Улиците

Те са каменни, поръсени винаги с пясък. Поддържани, те са предимно извити и разклонени поради големината и сложността на постройката на града. Минувачи има по всяко време, но също така и джебчии.

След като се настани в стаята отредена и за нея и по ирония на съдбата и се падна 13. Знаехте ли че 13 се счита за числото на всички демони, а не 666 както обикновено казват. И по ирония скъпата ни Мортем е родена също на 13, че и петък. Какво страхотно съвпадение. Е не е като на Хелоуин 13 петък както имаше в едно детско, чието име не помни.
Но ето я сега из улиците. Просто искаше да свършва с това колкото се може по- бързо, за да може толкова по-бързо да се върне и да отиде при Джамелия. Просто и хареса играта с черната магия и всичките отварки, това е.
Докато ходеше чуваше различно разговори, за някакъв си много ... сексапилен мъж. За някакъв си базар, за алхимик, но нищо което да и свърши работа. Все още нищо.
В момента не беше на себе си. Сякаш беше дълбоко в ада с единствената светлина идваща от малък фенер на мъжът с двете различни очи. Които само леко са загаднати от светлината. И усмихващия се бог, който я следи. И докато оковите на кармата, на съдбата, на смъртта и на пространството се заплитат още повече в нея, тогава чак ще може да се осъзнае от случилото се. Чак когато някакво чудо на незнайна сила се появи като спирала. Като цветът на магията. Когато бъдещето бъде пренаписано и мелодията и законите на съдбата започнат да избледняват, чак тогава тя ще може да разбере мястото си в цялата тази игра.
Дали е само някаква си кукла. Безлико същество във всичко това. Или може би е един играч. Изведнъж в ума и започнаха да звучат някакви думи, които започнаха да я тревожат.
-Хей, знаеш ли, че всяка игра има своите правила.
-Такива каквито не бъда на нарушаваш.
-Има и правила за онези, които не играят
-Включи се.
-Не приемам откази.
-Да. Нека играта започне.
Това взе да става крайно стресиращо за нея. Някакви си лилави крокодилчета да и се появят сега ще са завършека на вечерта. Но за нейна радост не се появиха.

Слуховете са велико нещо. Ушите са способни да доловят толкова тайни, които не бива да бъдат чути. Да разберат толкова неща под формата на клюки, че да се образоват за години напред. Асасините, макар доста потайни, понякога в самолюбието си и вярата си за недосегаемост, се изпускаха, точно когато най-малко трябва. А и факта, че в горният град живееха и обикновени хора си казваше думата.
Но за сега, Мортем нямаше успех. Беше се завила толкова много, че кожата й се спарваше под плаща на дрехата й, и можем да се закълнем, че ако продължаваше така, щеше да замирише на мърша, пот и нечистота. Но рискът изисква жертви, били те и чисто хигиенични.
След цялото това обикаляне, момичето усети нужда от почива и най-логичното решение бе да поседне на една пейка, за да отмори краката си, които вече почваха да я болят. Гаден град. Твърде много жега, твърде много пясък. Как изобщо свикваха останалите? Девойката отпуши манерката си и утоли жаждата си, която напираше с всичка сила. Неволно или не обаче, късметът й се откри в най-неочаквания момент. На пейката в съседство, седяха двама мъже, не много млади, нито стари. Не щеш ли, разговорът им достигаше до нея и тя инстинктивно наостри сетивата си, така че да попива всяка изречена дума.
-Довечера ще ходим ли в Сребърния скорпион?
-Разбира се. Имаме работа за вършене. Обменът ще бъде направен точно в осем.
-Сигурен ли си, че останалите няма да се откажат? Заложил съм много пари на онзи кон. Дано Картър си е свършил работата. Информацията му ми е нужна.
-Не са се отказали. Мухоморката и Ник също ще са там. Ще проверят дали наученото от него е истина или ни будалка.
-Ако се окаже прав, ще си напълни доволно джоба.
Единият мъж, вдигна ръка, като накара другарят си да млъкне. Обърна погледа си на тяхно ляво, и непознатия проследи погледа му. Сочеше право към Мортем. Явен знак, че малката ги подслушва. Вторият кимна и двамата се изправиха. Хелските се облегна, стараейки се да изглежда лежерно, напълно нормално, но номерът й не мина. Двамата се озоваха право пред нея, втренчени в лицето, което се показваше под качулката.
-Много слухтиш ми се струва малката.
-Моля? - опита се да избегне ситуацията тя, но без резултат.
Преди да успее да продължи, по-едрият, с начупена кафява коса и сухо лице, я хвана за яката и я придърпа към себе си.
-Аз задавам въпросите, сладурче. Защо подслушваш? Говори ако ти е мил животът.
Очите му се впиваха в нейните и показваха жестокост, която до преди малко беше останала незабелязана. Не можем да кажем колко силен е въпросният мъж, но определено изглеждаше заплашително.

Ох проклет град. Ако имаше място по-горещо от ада то ще да е този град. Сега Мо би дала всичко за по-студено място. А да не говорим, че заради розовата коса трябваше да носи одеяло върху главата си. Може би щеше да свали част от дрехите на главата си, но идваше и проблема с екстремно бялото и кожа и непоносимостта към слънчевата светлина. Е може би само малко част щеше да махне. И точно преди да го направи чу двама тукашни да си говорят. Но за жалост колкото и небрежно да се правеше, че изглежда не стана номера. Май жегата им е размътила мозъка на тия индивида. Или е това, или има нещо много секретно за вършене. Но все пак беше чула това, което я интересуваше. Явно ако се измъкне щеше да ходи в „Сребърния скорпион”. И за нейна радост беше чула и точно кога. Какъв късмет само. Явно съдбата и се усмихваше или може би беше кармата. Да помогне на онова животинче докато идваше насам и сега боговете и помагаха да разбере къде е онзи човек. Чудесно.
Но ето че сега единия я беше хванал за яката и я придърпа към себе си. Ама какъв е джентълмен. Направо шапка му сваляше.
-Извинете ме господа, но се бъркате.
Започна дипломатично скъпата ни героиня. Внимателно сложи ръката си върху тази на едрия тип и лекичко се освободи. Без да използва магия или каквото и да било друго. Сами разбирате, че няма смисъл да бяга. Едно можеше лесно да се избяга, но така нямаше да има среща и нямаше да хване Картър. Две – щеше да предупреди негова светлост крадеца на Корнелиус, че някой е дошъл за него. Тоест и в двата случая не беше добра идея. Даже изобщо не можеше и да се мисли за бягство. А за бой. Това беше самоубийство. Или за единия отбор от двама силни мъже или за другия на едно крехко, малко момиче.
-Пък и аз съм само дете, хорските приказки са ми като приказка за лека нощ.

Мъжът я изгледа на кръв. Смяташе го за будала, така ли? Сега щеше да си понесе последствията.
-Не ми се вярва. Тук и децата са като вълци. Крадливи, жалки, улични плъхове.
-Да я убием ли? - попита единият, който явно не водеше парада.
-Все още не.
По-габаритния вдигна крак и го заби право между бедрата на Мортем, приближавайки лицето си до нейното. Вдиша от аромата й и изпсува.
-Некромансър. Мислиш, че няма да забележим ли? Почитаме един и същи бог, глупачко.
Той хвана качулката й и я смъкна грубо, като разроши косата й. После я хвана за един голям кичур, извивайки врата й и пак прошушна заплашително.
-Давам ти последен шанс....дете на тъмнината. Какво прави мъртвороден като теб тук и защо слухти като муха на стъкло? Не ме лъжи иначе....
Мъжът прокара пръста си през гърлото, което ясно показваше, че ако не удовлетвори въпросите му, това ще е последната й грешка.

/Мо реши как да подходиш. Дипломатичните методи май не вървят при тези двамата. Успех!/

Беше и малко обидно през цялото време, не показа, че е уплашена, нито че пък и е смешно. Всъщност в момента беше пълното спокойствие. Терора върху Мортем си беше нещо, с което тя беше свикнала и не я плашеше толкова много. Даже изобщо. Забавляваше се тогава.
Слушаше ги внимателно докато и говореха и наистина и идеше да избяга, но нямаше да го направи. Не още. Просто стоеше. И, и стана още по-обидно когато единия изпсува и я нарече „глупачка”. Още повече когато и разруши косата.
-Моля, моля. Аз не почитам един и същи бог с вас. Той е мой господар. Аз го боготворя, живея заради него, и благодарение на него.
И колкото и нелепо да звучи това си беше самата истина. Можеше и да показва своето пренебрежение към Себастиян Дантес, но щеше да го защити ако някой злословеше по негов адрес, и да защити неговата репутация ако някой пък я накърни. Годините на общо съжителство и постоянно промиване на мозъка, глезене и все пак строгост я бяха превърнали в покорен роб. Като офирец на шахматната дъска. И винаги ще го защитава както е в самата игра.
-Но добре, ще ви кажа какво прави един мъртвороден като мен.
Мо си пое дълбоко въздух и после издиша спокойно.
-Баща ми реши, че трябва да понауча това онова преди да стана на осемнадесет, и ме прати в училището. Но там срещнах един смразяващ тип, един психопат, един клоун, враг, и приятел. Оказа се, че в училището няма място където да има много слънчеви места, и затова съм тук. Дойдох да хвана тен. Но понеже кожата ми много лесно изгаря се увих като ескимос. После реших да се почина, защото цялото обикаляне на града и търсене на нещо интересно, знам ли, магазин за шахматни дъски се оказа много изморително. И когато тъкмо бях решила да си тръгна вие дойдохте и започнахте да ме заплашвате. Честно, не е много възпитано. Поне да си бяхте казали имената. Между другото, аз съм Мо, приятно ми е.

/Добре, това ще влезе в историята като най-странният отговор с цел смяна на темата :д/

Непознатият продължаваше да се взира в очите й. В тях се четеше спокойствие. Може би прекалено голямо спокойствие.
-Може пък да казва истината. Виж я каква е слаботелесна.
-Ти едри некромансъри виждал ли си?
-Ами не.....
Мъжът изсумтя и я пусна.
-Дано казваш истината, изчадие. Ако те видя още веднъж ще съжаляваш.
Той се изхрачи на земята, в близост до обувките й, обърна се и тръгна към центъра на града.
-Да вървим.
Другият го последва и двамата се отдалечиха, докато не завиха зад една пресечка и се изгубиха от погледа й. Мо изкара късмет като по чудо. Но до кога щеше да продължава това? Може би трябваше да приеме факта, че ще й се наложи да остави зад себе си някой друг труп или пък тя да пострада. Още повече сега, когато ще трябва да следва Картър, а с него ще са и тези бабаити. Какво щеше да се случи когато я видят отново?

/Мо, за сега свободно РП. Да висим какво ще роди мозъкът ти :)/

И ето ни сега с един мъртвец и дете в тъмен ъгъл на една уличка. Мортем я обзе лека паника в началото. А вас няма ли? Все пак говорим за труп. Досега не и се е налагало да търси място където да скрие труп. Може би на птичка да, но на човек ставаше все по-забавно. И по-забавно. И колкото и да е не е беше лесно да се отърве от Картър. Може би трябваше да се отдалечи малко от града и тогава …
Да така и щеше да направи. Клекна до тялото на мъжа и с погнуса го докосна. Вкара магията си в него и скоро той се превърна в нейната марионетка. Един нежив ходещ. Така щеше да го придвижи през града. А и под булото на тъмнината, която им даваше нощта щеше да е лесно да не ги забележи никой. Другото което се погрижи беше да събере всичките разкъсани дрехи и да ги сложи в раната, която беше направила. Така, че да попиват кръвта и да не се лее по улицата. Така. След като тези неща бяха готови трябваше да размърда трупа. Затвори очи и се сети за уроците по кукловодство с ледения психопат. И да не вярвате то взе, че помогна. Явно контрола на магията и се отдаваше, защото с лекота магически нисши като паяжината на паяк се оплетоха около Картър и се свързаха с крайниците му.
И така Мортем тръгна и на около 3 метра като някой преследвач тръгна и Картър. И скоро се отдалечиха от града.
Щом стигнаха до края на града и началото на пустинята Мо се поогледа и видя, че няма как някой да ги види. Тогава трупа падна на земята и сега вече момичето не знаеше какво да прави. Дали да го остави така. Не, не беше възможно да го направи. Трябваше да се отърве от него, или може би да поиска помощ? Но от кого. Кой би се притекъл на помощ на нея?
И ето, че отново се сети за някой. Падна на колене и сведе поглед.
-Грегъри, знам че нямам право да моля за това. Но умолявам те помогни ми.
После прехапа устни сещайки се за това което беше направил Джим с нея и за това, че си представяше този момент с Грей, а не с тоя боклук. Но връщане назад няма.
-И ти се извинявам за всичко, че те накарах да избухнеш, че говорих за смъртта си, че те заплаших, че те накарах да се правиш на влюбен пред мен. За всичко. Моля те, помогни ми.
Странно, но знаеше, че я чува, че я вижда как се моли, и все пак може би нямаше да дойде. И нямаше да го вини. В правото си беше да откаже на молбата и. Тя го беше наранила както и той нея. Може би тя него дори повече от простия нож в сърцето, но още не знаеше как я върна обратно. Беше сигурна, че умра онзи ден и хоп. Изведнъж се появи.

Да, той я чуваше. Прекалено добре и прекалено ясно. Думите й стигаха до него, докато стоеше затворен в къщата си, неискащ да вижда никой и нищо. Но тя бе друго нещо. Все още не й беше простил, че така се поруга с него. Че не го разбра, че не осъзна, че се опитва да й помогне, но най-вече, че престана да му вярва. Той наистина я обичаше. А когато чу отново "че те накарах да се правиш на влюбен пред мен", още повече се огорчи. Нима бе толкова заблудена, че си мислеше така? Той никога не се е преструвал пред нея. За абсолютно нищо. Беше искрен до най-дълбоката гънка на душата си.
Грегъри въздъхна, изправи се и изчезна. Малко след като Мортем свърши с молбата си, той се материализира зад гърба й.
-Пак си изпаднала в беда, а?
Гласът му беше строг, но някак си мек. Не можеше просто така да я гледа и да крие чувствата си. Себастиан му е свидетел, че се опитва, но не се получаваше. Не и напълно. Вътрешно му се искаше да я прегърне в обятията си и да я успокои, но нямаше да го направи, защото знаеше, че не за това го беше потърсила. Грей я подмина и погледна към трупа. Срита го и се намръщи.
-Добра работа. Гнусна, но добра. Какво ти трябва?

За нейно щастие Грегъри се появи. В този момент и се искаше да му скочи на врата и почне да му се извинява, но за жалост първото нямаше да стане. Чувстваше се толкова нечистоплътна, заради Картър и неговата гавра, че в момента не мислеше, че е достойна да говори дори с най-ниския клас демони. Че не можеше да иска помощ от който и да е, но без чуждата помощ никой не би могъл да оцелее в този свят.
По инерция се приближи до Грей и протегна ръка, за да го докосне по бузата. Искаше просто да го докосне с крайчеца на пръстите си. Дори и да беше с гръб. И щом той и каза: "Добра работа. Гнусна, но добра. Какво ти трябва?" тя застина. Преглътна безшумно, но буца заседна в гърлото и.
-Не го убих аз. - каза тя тихо. И сигурно се питате, защо го казва. Или пък не. Е много просто. Уби го демона, онова от което се струва и мрази. А тази същност, която стоеше сега зад Грегъри беше пълна противоположност на онова, което уби Картър. Да не си мислите, че Мо би извадила на Картър докато той в безсъзнание. Да сега усещаше задоволство, но и не само погнуса, а и омраза, ненавист към самата нея.
И да се върнем на въпроса. Повика Грегъри за да го помоли за прошка, а после и за съвет. В този момент стисна по-силно ризата и сякаш искаше да се увие силно в нея, да се вреже в кожата и.
-Знам, че е твърде много да искам това. Защото си съветник на господаря Дантес и се питах дали можеш да ми дадеш съвет какво да правя с тялото.

Разбира се. Всичко в границите на деловодството. Искаше съвет какво да прави с тялото. Ясно и кратко. Съветник на господаря. Само това беше той за нея. Защо ли изобщо си мислеше, че може да има нещо повече. Та тя трепереше пред Себастиан като кутре пред тигър. Колкото и да се правеше на отворена понякога, никога не смееше да му се противопостави. Не и истински. Не й стигаше волята за подобно своеволие. Нещо, от което само тя губеше. А в случая и той.
-Ако искаш да се отървеш от тялото, най-добрият метод е да го заровиш там, където никой няма да потърси.
Грегъри протегна ръка към пустинята и пясъкът почна да се надига. Образува се една доста дълбока и широка дупка, на десет метра дълбочина и също толкова на дължина.
-Когато го сложиш вътре просто ще го зарием. Чисто и просто. Едва ли имаше нужда от съвет, за да се сетиш и сама. Не е толкова сложно.
Той се отдалечи, за да я остави да свърши работата си. Щеше да й помогне, но не и да върши всичко сам. Трябваше да си оправи белята и той нямаше да й бъде хамалин.

/Мо, заровете трупа, не забравяй за главата. После Грег ще го замаскира подобаващо./

Колко ли се забавляваха в момента боговете. Единия отгоре да ги гледа, а другия - отдолу. Сякаш бяха техни играчки. Марионетки, с които само се забавляваха. И по-лошото, е че и те доста помагаха. Мортем с нейното надменно държание, а Грегъри със своята гордост. И въпреки, че може да звучи смешно истината, е че те са еднакви. Просто еднакви.
Момичето само кимна когато й каза какво да прави и отиде до трупа. Някак първо трябваше да отреже главата. Може би щеше да пробва нещо различно. Отново захапа ръката си докато не потече кръв от нея и пусна магията си в нея. Хвана трупа на Картър и кожата започна да се разяжда сякаш я посипваха с киселина. Скоро главата беше отделена от тялото. И за да я покрие Мортем свали горната дреха на мъжа и я уви около главата му. После хвана трупа за едната ръка и го замъкна към дупката. Беше и малко трудно, защото не беше толкова силна физически, но някак успя, дори и с треперещо тяло. Бутна го вътре и сведе поглед.
-Грегъри. - каза тихичко почти глухо и сълзите и започнаха да напират. - Съжалявам.
Знаеше, че сигурно вече му писна да го чува от нея, но какво можеше да му каже освен, че съжалява.
В онзи момент когато и помогна да забие ножа в сърцето си някак си му беше благодарна, защото така щеше да се измъкне от този проклет свят.
И колкото и да казваха, че е Всевиждащ не беше вярно. Мястото което не можеше да види бяха самите мисли на Мортем. Колко жалко, наистина.

-Грегъри. Съжалявам....
Начинът, по който изрече думите, показваше, че е искрена. И той и вярваше.
-Знам. - каза кротко, докато наблюдаваше обезглавеният труп. Насочи ръката си към купчината пясък, който беше изровил и той се повдигна. Застопори се точно над мъжа и после се изсипа в дупката, запълваща я напълно. Но не свърши до тук. Клекна и положи длан на почвата. От импровизираният гроб поникна дебело стъбло, което все повече се уголемяваше, докато накрая не се превърна във висок кактус. До него още един и още един. Така се получи подобаваща маскировка и никой нямаше да се сети да го търси тук.
Всевиждащият отиде до Мортем и застана точно пред нея. Погали лицето й и някак вяло се усмихна.
-Това червено не е твоят цвят.
Премина с пръстите си по продължението на косата й и тя възвърна памуковата си розова, мека форма.
-Така е по-добре, не мислиш ли?

След тази услуга която и направи Грегъри момичето се чувстваше длъжница. Но така беше по-добре, и не беше сигурна дали извика Всевиждащия само, за да и даде съвет. Може би и просто, за да го види.
Когато пръстите му погалиха лицето и тя изпита ужас. Напълно антипатичното му действие я накара да започне да трепери и не само защото беше по една нищо и никаква риза, защото онова, от което искаше да се спаси и се затвори вътре в себе си за няколко минути, причинявайки появата на другата и страна, но и заради факта, че се сещаше за „ласките” на трупа, който сега се намираш под всичките кактуси. Страхът. Ужасът се появиха в очите и. И това я накара да се дръпне няколко крачки назад.
-Благодаря ти.
Каза тя с разтреперан глас, но все пак искрено.
-Че се … отзова на …. молбата ми.
Пое си дълбоко въздух и се опита да се успокои стискайки здраво ръба на ризата си.
-Ако има …. нещо, с което да съм … ти полезна …. само кажи.

Когато Мортем се отдръпна от него, все едно беше някой прокажен, нещо в Грег се сви. Никога до сега не се беше страхувала от допирът му, даже и по време на най-острите им скандали. Но сега, тя отстъпи, като че иска да избяга от престъпник, от някой, който й е противен, даже може би от някой, от когото се страхува.
Хелските беше права. Той виждаше всичко, но не и нейните чувства и емоции. Или поне не всички и не винаги. А за това си имаше просто, логическо обяснение - беше израснала пред очите му. До толкова бе свикнал с характера й, че наличието на възможни тайни, изобщо не съществуваше като вариант за него. Но сега, повече от преди той се почувства нежелан, отритнат, наранен. Това толкова малко движение от нейна страна, го прониза право в сърцето. И той замря.
-Благодаря ти. Че се … отзова на …. молбата ми. Ако има …. нещо, с което да съм … ти полезна …. само кажи.
Мъжът отстъпи две крачки назад, гледащ я право в плахите очи. Приличаше на ужасена кошута. Ужасена....от него. Той извърна глава и зарея погледа си в тъмната далечина.
-Няма нужда.
Постоя така известно време, през което се чудеше какво да направи, но тъй като така и не знаеше какво просто въздъхна:
-Трябва да вървя. Пази се.
Земята под краката му се разтвори и той потъна в нея, търсейки прохода към своя дом. Далеч от тук, далеч от нея и мисълта за нея. Сам завинаги, както е било преди, както ще бъде и занапред.

Същината на разходката по начало се състои в ходене без определена цел или по-скоро с цел ходене. Самата абсурдност на подобно определение правеше тяхната "разходка" същинска загадка. Те определено започнаха с ходене, което доведе неусетно до улиците на горния град, но нещо подсказваше, че дефиницията не пасваше в техния случай - те определено имаха цел, за която само една от двете знаеше, подозираше и се радваше на информираността си, докато Рен, логично тънеща в неведението си, се печеше на бавен огън. Буквално. Температурите тук си играеха с нервите и психиката на живущите по тези ширини с непостоянство, променливост и ненаподобяем талант да се простират от смръзяващ студ до завираща кръвта жега. Чудите се какво да облечете? Няма значение, ако не змятате да помъкнете половината си гардероб с идета ще го сваля/облека по-късно.
Двете жени крачеха по каменната настилка и тънките слоеве от разноцветни песъчинки, багрещи се между кафеникаво до тухлено червено, просктъцваха едва чуто под стъпките им. Чернокоската попиваше всяка промяха в познатия й град, който не бе виждала от векове, което беше почти буквално предвид факта, че преди главицата й стигаше едва до прозорците на сградите, ако не и по-малко. Всъщност и сега постойките не й изглеждаха много по-мънички.
-Какво правим тук? - Едно на нула за любопитството, оп, да, за професионално насочения интерес към събиране на информация.
-Ще видиш... - гласа на учителката почти се чу в мислите й като този на собствения й учител.
-Ама това е чудо! Вие сте като две капки вода. Казвате нещо, колкото да не оставите събеседника ви да си говори сам. Дали значи нещо или дава информация - на кой му пука?
Тишината била най-красноречивия отговор? Аха, добре.
-Ясно, разбрах. Няма да питам. Ще ида да се бия главата в ето онази стена. По-безполезнено и по-продуктивно от задаването на въпроси. - времето, което й беше нужно да формулира следващия си въпрос се пресмяташе ето така: за това ще си изпатя, това по-добре да не го питам, о, голям смях, ама НЕ...
-Всъщност как се съгласи да станеш учител? И как ви избират? Едва ли има интервю за работа или голяма прашна книга със страница за най-добрите и няма начин да откажеш. Така, че как и защо?

Всъщност Блъд се учуди от въпроса на момичето. Беше все още твърде малка, твърде зелена, цяло дете, но все пак твърде незаинтересована за когото и да е. Или поне такъв вид даваше на околните. Затова интересът й към учителката й дойде малко изневиделица. Не, че нямаше да й сподели, нямаше какво да крие. Последно бе разказвала историята си на Ния, която дори не искаше да я чуе, затова сега защо да не повтори?
-Не няма интервю. Всъщност не е кой знае колко вълнуващо. Бях ученичка тук, напредвах бързо, станах най-добрата. Две години преди да ме назначат на този пост, Миньон вече бе заел своя, като колега на моят ментор. Той беше невероятен човек, но дори и най-добрите могат да завършат фатално.
-Имаш предвид, че го убиха?
-Да! Умря в ръцете ми. Може да не значи много за теб, защото с Франсоа не споделяте близки отношения на ученик-учител, но когато този, който отдава всичко за твоето развитие си отиде, е тогава е различно. Дупката трябваше да се запълни и Ерик, чийто управление тепърва започваше ми предложи поста. Така започна моят преподавателски живот, заедно с другия на наемен убиец.
-Ясно!
-Казах ти, не е кой знае какво, но предполагам, че всяка история, колкото и обикновена да изглежда на пръв поглед, крие в себе си своите скъпи елементи.
-Може би си права.
Двете продължиха пътя си по тук не толкова прашните улици, а слънцето не спираше да ги жигосва безпощадно с лъчите си. Червенокосата беше свикнала, като всеки, който е роден тук, но Райден бе все още много млада и макар да не се потеше като свиня на скара, пак усещаше дискомфорта, с който всеки пустиняк трябваше да се справи.
-Ами ти?
-Какво аз?
-Каква е твоята история?
Логично е, нали? Ако питаш ти отговарят, но същото се отнася и за теб. По този начин също събуждаш любопитство и в случая Блъд искаше да чуе от къде точно идва девойката, как е прекарала първите седемнадесет години от живота си и защо не е с потенциалното си семейство, а вместо това скита из вечните пясъци и се подготвя за една от най-трудните професии на света.

Ето още едно доказателство, че да забравяш може да ти струва много, особено, когато пропуснеш до болка ясния закон, че всичко се плаща - по един или по друг начин. Въпрос на момент и късмет е точно колко солено може да ти излезе и дали ще имаш чувството, че някой те е претарашил или ти свалят кожата с нагорещен тъп нож. Рано или късно всичко си опира до късмета.
- Не знам как е при останали, но аз нямах за цел да ставам асасин. Така се стекоха обстоятелствата, че загазих, докато минавах през града и Миньон ме откри. Още се питам дали един ден ще му благодаря или по-добре да не се размечтавам с другите алтернативи. - явно шегата й доатигна и учителката, но това по никакъв начин не я отвлече от основните си въпроси.
-Тогава защо с тук?
-Защото ме покани на разходка. Предполагам...
-Нямах това предвид.
-Знам.
Дали можеше да пусне достатъчно мед от буркана и да залъже остите. Твърде малко щеше само да ги нахъса и разяри още повече, а никак не й се искаше да излива повече от себе си. Сладникавите сравнения не пасваха на нещата, които можеше да разкаже. Изненада! Да си крехък и нежен на вид доста често значи, че живота рано те е прецакал. Някак пазиш това чисто изражение като щит и лъжа. Последните хубавки детски моменти, зад които да прозре, че вътре не си толкова недокоснат и неомърсен.
-Избягах. Не съм първата и няма да бъда и последната, чиято част от историята й завършва така. Нямам къде да се върна и не знам, все още, къде отивам. Не познавам добре баща си, а майка ми... Мъртва е. Следователно имам това тук и може би нещо в бъдещето и се надявам да не изпусна нишката и да нагазя в плаващи пясъци.
Разказчето й звучеше толкова леко й спокойно сякаш споделяве дълбокопазената в семейството й тайна за домашните курабии на баба. В удобен момент можеш да преиграеш и да развиваш театрални спектакли от съвсем малки части история, но в другоро време просто не ти пука. Защо да се правиш, че е друго?!
- Та къде отиваме? -Да се върнем на въпроса.

-Разбирам. - промълви тихо Блъд и това й бе напълно достатъчно.
Макар момичето да не сподели кой знае колко и да не изпадна в подробности, които за някои, може би за нея, са излишни, учителката разбра какво се крие в нея. Болка! Може и да не е болка по изгубеното, а най-вече по това, че животът ти се е прецакал вероломно още в ранна детска възраст и сега на едно само седемнадесет годишно момиче, му се е наложило да порасне преждевременно. Отнетото детство е една от най-големите загуби за човек. Повечето се сблъскват с грозната реалност като пораснат, тогава когато се смята, че са готови да я понесат. Но шепа, като Рен нямат тази възможност. Шансът и късмета им изневерява и те доста рано разбират, че света е едно побъркано, гадно място, където бащи изчезват, майки умират, села биват подпалени, приятели предават и още много. Нямаше намерение да я разпитва повече. И това си бе едно начало и нямаше намерение да дърпа миналото й за конците. Не беше коректно, най-малкото.
-Та къде отиваме?
Да, нека се върнем към въпроса. По това време на деня (минаваше обяд) жегите напредваха като гладиаторска колесница в поредното състезание, без капка жал. Всъщност капките бяха доста - те се стичаха по телата на жителите със своята солена наситеност. И въпреки прекалено високите температури градът все пак можеше да се похвали със своите минувачи, които смело, или пък привикнали с климатичните условия се разхождаха или отиваха по задачи. А точно от това имаха нужда двете жени. Защото както Блъд подчерта, това нямаше да е само вървене по паважа. В главата й се мъдреше още една идея и тя щеше да я включи в действие.
-Рен...знаеш ли кое е основното най-голямо качество на професионалния асасин, след убиването?
Момичето се замисли и се ухили подигравателно.
-Комарджийството!?
-Хахаха, до някъде си права, но не. Не е това.
-Е, сигурна съм, че ще ми кажеш.
-Джебчийството!
-Кое?
-Кражбата, Рен, кражбата. Убийците са ненадминати крадци. Налага ни се често да претършуваме някой, за да измъкнем информация, или просто пари.
-Затова ли сме тук?
-Точно! Ще се научиш да крадеш. Искам да си набележиш някой случаен минувач и да отмъкнеш кесията му. Незабелязано разбира се. Как ще го направиш е твой избор. Дали ще му отнемеш вниманието или просто ще минеш и ще бръкнеш без да те усети, твоя воля. Само не позволявай да разбере намеренията ти и да усети липсващите пари, преди да сме се отдалечили. Навита ли си да пробваш?
Всъщност идеята беше доста предизвикателна и събуди интересът й.
-Разбира се!
-Чудесно! Хареса ли си някой?

/Дили, искам да харесаш някой и да се пробваш. В края на поста нагласяш зарът на късмет и на 2. Ако сбора от числата е над 10 успяваш, ако е по-малък се проваляш. Успех!/

Предизвикателството закипя под кожата й изпращайки наелектризиращи вълни по протежение на цялото й тяло, сантиметър по сантиметър, затопляйки дълбоко под мускулатурата. Ако адреналинът или по-точно желанието да се докажеш пред себе си, което го пораждаше, можеше да се патентова то би било с консистенция на течен благороден метал. Богат златист цвят с огнени отблясъци, които те възпламеняват дори взирайки се в светлината, която хвърля. Така както тази материя краде топлина от огъня, така и Рен се опияняваше от чувството на непознатост и тръпката, която почти проличаваше в позицията на тялото й, погледа й, мимиките и жестовете.
-Хареса ли си някой? - вцепенението й се пропука от гласа на учителката, който разхлаби примката на сладкия транс.
-Още не, но не за дълго.
Очите й обходиха скришом обстановката и преценяха възможностите за успех. Нямаше много избор сякаш си на богата софра, но някак това не беше толкова лоша ситуация. Повечето очи виждат и забелязват дори най-добрите, а тези, които се целят за такива могат да се примирят и с оскъдица и пак да успеят. Практичността на първо място!
-Хареса ли си някой? – гласът на учителката я изтръгна от унеса, който я притегляше все по здраво и разхлаби примката на сладкия транс, в който затъваше.
- Не, но не за дълго. – намигването трябваше да подкрепи твърдението.
Разделена на две улицата не блестеше с много материал за работа, но разпръснатите на рядко фигури крадяха вниманието й. Жена на възраст стоеше приведена в ниша между две постройки и тихо чоплеше нещо по дрипавата торба окачена на раменете й. На метър-два от нея в пълна противоположност стояха група от неколцина мъже и шумно обсъждаха нещо допълвайки го с ръкомахане, възгласи и вулгарен език. Полюшването им в несъществуващ такт подсещаше за количеството концентрат в кръвта и стомасите им и никак не обещаваше приятна картинка след някой друг час.
Под малка тента на отсрещната страна се помещаваше маса, вършеща работата на сергия, с изсипани сякаш с чувал боклуци по повърхността й. Едва ли можем да наречем по друг начин купчината от всевъзможни нещица наброяващи стотици копчета, канапени парченца, игли, маниста и дори лъжички за кафе. И въпреки отчайващата неразбория точно там Рен намери търсеното. Застанал и загледан мълчаливо в „стоката” стоеше с нищо не отличаващ се мъж не много по голям от самата нея. Всъщност момче. Среден ръст, обикновено телосложение, обичайно кафеникава коса подстригана подредено покрай лицето му и две кротки шоколадови очи. Само усмивката му и начина, по който държеше ръцете си покрай тялото подсказваше, че има какво да се отмъкне и това едва ли щеше да му бъде голям проблем.
Чернокоската кимна на другата жена и се отправи с кротка и отмерена стъпка към пясъчно-цветната тента. Очите й блестяха с кроткия поглед на добро и хрисимо девойче, а ръцете й оправяха плата по тялото й, опитвайки се да прикрие дупките от кунаиите с жестове издаващи уж несигурност. О, та определено беше несигурна, но не от неспокойство, че е излязла самичка навън, а по скоро от факта, че трябваше да си избере една от двете торбички на колана на младежа.
-Добър ден. – поздрава й се сподави с чиста и непринудена усмивка едва стигайки до ъглите на очите й.
-Какво ще желаете?
-Ще разгледам, благодаря.
Райден добре разгледа двете кожени торбички без да пропусне факта, че не беше единствената отделила времето си на един детайлен оглед. Начертаният план си беше проба късмет и малко игра, но само ако рибката клъвнеше на кукичката.
Девойката се наведе над възможните покупки и почувства как движението й беше повторено почти дословно и извръщайки леко поглед срещна онези обикновени, но много усмихнати бадемови очи. Докато „кроткото момиче” му отвръщаше със срамежлива усмивка, ръката й внимателно проряза дъното на по-празната и лека торбичка. Съдържанието на вързопа се изля в дланта й. Отвличайки погледа му, като заметна един немирен кичур с другата си ръка, Райден набута неизвестното съдържание директно в джоба си.
-Съжалявам, но мисля, че ме викат и трябва да вървя. Друг път ще купя, каквото ми е нужно.
С още една усмивка и няколко сладки, чак сладникави погледа, асасинката се отправи в посоката, къде остави учителката пред минути. В главата й тиктакаше звук, който отброяваше крачките й. Дали беше успяла? Беше лошо да крадеш от някой, който се кани да купува, но все пак : копчета и панделки? Какво ли беше задигнала, ако изобщо й се разминеше. Кимна на мъжете и помаха на старата жена, за да довърши ролята си и пропсува няколко пъти наум за успех. Който не се моли, или псува или ругае.

The member 'Райден' has done the following action : Зар

'Късмет' : 3, 2

Играта на котка и мишка е толкова забавна, толкова предизвикателна и натрапчиво привличаща. Интересът се загнездва под езикът ти и те боцка сладко при всяко напомняне. Тази игра обаче има един пропуск, една лоша страна - понякога не знаеш кое от двете си - котката или мишката. Може да тръгнеш като хищник, а в последствие да се превърнеш в гризач.
Сега Рен вървеше уверено напред, имитирайки някаква фасада на един напълно непознат й човек, сладникавата девойка в която се превърна. Молеше се никога да не стане такава, не й харесваше, не беше тя, но играта изискваше жертви. Уви, малко преди да стигне до Блъд една ръка я хвана за рамото и спря крачката й. Момичето изтръпна и стисна клепачи. "Това е, сгащиха ме", помисли си тя и несигурно обърна глава, само и само да срещне погледа на младежа от сергията, който въпреки всичко продължаваше да се усмихва.
-Извинете, госпожице!
-Д...да.... - реши да продължи с паравана асасинката.
Момчето само протегна длан и я разтвори, в знак, че си иска това, което му принадлежи.
-Парите ми, моля!
Беше доста културен за човек, който току що са обрали.
-Какви пари?
-Моля, не е нужно да се преструвате. Ако ми ги върнете сега ще си спестим досадните разправии.
-А...! А...как разбра? - не издържа красавицата, издавайки самоличността си.
-Хехе...не е първия път, в който съм се сблъсквал с джебчии. Повечето обаче са били доста по-добри. Теб те усетих още докато режеше дъното на кесията ми.
-Но как?
-Не пипаш меко! А сега, моля.... - сгъна още няколко пъти пръстите си, за да й напомни защо е тук.
Хубавицата въздъхна и извади дажбата си от джоба. Реално тези пари не й трябваха, тя се стремеше просто да успее, но явно първият й опит се провали. Върна му парите, а той с тази постоянна усмивка й благодари (представяте ли си) и се отдалечи, като й пожела повече късмет другия път. Ама че човек.
През цялото това време, червенокосата наблюдаваше случката от страни, без да се намеси. Искаше да види как ще се справи малката при проблем, но явно потърпевшия бе миролюбив и предпочете всичко да се размине кротно и тихо.
-Нямаше късмет, а?
-Явно!
-Той е прав. Пипаше много грубо, веднага ще те усетят. Играта ти е добра, но това е само половината. Ако се преструваш перфектно, но допирът ти е много очебиен, няма значение колко добра актриса си, нали?
Девойката се намръщи, но не каза нищо, до след няколко секунди.
-Искам да пробвам пак!
-Заповядай. - обходи с жест присъстващите Блъд. -Но този път бъди по-внимателна.
И ето как за пореден път, Райден оглеждаше минувачите, за да реши коя ще е следващата жертва, с надеждата в крайна сметка да си остане такава.

/Дили, втори опит. Този път без зар, аз ще реша дали си се справила./

Понякога, плашещо често явяващо се понятие, ако се замислим, се налагаше един на пръв поглед изпипан и безупречен план да смени толкова рязко посоката, че дори собственика му да получи световъртеж от това.
Сега девойката стоеше и обмисляше следващите си действия с идеята да намести и запълни всеки пропуск, който бе допуснала в предишния си опит. Беше мърлява работа. Нямаше да си го признае на глас, но дори тя самата се съмняваше, че ще успее още преди да почувства ръката на рамото си. Съмненията са хубаво нещо, когато не са поставени вече пред свършен факт - тогава просто от тях боли глава или егото ти пострадва, което и да е по-лошото в дадения случай.
Всичко на малката уличка си вървеше тихичко и досадно обикновена, както преди няколко минути. Ничий живот не зависеше от това, както се случва на останалите и ни най-малко нямаше да се промени от една открадната кесия или опита за това. Мъжете продължаваха да се похдилкват глуповато и да блещят простотии в зачервените лица на събеседниците си. Възрастната жена си беше там, където погледа на момичето я забеляза преди, незнайно защо все още загледана в ръцете си и плата в тях. Наистина на света изобщо на му пукаше за един или някой отделен индивид. Е, освен, ако точно тази личност не представляваше много добра играчка в ръцете на съдбата. Тук, за съжаление, нямахме такива ярки примери за човешки потенциал.
Докато претегляше възможностите между пияниците на сергийките по каменната настилка точно срещу погледа й се приближаваше двойка от хира малко след разцвета на силите си, ако това можеше да ги опише добре. Жената слабо напомняше на аристократка с беглите си опити да наподоби такава и всяко не достатъчно наблюдателно око или незапознат с прослойката човек щеше тутакси да направи грешката. Лека заоблените й форми се криеха зад прилично скроен женски костюм от сако и дълга до глезените пола, които безспорно не бяха за нея, но на койу му пука, когато всъщност зяпаш висококачествените материи и шевици. Сякаш това не стигаше погледа ти се чудеше между коя по накичена част на тялото й да спре или просто да зяпаш напудреното й червенобузесто лице. При такава картинка на гротескна карикатура на изтънченост и изисканост човек се чуди да се разсмее ли или просто да извърне лице от видяното. Мъжът обаче беше друго нещо. Съвсем друга категория човек. Поне с десетина години по-млад от жената до себе си и все пак с поне толкова по-стар от Райден той си излъчваше чиста прова опасност, която изобщо не си правеше труда да прикрие или замаскира. Щом човек има такова излъчваше, което не се описваше с лице, гримаса или нещо такова, а буквално струеше от под кожата му - просто е жалко да го криеш по някакъв начин. Движеше се като хищник със стъпки, които танцуваха по настилката и отекваха в напълно погълнатото от предизвикателството внимание на асасинката. Струваше ли си? О, да и един бог знаеше, ако не успееше колко щеше да боли. Душевно, разбира се.
Приведена и забързана в тяхната посока в мислите й премина идеята да използва енергията, за да улесни начинанието си, но бързо тези мисли бяха порицани и прокудени в забвения. Просто играта не беше същата, когато смекчиш обстоятелствата. Някак губеше чара си.
-Рамон, трябва да купя толкова много неща. Как ще носиш всичко това? Трябва да вземем още хора. Трябваше...
-Няма нужда.
Разговора достигна до нея през естествения шум на тълпата и скъсаващото се разстояние помежду им. Девойката размърда ръка под заслона на ръкава си и се погрижи този път да не допуска същата грешка. Сблъсъка между трите тела се разигра толкова бързо, че предвид обстановката изглеждаше почти нереален. Бяха секунди проточени в мигове, които трябваше брилянтно да се напастнат един към друг.
Ударът с тялото на жената. Ръката на мъжа, която се прокрадна между двете им и улови тази на напудрената "дама". Извъртането на телата им, когато той я провлече, за да я измъкне от плетеницата, която образуваха. Ръката на момичето, закрита зад торса на жената от очите му, която нежно издърпа малката връвчица на талията й. Боже, талия - друг път. Връхчетата на пръстите й леко подръпнаха дебелата, колкото пръста й лента и кожената кесия се изхлузи нежно в същата тази ръка.
Секунда преди той да я види. Миг, в който парите намериха вътрешния джоб на горната й блуза. Сълзите избиващи през очите й и червенината, която толкова трудно се прокрадваше по лицето.
-Госпожо, много съжалявам. Господине! Не ви видях, бързах. Съжалявам, трябва да тръгвам.
Рен се огледа сякаш зачервените й очи търсеха някого в тълпата. И сякаш не сикаха да го открият. Този път не се постара да скрие разкъсаните дрехи - постара се да ги видят. Лицето й изглеждаше сякаш сълзите се бяха стичали повече от няколко бегли секунди.
Жената извърна отвратено лице и занарежда недоволства към мъжа, докато той направо изглеждаше сякаш разрязва мислено младото дете пред себе си. С жената беше лесно. Сякаш да откраднеш бонбон от бебе. С мъжа - сякаш дърпаш месо от челюстта на вълк. Сега остваше само да хукне и панически да продължи импровизираното си бяство. Този път наистина.

Брилянтно изиграно, не мислите ли? Да, този път малката убийца се справи блестящо или поне почти. Съвсем скоро мъжът, чийто поглед преценяваше като на орел, щеше да се усети, но до тогава Рен щеше да е далеч от полезрението му и нямаше да може да я хване. Веднъж сдобила се с кесията, тя хукна в тълпата, уж разстроена от нещо. Стъпките й бяха хаотични, като на човек, който го гризе трагедия, а ръцете й ръкомахаха във всички посоки. Дори жената, която плетеше забеляза това изнурено момиче и състрадателно поклати глава, съжалявайки, че вижда такова младо дете да плаче. Милата дори не подозираше, че всичко това е просто игра. Игра, която подклаждаше нервичките ти и ги караше да горят в копнеж за още. Това си бе предизвикателство, което разширяваше въображението ти до краен предел, позволяваше му да изгрее, да избуи и да заслепи всички останали. Ако можеше да залъже простата публика, то следващата стъпка бе още по-лесна.
Вече закрита от плаща на многобройните тела, в далечината се чу пронизителен писък, гърлен, но квичащ.
-Парите ми! Парите ми, няма ги! Обрали са ме! Обрали са ме!
Красавицата дори не обърна глава, за да не се издаде. Ако дадеше дори малък признак на заинтересованост, всичко щеше да се провали, затова продължи стремглаво напред, все още неизлязла от роля. Една ръка се протегна от тъмната пресечка, сграбчи я за китката и я дръпна толкова рязко, че трупът й се изгуби в сенките на ъгъла. Намери се приклещена между стената на някаква сграда и Блъд, която я наблюдаваше усмихнато.
-Много добре! Това е друго нещо.
Учителката взе кесията, отвори я и без да брои, установи, че в кожената торбичка има поне хиляда злато. Рен си ги заслужи и щяха да си останат за нея, но на червенокосата й хрумна друга идея. Защо пък да не се възползват от труда си?
-Какво ще кажеш за една почерпка? - засмя се красавицата люшкайки кесията пред лицето на тинейджърката.

/Дили, получаваш джебчийство първо ниво. Интелект-8, Ловкост-8. Опит-6. Сега реши какво ще правите и го направете, където намериш за добре./

Чувството да те прегръщат...не знам беше толкова хубаво, успокояващо. Всички лоши помисли бяха брутално изгонени, като закрила, като бункер, в който се криеш, но вместо високи зидани стени или подземна гробница, си в нечии обятия. В обятията на някой близък, на някой важен за теб. Първоначално дори не смятах, че Чи ще ме докосне, след случката от сутринта, но още когато се блъснах в него и той ме целуна по челото в коридора, всички съмнения изчезнаха. В крайна сметка не се сърдеше, не ме отбягваше и не го бе страх или поне не колкото очаквах, да ме докосне отново, макар и бегло, макар и без да преминава границата като преди близо десет часа.
Когато първоначално ми предложи да се махнем от стаята, предположих, че ще ме замъкне на онова глупаво парти, където разлигавените новаци ще се опитат да се представят кой е по-голям мъж, а същите после, подпийнали и поради което насъбрали малко смелост, която иначе им липсва, ще почнат да свалят всяка срещната жена, независимо дали на трезво биха й обърнали внимание или не. Но той ме изненада и предложи нещо напълно различно. Вярно, че отказах, но когато се изправи и ми подаде ръка с обещанието да не съжалявам, реших, че това е правилния избор. Ту щяхме да се махнем от там, ту щяхме да сме заедно, което автоматично превръщаше вечерта в добра. Напънах се да се усмихна и поех ръката му. Той ме дръпна, така че да стъпя на крака и за десет минути си облякох едни дълги бели дънки, една сива тениска, разроших косата си, взех всичките си нужни наличности и двамата напуснахме сградата, преминавайки под аранжимента на викове и смехове от стаята на зеленокосите пуяци.
Макар че слънцето отдавна се бе скрило, нощта бе пред нас, затова не бързахме за никъде. Поради тази причина не взехме коне, дори и един, а тръгнахме пеш радвайки се на прохладата и рязката смяна на температурите. В интерес на истината, разговорът който водехме бе все в зоната на паранормалното. И как иначе, след подобна случка, мисълта ти неволно се накланя в тази посока и почваш да разсъждаваш. Има ли живот след смъртта, сами ли сме. Все пак всичко стигаше до вярата. Ако вярваш в нещо, то несъмнено ще се превърне в реалност. И обратното - ако не вярваш в нещо, то няма как да те нарани. Докато се качим на горния град, Дъст все още ми разказваше как веднъж като бил малък е бил почти сигурен, че духът на баба му му се явила, но така и не можел да я види и сега смяташе, че детското му въображение си е играело с него повече от необходимото. Аз лично бях склонна да му повярвам, взимайки предвид срещата ми с подобни същества и то не веднъж.
Озовавайки се на главната улица на Захрид изглежда се лутахме без цел или посока, но бях сигурна, че русокосия има такава, а аз просто го следвах по петите, спомняйки си за обяд, когато бях тук, за църквата и за изключителното съвпадение, че точно днес привидение реши да ми се яви. Всъщност не смятах, че е съвпадение, но дори не исках да го изричам на глас. Не вярвах в съвпаденията. За всичко си имаше причина. Това, че не я осъзнаваме и тя не ни блъска силно в челото, не означава, че такава няма.
Другото, което ме терзаеше бе сутринта. На няколко пъти исках да го спра, да го хвана и да му се извиня, че избягах или още по-добре да довърша започнатото, но всеки път, в който понечвах се спирах, заради забраната на непознатия от главата ми и се отказвах, като някакъв пълен страхливец. Бях добра в много неща, но конфронтацията на чувствата ми не бе едно от тях. Нещо, за което съжалявах, но не можех да променя, затова просто продължавах да го следвам, с надеждата да не подхванем неловката тема. И за да се подсигуря промених посоката на разговора:
-Къде всъщност отиваме?
Не му държах сметка, по-скоро любопитствах типично по женски и се чудех дали вече е планувал всичко или ще го измисли на момента.