Улицата под къщата

First topic message reminder :

Улицата е пуста. Почти няма минувачи, а още по-малко се спират заради страха си от хулиганите над главите им.

И ето, че се озовахме на земята. Бях тупнала върху мекият задник на Ерик, което доста омекоти падането, а Арадел беше притиснала с нейното малко туловище дланта му и той присвил очи, търпеливо чакаше тя да се изправи. Но тъй като не го правеше, заета със смях той изцъка:
-Арадел.
-Даааа....
-Разкарай се от ръката ми!
Тя погледна надолу, засмя се за втори път и се отмести.
-Така ти се пада тъпа чи.
Накрая всеки си намери място, облегнати на ствола на дървото. Чудехме се какво да правим и тогава взех кутията си с цигари.
-Знаеш ли защо им викат Лъки Страйк? - обърнах се към приятелката си. -Защото в някои кутии, има по една специална. Като ето тази тук.
Изкарах една цигара, която беше малко по-различна от останалите. Беше по-дебела, малко сбръчкана и с натрапчив, не до там хубав аромат. Погледнах ги лукаво.
-Какво ще кажете? Нали сте хора на природата, ще й отчетете ли внимание?
Те се замислиха малко.
-Не знам... - измънка Ерик.
-Ти губиш. Ари?
-О, да.
Отговорът й бе напълно достатъчен. И двете знаехме, че не сме монахини и това нямаше да е първият път, в който приемахме вредни субстанции. Затова запалих цигарата и си дръпнах. Подадох на блондито, което също си дръпна подобаващо.
-Какво пък. Дайте и на мен.
Усмихнах се.
-Така те искам, чи.
Матюс дръпна от тревичката. Първоначално се закашля, но май му хареса, затова повтори.
Почнахме да си я разменяме, а не след дълго усетихме и първият ефект. Почнахме да се смеем на неща, които не бяха там, а ако ги имаше, не бяха забавни по принцип. И ето, че по въжената стълба слезе Лезандър.
-Охоо...купонът свърши. - заявих, като мислех, че аристократчето ще вземе да ни държи морал.
-Какво правите вие тримата тук.
-Не виждаш ли?
-Трева?! Сериозно! Ерик от теб поне не го очаквах.
-О я стига си мрънкал. - и му подадох цигарата като го подканвах -Не си чак такъв сухар, нали?
Добре, признавам предизвиквах го. И защо да не? Той ни изгледа лошо, после още веднъж, а накрая, за изненада на всички, пое фишека и седна на земята до нас. Така почнахме да въртим отново.

Седяхме облегнати на дървото с доволна усмивка.Но след като До извади "специалната цигара" от кутията си, усмивката ми прерасна в задоволство.Не беше нещо странно и неочаквано от нейна страна, просто една малка инжекция против стреса...инжекция против живота.Ерик първоначално се дърпаше, но после подканващия аромат на билки обещаващи една сладка празнина и неконтролируем смях го хвана в примката си и той пое с неохота фишека.Не след дълго започна и първата ударна вълна, в която светът се превърна в едно забавно място, в което нормалните неща бяха изкривени и адски смешни.Изведнъж по въжената стълба слезе Лезандър и в този момент и тримата , като ученици изцъклихме очи:
-Охоо...купонът свърши.-заяви До, а аз започнах да кимам.
-Хайде деца, оставяйте цигарата, пийте какаото и марш в леглото.-беше следващото, което добавих.
Отново избухнахме в смях:
-Какво правите вие тримата тук.
-Не виждаш ли?
-Трева?! Сериозно! Ерик от теб поне не го очаквах.
-О я стига си мрънкал. -скастри го некромансърката и му подаде цигарата.
За момент всички застинахме в очакване на реакцията му и за изненада, той я приближи към устните си и я опъна здраво.Седна при нас и въртележката отново се завъртя.Колкото и да бях напушена, това как ще се отрази тревата на Лезо ми беше доста интересно, затова го наблюдавах внимателно:
-Знаете ли, с вас е по-забавно да се пуши отколкото с Хелга.Особено когато реши, че ще е смешно да напуши Шейн, представяте ли си?Мразя я!
-Ти си пушила с нея?-попита Ерик и се захили.-Сигурно мама й ги праща по пощенски гълъб...ами...ами ако майка й е пощенски гълъб??-каза замислено Матюс и потъна в размисъл по въпроса.
-Добре де, защо винаги го губим първи?!-тропна с юмрук по земята До.
-Вместо да му се ядосваме трябва да му завиждаме, поне не дава много пари за алкохол и дрога.-пак се засмяхме , този път без Ерик, който все още разсъждаваше по темата за пощенските гълъби.
Излегнах се на тревата като я галех с ръце, всяко едно от сетивата ми бе толкова засилено, че усещанията бяха взривоопасни:
-Ооо чувствам се, като пеперудааа!-усмихнах се блаженно.
-Ари стой с нас, моля те!
-Добре съм де, не ми се карай!А ти какво толкова си се омълчал?-обърнах се към Лезо.-Хайде да спретнем някакъв номер на останалите?Искате ли?Примерно така като гледам графчето, можем да им кажем, че Ерик без да иска го е вкаминил.-двете с Дориан прихнахме отново да се смеем.

Лезандър се обърна с леко мъртъв поглед към Арадел.
-Не съм се умълчал.
-Да бе. Очите ти са кървясали. Май го е ударило на затъпяване. - каза некромансърката, а другият представител на мъжкия пол само се извърна рязко.
-Трябва да му доставим лекарства по пощенският гълъб. Хелгаааааа, Хелгаааааа..... - почна да вика той, за да й поиска гълъб, но когато Арадел чу това име се хвърли върху му и му запуши устата. Последното, което искаше е габаритната жена да довтаса.

В същото време те изобщо не подозираха, че на прозореца в общата зала, само няколко метра по-високо от сегашното им място се беше облегнал Ейвъл и дърпаше от цигарата си, като изпускаше димът към нощното небе. До него се приближи Силвия и се облакати точно до него.
-Защо го направи?
-Кое?
-Защо ги накара да разкажат тези истории?
Мъжът се усмихна съзаклятнически. Очите му светнаха.
-Не знаеш ли, че за да победиш нещо най-лесно, първо трябва да го опознаеш?
Куклата го изгледа изненадана, но накрая разбрала смисъла в думите му се усмихна като истински дявол.
-Ах ти.....хитър си.
-Разбира се, скъпа моя, разбира се.
Той хвърли филтърът си през прозореца, отблъсна се от него и се обърна с гръб към красавицата.
-Но...ти накара и Арадел да сподели, а тя е част от нас. Не би трябвало да искаш да я унищожаваш. Тогава защо?
Смит хвана краищата на качулката си и покри косата си с нея. Не се обърна даже за миг, но ако Силвия можеше да види погледа му, даже и тя щеше да се изплаши.
-Да не мислиш реално, че предпочитам някаква натрапница?
И се отдалечи без да казва каквото и да е.

Долу смехът се разнасяше с всичка сила.
-Нали знаеш, че ако направиш номер на когото и да е, ще ти откъснат главата?
-Ааа неее, ти нали си тук, за да ме защитаваш? - възкликна Арадел и се хвърли в обятията на Д'Арвил.
-Моляяяя. Аз да не съм рицар?
Момичето го погледна преценейки въпросът му и накрая се извика.
-Дааааа..... - и отново се хвърли в обятията му.
Явно белокосият граф не можеше да бъде напушен толкова лесно и като изключим леката му замаяност си беше в доста добра кондиция. Той погледна тъпо и се обърна към останалите.
-Добре, май е време някой да си ляга.
И без да дава повече обяснения, подхвана магьосницата под краката и я вдигна като булка.
-Ари ви казва лека нощ.
Тя само се хилеше в обятията му, защото не беше от най-адекватните и едва ли напълно разбираше, че я делят от най-добрите й приятели.
-Хихихи, лека нощ. - махаше им весело тя. - Към дворецът ти ли отиваме? - обърна се към Лезо, който вече влизаше в къщата.
-Да, направо към Таж Махал.
Останали сами Дориан и Ерик си поговориха още малко, но след близо двайсетина минути, синекосата гостенка реши, че също й е време да се оттегля. Все пак Дрейк я чакаше в стаята им или пък, може би вече спеше и не трябваше да го оставя сам за толкова време на непознато място. Сбогува се с Матюс и с леки затруднения се изкачи по въжето.
След още малко размисли над гълъбите земния маг също изчезна, оставяйки нощните създания на спокойствие. Сега бе тяхното време.

Слезнахме на улиците, където почнаха омразните сбогувания. Никога не ме е бивало в тях, точно затова ги и избягвах, но сега нямаше как, а и не исках. "Да се пазиш" беше ми казала, но не можех да й обещая това. Затова измених темата, прехвърляйки топката към нея. Знаех, че колкото и Лезо да я защитава, няма да успее, поне не напълно, но все пак бях спокойна за нея. Хора като Арадел винаги оцеляваха. Винаги щеше да се намери някой, който да поеме удара вместо тях. Винаги. И това ме караше да си тръгна сигурна в бъдещето й. Може би нямаше да е светло, но щеше да има такова. Нещо, което изобщо не беше сигурно за мен самата.
Докато траеха приготовленията слезе и Ерик. Гледаше ме сухо, но отиде и уважително подаде ръка на Дрейк. Пожела му успех и дойде при мен. Гледахме се без да си казваме нищо известно време. Накрая проговори:
-Е, приятен път.
-Благодаря.
-Вчера може би малко прекалих.
Усмихнах се на криво. Не исках извинения.
-Ти наистина си тъпа чихуахуа.
Погледа му се помрачи от определението.
-Но все пак се радвам, че се запознахме.
Той повдигна очите си и ги заби централно в моите. Усмихна се и ми подаде ръка. Поех я въпреки всичко, през което минахме и въпреки всичките свади.
-Пази се магче.
-Ти също шибана откачалке.
Усмихнах се и пуснах ръката му. Отидох при Лезандър.
-Внимавай как се държиш с нея. Ако я нараниш кълна се в Дантес ще те намеря, даже и от гроба.
-Сигурен съм в това. Послушай я и направи услуга на всички ни - не умирай Дориан Смит. Ще е жалко, тъкмо се научи да готвиш.
-Едва ли ще мога без някой префърцунен граф да ми помага.
Двамата си кимнахме и аз се отдалечих от него. През това време Туул се сбогуваше с Арадел като я прегърна и я потупа по гърба.
-Би ли ни дал минута? - помолих го и той се оттегли, като отиде при Д'Арвил.
Двете се изправихме очи в очи, всяка на крачка от това да се разреве с пълно гърло. Една сълза потече по страните ми. Протегнах ръка и я дръпнах към себе си, в силна прегръдка. Помилвах русите й коси.
-Ще ми липсваш диване.
-Не си отивай. - пробва за последен път, макар да знаеше, че такава опция не съществуваше.
-Винаги ще съм с теб, Ари. Мислено.
Пуснах я и я целунах по челото.
-Моля те, когато видиш Скай. Кажи му....кажи му, че съжалявам и че...
Поех си дълбоко въздух. Не знаех как точно да формулирам думите си, но така или иначе трябваше да ги изрека.
-И, че след теб е най-хубавото нещо, което ми се е случвало на това проклето слънчево място.
Засмяхме се леко. Истина е, че никога нямаше да забравя моментите преживяни с него. За първи път изпитах нещо към мъж и този мъж беше Клавдии. Но след разочарованието, Скай бе този, който ми показа, че ако искам мога да се отдам на някой. Той ме научи на това и му бях благодарна. Ако не беше той, едва ли някога щях да си позволя да обичам, така както обичах Дрейк. Неосъзнато се обърхан към ковача, чието лице ми беше по-скъпо и от моето собствено. Наистина беше нещо.
-Време е. - казах печално, прегърнах я за последен път и двете отидохме при другите. Подадох ръцете си на илионеца. Той ги хвана и се усмихна.
-Готова ли си?
-По-готова няма да стана.
-Да тръгваме тогава.
Арадел се разплака, а аз само се усмихнах носталгично.
-Това не е краят. - успокоих я и в този момент гладиатора пусна магията си в действие. Почнахме да се изпаряваме в пространството, докато накрая не изчезнахме напълно, за да се материализираме у дома. Последното, което видях бяха сивите очи на приятелката си. Едни красиви, големи, сиви очи.....

И ето, че вече я нямаше.Сякаш още чувах смеха и тук под това дърво през първата вечер когато беше тук и извади онази цигара.Да не говорим, че ме връхлетяха като вихрушка всички спомени през времето когато сме били заедно, добри или лоши.Тя бе единствения човек с когото имах история, единствения човек когото бе сигурен в моето бъдеще.Нужно ли бе да споменавам отново колко много я обичах?!Колкото и да ми се искаше, мисълта за съвместно съществуване бе невъзможна...поради простата причина, че тя принадлежеше на онова коварно място.Сълзите се спускаха топли по лицето ми и изстиваха докато падаха към Майката земя.Лезандър се приближи и ме придърпа към себе си, зарових глава в гърдите му което ме накара да се разплача още повече.Винаги когато някой ти предложи рамо на което да поплачеш, сякаш това отприщва мъката ти.Милваше косата ми и ме целуна по челото, което малко ме успокои:
-Хайде Ари..Стига вече !Дориан е куче, ще се справи.Знам че вече ти липсва, но тя не би желала да изпадаш в някакви депресии нали така?-започна да ме успокоява Матюс.
-Да...да но вече я нямаа...а това място тук с всичките му интриги, изглежда малко по-добро когато тя е туук.-измрънках като малко дете.
-Да, но имаш нас с Лезандър!-чак тогава той се вгледа в картинката, която представлявахме в момента.-Ееей, чакай малко...нещо се е случило и аз още не знам?Това изобщо не е приятелско от ваша страна!
Това ме накара да се усмихна...този Ерик и неговите непринудени шеги винаги оправяха настроението ми:
-Ами...аз...-не знаех дали да обявявам нещо или изобщо дали имаше какво да обявявам, затова го оставих на Лезо...тъкмо щях да чуя и той какво мисли.-Ей не питай мен!Той е най-добрия ти приятел..аз съм след него.Той ти дължи пръв обяснение, нали така?- и вдигнах глава към графа.

Лезандър въздъхна. Не му се занимаваше с обяснения точно сега. Ерик и сам щеше да се усети. От него нямаше как да скрие нищо. Повярвайте ми, опитвал се е много пъти, но земният маг винаги го усещаше. Забелязваше и най-малките промени в характера или държанието му.
-Да ни....
Но нямаше нужда от довършване. Беше ясно като бял ден. Матюс се усмихна широко, отиде до него и го потупа силно по рамото, което накара белокосият мъж да залитне няколко крачки напред.
-Ах тии...пакостнико. - пошегува се той. - Крайно време беше. От кога чаках този момент.
-Чакал си го?
-Я стига, само ти не вярваше, че ще стане.
-Наричай го както искаш, друже. Радвам се за вас. А сега ме извинете, но имам малко работа за вършене. Арадел искам те тук след три часа.
Магьосницата повдигна въпросително вежди.
-Какво ме гледаш? Днес аз ще те обучавам. Не бива да забравяш истинската си магия все пак, нали така?
-Да, но....
-Ти какво ще правиш? - изпревари я Лезандър.
Лицето на Ерик се промени малко. Не, че беше много по-различно, но в очите му се прочете по-скоро тъга, отколкото радост.
-Аз...трябва да отида на едно място. Искам да видя определен човек.
И без повече обяснения се обърна и тръгна в незнайна посока. Щеше да използва телепортацията си, но чак когато приятелите му не можеха да го видят. Не си го призна, но това сбогуване му напомни за нещо далечно. Нещо, което все още държеше незатворена рана в душата му. Такъв си беше той. Виждаше всяко едно нещо в Д'Арвил, но ставаше ли въпрос за него, винаги можеше да те изненада. И ето, че за пореден път изчезна без да дава каквито и да е подробности. Илюзиониста знаеше това му изражение. Беше се научил, че когато е такъв по-добре да не го разпитва. Ако пожелае, сам ще сподели.

Ииии Ерик изчезна от полезрението ни без да дава никакви обяснения...дори на нас не ни се наложи.Това бе истинското приятелство, да разбираш отсрещния без думи.Стоях загледана още малко там където Ерик се скри от погледа ми, беше голям перко.Но самите ние си бяхме перковци, така че какви хора се очакваше да привличаме?!Тръгването му ми напомни, че и аз трябва да поемам по пътя си към връщането на едно друго мое любимо същество-Шейн:
-Е, след като всички ги няма...да се залавяме за работа.Време е за тренировка.
Засмях се малко неловко:
-Ами...аз такова-не знаех как да му кажа, защото разбереше ли къде отивам нямаше да позволи да тръгна.-И аз трябва да се видя с един определен човеек и да взема едно нещооо...-започнах да увъртам, не исках да го лъжа.
-За какво говориш по дяволите?
-Ще разбереш когато дойда!Не ми се цупи!-казах, надигнах се на пръсти за да го целуна и тръгнах.
-Ако загазиш, няма да идвам да спасявам малкия ти задник Картие!-извика той по дире ми.
Обърнах се и му пратих една въздушна целувка.Стоя и ме гледаше докато не ме изгуби от поглед.Там където отивах, нямаше как да загазя.Само се молех да не видя Тес или Аш или някои от професорите.

Времето беше хубаво, подходящо за разходка и да останеш насаме със себе си.Вървях по пътеката водеща към града, а над мен като купол се бяха вплели клоните на дърветата, пропускащи туктаме някой по-смел слънчев лъч.Още не можех да повярвам за случката през изминалата нощ, но доказателство за нея бяха целувките му, които все още пареха кожата ми.Чаках го толкова дълго и сега вече знаех, че след като го имам, нямаше да го захвърля като ненужно завоевание.Той не бе трофей за мен, а просто нещо което ме караше да се усмихвам.Да, той беше моята усмивка.

Вървях по горската пътека, а Шейн пъргаво ме следваше.Понякога се захласваше по някоя пеперуда, а после се връщаше при мен и ми се умилкваше по краката.Дарявах го с усмивка и после отново попадах в плен мислите си.Мислите за едно слънчево минало, истината бе че срещата ни със Скай ме натъжи.Нямаше ли вариант да съм си тук, но и да мога спокойно да се виждам с всички?Но все пак отново бях с верния си приятел , нали така.Имаше и друг проблем и това бяха останалите обитатели от къщата и тяхната реакция като им сервирам още един нов член.
Малкия Шейн бе едно малко бедствие и ставаше все по-креативен в белите си, а сега като видеха и този звяр...Но не ме интересуваше, ако го изгонеха, аз си тръгвах с него.Даже това да значеше, че ще се наложи да спя в някой храст.
Вече наближавах къщата и виждах силуета на Лезандър, май цепеше дърва.Преглътнах тежко, знаех че следва конско.
Когато приближих, той вдигна глава и си личеше, че изглежда изненадан:
-О, не!Не си и го помисляй!-каза той строго.-Къде беше?
-Ами...на разходка...
-Лъжеш, нали...?
-Ммм..добре де..-предаох се аз прекалено бързо.-Бях в Сто Слънца...за даа, за да взема Шейн.Това е Шейн, истинския Шейн.Подарък ми е от татко когато бях малка и от тогава сме неразделни..допреди няколко седмици.Когато загубих паметта си...Разбираш ме, нали?

-Разбирам. - отвърна графът и после премести погледа си надолу, право към Шейн номер две. Или може би номер едно, и сам не знаеше. - Но това не е приемен дом за животни, нито ти е гилдията. Къде смяташ, че ще се побере такъв голям звяр?
Още преди Арадел да отговори от пътя се зададе Ерик. Изглеждаше замислен, вял, но в момента, в който ги забеляза, коренно промени изражението и настроението си и се усмихна широко.
-Ти пък къде беше?
-Казах ти, имах работа. оооо....какво голямо, сладко коте!
Той клекна и гушна Шейн все едно бе плюшена играчка, а не същество, което всеки момент може да му откъсне главата. Но за потрес или изненада на двамата любовници, той не го нарани. Даже напротив, почна да се вие под дланта му и да мърка като прелъстена, разгонена котарана.
-Какво по..... - невярващо попита Лезандър.
-Никога до сега не се е умилквал на някой толкова бързо.
Ерик вдигна глава, с онова негово греещо лице.
-Животните ме обичат. Какво странно има в това?
Двамата само се спогледаха. не знаеха какво да кажат. Матюс стисна муцуната на тигъра с двете си длани и почна да я върти наляво надясно.
-Те не разбират, нали? Не ни разбират. Защото са глупави. Глупави са, нали?
-Мяу... - излезе от гърлото на Шейн, който продължи да се "кикоти" на магът.

/Опиши си реакции и действия. След това почваме да се учим/

Е, добре де...отървах се от конското, поне засега.Докато разговаряхме от някъде се зададе и Ерик с нетипично за него изражение, но след като ни видя усмивката се появи на лицето му.Докато се приближаваше инстинктивно застанах до тигъра и леко положих длан на главата му.Знаех, че трудно приема нови хора и се притесних да не би да нападне чернокосия.Но следващата гледка, която се разкри пред мен ме потресе.
Моят звяр, чието предназначение бе да ме пази и бди над мен в трудни моменти, както винаги е правел...сега се държеше като малка домашна котка в ръцете на Матюс.Гледах със зяпнала уста как Шейн се увива и мърка под дланите му:
-Те не разбират, нали? Не ни разбират. Защото са глупави. Глупави са, нали?-говореше му той лигаво.
А аз още стоях като ударена с мокър парцал.Единственото което ми се измъкна от устата бе:
-На този тигър нещо са му направили!Той не беше такъв...
Клекнах и се втренчих в големите му жълти очи, след което и аз започнах да го мачкам и да му говоря лигаво:
-Така ли е бебчо?А?Онзи цветен гей ли е виновен?Той ли те направи такава...котка.-но единственото което получавах като отговор бе благодарствено мъркане.
-Няма нищо бебе, ще те обичам дори да си с характер на чихуахуа, както казва кака ти Дориан.
-Хееей, престанете да ме обиждате!Мислех, че като си тръгна това ще се забрави.Виждаш ли Шейн, виждаш ли стопанката ти колко е зла.А ти си толкова добъър и пухкааав..дааа...
-Дааа, той е най-пухкавото коте, с най-големите зъби.Нали бебе?
Лезандър стоеше отстрани и гледаше тъпо, докато ние двамата с Ерик се лигавихме:
-Тц тц тц....
-Погали го де, нищо няма да ти направи...-подканих го аз.-Запознайте се!
Сякаш разбрал поканата ми, Шейн се приближи до Лезо и започна да се търка в краката му:
-Трудно ще го спечелиш, скъпи...трудно.-и се усмихнах на графа.-Не ме интересува кой ще го приеме и кой не, ако трябва ще си направя къща от съчки тук долу и ще си живеем като царе!

Лезандър седеше безучастно в цялата тази лигава триада, даже и когато котката почна да се въргаля в краката му. Гледаше го изкъсо и си мислеше само за това, колко косми ще остави по крачолите му.
-Не ме интересува кой ще го приеме и кой не, ако трябва ще си направя къща от съчки тук долу и ще си живеем като царе!
Лицето на Д'Арвил грейна:
-Така ли? Ами почвай тогава.
Грабна няколко нацепени пъна и ги хвърли в ръцете й, а тя тупна на земята от тежестта им. Графът се засмя гръмко.
-Хахаха...да, чудесен строител ще стане от тебе.
Арадел се нацупи по онзи си нейн начин. Въпреки всичко, все още успяваше да я вбеси и това едва ли някога ще се промени.
-Е деца, аз се качвам. - продължи той - Ще подготвя останалите, за да не получат инфаркт.
Докато се изкачваше по стълбите си мърмореше под носа, че бюджетът им рязко ще намалее, ако се налага да изхранват още един тигър. Може би щеше да я накара да си намери работа....отново. И се скри в къщата.
-Да се залавяме за работа. - каза Ерик като се изправи. -Я ми подай ръката си.
-Защо? - троснато попита магьосницата, все още ядосана.
-Дай я ти казах.
Хвана я за ръката и я изправи, а дърветата паднаха на земята. Положи палец точно на китката й и впусна част от магията си в нея. Тя проби през кръвоносните съдове и той почна да я изучава. Попиваше всичко, което бе научила до сега, за да знае с какво да продължи. Когато усети всичко я пусна и енергията му изчезна от тялото й. Той се огледа и след минута реши.
-Виждаш ли онова дърво ей там? - посочи й един стабилен дъб от другата страна на улицата.
-Да. Не съм сляпа.
-Не думай! Искам да се слееш с него и после да преминеш от другата му страна. Наричаме го минаване през повърхности. Можем да го правим през дървени и скални, както и да се застопоряваме в сърцевината им за прикритие или.... за много други неща.
-Ама ти сериозно ли?
-Да ти изглежда да се шегувам? Хайде почвай. Ние с Шейни ще те гледаме ето от тук.
Той седна на почвата, прегърна тигъра и зачака като дете спектакъл.

-Виждаш ли онова дърво ей там? - посочи й един стабилен дъб от другата страна на улицата.
-Да. Не съм сляпа.
-Не думай! Искам да се слееш с него и после да преминеш от другата му страна. Наричаме го минаване през повърхности. Можем да го правим през дървени и скални, както и да се застопоряваме в сърцевината им за прикритие или.... за много други неща.
Не вярвах на ушите и на очите си какво искаше да направя.Да премина през дърво или каквато и да е повърхност си бе доста стабилно предизвикателство.Дори не знаех, че ние маговете можем да правим такива неща:
-Е, нищо не ми пречи да опитам, нали така?
-Точно така, скъпа!-отговори все така лъчезарен той.
Обърнах поглед отново към дървото, бе красива Албиция, цветовете й наподобяваха тези на есента, но зелените й листа показваха, че животът в нея циркулира.Приближих се да огледам дървото по-добре, не бе от онези масивните, всяващи респект и поклонение, лидери на гората.По-скоро бе от горската аристокрация, фино, с нежно стъбло като голо женско тяло.Погалих кората му и оставих дланта си за момент така, исках да го усетя.Можех да усетя вибрациите, бяха като тупота на сърце, милиони сърца.Клоните му леко се люшкаха сякаш подканвайки ме гостоприемно да вляза.
След като бях допряла вече ръката си, долепих и тялото си, лицето си и го обгърнах с ръце.Прегърнах го така все едно прегръщах стар приятел, със същата топлота.Настроих магията си, а тя сънено като котка изпълни вените ми, излезе през дланите ми и обви дървото.Първо само отвън, влизайки във всяка една пукнатина и малка дупчица.Изучаваше го първо отвън след което бавно започна да попива отвъд него.Обгърна всяка една малка клетка, разтвори се във водата, която то поема от почвата и всичките му хранителни вещества.Бях вътре, сега оставаше и то да навлезе в мен.Соковете му се смесиха с магията ми и бавно се насочиха към тялото ми...Усещането бе неописуемо, да имаш възможността да се докоснеш до нещо което е живяло преди теб и знаеш, че ще те надживее.Да усетиш силата му, вкуса на всички тези години, истинския вятър.
Отворих очи...беше тъмно, от всякъде долиташе шум на милиони течащи водопада, нещо подобно на човешки сълзи галеха тялото ми, но с един особен зелен блясък.Малките зелени точици покриха цялото ми тяло, карайки го да се изгуби в тях.Миризмата бе странна...миришеше на..живот.

Арадел напредваше доста добре. Наистина доста добре. Стигна чак до сърцевината на дървото, но тогава се случи нещо. Дали защото бе изгубила контрол, дали защото й беше за първи път, но тя заседна. Не можеше да помръдне нито инч напред или назад, камо ли на страни. Отначало не можеше да го усети, радваща се от успеха си до сега. Но след секунди, които се превърнаха в минута осъзна коварната истина. Буквално се беше зазидала, което изобщо не беше хубаво. Първо дървото съпротивляваше движенията й, второ въздухът съвсем скоро щеше да почне да намалява, докато накрая не свърши напълно и трето-почна да изпитва некомфорта на клаустрофобията. Паниката я обхвана и съзнанието й почна да се тресе. Чувстваше се като в затвор, вакум. Усещането не само, че не беше приятно, ами направо плашещо. За жалост даже не можеше да отвори уста, за да извика за помощ. Но нямаше и нужда. Ерик разбра проблема веднага и бързо скочи и изтича до стъблото.
-Арадел, Арадел, чуваш ли ме? - блъскаше с длан по корана, но никой не му отвърна. И как иначе. - По дяволите.
Имаше две опции. Едната бе веднага да пусне магията си в действие и да разцепи сърцевината на ствола, но той избра другата.
-Ари ако ме чуваш следвай инструкциите ми. - говореше на висок глас, така че приятелката му да попива всяка дума. -Най-важното - не изпадай в параноя. Успокой се, не се страхувай. Отпусни енергията си и дай допълнителен тласък на растението. Подчини го на себе си. Не му позволявай да те обземе. То ще се опита да те задържи в себе си, за да те унищожи. За него ти си заплаха. Накарай го да се отвори за теб, за да преминеш. Арадел...чуваш ли? Направи го. Сега!
Матюс нямаше да чака дълго. Беше твърде опасно. Реши да й даде шанс в рамките на една минута. Ако не можеше да се измъкне сама щеше да се намеси преди да е станало прекалено късно.

/Знаеш. Същата тактика/

Докато стоях и се отдавах всички тези непознати за мен усещания, усетих, че нещо не е наред.В един момент шумът на водопадите започна да звучи по-враждебно, зелените светлинки докосващи кожата ми я пареха, а пространството бе толкова тясно, че дори не можех да си поема въздух като хората.Обзе ме паника, но отворих ли уста да изкрещя за помощ, излизаха само сподавени дихания.Ерик явно усетил, че нещо не е наред дойде до дървото:
-Най-важното - не изпадай в параноя. Успокой се, не се страхувай. Отпусни енергията си и дай допълнителен тласък на растението. Подчини го на себе си. Не му позволявай да те обземе. То ще се опита да те задържи в себе си, за да те унищожи. За него ти си заплаха. Накарай го да се отвори за теб, за да преминеш. Арадел...чуваш ли? Направи го. Сега!
Гласът му бе заглъхнал и някак далечен , но всъщност се намираше на крачка от мен.Вслушах се в инструкциите му, първо трябваше да прочистя тялото си от страха, който ме бе обзел.
Отпуснах се и изпуснах тънка струйка въздух, затворих очи за да не ме потиска тъмнината и изчистих главата си от ненужния багаж.Магията ми бе успяла да проникне, но явно процесът се е случил прекалено бързо и не съм дала възможност на дървото да ме приеме.Тялото ми бе пълно наполовина с неговата, наполовина с моята енергия, което бе чудесно понеже по този начин то имаше връзка с мен.Тогава осъзнах, че тактиката да изчистя главата си от мислите не е правилна, нямах възможност да му покажа чрез действия, че не съм заплаха...затова се налагаше да е мисловно.Успокоих енергията си, накарах я да звучи по нежно и ритмично, а не толкова заканително.Целият процес бе все едно да изпратиш писмо..необходимо бе само да влея намеренията си в енергията ми, а тя на свой ред да се разпростре из дървото и да им ги предаде.
В съзнанието ми изплуваха всички добронамерени неща, които съм правила с растенията.Как съм им давала нов живот, как съм им се възхищавала, дори на моменти пеела, дори малкото представление което спретнах на Лезандър онази вечер на водопада също се яви.Спомените ми се вляха в виолетовото кълбо , а то на свой ред като глашатай тръгна да ги разнася из дървото.Отдавах му почит чрез тях, един вид като поклон пред такъв висш клас природно творение.Не можех да отворя уста, но в главата ми се блъскаха наниз от изречения "Спокойно, няма да те нараня!Аз съм приятел!", това се въртеше като раздрана развалена плоча, с надеждата то да ме чуе и разбере...

Да, сега бе много по-добре. Арадел изравни силите, уравновеси усещанията си и сега успя да почувства и да чуе неща, които по-рано не можеше. Успокои ритъма на сърцето си и почна да прониква все по-навътре. До тогава, когато първите пръсти не пробиха през кората на дървото и усетиха слънчевата светлина. След малко се показа и цялата ръка, после лицето, после другата ръка и така, докато цялата излезе от ствола непокътната, леко стресната, но жива и с всичкият си. Пое си няколко струи въздух и въздъхна.
-Не смятах, че ще е толкова трудно.
-Трудно е. - отвърна Ерик. - Точно затова искам да го повториш. Още веднъж, като се стараеш този път да стане по-бързо и с обещанието да се упражняваш и в идните дни.
Не й се искаше отново да преминава през това, но знаеше, че "учителят" й е прав. Не можеше да направи нещо и да го остави да се занемари в прашните коридори на душата си. Трябваше, длъжна бе да пробва пак, да го усъвършенства, за да може после по-лесно да го прилага на практика, тогава, когато никой нямаше да я чака.

/Гери един цялостен пост, в който описваш как успешно преминаваш + свободно РП после и получаваш умението/

Наистина не ми се искаше да повтарям упражнението, но всеизвестната народна мъдрост "Повторението е майка на знанието" в случая важеше с пълна сила.Да проникнеш в дърво не е особено приятно, чувството е все едно да влезеш взлом, в чужда територия.Така както все едно някой да бърника из душата ти, да стане свидетел на най-скъпоценното:
-Точно затова искам да го повториш. Още веднъж, като се стараеш този път да стане по-бързо и с обещанието да се упражняваш и в идните дни.-каза настойнически Ерик и бе в пълното си право.

Заобиколих дървото и въздъхнах за пореден път, за да влезеш в нечии чужд свят ти трябва известна психическа подготовка за това какво можеш да видиш.Е, аз вече го бях видяла, но не желаех да остана в негов плен, затова просто трябваше да настроя нагласата си, за да бъде достатъчно силна и растението да може да я усети.Тя бе нещо като визитна картичка, документ за самоличност чрез който то ще те разпознае.А растенията бяха като децата, познаваха хората безпогрешно, не си правеха излишни илюзии относно някого и няма как да ги излъжеш.Особено дърветата, тези мълчаливи свидетели на живота и хората, с вековете те са видели толкова много, че устройството ни хич не им се виждаше сложно.

Затворих очи и протегнах ръка, докоснах иначе дебелата кора и впуснах отново магията си, която този път бе загряла и се изплъзна от тялото ми със завидна скорост.Вля се в дървото заедно с всичките ми мисли и намерения и то малко по малко започна да сваля своя гард.Кората омекна и разтвори обятия към своя свят.Бях наполовина вътре, тъмнината мълчеше и оставяше само зелените светлинки да жужукат.Докато бях в него те преминаха по дължината на цялото ми тяло сякаш преценейки ме.Затаих дъх за момент от това да не се повтори предишната картинка, но след като се разпръснаха не усетих напрежение и некомфорт,а свобода да продължа напред.То вече ме познаваше.

Изкарах главата си и като новородено поех глътка въздух, след това ме последва и тялото ми:
-Всъщност, не е толкова лош процес да ти кажа.-бяха първите ми думи и се усмихнах.-Някак си пречистващо е, да се докоснеш до едно толкова...целомъдрено и чисто същество.
Шейн и Ерик ме гледаха странно, дали за момент не си помислиха, че съм загубила разсъдъка си някъде вътре?!
-Блонди, предаваш прекалено голямо значение на всичко.-пошегува се чернокосия.
-И така да е...кара ме да се чувствам добре.да усещам нещата...да ги виждам.-незнайно защо бях в пълен мир със себе си.
-Както и да е..ти си знаеш.Сега какво смяташ да правиш?
Погледнах към тигъра и се усмихнах по детски:
-Сега смятам да постоя нещо подобно на къща за мен и Шейн.
-Ма ти сериозно ли говореше преди малко?!Аз си мислех че се шегуваш.Хайде стига глупости сега...не вярвам да има кой знае какъв проблем.Даже сега ще се кача до горе да проверя как вървят нещата, той Лезо нали отиде.
-О моля те, позволи ми да си познавам стоката!Най-малкото онази фуста Силвия ще го направи на проблем, а половината я слушат.
Ерик вече бе тръгнал към къщата и докато се катереше по стълбата каза:
-Ари, нека бъдем реалисти..всички много добре знаем, че няма как да оцелееш в някаква си барака.Първо не би го причинила на половината си рокли, второ има толкова много гадини от които ти се боиш, а те от теб още повече.Просто зарежи...Лезандър сигурно ще дойде след малко и ще ти каже същото.
-Не искам да им гледам злобните изражения и да им слушам коментарите.Най- малкото могат да се опитат да му направят нещо.-и потупах тигъра по главата.
Думите ми увиснаха във въздуха, защото Матюс вече бе влезнал вътре.Аз постоях още малко загледана в дървото и се залових за работа.
На поляната под къщата имаше две нежни брезички които щяха да ми служат за опора, само трябваше да си набавя нужния дървен материал.Малко по-надолу имаше едно местенце където дивите прасета използваха за бойно поле и винаги бе пълно с пръчки, греди, а понякога и с цели паднали дръвчета.Доста силни бяха тези животни.Отидох дотам и наистина не сгреших, бе осеяно с различни отломки.Започнах да ги събирам и пренасям на части, отне ми сигурно около половин час да си набавя нужното количество.

Застанах пред купчината дървета с ръце на кръста у ги загледах замислено, истината бе че в този момент проектирах дървената си къщичка.Сложих четири летви под формата на голям квадрат и запълних вътрешността му с листа за да е по-меко.Не ми трябваше нещо по-специално, все пак щях да го използвам за спане само.Когато бях готова, отидох до барачката под къщата на дървото да взема пирони и чук.За двете брези заковах едно дърво перпендикулярно на тях, а подът на хралупата ми се намираше между им.Започнах да редя и заковавам по дължина други летви за гредата перпендикулярна на брезите и се получи нещо като един цял покрив.От двете му страни наредих по-малки пръчки и покрих всичко с шума.Бях готова и седнах в построената от мен къщурка, бях адски горда със себе си:
-Е, Шейни...не е лукса на който сме свикнали, но правя всичко това заради теб!-гушнах звяра и се излегнах върху него за да си отдъхна.

Красивите същества стояха в къщурката си на припек и съзерцаваха заобикалящата ги природа. Макар и да бяха в покрайнините на територията и това да не бе летящият град, си имаше своите очарователни страни. Я някой шум на диво животно, галещо слуха, я някое дърво ще ти прави сянка. Идилия в пълния смисъл на думата. Спокойствие и пак спокойствие. Двама другари, различни по вид, непритеснявани от нищо и никой. Но не за дълго.
След близо половин час, Арадел чу потропване по импровизираната вратичка и мислейки, че е Лезандър покани стоящият от вън да влезе. Вратата се отвори, скърцайки и скрибуцайки и пред магьосницата застана Крис. Тази странна на вид, но все пак по някакъв необясним начин привлекателна жена се усмихна и я поздрави.
-Може ли да се присъединя?
-Да. Разбира се. - леко учудено отвърна героинята ни и лидерката седна на шумата до нея.
-Не е зле, като за аматьор, но е доста нестабилна. Гредите са сухи, подпорите хлабави, при най-малкият сблъсък ще се срути.
Картие вдигна рамене. Може и да беше права, но предпочиташе да бъде смачкана от дървесината отколкото да слуша поредните скандали.
-Не вярваш ли? Нека ти покажа.
Крис сви юмрукът си готова всеки момент да изпрати кристалите си към четирите краища на къщата, когато Ари я спря.
-Добре, добре, вярвам ти. Но Шейн...
-Да относно това. Обсъдихме го. Не е много приятно, но може да остане. Стига да не стои в къщата. Прекалено е голям, няма място за него. Ако останете тук пък рискувате животът си. Не искаш да те изравят изпод дървените останки нали?
Блондинката наведе глава и я поклати отрицателно. Определено не искаше нещо подобно да се случи, но инатът й не позволяваше да си го признае.
-Е какво решаваш? Всъщност от него може да стане един добър пазач, като се замислиш.

/Герчо получаваш Преминаване през дървена повърхност. Опит-7. Сила-8, Интелект-7, Воля-5/

Липсваха ми тези следобеди с най-добрия ми четириног приятел, нищо, че не говорихме един език, ние можехме да стоим с часове съзерцавайки природата около нас.Облегнати един на друг, всеки зареян в своя свят.Пък и присъстваше чувството от това, че си сътворил нещо с голите си ръце, а то бе неописуемо.Бях на път да задрема, когато някой почука на въображаемата ми вратичка.Усмихнах се , понеже очаквах да е Лезандър, но се оказа съвсем друг и неочакван човек - Крис.Присъедини се към следобедната ни почивка и съобщи решението на "дървения" комитет.наричах ги така, защото бяха изключително големи снобари.Но нещо в тази жена ми подсказваше, че не е точно като тях, затова реших да и се доверя:
-Е какво решаваш? Всъщност от него може да стане един добър пазач, като се замислиш.- каза тя накрая.
Не можех да и отговоря веднага, понеже бе трудно.Бях свикнала вечер да спя заедно с косматия си приятел, от друга страна ако останеше долу, щях да се притеснявам понеже знаех колко всъщност става за пазач:
-Ами, аз съм никоя за да ви противореча, но ще съм откровена, поне имам право на това.-усмихнах и се приятелски.-Не те познавам особено добре и не знам дали имаш най-добри приятели, но това същество между нас е бил с мен в едни от най-трудните ми моменти.Формално мога да се съглася с условията ви, но до колкото се познавам, когато настъпи вечер съм сигурна, че ще го прибирам тайно в стаята си.Но колкото и опасно да е, предпочитам да не си навличам неприятности с останалите и да се останем тук...поне за вечерта.
Крис ме гледаше замислено, какво ли си мислеше?Начин да се отърват от мен и мини зоопарка ми?
-Ти как би пристъпила?-попитах.

Кокалестата жена се замисли. Едва ли бе най-подходящият човек да даде такъв отговор. Но все пак блондинката очакваше такъв.
-Ако бях някоя друга жена, бих ти казала да послушаш сърцето си и да следваш заръките му. Но аз нямам сърце.
Арадел се обърна към нея изненадана. Знаеше, че не говори буквално разбира се и все пак.
-Не се учудвай. Нямаш представа колко тайни имаме всички тук, включително и ти. Кажи ми, нима не си наранявала хората. Даже и косвено, даже и емоционално. Дори и праведница като теб е грешила и оскърбявала тези които обича. Признай го. Ако не пред мен, то пред себе си. Ние сме отлъчени, Арадел, ти също, за добро или лошо. Отдавна съм се научила да следвам главата си, а не сърцето. Затова ако бях на твое място, щях да съм стабилна с желанието си за усъвършенстване и да загърбя малките, всекидневни, битови чувства. Но това съм си аз.
Завърши тя и пак погледна към тигъра. Прокара издължените си, чернеещи в края пръсти през козината му.
-Направи го пазач. Направи го и той ще остане тук. Иначе не гарантирам колко време ще изкара в покрайнините.
И това не бе заплаха, а самата истина. Зверовете трябва да се държат като такива, независимо колко предани са на господарите си. В природата им е. Коя бе Арадел Картие, че да ги лишава от природата им?

Наистина не очаквах положителен отговор и Крис със отворени обятия да приеме откровеността ми, но все пак уважавах факта, че бе честна с мен.Изключително честна за жена без сърце.Нима хората без сърце можеха влизат в положение, можеха да бъдат дипломатични?Явно съм имала различна представа за тях.И въпреки всичко все още не ми се искаше да оставям Шейн сам през нощта:
-Направи го пазач. Направи го и той ще остане тук. Иначе не гарантирам колко време ще изкара в покрайнините. -бе последното, което каза тя.
Наведох глава и погледнах замислено листата под нас:
-Бих направила всичко, което е за негово добро и ако това да го направя пазач, ще му помогне да оцелее, то започвам още от утре.Сега просто не съм в нужната кондиция от последната ми тренировка с Ерик.Но относно спането, не мога да ти обещая нищо.Просто не ми се иска да те лъжа.
Тя кимна с разбиране:
-Имам още един въпрос, извини ме ако е леко нетактичен, но какво намираш в онази некромансърка.Тя е лишена от всякаква тактика и стил и цялата тази агресия.Как изобщо може да си приятел с някой, който в момент на лудост може да отнеме живота.
-По същата логика можеш да ме попиташ как може да живея тук, след като Силвия веднъж отне живота ми...същото мога да го очаквам от всеки един от вас тук.Като изключим Ерик, Лезо и...теб предполагам.Относно Дориан, тя е хаос лишен от стил и точно това я прави истинска.Страхът на хората са я превърнали в такава, а когато види, че някои не се бои от нея , тя или го унищожава или го обиква до болка.Аз не се страхувам от нея и просто имах късмет и тя ме обикна.Това е всичко...чувства не се дефинират така лесно.
Стояхме там в един прекрасен слънчев следобед и си бъбрехме като стари приятели, тя ми харесваше и се чувствах удобно в компанията и:
-Трябва да се кача до горе да се преоблека и да го нахраня.Тъкмо така ще види останалите и няма да ги мисли за заплаха.-казах и се изправих.
-В такъв случай идвам с теб.
Двете тръгнахме към къщата, а Шейн ловко се покатери по дървото с острите си нокти.

Армнад вървеше по прашния път потънал в мислите си.Дали не му се сърдеше за нещо?Как ли щеше да го приеме?Беше чувал доста неща за мястото където се намираше сестра му, там се криеха едни от най-могъщите магове в тази територия.Някой казваха, че са опасни престъпници, а други просто настръхваха при споменаването им.Какво ли изобщо правеше там?Само се надяваше все още да е онзи добър човек, който познаваше и да се е съхранила като личност.
Докато крачеше с бодра стъпка нещо в шубраците му привлече вниманието.Тези местности понякога бяха опасни, затова той застана в позиция позволяваща му да се отбранява ако се наложи.Когато се вгледа по-добре забеляза, че това е просто един...красив бял кон.
Дали защото имаха кръвна връзка, но Арманд също изпитваше афинитет към животните.Той приклекна и повика красивото животно.Шугър се приближи и наклони глава за да бъде погален:
-Красив си, даа!-шепнеше мъжа в ухото му, докато галеше гривата му.
Нещо в нея му направи впечатление, в нея бе вплетена една сребърна фиба във формата на пеперуда.Той я разпозна още от първия път:
-Значи ти си нейния кон..така ли?Хайде момче, да я намерим.
Двамата поеха по пътя и не след дълго покривът на къщата се подаде.Вълнението му растеше все повече и повече...вече беше там.

Слънцето бе залязло не отдавна, но достатъчно, че луната да изкласи. Отразяваше земята като пурпурно огледало, а в покрайнините се отличаваха една къща, една гора, странник, съпровождан от сребрист кон и едно момиче, стоящо на клон, кълнящо всичко, което мерне.
Но в мракът имаше и още някой, останал скрит за зоркият поглед на нощните птици.
Дългите му, руси коси се вееха на лекият бриз, а в комбинация с чифтокопитното изглеждаше като митичен герой, излезнал от книга, написана на чужд език, за чужд свят. Стъпките му отекваха тиги в пространството, но не и забележими за този, който седеше под въжената къща, отдал се на заслужено спокойствие.
Арманд се спря на улицата и погледна нагоре към осветените прозорци. Чуваха се различни фрази, които не можа да долови или свърже в едно цяло, но си личеше, че животът кипи в пълна сила.
-Това ли е приятелю? - попита той животното, но вместо него, един друг мъжки глас отговори.
-Това ли е кое?
Две ярки очи светнаха в тъмнината. Едното синьо като електромагнитно поле, другото червено като запален къмпингов огън.
-Не знаеш ли, че е забранено за преминаване без позволение?

Арманд, стигна под къщата, животът вътре бе заразяващ и докато той му се любуваше, Шугър стана неспокоен, усетил нечие присъствие.Но не това на своята стопанка, а друго, чиито пулс бе по-леден от нейния, а аурата му по-тъмна.Конят се вдигна на задните си крака и изцвили:
-Шшшт, спокойно приятел, спокойно!-опита се да го успокои Арманд и тогава чифтът очи в тъмнината проговори.
-Не знаеш ли, че е забранено за преминаване без позволение?-попита.
Златокосият красавец се вгледа в опит да разпознае притежателя на този глас, но уви, пелерината на нощта го бе обвила със своята анонимност:
-И чие притежание са тогава тези пътища, освен на майката Земя?-отговори смело Арманд.-В нощта, човек не знае на какво може да се натъкне...господине, сигурен ли сте, че искате да изпробвате късмета си?
Прям, като сестра си той не отстъпи, дори това да доведеше до евентуално сражение.Мъжът отсреща се изсмя гръмко.Но на нашият герои явно не му бе до вечерни свади, затова просто добави:
-Вижте, знам че тук пребивава Арадел Картие, тук съм заради нея.Аз съм брат й, бихте ли могли да я извикате или поне да ме заведете при нея.

Малко по-нагоре от тях Ари се бе сгушила в Шейн, уморена от нервите, които Силвия и бе създала и блажено пушеше цигарата си, без да осъзнава, че разговора долу се отнася за нея.Тя чуваше някаква отделна реч, но си мислеше, че това са просто някои от лидерите.

Очите на Винс светнаха даже повече, отколкото преди малко. Обидата, която непознатия му нанесе заглъхна в смеха му като птица, изгубила се в гъстите облаци на есента. Пренебрежението бе по-сладко дори от ответният словесен удар. Но когато чу - Аз съм брат й, нещо в него изщрака. От къде можеше да бъде сигурен в правотата на думите му? От никъде. Предпазливостта на Ле Дубле бе пословична. Той никога не вършеше нищо, не вярваше на никой, без да е напълно убеден, че това което чува или прави е реално. Взимаше присърце мисията си да сломи гилдията, която преди години бе накърнила достойнството му и никога нямаше да отпусне гарда си, докато не ги разруши като руини на паднало кралство.
Ами ако този скитник няма никаква роднинска връзка с Арадел? Изведнъж се пръква от никъде и гордо заявява, че й е брат и иска да влезе в къщата. Звучи доста подозрително. Още повече като никой не го е виждал преди. Най-логичното предположение е, че е пратен агент за проучване или може би по-зле - разрушение от вътре.
Но Винс нямаше да рискува. Вместо да отговори, той отпусна магията си, която светкавично с бързината на слуха се вряза в задните стави на колената на мъжа и те се вкамениха. Подкосиха се като прерязани и русокосият падна на земята. Енергията на двоинственият продължи да се изкачва по торса му докато не обхвана цялото тяло и то замръзна като статуя. Арманд не бе способен даже да движи челюстта си.
Лидерът пристъпи напред, излизайки от нощната пелерина и синът на Клео можа да го разгледа в цялата му прелест от до. Беше грозноват, с изкривена в единият край уста, здрави ръце и набито тяло. Изглеждаше малко по-стар от реалните си години, а лицето бе сухо, но поради извивката на устните му, изглеждаше така, все едно винаги се усмихва, даже и да не го прави нарочно.
Той се приближи до младежа и го хвана за косата.
-Ако лъжеш това ще е краят ти.
После го пусна, събра въздух в дробовете си и се провикна по-силно, отколкото някой може да предположи. Въздушната му магия позволяваше на гласът му да достига такива висини, че човек би го чул на няколко километра разстояние.
-Арадел. Арадел Картие!
Звукът достигна пронизващо до ушните тъпанчета на героинята ни и тя се уплаши от тази ненадейна заинтересованост. Погледна надолу и видя гърба на Винс, а пред него един клекнал мъж, който в момента не можеше да разпознае.
-Арадел Картие, довлечи си малкият задник тук. ВЕДНАГА!
Момичето бързо слезе по въжената стълба, оставяйки питомците си на клоните и дотича на улицата, а останалите се бяха събрали по прозорците, някои бяха наизлезли. Самият Клайд настигна Арадел и остана нейде зад нея вгледан в гледката, която се откриваше пред очите му.
Преди да може да попита какво става, лидерът я изпревари.
-Този шпионин твърди, че ти е брат. Вярно ли е?
Винс, повелителят на огъня и въздуха се отмести с няколко крачки и откри покосеният мъж пред взора на девойката. Един отрицателен отговор. Само това чакаше. Един отрицателен отговор, за да прекрати жалкият му живот.

Цигареният дим се разтрепери от тътена на гласа му, почувствах тембъра му чак в гръдния си кош.Какво ли бях направила пак?След като бях повикана, не чаках и минута и се стрелнах надолу по клоните, драпайки по тях като котка.На места роклята ми се закачаше и за малко да я скъсам, но имах късмет.Светлината от къщата не бе достатъчна за да разпозная всички от долу присъстващите, със сигурност знаех, че един от тях е Винс.Но имаше и друга мъжка фигура, която ми направи впечатление, той бе на колене, а косата закриваше част от лицето му.Нещо в осанката му ме накара да затая дъх:
-Този шпионин твърди, че ти е брат. Вярно ли е?-попита лидерът.
При думите му положих ръка на устните си, за един миг не смеех да помръдна, но знаех че така рискувам живота ми, ако наистина бе брат ми.Приближих се бавно до него, човек би казал че се страхувам, но страхът бе от това да се окаже, че всъщност не е той.Приклекнах до него:
-Дано да си ти!-прошепнах тихо и посегнах да разкрия лицето му от падналия кичур.
Когато го направих имах чувството, че цялата ми кръв се е събрала в главата ми от вълнение.Арманд ме гледаше с усмихнати очи, защото не можеше да каже и дума от захвата на Винс:
-Да...да той е!-казах с разтреперен глас.-Той е.-казах още по-силно така че да ме чуят ясно.
-Е, изкара късмет този път...-каза мнителния маг и прибра магията си.
Брат ми се изправи и ме стисна силно в обятията си, още не можех да повярвам след всичките тези години:
-Намерих те, дребен.Тук съм!-шепнеше той в ухото ми, усетил вълнението ми.
Зарових глава в косите му и го притиснах силно, много силно:
-Липсваше ми!Адски много ми липсваше!-отвърнах и една сълза се освободи от окото ми.
Когато ме пусна да ме огледа, краката ми трепереха, кръвта все още не напускаше главата ми и ме замайваше:
-Ма..ти..как....защо...-говорех провлачено и несвързано след което стана по-тъмно и се свлякох към земята.
Арманд я пое в силните си ръце, не позволявайки тя да падне и се усмихна топло:
-Е, такава си е тя...чувствителна до припадък.-пошегува се той и я вдигна на ръце, като я целуна по челото.-Не ми пречи да я оставя да свести тук, но не мисля че ще и е особено удобно....може ли да влезем вътре?-обърна се вече той към останалите.