Стая 10

First topic message reminder :

Стаите са за двама. Има всичко необходимо за удобството на ученика - две легла, в двата края на стаята, два гардероба, полица за личните вещи, маса с три стола и малка тераска, гледаща към градината. Банята е средна на големина с душ и средно голямо огледало.

Времето минава бързо, когато го прекарваш с приятна компания. А каква по-приятна компания от собствената ти? Понякога, когато искаш да си починеш и да се отдадеш на самота, не от онази, която те погубва, а онази, с която си склонен да пообщуваш поне за малко, личното ти съзнание се превръща в най-добрият ти приятел. Сега Аш си говореше мислено с този приятел и блажено смукваше от тютюневото изделие, което за негова изненада доста му се услаждаше. Часовете се нижеха неусетно, а слънцето огряваше тялото на младежа, като го караше да се отпуска. Наблюдаваше памуковият кремав залез и се усмихваше. Чувстваше се добре. Толкова добре, че малко по малко почна да му се приспива. Клепачите му натежаваха и земният маг реши, че може да отдели няколко часа за креватна почивка. Изправи се от мястото си и се върна в стаята. Зае се да мие наргилето и го остави обратно на терасата, за да изсъхне до сутринта. После свали дрехите си, оставайки само по слипове и се метна в мекото легло. Зави се до гърдите и почна да размишлява все за хубави неща. До тогава докато очите му не се схлупиха напълно и сънят не го превзе. Не сънуваше нищо, което да го терзае или кара да се събужда преждевременно. Поредното спокойно състояние на ум и тяло.
Нощта отдавна бе дошла и звездите пъстреха небето като далечни светулки. Луната игриво потрепваше между тях с овалната си форма като сърп. Но Аш не беше сам в стаята си. На терасата чифт очи го наблюдаваха. Една ръка стискаше къса, но изключително остра кама, хваната здраво с умисъл за смърт и причиняване на физическа, а и психическа болка. Свободната длан хвана дръжката на остъклената врата и я натисна надолу. Нямаше никакво съмнение в движенията. Ходилата престъпиха на мекият, тъкан килим, като оставяха безшумни следи след себе си. Подметките потъваха на няколко милиметра надолу, а после се повдигаха, за да образуват нова крачка. Така, стъпка след стъпка, натрапилата се фигура вървеше в стаята на нищо неподозиращият спящ момък. Спря се точно пред леглото и го изгледа. Очите и лицето му не изразяваха никакви емоции. Единствено копнежът за разплата. Този път нямаше измъкване, нито изход. Нямаше кой да му помогне, да се намеси. Беше съвсем сам. Колко хубаво.
Един мускул на скулата на непознатия потрепна. Не искаше да го убива в съня му, нямаше да е толкова забавно. Той повдигна крак и изрита дървената преграда. От шума Аш се събуди, а веднъж видял тялото, обвито в сянка се изправи рязко, стреснат от неочакваната гледка.
-Кой си ти? - попита долепен до стената.
Мъжът не отговори. Стрелна се бързо към него и се озова върху му, притискайки гърдите му, така че да спре притока на кислород. Няколко лъча лунна светлина разцепваха тъмнината и зеленокосият успя да види блестящите му лилави очи и студената, коварна усмивка. Страната на камата бе опряна в гърлото му и само ако преглътнеше кожата му щеше да е разрязана.
-Аз съм този, който отне животът на хубавата ти принцеса.
При тези думи, Аш се вцепени. Страхът се изписа по лицето му, което само за миг се изстуди и засъхна като всмукано от вътрешен вакум. Мозъкът му се блъскаше от едната до другата стена на черепа му и искаше да изскочи от вълнение. Тези лилави очи. Виждал ги е и преди. Мислите му плуваха като тайфун, когато най-сетне адреналинът се обади и му припомни.
-Балът....ти беше...там....
Усмивката му още повече се разшири, оголвайки белите зъби на показ.
-Точно така, Аш. Бях на бала. Бях и на водопада в онзи пагубен за теб ден. Бях и в залата, когато пратих онова синекосо противно създание да те довърши. Дори тогава не се усети, че тя не е реална. И как би могъл, толкова си глупав. Но ти си една оцеляваща мишка, нали?
Земният маг не знаеше името му, нито бе виждал напълно ликът му. Само тези лилави ириси и бялата развяваща се на вятъра коса. Не знаеше отношенията му с Арадел, дори не подозираше. Но в момента Лезандър мразеше блондинката, а с нея и всичко, което тя обича. Щеше да й отнеме всичко скъпо, почвайки именно от тук. От приятелят й, от съквартиранта й. Един по един, близките й щяха да падат като скършени клони. Първо Аш, после всички останали от гилдията.
-Но този път ще се постарая да не допусна тази грешка. Този път ще отнема безполезният ти живот, както трябваше да направя преди много време.
Момчето усещаше как гневът почва да бушува в сърцето му бясно. Омразата, желанието за мъст и справедливост се сляха в едно, карайки зелените му очи да кипнат, а крайниците му да треперят от яд и чувството за беззащитност. Пред него седеше убиецът на Лаура. Този, който го съсипа, него, както и Роза, както и много други, на които държеше. Същият този виновник сега бе допрял острие до гърлото му и беше само въпрос на време да натисне една идея повече. Усещаше студената стомана под адамовата си ябълка. Д'Арвил направи лек, повърхностен разрез и струйка алена кръв потече по продължението на шията му. Колко време само чака за този момент. Предизвикателствата никога не трябваше да остават незавършени. Не и за него, който толкова добре умееше да създава илюзията за отчаяние и себеотрицание.

Сърцето ми заби лудо, още щом усетих ръката на непознатия. Първоначално през главата ми преминаха какви ли не мисли, докато лилавите му очи не проблеснаха. Мамка му!
А когато ми каза кой е и всъщност за какво е тук, агресията изби в тялото ми.
Всъщност, не знам дали можеше да го нарека агресия. По-скоро, жаждата за мъст. Чувството което те кара да искаш да гледаш гърчещата се жертва пред очите ти. Онази сила която изпитваш, взирайки се в трупа, който преди малко си убил със собствените си ръце. Точно така. Щом трябваше да се защитавам в момента, щях да го направя. Този път знаех кой е моят враг и имах желанието да го сграбча за ревера.
В момента бяхме на моя територия и дори стаята да бе тъмна, познавах всяко кътче от нея като петте си пръста. Знаех разположението на всяка една вещ, което ще ми бъде от голяма полза.
Първото нещо за което се сетих, бе мрежата на стената, намираща се до леглото ми. Там, в началото на нанасянето ми в стаята направих с магията си мрежа от цветя, като декорация. Но сега, мислех да я използвам.
Дори с опрян нож в гърлото, нямаше да се предам.
Беше ми трудно дори да преглътна в този момент. Усещах острието толкова впито в кожата си, че ако дръзнех да помръдна, то щеше да разцепи кожата ми на две.
Присегнах се в страни внимателно, като едва-едва докоснах стената с пръсти. С част от силата си пуснах един сноп енергия, който се пропи в мрежата, свързвайки ме с нея. Поемайки контрола над растението го направих достатъчно жилаво, че да не се разкъса от първото дръпване. А с малко теликинеза, повдигнах горните краища на мрежата, откачайки я от стената. Щом освободих растението от магията си, то се строполи върху гърба на белокосия. Използвайки момента на изненадата, свих ръце в лактите си и ги поставих на гърдите му, още щом непознатия помръдна. Изблъсках го с все сила от себе си, като успях да го претърколя на земята, заедно с мрежата, която се уви около тялото му.
Първото нещо което направих, щом се освободих, бе да скоча от леглото си, в опит да намеря копчето за лампата. С няколко бързи скока се озовах точно до вратата, но не избягах през нея, както бих направил преди месеци. Този път, нямаше място за бягане. Боят щеше да бъде до смърт, или поне до няколко липсващи зъба!
С опипване буквално "на сляпо", успях да се докопам до копчето на лампата. Натиснах го трескаво и след секунда стаята се освети с ярка светлина. Този път можех да фиксирам добре дългокоското, който все още бе на земята. Първият ми ход бе успешен и той се бе увил в пъшкул от цветя, който не му позволяваше да се изправи. За нещастие, ножа все още бе в ръката му. С едно ловко движение той разряза тънките клони на растението и се измъкна от плета. Щом стъпи на краката си, той се ухили злобно и се затича към мен.
Преди да ме е докопал, се огледах трескаво около себе си. Но, не забелязвах нищо подходящо, с което да го атакувам. Не исках да използвам още сега магията си или по-сериозните неща които бях научил (въпреки че повечето бяха за създаването на китки...), за да пазя силите си.
Действах инстинктивно. Първото нещо до което се докопах, бе вратата на гардероба. Ако трябва да бъда по-точен, докопах се до дръжката на вратата. Хванах я с едната ръка, открехнах вратата леко и изчаках, докато тоя лудия ми се нахвърли. Щом се приближи на достатъчно разстояние, че да го халосам с нея, вкопчих другата си ръка от вътрешния и край и я отворих рязко. Крилото се отвори изненадващо, заставайки на пътя на белокосия господин, точно в момента, в който той бе до него. Чу се силно издрънчаване, което дори леко ме стресна. Щом вратичката се върна назад, видях замръзналото тяло на непознатия да стои пред мен. То се застопори така за няколко секунди, след което накланяйки се назад, се строполи на земята. Главата му се удари няколко пъти в земята, отскачайки от нея.

- Боже, утрепах го! - извиках стреснато, като подскочих назад, хващайки се за главата.
Наистина изглеждаше мъртъв, поне за момент. Но, щом видях полу-безжизненото му тяло, някак си се зарадвах. Пуснах ръцете си настрани и се приближих до него. Наведох се и взех ножа, който бе паднал на няколко сантиметра от него. Тогава го погледнах в очите. Не помръдваха. Дишане - също не виждах. Тогава, се засмях. Усетих в тялото си онова чувство, за което говорех преди малко. За удоволствието да наблюдаваш смъртта в очите. Усмивката ми стана още по-широка, надявайки се това което виждам, да е истина.
Незнайно защо, ми дойде от вътре да го сритам.
- На ти, говедо такова... -извиках ядно, след което го сритах в бъбреците с такава сила, че успях да помръдна тялото му с няколко сантиметра.
Изведнъж, този изруд се помръдна, отваряйки очите си. Изпъшка, навдигна се и май нещо ме напсува.
- Мамицата ти, некромансър такъв... - извиках силно и скочих назад, опирайки гърба си във вратата.
В този момент, усетих как сърцето ми биеше лудо. Този явно бе доста голяма хапка за мен и щеше да ми създава проблеми. Но, нямаше да се откажа без бой. Реших да застана в защитна позиция, като се подготвя за атаките му. Така щях да преценя силата която притежаваше и дали имаше смисъл боят да продължава.
Докато стоях и чаках атаката на белокосия, се концентрирах. Активирах силата в тялото си, карайки я да се задвижи в ръцете ми. Поддържах я в готовност, за да може да използвам някоя защитна магия, ако ми се наложи. Бях готов на всичко, дори да загубя живота си, но да отмъстя за това, което ми бе причинил този индивид.

За сега Аш се справяше доста добре. Може би прекалено добре за неговото ниво. Съумя на няколко пъти да събори опонента си, дори да му нанесе известни щети. Всичко това не ви ли се струва някак странно? Седящ срещу него в бойна готовност, зареден с най-големият хъс и адреналин, на който бе способен, той знаеше само едно - нямаше да се откаже. Но понякога очите ни лъжат. Фигурата пред младия маг се разми и почна да избледнява. Нишките и овалите й се мътеха в пространството като сенки, духнати от лек вятър, докато накрая не остана нищо от нея. Аш прискляпа няколко пъти, невярващ на очите си. За първи път виждаше подобна магия. Какво беше това?
Любопитството му не страда от прекомерно търпение. Иззад завесата на терасата се появи същият белокос индивид. Лицето му беше спокойно, без нито една рана, а в ръцете си дори не държеше кама. Момчето се стресна и леко заотстъпва назад, докато гърба му не опря във вратата.
-Какво за бога си ти?
Лезандър впиваше лилавите си очи в него и го прогаряше с дълбочината им. Кога този мъж е бил нетърпелив, скачащ с главата напред и избухлив? Виждали ли сте го в такава ситуация? Не! Той винаги е спокоен, самообладан, арогантен и корав като камък. Лицето му не изразяваше никаква емоция. Нито омраза, нито щастие. Просто една стенна фигура.
-Аз...Аш....съм твоята най-дълбока фантазия.... - отговори праволинейно, монотонно той. -Нека разберем каква е тя.
Белокосия вдигна плавно ръка и направи едно леко въртеливо движение с пръсти. Бледо лилави снопове се процедиха от тях и обгърнаха пространството като копринени воали, галещи въздуха. Те се загнездваха в мебелите, в стените, обвиваха тялото на зеленокосия, гъделичкайки кожата му, карайки я да настръхва. Постепенно стаята му се размиваше подобно на предишното тяло, а на нейно място се образуваха дървета. Клоните им стърчаха и ръчкаха Аш в ребрата или колената. Скални образувания се издигнаха от земята. Кремава вода се изсипа от тавана. Всичко се разми, а на негово място се появи онзи пагубен водопад, на когото преди няколко време се прости с един скъп за него човек. Изведнъж момъкът се озова на същото това място. Гледаше от страни собственият си лик, паднал на меката почва. Държеше в наранените си ръце, окървавеното тяло на Лаура, а до него Роза ридаеше и крещеше като обезумяла. Чак сега можа да забележи всички подробности на случилото се. Пред собствените му очи се разиграваха последните дихания на Илионската принцеса. Видя как тя се надига рязко, хваща го за врата и изсъсква в лицето му: " Трябваше да те убия още първия ден". После се строполи бездиханна, а главата й килна настрани. Тогавашния Аш гребеше неистово с ръце и изсипваше животоспасяващата вода върху огромната й рана, но нищо не се получаваше.
Сегашния наблюдаваше гледката поразен. Гадеше му се, пот изби по челото му, устните трепереха, а болката и страхът се върнаха стократно в гърдите му, задушавайки го.
-Спри... - изстена молебствено той.
Но Д'Арвил не прекъсваше илюзията си. Той нанасяше психоатаките си една след друга, толкова умело, че можеше съвсем скоро да го докара до полуда или да го накара сам да сложи край на живота си.
-Спри... - повиши тон и се строполи на колене. -Моля те, не ми го показвай.
Мъжът крачеше победоносно, заобикаляйки падналия. Застана точно зад гърба му, сложи длан на рамото му и наклони глава надолу. Стигна до ухото и прошепна с леден тембър.
-Но това е твоето минало, Аш. Сам си виновен, че не успя да я опазиш. Ти си виновен за смъртта й. Не аз. Ти не можа да я защитиш както обеща. Помниш ли? В онзи ден, когато събраха конвоя за мисията. Ти сам се натика между шамарите. Мислеше, че си готов. Беше просто едно хлапе, което иска да се докаже. И това.....я погуби....
Лезандър се изправи, а младият мъж продължаваше да гледа картината пред него. Ноктите му стискаха килима и се мъчеха да го разкъсат. Чувстваше се безпомощен. Нападателят му замахна още веднъж с пръсти и гледката се смени. Водопада и елфските гори изчезнаха. Пак се намираха в стаята му, но сега там беше фигурата на Ив. Усмихваше се, гледаше към Аш и му махаше с ръка, да се присъедини.
-И нея ли ще погубиш, земни магьоснико? Няма да успееш да я защитиш, както не успя да защитиш и принцесата. Ти си слаб. Толкова слаб!

/Тед, свободно РП. Само внимавай, ако го атакуваш искам да оставиш резултата на мен. Той е доста нива над теб, имай го предвид./

Чувствах се някак си обезверен, поне за момент. Психо-атаката която използваше белокосият срещу мен, някак си неусетно подейства върху състоянието ми. Умен ход, признавам си.
Какъв беше той? Непознат за мен. Използваше илюзии, които не бях виждал до сега през живота си. Сложна материя, която не можех да владея и не знаех как да се боря с нея. Ясно ми е, че е много по-силен от мен, но нямах намерение да се оставя в ръцете му, докато прерязва гърлото ми.
Щом тиранията с картините пред лицето ми се изпари, на нейно място се появи самата Ив. А нещата които ми наговори, щяха да ме накарат да избухна...но не и сега. Колкото и трудно да ми беше, успях да се овладея до толкова, че да не му налетя веднага и да изгубя цялата битка още в началото.
Вместо това се изправих и погледнах към Ив. Беше досущ като нея, като малката разлика бе единствено в размиващият и се образ в краищата. Различаваше се добре, ако се вгледаш в правилното място. На свой ред, белокосия си бе съвсем истински. Успях да го огледам бегло, като на няколко пъти извъртях лицето си към него. Исках да го разуча и да намеря слабите му места, които може би щях да атакувам.
Всъщност, можех да си призная едно. Ако имах такъв приятел от неговата раса, би ми бил много интересен заради самата си същност. Щях да го гледам с удоволствие как използва магията си, дори можеше да се опитам да го разбера.
Но тук, говорехме за вражда. Стара и подклаждана доста дълго време. Срещу мен стоеше враг който нямаше нищо против да откъсне врата ми, а аз нямаше да възразя да му отвърна със същото.
Приближих се до илюзията на гилдмайсторката и я огледах от близо. Присегнах се с ръка и щом се опитах да я докосна, ръката ми премина през тялото и. Леко изтръпнах от усещането. Обърнах глава към белокосия, а той се засмя.

- Опитай сега...

Протегнах отново ръката си към Ив, опитвайки се да хвана рамото и. Този път, дланта ми се спря точно върху голата и кожа. Въпреки, че това бе просто илюзия, мога да се закълна в това, че усещането бе съвсем истинско. Усещах дори топлината на кожата и, която галеше ръката ми.

- Значи...това е магията ти.
- Да.
Спуснах ръка по голото рамо. Дори, се приближих до толкова, че да я обгърна с ръка през кръста. А измислената Ив, нямаше нищо против. Тя си се усмихваше изкуствено и ме гледаше "влюбено" в този момент. Обгърнах я с ръка и притиснах тялото и до себе си. Елисандра ми е свидетел, че дори и гърдите и на допир бяха като истинските!
Щом успях да скрия едната си ръка зад гърба и, действах. Щом искаше да играем хитро и подмолно, белокоското щеше да си го получи. С леко движение успях да накарам магията си да излезе през дланта ми и един малък сноп да се спусне надолу. Той се завъртя около оста си, стана по-плътен и скоро вместо прозрачна енергия, в ръката си държах първото си оръжие. Онзи жилав камшик, който Хейз ме научи да пресъздавам. Бях овладял най-добре неговото появяване, а и за случая щеше да ми е от полза. Използвах момента, като го прикривах зад тялото на илюзията. За момент извърнах поглед в страни и погледнах към мъжа. Прецених разстоянието между двама ни и мислено се прицелих право към лицето му. Знам че щеше да ми е трудно да го улуча, но там щях да нанеса най-хубави щети, стига кожата да достигнеше до него.
Със свободната си ръка обхванах кръста на илюзията и я прегърнах леко към себе си. Тя направи същото, облягайки глава на рамото ми. Изхлипах престорено, сякаш съм продължил да тъгувам заради картините които видях и заплахите от страна на мъжа и се приготвих за атака. За последен път погледнах в страни, но всъщност го направих така, че погледа ми сочеше към земята. Използвах периферното си зрение, което бе достатъчно развито, че да виждам добре фигурата на мъжа.

- Не... не мога така! - извиках силно, след което избутах с две ръце тялото на илюзията от себе си. Тя залитна назад, направи няколко крачки и залитайки, се заби в леглото ми. Още преди да се е строполила на земята, използвах оръжието си. Докато стоях все още странично на мъжа, направих движение с въоръжената си ръка наподобяващо дъга, минаваща над главата ми и отпратих първият си удар право към неговото тяло. Ако имах късмета, щях да нанеса поне малка щета. Ако ли не, трябваше да използвам защита. Още при атаката си, насочих вниманието си право към земята между нас. Ако дръзнеше да ме атакува, бях подготвен да издигна от онези дъски, които можехме да използваме за защита. Време бе за разплата...

Добре изиграно. Може би в нашият герой се крият някакви наченки на актьор, които до някъде заблудиха Д'Арвил. До толкова, че да не го карат да атакува все още. Предпочиташе да си играе с мозъка на момчето, докато не го докара до пълното отчаяние. Но когато илюзията му бе избутана, а камшика замахна към него, осъзна, че това е била целта на хлапака още от начало. Кожата изсвистя във въздуха и полетя като стрела право към тялото му. Графът реагира бързо и отскочи в страни. Но Аш бе прекалено настървен, за да спре. Още преди да се изправи, той замахна отново. Този път камшика бе по-бърз и Лезандър вдигна ръка, за да прикрие лицето си. Жилавата кожа обви китката му, стискайки я болезнено. Мъжът се намръщи, засили се от място и се нахвърли върху новака. Стовари се върху тялото му и го събори по гръб на земята. Зеленоокия провря кракът си между телата им и постави ходило на корема на нападателя си. Стисна мускулите на тялото си и го изтласка назад. Д'Арвил се строполи в близост до леглото, удряйки леко единият си лакът в ръба му. Усмихна се студено. Вътрешно се радваше, че малкият се съпротивлява, защото иначе нямаше да е интересно. Без дори да помръдва, белокосия отправи мисловна заповед към творението си и падналата илюстрация на гилдмайсторката се изправи бавно и решително. Застана срещу любимият си и изкриви устни в злобна усмивка. Това беше най-големият специалитет на фокусника. Илюзиите му не само придобиваха всички външни черти на оригинала, но и силата и магията им. А беше доста трудно да се бориш срещу пет елемента на куп. Блондинката вдигна длани до средата на тялото си и от тях едно по едно почнаха да излизат ледени остриета, които тя почна да хвърля по земният маг. Смееше се истерично. Гласът й се разнасяше чак по коридора, но не спираше да хвърля късове по мишената си. Аш отскачаше и се опитваше да ги избегне, но пространството не беше много голямо, което го затрудняваше. След него в стените се забиваха ледените остриета, като стълбица и го следваха неотлъчно, очаквайки момента, в който ще се измори, ще се препъне или ще направи само една грешка.
Светлината, която влизаше от луната и звездите не беше много, но младокът познаваше тези стаи като петте си пръста и за сега се придвижваше с лекота. Но копието или по-скоро кукловодът му бе изключително умен. Реши да го притисне в средата. За целта илюзията почна да изхвърля оръжията си от двете страни. Аш се залепи за стената, а от ляво и от дясно все повече и повече се приближаваше смъртоносния лед, приклещваш го и скъсяващ периметъра му с всяка изминала секунда. Другото хитро беше, че не ги хвърляше в права линия, така че да може да залегне, а хаотично, в стремеж да прониже всяка една част от трупа му. Оставаха му няколко мига, докато прозрачните остриета пронижат я главата му, я гърдите, я слабините. Аш трябваше да измисли нещо бързо, ако не искаше да спре преждевременно земният си път.

/Опиши успешна защита, после опит за атака и хвърли зар, нагласен на 1. Ако числото е четно, не успяваш. Ако е нечетно успяваш да нанесеш атаката си без проблем./

В следващият момент, всичко стана напечено. Усещах дори болката в гърдите си, въпреки че ледените късове все още не ме бяха ударили. Но щом изкуствената Ив ме атакува, имаше голям шанс да успее. Казвам голям, защото аз пък имах намерението да се скрия.
Първоначално си помислих да скоча на земята и да активирам някоя от дървените прегради, която да ме защити. Но за това ли бях тук? Да се защитавам? Всъщност, истинската причина бе да се наспя преди утрешната тренировка, но в момента...трябваше да се бия.
Още щом видях летящите ледени кристали към тялото си, предприех съвсем друг ход. Инстинктивно поглеждайки към ръцете си, осъзнах че камата на белокосия липсваше. Притиснат с гръб до стената, допрях ръцете си в нея и изстрелях възможно най-голямо количество енергия в нея. Преди тялото ми да бъде пронизано от ледените късове, камъка зад гърба ми се размекна и погълна тялото ми с лекота. Озовах се между своята и съседната стая със зазидано тяло в стената. Всичките ми крайници си бяха на мястото, а по лицето нямах и драскотина...за сега.
Това ме накара да си отдъхна. Въпреки че всичко бе тъмно пред мен, имах малко време в което да си почина.
Преди да изляза и да се опитам да атакувам, направих нещо друго. Опитах се да извървя достатъчно разстояние по вътрешността на стената, за да се появя някъде зад тялото на белокосия - така щях да имам удобно място от което да го атакувам и евентуално да го изненадам. Крачките ми бяха бавни...може би твърде бавни, за да стигна до определеното място, което визирах мислено. Движех се трудно, а камъка все повече и повече просмукваше тялото ми, като не желаеше да го пусне по-онапред.
Бях притаил дъх, докато не изпитах онази непреодолима нужда от глътка въздух, но все още се държах здраво на крака. Щом стигнах мястото, което търсех, изпънах едната си ръка, опитвайки се да докосна края на стената. Щом усетих прохладата идваща от стаята ми, направих лек процеп по нея, за да влезе свеж въздух през нея. Дори се опитах да погледна през процепа, но бе твърде малък за да видя каквото и да е било. Трябваше да атакувам "на сляпо".
Поех си няколко глътки въздух и се приготвих. Представих си обстановката в стаята, обмисляйки следващата си атака. Изкуствената Ив се намираше близо до гардероба, белокосия бе между входната врата и леглото ми...а аз, се намирах в стената зад шкафчето ми. Надявах се да не съм толкова далеч от мъжа и не толкова близо до шкафчето, че да се пречукам в него щом изляза.
Беше време за настъпление. Отпуснах тяло, оставяйки се камъка да полепне по мен и да стане гладък като пух, за да мога да изскоча по-лесно от него. Стиснах здраво юмруците си и притаих отново дъх. Мислех си щом изляза от прикритието си, да се нахвърля върху белокосия в гръб. А след това, щях да използвам нещо с което да го поваля на земята.
Миг по-късно, направих първата си крачка. Студенината поби по лицето ми, а камъка се отдели от тялото ми. Почувствах се като изхвърлен от океанска вълна, право на брега. Но щом се върнах в стаята си, видях гърба на непознатия. Идеално! Още преди да се нахвърля върху него, наддадох боен вик и изпънах ръцете си напред. През дланите ми поникнаха две бодливи стебла, с които имах намерението да окова противника си. Така ако се опиташе да помръдне, сам щеше да се спре, изпитвайки болка. Надявах се само, това да не е поредната му илюзия.

The member 'Fate' has done the following action : Зар

'Късмет' : 4

Белокосия илюзионист не очакваше такъв развой на събитията. Смяташе, че младокът ще приеме съдбата си, а даже и да не я приеме, няма да успее да се измъкне. Но за негова изненада той потъна в стената и я използва за прикритие. Трябва да признае, че беше впечатлен, но това ни най-малко не пораждаше приятни чувства в него. очакваше всеки момент да се покаже от някъде и да го нападне, затова обхождаше пространството с поглед, без да пропуска нито една част. Очите му шареха из стаята, като обхождаха дори тавана или пода. С притаен дъх и готовност, чакаше момента, в който ще се появи. А той щеше да е готов за него.
И ето, че Аш изскочи точно зад гърба му. С вик и засилка се метна право към него. Но Лезандър го усети навреме, клекна и направи кълбо напред, като избегна умната атака на момчето. Претърколи се няколко пъти и застана на колене, обръщайки се рязко, той освободи част от енергията си и я запрати право към зеленоокия. Вълната се заби в тялото му и го изпрати право в гардероба, където се блъсна и се стовари на земята, а стеблата увиснаха във въздуха.
-Глупаво хлапе. - изруга белокосия.
С пореден сноп магия, той обгърна бодливата жива плет и я съсухри, така че тя увехна и падна на пода. В следващата секунда в ръката му се материализира подобна на неговата тел, но изградена от мед, с многобройни малки шипове. Д'Арвил се изправи и замахна към падналия. Телта се уви около гърлото му, забивайки шиповете си в меката кожа. Те пробиха и алени капки кръв почнаха да се стичат по продължението на врата му, стигайки чак до гърдите. Белокосия дръпна по-силно и рязко и Аш се преобърна по гръб. Мъжът продължи да го влачи към себе си, като с всяка изминала секунда, захвата около гушата му ставаше по-здрава, по-задушаваща и по-пронизваща. Земният маг беше впил пръстите си в телта, но не можеше да я махне от себе си. Ако не умреше от разкъсване, то това щеше да стане от задушаване. На младежа почна да му причернява, да му се вие свят, а въздухът му спираше все повече и повече. Вече озовал се до краката на илюзиониста, той обърна лице към него и го погледна злобно.
-Какво? Нима мислеше, че реално можеш да ме победиш? Не ти ли казах вече, че си твърде слаб?
Интонацията на графът беше непоколебима. Изпълнена с най-голямото достойнство и високолюбие, на което бе способен. Показваше превъзходството си по всеки възможен начин. Колкото и умно и умело да действаше Аш все не можеше да го повали. Просто беше от една друга категория. Само чистият късмет щеше да му помогне в случая.

/Тед, продължавай./

Надут пуяк! Това виждах пред себе си. С бяло оперение, лилави очи вместо клюн и такова голямо самочувствие, което го караше да се надува като балон. Е, не буквално, но това си представях, като гледах изнежената му мутра надвесила се над мен.
Бях приклещен в състояние, от което трудно щях да се измъкна. Дори бих казал, че това е невъзможно. Въздуха ми спираше малко по малко, а раните ставаха все по-дълбоки. С всяко дръпване от страна на белокосия, примката ставаше все по-стегната. Дори не се опитвах да мърдам в този момент, за да не усложнявам положението си. Нямаше какво да сторя в този момент, освен да прибегна отново до хитрост. Колко щеше да бъде ефективна тя, само Елисандра знаеше!
Прокарах едната си ръка под примката около врата ми, успявайки да пъхна само два от пръстите си под нея. Въпреки че не успях да вкарам цялата си ръка, стягането бе малко по-свободно отколкото е. Дори успях да си поема въздух, което ми вдъхна нови сили.

- Хаха, глупак! - извика белокосия - Не можеш да го скъсаш, не разбра ли?

Не можех, но щях да опитам нещо друго, което той не предполагаше.
Вперих погледа си в саксиите, намиращи се от двете страни на вратата. Щях да ги използвам за да се спася. Изпънах свободната си ръка и докато все още се опитвах да си поема поредната глътка въздух, изпратих към вратата един лъч енергия. Той се изстреля право към саксията, забивайки се в пясъка намиращ се вътре. Няколко секунди по-късно, усетих как тялото ми потръпна. Свързвайки се с цветето намиращо се там, в мен нахлу малко повече живинка. Беше ми лено, най-вече защото това бе едно първите умения които научих и почти го бях овладял до съвършенство. Щом усетих енергията му в себе си и мислено се свързах с него, го накарах да започне да расте. Клетките в стеблото му започнаха бързо да се делят и цветето се заиздига в далечината. Белокосия видя това и подигравателно се изсмя.

- Жалки цветари!
В следващият миг, той дръпна рязко примката, като я усука още повече около врата ми. Телта се впи още по-силно в кожата ми, почти прекъсвайки потока от енергия, който изпращах чрез ръката си. Нямаше да се предам! С последни сили се опитах да се изправя, карайки телта да се впие още повече в кожата ми и почти да нарани пръстите ми до кръв. Чувах злобният смях на белокосия, но това още повече ме настървяваше.
И ето, че стана това от което имах нужда. Цветето порасна достатъчно, че да достигне копчето на лампата. Все още имайки контрол над него, го накарах да докосне малката пластмаса и да я бутне надолу. Светлината изгасна и в стаята настъпи мрак. В мой плюс бе това, че в този момент луната не осветяваше вътрешността на стаята. Отпуснах тялото си на земята, като се строполих със сила върху него. Усещах ужасяваща болка около врата си.
Щом светлината изчезна, смехът на непознатия секна. Веднага задействах друга магия, която мислех че ще ми помогне. А именно - материализацията на предмети.
Свободната ми ръка все още не бе наранена и можеше да използвам нея. Освободих част от енергията си, която може би скоро щеше да намалее значително и в дланта си материализирах малки клещи, с които щях да се опитам да прережа метала около врата си. Бях виждал такива в онази ковачница, намираща се в Найтмер. реших че ще помогне, а и нямах много голям избор на действия. Щом усетих в ръката си тежестта на клещите, веднага ги насочих към врата си. Но в този миг, илюзиониста дръпна рязко метала и примката стана още по-стегната. Опитах се да прокарам щипките под примката, но не успявах. Беше твърде стегната около врата ми. Опитах втори, трети, дори четвърти път, но щом натиснех, напипвах някое разранено място и изкрещявах от болка. С последни сили се опитах да промуша клещите между пръстите си, които бяха разранени до кръв. Болката бе непоносима, но мисля че смъртта бе още по-неподходяща в този момент, за това потърпях още малко.
Чу се щракване.
"-Мамка му, успях!" - изкрещях си на ум и дръпнах телта от врата си. Бях свободен! Веднага скочих от земята като се претърколих в страни и тръгнах към гардероба пълзешком. Свих се в единият му край, който се намираше точно до вратата. Там имаше малка пролука, в която се надявах да се свра и да избегна атаките на непознатия поне за миг. Чух го да ругае в този момент. Хареса ми, да чувам колко е бесен, дори на самият себе си, че не ме уби по-рано. Може да беше по-силен, но пък това все пак бе моята крепост!
Свих се на топка като подплашено коте, щом се докоснах до гардероба. Обърнах се с гръб към стаята и с лице към стената, за да прикрия сиянието на магията си. Докоснах с ръка земята и зад себе си освободих една дървена дъска, с която се прикрих. Енергията която трябваше да използвам за да я създам и да я поддържам бе доста и това започна малко по малко дам е изтощава. Раните бяха допълнение към всичката тази идилия, а кръвта не спираше да се стича по тялото ми. Докоснах с другата си ръка врата, който бе жестоко наранен. Идеше ми да изпищя от болка, но това щеше да ме издаде къде съм. За това прехапах долната си устна и впих зъбите си с все сила в нея, за да не си позволя да викам. Щом ръката ми се спря върху една от най-дълбоките рани, пуснах през нея отново сноп енергия. Той се обви около врата ми и засия с лека светлина. Всичко около мен се освети. Надявах се онзи лудия да не забележки къде съм и да си остана прикрит поне за този момент. Енергията се стече по цялото ми тяло, обгръщайки всяко наранено място. Скоро започнах да усещам възвръщането на силите си и това, как раните ми зарастват. Останах така близо минута в която се опитвах да бъда по-тих дори от въздуха, докато се наслаждавах на ругатните на непознатия.
Щом усетих, че съм готов с излекуването на раните си, спрях притока на енергия. След нея, прекъснах и енергията поддържаща стената зад гърба ми. Обърнах се и погледнах в тъмнината. Виждах лекото сияние на лунната светлина, което можеше да ми попречи. За това се изправих бавно, поставих леко ръце пред тялото си и материализирах онази невидима енергия, която се използваше за прикриването на аурата ми. Тя ме обви бързо като в пашкул и се надявах да е достатъчно силна, че да не позволи на непознатия да ме забележи. Приведох се леко и направих първата крачка пред гардероба. Погледнах в краката си и забелязах едно малко осветено място на земята. Заобиколих го внимателно, облягайки се на гардероба. Застанах така, че да виждам по-голямата част от стаята пред себе си, а именно като застана с лице към прозореца на стаята. Приклекнах внимателно и зачаках да видя някакво движение. Вече не чувах ругатните на белия, нито пък дишането му. Но, скоро го забелязах. Сякаш нещо премина на няколко метра от мен, което ми заприлича на него. Висок, но тъмен силует се намираше точно между двете легла. Надявах се да бъде той...искаше ми се.
В следващият миг, поставих ръцете си в страни на тялото си и този път използвах магията си за създаване на растения, но по малко по-различен начин. Растението този път, щеше да бъде част от мен. Освободената енергия обви ръцете и като в пашкул и след секунда пръстите ми започнаха да се разширяват. През тях започнаха да пробиват малки шипове, наподобяващи тези по кактусите. Един след друг те покриха целите ми ръце чак до лактите. Бях готов за така. Надявах се да приклещя врага си в мъртвешка прегръдка, като обгърна врата му с ръце. Щях да го стискам, докато не чуя предсмъртните му стонове. А ако беше шибана илюзия, щях да пипна господаря и след това и да му причиня доста болка. Но това което стоеше пред мен, не приличаше на илюзия. Фигурата много напомняше тази на непознатия, а страните и не се размиваха в пространството. Надявах се светлината идваща от луната да не си играе със зрението ми, а в този момент поне малко да ми е от полза.
Хвърлих се право напред, насочвайки ръцете си към фигурата пред мен. Нямах право да греша в този момент...

Битката приемаше все по-опасни и по-опасни преломи. Макар и индивидуална, едно на едно, не отстъпваше по нищо на мащабните войни, които са се водили през годините. Численото преимущество отстъпваше на личната дрязга и омраза, която кипеше във въздуха на талази. Ненавистта бе толкова наситена, че можеш да я разрежеш с нож. Всеки се опитваше да изкласи по собствения си начин. Всеки даваше достатъчно от себе си, но само един щеше да стои изправен накрая.
Аш се хвърли към белокосия и го обгърна с хамелеоновите си ръце. Шиповете се забиха в гърдите и началото на гърлото му, както преди малко телта се заби в него. Проникнаха през порцелановата кожа и я накараха да кърви. Червено върху бяло. Колко красиво само. Но графът не извика от болка. Такава имаше, но той стискаше зъби и понасяше последствията на двубоя. Не мислеше, че младокът ще издържи толкова много или ще стигне до тук, но това изобщо не го плашеше. Ни най-малко. Той бе единственият илюзионист в цял свят и трудно можеше да бъде победен - с магия или чрез физика.
Сега той стоеше леко привит на две, изкуствената гилдмайсторка се беше пръснала във въздуха, а земният маг си мислеше, че го е приклещил в смъртоносна хватка. Капките кръв падаха по килима и го обагряха. Приветствено слово за една малка победа. А дали?
Въпреки болката, която изпитваше, Лезандър се държеше в кондиция. С риск да се нарани допълнително, той се наведе рязко напред и преобърна момчето, което мина покрай гърба му и падна от другата страна. При превъртането шиповете се забиха допълнително в месата му, отваряйки малки пролуки, но не бяха толкова дълбоки, че да го притесняват кой знае колко. Д'Арвил се съвзе и изрита падналия в корема болезнено с тежката си обувка. Аш се приви на две, но нищо не свършваше до тук. С няколко движения лилавоокия създаде поредната си илюзия. От отворената тераса прилетяха две дузини черни прилепи, които веднъж намъкнали се в стаята обградиха младият маг и почнаха да хапят тялото му. Кръжеха и го удряха с крилата си, хапеха го с острите си зъби, а той всячески се опитваше да ги повали с кактусовите си длани. Повали няколко, но бяха прекалено много, че да се опитва да ги елиминира един по един. Трябваше му по-обширна атака, която да ги повали накуп, ако не искаше трупът му да бъде прояден от малките мишкоподобни гадини. Обстановката бе толкова нажежена, че нямаше време за празни приказки. Докато прилепите вършеха работата на създателя си, Лезандър имаше време да си почине и да събере мислите и силите си. Положил длан на гардероба си поемаше въздух и преодоляваше раните си. Психиката му бе прекалено уравновесена и бързо излизаше от неприятни ситуации. Не отделяше погледа си от борещия се с нощните създания момък. Чакаше момента, в който ще се измори, ще е прекалено уязвим, за да нанесе последният удар, който щеше да е и завършващ.

/Тед, позволявам ти успешно да се пребориш с прилепите. После продължавай както прецениш и ще видим какво ще стане./

Малките гадини кръжаха около главата ми, нямайки никакво намерение да се махнат от мен. Трябваше да се справя с тях, но проблема бе там, че не можех да го направя ако ги хващах един по един. Трябваше да е по-глобално.
От какво се плашеха прилепите? Светлина. Нали? Но не можех да направя такава чрез магия или пък...всъщност, защо пък не?!
Все още размахвайки ръце над главата си, се хвърлих право към вратата търсейки малкото копче до нея. Щом го напипах с ръце го натиснах рязко и след секунда светлината се върна в стаята. Малките гадинки изписукаха и се разлетяха из стаята в различни посоки. Засмях се доволен, но може би твърде късно. Бях забравил, че това са просто илюзии, управлявани от белокосия. В случая малките им мозъчета бяха подвластни на неговите желания и прилепите нямаше да се махнат толкова бързо от главата ми. В следващата секунда това и стана. Малките досадници се извиха във въздуха и се насочиха право към лицето ми.

- Аааа...мамка му! - изругах и се извърнах с гръб към тях.
Отново усетих зъбите им забиващи се в гърба ми. Боже, как болеше! Но, нямах време да се ослушвам, а трябваше да действам преди да бъдех изяден от летящи мишки...
Трябваше ми магия. Но каква? Не можех да използвам тази по ръцете си, защото бе неефективна срещу гадините. Те бяха бързи а и летяха на места, където не можех да ги докопам. За това спрях магията си навреме и малките остри шипове от ръцете ми изчезнаха. Всъщност не изчезнаха точно, ами се пропиха отново в кожата ми.
Веднъж спрял притока на енергия в тялото си, я насочих към пода на стаята. От там образувах две дебели колкото китката ми стебла, които щях да използвам. Но преди да атакувам чрез тях, ги накарах да се покрият целите със смола използвайки магията си. Секунда по-късно целите бяха покрити с лепкавата течност с която щях да атакувам малките мишки.
Колкото и болка да ми причиняваха в момента, се извърнах с гръб към тях намирайки ги с поглед...атакувах! С помощта на ръцете си, се опитах да контролирам стеблата, с които замерях прилепите. Щом успеех да улуча някой от тях, смолата полепваше по крилата му и той се строполяваше на земята, като почваше да се гърчи. Груб, но безотказен метод. Скоро нямаше кой да ме хапе и пляска с малките си крила. Въпреки че болката нямаше да стихне скоро, трябваше да търпя. Белокосия все още стоеше наблизо, очаквайки удобния момент в който да атакува. Точно той ми трябваше!
Нямаше как да го атакувам с дървените прътове, а и нямаше смисъл. Само щеше да ми се присмее преди да ги прекърши, а може би и преди да прекърши врата ми.
Щом веднъж се освободих от гадинките му, се насочих право към него. Нямах намерение да водим преговори. Дори, нямах намерението да крещя в лицето му каквито и да е било безсмислени думи. Исках скоро да приключим с това или по-скоро да приключа с него. Знам, че имаше голяма вероятност тази битка да приключи във всеки един момент и да ми се наложи да го търся с години къде се е покрил, или пък края да е с трупа ми върху земята, но нямах намерение да се откажа.
Щом приближих до него, направо го хванах за яката, бутайки го назад. Явно не очакваше точно това от мен, защото в първият момент белокосия само се смееше, облегнал се на гардероба ми.
Бутах го право към прозореца. Имах намерението буквално да го изхвърля през прозореца. Защо ли? Просто ми писна от него! Беше жилав и непобедим. Но дали падането му от тази височина щеше да го убие? Навярно не...но пък, защо да не опитам?
Стигнах до ръба на своето отчаяние. Не знаех как да действам и какво да правя. А врага ми беше твърде силен. Козовете криещи се в ръкавите му бяха безкрайни, а това някак си ме убиваше.
Още преди да стигнем до ръба на прозореца, не се усетих как ръцете ми се увиха около шията на мъжа. Магията все още се намираше в дланите ми и бе готова да изригне. Исках да пусна малко от нея но, мисля че прекалих. От ръцете ми се изстреляха две преплетени лиани, които се увиха около врата на мъжа, пристягайки го. Не знам защо, реших да прибегна до физическа сила, вместо до магия. Може би, бях в безизходица от която не виждах изход или просто хитър ход от страна на инстинкта ми за самосъхранение...

Агресията в Аш се отпуши до толкова, че той спря да разсъждава здравомислещо. А може би в крайна сметка с такъв опонент, всичко се свива до една основна точка - физическата сила. Сега той стискаше гушата на Лезандър в опит да прекъсне потока на въздух, който изпълваше дробовете му и се справяше доста добре. Адреналина си казваше думата и го оттласкваше назад, стремглаво към парапета на терасата. Белокосият мъж почна да се задушава и да хрепти. Това показа на земният маг, че не е илюзия, а истинския. Но физиката на Д'Арвил също не беше за подценяване. Тъкмо когато гърба му опря в парапета, а ходилата почнаха да се отделят от пода, мъжът се стегна и хвана китките на младока. През дланите му се процедиха светли лъчове енергия, които обгориха кожата му и инстинктивно Аш отпусна хватката си. Напълно достатъчно за нападателя му да го избута от себе си и да го запрати напред. Зеленокосия стремглаво полетя и се стовари върху килима в стаята си. Графът си пое жадно въздух, разтърка раненото място и го изгледа злобно. Значи така ще си играем. Добре, нека е така.
Той запретна ръкавите си и доминиращо тръгна към падналия. Стигна го и заби тежката си обувка в корема му. Новакът се оттласна във въздуха и отново падна по лице. Лезандър вплете пръстите си в косата му и вдигна главата му. Погледна го право в очите с каменното си изражение, после рязко я заби надолу. Аш удари челото си, от което потече една малка струйка кръв. Илюзионистът продължи да го рита безмилостно. Щом нямаше да е с магия, щеше да го пребие до смърт. Да счупи всичките му кости, да ги стрие на прах. Нанасяше удар след удар, всеки от който полагаше наченките на нови и нови травми. Скулата му пукна, окото му се поду. Кръв почна да тече от цялото му лице, а сподавящите хрипове от ритниците в корема се увеличаваха.
Но Аш нямаше намерение да се предава толкова лесно. Нямаше да даде просто така животът си. Събра всичките си сили и храна глезена на графа в един от поредните ритници. Стисна го здраво и дръпна към себе си. Лилавоокия залитна и падна по гръб. Тогава Аш, който вече не виждаше нещата толкова ясно, го възседна и почна да забива юмруците си в хубавото му лице. Погледът му беше премрежен и понякога пропускаше, но повечето пъти кокалчетата му улучваха точното място. Кожата на Д'Арвил също поддаде и сега кървеше обилно. Двамата почнаха да се боричкат, да си нанасят смъртоносни удари навсякъде където сварят. За жалост илюзиониста изкласяваше. Тялото му беше тренирано прекалено добре, от прекалено дълго време. Той сграбчи младока и с голяма доза сила го вдигна само с двете си ръце. Запрати го към гардероба, където трупът на Аш се стовари, а после падна на земята. Почваше все повече да губи съзнание, но въпреки това се опитваше да го улови с пръсти.
Лезандър, наранен, с едно извадено рамо, пукната вежда и много други леки наранявания, застана пред него и се вгледа в тази шаваща безсмислено ръка. Вдигна крак и стъпи отгоре й болезнено, като пренасяше цялата си тежест върху нея. Аш извика в агония. Чувстваше как всеки момент всичко ще свърши и той ще загуби битката.
Но всички знаем, че младият земен маг е невиждан късметлия. Винаги се измъква от ситуацията независимо каква е тя, независимо по какъв начин. Гласът му, който се простираше чак до коридорите привлече нечии слух. Веднага позна на кой принадлежат виковете и побърза към новата му стая. Тъкмо когато Д'Арвил смяташе да нанесе последният, завършващ удар и да приключи веднъж за винаги с този боклук, вратата се отвори панически, а на прага й се появи Тес. Застина в мястото си. Очите му се срещнаха с тези на Лезандър. Усети полъх на уплах от този леден поглед, но не мръдна. После видя падналият си, почти безжизнен приятел.
-Аш....
Чернокосият отново погледна към странника. Имаше нещо в него, което му беше познато. Дали не го беше виждал преди? Да, беше. Но къде?
-Кой си ти? - попита твърдо магът.
Никакъв отговор. Белокосият нямаше намерение да се обяснява на поредната мижетурка от гилдията. Тес почна да освобождава магията си, в готовност да защити другаря си. Дланите му засветиха в бледо зелено и той тръгна по посока на двамата. Извика се толкова силно, за подкрепление, че виковете му достигнаха чак до първия етаж. Д'Арвил въздъхна. Пак щяха да се намесят. Какви гниди само. Явно за пореден път осуетяваха планът му. Той вдигна подметката си от ръката на Аш и заотстъпва. Стигна до терасата, погледна надолу, после към пристъпващия дългокос бивш на Арадел и се усмихна.
-И твоето време ще дойде! - каза го сухо, равномерно и напълно спокойно, от което Тес потръпна.
По стълбищата се чуваха приближаващи стъпки. Сигурно бяха петима, може би дори повече. Лезандър се покачи на парапета и....скочи. Скочи и се загуби в тъмнината. Земният маг се затича и погледна надолу, но не видя нищо. Градината си бе празна и необезпокоявана. Непознатият беше изчезнал.
Тес се обърна и се затича към приятеля си. Клекна до него и го обърна по гръб. Няколко ученика тъкмо влязоха в стаята му.
-Какво е станало?
-Имаше нападение.
-Къде е виновникът?
-Избяга.
Дългокосия хвана ръката на другаря си.
-Спокойно, дръж се. Ще се оправиш. Ще се погрижа.
Аш стисна дланта му по-силно, което накара Тес за малко да спре мислите си.
-Не....казвай....на Ив....и Роза..... - промълви със сетни сили той.
Тес кимна в разбиране. Сетне изпусна магията си и тя заля тялото на падналия като покривало. Почна да се загнездва в кожата му, да пробива в мускулите и органите и да ги лекува. Действаше бързо, за да не закъснее. Но от бързината, младокът изпита болка. Клепачите му се свиха, а зъбите прехапаха долната устна. Изгаряше го.
-Търпи. Ще премине.
Болката наистина беше силна, но Аш стискаше зъби и преживяваше всичко смело. Малко по малко нараняванията му почнаха да изчезват, раните да се затварят, кръвта да се съсирва, синините да избледняват. Момчето не издържа на нарастващият адреналин и припадна. Тес не се учуди на тази реакция, беше нормално. Той го пое в ръцете си и го занесе на леглото му. Вкара допълнително от енергията си, която щеше да го лекува през цялата нощ, за да не пръсне някой от органите му.
-Ще се оправиш. - каза сякаш сам на себе си.
Реално на сутринта, Аш щеше да е като нов, но нощта щеше да бъде тежка. Магът, който беше доста по-високо ниво и един от любимците на Хейз Бишъп се обърна към дошлите и заповяда.
-Отидете при гилдмайсторката. Кажете й, че в имението е проникнал неприятел.
-А той? - посочи един от тях, спящият.
-Не й казвайте за него. Много ще се разстрои. Кажете й, че сме го прогонили.
-Разбрано.
Мъжете се обърнаха и поеха надолу да изпълнят заръката. Тес постоя още известно време в стая 10, после също си тръгна. Трябваше да го остави да си почине, без някой да му виси на главата.
А веднъж изпаднал в несвяст той заспа. Сънищата и действителността се сляха. Ще се постарая да опиша преживяното, макар и с леки затруднения.

Първо чу музика, изпълнявана на три-четири акустични китари, хармоника и един контрабас (може би контрабасите бяха два). Тактът се отмерваше от барабан, но звукът беше особен - все едно някой удря по тенекиени кутии. Сетне запя жена с контраалтов глас: пееше и едновременно се заливаше от смях, което бе някак зловещо. Веднага разбра, че това е Арадел Картие, чиито изпълнения никога не бяха записвани на плоча. Аш слушаше как пее Арадел и бога ми, беше страхотна:

Връщаме се в Мандърлей,
ще танцуваме във Сандърлей,
ще чукаме, що заварим в Кандърлей,
чукай и мен, мили!

Контрабасистите (все пак се оказаха двама) смениха ритъма и подхванаха игрива, танцова мелодия, последвана от блестящо солово изпълнение на китара.
В мрака проблесваха светлини, които му напомняха за популярна през последното десетилетие песен: "Виждам светлините, виждам празничните светлини....червени, сини и зелени..." И ето, че наистина видя хартиени фенери, окачени на клоните на дърветата, издигащи се от двете страни на дървените стъпала, които водеха към брега на езеро. Празнична украса...разноцветни фенери, очертаващи в мрака загадъчни червени, сини и зелени окръжности.
Някъде над него Арадел пееше припева за Мандърлей: "Харесваш ми защото си силен, харесваш ми, защото си лош, харесва ми с теб да танцувам през цялата нощ", ала гласът й постепенно заглъхваше. Аш слизаше по дървените стъпала, върху които играеха разноцветни петна, а нощните пеперуди неуморно кръжаха около полюшващите се хартиени фенери. Една бе успяла да проникне във фенера и сянката й изглеждаше чудовищно голяма...като сянката на прилеп. В сандъчетата, наредени от двете страни на стъпалата, растяха рози, чието ухание изпълваше мрака. Под светлината на хартиените фенери всички изглеждаха сини.
Сега музиката едва се долавяше. Арадел продължаваше да пее и да се залива в смях, сякаш никога не е чувала по-забавен текст, но вече не различаваше отделните думи. Много по-ясно чуваше плискането на водата в каменния бряг, глухото потракване на барабаните, задържащи един дървен сал на повърхността, и писъка на гмурец нейде в мрака. Някакъв човек стоеше на улицата вдясно от стъпалата. Не виждаше лицето му. Само лилавите ириси и кафявото му манто. Беше разкопчано, но закриваше част от надписа, щампован на блузата му, който изглеждаше така:
ОРМА
ЕРТАМОГ
Но Аш знаеше какво гласи надписът...забелязали ли сте, че в сънищата всичко се случва като по магия? На блузата на непознатия пишеше: НОРМАЛНА СПЕРМАТОГРАМА.
Събуди се. Беше в леглото в северната спалня в къщата на Шао Кхан, а всичко, което бе чул и видял е било насън....само дето имаше усещането, че все още сънува. В коридора стоеше някой. Дали е г-н Нормална Сперматограма? Не, не беше той. Върху вратата падаше сянка, която не беше на човешко същество. Бе някак изгърбена и като че ли нямаше ръце. Зеленокосия седна в леглото и притисна към гърдите си смачкания чаршаф. Беше сигурен, че това е същество в мъртвешки саван, което е излязло от гроба, за да го отвлече.
-Моля те, недей. - прошепна задавено. -Моля те, недей. Моля те...
Сянката, открояваща се върху вратата, вдигна ръце. Чу Арадел Картие да пее: "Само ще си потанцуваме с тебе, мили. Само ще те завъртя напред-назад"....Пееше и се заливаше в смях.
Магът се просна на леглото и се зави през глава, като дете, което се крие под завивката, за да не види страшния таласъм. Изведнъж се озова на малкия плаж в подножието на дървените стъпала. Беше само по долни гащи и беше нагазил в езерото, а водата стигаше до глезените му. Сянката му се раздвояваше под оскъдната светлина на тънкия лунен сърп и на хартиения фенер с уловената пеперуда. Човекът с кафявото манто го нямаше, на негово място стоеше пластмасов тигър, който се взираше в него със стъклените си сребристи очи.
-Хей, магьоснико!
Аш вдигна очи и видя, че Лаура е застанала на сала. Навярно току що е излязла от водата, защото кичури коса прилепваха по страните й. Носеше сив бански костюм с червени кантове.
-Доста време измина, магьоснико, какво ще кажеш?
-Не те разбирам! - извика земният елементалист, макар че много добре знаеше за какво намеква.
-За това! - тя стисна гърдите си толкова силно, че между пръстите й потече вода от банския костюм. -Хайде, магьоснико. - продължи, а гласът й се разнесе едновременно в страни и над него. -Ела, мръсник такъв, да вървим.
Дръпна чаршафа и с лекота го изтръгна от вцепенените му пръсти. Аш затвори очи, но принцесата сграбчи ръката му и я сложи между краката си. Младежът докосна кадифената цепнатина, а Лаура почна да масажира врата му.
-Не си Лаура. - прошепна. -Коя си?
Ала жената изчезна. Намираше се в гората. Беше нощ, откъм езерото долитаха крясъците на гмурци. Вървеше по пътеката към стаята на Лаура. Кожата му потръпваше от студения нощен вятър, а в босите му ходила от време на време се забиваше камъче. До ухото му изсвири комар и той замахна с ръка, за да го прогони. Беше по долни гащи и имаше страхотна ерекция.
-Какви са тези номера?
-Всичко е наред, Аш. - обади се бившата му любовница.
Стоеше на сала и наблюдаваше как младокът плува към нея. Сложи ръце на тила си, като че позираше за снимка на календар и гърдите й още повече изпъкнаха. Зърната й пулсираха под мокрия сутиен. Плуваше към сала, а ерекцията му не спадаше.
-Всичко е наред, Аш. - каза Ив и той отвори очи.
Тя седеше на леглото до него в северната спалня. Беше гола, а кадифената й кожа сякаш блестеше под приглушената светлина на нощната лампа. Косата й не беше прибрана и докосваше раменете й. Гърдите й бяха огромни, а зърната големи и някак разтеглени. Ръката му още беше между бедрата й. Беше обгърната от сенки, наподобяващи крилата на нощната пеперуда, на листенцата на розите. Беше неописуемо привлекателна и недостижима, като голяма награда на панаирджийско стрелбище, която никой никога не печели. Тя повдигна чаршафа и стисна достойнството му, което издуваше бельото му.
"Всичко е наред, само ще те повъртя напред-назад" обади се призрачния глас, докато се изкачваше по стъпалата, водещи към стаята на мъртвата принцеса. Наведе се и взе ключа, скрит под изтривалката.
Изкачи се по стълбичката и стъпи на сала. От него течеше вода, а гащите му бяха издути отпред. Лаура седеше на сала и мокрия бански костюм прилепваше по тялото й. Аш привлече Ив в леглото до него. Отвори вратата на стаята на Лаура. Всичко се случваше едновременно, събитията се преплитаха като брънки от екзотичен колан.
Лаура, която беше на сала промълви:
-Прави, каквото пожелаеш.
Ив, която лежеше до него в спалнята, промълви"
-Прави, каквото пожелаеш.
Беше в стаята и нямаше нужда от напътствия, защото знаеше какво желае. Отново се озова на сала. Сведе глава и засмука зърното на Кхан. Усети вкуса на мокър плат и езерна вода. Бившата му любов посегна към издутината, но Аш отмести ръката й. Знаеше, че ако го докосне, веднага ще се изпразни. Продължи да смучи зърното й, като поглъщаше водата, изцеждаща се от мократа тъкан. Опипа задника й, сетне смъкна долнището на банският й костюм. Тя се отпусна на колене, той също, като най-сетне успя да свали гащите си. Бяха лице срещу лице. Единият гол, другата полугола. Пъпът й беше като мъничка черна чаша. Позата й бе странно изкусителна.
-Там долу всички са мъртви. - каза тя, притисна към страните му костеливите си бели пръсти и обърна главата му към езерото. Аш видя под повърхността разложени трупове, носени от силното подводно течение. Очите им се взряха в него. Дупки зееха на мястото на носовете им, изгризани от рибите. Езиците им се полюшваха като водорасли между белезникавите им устни. След някои се влачеха пихтиестите им вътрешности, от други бяха останали само скелетите. Но дори ужасяващата гледка не отвлече вниманието му от това, което така страстно желаеше. Тръсна глава, за да се освободи от захвата на Лаура, после я просна по гръб и я облада. Тя впери в него очите си, посребрени от лунната светлина и Аш едва сега забеляза, че едната й зеница е по-голяма. Такива бяха очите й и на водопада в Илион. Беше мъртва. Принцесата беше мъртва, а той чукаше един труп. Ала осъзнаването на ужасяващата истина не охлади страстите му. Отново и отново се тласкаше в студената й плът.
Придърпа Ив върху себе си, наслаждавайки се на докосването на големите й, стегнати гърди и дългите бедра, които се обвиха около кръста му. Обърна я по гръб, но когато тя посегна между краката му, отблъсна ръката й. Знаеше, че ако го докосне веднага ще се изпразни.
-Разкрачи се, бързо... - промълви и тя се подчини.
Аш затвори очи и се съсредоточи върху онова, което правеше. Опита се да проникне в нея, но успя едва когато си помогна с ръка. Членът му се плъзна с лекота като пръст в ръкавица с копринена подплата. Ив смаяно го изгледа, после постави длан на страната му и го накара да обърне глава.
-Там всички са мъртви! - заяви равнодушно, като че ли това е съвсем в реда на нещата.
През прозореца видя главната улица на Маджестик, където се намираха най-изисканите магазини. Ето го Скай, който бодро крачи. До него върви колежката му, пищната красавица Кейтлин. Но от пищните й форми няма и помен. Превърнала се е в скелет с рокля на Дазлин и с обувки от крокодилска кожа, а вместо глава има ухилен череп. Костеливите й пръсти са се вкопчили в елегантната й чанта. Скай се е озъбил в типичната си чаровна усмивка, която сега е още по-широка. Любимият му бял костюм с пелерина на гърба плющи върху му като корабно платно, издувано от попътен вятър. По двата тротоара се движат множество оживели мъртъвци - мумифицирани майки водят за ръка или возят в скъпи колички бебешки трупове. Вижда портиери зомбита или възкръснали от гроба момчета със скейтбордове. Висок, чернокож мъж, от чийто череп висят останки от плът като ивици обработена еленова кожа, разхожда скелета на кучето си. Продавачите на фъстъци са гниещи трупове.
Но ужасяващата гледка не охлади страстта му. Плъзга длани по задните части на Ив и я повдига. Впи зъби в чаршафа, за да не захапи шията й, раменете, гърдите.
Стоеше в мрака между къщата и езерото. Ненадейно усети, че не е сам. Съществото с мъртвешкия саван бе зад него. И то като пеперудите бе привлечено от светлината на хартиените фенери. Дочу смеха му, безочлив и дрезгав. Само една жена на света се смееше така. Тъмнината му попречи да види ръката, която го сграбчи за най-чувствителното място, но беше сигурен, че е на синекосата жена. Сграбчи члена му и го стисна.
-Какво искаш да разбереш, захарчето ми? - попита иззад него. Продължаваше да се смее и да го опипва. -Наистина ли искаш да научиш всичко? Или предпочиташ да го почувстваш.
-Божичко, не издържам! - изстена Аш. Мускулите му сякаш бяха опънати струни.
-Искаш ли да разбереш кой е лошият чичко, миличък?
-Веднага ми кажи, мръснице! - извика магът.
Синекосата отново се засмя. Смехът й бе дрезгав, сякаш кашляше. Стисна го по-силно.
-А сега стой мирно, хубавецо. - промърмори -Стой мирно, иначе току виж съм ти отскубнала оная работа....
Не чу нито дума повече, защото получи толкова силен оргазъм, че светът експлодира пред очите му. Рязко отметна глава и се втренчи в звездите, докато изхвърляше семенна течност. Неволно изкрещя, а от езерото му отвърнаха двама гмуреца.
Същевременно беше на сала. Лаура вече я нямаше, но отдалеч долиташе гласът на Арадел, която изпълняваше поредната песен. Седна на мокрите дъски. Беше замаян и като изцеден от половия акт. Не виждаше дървените стъпала, водещи към къщата, но разноцветните светлини от хартиените фенери, с които бяха накичени дърветата от двете страни, лъкатушеха в мрака, следвайки извивките на пътеката. Грабна мокрите гащета и понечи да си ги обуе, защото искаше докато плува към брега ръцете му да са свободни. Нахлузи ги, но преди да ги вдигне се вцепени. По пръстите му беше полепнала разложена плът. Изпод ноктите му стърчаха кичури коса....коса на мъртъвци.
-Господи! - изстена.
Силите го напускаха, строполи се върху нещо мокро. Беше в спалнята. Почувства топлина и си помисли, че се е изпразнил. Но на бледата светлина на нощната лампа видя, че лежи в локва кръв. Ив беше изчезнала, а сред кръвта лежеше нещо, което от начало помисли за парче плът или човешки орган. Разгледа го по-добре и установи, че е плюшено животинче. Жълтата му козина беше спластена от кръвта. Лежеше без да откъсва поглед от него, искаше му се да скочи от леглото и да избяга от спалнята, но не можеше да помръдне. Мускулите му сякаш бяха изпаднали в несвяст. С коя жена е правил секс и какво й е причинил? Какво за бога?
-Не вярвам на тези лъжи! - чу се да казва и макар, че ги беше изрекъл като заклинание, думите му нанесоха силен удар и му помогнаха да се вземе в ръце. Беше едновременно на сала, в спалнята и на пътеката. Всеки от трите Аш-овци почувства силен удар, като че вятърът го е нокаутирал. Пред очите му причерня, чуваше как дрънчи звънчето около врата на Доби. После звукът замря, той също. Изпадна в блажено забвение, все едно напусна този свят.

/Тед, пиши как се събуждаш на следващия ден. От цялата битка получаваш опит-7, сила-5, воля-5/

Скоро отворих очи. Отворих ги и не смеех да помръдна от мястото си. Гледах с вперен поглед в тавана, надявайки се да осъзная какво се бе случило с мен. Инстинктивно, първото нещо което направих бе да повдигна ръцете си и да ги огледам. Слава на Елисандра, че плътта която присъстваше в съня ми не бе по тях. Опипах завивката - кръвта също я нямаше. За мое щастие всичко бе сън. Обаче, от този сън ми останаха доста неприятни и неразбиращи спомени. Не осъзнавах защо подсъзнанието ми си играеше по този начин с мен.

- Аш, добре ли си ? - чух гласа на Тес, който идваше от едната ми страна.

Извръщайки глава, го видях. Седнал на един стол с вперен поглед в мен. Изражението му бе притеснено. Все още стискаше юмруците си, дори когато ме гледаше така.
Тогава си спомних, какво се бе случило вечерта, преди да загубя съзнание. Ако тогава той не се бе появил, може би нямаше да оцелея. Отново ли моят късмет се обади? О, колко сладко! Явно можех да разчитам не само на него, ами и на хората около себе си.
А дали бях добре? Всъщност, се чувствах много добре. Всячески се опитах да раздвижа тялото си и успявах.

- Да, мисля че съм...-промълвих и се опитах да стана от леглото ти. Но щом се навдигнах, Тес скочи и ме подхвана.
- Не, не...недей! Още си слаб.
Бутнах ръката му, още щом ме стисна за рамото. Нямах намерение да се излежавам цял ден и той да ми бъде бавачка.

- Спокойно, добре съм!
Станах от леглото си и се огледах. Нямах особени белези от боя, но пък за сметка на това, дрехите ми бяха доста изцапани. Отидох до огледалото и погледнах лицето си. Всичко си бе на мястото. Дори, бих казал че е по-красиво от колкото преди. Тес трябваше да патентова магията си за разкрасяване...доста пари щеше да припечели това момче!
Вече насладил се на отражението си в огледалото, се обърнах към мага зад себе си. Той все още ме гледаше с онази притеснена физиономия и не сваляше погледа си от мен.
- Споко бе, братле. Добре съм!
- Мхм...
- Всъщност....
- Какво има!? - прекъсна ме той, като едва не подскочи от стола си.
- А, нищо бе. Просто съм гладен.
- Искаш ли да ти донеса нещо?
Замислих се за момент, като поставих ръка под брадичката си, представяйки си, че съм някой велик мислител.
- Ами, всъщност...няма да ти откажа. После можеш да ми изпереш и дрехите, които съм събрал в банята...
Двамата млъкнахме за момент, а щом Тес осъзна сарказма в изречението ми, се разсмя гръмко.

- Аш, тъпак такъв! Значи, наистина си добре!
- Хах! Да! И в момента изпитвам голямо желание за храна. Хайде да отидем в Гостилницата.
- Така да бъде.
Скочих и го прегърнах през рамо, като се запътихме към изхода на стаята. Погледнах го през рамо и щом видях доволната му физиономия, ми стана някак си мило и го притиснах към себе си.
- Благодаря ти!
- За какво?
- За...снощи...
Не смях да продумам повече. Другото, щяхме да споделяме един с друг след като отидехме да се понахраним. А сега, мислех да го последвам до залата с вкусната храна.

Толкова се бях наплашил от онази черна врана, че имах чувството, че се изгубих някъде из коридорите на сградата. Вярно, че стаята ми беше близо, но нямах намерение да се спра някъде и да бъда нападнат от черното същество.
При мисълта за човката му, която би се забила в тялото ми като в масло, ме побиваха тръпки.
Щом видях стаята си в далечината, се забързах, сякаш някой ме чакаше там. Когато стигнах пред вратата, извадих ключа си, пъхнах го в ключалката и го завъртях трескаво. Отворих вратата и... нищо. Беше напълно празна. Само цветята по стените се открояваха. Въздуха бе горещ и тежък, явно нагорещен от слънчевата светлина огряваща стаята ми. Побързах и отворих прозореца. Щом крилата се разтвориха, отвън ме лъхна свеж въздух право в лицето.

- Ааа.. - въздъхнах доволен.
Обърнах се и се огледах. Какво ли да правя сега? Роза я нямаше, а аз бях сам...
Свалих дрехите си набързо и ги хвърлих върху леглото, оставайки така, както съм се родил. Запътих се към банята, а там останах около петнадесетина минути. Студената вода приятно разхлаждаше тялото ми и не исках да свършва това приятно чувство. Уви, удоволствието ми не продължи дълго. 
Щом излязох от банята, подсуших тялото си и оставих кърпата близо до прозореца, за да изсъхне. Прибрах дрехите си и облякох една нова тениска и чифт чисто бельо. Шмугнах се в леглото, като предварително изритах завивките в страни, за да не умра от жега. Тогава, затворих очи. 
Чувствах се изморен. Поне психически. Исках да си отпочина за малко, преди да поема нанякъде. По-късно може би, щях да отида до кабинета на Хейз, за да тренирам. Нямах особено желание точно днес да го правя, но това бе едно от малкото приятни задължения, които трябваше да изпълнявам всекидневно. Скоро сънят ме навести. Дори не се усетих как заспах, а клепачите ми бяха натежали силно. Не сънувах нищо и никого. Празнота. А и по-добре. Понякога, обичах когато заспивам и се събуждам бързо, без да се натоварвам с излишни кошмари или сънища, които да се таят в главата ми.
* Спинкай, Аши. Спи, сладко дете...- сякаш чувах гласа на родителите си в този момент, които тихо нашепваха до леглото ми. Уви, знаех че те не са тук. А и нямаше как да бъдат.


Ала щом дойде утрото и слънцето огря очите ми, се събудих веднага. Чувствах се отпочинал, спокоен и...може би, готов за тренировка. Дали? Трябваше да се провери.
Скочих веднага от леглото и се запътих отново към банята. Измих си зъбите, сресах си косата, като и придадох небрежен вид и вече бях почти готов. Преоблякох се за няколко минути, като сложих сива най-обикновена тениска, три-четвърти дънки, леки обувки и се подготвих за излизане. Не забравих да сложа и нашийника си на врата, с онова малко кръстче, което винаги носех със себе си.
Щом затръшнах вратата след себе си, се запътих право към кабинета на г-н Бишъп. Надявах се да бъде там и да не ме нашамари отново...

Може би, около час по-късно се прибрахме в сградата. Не мислехме за нищо, а направо се качихме по стълбите, стигайки до стаята ми. Да, точно така. Хванах здраво ръката на Ив и не и позволих да ми откаже на това, да остане на вечерта с мен.
Прибрахме се, след което последва бърз душ. Изкъпахме се заедно, като се постарах да се държа прилично, без да я закачам прекалено много. Единственото ми прегрешение бе, когато изтърках внимателно гърба и под душа и няколко пъти я нацелувах от врата, та чак до кръста. Просто не се сдържах. Обожавах кожата и, аромата и излъчването което имаеше...особено когато е без дрехи.
Целувките продължиха и след това, докато свличахме хавлиите от телата си. Мушнахме се под завивките без дори да слагаме дрехи върху себе си. Ив се извърна на една страна и опря гърба си в гърдите ми, като ме остави леко да я прегърна през кръста.

- Лека нощ... - прошепнаха устните и, разкъсвайки тишината, която ни бе обгърнала.
Изправих се леко на едната си ръка и се наведох към нея. Положих устни върху тила и, целунах я леко и се отпуснах отново върху възглавницата.
- Лека нощ и благодаря ти...
Усетих как Ив леко се обърна към мен. Дъхат и погали лицето ми, след което устните ни се сляха леко в целувка.
За последно ги усетих тази вечер, преди да се отпусна блажено на леглото. Не заспах бързо, защото не си позволих. Стоях спокойно и кротко контролирах дъха си, докато се наслаждавах на топлината, която излъчваше тялото на Ив. Скоро и сънят ме споходи или по-скоро онази тъмнина, която ни откъсва от реалността. Намирах се в някакъв промеждутък от времето, в който виждах или поне мозъка ме караше да си представям различни цветни фигури, въртящи се като в тъмна стая. Имаше всякакви. Квадрати, четириъгълници, някой дори ми напомняха с формата си на човешки лица. Уви, този странен "сън" приключи твърде бързо, преди дори да съм се усетил.
Събудих се с пресъхнала уста, изгаряща за капчица вода. Явно бях забравил прозореца на стаята си затворен и вътре бе станало толкова задушно, че дори дробовете ми бяха пресъхнали.
Изправих се леко от леглото и се запътих право към банята. Преди да вляза вътре се обърнах към леглото. Ив още спеше кротко, положила ръце под главата си. Леко се усмихнах и се шмугнах в стаята за успокоение. Наплисках лицето си с вода, отпих няколко големи глътки право от чучура и се върнах отново в спалното помещение. Доближих се внимателно до леглото, като внимавах да стъпвам бавно и прецизно по пътя си. Опитвах се да не издавам никакъв шум с движението си, нито с дишането си, за да не я събудя. Щом стигнах на около метър от Ив, приклекнах внимателно на земята и кръстосах крака един през друг. Настаних се близо до леглото, облегнах двете си ръце на него и положих глава на дланите си, като вперих поглед в русите и коси. Внимателно оглеждах лицето и , изучавайки го. След по-малко от минутка, се престраших да протегна едната си ръка, като оставих другата си върху леглото, ползвайки я за облегалка. Леко отместих един от падналите кичури на русите и коси и погалих леко лицето и. Милвах я съвсем леко, като се надявах скоро да не се събуди. Исках да и се наслаждавам така известно време, а после, ако не се събудеше - пак щях да легна до нея, обгръщайки я с ръце. Обаче, за сега продължих да я милвам по лицето, усмихвайки се леко, изпитвайки удоволствие от ситуацията.

Сутринта минаваше бързо, особено когато си в приятна компания. Да гали лицето на Ив се оказа по-приятно от съня, по-приятно от ранното ставане, дори по-приятно от закуската. Да, ако сега беше сам, Аш щеше да изхвърчи колкото се може по-бързо от тази стая и да отиде на любимото си място - гостилницата. Но в момента предпочиташе да я гледа, да я гали и да благодари на съдбата, че го запозна с тази уникална сама по себе си жена. След загубата на Лаура не вярваше, че ще е способен на нещо такова, но точно снощи те не минаха ли границата? Не направи ли блондинката повече за него отколкото принцесата? Нямаше как да разбере, как биха се стекли нещата с нея, ако не бе умряла, но в момента, дори трудно си спомняше лицето й. Същото онова, за което преди толкова копнееше, сега избледняваше в спомените му и единствено те щяха да останат. Сякаш всичко е било предначертано. Едното води до другото и кои сме ние, че да спорим с решенията на съдбата - единствената господарка на този свят.
Но Севентийл не можеше да стои спяща цял ден и евентуално трябваше да се събуди. А това стана по-скоро отколкото на зелноокия му се искаше. Усетила допира му, красавицата открехна клепачи и първоначално погледът й блуждаеше в пространството. Когато бе достатъчно адекватна, че да различава овалите около себе си и да ги събира в ясни образи, тя видя лицето на любимия си и се усмихна.
-Добро утро.
-Добро утро... - прошепна той и я целуна по челото. - Как спа?
-Добре. А ти?
-Аз също. Учудващо спокойно.
-Май си ги преживял.
-Май да. Мога да благодаря единствено на теб за това.
-Благодари на себе си. Аз нищо не направих.
-Направи повече отколкото предполагаш.
След разменянето на така баналните, но сладки сутрешни обичаи, Ив влезе да се изкъпе, сякаш си бе в собствените покои, а Аш нямаше нищо против. Искаше тя да се чувства като у дома си, в свои води и нищо друго нямаше да го зарадва повече. А тя сякаш почваше малко по малко да свиква с тази идея, която вече не й се струваше толкова плашеща - да се отдадеш на някого имам предвид.
Когато и двамата бяха готови за новият ден и неговите предизвикателства, напуснаха стая 10 и се отправиха надолу по коридорите, без да си правят каквито и да е планове, защото не знаеха на къде ще ги закара вятъра.

Въпросът на Аш дойде..... всъщност, дойде напълно очаквано, няма какво да се заблуждаваме. Може да бе небрежен, но съвсем не толкова тъп, колкото заобикалящите му понякога го наричаха. Самите те знаеха това и всичко бе в кръга на шегата. Гилдмайсторът осъзнаваше, че той няма да е забравил за онзи ден и че рано или късно този въпрос ще се повдигне. Проблемът в случая бе, че не знаеше как да задоволи любопитството му и в същото време да не вкара паника, уплах и смут в душата му. Само това й липсваше, не искаше любимият й да се притеснява за нещо, за което все още нямат точни данни, нито доказателства. А и какво да му каже - "Ами скоро всички можем да умрем, ха наздраве за успеха ни. А дано, ама надали!". Не, не можеше да си го позволи. Да нараниш този, който обичаш по един или друг начин....никога не искаше да бъде такъв човек. Предпочиташе да остане в неведение, отколкото да мисли за скорошния край.
Затова се напъна и помъчи да изглежда възможно най-спокойно, уравновесено и ведро, колкото и трудно да бе реално.
-Не е кой знае какво!
-Не изглеждаше на такова!
-Ако ти кажа, че тази информация не мога да споделя, ще оставиш ли нещата така?
Напълно незадоволителен отговор. Толкова сериозно ли бе, че не можеше да бъде изречено в присъствието на един ученик, минал по законите на гилдията първо ниво? О, да....вярно, той бе просто ученик. Надарен и талантлив, но тези окови на държавната процедура автоматично го понижаваха в чин. Беше като преуспяващ редник без право на глас обаче. И въпреки това, мамицата му, той й беше близък. Прекалено близък, а ако не вярваш на близките си, то на кого? А може би не ставаше изобщо въпрос за вяра. Може би му имаше доверие, но нещо друго я възпираше. Такива мисли се въртяха в главата на Сайръс докато наблюдаваше изпитото й лице и умолителния поглед, напълно в разрез с характерът й. Накрая не издържа и смекчи изражението си, докарвайки го до състрадателно и дори леко непукистко.
-Ако спра ще те направи ли доволна?
-Много!
-Добре, тогава няма да разпитвам. Когато се почувстваш готова да говориш, ще съм насреща.
-Знам!
Ив го прегърна и потъна в обятията му. Точно затова го харесваше толкова много. Не я пришпорваше, виждаше я не само като лидер, но и като жена, със собствените си нужди и копнежи.
-Какво ще кажеш да се махаме от тук?
Речено-сторено! Десет минути по-късно, двамата се намираха в стаята на магът, а телата им се отмиваха от топлата струя на душа, който освобождаваше и омекваше мускулите и съзнанията им. Точно от това имаха нужда след уморителния и дълъг ден. Сега сгушени в леглото, завили се до гърдите се чувстваха леки, реещи като в небесата с избистрени и освежени умове. Колко малко му трябва на един човек, за да се чувства добре - топла вода, някоя друга блага дума и присъствието на любимият, което да ти вдъхва надежда и да успокоява наслоените ти от терзания клепачи. Разговорът, който водеха от там нататък бе изключително лежерен и ненатоварващ. От онези, които водиш на драга душа, а те инициативно те въвеждат в началото на тунелът, който води до съня. Веднъж стигнеш ли сърцевината му, очите се затварят, тялото се отпуска и ти ненадейно, но с желание пропадаш в бездната му. Така се случи и с нашата двойка. Преплетени един в друг, потънаха в съня и нямаше да се събудят дълго, дълго време.

Заспахме доста бързо, въпреки, че очаквах съвсем друг развой на нещата. Първоначално си мислех, че ще разбера за всичко, което се случва в сградата - но уви. Явно не можеше да им се има толкова доверие, колкото си мислех аз.
Все тая. Затворих очите си и много скоро потънах в света на сънищата. Както доста често ми се случваше - не сънувах нищо. Ама абсолютно нищичко. Пред "очите ми" се извиваха само различни нюанси на цветовете, както и някой други странни звуци идващи сигурно от някое друго измерение.

Събудих се рано. Може би бе едва седем часа, когато първите слънчеви лъчи огряха лицето ми. Това ме разбуди мигновено и отворих широко очи, готов за поредният скучен ден на тренировки.
Прозях се няколко пъти широко и обърнах глава в страни. Там спеше Ив. Виждайки русите и коси и сладко намусената в съня и физиономия, ме накара да се усмихна широко.
''-Наистина е красива'' - помислих си.
Постоях така няколко минути съзерцавайки спящата си гилдмайсторка, след което станах внимателно от леглото. Облякох набързо една вехта тениска и къс панталон, нахлузих първите чехли на краката си и изчезнах от стаята.
Къде отидох ли? Право в Гостилницата. Снабдих се с поднос, сложих две големи чинии отгоре, една малка, две чаши и прибори, след което се запътих право към храната. Огледах всичко, което ни се предлагаше "на тепсия" и се замислих, какво точно да взема за закуска. Щом видях ваничката, в която имаше някаква съвкупност от зеленчуци и яйца, нещо в мен избухна от щастие. Ако не се бъркам, това му казваха миш-маш. Сложих в двете свободни чинии по една голяма лъжица от тази вкусотия, а после в по-малката сложих и салата от домати, краставици и сирене. Налях в чашите пресен сок от праскови и хукнах право към горните етажи и по-точно към стаята ми, в която все още бе русата красавица.
Когато стигнах, открехнах внимателно вратата за да не я събудя. За мой късмет, очите и все още бяха затворени. Влязох внимателно и оставих подноса на нощното шкафче, което стоеше до леглото ми. Легнах отново внимателно в леглото и се надвесих над Ив, доближавайки устните си до челото и. Целунах я нежно и внимателно, както бих целунал единствено собственото си дете. Топлината на устните ми явно я събуди и тя отвори очи, а после се усмихна кокетно поглеждайки ме. Отвръщайки на усмивката и я целунах отново, но този път по устните.

- Добро утро, ангел мой.
Отсреща си чух единствено едно сладко мънкане, като на малко котенце.
Извърнах се назад и грабнах подноса, който издаваше приятен аромат из стаята.
- Закуска!? - запита ме изненадано тя, а аз отвърнах по най-глуповатия начин :
- Нали трябва да пораснеш голяма. Хайде, скачай!
Учудващо бързо се заехме с храната, едва преди ставане. Ястието, което бях избрал бе доста вкусно, а сока направо невероятен. Към края на закуската ни, ми хрумна една идея, като да направя като привършим. Превъртях в мислите си всичко и изчаках в момента, в който и последната хапка от храната да изчезне от подноса. Оставих го отново на шкафчето зад нас и протегнах ръка към Ив, притискайки я към тялото си.
- Ела, искам да ти разкажа приказка...
- Но, приказките не са ли за да приспиваш хората?
- Приказките са, за да ти покажат, че на този свят съществуват чудеса. Затова са ги хората измислили. И песните са затова… да те измъкнат от истината, за да разбереш, че си човек...
Последва една малка историйка, която помнех от детството си. Имах смътен спомен, как собствената ми майка ми четеше тази приказка, почти всеки ден. Харесваше я. Както нея, така и това, за което се разказваше.
Поех си дълбоко въздух и започнах :
-Имало някога една малка червена роза, която живеела в малка тъмна къща под земята. Един ден, както си стояла там сам сама, изведнъж чула леко – чук, чук, чук по вратата.

“Кой е?” – попитала.

“Дъждът е и искам да вляза.” – отговорил мек, тъжен, тихичък глас.

“Не, не може да влезеш.” – казала малката роза.

След малко, отново чула тихо – чук, чук, чук по прозореца.

“Кой е?” – попитала.

Същият мек, тих глас отговорил – “Дъждът е и искам да вляза.”

“Не, не може да влезеш.” – казала малката роза.

Отново останала сам сама за дълго. Най-накрая доловила тихо шумолене пред прозореца – шум, шу, шу.

“Кой е?” – попитала малката роза.

“Слънцето е” – казал тих, мек, бодър глас – “и искам да вляза!”

“Н-не,” – отговорила малката червена роза – “не може да влезеш.” И отново останала сама.

Съвсем скоро чула отново тихото шумолене в ключалката.

“Кой е?” – попитала.

“Слънцето е” – казал бодрият тих глас – “и искам да вляза! Искам да вляза!”

“Не, не,” – казала малката червена роза – “не можеш да влезеш.”

Когато отново останала сама, тя дочула – чук, чук, чук и шум, шу, шу, едновременно пред прозореца, пред вратата и в ключалката.

“Кой е там?” – казала

“Ние сме дъждът и слънцето, дъждът и слънцето,” – казали два тихи гласа заедно – “и искаме да влезем! Искаме да влезем! Искаме да влезем!”

“Скъпи мои,” – казала малката червена роза – “щом сте двамата, предполагам, ще трябва да ви пусна да влезете.”

Отворила вратата и те влезли. Единият взел едната от малките й ръчички, другият взел другата от малките й ръчички и тичали, тичали, тичали заедно чак до повърхността на земята. Тогава й казали – “Подай главата си навън!”

Когато я подала, видяла, че е в средата на прекрасна градина. Било пролет и навред цветята били подали главичките си над земята. А тя била най-красивата малка червена роза в цялата градина!

През цялото време, докато разказвах историйката, се опитвах да си променям подобаващо гласа, както и да влизам в ролята си. Същевременно с това притисках тялото на Ив до себе си, опитвайки се да попия колкото се може повече от приятният аромат на кожата и. Накрая, когато завърших историята, отново се извърнах в страни и впих устните си в нейните, като за последно. Изпиващо, опияняващо и страстно...

Като за последно! Какъв израз само! Крие в себе си толкова много неизречени ритуали. Ритуалът на любовта, ритуалът на събуждащата се природа, на разпукващо дърво, на жужащи пчели, събиращи прашец. Ритуалът на носталгията дори. Ами погледнете го само - "като за последно". Все едно утре няма да го бъде, все едно утре не съществува. Затворен е извън стаята на умът ти, вратата е залостена, ключалката превъртяна няколко пъти. Като, че предусещаш, че утрешният ден наистина може и да не дойде, без да знаеш защо изобщо се чувстваш така, какво те подтиква към такива размисли и дали изобщо си заслужава да им обърнеш внимание или е просто поредния несмислен подбор на думи, наредени ей така в мозъка ти, случайно, излизащи на повърхността също толкова случайно и без явна причина. Дали подсъзнанието ни говори, без да усвоим напълно чутото? Дали то не се слива с оригинала и първичността на емоциите ни или остава приглушено, като завито с копринен воал. Виждаме го, но не ясно, не напълно различимо и поради това остава на заден план, някъде там дълбоко. Трябва да бръкнеш с много дълга лъжица, за да го достигнеш, да загребеш и да откъртиш част от него. Всичко остава като шесто чувство и нищо повече, но дори то не е прекалено видно, че да те озари както светкавицата озарява нощното, спокойно небе без звезди и закрита зад смокът луна.
Целувката също е ритуал. Най-първосигналния, най-първоначалния. От него се заражда всичко - поривът, засиленото туптене на сърцето, от там любовните трепети и копнежи, след тях отдаването, а после новият живот. Да, той се заражда още там, още от тази целувка. Поток, съдба, очертана предварително. Оставеният наш избор е само дали ще е точно тази целувка, с този определен човек, или ще е някоя следваща, в близкото или далечно бъдеще, дали ще е друг човек, по-сигурен, по-резервен, по-стабилен за разбиранията и възприятията ни. Дали тази целувка ще е само проводник към онази истинската или тъкмо тя е тази първа и последна. Ако оставим нещата да се развият от само себе си, те най-вероятно ще поемат в посока, за която после ще съжаляваме. Трябва винаги да се осланяме на собствените си желания, независимо колко правдиви или некоректни са те. Защото единствено желанията ни, ни водят към същината на нашата истина, на нашето щастие, на нашето спокойствие за един изпълнен с благополучия живот. Ако оставим кармата да реши вместо нас, много лесно можем да изпуснем подаденият ни залък, а после няма да го намерим, няма да си го върнем, защото той ще е окалян, сритан, стъпкан от безбройните копита на изгубеното доверие. Веднъж осквернена вяра, винаги остава осквернена.
Аш искаше да запази този момент колкото се може по-дълго, защото се бе борил за него дълго и жарко. Бе пролял пот и сълзи, метафорични или реални, за да спечели тази жена, малко след като изгуби една преди нея. Дали тя, мъртвата, не бе истинската? Не се знае, светът не му даде възможността да провери,  но едно бе сигурно - не съжаляваше, че в момента е в компанията на Ив, колкото и трудна по принцип компания да бе тя. Че ако не е трудно, нима си заслужава? Поднесеното на тепсия винаги е по-лесно, но също така и по-безвкусно. Липсва му онази тръпчивост, която докосва рецепторите, подправките или едва забележимата киселина, които те карат да стиснеш клепачи, но когато ги отвориш да се усмихнеш доволен.
И тук идва моментът на приказките. Те са отражение на реалността, само че по-разноцветни, по скалъпени и с малко по-нереални за изпълнение морални ценности. В тях винаги доброто побеждава злото, това си е неписан закон от както свят светува. Хората имат нужда да вярват в доброто, а всеки го намира в различни аспекти - в пирата, намиращ свето въртящо съкровище, в беднякът, станал крал, в принцесата намерила истинска любов, в смешния шут или в измръзващата кибритопродавачка. Или в едно цвете! Нищо и никакво си цвете - малко, незначително на пръв поглед. Да хубавко, но толкова малко. Че кой е казал, че малките неща не са важни, не са ценни, значими? Една мравка например носи в пъти повече от товарът на собственото си тяло. Нещо,с което малко хора могат да се похвалят. Та и цветята така. Не са създадени само, за да радват погледите ни, за да ухаят приятно и да красят вазите ни. Те са тук, за да ни покажат, че дори в най-голямата мръсотия расте нещо чисто, опетнено единствено от вятъра, слънцето и дъжда, техните другари. Доказват ни, че сами сме за никъде, че всички зависим един от друг, искаме или не. И това е ритуал! Те дават прашец на пчелите, пчелите правят от него мед, а медът храни нас. Ние умираме, а телата ни подхранват цветята, отплащайки им се за предишните жертви. И сега ако някой ми каже, че цветята са безпричинни....
Едва ли има някой, който да разбира блясъкът им по-добре от един земен маг, а нашият искаше да сподели разбиранията си за света с любимата си, първо защото тя носеше част от тази магия в себе си и второ, просто защото така смяташе, че е правилно. А когато смяташ, че нещо е правилно за теб, то обезателно се превръща в такова и за заобикалящият те свят. Смяташ, че всички трябва да вярват в твоите идеали, да подкрепят твоите разбирания, да бранят твоите ценности, защото за теб, те са праведни.
Няма да излъжа ако кажа, че двойката не правеше нищо съществено. Излежаваха се в леглото и се наслаждаваха на гласовете на отсрещния. Може да го наречете мързелуване, или пък съзерцаване на обстановката, все тая, тях така или иначе не ги интересува мнението ви. Не се чувстваха виновни, че не бързат да посрещнат деня с купищата му отговорности, приготвени и прилежно подредени в килера си. От къде на къде той ще ги пришпорва? Не заслужаваха ли малко уединение, извън вечерите и малките промеждутъци откраднати минути от сутрините? Не можеха ли за малко поне да загърбят отговорностите, задачите? Достатъчно внимание им отделяха всеки божи ден, заслужаваха почивка, без да ходят никъде. Релакс, без да релаксират. Едно легло, толкова им трябваше. Едно легло, малко храна и един прозорец, от който да гледат слънцето. Можеха да стоят така с часове без да им омръзне и никой нямаше да ги вини, защото всички сме изпадали или сме искали да изпаднем в подобни гальовни романси - прости сами по себе си, без да са прекалено помпозни и все пак напълно задоволителни, че и в повече.
Мога да продължа още дълго, но не искам да претрупвам тази идилия, за която думите не са от такова значение. Финално изречение не е нужно, защото никое не може да сложи крайната щриха на една любов, освен самите й собственици, тези между чиито сърца тя гори и живее. Така че оставям едно многоточие, като се надявам по него да се изпишат следващите редове и те да бъдат достойни заместители на чувствата, пък ако ли не, нищо, и простичкото е силно, стига да е истинско.....

Изведнъж, се отдръпнах назад. В главата си чувствах някакво напрежение, което не можех да обясня дори на смият себе си. Какво се случи с мен? Сякаш я целувах за първи път. По гърба ми побиха тръпки, които не бях изпитвал доста дълго време. Те продължиха по продължението на раменете ми, обгръщайки ги от всички страни и стигайки чак до лактите. А от там, нататък към китките и пръстите ми. Да. Усещах дори пръстите си леко изтръпнали в този момент, въпреки, че бе нелогично. Това чувство на удоволствие се задържа още няколко секунди. Дори зърната на гърдите ми щръкнаха леко и се забиха във вътрешната част на тениската ми, причинявайки ми лека болка.
Тогава, чух леко дрезгавият глас на Ив, който бе такъв единствено рано сутрин, когато тъкмо се е събудила.

- Ей! Какво ти има?
Разтърсих рязко глава и инстинктивно се усмихнах, за да и покажа, че ми няма нищо. Онази моя усмивка, която обожавах да използвам сред познатите си се появи отново на лицето ми, показвайки всичките ми снежно бели зъби.
- Нищо... - едва прошепнах, отваряйки устните си - ...просто ми стана хубаво.
Това, което последва приличаше на действията ми от преди малко. Долепих отново устните си в тези на Ив и ги прехапах леко, като дръпнах долната им част към себе си. Поставих я между своите и я засмуках така, сякаш смучех бонбон. Захапах я леко със зъбите си и се отдръпнах назад лекичко, карайки долната устна на гилдмайсторката да захрупа под натиска на зъбите ми.
Ив изохка леко, което ме накара да се отдръпна отново от нея, но този път леко изплашен.
- О, извинявай, извинявай... - отвърнах уплашено, надявайки се, че не съм и причинил болка.
Този път, човека който се засмя, бе самата тя.
- Не се притеснявай, глупчо! Никак не ме заболя.
Двамата сляхме отново устните си едни в други, поне за миг. Миг, след който ме обзе някаква лудост. Непреодолима и изкушаваща. Сърцето ми заби лудо в гърдите, а желанието ми да вкусвам отново и отново от устните и се засили толкова много, че направих нещо, което дори не очаквах от самият себе си.
Докато седях удобно излегнал се в леглото си, с протегнатата си ръка зад гърба на Ив я прегърнах силно, а свободната си пуснах по продължението на коремчето и, достигайки до другата част на леглото, което бе свободна. Така я обгърнах с две ръце и се метнах върху и, оттласквайки се от моята половина. Седнах удобно върху венериният и хълм и се приведох напред към лицето и.
От изненада, Ив почти изписука :
- Аш, какво правиш!?
Не и отговорих веднага. Исках да го направя, но повече от всичко исках отново да впия устните си там, където най-много исках. И го направих. Целунах я отново, но по-скоро нежно, отколкото грубовато. По детински - без да впускам езика си в игра или да прехапвам отново устните и до болка. Целувах я нежно, бавно, а после променях всичко, като ставах леко по-груб. Устните ми започнаха да изучават тялото и, обхождайки първо красивото и лице. След като устните бяха на първо място, продължих по лявата и буза нагоре, стигайки до очите. Тя инстинктивно ги затвори и целунах всеки един от клепачите и. Направих същото с нослето, разстоянието между горната и устна и носа и, бузите, скулите, стигайки чак до ушите.
Целувките ми продължаваха безспир, докато най-накрая не проговорих :
- Побъркваш ме, красавице! Искам да те целувам, докато не остане място по тялото ти, което да не съм докоснал...
След което, продължих отново с действията си. Заигравайки се надолу по шията и, сипех целувка след целувка, като след всяка една изричах по няколко думи:
- Искам да усетя аромата ти...да вкуся от него...да бъда опиянен до полуда...
А целувките ми продължаваха все по-надолу и по-надолу, към връхната и дреха. Достигайки дълбокото и деколте, започнах да го обхождам, като включих и езика си. Прокарвах го нежно по шията и, спускайки го надолу чак до мястото, където едрата и гръд се опираше една в друга...
-...да те усещам близо до себе си...и да впивам устните си...докато не ми остане и капчица въздух...
След поредната целувка, се плъзнах с тяло върху нейното, скривайки се почти целият под крехкото одеяло, с което бяхме загърнали телата си...
Тогава, чух отново сладкият и кикот, а след това и гласът и, който повтаряше името ми. Но, това не ме спря. Хванах с две ръце завивката и я нахлупих над тялото си, скривайки се целият. Спуснах се още малко по-надолу, докато лицето ми не застана над интимните и части.
Въпреки, че одеялото не ми позволяваше да виждам много добре, пропускайки едва-едва няколко пъча слаба светлина, виждах извивките на тялото и отдолу. Спуснах ръцете си в страни, обхващайки крехкият и кръст, а лицето си забих право в коремчето и. Целунах го нежно, а устните ми продължиха да се движат надолу, стигайки до ръба на леглото.
Започнах да усещам, някакво боязливо дърпане от нейна страна. Може би, не от свян, ами по-скоро от страх, че някой отново ще ни хване. Чувах гласа и, но не му придавах особена важност. В момента, бе важно тялото и душата и!
Захапах с устни крайчеца на бельото и, като го издърпах леко надолу. После впих ноктите си в гладката и кожа и започнах да отдръпвам ръцете си надолу, като и оставих няколко леки белега от ноктите си. Стигайки до дантелените връвчици ги дръпнах надолу, изхлузвайки интимната и "завеса", която прикриваше най-нежните части от тялото и.
Пред мен се откри един вид перверзна красота, за която винаги съм копнеел. Гладко избръснатото и хълмче се подаваше кокетно между извивките на краката и, а точно там, където двата и крака се докосваха един с друг, виждах леката цепнатина на нейното "цвете". Игрива усмивка проигра по лицето ми, преди да се спусна към нея. Докоснах с устни хълмовете на любовта и продължих надолу. Стигайки до края, там където изпитвах най-голямо желание да впия устните си, спрях. Спрях за миг и задишах тежко. Оставих дъха си да играе върху гладката и кожа, докато накрая не прилепих отново устните си в тялото и. Леко плъзвайки език, го прокарах по малкият отвор, разделяйки върха на срамните и устни. И, нищо повече. Оставих я да изпита това леко удоволствие, след което се отдръпнах внимателно и продължих да галя тялото и с език нагоре, по обратният път, по който бях дошъл. А именно венериният и хълм, пъпчето, деколтето, докато накрая не се подадох изпод завивката. Възседнах я отново като ездитен кон и я погледнах с искрящ поглед.
Устните ми зашептяха за последно, преди отново да докоснат нейните :

- Желая те, Ив Севентийл! Искам ръцете ми да бъдат вплетени в русите ти коси, а твоите да драскат яростно гърба ми. Да усещам целувките ти по врата си, а гърдите ти да се опират в тялото ми, придавайки ми от топлината ти....

Цялата игра продължи не повече от десет минути, един миг, но на тях им се струваше цяла вечност.Един сладострастен миг, който вселената щеше да пази, обвит в космическа тишина, превръщайки го в призрак бродник, който да се връща в съзнанието им през самотните нощи. Това не бяха просто целувки, а малки обещания, клетви за вечна вярност към ближния. А единствения свидетел на това висше признание бе нощта. Нощта и тъмнината закрилници на влюбените, давайки им нужното уединение и дискретност, времето в което имената изчезват и се заменят със стоновете на страстта. Можем още много да говорим за любовта, да обвиваме думите в нежни метафори, така както телата на двама любовника се обвиват от копринените чаршафи на леглото.
Но в този момент е важна тишината. Да допреш пръсти до устните на изгората си и двамата да се заслушате в разговора на телата и душите ви. Да чуете как отекват целувките ви, как диханието на отсрещния се удря в лицето ти, като летен бриз, въздишките, звука от нокти по кожата...ммм. Страстта може да има много лица и измерения...обикновено действа изненадващо. Атакува мислите и желанията ви пременена с изрязана червена рокля и остава след себе си мириса на червени рози и кокос. Не я гонете...а просто и се отдайте:

- Желая те, Ив Севентийл! Искам ръцете ми да бъдат вплетени в русите ти коси, а твоите да драскат яростно гърба ми. Да усещам целувките ти по врата си, а гърдите ти да се опират в тялото ми, придавайки ми от топлината ти....- тишината бе разцепена от думите на Аш.
Бяха някак си ненужни, но въпреки това със силата на ураган, който разтърси сърцето и душата на гилдмайсторката.
О и тя копнееше за неговото докосване, сцената на тяхното сливане се разиграваше в съзнанието и през целия ден и най-накрая желанията и бяха станали реалност. Тя се усмихна кокетно и прокара пръсти през непослушната му коса:
-Ами ако някой влезе?-каза тя повече на шега отколкото севриозно.
-Не ми пука! Нека целия свят се изреди да гледа..не се срамувам от това, което чувствам.
Нямаше как да го обори, това и бе достатъчно, но изпитваше нужда, като всяка жена да отиде до банята и да се освежи преди да предприеме каквото и да е било:
-Би ли ме извинил за секунда..-изплъзна се красавицата изпод тялото му и се запъти към съответното място.
Аш това и чакаше. Останал сам в полумрака на стаята, като хищник се придвижи до вратата на банята и започна да дебне тихо жертвата си. Щеше да е нападне когато тя най-малко очакваше и да отнеме живота и с нежност и целувки. Нищо подозиращата Ив  отвори вратата и още не прекрачила прага ръката на мъжа я придърпа към него. Допря я на стената с цялото си скрито желание и започна да я обсипва с целувки по лицето и шията. Езиците им танцуваха сложен танц, а ръцете им пригласяха в луда гонитба по голата плът.
Освобождаваха се от всяка пречка, всяка дреха или накит. Но някак си на блондинката не и се нравеше той да ръководи цялата игра. Хвана го за раменете и го обърна, така че сега той да е долепения до стената. Дари го с нежна целувка по върха на устните, така както би те целунала пеперуда. Насочи се към врата му, езика и се въртеше в кръг по кожата му, като се придвижваха леко и бавно надолу.
Ръцете и стояха на долната част на гърба му, а ноктите и се впиваха предизвиквайки сладка болка. Целувките и стигнаха до гърдите му и там тя обърна особено внимание на зърната му, по-скоро да го подразни, обичаше когато усещаше гърчещото му тяло под нейното.
Последва корема, след което хълбуците, една изключително нежна част от човешкото тяло. Усещането бе като някакъв странен гъдел, който може да те накара да се побъркаш. Ив се движеше по ръба на бельото му с език, усещаше изпъкналия му член и самата тя едва се сдържаше да не го обсипе с целувки... но не...искаше да го дразни.
Да, но нашия Аш не бе от най-нетърпеливите . Вдигна я нежно за раменете, за момент очите им се срещнаха премрежени от тръпката, след което я вдигна, като булка и я положи на леглото. И двамата бяха голи, нямаше пречки и прегради. Ръцете му за пореден път се пуснаха по кадифеното и тяло, а на тази лунна светлина, златистата и коса изглеждаше, като злато. Магия.
Показалеца му нежно се плъзна по венерения хълм, след което продължи към онова съкровено място. Не натискаше, не бързаше...просто се наслаждаваше. Тя стенеше тихо под него, като прехапваше в очакване устните си. И тогава желанието надделя...Аш се намести между бедрата, като преди това целуна нежно всяко едно от тях и проникна в нея с цялата си скрита обич.
Движеше се бавно, искаше да я усети цялата, всеки милиметър от нея. Ръцете му я бяха обвили и никога нямаше да я пуснат..допрели тела, не се изпускаха от поглед...поглед, който казваше толкова много:
-Обичам те...-прошепна едва красавицата.
Той не й отговори, просто впи отново устни в нейните и я накара не да го чуе...а да го почувства...

Тогава, видях очите и. Искрящият и поглед, който ме обливаше, караше кожата ми да настръхне. Но, не по обикновеният начин. Дори с целувка, тази жена ме караше да полудявам. А очите и, бяха като река. движеща се бързо из тялото ти, изгаряща те и докосваща те по най-интимните части на душата ти. Взирах се в нея и сякаш не можех да откъсна поглед. Впивах устните си и не смеех да затворя очи. Оставях се на взора и. Изпивах го, поемах го чрез сетивата си. Не примигвах дори за секунда.
А ръцете и - цяло божество. Едва плъзнала ги по кръста ми, ме накара да потреперя леко като есенен лист, преди да се стовари върху влажната утринна почва. Докосваше ме едва-едва, с върха на пръстите си. Острите и нокти ме драскаха така, че да не ми оставят следи, нито да ми причиняват някаква болка. Леко, като котешки лапи се движеха по тялото ми, като го изучаваха. Докосваше всяка една част от мен, като не пренебрегваше нито един мускул. Коремът ми се свиваше при всеки един допир, а гърдите ми се стягаха толкова силно, че не можех да си поема дъх. Дори го бях притаил толкова дълго, че една целувка сякаш траеше цяла вечност.
Тялото и, обаче говореше съвсем друг език. То не следваше действията на ръцете и, както и мислите, които и се въртяха в главата. То бе изкусително и властно. Движеше се под мен като змия, приплъзваща се към жертвата си. Бавните извивки, които правеше с кръста си, ме караха да откъсвам поглед поне за секунда и да се взра в него. Сякаш виждах извиващата се струйка дим, която отлиташе към небето. Бавно виеща се нагоре, описваща красиви и невероятни фигури.
Съзнанието ми се пренесе някъде другъде. Сякаш, не бях в тази стая или на това място. Не усещах нито лекият полъх, който идваше от прозореца, нито първите утринни лъчи, които си играеха върху телата ни. Усещах единствено топлината на тялото и. Тази жарка сила, която ме караше да се прилепвам все по-силно и по-силно към нея, искайки да слея тялото си с нейното в едно.
Ако дори спра за миг, имах усещането, че вселената ще изчезне. Всичката съвкупност от усещания, които ме заливаше в този момент, караше тялото ми да потръпва. Дори без да се усетя, леко се изхлузих от леглото, поемайки ръцете и в своите. Двамата се изправихме един до друг, докосвайки телата си едно в друго. С една ръка обгърнах кръста и, като рязко я придърпах към себе си. Щом усетих топлата и гръд да се докосва в мен, впих отново устните си в нейните. И отново, всичко се повтори. Очите и ме погледнаха отново по онзи опияняващ начин, който ме караше да копнея още и още.
С бавни стъпки продължихме из стаята, като Ив оставяше контрола в моите ръце. Движехме се бавно, към отсрещната стена, която бе до леглото. На нея имаше едно от онези пълзящи растения, които бях поставил преди няколко седмици в стаята си. То я обхождаше по цялата и дължина, обгръщайки я от край до край. Стигайки едва на двадесетина сантиметра от нея, стиснах здраво едната ръка на Ив. Превъртях тялото си покрай нейното, като се плъзнах леко от едната и страна и застанах с гръб към стената. Облегнах се на нея и оставих тялото на Ив да ме притисне. Този път, исках да загубя контрола над ситуацията...поне малко. Че, какво по-хубаво от това, да оставиш една жена да те води? Да поеме контрола над тялото ти, както и над живота ти. Да ти покаже това, от което има нужда и ти да го дадеш в ръцете и. Да ти прошепне тихо желанията и копнежите си, преди да продължи да те обсипва с любовта си.
Усещах се като в любовен капан. Притиснат от красивото и женско тяло, плътно върху растението, което драскаше по гърба ми с листата си. Затворих очите си за миг. Сега, не бяхме тук. Ако попитах тялото си, то щеше да ми прошепне тихо, малкият си разказ. Разказ, в който ние се намирахме до красиво малко езеро. Бистрата му вода шумолеше тихо покрай нас, удряна от крехкият водопад, който се стичаше само на няколко метра от нас. Телата ни бяха сгушени в зелената трева, която растеше покрай тази красота. Чувахме, как природата ни зове. Птиците пееха любовните си песни, приветствайки малкият ни акт на удоволствие. Дърветата тихо прошепваха тайната, която пазехме дори от себе си и не смееха да я предадат извън пределите на красивата гора. Единствено това място щеше да знае, за това, което се случваше. Тук и сега, всичко...
Изведнъж, отворих очите си. Върнах се отново в онази реалност, в която бях облегнат на стената. Неусетно, изпитах нещо, което не ми се бе случвало. Тялото ми реагира рязко и буквално изригнах като вулкан върху влажната кожа на Ив. Притаих дъх, усещайки вълната от удоволствие, която ме заливаше в този момент. Не знаех, как да реагирам и какво да направя. Случваше ми се за първи път. Чувствах се, като дете. Щастливо и изпълнено с...любов. Дъха ми секваше на пресекулки, а ноктите ми започнаха да се забиват леко в кожата на Ив. Ръцете ми бяха обгърнали крехкият и кръст и го придържаха като любовна амфора. А изкусителната гилдмайсторка ме бе притиснала до стената така, че да не ми даде и миг спокойствие. Тя бе изиграла умело хода си така, че да ме докара до полуда. Малкото и дупе се бе притиснало в интимните ми части, като ги бе прокарало по самата си основна част. Всяка нейна извивка нагоре-надолу и всяко нейно притискане ме караха да губя съзнанието си още повече. Виждах я, как си играе с мен. Но, не както котката си играе с мишката преди да я изяде, ами точно обратното. Тук, играта бе любовна.
Когато за последен път дъха ми секна, Ив се плъзна назад и се притисна силно в тялото ми. Тя продължаваше да движи нежно дупето си, карайки ме да изтръпвам. Щом телата ни се сляха отново едно с друго, плъзнах едната си ръка към коремчето и. Обгърнах я нежно и започнах да дарявам тялото и с ласки. Целувките ми се изляха по шията и, докосвайки я съвсем леко. Продължих надолу към едното и рамо, а същевременно с това ръката ми се плъзна леко по венериния и хълм. Докоснах го леко, но не смеех да проникна в нея по този начин. Притиснах я силно за пореден път и след няколко секунди двамата се отместихме така, слети в обща прегръдка.
В този момент се приведох леко надолу и с едната си ръка обхванах кръста и, а с другата частта зад коленете и. Повдигнах я като кукла и я пренесох напред към любовното ни ложе. Достигайки леглото, положих тялото и внимателно в него. Ив изви гърба си върху кадифените завивки и ми се усмихна чаровно. По онзи неин начин, който ме караше аз също да се усмихна.
Протегнах леко ръката си напред, улавяйки нейната. Помогнах и да се изправи, като и намекнах леко да застане на колене така, че тялото и да сочи към прозореца. Слънчевата светлина в мигом огря голото и тяло, а влагата по гърдите и започна леко да блещука. Направих крачка напред и застанах зад нея. Долепих се така, че да усетя собствената си влага, която все още се стичаше по кръста и към вирнатото и дупе. Застанах нежно зад нея и сложих двете си ръце на раменете и. Оставих ги да я докосват съвсем леко, без да бъда груб. Движех ръцете си съвсем бавно, като през това време устните ми си играеха по кожата на врата и. Едната ми ръка се вплете в косите и, заривайки пръстите си навътре в тях. Обхванах ги леко, дръпвайки ги назад, за да открия врата и. Тогава насочих устните си точно под едното и ухо, като започнах да дишам учестено. Докато леко си играех с косите и, с другата си ръка започнах да обхождам внимателно тялото и. Заигравах се с него, като плъзгах леко ноктите си по кожата на ръцете и. После продължавах надолу към лактите, след което се прехвърлях върху коремчето и. А от там, надолу. Достигайки до венериният и хълм, продължавах да го галя и масажирам, докато не достигнах малката част от тялото и, където можех да допринеса за нейното удоволствие. Но, не прекалих. Докосвах я съвсем леко, като после се отдръпвах рязко нагоре към гърдите и. Там продължавах своята игра, като описвах нежни кръгове около настръхналите и зърна, без да ги докосвам пряко.
Много скоро, започнах да усещам трепета на тялото и. Дъха и започна да секва така, както моят преди броени минути. Оставих се на това, да следвам желанията и действията и. Ив започна да извива ръцете си от удоволствие, опитвайки се да се докопа до тялото ми. Тя ги изви така, че обхвана кръста ми, като бях все още зад нея. Тогава, продължих все по-настъпателно с действията си. Повтарях всичко подред така, както правех преди малко. Колкото повече тя трепереше в ръцете ми, толкова по-нежно докосвах кожата и. Докато, накрая не усетих връхната точка на нейното удоволствие. Онзи стон, който се процеди през устните и. Малкото стенание, което щеше да се загнезди в ума ми за дълго и никога нямаше да забравя. В края, поставих ръка на венериният и хълм и я притиснах към себе си. Точно в онзи момент, в който тялото и започна да се тресе в ръцете ми. Тя се опитваше да се измъкне от хватката ми, но не и позволявах. Не. Не по грубият начин, ами по този, по който и показвах, че точно това е, което желаех в този момент. Желаех да и дам цялото удоволствие на тази земя и тя го получи. Както него, така и мен. Тялото ми, сърцето ми, душата ми...
Няколко минути по-късно, вече двамата лежахме един до друг между кадифените чаршафи. Двамата лежахме прегърнати един в друг, като Ив бе положила глава върху гърдите ми. Все още усещах, как тялото и леко потрепваше в ръцете ми. Моето правеше същото, всеки път, когато усетих докосването и. Просто лежахме там и се гледахме един друг. Очите ни бяха вперени едни в други, а устните ни не помръдваха. Гледахме се и разговаряхме на някакво подсъзнателно ниво. Сякаш очите и ми разказваха всичко, без думи. Разбирах дори всеки един трепет в нея, без да ми го показва.
И ето, че отново впих леко устните си в нейните, като за последно. Леко и нежно, така, както правех винаги...

Тропането по вратата не спря, нито намали дори и след петия неуспешен път, в който чакаше някой да отвори. По възможност собственикът, който сега се излежаваше в леглото си, със завита глава. Беше буден, събуди се още на втория път, но така и не напускаше удобното си ложе. Защото знаеше кой е. 
Ив седеше на прага му и упорито блъскаше върху дървената плоскост с юмрук. При други обстоятелства би я посрещнал на драго сърце, но не и в този ден. Знаеше какво ще иска от него, за какво ще го помоли, а той все още не бе взел решение. Знаеше какво го очаква ако отвори. Знаеше и, че няма да може да й откаже. Един строг, но влудяващ поглед от страна на красивата предводителка му бе достатъчен да попадне в капанът й, който кроеше тънко и умело вече от няколко седмици. И въпреки, че я разбираше, не намираше сили в себе си да преживее този ден. Да преживее тази сватба, която щеше да му донесе единствено тежки спомени за отминалия месец. Как щеше да погледне онази жена, която едно време наричаше своя приятелка в очите? Как щеше да сдържи все още не отишлият си гняв, не стихналото разочарование, не отминалата болка? Винаги се е имал за смел човек, но това предателство не можеше да преживее. Можеше да сложи лъжовната маска, изтъкана от добро възпитание, заучени фрази и превзети усмивки, но не можеше да й пожелае на добър час, да я прегърне както преди. Всички тези емоции изтекоха в каналите на душата му още в онази историческа нощ и Аш не знаеше дали някога дупките ще бъдат запълнени наново. 
Но тропането не стихваше, а покоят му не идваше, колкото и да се опитваше да го игнорира. 
-Аш...
Женският глас бе изпълнен с твърдост и сигурност, която нямаше как да остане незабелязана. 
-Аш...отвори...моля те!
Най-накрая се смили над опитите й и отметна завивките, които толкова безуспешно го предпазваха от бъдещето. С вели, бавни, дори нарочно протяжни крачки, се запъти към вратата и я открехна, за да я види наконтена в една от най-хубавите й рокли, с прибрана прилежно на кок коса и лек грим, който да подчертава естествената й хубост. 
-Добро утро!
-Вече е ден.
-Така ли? Изгубил съм представа за времето.
-Лъжеш!
-Стига, Ив...
-Виж...знам, че не искаш да идваш. Аз също не изгарям от желание, но имам нужда от теб. Не ме оставяй сама, моля те.
Зеленокосият прокара пръсти през косата си и я запретна назад, издишайки силна струя въздух. Обмисляше предложението й до последно, опитваше се да спечели време, но с такова не разполагаше. Бе един от главните поканени на сватбата на кмета, за която целият град, дори цялата държава говореха, а не искаше да ходи, не искаше да вижда тези хора, които свързваше единствено с мъка и страдание. 
-Ив, аз...не знам...
-Моля....
Личеше си, че не иска да е сама, че няма да се справи, въпреки, че щеше да е заобиколена от близки, свои колеги. Цялата гилдия щеше да присъства, но в главите на всеки от тях се въртеше едно и също, това, което се въртеше и в неговата. И докато те отиваха по задължение, неговият избор бе личен. Но дали щеше да вдигне високо брадичка и да понесе този товар или щеше да затвори вратата и да се скрие, те първа щеше да се разбере...

"-Хайде, бе!" - казах сам на себе си, в опит да се навия. Но, дали щях да го направя?
Погледнато от страни, това си бе някаква си...сватба. Но, тя бе обикновена само за останалите хора. Вътрешно в себе си знаех, че исках да отида на нея и да оскубя рижаво-русите коси на онази квачка. 
Беше ме яд. Не само на нея, но и на неосъзнатото и състояние. Като вихрушка мятаща се от клон на клон, тя дори самата не знаеше какво иска. А сега, моля ти се - кметица щяла да ми става. Бабината ти трънкина...на припек! 
Току виж след няколко седмици, в Маджестик се е появил един голям розов паметник, изобразяващ самодоволната и усмивка. Гледащ от високо поданиците си, които са принудени всяка седмица да дават 2/3 от заплатите си за ненужни дужнджурийки, с които да впечатляват хора, от които всъщност не се интересуват.
Ама, такава си беше нашата Арадел - слабо я интересуваха другите. Нали на нея и е добре? 

- Ох, стига съм злобял! 
- Какво?! - отвърна ми Ив неразбиращо.
Внезапно се стреснах и леко подскочих.
- А, нищо....мисля на глас - тук последва идиотската ми усмивка - Кога тръгваме? 
- Стига да си готов.
- Дай ми петнадесет минути.
Дори не изчаках отговора и. Хванах Ив за ръката и я придърпах към себе си. Обгърнах я с ръка през кръста и леко целунах устните и. Виждах погледа и, който сякаш ме умоляваше да отида с нея. Можех ли да откажа? На такава жена - никога! 
Следващите минути прекарах в приготовление за един от най-важните дни за една от вече бившите ми съквартирантки. Нетипично за себе си сложих дълъг черен панталон, който ме обричаше на обилно потене под жаркото слънце и светло-синя риза, чийто цвят почти напомняше на един от цветовете, който преди присъстваше в косите ми. Като казах "косите ми", тях заметнах грижливо настрани, сресвайки ги с гъста четка. Сложих обеците на долната си устна и по навик прокарах език по задната им част. Минута по-късно, вече бях на вратата и държах Ив за ръка, готов да последвам нейният ход...