Магазинът за костюми на Дазлин

First topic message reminder :

Тук може да се намерят всякакъв тип елегантни дрехи и костюми за маскарадни балове. Собственичка е Дазлин - студена и високомерна жена, но изключителен перфекционист и професионалист. Цените са високи. Принципът на магазина е "Дай най-много, за да получиш най-доброто". Откакто обаче дойде новият ред, Дазлин все своя чирак, Арадел Картие, и заради високия наличен капитал, а и също толкова високия талант я направи равноправен съдружник. Договорът им е да работят заедно, да разделят печалбата на половина, само и само да не се отвори втори подобен бутик, който само ще повлече бизнеса надолу. Името все така си остана същото, но правата са 50:50.

Дазлин

Контенето за една жена, не е просто игра. То е цяло изкуство. Когато излезеш от небрежните граници и трябва да се представиш във висшето общество и то по най-добрият начин, гримът придобива напълно различен смисъл. Не просто поставяне на някакви цветове, а рисуване. Рисуване до най-голямо или не толкова художествено майсторство. А Арадел, тя се справяше блестящо. Напълно професионално. Може би в миналия си живот е била козметик или дизайнер, защото модата и всичките й отрасли й се отдаваха с лекота, достойна за завиждане.
Вече облечена и гримирана, тя се бе превърнала в една полу принцеса, но не от онези лигавите и сладникавите, а от тези с класа, неземна красота и изисканост. Но все още оставаше проблема с косата. Младата жена стоеше пред огледалото и се чудеше какво да прави. Стигаше до ръба на отчаянието.
В този момент вратата се открехна и на касата застана Дазлин. Погледна помощницата си.
-Добра работа.
-Да, но....
-Какво има?
-Не знам каква прическа да си направя.
Момичето имаше изражението на малко изхвърлено под дъжда кутре. Чернокосата се усмихна и едвам едвам въздъхна. Оттласна се от вратата и закрачи към нея, като застана зад гърба й. Хвана косата й и премина с пръсти през житните класове, с които обичам да я сравнявам.
-Знаеш ли, нещата няма винаги да са такива. Няма вечно да си новата. С времето ще свикнеш и аз ще те приемам по-лесно.
Арадел бе трогната от думите й. Дазлин взе гребена и почна да вчесва русата коприна. После извади едно шише с кристали и я намаза с тях. Тя блесна, стана гладка и изправена като нишки. Дизайнерката отдели една част от косата и я остави да пада свободно. Другата вдигна на конска опашка и върза с жълт ластик, за да се слива с цвета й. После взе отделения кичур, сплете го и го завъртя около ластика, докато не придоби набъбнал вид. Завършената прическа представляваше лъскава, прибрана опашка, завързана с венец от плитка. Нито един кичур не падаше. Всичко бе изгладено, отваряйки лицето й.
-Красива си.
Картие се погледна в огледалото и ахна. Не можеше да повярва, че това е тя. Не, че по принцип не беше хубава, напротив, просто сега бе перфектна.
-Какво мислиш? - искаше да чуе мнението й собственицата на магазина.

Да, определено ситуацията с която се сблъсках бе най-големия кошмар на една жена.Вече се виждах как пристигам на бала с чорлава коса и всички там ми се смеят и ме сочат с пръст.Бях преживяла нещо такова в началното училище и всячески се надявах да не се повтори отново.Седях и с отчаян поглед оглеждах неравните кичури, като вярвах, че съм загубена.Но за тези които обичат да четат приказки, а и вярват в тях, мога да ги насърча, че те стават реалност.Или по-конкретно говорим за Пепеляшка и нейната кръстница, която в този момент се появи в лицето на Дазлин.
Дамата влезе при мен и узнала същината на проблема ми, започна съвсем нормално да оформя прическата ми.Докато бе наполовина каза немислимото:
-Знаеш ли, нещата няма винаги да са такива. Няма вечно да си новата. С времето ще свикнеш и аз ще те приемам по-лесно..
Погледа ми леко се ококори и леко притворих уста.Това беше толкова мило, толкова надежда ми вдъхна и стопли сърцето ми.За един кратък миг осъзнах, че ме бива за нещо, че съм намерила призванието си.
И докато мислите ми препускаха бясно, погледнах отново към огледалото, а там не бях аз а някоя друга.Вгледах се внимателно, бях толкова красива, не приличах на себе си...За първи път се виждах в тази светлина:
-Какво мислиш? -попита ме тя с мек тон.
Обърнах се към нея все така невярваща, опитах се да кажа нещо:
-Аз...мм-но думите ми се губеха.
Затова просто я обхванах нежно с ръце и я прегърнах, бе достатъчно от хиляди думи.Тя се усмихна леко и се измъкна от обятията ми, все пак не беше такава жена:
-Добре, малката.След малко твоите хора ще дойдат , нека отидем отпред, тъкмо ще се огледаш на голямото огледало и ще те фъшнем с един хубав парфюм.
Отидохме отпред в магазина и застанах пред огледалото, започнах да се въртя пред него като принцеса, а Дазлин извади парфюма за когото говореше..Оставаха броени минути....

Минутите течаха, а с тях и деня си отиде. Небето беше тъмно, но не мрачно. Въпреки, че нощта бе дошла, тя бе толкова ясна, подчертана от уличните фенери, че градът приличаше повече на подготвящ се карнавал, отколкото на столица на държавата. Улиците кипяха от живот. Различни хора пеш преминаваха ентусиазирано, подвиквайки един след друг да побързат, за да не закъснеят. Някои говореха за това, че гилдмайстора на Илион щял да бъде там и нямаха търпение да го видят. Бил неземно красив, приличал на истинско божество. Други тръпнеха в очакване да видят гилдията отвътре. Трети искаха да се доближат до перфектната жена - Ив Севентийл. Четвърти просто се усмихваха, мълчаливо следвайки приятелите или семейството си.
Файтони фучаха един след друг, каляски и коли (не истински) коя от коя по-хубави, скъпи или пък обикновени. Цял Маджестик се бе превърнал в един панаир на празника. Смеховете и доброто настроение озвучаваха улиците, а Арадел седеше и се опитваше да си намери място. Не можеше да се сдържи, затова се вслушваше във всеки един слух. Нека бъде готова. Нека още от сега да усети адреналина, да вдиша аромата на предстоящото забавление и мисия. Веселие и тайна в едно. За нея, за нейните събратя, този бал щеше да е нещо повече от танцова вечеринка.
Не смееше дори да запали цигара, за да не изтърка червилото си, а толкова й се пушеше. Но щеше да се сдържи поне до сега. Цигарите й бяха прибрани в сребърна табакера. Заедно със запалката си седяха кротко в чантичката й и чакаха своето освобождение.
След още десетина минути в далечината се чу ропот на копита и два дорести светлокафяви жребци спряха галопът си пред магазина, вдигайки лека пушилка. А за тях бе прикрепен бял, лъскав файтон.
-Май каляската ти пристигна. - усмихна се Дазлин и още неразбираща какво става, Арадел се загледа в прекрасното превозно средство.
Малката вратичка се отвори и през нея се промуши висок, маскиран в илюзионистки костюм, мъж с бяла коса, черен цилиндър, маска в същия тон, прикриваща лицето му от носа нагоре и черен бастун със сребърно топче на върха. Той стъпи на земята и се поклони.
-Мадам. Ескортът ви, ви очаква.
Очите на Картие блеснаха. Лезандър изглеждаше великолепно. Толкова стилно и мъжки. Но когато след него се показа Ерик, ченето й направо щеше да падне. За разлика от приятеля си, той нямаше маска на лицето. То бе оставено чисто, гладко избръснато, косата вчесана назад, без да е зализана. непокорна, но в същото време мирна и елегантна. Той бе с бял фраг, без папионка или вратовръзка, а горните две копчета на ризата му разкопчани. Дланите си бе прикрил с бели ръкавици, за да прикриват знакът на вкаменяването му, а усмивката не слизаше от лицето му. Той пое ръката на Арадел, наведе се и я целуна.
-Добър вечер, милейди. Принц Виктор Кросмон на вашите услуги.
-Принц! - възкликна Дазлин, която не знаеше дали красивият мъж пред нея се шегува или казва истината.
Привлечен от гласът й, той се обърна към нея и се поклони също толкова галантно.
-Разбира се, мадам. Позволете да попитам, вие ли сте надзорникът на тази палава девойка?
По-възрастната жена, колкото и сдържана не можа да не се изкикоти при тези думи.
-Аз съм, г-н Принц.
-О! - той хвана дланта й и съвсем леко доближи устни до нея, както е по етикет -Очарован съм. С такава прелестна настойница, от нея ще излезе истинска дама.
Тук вече Дазлин не можа да се сдържи. Прихна в силен смях, като закриваше устните си с едната си ръка.
-Вие младите ще ме довършите.
-Защо младите? Нима вие не сте млада?
-Не колкото вас.
-Тогава ние младите можем само да ви завиждаме. Такъв чар едва ли някога ще увехне.
Докато Ерик, простете, принц Виктор Кросмон се мазнеше на дизайнерката, Арадел го наблюдаваше и се смееше. Голям артист е, трябва да му се признае. Д'Арвил я обгърна и я дари с една жена целувка.
-Много си красива, знаеш ли?
-Благодаря ти. Мадам Дазлин ми помогна.
-Личи си, че разбира от тези неща.
Явно изморила се да ги чака вътре, от файтона излезе и Крис, която ги придружаваше. Ниската, кокалеста жена имаше доста интересна визия. Беше с кокетна, къса до коленете рокля с бухнал плащ. Цветовете й бяха червено, бяло и черно, а на много места имаше изрисувани сърца.
-Уау! - измънка Ари като я видя -Прекрасна си. Дама купа?
-Как позна? - усмихна й се блондинката.
На липсващото си око, бе сложила дантелена превръзка, а на главата си имаше закачена малка диадема. Обувките доста високи, също червени имаха сладкия ток във формата на сърце на края му. Наистина се беше постарала.
-Къде са останалите?
-Разпръснахме се. Няма да е удачно да влизаме всички заедно. Може да се усъмнят.
-Но дали ще ги познаем?
-Ти шегуваш ли се? - контрира я лидерката. -Виждала ли си ги? Знаеш какви са откачалници. Личат си от километри. Силвия се е направила на секси зайче, а Джей е шут. Повярвай ми, ще ги намерим.
Картие се засмя, но смехът й секна когато кръста й бе обгърнат от ръцете на Матюс, който я повдигна във въздуха и леко я завъртя.
-Е, красива ми , г-жо Дазлин. Беше ни изключително приятно, но трябва да тръгваме. Надявам се да ви видя на бала. Обещайте ми, че ще ми запазите един танц.
-Непременно, принце.
-До после, г-жо. - сбогува се с нея Арадел.
Лезандър също се поклони и четиримата се озоваха натъпкани в привлекателното превозно средство. Кочияша впрегна конете и те хукнаха бързо към покрайнините на града.

/Ари, слънце, пиши как пътувате по улиците, мисли чувства и тем подобни от този пост, плюс някакъв разговор какъвто си прецениш./

Докато крачех по улиците, чорлава и по пижама с два тигъра около мен станах свидетел на какви ли не реакции у хората. Имаше подвиквания от сорта на " Страшна пижама, маце" , " Парада на лудницата днес ли е?" , "Мамо, тази какичка от цирка ли е?" , но някак си гледах да не се натоварвам с тях , а възможно най-бързо да стигна до магазина и да се скрия в него.Нямах пари, нямах дрехи, бях рошава, гладна , съвсем спокойно можех да мина за клошар, само табелката ми липсваше "Набирам помощи за нова пижама, мили хора, помогнете". А най-големия фарс беше, че Скай мина през мен и ме замери с една жълтица, като дори не ме позна.Щях да се разплача след малко, но ето, че бях вече до магазина, оставих животните пред него, знаех, че ще могат да се оправят сами, а при първа възможност щях да им купя нещо за ядене, след което да си наема стая в "Южен полъх".
Отворих вратата на бутика възможно най-тихо, но звънчето ме издаде и мадам Дазлин веднага се появи зад тезгяха.
Стоях отпред, като наказана и гледах в краката си и не знаех как да започна:
-Какво е станало дете?-опули се жената.
-Ами..изгониха ме от къщи..сложно е...
-И...ще работиш по пижама ли?
-Ъм...не ми дадоха дрехите...
Тя направи странна физиономия и продължи:
-Отиди отзад и се преоблечи с някоя от роклите.
Минах безмълвно през нея и влязох в склада и я чух да казва тихо след мен:
-Боже, май е време да дам някакви пари на това момиче..

Капризите на съдбата край нямат. Тъкмо си мислиш, че си се отървал от поредния проблем и нов такъв заема неговото място. В случая да ходиш на работа по пижама. Колко унизително. Е, Арадел се намести в склада и почна да рови из тезгяхите с дрехи. Намери една лежерна рокля в бял цвят и я навлече без да губи излишно време. Имаше куп задачи и не можеше да си позволи да се размотава. Връщайки се при шефката си, тя й пъхна няколко златни монети в ръката като не й позволи да възрази. Не, че щеше да го направи така или иначе. Като преброи видя, че жълтиците наброяват двеста злато. Не бяха много, но достатъчно да изкара поне два-три дена, че и повече ако спестява.
-Благодаря ви!
-Не си мисли, че е милостиня. Ще си ги изработиш.
-На драго сърце. С какво да започна?
Жената се огледа замислено. Вече беше измела и почистила, всъщност искаше да я пробва с нещо по-сложно.
-Не вярвах, че ще го кажа толкова скоро, но искам да видя как рисуваш.
-Как рисувам?
-Нали каза, че искаш един ден да станеш дизайнер?
-Да, това е мечтата ми. Желая го още от малко момиче, още откакто можех да разсъждавам...
-Да, да, да....достатъчно. Върни се обратно в склада. Има скици и графит. Искам да останеш колкото часа са ти нужни, а когато излезеш да ми покажеш готов проект.
Очите на блондинката направо светнаха. Най-накрая имаше шанс да направи нещо свое. Сърцето й щеше да се пукне по шевовете от щастие и дори за миг бе склонна да изолира на заден план проблемите от сутринта. В момента мечтата й изглеждаше една идея по-близко до осъществяването.
-Разбира се! Разбира се! Веднага се заемам. - почти не се препъна от бързане и ентусиазъм, насочвайки се към задната стая. И наистина, на масата беше поставен топ големи, бели листове и два черни графита за рисуване. Младата жена се настани на стола, изпука пръстите си и се подготви за първото си истинско професионално предизвикателство. Тъкмо щеше да нанесе първата щриха, когато мозъкът й алармира, че нещо липсва и тогава се сети.
-А.....какъв трябва да е тоалета? - провикна се, така че Дазлин да я чуе.
-Булченска рокля.
-Ясно! Заемам се веднага, веднага почвам и...
-Почвай най-сетне! - сопна се собственичката, но в реалност клатеше усмихната глава.

/Гери, опиши процеса до половината, като са минали два часа и ме остави да се включа/

Най-накрая, съдбата реши да бъде благосклонна и да ми даде реванш за унижението с пижамата.Сега ми бе предоставена възможност да изразя себе си, да нарисувам своя поглед върху модата. Бях го правила и преди, хиляди пъти, хиляди самотни скици чакащи да оживеят върху тялото на някое красиво момиче...какво по-голямо щастие от това.Пък и когато рисувах, не мислех за нищо останало, счупените късове порцелан, щяха да бъдат ответи есенни листа от вятъра, а фактът че може би съм временно изгонена от къщата, в момента бе маловажен, в момента съществувахме аз и празният лист.
Грабнах молива и се замислих, исках първо да го начертая в главата си.Как исках да изглеждам аз, като булка?Трябваше да изкажа щастието и гордостта от този момент, чрез рисунка, защото тогава за няколко часа всяко момиче се превръща в принцеса.Принцеса...да, това щеше да е рокля в която да се почувстваш наистина такава.Преди да започна да рисувам, впуснах магията си наоколо и зазвуча музика - валс.
Мислите ми препускаха, като коне и ме отведоха до онзи евентуален ден на моята сватба.Щях да си изработя роклята сама, щяхме да бъдем на някое красиво местенце, сред самата природа. А какво по-красиво от природата на Феникс. Само подбран брой души..Дориан, Арманд...баща ми...защо са ми повече? Те щяха да са свидетели на моето "да", пред олтара, щях да се закълна в любов на най-прекрасния мъж, който съм срещала и тези слова щяха да са обещание пред душите ни..като печат.Усмихнах се неволно..или не.Не ме интересуваше дали бе прекалено рано за подобни мисли, важното е че ме правеха щастлива.
Държах молива в ръце и го плъзнах по белия лист, оставях мечтите ми да ме водят, обрисувах ги.Чеерта по черта, щриха след щриха.Винаги започвах от лицето, обичах да рисувам очите, а сега трябваше да блестят. Следваше косата, прилежно прибрана в кок и тялото изваяно, като бреза.Исках роклята да е бухнала, както казах вече, за принцеси, но не исках да е прекалено натруфена.Избрах отгоре да започва с корсет, отпред с красива, нежна бродерия и отзад с панделка. На всяка извивка на бродерията слагах по едно малко скъпоценно камъче, което на светлината щеше да блести, като звезда.
Просто ефект, надолу роклята започваше да се разкроява, за направата и и щяха да се използват коприна и първокачествена дантела.Бях много прецизна и обръщах внимание на всеки детайл, защото в този ден всичко трябваше да е перфектно.
Как ли щеше да ми предложи Ерик?Дали щеше изобщо да го направи след всички неприятности, които му се трупат на главата заради мен?Представям си го , залез, вино...той пада на колене и вади кутийка с красив пръстен...Колко захаросано и изтъркано.По-скоро ще преобърне всичките ми дрехи, ще ги разхвърля по целия под и докато аз ги подреждам и ругая, ще намеря кутийката измежду тях.И Шейн ще ни е шафер!Не!Той може да счупи нещо...няма да рискувам.
Бях се отплеснала в мислите си, но така ставаше винаги когато рисувах, белите гълъби на мисълта шареха по листа и вече съвсем ясно се различаваше това, което бе нарисувано на него.Не ме интересуваше колко време щеше да ми отнеме, важното бе да е перфектно.Колко беше изминало?Два часа?Да, някъде толкова когато погледнах часовника.
Продължих да рисувам, скицата беше готова, но сега следваше да я дооформя и да и предам завършен вид.Темата наистина не ме затрудняваше. Винаги е лесно, когато трябва да обрисуваш мечтите си...

Ето бегла представа как трябва да изглежда:

Всичко вървеше общо взето добре. Арадел се бе отдала на страстта си, без да мисли за заобикалящият я свят, а единствените мисли, които се прокрадваха в ума й бе за собственото й бъдеще, което в представите й изглеждаше доста привлекателно и сладко. Дали щеше да бъде такова само времето ще покаже. Но докато стигне до собствената си булчинска рокля, трябваше да направи поне тази. Ръката й шареше по листа, който малко по малко запълваше липсите и ясно се открояваха нови нюанси, завъртулки и овали. С всяка изминала минута, придобиваше все по-завършен вид. Всъщност се справяше доста бързо за нещо, което изисква такава прецизност. Но явно толкова време бе чакала за подобен момент, че сега въображението й избиваше с пълна сила.
Естествено нищо тук не минава толкова лесно, колкото изглежда, защо този ден да е изключение?
Докато блондинката рисуваше без да спре, от сърцевината на магазина се разнесе викът на работодателката й.
-Араделлллл. По-дяволите....
Момичето скочи от мястото си като на пожар и изтича във вътрешната част.
-Какво стана?
А това, което ставаше бе, че пред вратата се бяха събрали три клиентки, които искаха да влязат, но не можеха, защото двата тигъра, единия от които вече не чак толкова малък, стояха пред нея като стражи и не им позволяваха да пристъпят прага. Ръмжаха, съскаха и току издължаваха врат напред в опит да захапят жените, а те крещяха, но не смееха да тръгнат нито напред нито назад.
-Озапти си проклетите животни, преди да са изяли клиентите ми.
Дазлин беше разярена. Не помнеше да е искала бодигард и определено не желаеше някой да подплашва хората, особено два звяра като тези. Явно животните за пореден път създаваха неприятности, дали от нетърпение, от това, че седяха на едно място или най-логично от глад. Но Картие трябваше да реагира бързо, ако не искаше да се прости с работата си, а и да обяснява няколко трупа на главната улица на града.

Тъкмо си мислех, че няма кой и какво да ме измъкне от напевния транс, в който бях изпаднала , когато гласът на Дазлин се заби в мозъка ми и включи онази червена лампа в него. Докато бързах към нея, знаех, че нещо не е както трябва, дали не съм объркала някакви сметки от миналия път?Не! Причината се оказа напълно различна...или имайки пред сутрешната случка - същата. Котките ми стояха пред вратата и зорко охраняваха помещението, дали от глад или не искаха никой да ме приближава никой не знае. Но трябваше да изчакат съвсем малко, още няколко минути и щях да отида да им купя ядене.
А пък и кога Шейн се е държал толкова враждебно без причина?Никога не е бил такъв и си имаше някаква причина, която трябваше да разбера. Жените, които бяха приклещени в капана на зверовете не смееха да мръднат, а едната дори вече плачеше.Бързо стигнах до там и отворих вратата, като ги хванах и двамата за вратовете. Не можех да ги вдигна, но поне ги стиснах силни и те приклекнаха:
-Вие не си ли взехте поука от днес сутринта, а?Толкова ли сте глупави?Какво ви става?Ако нещо не ви харесва можете да си хващате пътя, да видим как ще се оправите, лигльовци!-пернах леко малкия по муцуната.-Ако не спрете да създавате неприятности ще си имате сериозни проблеми.
-Госпожице, дръжте си питомниците у дома!Не е редно да ги държите свободно на улицата!И вие имате вина!-сопна ми се едната клиентка.
-За да ги държа на улицата значи преди не са ми правили проблеми, да смятам ли, че вие сте ги провокирали.Може би заради кожата от бяла лисица, която виси на врата ви.
-Коя сте вие, че да ми говорите така?
Зяпна коконата и точно бях на път да и обясня коя съм, когато през малката тълпа, която се бе събрала пред магазина минаха двама униформени мъже, които държаха дълги пръчки, накрая с примка на тях.Без да казват и дума те се доближиха до мен и започнаха да се опитват да уловят тигрите:
-Ей!Какво правите!Те не са бездомни!Нямат право!
-Беше подаден сигнал, госпожице!Тези животни са опасни, особено когато нямат нужната дресировка.Ще можете да научите повече в нашето дружество.
-Пуснете ги!Пуснете ги!-опитвах се да хвана ръцете на единия, но мъжа бе прекалено здрав и ме избута настрани.
Котките плачеха жално и се опитваха да се защитят но без успех, направо ми се късаше сърцето, а очите ми плувнаха в сълзи.Нищо не можех да направя, поне засега, бях на работа, а тя бе важна за мен...ако не бях вече уволнена, разбира се. След този тон , който държах на онази идиотка:
-Всичко ще бъде наред , момчета!Ще си ви върна у дома!-подвикнах след тях.
Колкото и пакостни да бяха, каквито и да бяха, аз ги обичах.Ядосваха ме, идеше ми понякога да има скъсам ушите...но те бяха моите момчета...бяха си мои.
Влязох бързо в магазина, не можех повече да съм свидетел на тази гледка.Погледнах виновно към Мадам и изръсих едно тихо "Съжалявам".

Каква е причината за непокорството им? Че каква друга освен най-логичната - животинския им характер. Няма значение колко време тигърът бе живял с Арадел, той, а и другия, си бяха зверове. Никой не може да избяга от природата си, особено когато тя се свежда най-вече до инстинкти. Не може да изискваш от толкова величествено същество, свикнало на свобода, на преследване, на дебнене, да зареже всичко това и да стане питомно, кротко като домашна котка (в най-добрия случай) само защото го обичаш. Да, те също те обичат, но дивото ги зове, тегли ги към себе си. Не са мишки, които подплашено бягат, нито кучета, които лесно се привързват към човеците. Ако малцина са им близки, то другите са просто едни непознати, просто поредното парче месо, а до колкото помня, тигрите не бяха вегетарианци. Така че стопанката им нямаше причина да се мае и чуди, защо се държат...ами...нормално....и да приеме истината, колкото и да не искаше.
Извинението й не бе посрещнато радушно. Не само заради станалия скандал, но и заради наглостта й да се развика на клиентките, които бяха толкова уплашени за живота си. Нямаше право, дори тя го знаеше, не бе коректно да ги обвинява, след като нейните любимци щяха да им скочат. Какво щеше да прави ако не ги бе спряла на време? Да гледа към окървавените им тела и да вдигне рамене с едно просто: "Ми те са ги предизвикали сигурно". Да, но с кое? С това, че са живи и изглеждат вкусно? Стига!
Дазлин гледаше към момичето със строг, въздържан и суров поглед. Дори не искаше да говори за случката, гледката й бе достатъчна. Така или иначе жените си тръгнаха и едва ли някога отново щяха да се върнат. Но и друго я притесняваше. В случая те се оказаха жертвите. Дизайнерката нямаше как да не се запита, ами ако беше излязла от магазина? Нима нямаше да се озове на тяхното място?
-Просто довърши роклята. - изрече сдържано и се обърна, залавяйки се за поредните си задължения. До края на деня нямаше да гледа на работничката си по същия начин. Арадел така и не разбра, но в този ден за малко да загуби работата си. Единствено търпението на шефката й, което се оказа по-голямо отколкото самата тя някога е очаквала я спаси.

/Гери довърши си скицата и реши какво ще правиш после./

Точно в този момент бях толкова объркана, че не можех да преценя дали постъпката им е била нормална, породена от факта, че са животни или нещо друго ги е подтикнало. Познавам Шейн от както съм на шест годинки, никога никому не е сторил зло, колкото и да превъртам моментите назад не се сещам нито един в ,който тигъра ми да е нападнал някого. Освен когато живота ми е застрашен...Знаете как е когато свикнете с някой, много пъти съм казвала, че той е единственото живо същество останало с мен въпреки мен и го обичам адски....Сега когато ги взеха с малкия..живота ми някак стана по-празен, всичко което обичах изчезваше , избледняваше...почувствах се много сама.

Определено нямаше да се върна в къщата тази вечер...искам да се отърва за момент от наситения аромат на дърво, от хората и тяхното неодобрение, заслужено или не. Ако нещата се развиваха по този начин, въпрос на време беше да загубя Ерик.А станеше ли това, щях да се превърна в сянка...не исках да мисля за по-нататък, гърдите ме свиха. Но сега трябваше да правя това, за което бях дошла. Седнах отново на столчето и се втренчих в скицата, бях вложила всичките си положителни емоции във всяка една щриха, а сега?
Опитах се да се изолирам за момент от случващото се около мен, да сложа похлупак между мен и скицника и заобикалящия ни свят. Хванах молива в ръце и той затанцува по незапълненото бяло пространство.Още петнадесетина минути и щях да бъда готова.Какво ли щеше да се случи с този модел? Вложих всичко от себе си и ако се размине само с едно кимване или нещо друго, няма да ми е особено приятно. В такъв случай щях да си го взема с мен и сама да си ушия роклята.

Ето, че бях на финалната права и трябваше да добавя последния, но най-важен елемент - булото. Отпред щеше да е по-късо, докато назад падаше по-дълго.То придава някакъв драматизъм на самото лице, очите...Все едно до този момент си виждала неясно живота около себе си, идва правилния човек и ти помага да прогледнеш.Иии моята скица беше напълно готова, само се подписах в долния десен ъгъл и останах загледана в роклята няколко секунди, за последен преглед.Всичко беше точно...Понечих да викна Дазлин, но първо тя все още ми беше ядосана, второ в момента имаше работа с някаква клиентка. Трябваше сама да си намеря някакво занимание.

Станах и започнах да се разхождам из склада, като го оглеждах за нередности. Всичко беше чисто, спретнато, подредено, докато не попаднах на едни кашони с обувки. Чифтовете бяха омешани с други и така беше станала една какофония.Заех се да намирам еднаквите чифтове и да ги подреждам на стилажа до мен, поне бяха нови и не се налагаше да ги лъскам.Монотонна работа или поне в момента ми се струваше такава, нямах желание да се занимавам с каквото и да е:
-Приличаш на препикано мушкато...-заговори отново До, бях свикнала да я виждам от време на време.
-Причините станаха доста...
-И затова нека сведем глава и да се чувстване нещастни, ъм? Защото е по-лесно, нали? Вместо да направиш нещо по въпроса...
-Какво искаш да направя?Веднага щом мога ще измъкна тигрите от там, за онези от къщата не ме интересува..можеха да не се държат толкова грубо и да ме хвърлят през прозореца, няма да се върна там!Ще остана на хотел...Писна ми да се съобразявам с хиляда маймуни на главата ми...ще се бия за тях, но не искам да ги търпя...
-Ще спреш ли да мрънкаш и да се оправдаваш?Ами Ерик? Там ли ще го оставиш?Не мислиш ли, че горката чихухуа няма никаква вина в момента и го отнася заради теб?
Ауч, това заболя:
-Знам..затова ще се махна, за да спре да го отнася заради мен. Няма да им избягам, просто няма да живея в шибаната къща и толкова!

Да разгледаме проблемите един подир друг. Арадел се чудеше защо се държат така и защо чак сега. Как така откакто има Шейн той никога не е нападал друг човек до сега. Това не е напълно вярно обаче, нали? Спомняте ли си колко пъти нападаше Аш? Ами Дориан? Или онзи път когато буквално разруши столовата в Сто слънца? Ами "игрите" с Ерик? Нима всичко това е нормално? Нима може да се приеме като нещо съвсем безопасно и неволно? Не мисля. Но любовта е сляпа, дори тази към едно животно или в случая, към две.
И както във всеки подобен момент на отчаяние, на помощ на лондинката канена или не, викана или не, знаеща или не, прийждаше най-добрата й приятелка, за да й вдъхне упора и смелост. Или просто да я нареди.
-Приличаш на препикано мушкато...
-Причините станаха доста...
-И затова нека сведем глава и да се чувстване нещастни, ъм? Защото е по-лесно, нали? Вместо да направиш нещо по въпроса...
-Какво искаш да направя? Веднага щом мога ще измъкна тигрите от там, за онези от къщата не ме интересува..можеха да не се държат толкова грубо и да ме хвърлят през прозореца, няма да се върна там! Ще остана на хотел...Писна ми да се съобразявам с хиляда маймуни на главата ми...ще се бия за тях, но не искам да ги търпя...
-Ще спреш ли да мрънкаш и да се оправдаваш? Ами Ерик? Там ли ще го оставиш? Не мислиш ли, че горката чихухуа няма никаква вина в момента и го отнася заради теб?
-Знам..затова ще се махна, за да спре да го отнася заради мен. Няма да им избягам, просто няма да живея в шибаната къща и толкова!
Привидението се намръщи, идеше й да я удари, но нали все пак не бе реална, нямаше как.
-Да...винаги се махаш когато почне да ти става неудобно. Нека ти напомня нещо - заради тази шибана къща напусна гилдията, заряза приятелите си, а сега зарязваш и тях. И как по-точно очакваш да се държат? Да те поздравят и да ти връчат лаврова клонка?
-Груба си както винаги.
-Ей....не забравяй...аз съм мъртва, не можеш да ме обвиниш в грубост. - намигна усмихнато привидението и изчезна, оставяйки последния въпрос неизречен: "А какво ще правиш сега?".
През това време наближаваше четири и Дазлин най-накрая реши да дойде и да види крайния резултат от заръките си.
-Готова ли е?
-Да. - побърза да й връчи скицата Картие и жената я обходи с поглед.
Гледаше не само пълния вид, но и всяка една подробност, различните използвани платове, промяната на кройката, всеки шрифт, всяка гънка.
-Хубава е! Поръчителката ще дойде тази вечер да я види и евентуално да я одобри. Справи се добре! Мисля, че булката ще остане доволна.
Чернокосата остави скицата на място и се обърна, като излезе от склада. Само това можеше да каже взимайки предвид днешната ситуация. Беше впечатлена от модела и то много, но просто нямаше как да пренебрегне предишната случка. Но в крайна сметка последната дума щеше да бъде на клиентката.

/Гери измисли си какво да правиш до към края на деня, когато ще се появи и въпросната клиентка./

Клиентка?Булка?Моята скица?Мислите ми се въртяха в тази последователност, но или нещата се развиваха прекалено бързи или сънувах. Ощипах дори леко бузата си, за да проверя дали сънувам, но реалността ми се усмихваше, като доволна котка. А, аз си мислех, че нищо няма да оправи настроението ми днес. Това си беше такъв трамплин, ако тя харесаше роклята ми и се ушиеше, другите щяха да питат на кого е, а тя щеше да носи моето име. Така малко по малко, с повече търпение, хората щяха да ме разпознават и да си спечеля клиентела.
Добре, добре, нека се успокоим да дишаме дълбоко.Знам точно от какво имам нужда в този момент.Едно студено мокачино щеше да е перфектната добавка. И без това сутринта нямах особена възможност да пия кафе и да пуша, а сега имах и пари! Бях независим човек! Обадих се на Дазлин, че отивам до кафето и ще се върна след мъничко.
Навън денят преливаше от различни хора, всеки беше по-цветен от предходния, шумовете се сливаха и образуваха една градска симфония...ммм...Преди кафето имаше жена, която продаваше понички. Бяха толкова сочни и вкусни, а най-важното бе, че преливаха от шоколад.Една щеше да е перфектното допълнение към кафето ми.
Натрупах се с покупки от сорта на пликче с поничка, кафето, кутия цигари и отново се скрих в склада. Извадих един фас и застанах на задния вход на магазина, като отпивах блажено от кафето си.Тук се виждаха задните врати на поне няколко бакалийници, имаше щайги, негодна стока и такива неща. Обърнах се и видях встрани на нашата врата как едни щайги бяха направени като къщичка и от тях излизаха малки котенца. Бяха толкова сладки и щастливи.Вече щях да им нося по някое лакомство когато идвам на работа.
Порадвах им се още малко докато си пушех цигарата и влязох вътре за да се захвана с нещо докато клиентката дойде. Започнах да подреждам едни други кашони с дрехи, не самите дрехи, а просто подреждах кашоните, така че да не пречат. Добро занимание, което също така се водеше и физическо упражнение, от което щях да заякна поне маалко. Или поне обичах да си въобразявам такива неща.
Вече бях на половината когато изведнъж преместих един кашон и изпод него ме гледаше голям, грозен и страшен плъх.
Извиках в първия момент, но след това реших, че няма да му позволя да се измъкне.Взех една метла и хукнах след него, мамичката му, беше доста бърз.Замахвах с метлата и се започна една луда гоненица. Опитваше се да се скрие на всевъзможни места, но аз не му давах, навирах се след него, бутах, блъсках, разхвърлях. Не знам колко време е продължила малката ни игра, но ето, че ми излезе шанс.
Докато тичаше до една от стените, аз се хвърлих към него и го приклещих към стената.Не стига, че беше изрод, ами имаше и акъл, защото след като насочих метлата към него, започна да ми хъхка и да ме заплашва:
-Я не ми хъхкай бе, грозник.
Замахнах и го тупнах по главата, нямаше да го убивам, имах по-добра идея за него, докато беше още доста зашеметен. изметох го през задния вход и оставих котките да се оправят с него. А те определено му се зарадваха, като го видяха.
Стоях и гледах как го ръфат, подбутват и удрят.Дори подвикнах след него:
-Така ти се пада, изрод!Попадна в грешния магазин и сега ще ти разнищят косматия задник.
Обзета от някаква странна еуфория, не бях усетила как зад мен са влезли мадам Дазлин и въпросната клиентка. Те ме гледаха странно и аз се усмихнах нервно:
-Имаше малка нередност и я отстраних.-нямаше как да кажа, че наоколо е имало плъх, не и пред клиент.
Отидох до тях и се здрависах с красивата дама, тя наистина беше очарователна. За мен щеше да е гордост ако харесаше и носеше роклята ми:
-Разбрах, че скоро ще се жените.Честито!Пожелавам ви най-голямото щастие на света!Сигурна съм, че каквото и да изберете ще ви е стои страхотно.
Май на жената и стана хубаво и се усмихна топло:
-Благодаря ви!
-Няма нужда!-посегнах към масата и вдигнах скицата си, исках аз да и е покажа.-Ето това е моето предложение.Понеже смятам, че това един много важен ден , искам и дамите по този начин - важни.Като принцеси, ето от там и произхожда формата на роклята.Ето, можете да я разгледате по-добре и да кажете какво мислите.

Жената хвана скицата и като внимаваше да не я скъса или зацапа почна обстойно да я разглежда. Очите й шареха по запълнения лист, поемайки предадената информация. Оглеждаха всичко - от корсета, през кройката, до всеки малък детайл. Тя бе важна клечка, щом щеше да купува рокля от най-скъпия бутик за дрехи, поради което изискванията й бяха също високи. Арадел налучка с потвърждението си за принцесите. Клиентката определено искаше да се чувства като такава и бе готова да плати скъпо за мечтаната сватба. Таванът на парите й надвишаваше шест хиляди, дори можеше да стигне до десет, стига да получи това, което желаеше. А роклята, която й представяха несъмнено грабна вниманието й. Дори повече отколкото очакваше. Когато стъпи в магазина, смяташе, че ще се рови с часове, ще мери различни модели, ще сменя, ще недоволства, изобщо трудно ще реши, но тази бе изящна, нежна и много красива.
-Перфектна е! - заяви жената с доволна усмивка.
-Наистина?
-Искам да я ушиете.
Блондинката не можеше да повярва на ушите си. Сърцето й започна да блъска шумно и силно от нарастващ адреналин, копнеж и очакване. Дори в най-смелите си мечти не смяташе, че нещата ще се развият по този начин. Нейният модел не само бе одобрен, но съвсем скоро щеше да каси тялото на първия си клиент. Щеше да получи пристъп от радост. Дори дъхът й се затрудни, а кислорода трудно достигаше до дробовете, които имаха такава голяма нужда от него.
-Кога точно беше сватбата?
-След два месеца. Ще бъде ли готова до тогава?
-Ще се справим.
-Чудесно. За каква сума говорим?
Тук Дазлин се замисли. В ума си превърташе бегло колко ще излязат материалите, материята, коприна, дантела, камъни, всичко нужно за направата. Включвайки и индивидуалния труд, който щеше да бъде съвкупност от уменията и на двете, пресметна грубо и най-спокойно заяви.
-Седем хиляди и петстотин с воала и обувките. Помощницата ми ще вземе тридесет процента от цената, плюс допълнението роклята да носи името й, което е открито от мен.
Останалото разбира се оставаше за нея. Вярно, Картие щеше да вземе по-малко пари от шефката си, но тъй като бе под нейна опека, това бе напълно в реда на нещата. Моделът щеше да стане известен заради магазинът, но за дизайнер щеше да бъде призната Арадел, а това й бе повече от достатъчно. Всъщност толкова много, че направо й прилоша. От целия процес щеше да спечели 2250 злато и почетната титла "Начинаещ дизайнер".
-Съгласна съм. Ако се справите ще разпространя славата на бутика и в родния си град.
Явно младоженката бе чужденка, което бе допълнителен бонус за бизнеса. За сега магазинът бе известен и то много във Феникс, но ако се разчуе и по другите територии, то мъже и жени щяха да се юрват да поръчват от тук при всеки по-голям повод.
След като всичко бе уточнено и клиентката си отиде с уговорката след две седмици да се върне и да провери как вървят нещата, както и за първи проби, Дазлин се обърна към чиракът си.
-Справи се много добре. Готова ли си за работа?
-Да! - ентусиазирано възкликна блондинката, забравяйки всичко друго.
-Добре. Скоро ще свършваме. За сега ти предлагам да намериш подходящи обувки и да ги отделиш. Жената носи тридесет и девети номер, така че няма да ти е трудно. След това ще изчистим и ще затваряме.
Младата магьосница кимна на заръките и се зае за работа, докато чернокосата се отправи да обслужва и останалите новодошли посетители.

/Гери, може да избереш спокойно обувки, да пишеш как деня свършва, а от там нататък прави каквото искаш./

Моята рокля си имаше притежател! Моята рокля щеше да носи моето име! Мечтите ми се сбъдваха, щях да стана дизайнер и един ден щях да си имам собствен бутик. Ето такива мисли нахлуваха в главта ми, лсед като разбрах, че клиентката хареса роклята ми и ще иска да я носи на най-прекрасния и ден. Малък лъч светлина сред буреносните облаци, малко пламъче което сгряваше мислите ми след това, което се случи с тигрите и всички онези въпросителни около къщата .
Нямах търпение да избера подходящите обувки, ако не знаете те също са важни почти колкото роклята, но не бив да се набиват много на очи. Трябва да е нещо хем нещо семпло, хем да има някакъв елемент, който да ги прави единствени и неповторими. Имаше една част от целия склад, която бе пълна с обувки, направо, като в страната на обувките.
Най-различни ниски, високи, с дебел ток, с тънък ток, шарени, едноцветни, платформи, сандали, чехли с ток...направо като ги гледаш ти идва да ги грабнеш и да започнеш да танцуваш валс с тях. Дори за момент се хванах , че започнах да изчислявам колко трябва да е голям следващия ми гардероб за да побере подобен брой обувки. Но да се върнем към работата...
Държах скицата под едната си ръка и от време на време я поглеждах за да се насочвам към модела обувки, които щяха да паснат най-добре. Отделих всички ежедневни и официални, като оставих единствено сватбените. Първо се поколебах дали да бъдат напълно безцветни, но това щеше да някак безвкусно и твърде семпло, после ми хрумна идеята за Пепеляшка, дали да не намеря прозрачни стъклени обувки, но не! Нямаше да индивидуално, щеше да е комерсиално...
Но след като отхвърлих няколко идеи ми хрумна, че искам върху тях да има елементи от дантела, точно такава нежна дантела каквато щеше да има върху корсета. Започнах да се ровя, търсих ли търсих и точно когато реших, че ще трябва да скицирам и нови сватбени обувки, попаднах на идеалните.
Отпред бели, отстрани започва нежна дантела, която стига до задната част на обувката, а задната част на обувката е като корсет обвит в нежна копринена панделка, нито много семпли, нито натруфени, бях открила златната среда. Токът беше тънък , не много висок и ефирен и за още по-голям късмет, бяха точно тридесети и девети номер.
Грабнах ги и веднага се втурнах към мадам за да каже и тя своето експертно мнение:
-Г-жо Дазлин, открих ги! Открих точните обувки!-и ги поставих на щанда пред нея.
Жената започна да ги оглежда критично, детайл по детайл, после се усмихна леко:
-Добре, харесват ми!Мисля, че ще си паснат чудесно с роклята.
-И аз съм на това мнение, но след като се ушие роклята ще стане ясно.
-Така е...и нали знаеш, това да я нарисуваш беше най-лесната крачка. Един истински дизайнер трябва да умее и да шие. Така че работата ти дори не е наполовина свършена , а едва сега започва.
-Знам, мадам!
-Чудесно, сега можеш да изметеш в склада, да минеш с един парцал и си свободна.
Кимнах и се запътих към склада и се залових за работа. Не усетих как се бе изнизал днешния ден, но се чувствах наистина изморена, може би заради много емоции. Но сега нямаше да се върна в къщата , щях да отседна в хотела, просто знаех, че не съм желана особено в момента. А ако имаха нужда от мен, то бях сигурна, че ще ме намерят, нямаше как да се скрия.
Приключих с чистенето, пооправих се малко понеже бях зачервена и леко рошава, казах на Дазлин довиждане и се запътих към Южен полъх.

Ако живеете в Маджестик няма как да не знаете за това място. Магазинът на Дазлин, диамантът на роклите и карнавалните облекла. Бутик от класа известен сред елитното общество с прекрасните си платове и прецизно ушитите дрехи. Дазлин е запазен марка и тази жена знаеше как да брани своя бранд от пришълците , които всекидневно изникват на пазара. Така че, уверете се че кесията ви е достатъчно тежка и не се чудете ами влизайте в този копринен рай.
Натам се бе запътила и Сиси, тя бе жена, която искаше най-доброто за себе си знаеше от къде и как да го получи. Отвори вратата на магазина и звънчето огласи, че има нови посетители. Беше подредено, спретнато, а по закачалките висяха красиви модели на дрехи, които те караха да се чувстваш дори недостоен да ги докоснеш. Красива чернокоса жена стоеше зад тезгяха, при вида на Сисилия тя се усмихна широко и отиде до гостите си:
-Сиси, скъпа! Радвам се да те видя, отдавна не си ме посещавала!-дари я Дазлин с еирна целувка по бузата.
-Какво да ти кажа...Добре че беше той, иначе доста дълго нямаше да се видим. -след това сложи ръка на лицето си, така все едно се канеше да шепне, но всъщност Зед я чу.-Скъка ми онова кимоно, което ти ми уши за рождения ден.
Дазлин отвори невярващо уста и след това физиономията и стана сериозна:
-Последвайте ме тогава! Знам точно какво да ти предложа, драга.
Зед вървеше зад тях, като кутре. Не се чувстваше в свои води. Вярно е, че тук продаваха и мъжко облекло, но неговия стил се различаваше от този тук , падаше си по-небрежен.
Дамата ги въведе в съседното помещение и започна да изкарва различни рокли, като ги показваше на Сиси ,а тя правеше ту одобрителни гримаси, ту такива, които подсказваха, че модела не и допада. На края обаче се спря върху една рокля, която нямаше презрамки, бяла на цвят , а отзад падаше ефирен шлейф:
-Тази ще е !-усмихна се доволно девойката.
-Чудесен избор, отиди да я примериш.
Когато изчезна в съблекалнята , Дазлин се приближи към Зед, като го погледна косо:
-Не мислиш ли, че ще е малко неудачно да се движиш с красиво облечена дама само с протъркани дънки и тениска?
-Нямам нужда от дрехи!
Погледа и го обходи по цялото тяло:
-О! Нима?
Добре де, това го накара да се замисли, наистина нямаше да се чувства удобно докато Сисилия се размотава, като принцеса , а хората ги мислеха за нейния ратай или чирак. Точно в този момент тя излезе от пробната. Роклята подчертаваше красивите бюст и талия, а краката и бяха голи, така че можеше да се забележи колко нежна бе кожата и всъщност:
-Какво мислите?-усмихна се широко тя.
-Ослепителна си!-рече Дазлин с доволна усмивка.
Сега чакахме само мнението на Зед, но той бе потънал някъде под роклята и не можеше да сглоби мислите си в човешка членоразделна реч:
-Ъъъ...аам...
-Да, ясно!Оставам с нея..А теб какво ще те правим такъв?-посочи девойката към дрехите му.-Хората ще си помислят, че си от някой дом. Дазлин дай му хубав панталон и бяла риза. Пиши го на моята сметка, а роклята е от него.
Жената кимна и веднага се разтърси за подходящия размер дрехи. Не след дълго, докато двамата ни герои едва не се сбиха отново понеже Блекуинд започна да коментира бойните умнения на Сиси, съдържателката се върна:
-Ако не престанеш да ме дразниш ще те кастрирам и ще те накарам да си изядеш мъжеството.-изсъска хубавицата.
-Ето ви и панталона и ризата. Хайде сега ги облечи и разкарай това подобие на дрехи.-усмихна се доволно чернокосата.
Зед нямаше как да спори срещу две жени, затова покорно се насочи към пробните. Вярно е, че след като сложи новите дрехи, визията коренно му се промени. Бялата риза подчертаваше гарвановата му коса, а панталоните изкарваха здравите му крака на показ.Той излезе и направи смешна чупка в кръста , така че двете жени се разсмяха:
-Много по-добре.-казаха в един глас.
Двамата със Сиси се насочиха към касата да платят:
-Такаа...300 злато за роклята и 200 за панталона и ризата.
-Който чупи купи.-усмихна се дяволито лилавокосата.
Красавецът с неохота извади кесията си и подхвърли точно 300 злато, сърцето го болеше. Сиси също изкара своята кесия и плати за неговите дрехи:
-Беше удоволствие да се работи с вас.-намигна им Дазлин.

След като бяха вече на улиците, Зед нямаше представа какво ще правят сега:
-Е, купихме ти рокля. Така изтупани освен на някой ресторант да идем.
Тя се усмихна загадъчно:
-Имам много по-добра идея...много по-добра.
Хвана го за рамото и в един момент светът около тях се завъртя толкова бързо, че Блекуинд смяташе, че ще повърне. Цветовете се сляха и много скоро всичко наоколо загуби своите очертания. На момчето му се струваше цяла вечност, но ето, че след миг те се озоваха на ново място.

/ Минчев, пиши в Летящия град, лечебните извори. Имаш свободно РП/