - и се опитах да я развеселя с една усмивчица.
-Тук не съм съгласен - чух гласа на Себи и го погледнах на кръв.
-Алкохолиците нямат право на глас.
-Значи вече съм алкохолик?
-Разбира се. Ти си алкохолик с фетиш към много по-млади жени, обичаш да се гавриш с хората. И най-вече да ги ползваш за собствено забавление. Както направихте ти и твоето приятелче с нас на тази игра. А ако се бяхме отказали щяхте да кажете, че не ни стиска.
И след този кратък анализ му смигнах. Е че какво? Не съм ли право. Той си е такъв.
-Колкото до канадската борба .. хайде. Но този път нека има и залози. - предложих и се усмихнах. - който победи има право на едно желание.
И леко се надвесих, за да подшушна нещо на ухото на Себи.
-А ти ако ще играеш без да ползваш силите си. Ще се биеш честно и почтено. Знам, че ще е нещо ново, но се помъчи.

Да играе честно? Та той точно ако играеше честно щеше да го победи за по-малко от секунда. Вече си го представяше. хванал дланта му, стартът се дава и хоп...ръката му е смазана като буболечка на стъкло. Не, ако искаше да не буди прекалено голямо подозрение, трябваше да мами. С други думи, да не изкарва целият си потенциал. Това, че се намираше в чуждо тяло, нямаше никакво значение. Физическата и психическата му мощ си бяха напълно същите.
-Да, да....ще играя честно. Стига си мрънкала като учителка на петокласници. Като ще казваш нещо не го мрънкай!
Тежките думи в този случай стоят парадоксално.
Момичето изпуфтя при това определение, но си замълча, наложи си да се усмихне и се извърна към останалите, доста ентусиазирана за следващите събития. Та тя щеше да види Себастиан в напълно нова светлина и нямаше как да сдържи очакването си. Чак й идеше да си прегризе езика от вълнение.
Колкото до двамата мъже, те си кимнаха, сключиха ръце в здрава хватка и се подготвиха психически. Какво се въртеше в главите им, веднага ще ви кажа. Докато Винс наточваше зъби, предусещащ победата и доволно облизваше острите си устни, Богът се смееше вътрешно като присмехулник над жертвено агънце. Щеше да му достави голямо удоволствие да смачка един от поданиците на сестра си. Дали можеше да му счупи ръката? Естествено, но после малката лигла щеше да му пели сол на главата, а не искаше досадни жужения в ушните си канали. Добре, ще го кара по-леко. Ще го изпоти, поизмъчи, а накрая наградата ще бъде негова.
Така, отправили си по едно сухо и ехидно "Късмет", Арадел удари леко дланите им, както преди малко те техните и битката се започна. Още с началото, лидерът натисна здраво на страни, смятайки, че това ще е една бърза и лесна победа. Само че, противно на очакваното, ръката на Себи не помръдна дори с инч. Това озадачи магът и отпрати поглед към противника си, който го гледаше спокойно с една миловидна усмивка. А, да, забрави, трябваше да играе нечестно. След като Винс продължи да натиска, използвайки цялата си сила, стигайки до там, че дори вените по продължението на вътрешната страна на лакътя му, изскочиха, Дантес започна да отслабва захвата си, давайки му малко преднина. Ръката му уж стана нестабилна, което позволяваше свободно клатене като дъга от едната на другата страна, в точен ритъм на часовниково махало. Битката продължаваше вече пета минута, но смъртния не се отказваше. Пот се стичаше по врата и тила му, но все още пламъка в очите му гореше жарко и настървено. трябваше да му се признае, беше упорит и достоен представител на човешкия род, ако става въпрос за сила, и дори Императорът на подземното царство не можеше да го отрече. Това обаче, не означаваше, че ще му пусне фера, само защото е добра душичка. Напротив, до сега, той просто си играеше, за да не е прекалено лесно и скучно. Но вече почна да му писва, затова реши да приключва. Симулирайки затруднение, той натисна ръката си в свое ляво, като разчупи бариерата за шанс за връщане на Винс. Каквото беше беше. След само още няколко секунди, опакото на дланта на Фениксиецът допря дървената маса и финалът бе завършен. Мъжът не можеше да повярва. Ръката му все още трепереше, с широко разтворени пръсти, а очите му блуждаеха някъде в нея. До сега никой не го беше побеждавал на канадска борба, дори Ейвъл, а този непознат го направи и то с такава лекота.
-Що за човек си ти, бе? - промълви накрая, все още стъписан.
-Просто късметлия! - засмя се красавецът и си предаде невинно изражение.
-Ари, май сме отбора на загубеняците с теб.
Първоначално, русокосата се зарадва за загубата на шефа си, но като се замисли, всъщност не й стана особено приятно. Явно, тези чужденци бяха непобедими, което от друга страна засрамваше тях самите.
-Да....
-Е, аз мисля да отстъпя желанието си на Мо, така че, скъпа, какво ще бъде?

/Тери, няма какво да обяснявам. Поискай си нещо от който и да е от двамата. А Гери после ще опише как го изпълняват, тя, той или заедно./

И този резултат беше очакващ. Даже да си кажа ... мислех, че ще му писне по-рано. Поне симулираше усилие, а докато се потяха реших да поогледам малко мястото. Беше хубав парк, спокоен. Да не говорим, че имаше много хора. Така всичко изглеждаше една идея по-приятно. А най-хубавото беше, че се разнасяше миризмата на есен.
За жалост скоро моята идилия свърши. Чух лек удар по масата и се обърнах. Първото беше да погледна изражението на Винс. Странно беше как за толкова кратко време семето на отчаянието можеше да се посее в човешките сърца, но все пак те да не го осъзнават. После погледнах и Себи. Е той си беше доволен, винаги от почти всичко що има за цел да смаже другия.
-Е, аз мисля да отстъпя желанието си на Мо, така че, скъпа, какво ще бъде?
Това беше малко ... неочаквано. Помислих си, че когато победи ще поиска нещо по-така от Арадел или дори от Винс, но той вместо това ми даде желанието си, а знае, че съм презадоволено дете, което щом се размрънка и целия дворец се вдига на крака.
-Може ли да го дам на някой друг?
Попитах с едно мило погледче и кучешки очички.
-Давай.
-Тогава Арадел може да избира.
И една усмивка се лепна на лицето ми. Поогледах се. Дано така да можеше, защото аз си имах всичко и щеше да е хубаво някой друг да се възползва от този избор. А докато чакахме Арадел да каже, какво иска видях нещо интересно. Веднага се поместих и минах малко по-близко до Винс. Посегнах към рамото му, но вместо да го докосна си хванах някаква синя пеперуда. Внимателно я улових за крилото и се върнах на мястото си. Поразгледах я и я пуснах на свобода. Сега зачаках да видя какво ще поиска Арадел.

Дали очаквах Винс да победи?Може би, надявах се поне да отсрами нашия злочест отбор, но уви силите на новия ни приятел надделяха, което искрено ме учуди.Не блестеше с върховна физика, не смятам, че е демон дошъл от ада да покори това иначе спокойно градче, нито пък използваше магия по мой наблюдения.А мога да ви кажа, че лидерът е силен противник, но съдбата обича да ни поднася подобни малки изненади, това е нейна запазена марка.
Но в каквато и да е посока да тръкваше разговора, така и не разбрах от къде са тези двамата.Не е ли нормално човек, като се представи да оповести от къде идва.Сега това задаваше в главата ми прекалено много въпросителни, които смятах да изчистя след известно време, като се отпуснат.
Но сега имах друга задача на главата поставена ми от Мо...тя имаше шанс да изяви едно свое желание, но благородно или не го отстъпи на мен.Какво беше това?Милостиня към губещите?Та ние с Винс не сме двойки деца загубили на "Не се сърди човече", че да им трябват залъгалки.Имах купища желания, които нямаше да се сбъднат ако ги изречех на глас в този момент.
Исках да няма война или каквато и да е битка и всичко да се реши по мирен път.
Исках взаимоотношенията в къщата да не бяха толкова обтегнати.
Исках с Ерик да живеем отделно.
Исках да имам възможността да виждам баща ми по-често.
И много други, които щяха да се лутат в мълчанието ми и мнимата ми усмивка.Ако знаех, че някъде на тази земя има уред или човек, който можеше да направи всичко това реалност, щях да го намеря.Ако всяко издухано глухарче сбъдваше по едно мое желание, то сега в парка да не бе останало ни едно.
Но най-много от всичко желаех До да е добре...дори...дори мислех, че ако е щастлива там където е, нека да остане, да изживее мечтите си, но само да знам, че е добре.Защо това желание ми е на преден план?
Защото тя е човека, който никога не ме е лъгал или заслепявал с измислици, тя е човека, който въпреки глупостите ми ми се кара, ядосва се дори но пак остава там, готова да помогне.Понеже въпреки болната си психика и разстроено съзнание остава най-истинския човек ,който съм срещала.Защото харесвам , това, че не мога да си отговоря на въпроса защо по дяволите я обичам.Нещо ме подтиква, дори когато ме изнервя адски.Но просто искам тя да е добре..
Май се отплеснах малко в мислите си, но съжалявам:
-Желание ли?Макар да е малко глупаво...давам правото си на Себи, той е истинския победител.Е, приемаш ли?

Хората имат нужда от залъгалки. Дори да не са утешителната награда, че все пак не си пълен провал, имат нужда някой да им казва в какво да вярват, как да се държат. Залъгалките манипулират, объркват или изваждат на преден план мисли и чувства, които може да са били затикани чак до дъното на душата ти, но те все пак са там и рано или късно избиват на повърхността, заслепявайки сетивата и реакциите ти. Но ти им се осланяш сляпо, защото смяташ, че така е редно.
Желанията?! Те често са егоистични. Че защо е едно желание, ако не да го използваш за лична изгода? Така би направил всеки хитър човек, който знае как да оцелява и да излиза чист от всяка ситуация. За другите, онези наивните, невежите, остава да затънат в лайната и да се чудят как да се измъкнат от тях. Едно желание не бива да бъде похабено лекомислено. Дори да е най-елементарното, дори да е незначително като стрък клонка, то ще се отрази на заобикалящият ни свят, ще донесе радост или ще рани нечия душа, но несъмнено ще остави знак, защото такива са законите на природата.
-Желание ли? Макар да е малко глупаво...давам правото си на Себи, той е истинския победител. Е, приемаш ли?
Това прехвърляне на топката хич не се нравеше на богът. Може да се каже, че му писна. не стига, че им даваше една изключителна възможност, ми те дори не се възползваха. Търпението му почваше да се изчерпва от тази детинска игра на "Не аз, нека ти", а той не бе от най-търпеливите. За пореден път се обеди, че хората бяха досадни и скучни. Не го изненадваха с нищо, за жалост Мортем постъпи по същия начин, но какво да се прави?
Мъжът се изправи от мястото си, изтупа фракът си и се напъна да се усмихне.
-Да приемам. Всъщност желанието ми е да се прибираме. Стана късно, а ние се забавихме повече от предвиденото. Благодаря за гостоприемството.
Винс и Арадел се надигнаха леко изненадани от този развой на ситуацията, но ако трябва да сме честни лидерът нямаше нищо против. Нещо в тези двамата все още го съмняваше и по-добре да се разкарат. На свой ред, обаче, Картие побърза да се извини или да замаже положението, защото смяташе, че чрез думите си го е обидила.
-Да не би ние нещо да направихме?
-Не, не, скъпа моя, просто наистина стана късно.
Богът стисна ръката първо на Винс, като не пропусна да отбележи добрата му игра от преди малко, а после се насочи и към блондинката. Тя протегна ръка за здрависване, но вместо това красавецът се ухили.
-Това не е подобаващо за една дама. А и вече сме си близки, нали така?
И преди хубавицата да се усети, той я придърпа към себе си и я прегърна уж формално, но ухото му бе долепено до нейното, така че никой друг да не ги чуе.
-Прекарах си забавно. Много по-добре отколкото да викаш Себастиан Дантес със свещи, нали?
При тези думи, младата жена изтръпна. Усети ледени игли по продължението на целият си гръбначен стълб, чак до долу в зоната на опашката.
-Какво....
-И трябва да признаеш, че това вино е доста по-качествено от онова, което пиехте с приятелчетата си. Наблягай на него.
Себастиан разтвори устни, показвайки зъбите си, които сега бяха придобили онази остра като бръснач форма, а смехът му се заби в ушните й тъпанчета като удари на милиони камбани. Богът я пусна и срещна втрещеното й лице, а самият той отново се усмихваше чаровно и почти невинно.
-Хайде, Мо. Да оставим новите ни приятели намира. Довиждане! - поклони се той, хвана дъщеря си за ръка и я повлече към алеята, оставяйки нашата героиня премръзнала от страх.
-Арадел, какво ти е бе? Ехооо....

/Гергана има свободно РП. Тереза да пише как се прибират в подземното царство и как си възвръщат предишните ликове./

Тялото ми изтръпна за миг, сърцето ми спря и замря за части от секундата, а страхът се разля по кожата ми, като студено дежа вю и накара краката ми да се подкосят.Да прекараш следобед с дявола....да пиеш по чашка вино с него и да играеш канадска с демона, дъщеря му или жена му, която и да бе тази Мо.В цялата тази работа имаше такава метафора, но истината е , че в присъствието му се чувствах адски спокойна и дори леко унесена.Ами ако бях изрекла едно от желанията си на глас?Дали щеше да го изпълни и дали пропуснах златната си възможност...

Твърде много предпоставки и възможни варианти, единствено можех да съжалявам, ако знаех отговора.Дошъл е на визита за да се позабавлява на чужда сметка, да се обеди, че не сме нищо повече от торба с кости, питомници в аквариума на широкия свят, които си играят на свобода.Почувствах се толкова нищожна, толкова малка и незначителна, като песъчинка в пустинята, в такива моменти разбираш, че си смъртен, че часовникът ти тиктака и на теб не ти остава нищо друго освен да запълниш разстоянието между стрелките му с ползотворни моменти, които след смъртта ти ще избледнеят и ще се превърнат в призраци.

В живота има има три важни въпроса, които дерзаят съзнанието на човек и те са: Кое е свято?За кое си струва да живееш?И за кое си струва да умреш?Отговора на тези три парадоксални въпроса е един и същ - любовта.Не знам, но такива срещи с божества ми влияят по някакъв начин, започвам да се замислям за важните неща.Но не бях сама и Винс ме върна на земята:
-Арадел, какво ти е бе? Ехооо....
Извърнах поглед към него и се усмихнах:
-Нищо, просто ми се зави свят за момент.
-Много лесно се напиваш значи, трябва да те взема някой път с компанията да ти покажем как стават тези работи.
-Хм...явно не си излизал с мен и с моята компания, Вини..
-Не смей да ме наричаш така!
-Вини май е ядосан, че изгуби на канадска....
–Не ми пука, този женствения може да си задържи победата.Просто не бях във форма иначе щях да му пръсна задника.
-Не мисля, че ще можеш да надвиеш Бога...на канадската.
-Стига сме говорили за това...давай да се прибираме.
-Съгласна, но нека го направим по-интересно.Какво ще кажеш да се надбягваме до горите, минаваме през малкото поточе и после до къщата?
-Ти нормална ли си?В тази жега да си мърдам задника.
Започнах да тичам пред него вече загряла и впуснала магията си да уплътни мускулите ми.Бях на няколко метра когато извиках:
-Тогава си оставаш женчото Вини за мен...
Това определено му подейства мотивиращо и той хукна след мен.

На няколко пъти щях да се блъсна в една групичка от хора, да съборя плодовете на един бакалин, както и да се спъна в една котка.Когато излязохме извън града бе по лесно, понеже нямаше такъв трафик и единствено дърветата и храстите бяха наши препятствия.Бяхме почти равни, понякога аз изоставах, понякога той...на моменти решавах да играя нечестно и да го замерям с клонки или малки камъчета.Бяхме развили такава скорост, че ако нещо се окажеше на пътя ми в този момент...щяхме да го премажем.