Улицата под къщата

Улицата е пуста. Почти няма минувачи, а още по-малко се спират заради страха си от хулиганите над главите им.

Беше вече слетобед, не бяха спряла да си почина нито за миг.Автопилотът бе включен, а мозъка ми изключен, реших, че не трябва да си хабя нервите и силите в мисли и притеснения , а да ги пазя за нещо по-смислено.Дърветата протягаха дългите си ръце над мен, като изпускаха отделни слънчеви лъчи.Те обливаха пътеката като водопад, в далечината забелязах сърничка, която кротко си пасеше трева...красиво..и това ме подсети, че и аз трябва да ям.Деня бе почти минал, а аз не бях сложила почти нищо в корема си.Спрях се извадих от куфара си един от сандвичите, отхапах голяма и сочна хапка, сега разбирах защо Аш и малката принцеса нагъваха така онази каша.Вървях си по пътя докато изведнъж нещо не ме удари по главата, погледнах към земята-жълъд, после вдигнах поглед нагоре и я видях, ако не беше той сигурно щях да я подмина-къщата.Не приличаше на къщите които децата строяха по дърветата.Въздъхнах тежко, а Шейн обикаляше неспокойно като леко ръмжеше.

Арадел вървеше по празната улица, която приличаше повече на отъпкана пътека, отколкото постройка на човешка ръка. Не можеше да не забележи, че никой друг не минаваше от тук. Хора нямаше, сякаш страняха от тази местност. И напълно разумно. Вечерното слънце бавно залязваше зад гърба й като образуваше интересен оранжев ореол около тялото й. Несигурните й крачки отекваха в тишината и момичето на няколко пъти се замисли дали да не се обърне и да се върне там, от където беше дошла. Но любопитството и дългоочакваната среща с корените й надделяха и тя плахо, но решително продължи.
Не се мина много и в небето не остана нито един сноп светлина. Първите зорници изгряха бледо на небосвода. Мигащото им блещукане можеше да бъде сравнено само и единствено с трепетите на душата.

Върху един клон се беше излегнала жена загледана в далечината. Между малките си пръсти, които от нормални се променяха в грозни, заострени орлов нокти, въртеше розов кристал, наподобяващ формата на диамант. Блуждаеща фигура се приближаваше все повече и повече по посока на дървото, докато накрая не се очерта силует на момиче - младо, красиво, русо. Жената се усмихна.
-Каква прилика само.

Когато кестена улучи Арадел тя най-накрая забеляза така бленуваната къща. Вдигна глава и се сепна от гледката. От дебел клон я наблюдаваше русолява жена със едно затворено око и се усмихваше лукаво.
Непознатата скочи на земята със завидна лекота и обходи с поглед девойката. Структурата й беше повече от странна и Арадел не можа да не си зададе въпроса дали я намира за красива или за уродлива.
-Добре дошла! Очаквахме те!

След жълъда пред мен буквално кацна някаква жена, която явно бе претърпяла злополука със стадо диви животни, защото структурата й бе общо взето уродлива.Едното й око бе затворено, а талията и прекълено....тясна, все едно цял живот бе носила корсет.За сметка на това имаше нежни и изваяни като с длето черти.Първата ми среща с този мини "подземен" свят събран в една дървена къща не беше толкова лош...дамата не бе агресивно настроена, даже напротив, тонът и бе благ и мек.Но все пак не трябваше да се заблуждавам, няколко мили думи не могат да ме спечелят...не и днес, не и тази Арадел.
Щейн бе заел бойна готовност , показвайки на непознатата пълната си колекция от остри зъби и нокти.Но тя се правеше, че не го забелязва , все едно той не представляваше никаква заплаха за нея.
-Можем да си спестим лицемерието и досадните подробности като направо ме заведете при майка ми.-бях кратка, точна и ясна.

По челото на жената се прокрадна една едвам забележима бръчка от раздразнение, която изчезна почти веднага след появата си.
-Ауу...раздаваме заповеди, а?
Тя се засмя гръмко и подигравателно. Какво си мислеше това момиче? Или кестенът я беше ударил по-силно отколкото изглеждаше.
Зад краката на Арадел стоеше Шейн с приведен нахъсан гръб, ръмжащ, готов всеки момент да скочи върху непознатата и да я разкъса. Тя само се ухили и замахна към себе си с гротескната си ръка. Ноктите изсвистяха във въздуха. После пак така на шега, на игра замахна към муцуната на звяра, като мина на няколко милиметра от нея. Правеше го нарочно. Тигърът се уплаши и се сви.
-Хахахаха.... - почна да се хили русата жена, а после просто се врътна с гръб към тях все едно нищо не се е случило.
-Последвай ме!
Тя заведе девойката до въжената стълба и се покачи. Същото направи и нашата героиня, а вече успокоеното животно беше оставено долу.
-От него може да стане един добър пазач. - помисли си мистериозната дама, която все още не се беше представила.

Тръгнахме по тясната пътечка водеща навътре в гората.Слънцето не бе още залязло и образуваше красиви оранжево-жълтеникави нюанси по растенията.Първите светулки, предвестници за спускането на нощта се гонеха около нас, а аз като дете , тихо се радвах на присъствието им.Гората малко по малко събличаше своя днесвен тоалет и го заменяше постепенно с вечерната си красива рокля изтъкана от песните на нощтните птици и хладния бриз създаващ усещането за лекота и ефирност.По пътя Ерик ми обесняваше за различните видове билки и тяхното свойство, беше ми интересно да го слушам.
Изведнъж иззад храстите се чу подозрително шумолене.Спътникът ми застана пред мен с цел да ме предпази, но през рамото му забелязах, че нещото което създава този шум не е по-голямо от мишка...или нещо такова.Избутах нежно Ерик и се запътих към растението да проверя:
-Арадел, стой за всеки сличай зад мен.Може да е някое опасно животно.-каза Матюс.
Но аз силно се съмнявах.Разтворих храста и съмненията ми се оправдаха.В него се бе сгушило малко тигрово коте или трябва да кажа малко тигърче.Козинката му беше на места още жълта и не бе достигнала онзи наситен оранжев цвят:
-Оооо милотооо!Загубило ли си се малко пухче?-взех в ръце малката топка косми.-Виж какъв малък красавец!Няма ли е мама, а?Искаш ли аз да стана твоята нова мама?-направо сърце не ми даде да оставя това безпомощно същество.
-Останалите предполагам няма да имат нищо против предполагам...Ми да, като те видят какъв си сладур всички ще се влюбят в теб!Ще те кръстяяя....мммм....какво ще кажеш за Шейн?-Шейн ли казах, това име ми бе адски познато, сякаш съм го изричала милиарди пъти.-Ерик, какво ще кажеш за новият ни член?

Ерик се почувства малко тъпо, че се беше объркал, но какво да се прави. По този път можеше да се срещнат много неща, неестествени и опасни. Но определено пухкавото животно в ръцете на Арадел не беше едно от тях. След неловката усмивка, която едвам се очертаваше по лицето му, той се приближи и клекна до нея, като се вгледа в бебе тигъра. Положи длан на фалангата му и го вчеса.
-Ерик, какво ще кажеш за новият ни член?
Почуди се малко. Всъщност нямаше нужда да се чуди, но се опита шегаджийски да си предаде малък авторитет пред нея. Така де, беше по-висш, но знаеше, че още щом девойката зададе въпроса ще приеме.
-Ще кажа, че Шейн е едно хубаво име и ще спи в твоята стая. Само да не прави много пакости.
-Няма, обещавам. Ще се грижа за него.
-Сигурен съм.
Той се изправи с положени церемониално на кръста ръце.
-Обявявам теб, Шейн тигъра, за равноправен, равнопоставен и официален член на братството. Можете да се изправите сър Шейн.
Котето го гледаше учудено, но сякаш разбрало се изправи стабилно на четирите си лапи и раздруса глава.
-Хахахаха.... - засмя се красивият мъж и помогна на другарката си да се изправи.
-Сега след като намерихме храна и един бонус предлагам да намерим някое местенце, за да хапнем.
И така те тръгнаха на обратно към къщата, като малко преди да излезнат на пътя се спряха на една ниска скала, доста удобна за седене. Настаниха се върху нея и почнаха да похапват от сладките плодове. Слънцето напълно се беше скрило, но звездите и луната достатъчно осветяваха местността. Общо взето улова им не беше от най-разнообразните - няколко круши, две ябълки и малини, но беше напълно достатъчен. На Ерик му се случи за втора вечер да дели горската си трапеза с красива девойка, макар и доста по-различна от предната. Сега тя сигурно беше в Сто слънца и се дивеше на обгръщащата я магия. За да се отплесне от тези думи той реши да обърне внимание на сегашната си събеседница.
-Наистина ли не помниш нищо? Сигурно е много тежко да не знаеш миналото си.

Звездите грееха над нас , намигаха свенливо на заспалата природа и с малките си сребърни ръчички се опитваха да достигнат луната.Като се замисля всеки един от нас се стреми към нея...всеки има една луна в живота си, огряваща жизнения му път.Аз загубих моята луна...но ако се ориентирам по звездите, могат и да ме отведат до нея.А моите звезди живееха в една дървена къща на дърво...Една от тях сега стоеше до мен и ми задаваше въпроси, чиито отговори не знаех:
-Наистина ли не помниш нищо? Сигурно е много тежко да не знаеш миналото си. -попита ме Ерик.
Докато оглеждах една горска ягода се чудих как да му отговоря:
-Ами...да ти кажа честно, аз в момента съм като тази ягода.Тя не знае кой я е посадил, не знае защо..но е наясно със своята мисия...че ще бъде изядена от мен.-засмях се аз.-Не знам дали е вярно това, че човек без минало няма бъдеще, но това че не го помня, не значи , че нямам ясно поставени цели пред мен.В крайна сметка спомените независимо дали са хубави или лоши не те водят до нищо хубаво, освен до болезнена носталгия.
Храстите зад нас постоянно трепереха, сякаш съживени от прохладната вечер, това до някъде ме притесняваше, но после си припомнях, че това са просто животинчета, като това което сега сънено мъркаше в скута ми.Градът под нас дишаше тежко, а светлините му сластно ни намигаха...нещо като морзовата азбука на греха.
-А ти Ерик?Има ли нещо в твоя живот, което не искаш да си спомняш?-попитах хипнотизирана от милионите светлинки на Маджестик.-И след като отговориш бих желала да посетя града.Няма да имам нищо против компанията ти...но бих се насладила на разходката и сама.И все пак Шейн е с мен.

Ерик се замисли над въпросът й. Много неща бяха минали през ръцете и умът му. Много случки изникваха в съзнанието му, кои приятни, кои не толкова. Той въздъхна и се загледа някъде далеч, сякаш можеше да види, това което щеше да изрече.
-Организацията ни съществува от доста време. Вече знаеш с какво се занимаваме. Искаме да възродим някаква промяна, за по-добро.
Мъжът направи пауза. Личеше, че му е трудно да продължи, но след малко го направи:
-Преди няколко години имахме за цел да накараме тогавашния кмет да направи това, което искахме. Дадоха задачата на мен, затова една нощ проникнах в къщата му, напълно незабелязано. Бях като въздуха, никой не можеше да ме усети. Стигнах до стаята на дъщеря му. Беше само на шест. Очарователно, кестеняво дете. И я взех. Отведох я в едно скривалище, а останалите съобщиха на баща й, че искат промени в няколко реформи. Момичето беше толкова уплашено. Цяла нощ плачеше за майка си. Опитвах се да я успокоя, да я убедя, че ако баща й прави каквото поискаме ще я върнем и ще може да язди пони, да чете висша литература, да си играе или каквото правят богаташките деца. Но тя не се успокои. Оказа се асматичка.
Арадел видя как юмруците на красивия мъж се стискат болезнено. Ноктите му толкова пробиха в собствената му кожа, че я разраниха и малко кръв потече. Той не й обърна внимание, все едно не съществуваше.
-Така и не можех да си простя, че бях изпуснал този важен факт. Имаше нужда от лекарство на всеки тридесет минути, а с такова не разполагах. От целият стрес и паника не успя да си поеме въздух. Почна да се задушава, а аз не знаех как да реагирам. Издъхна в ръцете ми. Разбрал това кмета прекрати преговорите. В болката се опита да елиминира колегите ми. Но те са прекалено силни за него. Къщата му се превърна в кърваво меле. Той и жена му...убиха ги, нямаха друг избор. така и не се разбра кой е виновен за случката, а скоро след това беше назначен и нов.
Блондинката го слушаше внимателно и му съчувстваше. До преди малко веселият, чаровен Матюс сега изглеждаше много по-различно.
-Не е минал и ден без да се обвинявам за смъртта й.
Той се изправи и погледна към града. Този град, заради който се случваше всичко. Толкова желан.
-Не мисля, че сега е правилното време да ходиш там.

След като чух историята му, желанието ми да ходя където и да е се изпари.Сега исках да остана до него и по някакъв начин да го разсея от спомените му.Ето още един пример, че спомените не водят до нищо хубаво:
-В такива ситуации, каквото и да каже човек е излишно и глупаво.Ти не си го направил с някаква лоша корист....самосъзнанието е по-важно от деянието.
И тогава ми дойде идея как да го накарам да спре да се самосъжалява.Под скалата на която стояхме се простираше тучна вековна гора.Не знам как...може би благодарение на способностите ми, погледът ми успя да се провре измежду дебелите стъбла и да забележи една красива и самотна орхидея.Нямаше никакъв шанс да я видиш, освен ако не слезеш и не започнеш да я търсиш.Призовах силата си и насочих ръката си към вековния лес , дърветата послушно проследиха мисълта ми и едно по едно започнаха да се накланят в дървен реверанс .Опитвах се да ги разчистя, за да може да се види орхидеята, призовах и светулките на помощ, събраха се толкова много, че образуваха нещо като еко прожектор, а на разчистената от мен сцена сега се извисяваше красивото растение.
-Ти си като това цвете...скрит от алчни гиганти.Такива като теб са едно на милион , за това си уникален.Направил си всичко възможно и спри да се обвиняваш!-в този момент сключих пръсти и дърветата се върнаха по местата си, светулките изчезнаха, а орхидеята се забули в своята неизвестност.
Дълга прозявка изгря на лицето ми...беше уморителен ден на един набързо резюмиран живот.

Препуснах бясно по горската пътека.Нямаше такова прекрасно чувство от това вятъра бясно да мята косите ти и да бързаш върху бял кон за твоята случка.Падналите листа играеха бясен танц под копитата на Шугар, а пепелта се вихреше зад гърбовете ни.Докато наближавах видях , че Ерик е седнал на дървената пейка под къщата.Спрях конят и той се изправи на задните си крака:
-Не се плаши принцесо, тук съм за да те спася!-изрекох аз с престорен мъжки глас.-Е какво ще кажеш, харесва ли ти?

Ерик се обърна и се усмихна на животното, както и на малката сценка на Арадел.
-Е какво ще кажеш, харесва ли ти? - попита тя като скочи на земята.
-Красив е да. Даже много, но не мисля, че мястото му е тук. Това не е зоопарк все пак и едва ли другите ще са доволни, че домъкна още едно животно в къщата.
Той се изправи и потупа жребеца от страни на хълбока.
-Добро момче.
Хареса го, но мнението му си оставаше непокътнато. Колкото и да смяташе Арадел за близка и да я защитаваше, той също имаше лично мнение. Изразяваше го рядко, но направеше ли го бе непоклатимо като бетон.

-Красив е да. Даже много, но не мисля, че мястото му е тук. Това не е зоопарк все пак и едва ли другите ще са доволни, че домъкна още едно животно в къщата.-отговори Ерик и честно казано малко ме разочарова с отговора си.
Не очаквах някакъв бурен ентусиазъм от факта, че имам кон,но все пак:
-По-принцип съм съобразителна, но в този случай мисля, че Шугар няма с нищо да им пречи.Той е специален...няма нужда да виси тук долу на моравата и да пречи на останалите.Той ще идва при мен само когато имам нужда от него.
Матюс ме гледаше с вдигнати вежди.Аз обгърнах нежно главата на коня о допрях устни на ухото му:
-Няма да слушаш никого освен мен.Имам нужда от теб,за това се навъртай наоколо.Свободен си да правиш каквото си поискаш, просто като те повикам бъди там.-Шугар изпръхтя с разбиране, отърка главата сив моята и се насочи в незнайна посока.
-Поне няма ли да му намериш друг дом, просто така ще го пуснеш?-попита Ерик.
-Не му е нужен такъв...както казах-той е специален.Е, приятелю...какво ще вършим сега?Само не ме карай да бера ябълки...моля!

Ерик възкликна:
-Ябълки ли? Защо са ни ябълки, след малко ще вечеряме?
Арадел се засмя и просто каза: "Не питай". Той реши да не го прави, но май се досещаше с какво може да е свързано.
-Значи си разбрала, че ще тренираш и с мен, а? Кой като тебе с двама учители и двамата красиви. - пошегува се мъжът, като зализа назад бретона си показно и повдигна няколко пъти бързо веждите си. Момичето се засмя.
-Ама сериозно.
Той я хвана за кръста и я завъртя, а после я подсече и торса й се свлече надолу, като при поддръжка на танго.
-Не съм ли красив? Признай си. - продължаваше с игрите си Матюс.
-Красив си. - съгласи се Арадел и чак тогава той я повдигна, пусна я, сложи ръка на гърдите си, а друга зад гърба и се поклони.
-Благодаря, благодаря.
Чак след това "учителят" й стана сериозен.
-Така. Аз съм единственият земен маг в къщата. Или поне бях и поради тази причина аз ще ти преподавам. Надявам се нямаш против.
-Не! - побърза да отговори Арадел. Всъщност мислеше, че той ще е идеалният учител, защото се разбираха толкова добре и едва ли щеше да й се кара или пък да й мълчи неразбираемо, а тя да гадае какво се крие зад фасадата.
-Чудесно. Да почваме тогава.
Той запретна ръкави и опъна ръце напред към другата страна на улицата. Червените му очи почти светеха, а татуйровката на пентаграма на дланта му сега се набиваше още повече на очи. Изпука пръстите си и се съсредоточи. Насочи вниманието си върху един участък където нямаше никаква растителност. Почвата там почна да се напуква, а от нея проби малък корен, който с всяка изминала секунда се уголемяваше. От него поникна листо, после още едно и още едно, а корена се издължаваше и удебеляваше, превръщайки се в масивно стъбло. До тук правеше всичко бавно, нагледно. Вече нямаше нужда и за един миг стъблото изкласи бързо нагоре. В следващия миг пред очите на Арадел се извиси голям, стабилен и непоклатим дъб, както си беше в реда на нещата, с всичките му разклонения, листа, грапавини и прочие.
-Уаууу... - възкликна впечатлена колежката му.
-На това му се вика да накараш каквото искаш растение да поникне от земята, когато и където си поискаш. Всичко е контрол на енергия. Не е трудно. Пробвай и ти. Ако искаш опитай с нещо по-малко като за начало.

/Знаеш. Опиши опита си/

Този Матюс винаги знаеше как да ме разсмее или изуми.В един момент ме въртеше и искаше мнение за външния си вид, а в следващия караше почвата да ражда внушителни дъбове.Наистина се възхищавах на силите му и се радвах на уникалната възможност той да ми е ментор:

-На това му се вика да накараш каквото искаш растение да поникне от земята, когато и където си поискаш. Всичко е контрол на енергия. Не е трудно. Пробвай и ти. Ако искаш опитай с нещо по-малко като за начало.-каза той загледан още в новопоявилия се дъб.
-А като си помисля, че има хора, които отглеждат цветята и дръвчетата си с години и се радват на всеки сантиметър с който е пораснало растението им....това нащо направо не си е честно.-отговорих му като и аз замислено гледах към дървото.-Еее, сега е мой ред...да видим какво ще се получи.-рекох аз и застанах в поза с леко разтворени крака и изпънах ръце напред имитирайки подигривателно Ерик.-Добрее, добреее ще го направя по моя начин.

Приближих се до мястото с болната почва, приклекнах и прокарах пръсти през нея...исках да я усетя, да знам с какво си имам работа.След което се изправих и се отдръпнах леко назад, затворих очи и избистрих мислите си, като отсях ненужните.Какво щеше да е този път?Може би щях да пробвам с една малка, сладка слива...дааа, звучи ми добре.Образа на дървото оцвети цялото ми съзнание.Опитвах се да мисля само за него, за това как семенцето му като ембрион се загнездва в онази част на душата ми, в която се криеше магията ми.И под нейното влияние и топлина, малкото семенце започва да израства...да протяга като току проходило дете крехки клони, извивайки се към ръцете ми, минаващи през шията ми...да пусне корените си надолу към краката ми и накрая това дръвче да заживее първо в мен, а след това и в почвата.След като усетих, че е достатъчно готово за живота си навън, вдигнах дясната си ръка и я насочих към мястото.По върха на пръстите ми започна да се спуска магията ми, готова за нов живот, тръпнеща за новото си творение.Разля се върху сухата почва и потъна, не я виждах...можех само да я усещам, усещах напрежението в ръката си...борбата й за едно ново начало...

Както и преди малко, почвата се разпука и от нея поникна началото на новия живот. Листата и клоните се виеха сплетени едни в други. Издигаха се нагоре в ефирен танц, когато към средата почнаха да се отплитат едно от друго и всяко намери своето място. Отне няколко минути, но си заслужаваше. Първата пъпка разпука и от нея се образува плод - едър, тъмно син. После още един и още един, докато цялото дръвче не се покри със сочните плодове. Ерик беше доволен.
-Браво. Явно си родена за това.
Той отиде до нея и заоглежда прецизно растението. Нищо не му липсваше, всичко си беше на място, не беше слабо, щеше да издържи доста време. Откъсна една слива и я опита. Бяха и сладки даже. Той се обърна към нея и се усмихна.
-Стига ти за днес, достатъчно те тормозиха. Утре пак. И така всеки ден ще научаваме по нещо ново.
Лицето на Арадел сияеше от радост. Да сътвориш нещо такова сам, си беше чист дар от боговете или в случая от богинята на земята.
-Хайде да ходим да ядем. - каза мъжа, хвана я под лакът и я поведе към къщата.

/Получаваш Растеж. Опит - 5, Сила-4, Интелект-6/

След тричасово препускане, конят ни спря на улицата под къщата.Вече бе паднал тежък мрак, а от постройката над нас тук-таме имаше светещи прозорци.Явно всеки един обитател си бе в стаята.През целия път насам си мълчахме, което до някъде скапа настроението ми.Не ми се спеше още и се чудех как да си запълня времето, Ерик навярно си беше легнал, а не ми се искаше да го притеснявам.Казах лека нощ на Шугър и го целунах по челото.Двамата с Лезандър се качихме по въжената стълба, той понечи да влезе вътре, а аз седнах на един от клоните, като най-накрая се осмелих да проговоря:
-То се е видяло, че няма да си говорим, но поне да ти благодаря за хубавото оръжие.Опредлено ще имам полза от него, особено след случката днес...-той продължаваше да ме гледа все така, което ме влудяваше и не знаех какво да му кажа или направя още.-Добре, гледаш ме все едно съм ти изяла вечерята..преди да се обърнеш и да си тръгнеш, извинявай ако с някоя от приказките си днес съм те засегнала.

Когато Арадел отвори вратата и се яви пред Лезандър той не можа да каже нищо. Асолютно нищо. Нито една дума. Все едно си беше глътнал езика. Преглътна веднъж и чак тогава успя да промълви едно "Хубава си", или поне на половина.
Момичето си мислеше, че ще вечерят в общата зала, но там имаше хора, а нали смисъла беше да е среща или нещо такова. Не, че Лезандър си призна, че я кани на среща, но Арадел го приемаше точно като такова. А и това й усещане щеше да се засили още повече, когато видеше къде ще я заведе.
Той подмина общата зала и тя изненадано го последва, докато не се озоваха на клоните.
-Няма ли да се храним с другите?
-Имам нещо друго предвид.
Той скочи на земята, но за момичето това бе трудно заради роклята, а ако тръгнеше да слиза по нея, краищата й щяха да се оплитат във въжетата. На Д'Аврил му хрумна, поне за него, умна идея. Повтарям - поне за него.... Та, той изпъна ръце напред и се провикна:
-Скачай, ще те хвана.
Арадел зяпна:
-Ти сериозно ли?
Някак си не си представяше да скача от клон с тази дълга рокля. А и ако Лезандър решеше в последния момент да си мръдне ръцете и тя се пребие? Щеше да изцапа любимия си тоалет.
-Скачай бе!
Май нямаше друг избор, а? Тя хвана краищата си и застана на ръба.
-Мечка страх...
И се хвърли. Докато падаше надолу със затворени очи, Арадел си позволи своеволието да покрещи малко, но след секунда беше в обятията на графа. Отвори клепачи и видя ироничната му усмивка.
-Как ви се отрази полета, г-це?
-Много смешно.
Тя се отскубна от него и стъпи на твърда почва.
-А сега къде?
-Сега към ресторанта.
Мъжът завъртя длан във въздуха и двамата се изпариха за пореден път между лилавата му аура.

Телепортирахме се под къщата и сега стояхме на улицата.Аз стоях като вкаменена и не знаех нито какво да кажа, нито изобщо как да реагирам.Това ми дойде като гръм от ясно небе.Нямах правото да го съдя, но дали бе уместно да проявя разбиране....това не бе, като да убие глиган и после аз просто да го потупам по рамото и да му кажа "Ей, няма страшно това беше просто едно прасе".Не!Това беше човек, и не просто човек, а собствения му баща.Взирах се в очите му, нима наистина бе способен на такова нещо..явно бе.Започнах да се замислям дали наистина искам да разбера какво всъшност се крие зад тези очи.Дали не се взирах в очите на хладнокръвен убиец или на човек имащ просто своите пречини.Въздъхнах тежко:
-Виж...съжалявам.Но не знам дали съжалявам за това, че те подложих на това нещо или, че научих нещо толкова отвратително.Аз не съм никоя и няма да те съдя...да кажем, че си имал своите причини.Единствената причина да стоя още тук пред теб е, че виждам, че съжаляваш.А със съжалението идва и покаянието.
Лезандър седеше все така мълчалив пред мен, леко привел глава, облегна се на дървото до нас и въздъхна:
-Искаш ли да ми обясниш защо...в замяна аз ще те излушам и обещавам, че няма да те съдя и упреквам както вече казах.Просто не си някой хванат от улицата за мен, за да махна с ръка и да подмина нещо такова.Искам да помогна.

-Няма да разбереш.
-Пробвай ме.
Мъжът изправи глава и я облегна на дървото, като премина с ръце по лицето си.
-Ох, Арадел. Защо винаги искаш да знаеш всичко? Не може ли просто да ме оставиш намира? Изморен съм. Разбираш ли, изморен съм.
Момичето се намръщи, но след развоя на събитията нямаше как да остави нещата така. Просто не можеше. Нямаше да спи спокойно, ако не узнаеше.
-Сподели ми! - почти заповеднически му се изрепчи, твърдо решена да научи истината.
Лезандър изръмжа ядно, обърна се и яростно удари дървото с юмрук. При натиска кората се напука, а няколко трески паднаха от кожата му, когато я отмести. Тази необуздана реакция сплаши девойката и тя отстъпи назад, защото смяташе, че следващата ще е тя.
Той почна да върви напред, назад и накрая постави длан на дървото. Беше с гръб към нея.
-Звучи абсурдно. Сигурно е. Човек като теб никога не би го направил.
Графа събираше главата и силите си. Беше му изключително трудно да говори за това, макар че всички от къщата знаеха. Някои от тях даже присъстваха във въпросния ден.
-Станах член на братството преди четири години. Целта ни беше ясна и от тогава не се е променяла. Всичко вървеше добре, като по план. Имаше само един проблем. Баща ми работеше за тогавашния кмет. Той беше един от най-близките му съветници. Сама можеш да се досетиш, че не можа да приеме собственият му син да е против властта. Опитваше се милиони пъти да ме убеди да се откажа, да напусна и да се върна у дома. Но не можех. Не исках. Това е моята съдба и твърдо вярвам в нея. Когато усетих, че нещата се влошават изпратих Пам в Илион. Тогава още не знаеше какво се случва и исках така и да си остане. Чак когато получи телеграма с кончината на родителя си разбра, че аз съм причината. Мина една година в бунтове, малки постижения, но нищо повече. Но старият идиот беше твърдо решен да ме вразуми. По това време се взе решение - да отвлечем сина на кмета. Ерик беше назначен за задачата. Баща ми се усети и за да не взимам участие във всичко това заповяда да ме арестуват. Лежах в затвора за "свое добро", както казваше близо две седмици. Така или иначе детето умря, а няколко дни по-късно затвора беше нападнат. Силвия, Винс и Хелга бяха дошли за мен. Вдигна се тревога, а първите явили се бяха баща ми с няколко надзирателя. Тогава трябваше да избирам - него или вярата си. Избрах вярата.
Лезандър млъкна и се обърна към нея. Погледа му беше безизразен. Не можеше да си проличи дали съжалява, дали е щастлив, нещастен или просто полудял.
-Това беше жертва, която трябваше да дам в името на нещо по-голямо. Грешно е, но беше единственият изход.
Той се свлече на земята, гледащ настрани към гората.
-Сега може да мрънкаш, да ме опрекваш или да се прибереш колкото си желаеш. Имам нужда да остана сам.

Изслушах търпеливо историята му без да трепна дори за миг.Истината е, че той се оказа прав за едно - аз наистина не разбирах.Не разбирах как в името на каквато и да е вяра или цел можеш да сториш нещо подобно.Но това си бе самата истина, ние с него бяхме твърде различни, колкото и да ми се искаше не можех да погледна през неговите очи, пък и не знаех какво можех да видя.Колкото и да се прекриваше, знаех, че не му е леко:
-Сега може да мрънкаш, да ме опрекваш или да се прибереш колкото си желаеш. Имам нужда да остана сам.-завърши той.
-Аз не смятам да коментирам...това е нещо твое, но не смятам и да те оставям сам.Досега всички са те оставяли сам, но знаеш ли...нещата имет и друга страна.-седнах до него на тревата и се излегнах като запалих цигара.-Ще бъда точно тук и ще си мълчим, може дори да заспя по някое време.Но няма да те оставя....

И така. Излегна се до него без да го пипа или да мукаже каквото и да е повече. Както сама каза - можеха просто да си мълчат. Мъжът гледаше нагоре и преусмисляше спомените си. Колкото и да разсъждаваше винаги стигаше до едно и друго. Съжаляваше, но ако можеше да се върне назад, пак щеше да вземе същото решение. Просто бе такъв човек. За него имаше по-важни неща от човешките отношения. Защото вярваше, че с постъпките си, както и тези на колегите му, може би ще променят нещата към по-добро, ако не за тях, то поне за бъдещото поколение. И ако това означаваше да пожертва баща, майка, любима или даже себе си, така да бъде.
Арадел заспа унесена и изморена от прекалено дългия ден. Лезандър почна да се взира в чертите й. Свали якето си и я покри с него, след което се изправи. Не искаше да е тук сега. Наистина имаше нужда да е сам. Постоя така известно време наблюдавайки я и се отправи в незнайна посока.
Когато на сутринта момичето се събудеше, него нямаше да го има.

Когато се събудих, слънцето още не бе изгряло.Само небето предвещаваше скорошното му идване, като бе вкарало нежна розова ивица по линията на хоризонта.Погледна към мястото където седеше Лезандър и него го нямаше.Някак си го очаквах,но след като бях вече будна не смятах да продължа сладкия си сън на улицата под кущата.Най-малкото изглеждах пропаднало, а и се сервирах на разбойниците на тепсия.Изкачих се по стълбата сънено, минах през всичките врати и коридори и успешно се презимих на мекото ми легло, а щом вече бях там...нямах намерение да мърдам цяла вечност.Ако потрябвах на някой, нека се осмели да ме събуди...хе хе

Божичко, това ли беше телепортацията? Още когато почнахме да се изпаряваме, усетих как крайниците ми изтръпват. По кожата ми мина наелектризираща енергия и за миг се озовахме на онова напълно непознато за мен място. За част от вечността светът изчезна пред очите ми. Виждах единствено тъмнина, а когато ги отворих отново видях лицата на останалите. Изглеждаха добре, но колкото до мен. Гадеше ми се. Чувствах се така, сякаш някой е бръкнал с огромна вилица в организма ми и е бъркал безпощадно в него, докато всеки орган е станал на каша. Когато пуснах ръцете си от Арадел и Дрейк първото, което направих е да се хвана за устата.
-До, добре ли си?
Не отвърнах. Вместо това изтичах на няколко метра от тях и се привих на две. Усещах как вътрешностите ми се надигат. В следващата секунда отворих устни и повърнах. Дишах тежко, топли вълни ме заливаха. Повърнах отново. Течностите ми излезнаха от тялото. Мамка му, официално мразех телепортацията. И като си помисля, че ще трябва да я науча някой ден. Ужас. Винаги ли щях да повръщам? Дано не.
Когато се пооправих малко, се изправих и се върнах при тях. Дрейк и Ари изглеждаха притеснени.
-Това е нещо нормално. - опита се да ги успокои Лезо. - Ще свикне.
-Надявам се.
Вдигнах глава нагоре и видях къщата. Всъщност изглеждаше като едно малко, симпатично място.
-Значи това е?
-Да. Дом сладък, дом. - отвърна Ерик.
-И какво сега? - попита ковача.

Очевидно малкото пътуване което си спретнахме се отрази зле на стомаха на До, защото когато пристигнахме и бяхме вече на твърда земя, първото нещо което направи тя бе да повърне в най-близкия храст.Това ми припомни първата ми телепортация, корема ми се сви което показа, че той също я помни:
-Да, Дориаан, имаш страхотно отношение към домът ни, давай в същия дух.-пошегувах се аз.
Тя надигна глава и когато се изправи преметна горделиво косата си без да казва нищо:
-И какво сега? - попита ковача.
Ерик погледна нагоре към къщата:
-Предлагам да се качваме горе.Там До може да се освежи от неприятното пътуване.
-Да, да,дааа и ще ви покажа стаята ми, в нея има цветя по стенатаа, голям гардерооб..-започнах ентусиазирано аз.-И през прозореца виждаш как птичките пеят.
-Ъъх...-изпъшка приятелката ми.-А има ли място тук което да е тъмно, усамотено и влажно?
Усмихнах й се широко:
-Да...в главата ти!Хайде да се качваме!
Започнахме един по един да се катерим нагоре където останалите обитатели вършеха ежедневните си задачи нищо подозиращи.