Паркът

В центъра на града се простира голяма парк-градина от плачещи върби и фонтан по средата. Той изобразява петолъчка, изработен от гранит и тъмен метал. Подходящо място за всеки, който иска да си почине сред свеж въздух и зеленина.

Докато дядото ме развеждаше из парка, усещах как в комбинация с чистият въздух сред природата, кифлата ми се услаждаше все повече и повече.Очите ми не спираха да шарят по дърветата които ни заобикаляха, сякаш бяха две малки катерички които се гонеха из клоните.Окапалите листа които се виждаха върху тревата напомняха за сменящите се сезони.
Представях си как ще изглежда времето в човешката си форма - като художник, стиснал здраво своята четка и галещ нежно с нея палитрата с боите.А после, после с бавни движения размахва своята четка сътворявайки тази красота.За миг, бях забравил за дядото.Озовавайки се сред чистата природа, отклоних вниманието си от заобикалящият ме свят и съвсем изключих.

- Дядо, защо ти трябваше помощ до пазара?Видях че и сам се справи.

-Всеки има нужда от компания, момче.
Те помълчаха няколко минути, любувайки се на природата. След малко стареца проговори.
-Искаше знания, нали? Ще ти разкажа една история. Моля те не ме прекъсвай докато не свърша.

Постоя една секунда загледан в предмета, който намери. Истината, която му разкриваше е наистина невъобразима. Студеният блясък на метала му напомни за миналото, когато още всички бяха живи, когато металът беше навсякъде и всичко беше направено от него. Олицетворението на достиженията на една цивилизацията беше тази малка кутийка, която изглежда като цяло съкровище във времето след ядрената зима. Докосна я нежно по капака и прокара бавно пръсти по кръговете. Отстрани все още беше запазен печата, на който се четеше: „Годно до 05.12.2045” и една поизтъркана от времето картинка на риба плуваща в океана. Ото прибра кутийката в скъсаната торба.•
Бавно тръгна към бивака, който не е чак толкова далече, но възрастта му пречеше да се отдалечава от пещерата. Затова той често ходеше на бунището и търсеше в отпадъците на загиналата цивилизация спомени от миналото. Съвсем скоро беше намерил една кибритена кутия, която по чудо беше суха и непокътната. От онзи обикновения кибрит, на който беше нарисувано пламъче. Това пламъче успя да стопли мислите му. Мислеше, че ще реши проблема на всички в бивака, но не стана точно така.
Бивака се виждаше оттук точно в планината над летището в голямата пещера. Той и другите го построиха като взеха материали от разпадащата се конструкция на старите. Бяха си създали по този начин удобства и Ото дори беше намерил книги, които да чете докато е светло. Лошото е, че само той можеше да чете и никой друг от бивака. А сред книгите имаше както художествена литература така и учебници – медицински, технически, история и др. За останалите те не представляваха интерес и не му вярваха, че от тях човек може да научи нещо.
...
Къде ли е изчезнал Ото лудия старец. Вчера изглеждаше пак много замислен. Не е от най-приказливите и все ходи „там, където мирише лошо”. А май и не спи, защото по цяла нощ ГЛЕДА онези неща с много листа, и изведнъж започва да плаче или да се смее. Той е луд. Много мислихме и решихме, че е глупаво да ги гледаме и ние след като могат да те натъжат, затова няма. Май веднъж Нокия ги погледа и каза, че нищо не му се е случило. Да си ги задържи. На мен големият Кола не ми трябват тези парцаливи неща.
Точно в този момент Ото влезе в пещерата и разсея купищата велики мисли на големия Кола. Отиде бавно до мястото, където по принцип спеше, не че скоро му се беше случвало. Старостта не е радост. Измъчваха го болки по цялото тяло особено в колената. Затова предпочиташе да чете докато все още виждаше. И видя онзи велик интелект Кола да се запътва към него.
- Какво пак мъкнеш в тази торба Ото? Дано не е пак толкова безопасно колкото онова там как беше - Кола се замисли до такава степен, че капки пот избиха на челото му – май КИРБИТ?
- Това е напълно безопасно – отвърна Ото – Не се притеснявай просто една кръгла кутийка.
Бъркайки старателно с пръст в носа си Кола пак се замисли и ако можехме да четем мисли, не че е нужно, защото всички мисли се изписваха на болезно интелектуалното му лице щяха да бъдат нещо от сорта: „Аз великият големият най-силният и най-всичко Кола не приемам думите на Ото за истина след като последния път домъкна онази кутийка КИРБИТ и с нея и големия огън. Да тогава ни стопли всички даже някои повече, че чак ги изпече, а да не говорим за дрехите и одеялата, които се запалиха. Добре, че изгоряха и повечето от ОНЕЗИ дето ги гледа. И за какво ни е този КИРБИТ като ни изгори дрехите и някои от моите подчинени – Ксерокс, Дос; Доктор Йоткер. И сега съм точно толкова притеснен от тази кутийка колкото от предишната. Какво пак е намерил този откачен старец”. И след като старателно оформи завидно топче от носа си и го хвърли небрежно великият Кола заяви:
- Не искам такива разни неща от старите да ги носиш в нашия бивак - грубо дръпна кутийката от ръцете на немощния старец-и виж каква риба е нарисувана тук. Сигурно, ако я отвориш от нея ще излезе гигантско риба-чудовище и ще ни изяде всичките. Изхвърли я в някоя друга пещера. Не в моята. Не и в пещерата на великия Кола.
Ото погледна към кутийката. Нима може да обясни на някого, който е роден много след като е изтекъл срока на годност напечатан с малки цифри на консервата, че тя е просто скумрия в собствен сос... Не може. Затова просто каза:
- Това е просто една кутийка с риба на нея.
- Да и онова беше просто една кутия с пламък на нея, но сам видя колко време спахме навън докато в бивака върлуваше див пожар. Затова аз великият Кола реших от сега нататък всяко нещо, което донесеш от „там, където мирише лошо” и е направено от старите да не го внасяш в пещерата. – и след тези мъдри думи подаде на стареца консервата.
- Махни това проклето нещо и то веднага!
Навън вече беше се смрачило и Ото погледна към залеза на слънцето. В далечината се виждаха развалините на родния му град. Арматурните железа стърчаха от разрушения град като кости на разлагащ се труп. Няма нищо живо в него дори вятърът мразеше това място, защото раната на земята е нанесена от старите жители на града. А този град някога е бил столица на една държава център на един народ. За малко му се стори, че вижда нещо да се движи там из руините. Но като се вгледа разбра, че залеза си играе с въображението му. Този пейзаж накара спомените да нахлуят в съзнанието му. И той извика:
- Майко, нека земята да се възроди и нека никога повече да не вижда война. Моля се вече никога човека да не открие лъка и стрелата никога да не разбере какво е това да убива.
Ото избърса очите си от сълзите, които напираха и се стичаха по бузите му. Сега вече не беше тук. Той тичаше и майка му го дърпаше за ръката. Непрекъснато крещеше в истерия да тича. Ото беше на осем години и въпреки това беше много отговорно момче и отличник. Дали затова го затвориха в бункера с другите деца така и не разбра. Лицата и плача на другите изстрадали деца вътре го караха да се събуди облян в пот години след като бункера се отвори. Спомни си как вътре сред децата имаше и едно пеленаче, което пищеше жално за майчицата си, но тя нямаше да го чуе никога повече, а то няма да види нейното лице никога. Това бебе беше малкият все още не толкова велик Кола. Да той им измисли имена на всички, които оцеляха. Иронията на съдбата е че те бяха живи благодарение на консервите от бункера. Пет години се храниха с точно такива консерви, каквато държеше сега в ръцете си. Дори Кола ядеше от тях, но сега той не си спомняше. Не си спомняше и как след като бункера се отвори навън нямаше кой да ги посрещне. Огромните врати се отвориха и единствено, което чакаше Ото беше отговорността за всички оцелели деца. Само това. Така и не видяха друг човек.
Ото никога не им разказа за това, което знае. Никога не събра смелост да им разкаже за смъртта на човечеството. Смъртта причинена от човешкото себелюбие и надменност. А и от стотици оръжия. Не успя да събере смелост и да им разкрие тайната на буквите, защото се страхуваше да не разберат, че са изгубили много и никога няма да се върне. Няма никога да разберат за великите царе за човешките постижения. Луната, от която се страхуваха толкова много само Ото знаеше, че човек е стъпвал там.
И изведнъж най великата идея го зашлеви през лицето:
- Само аз знам и си спомням миналото. С мен ще загине тайната на книгите. И никога няма вече да могат да построят оръжията си, защото преди да си тръгна оттук ще унищожа всички книги, които съм намерил и които спасих от пожара. Дано това бъде изкуплението за проклятието, което земята хвърли върху нас единствените оцелели. Без тези книги ще са нужни хиляди години човек да направи оръжие, с което да нарани земята отново.
Нахлу бързо в пещерата и видя, че вътре няма никой. Къде ли са изчезнали всички? Сега нямаше време да се замисля по този въпрос, а всъщност не го и интересуваше. Необичайно празна е и няма кой да му пречи. Това го мотивира. Започна бързо да изнася книгите си и да ги трупа на купчина пред пещерата. След като направи огромен куп го покри с клони и сухи листа. Една лека усмивка на задоволство изгря в този момент на лицето му. Спомни си как беше скрил кибрита в една пукнатина на пещерата и отиде да го вземе. Беше точно там, където го беше скрил.
Горд от своя книжен монолит Ото застана пред него. Погледна го за последен път, наведе се и запали една клечка. Пламъчето го опари и той бързо я хвърли върху купчината. Нощта се озари от светлината на огъня, който бе толкова голям, че достигаше небето. Този огън стопли сърцето на стареца отърва го от бремето да пази тайна за всичките оръжия, които могат да се направят. Поседна до огъня и се разсмя неудържимо. Погледна към небето осеяно със звезди и извика с всичка сила:
- Майко вземи ги тези знания. Ние не ги искаме! Жертвам хиляди години човешки опит и само за едно моля, нека не откриваме оръжието никога. – и хвърли в огъня кибрита.
Пламъците озариха околността почти като през деня. Ото забеляза, че към него върви тълпа от хора, които гневно викаха името му. Водеше ги великия и премъдър Кола. Какво ги беше накарало тези страхливци да излязат през нощта навън? И в този момент той чу виковете.
- Той е призовал това чудовище! Да Ото е виновен вижте го сега празнува с другото зло и се смее. Видяхме кутията с чудовищната риба и след като Великият му забрани да я внесе в пещерата той си отмъсти като призова рибата и тя разкъса „тези, които търсят храна в морето”.
- Признай си Ото, че си го направил и няма да те изгоня от пещерата – извика Кола - признай вината си. Ти ли извика „тези риби дето ядат хора”.
- Не съм направил нищо.
- Признай си!
- Не съм направил нищо те са виновни, защото ловят риба с голи ръце и акулите са ги нападнали раздразнени от движението във водата.
- О, о ти им знаеш и имената на тези чудовища. АКУЛИТЕ значи! АКУЛИТЕ – Кола разгневен започна да го блъска в гърдите - Те били виновни. А ти защо си призовал КИРБИТА. Искаш и от нас да се отървеш. Да, за да можеш да гледаш онези неща, те те карат да призоваваш тези чудовища нали?
- Не! Не е така това не е истина не го слушайте аз съм ви отгледал това не е истина - стареца тръгна към тълпата, но се препъна и събори заедно с него и Кола на земята.
Кола бързо се изправи и изкрещя:
- Искаш да ме хвърлиш на КИРБИТА, така ли – и в този момент видя една заострена тлееща главница отстрани на огъня и я взе – сега ще те накарам да спреш завинаги – и с всичка сила заби несъвършеното копие в гърдите на Ото.
- Неееее... - задавения глас на Ото отекна в нощта.
Сподавеният вопъл потъна в мрака. В последните секунди на живота си Ото разбра, че наранената майка земя не е искала да чуе молбите му. Тази тъмна нощ човекът неизбежно преоткри оръжието, което уби неговия най-голям враг – последният, който може да гледа.


Най-накрая дядото свърши и загледа Аш, след което си пое дълбоко въздух.
-Какво научи от тази история, момче?

Разговорът продължи дълго или поне от страна на стареца.Понякога след дългите интелектуални разговори се чувствах глупаво, за това още по средата на разказа на дядото загубих нишката на историята.Ото... как можеш да си кръстиш детето така за Бога?! Звучеше ми като "Око" с правописна грешка.Все пак нали той е Виждащият...Едно не разбрах.. от къде за Бога се появиха тези Акули и защо по Дяволите викаха на кибрита "КИРБИТ" ?!?

- Пфф - процедих силна струя въздух през устните си като ги накарах да потрептят и да се заудрят една в друга.- Историята ти беше наистина увлекателна, но единственото нещо което разбрах е че не трябва да ходим там където мирише и че на хора които не разбират не трябва да се опитваш да им обясняваш каквото и да е, тъй като можеш да пострадаш дори без да си направил нищо.

Старецът се сепна. Всъщност не очакваше точно такъв отговор. Може би младия мъж наистина не бе видял толкова много от живота, че да разбере напълно историята му, но какво да се прави. Факта си е факт. Той се надигна бавно заради възрастта си.
-Е моето момче сигурен съм, че някой ден ще разбереш какво съм искал да ти кажа. Само се надявам да не е твърде късно.
Той потупа момъка по рамото.
-Мисля, че тук е време да си кажем сбогом. Чака те по-важна работа, нали? - той посочи сградата на Стоте слънца. Там кротко чакаше съдбата на Аш. Само трябваше да отиде да я посрещне. - Желая ти сполука, моето момче.
С това старчето почна да се отдалечава, за да не дава повече поводи на Аш да си губи времето.

Видях сградата която ми посочи стареца и се запътих в същата посока.Не виждах права улица която водеше на там, но се надявах скоро да стигна.Ориентир ми беше една от кулите която се извисяваше високо в небето и слънчевите лъчи галеха повърхността и като изглеждаше сякаш свети дори през деня.Не разбрах какъв бе смисъла да помагам на стареца, но поне се уредих с вкусна кифла и малко по-разнообразно начало на деня.

Пиши как стигаш до Приемната зала на 100 слънца, където ще се проведе изпита ти.

Паркът бе едно от първите места на което се озовах...Нямаше нищо общо с природата характерна за обикновените паркове...Двамата с Шейн пристъпвахме бавно по алеята , бяхме погълнати от духът на новото място.Вятърът нежно люлееше клоните на върбите , водата от фонтана пееше с звънливо гласче и всичко приличаше на една голяма симфония , съпътствана от бявния и протяжен танц на дърветата , вятърът бе композиторът. Изведнъж , всичките ми очаквания и страхове се бяха разпилели , сякаш вятърът ги бе отнесъл някъде далеч. Шейн обърна умолително към мен глава и зачака за позволение , кимнах.Това и чакаше , втурна се към близката поляна и започна да се търкаля по тревата , гален от лъчите на майското слънце...хармония , може би това е думата която описва цялото това пространство.Реших да се присъединя към неговата игра и кротко поседнах на тревата...Зарових пръсти в нежните й коси , а по ръцете ми останаха капки роса , исках да усетя мириса й...не знам защо , но усетих нещо наподобяващо на майчина милувка , никога не съм имала шанса да разбера какво е , но сега го усещах.Бях у дома...

Разиграващата се картина, на фона на поляната, изглеждаше толкова нормална, колкото и изгрева и залеза на слънцето. Просто едно обикновено на пръв поглед момиче и скачащият около него сребристо бял тигър. Красиво, нали?! Тази детска игра се хареса и на най-възрастните минувачи и те усмихнати подминаваха двойката, макар че никой не посмя да се спре и да погали дивото животно.
Докато Арадел се любуваше на новия свят, една наситено тъмно лилава пеперуда прелетя над тигъра и той инстинктивно започна да се опитва да я улови. Толкова се заигра, че чак щеше за малко да скочи на главата на собственичката си. Тя му се усмихна леко строго и чак тогава забеляза хвъркащата пеперуда. Само след миг те станаха две, после три, после четири. За минута над главата й се появи цял рояк от приказно красивите животинки. Те омайно пърхаха с крилца и сякаш я подканваха. Арадел не можа да устой, изправи се и ги последва. А те й показваха пътя и я водеха, незнайно на къде. Не след дълго русокоската и звярът се озоваха извън парка. Вече се движеха по улиците, а след още малко видяха как пеперудите се шмугват в една леко открехната врата и изчезват от погледа й. Тя навдигна поглед и видя ясно изписаната дървена табела в горния край на вратата - "Братска любов". Щеше ли да влезне или щеше да продължи?

Вървях бавно по каменната алея птиците разказваха истории за чудновати дървета някъде на юг.Вятърът като нежна флейта им пригласяше , като придаваше мистичност на песните им.Нямаше особено хора , разговорите им бяха заместени от клокочещия шум на фонтана и кристалния трепет на листата.Това бе от онези симфонии, които карат човек да се вглъби и се разходи из дебрите на душата си.Подмамен от мелодията , Шейн се втурна напред преследващ нещо във въздуха, което само той виждаше.Облегнах се на едно дърво, овековечило любовта на двама влюбени чрез техните имена.Рая плюс Рамос...дали бяха още заедно, дали тази страст с която бяха издълбали дървото още бе жива?!Приседнах на меката трева, като роклята ми се разпиляваше около мен като малко, синьо езерце.Оставих вятъра да отвее и последните ми мисли....

Шейн бягаше като необуздан. Внимателно следваше във въздуха нещо като голяма розова птица. Но птицата се смееше. Под нея се въртеше светкавично торнадо. По едно време птицата прилетя пред торнадото и го спъна. То се залюля и попадна точно в тигъра. Препъна се и двете същества се преобърнаха няколко пъти като накрая се стовариха на няколко крачки от Арадел. Тигърът пъргаво скочи на крака и почна да тресе в кръг глава, за да оправи козината си. Другото същество, което се изправи се оказа млад, красив русоляв мъж с голяма синя, кръгла обица на едното ухо. Той се изтупа и се обърна към небето:
-Кейт, не играеш честно.
Птицата, която всъщност беше девойка с розова коса, не отстъпваща по красота на момъка му се оплези по детински и продължи полета си.
-Шматка. - засмя се мъжа. Обърна се към тигъра и започна да го тупа по гърба.
-Съжалявам приятелю. Нараних ли те?
Шейн изръмжа, за да покаже, че е добре и почна да бяга в кръг около мъжа.
-Сам ли си тук, хубавецо? - попита животното той, все едно щеше да му отговори.

/Ако не разбираш кои са двамата ни герои погледи в Торнадо в Сто слънца/

Стоях и наблюдавах играта на Шейн и въображаемия му приятел , беше като игра с вятъра.Но в един момент вятърът започна да придобива човешки черти , в прегръдките му се рееше красива, розава птица.Първо си помислих, че ми се привижда от преумора, но сякаш от нищото се повяиха мъж и жена.Чисти като небето и в движенията им имаше въздушна лекота."Едно от поредните чудеса на този свят" помислих си аз. Скрита под сянката на дървото ,съзерцавах красивата двойка.
-Сам ли си тук, хубавецо? - попита русият като слънце мъж , голямата котка.
Изправих се и пристъпих, така ,че дневната светлина да ме освети:
-Не, с мен е!-отговорих вместо тигъра-Приятно ми е, аз съм Арадел.-предтавих се аз като подадох ръка първо на момичето.
Безсрамно ги оглеждах, всяка една малка подробност от тях...бяха толкова изчистени, нямаше нищо излишно във вида им.
-Значи с вас си е играел, а аз се притеснявах да не е развил шизофрения, понеже се наложи да постой сам ден-два.

-И на мен ми е приятно. Казвам се Кейтлин. - усмихна се добронамерено красивата, млада жена с розовата коса.
-Скай! - представи се и мъжът, като пое ръката на Арадел. -Ти си ученичка на Хейз, нали или греша? - попита я той като накрая пусна ръката й. Те го изгледа учудено. Не си спомняше да се бяха срещали преди.
-Скай, плашиш я. - скара му се дружката му.
-Хахха, извинявай Арадел. Просто аромата му е навсякъде около теб, а той не е от тези мъже, които биха се размотавали със случайни млади жени просто така. Щом не съм те виждал предполагам, че си нова?
Кейт клекна до Шейн и почна да го гали, за да не се чувства изолиран от разговора.

Скай и Кейтлин , бяха от онзи тип хора , които само с мълчанието си те предразполагат.Дори и да не знаех нищичко за тях, ги харесвах.Когато успях да установя очен контакт, обежденията ми спрямо тях се затвърдиха.Очите им представляваха синя шир, която окото ти трудно би могло да обходи.Все едно се спускаш в дълбините на кристално син океан, колкото по на дълбоко отиваш , толкова по-удивен и малък се чувстваш.
Дори и Шейн го усещаше, за пръв път от доста време не се държеше резервирано към новодошлите.С радост, той приемаше милувките на младата девойка.Ръцете й , сякаш му разказваха история, която го успокояваше.Странни дарби имаха тези двамата, уверих се когато Скай спомена, че усетил миризмата на Хейз по мен, а нямах спомен учителят ми да носи натрапчив парфюм.
-Хахха, извинявай Арадел. Просто аромата му е навсякъде около теб, а той не е от тези мъже, които биха се размотавали със случайни млади жени просто така. Щом не съм те виждал предполагам, че си нова?-попита момчето
-Има ли смисъл да потвърждавам, че Хейз ми е учител.-усмихнах се аз.-Сравнително нова съм, да.Все още опознавам местноста.Дойдох в парка да събера мислите си след уморителна тренировка, но вие се появихте и си помислих, че понякога човек разпуска най-добре когато е сред компания.Ако не сте заети можем да се разходим, би ми било приятно.

-Разпускане, а? - повтори Скай замислено.
-И ти ли си мислиш същото като мен? - попита го девойката.
-Всъщност да. - усмихна се той и се обърна към Арадел. - Знаеш ли какво помага най-много за стреса? Летенето!
Арадел се опули при думите му. Не можеше да разбере какво й говори, затова той реши просто да й покаже. Все пак беше техен член, нямаше да я оставят в терзания. Мъжът обви ръката си в струя въздух, която малко по малко се засилваше и придобиваше големи размери, докато накрая стана толкова голяма, че да може без проблем да обхване и най-тежкия човек. Той отпрати образувалия се ураган към нея. Стихията се завъртя около краката й и се заизкачва плавно нагоре по останалата част от тялото й. Арадел усети как ходилата й се отлепят от твърдата земя. Почна да се издига докато не стигна на десет метра разстояние. Носеше се плавно във въздуха, а Скай я контролираше внимателно от долу, за да не падне. Почна да я понася в един изкуствен полет. Оставаше само да разпери ръце и да си представи, че е птица - свободна колкото самите облаци.

Мечтите са нашата двигателна сила, колелата на съзнанието ни, които ни движат напред.Като малки стремглаво се спускахме към мечтата си, така както коте безрасъдно гони пеперуда около пропаст.С течение на годините, остаряваме , но мечтата си остава същата, все така млада и жизнена, но смелостта я няма.Седим отстрани , кротко я наблюдаваме, чакайки сама да долети при нас.Това се нарича възможност, но не винаги се появява.

Такава беше и моята ситуация в момента.Имах една мечта, понякога говоря за нея, надявайки се гласът ми да предизвика съдбата.Искам да летя редом с птиците, да гледам през техните очи и да усещам вятъра от крилата им в лицето си, носещ аромат на свобода.Един парк, двама непознати и ето ти я възможността.Без да дори да се усетя , кога разговора, отиде в тази насока вече бавно се издигах във въздуха.Бях твърде смаяна да кажа каквото и да било за това просто, отварях и затварях устата си като риба.Онази пеперуда, подгонена от котката, сега се бе настанила в корема ми и ме издигаше във висините.

Реших да оставя настрана вълнението и да се опитам да изживея мечтата си пълноценно.Отпуснах тялото си върху въздушното течение, височината която бях достигнала пред мен, разкриваше цветна паронама на града.Места, през които не бях минавала, тесни улички като вени пронизваха, жизнените органи на града.Скай и Кейтлин ,сега като малки кукли, стояха под мен и ме наблюдаваха.
Затворих очи и освободих въображението си.Представих си, че съм красива бяла птица, рееща се в небесната шир.До лицето ми достигна лек ветрец като от други крила.И ето, че друга подробност от мечтата ми бе на лице.Намирах се сред ято сини птици с ярки жълти пера по опашките.Пърхаха около мен, сякаш ме поздравяваха, всичко приличаше на цветна церемония, в която те ме приемат да стана част от тях.В погледите им нямаше онзи страх и предрасъдъци , присъщ на хората , а имаше решителност и спокойствие.

Като започнах да се вглъбявам в случващото се около мен и да си вярвм ,че от тук нататък ще е така, новите ми познати решиха да ме свалят на земята.Хубаво е когато имаш до себе си някой, който да го направи.Спестяшаш си болезнено падане.
-Нямам представа колко дълго съм била горе, но знам само, че имам усещането,че ми е отнело цял един живот!Искам да ви благодаря, изпълнихте една моя съкровенна мечта в желанието си да ми помогнете.-казах аз.-Преживяото ми донесе тайкъв заряд, че смятам да се възползвам от него.
И наистина бе така, краката ми сякаш сами тръгнаха по кълдаръмената пътека.Сякаш ме водеха някъде, дочули една от онези свирки за кучета, недостигаща до човешкия слух.
-Идвате ли с мен?-попитах , без да се спирам.-Наистина, това все едно не са моите крака.

Полета й бе приятен за окото. Като на новоизлюпено птиче. Самият Скай не можеше да лети като колежката си, но често си угаждаше със същия метод, който го задоволяваше достатъчно. Арадел кацна и им благодари. После нео1аквано тръгна по калдъръма.
-Идвате ли с мен? Наистина, това все едно не са моите крака.
Двамата се спогледаха.
-Тръгваме ли? - попита Скай красавицата, която имаше за другар, приятел и колега, но никога и за любов. Двамата бяха в пълен синхрон без да изпитват страст по между си, което и ги правеше такъв идеален екип. Тя се замисли за миг и намигна на момичето.
-Ти водиш. И двамата тръгнаха след Ардел и тигъра й като й разправяха смешни, стари истории за учителят й и колко нескопосан може да бъде понякога. Но я зарекоха да обещае да не го базика за това, защото всъщност той беше прекрасен човек и винаги можеше да се разчита на него.

Денят бе прекрасен, слънцето днес достигаше и най-скритите сенчести кътчета...целият град се къпеше в светлината му.В парка имаше доста хора, които бяха излезли да се порадват на лъчите му.Деца тичаха по ширните поляни, стиснали в малките си ръчички големи хвърчила.Влюбени двойки стояха по пейките притихнали, оставили само очите им да говорят.Хармония строеше от всяко едно движение, независило дали бе на човек или растение, никой не пречеше на другия, короните на дърветата правеха път на вятъра като нежно го галеха.Лалетата в една арка се поклащаха ритмично, поздравявайки същия този вятър.Погледах Дориан сякаш й казвах "Е, това е моят свят!Трябва да си луда ако не те е завладял".

Намерихме място до едно дърво с розови цветчета.Извадихме храната и започнахме да се храним, първоначално мълчахме, защото се виждаше, че и двете бяхме изгладняли.Особено тя, която имаше нужда от храна за да възстанови загубението си сили.Когато устата ми остана свободна най-после взех думата:
-Моменти като този са безценни, не бих могла да се сетя от какво повече имам нужда.Хубаво ядене, красотата която ме заобикаля...добра компания.Установяваш, че можеш да се разбираш с един човек когато мълчанието ви не е напрегнато и неловко.С теб е приятно да си мълчин на различни теми.Ноо искам да ти покажа с какво се занимавам, сега на сит корем ще ми е по-лесно.Смятам, че като се разкрия по подобен начин, показвам и голяма част от себе си и ще ти е лесно да ме опознаеш.След това разбира се и ти можеш да ми покажеш някой от уменията си, ма само без да убиваш никого.

Станах права и разтворих длани като ги насочих ктм земята.Затворих очи и предизвиках магията си.Малки розови нишки започнаха да обгръщат Дориан и потъваха в земята под нея.След което от нея започнаха да излизат нежни увувни растения със сини като косата й цветове.Започнаха нежно се увиват по тялото й и когато станаха толкова че да го покрият, изглеждаше все едно е облечена в рокля от нежни като лицето й цветове.Първоначално гледаше странно и понечи да ги махне от себе си, но после явно разтвори сетивата си и започна да се наслаждава на обгръщащата я красота.Някой от цветчеатата още не се бяха разтворили, но когато го направиха от тях полетяха малки тъмно сини пепруди.

Все пак не бях много веща все още и като усетих, че силите ми се изчерпват започнах да отпускам ръцете си надолу, растенията следваха движенията им като послушно се прибираха в земята.След като не остана и следа от тях и последното бе изчезнало, малък облак прах се издигна от земята, а във вътрешността му можеха да се видят две пеперуди...едната синя, а другата виолетова.Заедно те се издигаха към небесата, две малки същества пред необятното...но щом бяха заедно имаха силата да го покорят.

Дегизировката ми помагаше. Вече хората не ме гледаха толкова на въпреки. Даже почти не ме забелязваха, което ме устройваше напълно. След като се нахранихме Арадел ми показа магията си. Цветята почнаха да се изкачват по мен. От начало се стреснах, мислех, че ще ме задушат или нещо такова, но допирът им беше толкова нежен, че избих тази мисъл от главата си и се отдадох на чувството. Беше наистина много красиво, никога не съм била толкова близо до природата като сега. Пеперудите летяха и правиха еуфорични кръгове около нас. Преди цветята да се затворят обратно в почвата откъснах един син цвят и го забодох в косата си, близо до ухото. Стоях така, поемайки си въздух. Това беше наистина особено и някак си приказно преживяване, а всъщност толкова обикновено и просто, но ефекта му беше голям. Арадел ме наблюдаваше и очакваше реакцията ми.
Хвърлих й ледено омагьосващ поглед, какъвто могат да хвърлят само хората с изключителна магнетична сила и който, както казват, укротявал и най-лудите в лудниците. Видях ответната й тревога. Изправих се на колене с безизразно лице. Постоях така няколко минути гледайки я в очите и се хвърлих на врата й, като обвих ръцете си около гърба й и силно го стиснах. Затворих клепачите си. Усещах туптенето на сърцето й, трепета на кожата й. Понякога безмълвната прегръгка значи хиляда думи за нещастното сърце. Постоях така няколко минути като й благодарях телесно и накрая я пуснах.
-Съжалявам... - измънках смутено и се окопитих. -О, да! - сетих се изведнъж сякаш нарочно да отбия току що случилото се. -Искаше да ти покажа нещо типично за моята раса.
Замислих се за момент.
-При нас почти всичко е на основата на смъртта, но....
Огледах се наоколо. Имаше доста хора, никой нямаше да убивам, тогава....Да, точно така! Извадих една от току що купените кутии цигари и запалих. Не й предложих защото както видях тя не пушеше. Набелязах си един мъж на средна възраст, който се разхождаше на алеята, намираща се на няколко метра от нас. Скръстих пръсти и ги изпуках едни в други, докато цигарата ми висеше в единия край на устната ми. Имах този навик или умение го наречете да пуша без ръце когато ми се налага.
Изпънах крайниците си към минаващия и отпуснах магията си. Тя заизлиза сива на цвят, почти черна. Доста по-различно от тази на маговете, но какво да се прави - все пак ние бяхме тези с отровната кръв.
Концентрирах се. Арадел не смееше да проговори, не знаеше какво да очаква. Изстрелях съзнанието си към мъжа и навлезох в тялото и мозъка му. В следващия миг моя труп се отпусна, главата ми клюмна надолу. Беше безжизнено. Бях се вселила в мъжа, владеех всяка част от него. Той се спря и се обърна на 45 градуса. Тръгна в посока на нас и се спря пред русокосата красавица. Откъсна едно цвете и й го подаде.
-Това скъпа ми Арадел е за теб. Благодаря ти, че ме накара да остана тук, много съм ти признателна.
Млъкна/кнах и се отдалечих. Когато се върнах на алеята абсорбирах всичко и за секунда се върнах в собственият си корпус. Живнах и отворих очи. Обърнах се към нея. Гледаше като трясната с опулени очи, държаща цветчето. Усмихнах й се.
-Едно от любимите ми умения.

Прегръдката й беше толкова искрена, за миг сърцата ни добиха един ритъм и биеха като едно.Все едно слънцето и луната да изглреят едновременно.Беше по-силно от всичките думи на света.Когато ме пусна реши и тя да покаже на какво е способна.За момент се притесних някой да не пострада...но обратно на очкванията ми Дориан ме изненада много приятно.Всели се в непознат минаващ покрай нас мъж и ми подари цвете...това бе нейният начин да покаже признателност и аз бях трогната.
-Оооо това беше суууупер яко.-едва си поемах дъх.-Жалко, че нас сигурно няма да ни учат на такива неща, дано в следващия си живот се родя некромансър хахахха.
Закичих растението в косите си и двете се излегнахме на меката трева, загледани в небето.
-Е, Дориан....какви са ти впечатленията до сега от новото място на което си?Има ли нещо което искаш да ти покажа, да научиш?

-Да, може да бъде и забавно. Всъщност за първи път го използвам с тази цел. За предишните....повярвай ми не искаш да знаеш. Същността ми не отговаря на външния ми вид за добро или лошо.
Не одобряваше начина ми на живот, това се виждаше, но разбираше, че нямах голям избор. Така беше изграден реда на прокълнатите и това никога нямаше да се промени.
-Е, Дориан....какви са ти впечатленията до сега от новото място на което си?Има ли нещо което искаш да ти покажа, да научиш?
-Освен, че е много слънчево ли? - засмях се аз. Все още леко ме дразнеше прекалено силната светлина, но по-добре това отколкото в пустините предполагам. Там вече щеше да е ад за кожата ми. -Не наистина - хубаво е. Подредено, чисто. Малко префърцунено, но все пак хубаво.
Замислих се за моя дом и като направих предпоставка трябва да призная, че усетих липсата му.
-Ако трябва да бъда честна, обичам прокълнатите територии. Може да са дупка, но са си моята дупка и без тях не мога. Част са от мен, както и аз от тях.
Изправих се на крака и се заоглеждах във всички посоки. Един бърз поглед над заобикалящите ни неща да речем. Изведнъж се спрях. Очите ми се разшириха. Вдигнах ръка и посочих към една голяма сграда. На нея със златни букви беше инкрустирана думата "Театър"
-Театър... - промълвих жално -Никога не съм била.
Обърнах се ентусиазирано към нея.
-Ще ме заведеш ли там довечера? Моля те. Много искам да отида.

Погледнах към театъра и си спомних последната ми случка в него, която ме накара да се подсмихна леко.
-Разбира се, че ще те заведа!Наистина е много красив, честно казано и аз не съм хосела да гледам някоя пиеса в него.Била съм на сцената му, но по друг повод.
Стояхме си все така на тревата и се наслаждавахме на хубавия ден.Птиците летяха над нас, а сенките им ни галеха.Както си лежах там, до нея започнах да си тананикам една мелодия....мелодията преарасна в песен.Първоаначално малко несигурно, но затворех ли очи гласът ми ставаше смел и не трепереше.Оказа се, че и Дориан я знае...Гласовете ни се вплетоха и се понесоха из пространството.Бяхме легнали, а вече стояхме една срещу друга и пеехме.Рядко се осмелявах да го правя...опитвала съм се да пея в дует, но никога не се получаваше като хората...все някой бъркаше такта и се разминавахме.Сега, в този парк и с това момиче което до преди ден беше никоя за мен, достигнахме синхрон присъщ единствено за песните на птиците.След като песента свърши стояхме задъхани и се гледахме в очите...след което й подадох ръката си , улових нейната и я стиснах.


Песента която пеем:
https://www.youtube.com/watch?v=IHu2LWwkjJI

Докато ангелските гласове на двете момичета се сливаха в перфектен синхрон, от небето се появи малката сянка на Скай.Долитащ от близкото си малко царство на малкият си облак.Приближавайки се все още във въздуха, дочу песента им.Реши да не ги прекъсва, за това се приземи на безопасно разстояние от тях.Погледна ги лежащи на земята, как пееха своята песен без да обръщат внимание на никой и нищо.Арадел понякога жестикулираше във въздуха, размахвайки ръцете си като диригент.
Скай стоеше и се наслаждаваше, като незабележимо се приближи до тях и се облегна на едно близо дърво.Нежната им песен го караше да се усмихва, а лекият полъх на вятъра разлюляваше дрехите му.Когато двете момичета привършиха песента си, те си подадоха ръце и погледите им застинаха един в друг.

От страни се чу пляскането на Скай, което стресна момичетата.Aрадел подскочи в страни уплашена, като пусна ръцете на новата си приятелка, а Дориан инстинктивно посегна към оръжието, готова да пререже гърлото на натрапника.

- Оу-оу... по-спокойно момичета.Не исках да Ви уплаша - каза учителя, като разпери ръцете си в страни.
Дориан отпусна хвата си, гледайки със странен поглед към мъжа.Двете момичета се изправиха, а той се приближи към тях.

- Поздравления, хубава песен. Чудя се само коя от Вас я е написала - Погледът му се спря в Арадел, а после погледна към Дориан като го задържа повече време върху очите ѝ.В този момент все още песента и отекваше в главата му.

Отпуснах ръката си. Инстинктивно се бях насочила към ножа си и тогава се сетих, че го бях оставила в онази порутена противна сграда в Найтмер. Оказа се просто русият Скай. Не, че красотата му щеше да го спаси ако се опиташе да шмекерува.
- Оу-оу... по-спокойно момичета.Не исках да Ви уплаша. Поздравления, хубава песен. Чудя се само коя от Вас я е написала.
Очите ни се срещнаха в изпитателен поглед. Леко врътнах главата си и свих очи изучавайки го. Имаше нещо игриво в изражението му. Харесваше ми, но нямаше да му се лепна за крака и да олигавя панталона му от стичащите се от устата ми лиги. Студенината ми не отстъпи, само едва забележима искра премина през нея.
-Нито една от двете. - отвърнах сухо със скръстени пред гърдите си ръце.
От парка се разнесе мелодия. Една млада девойка обикаляше около хората и свиреше на цигулка. Очите ми блеснаха при звука. Изведнъж ми се искаше моята собствена да е тук до мен. И тогава ми хрумна една спонтанна идея. Бръкнах в джоба на дънките си и изкарах една златна монета. Привиках я към нас и й я дадох. Обясних й нещо на ухо. Тя ме разбра и кимна усмихната. Музика се смени с една много приятна и нежна мелодия. Слушах я минута, толкова ми беше нужно и се обърнах към мъжът срещу мен:
-Но тази съм я измислила аз.
Разперих двете си ръце и отстъпих с няколко крачки. Изпратих магията си срещу Арадел и Скай, която отблъсна леко телата им и ги настани на земята. После я придвижих към листата на дървото над тях и ги разтърсих. Те запопадаха като зелен дъжд.

-Бяла приказка край мен расте
с аромат на диви цветове,
а беше малка вчера.
"Дива роза"

-Бели камъни край теб блестят.
Те въздъхват неми всеки път,
когато дойде утро.
"Дива роза"

Бели нощи пият дневен сън,
всичко диша твоя дъх на вън
а ти очакваш утре.
"Дива роза"

Леко се клатех и въртях в такт с музиката. Чувствах се жива. От улиците прийждаха хора и сядаха по поляната, за да ни слушат. Аз продължавах да пея:

-Роса цветове покрива,
сутрин на нежност и светлина.
Роса моят сън изпива,
с твоя сън... "Дива роза"

Бяла приказка край мен расте
с аромат на диви цветове,
а беше малка вчера,
"Дива роза"

...а беше малка вчера, "Дива роза"
...а беше малка вчера, "Дива роза"...

Последните две изречения изпях гледаща централно към Арадел, като бях протегнала ръката си, за да разбере, че за нея става въпрос. Тя беше Дивата роза.
Свърших и хората почнаха да ни ръкопляскат. Поклоних се. После посочих към момичето до мен и тя на свой ред последва примера ми. Върнах се при другарите си и седнах на земята със скръстени по турски крака срещу тях. Цигуларката малко по малко почна да се отдалечава все още свирейки.

Докато двете момичета изпълняваха своето представление, Скай леко се поклащаше разлигавен до тях.Песента му се струваше дори леко забавна и бе решил да се пораздвижи малко.След като приключиха и цигуларката си тръгна, останаха отново сами.Той, Дориан и Арадел.

- Хич не е зле.Само ти трябва някоя танц...
Думите на Скай бяха прекъснати от виковете на една старица, която се затича право към тях.

- Елате, моля ви! Там...магазинът... всичко...
Жената говореше несвързано, ръкомахайки с ръце около себе си.Тя стигна до Скай като го задърпа за блузата, но той не я отрази отначало.Мислеше си че е поредната луда която иска внимание от непознатите.Жената видя безразличието в очите му и се отдръпна със същият страх с който достигна и до него.После дотича до момичетата с малките си стъпки, като започна да ги раздрусва ту едната, ту другата.

- Моля ви, помогнете и...ще я убият - крещеше жената право в лицето на Дориан.По очите и започнаха да се появяват сълзи които бавно се стичаха по лицето ѝ.