Улицата под къщата

First topic message reminder :

Улицата е пуста. Почти няма минувачи, а още по-малко се спират заради страха си от хулиганите над главите им.

Вървейки по коридорите нещо привлече слухът на Арадел. Звук от китара. Струните й тракаха в приятна мелодия и любопитството на блондинката нямаше как да не се обади. Спря се в крачката си и се извърна. Стигна до вратата и я отвори, а веднъж озовала се на дебелите клони тя погледна надолу. Точно от където идваше музиката. На пътя, седнал на самата земя, седеше Ерик с китара в ръка. Дългите му пръсти преминаваха през струните, а изпод тях се разнасяше мелодията на една изповед. Гласът му се извиси в пространството, галещ всичко, до което се докосне. Не се интересуваше дали е сам или не, нищо не му правеше впечатление. Бе забил погледа си напред към гората, като от време на време го преместваше върху инструмента, за да е сигурен, че няма да сбърка някоя нота. Песента му бе чувствена, трогателна и изключително искрена и се отнасяше само за един единствен човек. Не държеше тя да я чуе, дори не знаеше, че в този момент го наблюдава. Това бе един вид обещание към самият него, което смяташе да изпълни. Просто изповядваше душата и сърцето си по начин, който нямаше да събуди мнителност у другите.

Нишките в очите ти, които ги украсяват толкова прекрасно
Ме спират и крадат дъхът ми.
И изумруди от планината падат от небето,
никога неразкривайки своята дълбочина.
Кажи ми, че сме един за друг,
облечени с капаните на любовта.
Ще съм пленен,
ще вися от устните ти,
вместо от бесилката на болката, която виси от високо.

Аз ще бъда рамото, на което да поплачеш,
аз ще бъда любовното самоубийство.
Аз ще съм по-добър когато остарея.
Аз ще съм най-големият фен на живота ти.

Дъждът пада гневен върху тънкия покрив,
докато лежим будни в леглото.
Ти си моето оцеляване, моето живо доказателство.
Моята любов е жива, не мъртва.
Кажи ми, че сме един за друг,
облечени с капаните на любовта.
Ще съм пленен,
ще вися от устните ти,
вместо от бесилката на болката, която виси от високо.

Аз ще бъда рамото, на което да поплачеш,
аз ще бъда любовното самоубийство.
Аз ще съм по-добър когато остарея.
Аз ще съм най-големият фен на живота ти.

Дори да отпадна, да изгоря, ще намеря пътя си наобратно от мъртвите.
Ще се върна, ще се боря, ще помня думите ти.

Аз ще бъда рамото, на което да поплачеш,
аз ще бъда любовното самоубийство.
Аз ще съм по-добър когато остарея.
Аз ще съм най-големият фен на живота ти.
Аз ще бъда рамото, на което да поплачеш,
аз ще бъда любовното самоубийство.
Аз ще съм по-добър когато остарея.
Аз ще съм най-големият фен на живота ти.

Най-големият фен на живота ти.
Най-големият фен на живота ти....

Какво мислите си представяше в този момент? Да, мислите му бушуваха, но те не бяха мечти за бъдещето, нито илюзии за възможното. Не, те бяха спомени. Спомените се възвръщаха в умът му с всичка сила и го караха да се усмихва едва забележимо. Спомни си първият път в който я видя. Падайки в прах и вода на твърдия под, а няколко часа по-късно можа за първи път ясно да види очертанията й. На онова същото легло, на което очите им се срещнаха запознавайки се. Той й поднесе чаша чай и стана свидетел на една голяма лъжа. Спомни си как се съгласи да й стане учител. Как точно на това място я учеше да разцепва дърво или пък да посади цвете. Спомни си играта в езерото и нейната песен. Беше толкова красива тогава. Натурална, истинска, без грам задръжки и колебание. Спомни си пътуването им до Сахрид и неприятностите, които си навлякоха. Беше толкова забавно. Спомни си престоя в Найтмер и всички опасности на които се подложиха. Ами бала? Момента, в който танцуваха сами, все едно са единствени на земята или пък песента им, опрели чело до чело в онзи пренаселен бар. Или пък мидата, която все още пазеше. Беше на сигурно в стаята му, положена в една кутия като скъпоценен камък. Спомни си когато тя се втурна в стаята му, плачейки, а той я успокояваше или онази съкровена нощ, в която за първи път се отдадоха един на друг. Тази вечер винаги щеше да топли сърцето му. А помните ли онзи момент, когато двама приятели седяха в градината на гилдията, всеки отдаден на собственото си отчаяние? Нямаше нужда дори да говорят. Достатъчно бе, че са един до друг. И още много, много спомени, които никога нямаше да затихнат. Толкова много преживявания, толкова много емоции насъбрани през последните месеци, които доведоха до тази невъзможна, непозволена любов. Може би ако тогава, в онзи пагубен ден на тяхната среща, Ашлин не си бе отишла сега тя щеше да заема главното място в сърцето му и Арадел щеше да е щастлива със своя граф. Но колкото и да се опитваше да повярва на тази мисъл, стигаше все до заключението, че това е поредната заблуда. Не, колкото и да си въобразяваше, знаеше, че за всичко си има причина. Имаше причина за появяването на червенокосата, но също така и за изчезването й. Имаше причина Пам да не иска да има нищо общо с него. Има причина именно тя да е дъщеря на Клео. Всичко имаше причина и тя бе ясна - да ги събере под един покрив, в едно легло и независимо от пречките и трудностите да се обрекат един на друг. Това бе целият смисъл, цялото фиаско, целият дълъг изминат път до този толкова прост и същевременно сложен край.
А песента му привършваше и последните ноти от струните заглъхваха малко по малко, докато след секунди, може би минута щяха да изчезнат и песента да остане само поредния спомен, запечатан някъде дълбоко в съзнанието.

/Песента: https://www.youtube.com/watch?v=OWqLtXXzldk/

Затворих тихо вратата след себе си, така че да не усети присъствието ми и седнах кротко на един от клоните точно над него, хващайки краката си.Отпуснах се и се потопих в песента му, равняваща се на цяла една изповед...гледах косите му, пръстите му и се опитах да се върна към онзи ден в който го видях за първи път.И тогава ли беше толкова красив?С онази усмивка на уста и голяма чаша с чай, а после разходката ни в гората в търсене на различни билки.И така с плавна стъпка, трупахме моменти заедно, вричахме се в различни истини и рисувахме красивото си бъдеще по звездния небосвод, неподозирайки, че то може да е общо.
Спомням си веднъж когато лежахме на клоните и си обещахме, че ако не сполучим в любовта ще се оженим и ще заминем надалеч в пустините, ставайки асасини.О, как само ми се искаше да се втурна долу, да го хвана под ръка и да поемем в незнайна посока, взимайки единствено любовта си със себе си.
Обичах този мъж, обичах смеха му, погледа му дори моментите в които се държеше безумно.Приемах го с всичките му несъвършенства и пороци...първо обикнах тях, а след това и всички онези съвършенства.
Към края на песента протегнах ръката си и освободих магията си, от дланта ми започнаха да се сипят малки розови листенца, които го посипваха.Той надигна главата си и ме видя като се усмихна широко, продължавайки да пее без да откъсва поглед от мен.
Не можех да стоя така, изправих се и без да отлепям очите си от него, слязох по въжената стълба и се озовах пред него с широка глупашка усмивка.И чак когато последните акорди утихнаха проговорих:
-Радвам се, че те върнах към този ти красив навик.Нямаш представа колко си прекрасен докато пееш...
Той наведе глава явно леко засрамен:
-А аз се радвам, че срещнах теб...
-А пък аз се радвам, че съм с теб Ерик Матюс...-пристъпих напред за да се сгуша в обятията му, но погледан нагоре и реших, че могат да ни видят през прозореца на общата зала, затова се спрях.
Тогава през главата ми мина отново онази налудничава мисъл за бягство, вътрешно знаех, че няма как, но щеше да звучи някак си по-реално ако е изкажех на глас.Изведнъж изражението ми придоби леко отчаяние:
-Хайде да избягаме!Някъде далеч...където никой няма да ни намери, където ще сме само двамата, без битки и планове за атаки, където ще сме свободни!-той отвори устни за да каже нещо, но поставих показалеца си върху тях в знак да замъчи:-Не, не казвай нищо!Знам, че няма как, но кажи просто "да".Кажи го и нека си представим ,че след това поемаме нанякъде...

На няколко метра по-надолу, от храстите се чу шум. Той привлече вниманието на двамата младежи и те извърнаха инстинктивно погледите си натам. А срещу им, се появи познато лице. Черната коса, дрехи и татуираното лице, трудно биха сбъркали дори от такова разстояние.
Въпреки неподходящите момент, тя нямаше как да не прекъсне малкият си разговор с Ерик и да се затича към гладиатора.

- Дрейк! - извика изненадано русокоската, след което с няколко бързи крачки се приближи до него. - Какво правиш тук? И, защо си сам!?

По лицето му бе изписано отчетливо, каква е причината за пристигането му. Подпухналите от недоспиване очи, разрошената и мръсна коса, ръцете потънали до лактите в кал, казваха много. А раните по лицето му след борбата с братята и Боунс бяха "прекрасен" завършек на малката гротеска картина, която се разкриваше пред земният маг.
Дрейк едва дишаше в този момент. Беше му трудно, тъй като му бе отнело доста време да стигне до Къщата. Знаеше пътя, но като човек изживял почти половината си живот в Найтмер, той не бе стъпвал от години по тези земи. Само чистият късмет и може би малко знания успяха да го прекарат през територията обитавана от отритнатите магове.
Гладиатора повдигна очи към Ари. Дори да изпитваше някаква физическа болка, напрягайки погледа си, той трябваше да и съобщи това, което тя не знаеше.

- Дориан...я...няма... - едва промълви през устни мъжа, след което от умора се свлече в краката на момичето.
Тялото му се сгромоляса почти бездиханно, а главата му тупна в земята така, че отскочи няколко пъти от силният удар.
Ерик отреагира веднага, въпреки че дружката му Арадел стоеше като препарирана в момента. Той се затича към двамата и се спусна на земята, повдигайки тялото на гладиатора. Обърна лицето му и провери как е дишането му.
- Ей...ей...събуди се! - извика младежа, като се опитваше да свести гладиатора. - Какво му има? Ари? Ари?!?! Мамка му!
В този момент, Ерик изпадна в доста трудна ситуация. Дрейк стоеше в безсъзнание проснат в ръцете му, а Арадел...тя блуждаеше с поглед някъде в далечината. Матюс се окопити доста бързо. Той повдигна припадналия ковач и застана пред Арадел.
- Ари, събуди се. Ари! Хайде, да го внесем вътре!
- Добре...-прошепна тихо девойката, като последва Матюс с бавни крачки.
Ерик се опита да внесе достатъчно бързо гладиатора, преди да е станало твърде късно.


// Гери, пиши направо в къщата. Опиши всичко, което мислиш за добре, изпадни си там в своите катеричо-подобни състояния, но без да припадаш и ти...помогни на Ерик да свестите Дрейки и...така.... И, само да не го изтървете по стълбата :D

Доста хитро да прибегнеш до номера, щом се изправяш срещу по-опитен и силен противник от теб самият. Хитро, но все пак безполезно. Докато двамата ни герои тичаха, та се късаха, Арадел всячески се опитваше да забави лидерът си. От опити да го препъва, до това да хвърля разни клонки по него, които се удряха в тялото му, а една дори щеше за малко да му извади окото. Мъжът видимо се дразнеше, а търпението му се изчерпваше все повече и повече. Ако трябва да сме честни, той сигурно за пети път си представяше как я изгаря до пепел, а после заравя прахта й в земята. Ако имаше нещо, което го спираше, то не бе, че е жена, нито, че е една от тях, а Ерик. Не искаше да го гледа изпаднал в поредната дупка, защото въпреки всичко го уважаваше и държеше на него и мощта, която притежава. С една дума - не можеше да рискува да го изгубят като кадър.
Но това изобщо не означаваше, че ще търпи номерата й и няма да вземе нещата в свои ръце. И за двамата това бе игра, но игрите в представите на Винс драстично се различаваха от тези на младата му, зелена колежка. Брюнетът отпусна магията си, да се рее свободно около му и при всяко замерване от нейна страна, той отблъскваше листата, камъчетата или клонките, с въздушните си вълни, връщайки ги право към нея. С нейните камъни, по нейната глава. Момичето недоволстваше, но нямаше кой да я чуе. Лидерът бе непоклатим и безмилостен. Веднъж доближили къщата, така че фасадата й явно да се откроява, "Ле дубле", както го наричаха реши да приключи всичко както му е реда - или да вземе победата, която така или иначе му принадлежи. Отпусна крайниците си, освободи умът си и вля енергията си по продължението на целият си труп. Спластената слуз попи през кожата му и подплати краката до толкова, че единственото, което Картие чу и видя, преди да го изгуби от поглед, бе самодоволната му усмивка и махането за довиждане. В следващият миг, мъжът буквално се изстреля напред, оставящ след себе си голяма пушилка, която накара блондинката да се закашля. Очите й се ококориха, устата й се отвори широко, но колкото и да се чудеше и маеше, факта бе на лице - мъжът я изпревари с много.
Вече стигнал до подножието на къщата, той се спря в крачката си и се засмя гръмко. Смехът му бе секнат от човека, който стоеше облегнат до въжената стълба и дъвчеше изсъхнала сламка, набутана грижливо между зъбите му.
-А, Ерик. Как си друже?
-Добре. Чакам Арадел. Търсих я от няколко часа.
-А тя ли? Ей там е, диша ми прахта.
Матюс се обърна по определената посока и едвам различи фигурата на любимата си, която се открояваше като размазан силует на фона на бяло-сивият прахоляк.
-Какво сте правили бе?
-Поизпотих я малко. Да знаеш, че много обича да мами.
След още няколко минути и въпросната персона ги настигна, като се спря, опря длани на колената си и почна жадно да си поема въздух от умора.
-Хахаха, ама ти какво? Да не вярваше, че реално ще ме победиш? Трябва да си по-наивна отколкото мислех.
Красавицата го изгледа злобно, с присвити очи, но това изобщо не му направи впечатление. Значи това бе истинската скорост, която един маг можеше да развие. Наистина имаше още доста да учи.
-Е, братче, оставям ти я, че ми писна от нея.
Лидерът потупа подчинения си по рамото и се заизкачва нагоре, оставяйки влюбените сами, докато залезът галеше телата им с виолетовите си лъчи.
-Изглеждаш доста изморена.
-По какво си личи?
-Явно още си ми сърдита. Може би малко прекалих. Извинявай....
Земният маг можеше да продължи още много, но някак си чувствам, че главната ни героиня имаше какво да каже и с какво да го прекъсне, затова нека я оставим да продължи сама.

Беше ясно, че Винс ще победи.Все пак не съм толкова глупава да си мисля, че реално имам възможност да надбягам лидер, чийто възможности са много по-усъвършенствани.Исках просто да се позабавлявам и успях, почувствах се за миг като дете, цялото това замеряне с прах и клонки бе далеч от спортната злоба и жаждата за победа.Към края вече бях цялата в пепел, леко чорлава и въздухът не ми достигаше.За последното бе виновен и Ерик, който беше под къщата.Като го видях краката ми омекнаха и ми се прииска да му се нахвърля и да го разцелувам, но случката от снощи ми пречеше да го направя.
Все пак ако махнех с ръка и се направех, че нищо не се е случило, нямаше да разбере, че наистина не беше правилно и беше далеч от забавните номерца, които си спретвахме понякога.Нямах намерение да му се карам и да продължавам с фасоните, а да му обясня.Но когато Винс се качи на горе, чернокоското ме изпревари:

-Явно още си ми сърдита. Може би малко прекалих. Извинявай....-каза тихо накрая.
Вярно е , че не звучах по нормалния лигав начин, а той явно очакваше да му спретна дълго и трогателно конско:
-Виж..-подех аз.-Постъпката ти не беше особено рационална и далеч от това, което смятам за забавно.Не съм искала да заспя нарочно, но вместо да го приемаш толкова драматично, можеше просто да ме събудиш.Не ти се сърдя...е, може би в началото малко, просто искам повече да не правиш така, защото се кълна, че следващия път отмъщението ми ще е много по студено от кофа с вода.
-Да, сър.-изкозирува той и ми стана смешно, след което го прегърнах.
Той понечи да ме целуне по бузата, но аз се отдръпнах:
-Мръсна съм.
-Обичам всяка част от теб...дори микробите ти.
-Хахаха, тук ме спечели.
Тогава ми хрумна мисълта, че днес беше деня в който той трябваше да бъде мой роб:
-Знаеш ли, че си голям късметлия?
-По принцип да, но сега защо?
-Защото изкарах цял ден в града и не ти се наложи да се подчиняваш на прищявките ми.
-Оо, вярно..
-Но това не значи, че сега няма да си поискам нещо.
-И то е...
-Ами цял ден прекарах в жегата и сега ми се иска да разпусна...Какво ще кажеш да ми потанцуваш малко?
-Как така?
-Искам хубав, артистичен стриптийз.Качваме се горе, аз си взимам бърз душ, а ти през това време подготвяш шоу програмата си.Какво ще кажеш?

Дъждът ръмеше като нощни сълзи. Веднъж докоснеше ли почвата я превръщаше в рохка кал, която ще залепне по подметките ти и ще остави дири по измития под или чистия килим на дома ти. Дъждът ръмеше тихо и провлачено, като въртяща се монета на калъч. Дъждът ръмеше с полъха на листата, с проблясъка на звездите. Дъждът ръмеше като затихваща гайда, като отиващо в съседното село хоро на кървава сватба.
Кървав! Това е темата табу за тази вечер. Същата щеше да е темата и на следващият ден, а на по-следващият темата щеше да стане реалност. Теорията да се превърне в практика и тогава кръвта щеше да се лее из ведро, отблъсквайки дъжда. Щеше да заеме неговото място и да посипи улиците с алена диря. Тогава издирваните "живи или мъртви" щяха да въстанат. Тогава престъпниците щяха да поемат ходът на съдбата си, да се изправят срещу законът и да го потъпчат. Някои щяха да умрат, други да бъдат хвърлени зад решетките, но никой нямаше да бъде забравен от историята. След един ден, шепа хора щяха да станат безсмъртни!
Част от тях, сега седяха под същия този дъжд, без да се интересуват от това, че се мокрят и чакаха. Чакаха завръщането на един от тях, който носеше вест, новина, която можеше да промени хода на събитията или още повече да го затвърди. Но преди него дойде друг, техен другар, част от дружината им, който напоследък бе оставен на заден план, но все така важна фигура върху шахматната дъска. Въпреки премеждията и настъпилите промени, нито за миг не го отхвърлиха, нито изгониха, защото без него нямаше да се справят.
-Арадел?
Матюс поклати глава, а мокрите кичури полепваха по бузите му.
-Няма да се върне тази вечер.
-Още по-добре.
Крис все още беше бясна, макар и привидно успокоена и идеята, че малката пакостница ще ги лиши от присъствието си поне до сутринта, я правеше изключително доволна. Мъжът се намръщи от думите й, но и без да казва нищо, тя го контрира с пълната правота на една от главните седем.
-Не ме гледай така, Ерик! И ти знаеш, че съм права. Писнало ти е от безбройните проблеми, които създава.
Магът не отговори нищо. Извърна глава и зачака заедно с останалите.
Не след дълго, по прашния път се забеляза силует. Колкото повече приближаваше толкова повече се открояваше тялото на Клайд, който вървеше бавно, някак замислено, в унисон с падащите капки, които му придаваха една мрачност, едно нощно було от изпарения и пръски. Достигнал до събратята си той ги огледа до един. Всеки отразяваше различни емоции и мисли по лицето си.
-Какво стана? - побърза да попита пръв Винс.
-Жената е непоколебима! Нападаме на смрачаване в други ден!
Ехидна усмивка се прокрадна по устните на Ейвъл. Точно това искаше да чуе. Искаше онази глупачка да откаже предложението за мир и подкрепа от страна на гилдията, което бе наслагано толкова наивно от Валето. Искаше тя да му даде повод....повод да я разкъса. Ноздрите му се разшириха от очакване, нямаше търпение най-накрая да се изправи лице в лице срещу й. Щеше да е най-голямото му предизвикателство до сега и най-щастливият миг в живота му щеше да бъде мига, в който изтръгне сърцето й. Самото негово бушуваше като лавина. Блъскаше се от едната стена в другата. Караше го да се чувства жив, млад, хищен.
-Джей... - продължи Клайд. -На теб оставям кметството. Погрижи се никой да не излезе, нито да влезе в него.
-Смятай го за готово. Муха няма да прехвръкне.
-Утре всеки да се приготви. Да подготви каквото му е нужно, да се изповяда, да се прости с близки ако има такива. Да направи всичко, което смята за необходимо. Свободни сте!
Малко по малко, членовете на братството се заизкачваха по въжената стълба, изчаквайки се един друг. Всеки се отделяше в различни кътчета на къщата, като никой не искаше да сподели компанията си с друг. Сега всеки имаше нужда да остане сам. Единствено Валето остана вън на дъжда. Вдигна глава към луната и се замисли върху думите на Севентийл. "Не мога....Знаеш, че нямам тази власт дори да искам."
-Наистина жалко.....заради тяхната сляпа подчиненост, всички ще умрат....

И ето, че се случи неизбежното. Очаквах го да ви кажа честно. Не бях сигурна кой пръв ще поддаде на алкохолния делириум, но максимата, че жените издържат по-малко, май ще се окаже вярна. И просто така без да го иска, Арадел припадна изнемощяла. Главата й се заби между краката на Зед, право в калта, а на челото й се отпечата мокър пясък като да е туземка. Цялата ситуация бе крайно неприятна. Първо, защото младия мъж изпита едно леко затопляне в зоната, където блондинката бе положила главата си, второ защото се намираха насред гората, и трето защото не знаеше къде живее. Той лесно можеше да се върне, но не можеше да я остави на произвола на съдбата, а ако я вземеше със себе си щеше да й навлече още по-големи бели на главата.
Блекуинд нямаше друг избор освен да се опита да намери тази пуста къща, към която го водеше и за която му бе обяснила поне горе долу в коя посока е. Магът се изправи, като внимателно придържаше лицето й, да не тупне повторно в калта, въздъхна и я взе на ръце, досущ като спяща булка. Загледа се в чертите й известно време и забеляза, че е много спокойна докато спи. Лека усмивка се бе запечатала на устните й, а клепачите трепкаха игриво над очите й. Наистина много спокойна, необезпокоявана от нищо. Един дълбок сън!
Така, мъжът тръгна криволичейки право напред в заветен поход да намери тази къщурка и да върне принцесата там, където й е мястото. Оказа се, че не са се отдалечили толкова много от главния път и само след десетина минути излезе на него. Огледа се на едната, после на другата страна и макар пияния си мозък, прецени, че ако са дошли до тук по пътя от негово дясно, то сега трябваше да продължи наляво. Поне до там мозъчните му клетки работеха и то успешно. Зед не се бе залъгал, нито объркал. Интуицията му за ориентация не го подведе и не след дълго под звездната светлина, в далечината се открои едно столетно, огромно дърво, на което бе построена обширна и просторна дървена къща. Колкото повече приближаваше, толкова повече въздушният маг се чудеше и маеше на простата, но доста приятна архитектура. Особено впечатление му направиха етажите на постройка и малката площадка пред нея, която в слънчеви дни можеше да се използва и за веранда. Определено бяха хвърлени много труд и работа по нея и резултата бе на лице.
Освен къщата обаче, нещо друго се открояваше в тъмнината. Една фигура, доста човешка, и никак част от ствола на растението, стоеше в същината му. Някой би си помислил, че по това време на денонощието едва ли все още има будни души, но явно това не се отнасяше за непознатия персонаж. А той бе непознат само на Зед. Картие от друга страна го познаваше много добре. Бе деляла постеля и мечти с него. Усетихте ли се кой е той? Да...това беше Лезандър. Илюзиониста бе приседнал на пътеката и се наслаждаваше на тишината. Сигурно щеше да е последната му такава възможност и сега се възползваше от нея. Когато усети обаче приближаващото се тяло, ушите му се наостриха като на животно, а лилавите очи се опитаха да различат лицето му. Не го бе виждал до сега, но парчето месо, което държеше в ръцете си, веднага отключи асоциации в мозъка му.
Графът скочи на крака и положи едната си длан до закачената кама на задния си джоб. Инстинктът за самосъхранение се обади и нямаше намерение да изпуска гарда си нито за миг. Когато двамата се изравниха той огледа обстойно Арадел и си отдъхна, че не е мъртва, а само заспала.
-Кой си ти? - гласът му излетя от гърлото му и се заби сухо и плющящо в лицето на Блекуинд.
Личеше си, че този мъж не е случаен. Мощта и опита пращяха изпод дрехите му и чернокосия осъзна, че не е човек, с който трябва да се занасяш ако искаш да си тръгнеш цял, а не на части.
-Казвам се Зед.
-Какво си й направил?
Пръстите му вече бяха обхванали дръжката на ножа и го стискаха заканително и заплашително.
-Н...нищо...заклевам се. Просто малко се...понапихме и тя...
-Припадна?
-Да!
За миг Блекуинд изтрезня от излъчването на белокосия. Дори спря да фъфли и почти не заваляше думите. Д'Арвил се приближи и протегна ръце. Ясен знак, че трябва да му я предаде.
-Аз ще я взема.
Магът се подчини почти несъзнателно и положи тялото на русоксата в ръцете му.
-Ти ли си Ерик?
-Не.
-А той....няма ли да й се кара като я види такава?
Лезандър погледна надолу към спящата. Не се забелязваха никакви емоции, но очите му бяха живи.
-Няма да разбере. Ще се погрижа.
-Добре....ами аз....
-Връщай се там от където си дошъл. - прекъсна го грубо и сурово аристократът, без да му дава право да продължи.
След това се обърна и тръгна нагоре по въжената стълба. Нашият герой го проследи с поглед докато се скрие от полезрението му, въздъхна отново, извърна се и тръгна обратно по мократа пътека право към града, а после и към гилдията. Беше странна нощ, изпълнена с какво ли не и сега идеята за удобно, меко и топло легло му се виждаше адски привлекателна. А преди това и един хубав душ, с който да измие мръсотията и алкохолния мирис от кожата си.
В къщата, Д'Арвил отвори вратата на стаята на Арадел, положи я на леглото, съблече я, хвърли напоените дрехи в коша за пране и я облече с една от нощниците й. Знаеше много добре къде стоят, защото самият той й помогна да построи гардероба си. След това вчеса косите й, за да прикрие по видимите "поражения" и напусна стаята, затваряйки вратата след себе си. Картие така и не усети нищо и нямаше да разбере кой бе рицаря в бели доспехи, който се погрижи за нея....

Как можеше да му откажа? Независимо дали имах главоболие, счупен крак или дори липсващ крайник, пак щях да се съглася да тръгна с него. Все пак това си беше една възможност да се махна от хората тук и ако я отхвърлех наистина трябваше да не съм с всичкия си, пък и ми беше интересно къде щеше да ме заведе. Някоя изненада? Щяхме да избягаме? Надали...Явно само това ми се върти в главата. Отидох до банята да си взема студен душ, както ми препоръча. Застоях се малко повече там отколкото трябваше.
Все пак се чувствах като влечуго, което има нужда от влага и сянка, е поне денят бе такъв. След, като бях готова с банята се запътих към стаята и за момент се усетих как махам с ръка във въздуха за да погаля Шейн , който винаги ме чакаше пред банята, като се къпех.
Спрях за се момент така на коридора и сърцето ми се сви...Щях сега да кажа на Ерик какво се бе случило и веднага да отидем да си ги прибера. Какво ли правеха сега? Дали имаха какво да ядът? Изобщо не ми се мислеше...никога не съм се разделяла с тигъра за дълго време. Единственият случай беше когато си бях загубила паметта, но тогава дори не знаех за съществуването му. Ще си прибера момчетата...
Влязох в стаята и се заех да търся какво да облека, денят бе хладен, затова щях да заложа на дънки, блуза с дълъг ръкав - черна и красиво кашмирено манто, което падаше почти до глезените ми също в черен цвят. Главата ми беше малко по-добре, все още ми се маеше, но това щеше да отмине когато хапнех нещо. Само където очите ми бяха доста червени...но това нямаше как да поправя. Вързах косата си на конска опашка и излязох да чакам Ерик на уреченото място.

Настъпващите минути отминаваха като невидимо небесно махало, което никой не чуваше, никой не виждаше, но знаеше, че е тук, там и изобщо навсякъде и това му бе достатъчно. Понякога ни се струва, че времето върви прекалено бързо за нашите души, искаме да го спрем и да си поемем дъх. Друг път, пък завалваше толкова много, че нещо, което отнемаше няколко мига, ни се струваше като цяла вечност, за която се молиш най-накрая да мине. Странно как една константа може да приеме толкова различни форми и нищо не зависи от теб. Темата за времето е много дълга и обширна и сигурно няма смисъл да я обсъждаме така, но тя винаги ще си стои някъде загнездена зад тила ни и единственото, за което можем да се надяваме, е да ни стигне до толкова, че да изпълним всичките си мечти и настоящи планове, да не ни лиши от този шанс и да е поне малко по-благосклонно.
Но да се върнем към настоящия момент. На Арадел не й се наложи да чака много. Всъщност Ерик нарочно се забави, за да й даде малко повече време и ето, че сега слизаше надолу по въжената стълба като внимаваше да не се подхлъзне на влажните нишки. Веднъж скочил на земята, я огледа от главата до петите, но не с онзи любовен поглед, а по-скоро неодобрително. Та не ли й каза да облече нещо леко? Това определено не беше леко. Самият той бе просто с едни изчистени дънки и черна, прилепнала по торса му тениска, от която се открояваха перфектните му мускули.
-Ам....няма ли да ти е студено?
-По-скоро на теб ще ти е топло.
Мъжът я завъртя и свали мантото й без да дава възможност за възражения и го метна на горната площадка на къщата. После хвана единият ръкав на блузата й, точно на рамото и заяви.
-Съжалявам, Ари, знам, че обичаш дрехите си, но ще ми простиш.
Хряс...... и ръкавът бе скъсан. Момичето възкликна учудено, но същото последва и с другия.
-Ама какво....?
Без да й отговаря, красавецът я хвана за ръката и се усмихна.
-Както казах, отиваме на малка разходка.
Преди да предположи каквото и да е, светът пред нея се разми, измеренията сякаш се отвориха едно в друго и те потънаха във водовъртежа на небитието. Телепортацията нямаше да й се отрази много добре на пияна глава, но това бе единствения начин, ако искаха да спестят време. А той искаше!

Ноксиа и Джей вече бяха пристигнали. Момичето не знаеше това обаче. Единственото, което забелязваше бе, че не виждаше никакви хора. Нямаше минувачи, беше пусто, което и се стори странно. Обаче бе прекалено заета с мисли за новият си живот, за да отдава голямо внимание на пустата улица. Изпитваше огромно вълнение от това, което я очаква. Колко ли човека бяха, как ли щяха да я приемат и дали щеше да успее да се сприятели с някой. Всичко в момента и изглеждаше нереално, и в най-смелите си мечти не си бе представяла да и се случи нещо подобно. Особено като всичко стана прекалено бързо.. това сякаш допълнително допринасяше за нереалността на ситуацията. Мислеше си, че всеки момент ще се събуди в старото си ежедневие и ще проклина мозъкът си за прекалено хубавия сън. Нямаше търпение да започне "обучението" си, да тренира и да става по-силна, за да бъде от полза на всички.
- Не мога да..
Точно когато говореше момичето реши да погледне нагоре. При гледката, която и се разкри остана без думи и замлъкна за малко, като след като се осъзна продължи.
- .. да повярвам...

/Предполагам, че се вижда долу от улиците къщата, затова го написах така :3 /

Сутринта бе прохладна, а въздухът влажен. По ниските стръкове тревица се бяха наместили капчици от роса, блещукайки игриво на фона на все още ненапеклото напълно слънце. Да не би да е валяло? Странно, но не беше чула дъжд, явно наистина успя да се унесе достатъчно, че да проспи това природно явление, което гражданите, а и всеки човек приемаше с широко отворени обятия, защото после дишаха свеж и чист въздух, такъв какъвто е по планините. Де да можеше и в градовете винаги да е такъв. Но полюцията и фабриките го замърсяваха и никога не можеш да се отървеш от усещането, че никога не е толкова сладък както там високо горе. Сега, окъпаното небе изглеждаше толкова просторно, едва забележима, вече отминаваща дъга се открояваше в далечината, красива и залязваща в своята скорошна пищност. Някаква носталгия се носеше из небосвода, толкова успокояваща, че чак ти е съвестно, че ще я нарушиш след няколко часа. Цигареният дим само допълнително се сливаше с интериора и го разчупваше през призмата на тютюна, а дробовете на Ноксиа се пълнеха с катран, но и живот. Опърлен, меланхоличен и груб на моменти живот, но истински.
Присъствието й под къщата обаче не остана неразбулено за останалите. Все още повечето спящи, един чифт очи се бе впил в гърба й, спокойно изследвайки и научавайки това, което иска. Затъмнени и замъглени от едвам доловимата мъгла, със зъби оголени като ресници на някое животно, с пръсти жилави, впиващи се в дървената постройка. Той се изправи, вдиша дълбоко от пресния въздух и скочи. Приземи се леко и тихо точно зад нея, а тя усетила присъствието му, се извърна рязко, с длан на катаната ако се налага.
-Хе-хе, по-спокойно мари, не искам да ми резнеш личицето.
Чернокосата го загледа изумено и леко недоверчиво. Как му беше името отново? А, да, Винс! Небрежността и завоелираните послания, с които вършеше всичко бяха впечатляващи, открояващи се и леко нестабилно вкарващи смут в системата й. Дракконис отпусна захвата си и изправи гърба си, опитвайки се да запази самообладание. Мъжът разпери ръце, сякаш искаше да улови този свят с пръстите си и въздъхна.
-Ахххх...хубав ден, нали?
-Да...хубав е.
-Знаеш, че не съм дошъл да се наслаждавам на природата с теб, нали?
-Предполагам.... тогава за какво?
-За да те пробвам, разбира се. Наречи ме недоверчив, но трябва да знам с какво разполагам, преди да го пусна в употреба.
-Разбирам....
-Като разбираш....се защитавай.
Лидерът се ухили, а от ръкавите му паднаха два метални кола, дълги не повече от осемдесет сантиметра, горе долу колкото нейните оръжия, и заспаха в дланите му. Стоманата проблесна на дневната светлина и за миг я заслепи. В следващата секунда, без дори да се осъзнае, видя как той "лети" към нея, хоризонтално хванал ги, готов да ги забие в главата или в което удобно място от тялото свари. Скоростта му бе забележителна, а удоволствието изразено по лицето му, още повече.

/Миме, позволявам ти да опишеш успешно първата си защита и после малко да развиеш битката, като внимаваш да не си доминираща, но пък и да не напишеш как ти смазва черепа или ти пробожда окото. Спри където решиш и аз ще продължа./

"Бръз е!" - пробегнаха думите през умът на момичето. Въпреки това тя успя да реагира навреме, очакваше да бъде изпробвана скоро от някой от къщата и щом не бе снощи, то тогава трябваше да е днес. Още като го почувства до себе си знаеше, че той е тук за това и беше готова за атаката му, макар и толкова бърза. Тя моментално реагира и извади катаните си, кръстоса ги пред себе си на хикс, а копията му се забиха точно в тях. Ако не бе успяла да реагира навреме със сигурност копията щахя да се нанижат в очите и.
"Дали наистина щеше да ме убие.." - помисли си момичето, но в момента определено нямаше време да разсъждава над това.
Когато блокира атаката момичето изпъна единият си крак назад, за да може да се задържи на едно място. Не трябваше да отстъпва, това би я накарало да загуби равновесие и да излети от дръвото. Нямаше много време да стои и да мисли какво да е следващото и действие, затова се изстреля настрани и приклекна, като замахна към краката на опонента и. Той обаче както се очакваше бе трениран и можеше да реагира достатъчно бързо, за да не се прости с тях. Отскочи нагоре, като катаните на Ноксиа преминаха точно под краката му. Преди още да бе стъпнал на земята засили кракът си към лицето на момичето.
"Мамка му!" - помисли си момичето. Не можеше напълно да избегне ударът, но можеше поне да не засегне лицето и. Тя мръдна по-настрани, като кракът му се стовари на лявото и рамо, а той отскочи по-назад. Ноксиа залитна леко настрани, но успя да направи едно кълбо назад и да се изправи отново. Почувства болка в лявото си рамо, но успяваше да я игнорира. Толкова дълго време бе учена на бой с катани и паралелно с това да игнорира болката, че вече и бе станало нещо като навик в боя. Когато се изправи не чака и миг, искаше моментално да атакува, за да не му остави време за реакция. Искаше и да използва също така няколко хитрини. Когато противникът бе много по-силен от теб, тогава единствения шанс да го победиш бе да го лъжеш и мамиш. Може би подобно нещо не бе морално за повечето хора, но момичето в битка не зачиташе неписаните правила за битка и моралните окови, които държаха повечето хора да не завършват битката като победители. Признаваше си - би нападнала в гръб, би атакувала и човек на земята. Както в живота, така и в битка не зачиташе правила. Ако противникът бе паднал на земята това бе негов минус, който трябваше да се използва срещу него. Според нея всяка слабост на противника трябваше да се използва срещу него в името на победата и едва ли някога можеше да промени мисленето си.
Тя се засили срещу него, като видимо показваше от коя страна искаше да го атакува, а именно от лявата. Точно когато тя бе близо до него и той бе насочил копията си в дефанзивна позиция към мястото към мястото където момичето уж щеше да атакува, Ноксиа бързо премести кракът си по-настрани, като се изстреля към дясната му страна, неочаквано бе променила посоката на атаката си. Катаните и минаха през ръката му и момичето си помисли, че бе успяла да го нарани. Когато обаче се обърна видя, че не беше така. Единственото, което бе успяла да направи бе да направи един голям разрез на ръкавът му, а самата му ръка бе непокътната. Явно в последния момент бе реагирал и се бе отдръпнал настрани, за да не бъде наранен. Може би ако момичето бе по-бърза щеше да успее да го рани, но опитът и остана неуспешен. И все пак успя да направи нещо, макар и да бе само разрязването на ръкава му.
Тя зае дефанзивна позиция с катаните си, като очакваше да види какво ще бъде неговото следващо действие. Трябваше по някакъв начин да разбере бойният му стил.

Боен стил? Не бих казала, че има определен такъв. Повечето от лидерите гледаха да разпростират таланта си във всевъзможни аспекти и посоки, за да може никой да не ги изненада. Ейвъл например почти не използваше магията си. Силвия пък обожаваше да я използва и то по брутални начини. Ерик и Лезандър, те бяха добри в прекия бой. Джей доминираше с хитрост и полагане на капан, изчаквайки на безопасно разстояние плячката сама да падне в него. Винс, той блестеше и се открояваше със своята бърза преценка и скорост, трудна за надминаване дори от най-опитните бегачи. Това го правеше доста труден противник, защото как да нараниш нещо, ако не можеш да го докоснеш? Ноксиа успя да нанесе минимални щети, но не си мислете, че лидерът бе използвал пълния си капацитет. Ако го направеше, щеше да я убие още с първия замах. А той бе буен, но не и глупав. Много добре осъзнаваше, че не може да изисква съвършенство от нея, защото съвършенството е доста далечно от способностите й. И все пак бе нахъсана, не се притесни, не избяга, не отстъпи, а се хвърли с главата напред в устата на лъва. В това отношение се различаваше от последната новачка, която привлякоха или с други думи Арадел, която гледаше да стига до бой само в краен случай, когато обстоятелствата я приклещят. Ако тя бе миролюбива и състрадателна, то Дракконис не бягаше от опасността. Нещо, което всеки един боец трябва да притежава, ако иска да се издигне на по-горно ниво.
Сега, извъртайки се към нея, момичето видя нескритата му усмивка, една от онези не на радост, а на задоволство с тръпна на ирония и привкус за съревнование. Още докато се обръщаше, приведе колена и преди да се завърти напълно, металният прът премина през краката й, ниско в глезените, като по този начин я събори и чернокосата хубавица се оказа просната по гръб на прашния път. Катаните паднаха нейде близо до главата й и първата й реакция бе да понечи към тях. Кракът на Ле Дубле обаче спря този нейн ход, стъпвайки върху дланта й. Момичето сви клепачи от болка, но не извика. Това само допълнително му хареса. Да види, че издържа на острото, болезнено физическо усещане. Така заявяваше, че не е мекушава и някоя друга рана няма да я уплаши толкова лесно. Подпрял пръта под брадичката й, мъжът я повдигна нагоре и я огледа добре.
-Костелива си. Това е хубаво. Но дали е достатъчно?
Винс замахна хоризонтално точно към главата й, все едно държеше стик за голф. Ако Ноксиа не успееше да се измъкне, цялото й лице, като се започне от бузата и се стигне до другата, щеше да бъде разпорено, окървавено и деформирано. Дали тя щеше да има бързи реакции, дали щеше да се справи на време или пътя й ще приключи още тук?

/Позволявам описването на успешна защита и после опит за атака./

Ноксиа напълно осъзнаваше факта, че противникът и не използваше пълния си капацитет. Със сигурност дори и не се опитваше да се насили по простата причина, че Ноксиа не беше заплаха за него, нямаше шанс срещу него, пък и в момента само я пробваше. Това обаче не бе причина тя да не даде всичко от себе си, защото само така имаше шанс да се отбранява и евентуално да предизвика някаква щета, макар малка и то на облеклото му, пък и не би си позволила да го нарани. Единственото, което щеше да направи е да спре смъртоносния си удар, но в момента това бе невъзможно. Той и бе другар, а не враг, а и бе много над нейното ниво. Щеше да покаже, че може да се бие, въпреки, че не бе на неговото ниво, но определено имаше силното желание да се развива. Това бе на първо място за сега - да се развива, да стане по-силна, за да може другите да разчитат на нея, а и тя самата да бъде способна да се отбранява и да се почувства по-добре относно себе си. Може би това бе единствения начин да се почувства добре, набирайки все повече и повече сила, а може би не. Кой знае? Момичето бе забравило какво бе да имаш близки до себе си, бе забравила как прегръдката подплатена с искрена обич галеше душата, а добрите и загрижени думи я отпускат.  Бе забравила умението да разчиташ на някой друг освен себе си, но съмнението и в останалите сякаш не бе толкова силно, колкото желанието и това някога да се случи. Животът на улиците бе суров, но факта, че преди си имал дом и семейство и някак си след това да си се озовал там, на улицата сякаш го правеше още по-непоносим. Явно всички се връщат там, откъдето са дошли, а самата тя бе намерена на улицата. Този двубой с живота я бе научил да е корава, но и бе влез от нея много. Надяваше се никога повече това да не се случва. Но в момента искаше и в този двубой да се справи. За сега сякаш бе доказала на Джей, че е способна и можеше да разчита на нея. Но сега и се даде шанс да докаже точно това на Винс и не смяташе да го пропусне. Сега обаче трябваше да се измъкне от неговата атака, която можеше да се окаже фатална за нея. Не се притесняваше, че може да получи белег на уж красивото си лице, не бе толкова вглъбена в това да остане красива, а и никога не се бе приемала за такава. Желаеше просто да е силна и умееща да се бие.
В този момент оръжието на лидерът летеше към лицето и, а момичето нямаше кой знае колко време да реагира, защото определено беше бърз и направи това, което бе най-логично. Извъртя се с тялото си към тази страна, на която летеше оръжието му. Трябваше веднага да се изправи и го направи, но точно преди да отдалечи достатъчно върхът на колът му премина през крайчеца на косата и, и отряза много малка част от нея. Изправяйки се, отрязаната част от косата и мина точно преди очите и, и неочаквано момичето доби една ехидна усмивка. Харесваше и се да има силни противници, смяташе, че това прави битката по-забавна и интересна. Надяваше се някой ден, след време да бъде достоен опонент на Винс и да го затрудни. Но това бе далеч в бъдещето.
В момента, в който се изправи със същата усмивка на лице, момичето отговори на въпросът му така, както тя намери за добре.
- Нищо никога не е достатъчно, човек трябва да се развива и усъвършенства.. за в бъдеще няма да ти е толкова лесно срещу мен.
Това не бе закана срещу него, въпреки, че звучеше като такава. Така бе свикнала да се изразява. По този начин му каза, че няма да мързелува, а точно обратното, макар и леко завоалирано, но със сигурност щеше да я разбере. Може би след време наистина щеше да го затрудни..
Отскочи с кълбо назад и падна точно до катаните си, като ги взе. Никой не можеше да я отдели от тях, не можеше да си го позволи, прекалено много държеше на тях.
Не смяташе да го изчака той да нападне, за да се защити, а тъкмо обратното. Момичето обичаше да атакува, а не да се защитава. Когато взе катаните си възможно най-бързо се затича към него и с цялата си агресия отскочи от земята, като със силен яростен рев, който можеше да се чуе и чак в къщата горе замахна хоризонтално към гърдите му. Разбира се, очакваше неговата реакция, която можеше да не е дефанзивна, а офанзивна, затова с другата катана в такъв случай щеше да блокира евентуалната му атака, а ако бе решил да блокира щеше да го изненада отново със втората си катана, но смяташе да атакува друго място от тялото му.

Случайностите никога не са на мода. Те са демоде и не играят важна роля в нашето развитие. То се получава единствено чрез собствената ни лична хигиена, отдаване на каузата, за която се бориш и всекидневни лишения, тренировки, учене, четене, вървене, писане, пеене, танцуване, рисуване, дялкане, блъскане и рязане, изобщо всичко, което е нужно в твоята сфера. Без да повтаряш наученото и да го усъвършенстваш нищо няма да се получи. Ако лежиш на стари лаври е, да, ще имаш една добра основа, но нищо повече. Лентяйството и мързелът е за слабохарактерните люде, които предпочитат да се осланят на помощта от горе или на чистия късмет, отколкото да хванат нещата в свои ръце и да ги омачкат до толкова, че да могат да ги преобразяват по собствено желание, точно както пластелина или глината подлежи на промени в майсторски длани. А когато собственото ти тяло е толкова гъвкаво и податливо, какво по-хубаво от това? Можеш да му предадеш каквато си искаш форма, какъвто искаш завършен вид. При битка тези фактори са от огромно значение не само за оцеляването ти, но и за победата.
Като по чудо Ноксиа се отърва на косъм от пръта на лидера, че дори успя да стигне до оръжията си. Подобен развой прави впечатление и на усмивката й бе отвърнато със същото. Винс усещаше зарядът в това невежо и твърде зелено момиче. Имаше още много да попива, всяка информация й бе в плюс, но желанието да я получи, сама по себе си бе достатъчен показател. Всичко започва с желанието. Ако то липсва, колкото и неща да трупаш в нечия глава, те ще останат кухи и ненужни. Няма да знаеш кога и как да ги използваш. Тогава познанията се превръщат в пречка. Но случая тук не бе такъв. Чернокосата искаше да се подобри, а това бе първата и една от най-главните стъпки към успеха.
Атаката й се оказа по-стабилна от очакваното и единствено мърлявостта на изпълнението й пречеше да е успешна. Старанието е едно, опита обаче друго. Дракконис не се взимаше на сериозно, знаеше, че има още много хляб да изяде докато се доближи дори минимално до нивото на останалите членове на къщата, но това нямаше да я спре ако не друго, поне да опита. Мозъкът й тиктакаше на пълни обороти, мислеше офанзиви, скрити козове, различни страни на париране и нанасяне на удар, така че да няма пролуки. Определено обмисляше следващите си действия, както и тези на противника. Уви, той бе прекалено добър, че да попадне в клопката й. Усетил намеренията й, вместо да отбие, да парира, да контраатакува или отскочи назад и така рискувайки да бъде порязан, той изчезна. Просто изчезна. Ухилен насреща й, тялото му се разпръсна на фин прашец, почти като холограма и само след по-малко от секунда, от него нямаше и следа. Катаните на момичето буквално увиснаха във въздуха, а тя самата бе объркана, невярваща и опулена.
-Що за магия е това?
Въртейки глава на всички посоки, така и не можеше да го види. Сякаш бе потънал в дън земя, без да оставя дори троха, дори косъм след себе си. Един ехиден, доста доволен смях се разнесе като че от всички страни на тялото й.
-Казах ти, че не е достатъчно.
В следващият момент, корпусът му се появи изневиделица зад нея и я сграбчи в смъртоносна хватка, карайки я да изпусне остриетата. Те паднаха на пътя и глухо издрънчаха от сблъсъка, а самият лидер бе обхванал вратът й между лактите си и го стискаше толкова силно, че не само в задушаваше, но и я караше да омалява. До толкова, че скоро колената й се подкосиха и ако продължаваше, щеше да изгуби съзнание.
-Добра игра, хлапе.
Мъжът я пусна, а красавицата падна на колене и задъхано си пое въздух.
-Нарича се телепортация. Някой ден може и да я усвоиш, ако оцелееш днес.
Винс превъртя пръта няколко пъти около пръстите си и го запрати в отсрещното дърво. Стоманата проби кората и се застопори в нея, клатейки се нагоре надолу от инерцията.
-Хайде, ставай. Стига си си почивала. Да ходим да закусваме, че работа ни чака.
Така, без повече обяснения, без дори да се обръща назад, сигурен, че тя няма да го нападне повторно, разноокия се заизкачва по въжената стълба и съвсем скоро се скри от полезрението й, оставяйки я все още да се хване в ръце. Ама, че опонент.....

/Миме, като се оправиш отивай горе в кухнята да майсторите с господин Ле Дубле закуска. От тренировката получаваш Сила - 5, Ловкост - 5, Воля -6, Интелект -6. Опит - 5./

Момичето падна на коленете си, останала без въздух, почти успяла да запази съзнание. Беше и причерняло пред очите и знаеше, че ако точно в този момент се изправи пак щеше да се озове на земята и това би изглеждало дори още по-жалко. Бе загубила този двубой, но така или иначе нямаше шанс да го спечели. Въпреки това всяка нейна загуба я приемаше прекалено навътре. Дали по този начин разочароваше брат и, и дядо и? Дали не беше толкова силна, колкото тях? Дали пък не се бе старала толкова, колкото трябваше при тренировките и с тях? Тези мисли я спохождаха, когато един факт, който осъзна и продължаваше да осъзнава долетя в главата и, и сякаш я покоси по-силно дори от атаката на Винс.
"Никога не съм била като семейството си... та аз дори не нося тяхната кръв..
Тя отбягваше да мисли за това. То и носеше само нещастие и тъга. Колкото и да и се искаше това не подлежеше на промяна, а тази мисъл я разяждаше отвътре, като цироза на съзнанието, а след себе оставяше пустота и болка. Беше я погребала дълбоко в себе си, там някъде в тъмното, където никой нямаше достъп и дори тя самата отбягваше да ходи там. Сега обаче тази мисъл изплува на повърхността, на светло, като демон заключен в клетка, който току що се бе освободил и търсеше отмъщение и разруха. Дали пък истинското и семейство не виждаше тази нейна неспособност и слабост и бяха решили, че няма смисъл от човек като нея? Тя набързо игнорира тези мисли. Тази част от нейния живот бе затворила като книга, но непрочетена такава. Нямаше и желание да търси корените си.
Момичето въздъхна и видя катаните до себе си. Беше впила виновен поглед в тях, сякаш току що щяха да и проговорят и укорят. Замисли се къде бе сгрешила в този бой. При късмета да оцелееш след загубен двубой бе задължително да потърсиш грешките си. Освен, че нямаше достатъчния опит със сигурност имаше и доста пропуски от нейна страна. След малко през главата и прелетя последната случка и момичето затвори очи и се изсмя тихо, като се плясна леко по челото.
"Разбира се... всичко очаквах, всяко париране и всяка атака, но най-важното изпуснах. Този човек, освен добър боец, е и добър маг.."
Тя погледна отново катаните си и се присегна към тях. Изправи се и когато ги сложи отново на кръста си погледна нагоре към къщата. Почти не можеше да я види, защото слънцето блестеше право в очите и, но мисълта, че имаше вече къде да се върне я караше да се чувства добре. Без да чака повече тя се хвана за стълбата и се заизкачва нагоре. От днес нататък нещата щяха да се променят драстично в нейния живот, а и в живота на останалите в къщата.. и тя трябваше да бъде там, за тях.