Улиците

Те наподобяват тези на горния град, само че са по-къси, защото тук всичко е по-сбито. Населението се състои почти само от асасини. Винаги трябва да си нащрек.

В единия момент, Матюс умуваше къде да ме заведе, а в следващия вече вятъра свистеше в ушите ми.И то не от внезапно развила се буря, а поради скоростта на светлината, която той разви с тичането си.Държах се здраво за врата му, гласните ми струни се опитваха да възпроизведат най-високият тонм който могат.Пред очите ми се сменяха различни картини-хора с кожи и странни шапки, заобиколени от вековен сняг, гъсти гори и ширни поля се редуваха в бърз танцов такт опитващ се все едно да покаже природното разнообразие.Нямах спомен дали преди това съм излизала извън Феникс, но сега ми се отдаде възможността да зърна зрънце по зрънце разнообразието на този свят.
Докато се усетя вече се бяхме озовали насред пустинята, но около нас бяха издигнати сгради в еднообразен стил, сякаш самият вятър в играта си с пясъка ги бе моделирал.Бяха издигнати изпокъсани тенди, а под тях търговци предлагаха стоката си.Имаше неща, които очите ми не бяха виждали и все пак имах възможността да се нагледам на оръжия...тук те бяха в изобилие:
-Ерик, наистина май си падаш по нестандартните неща.-засмях се аз, докато вървяхме по продължението на улицата.
Очите ми попиваха всяка една суха подробност от този град, суха защото имах чувството, че нещо е изпило течностите му.Спрях се на една сергия на, която продава най-различни джобни ножчета.Измежду всички едно ми грабна вниманието.Беше красив малък нож със сребърно острие, а по дръжката му бе захваната от здравия захват на дракон.Беше като бижу, което веднага ми се прииска да притежавам.Попитах колко струва и цената ми се стори меко казано смешнаи след две минути вече се радвах на новата си придобивка:
-Нали ще ме учите да ставам боец, трябва да имам оръжие...-обърнах се към Ерик в детинска радост.
Подмятах ножа си насам-натам и без да искам се блъснах в нещо.Удара бе силен и ме отблъсна назад.Пред мен стоеше жена, в стегнати дрехи с черна коса и червен бритон, само очите й се виждаха, защото лицето й бе пристегнато от черен плат.На гърба си носеше голяма катана...и без да й се налагаше да я вади, вече погледът й ме разрязваше на парченца със своята злоба.Тя направи едно ловко движние извади от джоба си малък джобен нош подобен на моя:
-Внимавай къде вървиш малката, ако не искаш да си намериш белята.-острието болезнено опираше в гърлото ми.
Нещо в главата ми прещрака и в този момент отблъснах ръката й и я фраснах по носа:
-Така ли се отнасяте с гостите на вашия град?!-разбира се, след това веднага съжалих за стореното.
Момичето започна да става червено като бритона си:
-Никой не може да посяга и да държи подобен тон на великия асасин Весалия!-каза тя в яростта си се приготви да ми се нахвърли.
В този момент Ерик застана между двете ни и тя се блъсна в силните му гърди:
-Виж миличка...дошли сме да се нагостим, пък и тя още не е наясно как се случват нещата.Моля те да извиниш приятелката ми и да се разминем без да си създаваме проблеми.
Въпросната Весалия просто изгрухтя злобно и продължи по пътя си:
-Съжалявааам!Наистина не знам защо я франснах, не искам да създавам проблеми, дошли сме да се забавляваме!-казах аз.
Ерик просто ме прегърна през рамо и продължихме по пътя си.

Чувствах се като сдъвкана и изплюта от някое гигантско животно.Лицето ме болеше, кокалчетата на ръцете ми бяха протъркани, не си усещах корема и ходех преведена,ол да и плюех кръв.Не бях изтрезняла затова болката, която усещах беше по-притъпена...беше ме страх от момента в който действието на алкохола щеше да премине, затова в едната си ръка държах чашата с дополовина допития коктейл и от време на време го повдигах, като някакъв алкохолик.Като излязохме от бара минаваше полунощ, а нощта беше прохладна, почти студена:
-Доста безразсъдно от ваша страна да се впуснете в нещо, което не е по силите ви. Добре ли сте?
Ерик беше опианен от адреналина, който създава едно сбиване и се тресеше като катерица пристрастена към кофеин:
-Да,да,да много сме добре, супер сме!Мога и още, ти да видииш, ти дааа видиш!Къде се, къде са?Само ми ги покажи.-пърхаше той, като половината от нещата не му се разбираха и докато говореше плюеше слюнка и кръв.
-Като изключим драскотините сме добре, като се приберем едно топло мляко ще оправи пораженията, както и един здрав сън.Само не мога да разбера къде изчезнаха еднороозитеее...-започнах да се оглеждам аз, поклащайки се.

Франсоа поклати глава.
-Тея чужденци не могат да пият, нес па? - зададе сам на себе си въпрос с надеждата да получи умен отговор, но си даде сметка, че такъв може да получи само и единствено от себе си, така че потвърди това си мнение с няколко кимания и пак се обърна към тях. Не беше изпуснал много - стояха си кротко и се оглеждаха за еднорозите. Най-много да зърнеха някоя камила хрупаща сено, но еднорози НЕ!
-Хайде. Ще се прибирате на сутринта. Не ми се ще да ви спасявам задниците, за да ви намерят после удавени в кладенеца или в някоя канавка. Ще пренощувате в базата.
Арадел подскочи малко назад. Много не й се искаше. Хубав, хубав, спасил ги е, спасил ги е, но все пак беше убиец и много много не знаеше или по-скоро не можеше да осмисли дали да му вярва.
-А не, аз, аз пеша...пеша ще се прибера. Ще ми отнеме само няколко дена. Те еднорозите ще ме закарат.
Миньон я изгледа тъпо, отиде до нея и я хвана за кръста. Преди да успее да се усети я вдигна и я преметна през рамо, като горната половина на тялото й висеше зад гърба му, а краката й ритаха във въздуха.
-Ей, ей. Не разбра ли - еднорозите ще ни закарат? - почна и Ерик.
Асасинът изгледа по този начин още веднъж, отиде при мъжа и го метна на другото си рамо по същия начин. Обърна се и потегли към базата, носейки двата мага с пърхащите им крака и мятащите им ръце.
-Еднорози, друг път. Ил сон фу!

/Гери пиши в Апартаментът/

Беше красиво! Наистина, наистина красиво. Райден не знаеше къде е. Не искаше да знае и нямаше значение. Който не я разбираше можеше да си хваща пътя, но тя наитина харесваше този град, място , нещо?!
Улиците, които едва се разкриваха пред очите й и бързо се губеха зад хилядите ъгли, бяха тесни, прави и отчайващо напомняха на лабиринт от брашлян. Всеки камък приличаше на предходния, всеки ъгъл, всяки нища, всичко. Бяха образувани от сградите толкова близо една до друга, че по-едър човек можеше да се движи по тях и да загрява постройките с полъха на естествената си топлина от раменети си. Клаустрофобичното чувство, че вдигнеш ли ръце на страни ще докоснещ единия и другия край на улицата тук стоеше натрапчиво в гърлото й. Мъртвешки сивопепелявия цвят на някогашния камък сега се губеше под фината настилка на пясъка, която покриваше всяка следа на нещо различно. Очите й се стрелкаха между фугите на плочките, мазилките, каменния зид и нищо не можеше да я накара да запомни един определен ъгъл. Нищо! Трябваше да се хване за малките драскотини или белезникавите обезцветявания тук и там, за да задържи различна картина за всяко място. И всичко губеше смисъл, когато песъзинките разместеха местата си и загубеха знаците от погледа й.
Звуци... тишината има звук. Дори тя има онзи натрапчив звук на кръвта във вените ти, на туптящото ти сърце, на разбърканите ти мисли. Онази съвършена тишина, в която можеш да чуеш единствено себе си. И никой нормален град нямаше точно тази тишина, която стоеше надвиснала като мъгла над този и го задушаваше в беззвучие. Нещо трябваше да шумне. Нещичко. Дори мъртвите издават звуци докато телата се разлагат или костите се трошат изсъхнали от времето. Мъртвешка тишина... Не, много повече.
Сухия въздух, който сменяше грениците между топло и студено по кожата й, лъжеше последното от сетивата, на което можеше да се довери. Всяко движение пораждаше течения, малък незначителен трепет на въздуха, който можеше да бъде усетен стига да знаеш какво търсиш. Раздвижване на въздуха, промана на посока на вече съществуващо течение, спиране на част от повяващ вятър, затопляне от нечие тяло или застудаване от засместване на въздушни нива. Нямаше...нищо, което тук можеше да се усети под напора на непрестанно сменящия се въздух. Всичко крещеше самота.
Тогава защо? Защо?
Гърба й настръхваше. Мускулите по протежение на тялото й плавно се стягаха, а крайниците й се отпускаха с готовност на предприемат нужното движение. Лицете й се избистри, изчисти и избави то всяко чувство и изражение. Празнотата не познаваше болка, страх или непредпазливост. Не познаваше заблуда или слабост. Беше инстинкт – чист и първичен.
Ако нямаше нищо защо тялото й очакваше кинжал залетяващ се към сърцето й? Защо можеше да се закълне в боговете, в които почти не вярваше, че отрието вече търси начин да задере гърба й?
Толкова вглъбена в мислите си тя почти изключи, че Проклетия мъж още я държи през кръста, а тя подсъзнателно иска да му счупи носа. Задоволи се само с това да му хвърли студения, празен, сребристо сив поглед, който сега лежеше на лицето й. Той я подценяваше, а това беше шибана грешка, която ако имаше късмет щеше рано или късно да му избие от тъпата глава.

Дали той я подценяваше е спорен въпрос. по-скоро виждаше през нея. Не му трябваше повече от минута, за да изучи цялата й същност, стабилната магия намираща се в нея, желанието за бунт и пълната липса на опит. Не е достатъчно да притежаваш нещо, да го имаш, а то да си стои вътре в теб и да събира прахта на времето, докато закърнее до толкова, че може да получиш вътрешен ревматизъм. Нужен беше тренинг, практика, всекидневно мъчение с пот на челото и рани по тялото. Той го знаеше най-добре от всички. Не случайно си беше заслужил славата на най-добрият. Най-добрият никога не се надценяваше, той знаеше точно колко струва. Знаеше колко струват и останалите. Сутринта, когато се блъсна в онова синекосо момиче, видя в нея нещо неопределено, което бягаше даже и от неговият остър поглед. Нещо прекалено дълбоко, но някак си забравено. В колежката си виждаше отличен професионализъм и макар че не й достигаше съвсем малко, за да го настигне, той скрито я уважаваше. Друг е въпросът, че никога не й го показваше и често се дразнеха. А в това момиче тук, виждаше скрит потенциал, който има нужда само от малко побутване, за да изплува на повърхността. Но инатът и пречеше. Един наемен убиец никога не трябва да позволява на страстите да го завладеят. Те бяха за другите раси. Те, за разлика от тях, можеха да си го позволят.
И ето, че тя го погледна по същият онзи ядосан, сух начин. Дреме му. Франсоа просто вдигна ръце и я остави да се строполи по задник на прашната земя.
-Хайде ставай. Да не съм ти носач?
Ама, че е проклет. Дразнеше я, много я дразнеше, но вече тръгна след него. Харесва ли й или не, имаше нещо в него, което я караше да продължи да го следва. Може би някакво вътрешно усещане, че е попаднала на точният човек. Този, който ще й открие света на възможностите. А след време ако иска да го убие, да пробва.
Райден се изправи и изтърси прахта от себе си. Миньон се обърна по посока на не много далечната база и вдигна пръст.
-Там е нашата крайна цел. Але....
И пак тръгна, оставяйки я да припка след него като малко кученце.

/Рен, Рен, Рен, голяма напаст намери. Пиши как стигате до базата и влизате в залата Димна завеса. Там ще се проведе приемното ти изпитание/

Дъст и Ния не се намираха в Сахрид. Даже, все още бяха едва извън Базата, обикаляйки с красивият кон. Момичето прилично се стараеше да не докосва младежа за кръста или за която да е друга част на тялото, за да не прекрачва границите на личното му пространство. Или пък той на нейното...
Когато излязоха от Базата, конят им захождаше в лек тръст. Дъст се стараеше да не пришпорва коня си, за всеки случай. Не искаше момичето да се изръси от него, още при самото им тръгване.
Когато излязоха от Базата, я обиколиха няколко пъти, в които момчето показваше всичките и части.
Разказа и за Пясъчника и неговото създаване. Как преди години всеки е бил против малкия басейн, но след като се е появил...той постоянно бил пълен. За Димна завеса и учителите които са в него. Описа и какво може да очаква от тях и какво ще и помогне за в бъдеще. За Доджото и забавленията които можеше да намери там. Вмъкна и няколко лични забавни случки, с които се надяваше да разведри обстановката. Предложи и също така, след тренировки да посещава често Калната баня - едно от местата, където умората изчезва. Наистина си бе преимущество да имаш такова място, в което да разпускаш след дългия ден. Лечителката и общежитията ги пропусна, защото не бяха толкова важни. Но Ерик Чосър, си го остави за десерт.
Дъст пое надолу, право към Сахрид. Искаше да отскочат поне за малко, преди да се върнат в стаята си. Вярно че телата им бяха все още мокри от водата, но с галопирането на коня, щяха да изсъхнат. А и вечерта все още не бе станала сковаващо студена. Температурите бяха малко над нормалните за съществуването без да се потиш като прасе и Ния бе изключително доволна. Тя се държеше здраво за задницата на коня, която ритмично се подрусваше след всеки негов скок.
Галопирайки право към Сахрид, им се наложи да преминат през няколко големи пясъчни дюни. Докато се спускаха по тях, Дъст предупреди Ния да се държи здраво. Склона бе стръмен и добре беше за нея, ако се държи здраво. Усещаха се пясъчните пръски от дюните, повявани от нощният вятър. Песъчинките се сипеха върху главите им, оставайки по мокрите им коси.
- Проклет пясък! - изруга момичето.
С всяка изминала минута, докато се опитваха да се измъкнат от дюните, песъчинките ставаха все повече и повече. Дъст изглеждаше леко притеснен, въпреки че Ния не виждаше лицето му. Оглеждаше се във всички посоки, търсейки изход. Премина през няколко големи дюни, но и от там не можаха да се измъкнат бързо. Опита се даже, да преминат право нагоре през една, но склона бе твърде стръмен за животното. То се подхлъзна и обърна хода си право надолу. Поеха пак по тясната образувала се пътека, която бе единственият им изход. И, ето го. Пред тях стоеше полегат път, който водеше право нагоре. Усмивка се изписа на лицето на момчето, което пое право нагоре. Веднъж стигнал до върха и, усмивката му изчезна. Там където трябваше да се вижда Сахрид, в момента нямаше нищо. Всъщност, имаше...но това не бе град. Въпреки че бе вече нощ, светлината идваща от луната ясно им показваше какво има пред тях...пясъчна буря. Покриваща пътят пред тях, сякаш падаше от небето.
- Какво по... - опита се да извика Ния, но в този момент Дъст дръпна рязко юздите на коня и поеха в странична посока.
- Дръж се здраво! - извика отново момчето, но този път с пълно гърло.
Нямаше изход назад, а напред пък изобщо. Трябваше да опита нещо, с което да избегнат бурята, която щеше да ги връхлети. Асасина пришпори коня си. От лекия тръст, в който преминаваше, хода му премина в галоп. Силен, удрящ право в земята и пръскащ пясък навсякъде. Конят сякаш щеше да откъсне крайниците си, усещайки приближаващата опасност. Знаеше че трябва да тича и това бе единственото нещо, което се искаше от него в този момент. Но, твърде късно... Вятърът бе достатъчно силен, а бурята се движеше прекалено бързо. Нямаше и минута, когато ги връхлетя странично. Конят бъркаше посоката в която тичаше, от силните удари на пясъка. Очите му се замъгляваха, а пред него пътят се скри. След секунди се оказаха в центъра на бурята. Сред нищото. Ния едва виждаше тялото на съквартиранта си, въпреки че бе на сантиметри от него.
В този момент, пред нея се появи ръка. Неговата, която държеше въже. Секунда по-късно видя и лицето му, което се допря до нейното.
- Стой спокойно! Ще те завържа!
Момичето усети ръцете му които преминаваха през кръста и. Но в този момент, една силна вълна от пясък се блъсна в тях. Удряйки право краката на животното, то се препъна, претърколи се напред и се сгромоляса право в пясъка. Ния изхвърча на няколко метра в страни, а асасина доста по-далеч нея. Инстинктивно русолявият мъж се изправи на ръце и погледна пред себе си. Не виждаше нищо. Въпреки че бе дете на пустинята и бе свикал с тези бури, те бяха величествени. Никой не можеше да се справи с тях.
Момчето се изправи на крака, опитвайки се да балансира стойката си. В ръката си усети все още въжето, с което искаше да върже момичето. Разбра че нея я няма и че е изгубена в бурята. Сърцето му се стегна.

- Ния... Ния...
Започна да крещи с пълно гърло, въпреки че вятъра почти го заглушаваше. Не спираше. Дори да го болеше от пръските пясък които влизаха в гърлото му, отново продължаваше да вика името и. Докато викаше, следваше посоката на въжето което държеше в ръцете си. Надяваше се да я намери на другия край на въжето или поне някаква следа от нея...

Бурята нарастваше с всяка изминала секунда. От обикновена природна стихия се превърна в циркулиращ ураган, който засмукваше всичко по пътя си. А тъй като ние бяхме единствените по пътя, тази чест се оказа за нас. Сред многобройните неуспешни опити на съквартиранта ми да се измъкне, дойде и началото на края. Неизбежно е. И двамата го знаехме. Конят се препъна и изхвърчах на десетина метра напред. Паднах по корем и се изправих на колена. Пясъкът остро като камшик жигосваше тялото ми. Развяваше почти изсъхналата ми коса, а погледа бе замъглен. Не можех да разпозная нищо. Навсякъде където погледна само летящ пясък. Пясък осветен от лунната светлина. Върволица от милиарди песъчинки, забиващи се под клепачите.
-Дъстт.....Дъсттт......
Нищо. Виковете потъваха в бездната на центрофугата, заглушавани от неумолимият вятър. Опитах се да се изправя, но почти веднага се строполих обратно. Не можех да стоя стабилно изправена. Не ми оставаше нищо освен да лазя. Обърнах се в обратната посока и заривайки пръсти в пясъчниците тръгнах натам. Но само след няколко метра срещнах първото препятствие. Краката ми потънаха в свличаща се лагуна. Издърпах се, колкото можах по-бързо и отново се огледах. Съзрях краят на въжето, който се вееше безцелно в нощта. Стигнах до него и го улових. Когато го дръпнах осъзнах, че нещо от другата страна го държи здраво. Трябва да е той. Почнах да го навивам по китката си, за да се придвижвам и след минути може би да го достигна. Но явно природата имаше други планове за нас. Вятърът задуха толкова силно, че изпуснах връзката и се преобърнах по гръб от създалата се върволица.
-Ния..... - чух в далечината, която сигурно бе доста близка, но викът звучеше толкова затъпен, че ти предаваше илюзията, че е на километри разстояние.
-Тук съм...... - изкрещях с всичка сила, но веднага след това се сепнах.
Пред мен се разиграваше панаир на земната гибел. Тайфунът се намираше само на няколко метра от тялото ми, готов да го завлече в епицентърът си и да прекрати ранният му живот. Уплах се прокрадна в клетките на душата ми. За първи път изпитах страх, откакто попаднах на това проклето място.
Изведнъж усетих нещо ново, което буквално разтърси трупът ми като бушуващ вулкан, готов всеки момент да изригне. Мозъкът ми почна да кънти, мускулите да вибрират, напрежението смесено с нечуван адреналин се повиши толкова, че усещах как капилярите ми ще се пръснат. Чувството бе като нарастващо електричество, обхождащо дословно органите ми. Сърцето ми ускори своят ритъм до толкова, че налягането в черепната кухина, рязко намаля до минимум. Преди да се усетя какво изобщо върша, разперих ръце по посока на тайфуна и от дробовете ми се откъсна едно раздиращо, грозно:
-Изчезнииииииииииии........
Изведнъж от пръстите ми се процеди невиждана преди енергия. Бе ярко синя. Ръцете ми трепереха в неописуем конвулс, а масивните снопове се отправиха право към бурята. Сляха се с песъчинките. Минаваха през тях като искрите на светкавици и проблясваха в тъмното небе, като зов за помощ. Една по-голяма част се отправи право към урагана и се сля с него, образуващ огромен кръг от бежово и електрическо синьо. Не само го обгръщаше. Поемаше го в себе си. Поглъщаше го, като паст на митично невидимо създание.
Изневиделица всичко утихна, всичко се застопори. Пясъкът, тайфуна, самото време, самото място - всичко стоеше статично. В следващият миг песъчинките просто се строполиха на земята, като дъжд, а ураганът почна да изтънява, докато накрая не изчезна безследно. Всичко просто изчезна. Прекрати съществуването си, прекрати безпощадната си десница на природния закон. Изпари се.....
Стоях на земята, по дупе, невярваща на това, което се случи. Как, кога изобщо успях? Защо? Усещах една тънка струя кръв, стичаща се от ноздрата ми. Погледнах към дланите си. По тях все още проблясваха тънки линийки от непознатата магия, докато накрая не попиха напълно под кожата ми.
-Какво за бога е това?.... - прошепнах на себе си, но отговор не дойде.
Вместо това чух името си нейде близо зад гърба си. Извърнах глава и видях Дъст задъхан, краката почти не го държаха. Той повдигна поглед нагоре, към вече несъществуващата опасност, а после към мен с покруса, неразбиране, изумление и още много мисли и чувства събрани в едно.
-Как, по дяволите, го направи?
И аз това се питам - как? Нямаше логичен отговор, нямаше даже правилен.
-Нямам никаква представа.....

Вървяхме повече от половин час, докато най-накрая навлезем в града. Не бързахме. Тъкмо беше минало следобед и имаше още доста време до края на дена, а ако не се приберях и цялата нощ, нямаше да имам нищо против. Обичах нощта. Даваше ми това спокойствие и мистика, от които имах нужда. Всичко изглеждаше различно по тъмно. Най-съкровените ти желания, тайни или мечти можеха да избълват на повърхността и ако си поне малко късметлия, да се случат без дори да се надяваш. Просто вечерното, мълчаливо светило даваше нов облик на света - по съвършен, по-приказен, по-красив и до някъде страшен. А страха е чувство, което мисля, че всеки трябва да изпита. Не за друго, а за да опознае самият себе си.
Но да се върнем към деня. С Блъд крачехме бавно към кръчмата, не обръщайки особено внимание на околията. Бе някак си пуста и безинтересна. Сивотата и монотонността се бяха вкоренили до болка в сградите и сякаш чувствах, че никоя друга земя не може да е толкова еднообразна. Не говорехме кой знае колко. От време на време прехвърляхме по някоя друга реплика, всичко в границите на общите приказки. Беше ми твърде рано за разкрития.
-Така и не ми отговори на въпроса. - попитах я по едно време.
-Кой въпрос?
-От къде знаеш песента? Известна ли е или нещо подобно?
-Защо толкова те интересува?
-Казах ти - чувствам я някак си позната, макар че нямам спомен да съм я чувала преди. Не мога да го обясня, затова не искай това от мен. Достатъчно е просто да ми отговориш.

Уау. Цели 200 злато! Не се надявах на толкова. Мислех, че ще си тръгвам максимум с 50 на вечер, но предложението му беше щедро. Прекалено, може би. Е, да не съм някой балък, че да откажа такава заплата? Че и забавление. Кой като мен. В рамките на месец щях да натрупам десеторно повече, отколкото разполагах в момента. А тогава - почивка! Колко хубаво само звучеше. Да отида на някое студено място, както са пустините нощем или може би някъде, където въздухът е влажен и не суши кожата. Благодат.
Крачехме с асасинката бавно към дома, като от време на време тя залиташе. Май не държеше на пиене. Това само ме разсмиваше допълнително. Но не мога да си кривя душата. Оказа се по-приятна компания, отколкото очаквах. Не бих отказала някой път да ме придружи отново или пък даже тя сама да избере дестинацията. Но да не се впускам в прекалени своеволия. Все още й нямах доверие. Не и пълно. Едва ли имаше някой, който можеше да ми го спечели. Не знам, но така мислех. А и като се има предвид, че бях дошла от нищото, едва ли и преди е имало такива хора. кой знае.
След близо час стигнахме и фасадата на базата. Изглеждаше доста спокойна. Тук там някой друг прозорец светеше, но като изключим това, нищо особено. Допуших последният си фас, който хвърлих преди да пресечем входа. Изкачихме се по коридорите, където се сбогувахме.
-Сигурна ли си, че ще можеш да се оправиш сама?
Тя ми се усмихна и ме хвана през рамо, както обичаше да прави.
-Не се притеснявай. Пушка съм.
Така се разделихме, а аз поех към собствената си стая.

Е те това беше върха. Един гениален завършек на цялата гавра. Черешката на тортата, както се казва. И ми харесва. Трябва да си призная, че понякога тази жена ме дразнеше, но на моменти, като този, виждах и нещо повече в нея. А когато пред очите ми лъсна бляскавата бутилка щях още малко да й се поклоня. То се е видяло, че няма да се връщаме в кръчмата, което значеше само едно. Не съм на работа! О! Не се налага да стоя трезва! О! Мога да се НАПИЯ!!!! Най-накрая. Хванах я за ръката и я поведох към центъра на града, където се свихме в една безлюдна пресечка. Първото нещо бе да извадя цигара, от онези които тя ми даде, а второто да отворим шишето. И тъй като нямахме чаши щяхме да пием направо от него. Блаженство.
Почнахме да си го подаваме, а алкохола вътре бързо да намалява.
-Знаеш ли понякога ме изненадваш.
-Как така? - попита ме тя.
-Виждам живец в теб. А първия път в кръчмата едва искаше да изпиеш и една чаша.
-Е, не съм страстен пияч като теб.
-Че какво друго ми остава? - усмихнах се и пак гаврътнах една голяма глътка. -Някаква идея какво ще правим преди да се прибираме? Нали няма да се натряскаш до толкова, че да те мъкна? Слаба си, ама все пак.... - прихнах да се смея, очакваща да видя какво ще измисли този път или аз да поемам инциативата.

- Само внимавай, аз да не те нося - отвърна като контра удар учителката - Въпреки, че имаш доста хъс в себе си, не мисли, че си недостижима. Ами ако аз те надпия?
- Ще ти се!
Блъд повдигна вежди и се изсмя.
- Мислиш, че не мога?
- Можеш да опиташ!
- Ами ако успея?
Ния пристъпи няколко крачки напред и разпери ръцете си в страни, както правеха онези келеши в Корнор, когато искат да предизвикат някой за да се сбият.
- А, ако не успееш?
Сама си го просеше! За Ния алкохола бе като брат, който обича, а Блъд пък никога не допускаше някой да бъде пред нея. Със зъби и нокти щеше да се бори, но нямаше да се предаде в този момент. Кой би решил че една учителка и ученичка биха тръгнали да спорят за нещо толкова глупаво, но пък толкова важно и за двете? Естествено - всеки мъж. Те мислеха праволинейно и глуповато. Но, жените когато започнеха спор, тогава можеше да се стигне до скубане на коси, издрани лица и скъсани дрехи. В техния случай - до повръщане и проспиване в някоя крайпътна канавка.
- Ще видим, кукло! - извика ядосано Блъд в лицето на разяреното момиче.
Нещо изщрака в главата на малката асасинка. С едно рязко движение, тя стовари десницата си върху лицето на татуираната красавица, зашлевявайки и звучен шамар с опакото на ръката си. От удара лицето на Блъд се извъртя силно в страни, а обръщайки се мигновено след това, Ния видя че е успяла да разкървави устната и.
Учителката прокара ръка през устните си, забърсвайки леката струйка кръв стичаща се по едната и страна.
- Повече да не си ме нарекла така!
Блъд не отвърна на удара. Искаше и се да смачка малкото същество, дръзнало да я удари, но нейната агресия по-скоро я нахъса още повече за двубой между двете. Тя пристъпи към момичето, като почти допря лицето си в нейното. Устните и бяха на милиметри от тези на синекосата и дъха и който имаше аромат на алкохол, леко се плъзваше по лицето и.
В следващият миг, жената започна да говори с тон, наподобяващ заповед идваща от боговете. Властно и твърдо тя продума на момичето думи, които бяха като проклятие произнесени от нейната уста :
- Ако се напиеш, повярвай ми, ще те оставя да те стъпчат градските говеда, ще те захвърля в бардака на Кристиана, където тялото ти ще бъде поругано по начин, за който дори не можеш да си представиш, ще изгниеш в канавката гълтаща собствените си стомашни сокове, но аз, няма да те прибера в Базата! Дай ми минутка и ще те смачкам!
Красавицата се извъртя с гръб към Ния и се затича напред. Отново се хвърли към земята с акробатично превъртане, след което изчезна. Но, този път тя не изчезна използваща сянката си, а се телепортира. След по-малко от минута, пространството пред Ния се изкриви и през него се видя преминаващото тяло на учителката. В ръцете си държеше две бутилки уиски, от същото което бяха откраднали преди малко. Тя се приближи до момичето и сякаш с думите си разсече въздуха пред тях :
- Взех ги от Марк. Каза, че утре можеш да минеш да си вземеш само парите, които ти се полагат. За тази вечер няма нужда повече от теб.
- Как така?
- Нали мислеше, че ще ме надпиеш? Нека видим.
Блъд хвърли едната бутилка към Ния, а я ловко я улови. Двете се запътиха в посока извън града, търсейки удобно място за състезанието си. Вървяха безмълвно. Всяка от тях мислеше за ситуацията по свой си начин. Но Блъд, бе доволна. За първи път някой показваше характер пред нея. Нещо, което трябва да има всеки един уважаващ себе си асасин. Да не се страхува и от най-големия си враг, а да го предизвиква най-безмилостно, било то и с най-обикновен шамар. Това и харесваше...

Хората бяха напъпили по улиците като цветя. Кой от кой по-красив и забързан за някъде. Всеки търсеше своето, всеки бързаше за работата, която трябваше да свърши.
Всеки, освен двама души. Привидно приличащи си като две капки вода, но различаващи се коренно един от друг по характер. Братя от далечни земи, които наскоро бяха дръзнали да стъпят тук, поне за кратко. Изпълнили своята мисия, те нямаха друго какво да правят, освен да намерят подходящото място за похарчването на поредната купчина спечелено злато.
Нед и Доминик Лансър. Онези двама братя, които много малка част от хората познаваха. Тези, които си имаха работа с тях бяха обикновено закоравели престъпници, недовършили своите дела. Обръщаха се към тях, единствено да свършат така наречената "Мръсна работа".
Двамата днес се шляеха из града безцелно. Поне, до момента в който нямаше да изберат поредната кръчма, в която да утолят жаждата си.
- Брат, ти наистина си глупак. Как можахме да дойдем тук?!
- А ти, къде искаш? Да стоим в Найтмер ли? Абсурд! Следващите няколко месеца, крака ми няма да стъпи там.
- Стига бе! Никога не сме бягали от собствения си град...знаеш...
Нед се обърна и внезапно хвана брат си за яката.
- Но и никога гилдията не е била против нас...нали?
Доминик замълча за момент.
- Добре де, защо тук?
- А къде? Мислиш ли че ще ни приемат в Илион? А при онези лигльовци, маговете...не ми се ходи. Те не знаят как да живеят, камо ли да тръгне някой да ни моли да му свършим работата. В Корнор също няма как да стане. Онези главорези не остават недовършени дела. Тук, тук е идеално!
- Бррр....нямам думи.
- Добре де, признавам....малко е горещичко.
- Малко?! - провикна се брата - Я ме погледни бе, идиот! Потя се като прасе пред заколение. Сякаш предстои първият ми приемен изпит. А на всичкото отгоре, довечера като паднат температурите, ще се чудя къде да се скрия в студа. Идеално било...
Внезапно Доминик замръзна на място за момент. В следващият миг, той хвана брат си и го издърпа в най-близката пресечка.
- Какво ти става бе?! - провикна се Нед.
- Шшшт.... малката е тук!
- Малката?! Някое старо гадже ли?
- Не бе, идиот! Онази, синекосата!
- Ааа...и какво те притеснява?
- Ще ни види.
Нед се засмя и перна един лек шамар зад врата на брат си.
- Абе ей... - ядоса се по-малкия брат, след което скочи към батко си със свити юмруци.
Двамата почти се сбиха, но Нед успя да овладее бързо положението, като хвана ръцете на брат си.
- Голям си глупак. И какво като ни види? Тя не помни дори собственото си име, камо ли нас...
- Сигурен ли си?!
- Хайде, ела с мен. Ще ти го докажа. Ако ни познае, отиваме където кажеш. Но ако не успее, оставаме тук!
- Съгласен.
Двамата братя излязоха от малката уличка и се огледаха. Доминик съзря синекосото момиче и тактично го посочи на брат си. Тя бе придружавана от непознат за тях господин, който я предвождаше по улиците. Двамата минаваха в посока към братята, като след няколко секунди щяха да преминат пред тях. Братята успяха да се държат хладнокръвно през цялото време. Погледите им бяха вперени в девойката, която се приближаваше към тях. Неволно, погледа и се отклони от лицето на придружаващият я мъж и тя погледна към близнаците.
- Само не се издавай...стой кротък... - говореше тихо Нед, като подканваше брат си да не избяга панически.
Няколко секунди по-късно, Дориан премина покрай тях без дори да ги познае. Когато ги подминаха на достатъчно разстояние, че да не чуват разговора им, двамата братя се извъртяха в обратна посока, поглеждайки към момичето и кавалера и.
- Копеле, наистина не ни позна!
- Нали ти казах?
- Кой ли е този? Сигурно си е намерила нов пазач...
- Не знам. Но, ми е интересно. Какво ще кажеш да я последваме?
- Стига бе, брат ми!
- Хайде де...искам да видя какъв живот живее. Винаги ми е било интересно, какво става след като пиеш от реката. Целият ни ден е свободен.
- Добре, но после, отиваме при Сами.
- Имаш думата ми!
Близнаците тръгнаха в посоката, в която се бяха запътили синекосата госпожица и нейният кавалер. Последваха ги чак до магазина на демона Лука, като останаха прикрити в една пресечка. Чакаха ги до момента, в който щяха да излязат, а после да видят следващата им дестинация. Днес, денят за тези люде щеше да стане по-интересен, отколкото са очаквали...

Веднъж излезли от магазина закрачихме в неопределена посока, радвайки се на още малкото свободно време, с което разполагах.
-Тази жега като е напекла, мозъка на човек може да уври. Как изобщо живеете на тези температури?
-Не е толкова лошо щом тялото ти привикне. Харесва ли ти подаръка?
-Дали ми харесва? Божествен е!
Не спирах да стискам саите, като дете, което варди близалка от най-големите си врагове, искащи да му я отнемат.
-Може би не трябва да ги държиш така. Хората ще си помислят, че ще ги използваш.
-Хахаха, едва ли. Все пак сме в Сахрид, нали?
И наистина на почти никого не му правеше впечатление, а и аз не ги държах в бойна позиция. Вървейки по улиците не спирахме да говорим по различни теми.
-Е, жу суи еуру, че си щастлива. Може да ги използваш върху Дъст.
-Моля те, не ми говори за тъпата Чи.
-Какво става между вас? Защо така се карате постоянно?
-Защото не можем да се понасяме.
Сърцето ми пак забушува при спомена. Накара ме да стисна остриетата още по-силно и ако сега бяха наточени като мечове, вместо овални, дланите ми щяха да плувнат в кръв.
-Защо не смениш стаята, тогава?
-Не! - извиках без да се усетя, спряла се в крачката си.
Миньон се спря, обърна се към мен и ме изгледа учудено с повдигнати вежди.
-Така де..... - опитах се да се оправдая. -Няма да му доставя това удоволствие за нищо на света. Неговата стая е неговата крепост, аз ще съм тази гадна дразнителка, която ще му черни живота всекидневно.
-Много си лоша, нали?
-Точно така.
И продължихме. Пффююю, това беше за малко. Тъпата Чи....
Докато вървяхме имах чувството, че някой ни наблюдава. Извърнах главата си, но отзад не видях никой подозрителен.
-Какво има?
Повдигнах рамене.
-Нищо, сторило ми се е.
-Ей, шери, нали не вярваш на думите на Лука? За това, че задирям всяка жена?
-Не го чувам само от нея, а от всички.
-Хехееее....и все пак не искам да си мислиш, че...
Подсмихнах се подигравателно и иронично.
-Франсоа, коя чукаш и по колко я чукаш не е моя работа. Не мисля, че ми дължиш обяснение. Още повече на мен, не знаеш що за стока съм.
Явно отговорът го задоволи, защото се усмихна и продължихме ходът си, като не подхванахме темите за идиоти съквартиранти и жени или мъже повече. Разходката ни продължи дълго, а слънцето вече почна да се скрива от хоризонта. Тъкмо по това време ходех в кръчмата, за да оправя каквото има за оправяне и работната вечер да почне. Свихме в една от пресечките и се запътихме натам. Щеше да ни отнеме не повече от десет минути докато я достигнем.

Копитата тракаха глухо по калдъръма, посипах с прах. Градът спеше дълбокият си сън, а всяка къща бе затворена, прозорците захлупени с дървените рамки, а ключалките врътнати два пъти. От никъде не се издаваше нито звук. Пълна пустош, в истинския смисъл на думата. Все едно света бе замрял, затворил своите клепачи, незаинтересуван от заобикалящите го промени, които настъпват всеки ден. Само двама човека бродеха като скитници, грижещи се за реда. Не обелваха дума. Очите им шареха наоколо, застопорявайки се за миг към някоя сграда или тъмна улица и пак продължаваха напред. Луната се белееше над главите ни, остра и тънка като сърп. Звездите се открояваха тук като броеница, защото в пустините рядко имаше облаци, които да ги закриват. Смок също липсваше, защото нямаше индустриални фабрики, което поддържаше тукашната природа сравнително чиста.
Докато конете вървяха на бавен ход си мислих за какво ли не. За нападението, дошло толкова изневиделица, за целувките, за раната, която от време на време чувствах под формата на щипене, за отминалия ден. Бе толкова дълъг, а все още продължаваше. Поредната нощ, в която нямаше да спя. Събираха ми се близо четиридесет часа без сън и се чудех кога ли щях да се предам. Кога щях да се сгромолясам от умора. Но не исках и да спя, защото тогава ме навестяваха най-ужасните кошмари, които денем бяха ако не друго, поне малко по-поносими.
От време на време извръщах поглед към Дъст, който оглеждаше местността изключително внимателно. Понечвах да го заговоря, но после се отказвах и пак отмествах очи. Самата идея, че бяхме изгонени от базата, а се грижехме за нейното благоразположение си бе направо абсурдна и нечестна. От друга страна какво да го заговоря? Какво да му кажа? Не знаех. Думите не идваха, макар че ги търсих доста настъпателно. Те просто не излизаха. Засядаха в гърлото ми като буци камъни, които ако преглътна ще раздерат гласните ми струни. Чувствах се странно, някак празно, несигурно. Не знаех какво правя тук, защо го правя, нищо не знаех. Съществуването ми продължаваше своя неясен ход и все още не намирах причината за него. Тя просто се губеше в потока на времето и не оставяше следа, или поне не видна такава, за която да се хвана и да си кажа - ето, има причина за всичко, рано или късно всичко ще си дойде на мястото, всичко ще се разбере. Но за сега нищо не се изясняваше и аз само продължавах напред, подкрепяна от една глупава надежда, която се надявах да не се окаже напразна.
Копитата все така се забиваха по твърдите улици, а шумовете все така и не се показваха. Градът спеше и нямаше никакви предпоставки за промяна на това състояние. Но както винаги, изненадите сами ни намираха, дори да не ги искахме и нямаше да се учудя ако всеки момент, от някой скрит ъгъл изскочеше поредното предизвикателство, с което трябваше да се справим.

Градът спеше. Нима? Или по-скоро спяха неговите обитатели. Притаили се в малките си убежища, залостили здраво капаците на прозорците, те си мислеха че са в безопасност. Дали бе така? Никой не знаеше. Както Ния си мислеше, твърде лесно бе някой да изскочи от близкият ъгъл и да се опита да им пререже гърлата. Но защо му бе на тукашен, да посегне на себеподобен? С години Маршалите и Асасините са съжителствували в примирие и са се биели рамо до рамо.
Но днес, неслучайно се бе появило друго създание по тези земи. И чист късмет си бе, че именно Дъст попадна по следите му или по-скоро, че самият звяр попадна на убиеца си. Дали имаше други като него ? Със сигурност! Но, никой не знаеше къде...
Точно за това се оглеждаше и младият асасин. Погледа му шареше около сградите и всяко кътче, в което можеше да се спотаи такова същество. Дори бездомно куче да преминеше през улицата, Дъст щеше да го изгледа подозрително. Не можеше да има вяра на никого, особено на тези прокълнати създания, които дръзнеха да стъпят в земите им.
Никой не знаеше какъв е планът им и за какво са тук. Ни най-малко пък самият съгледвач, който обикаляше мрачните нощи, в търсене на случайни неприятности.
Ния и Дъст продължаваха да яздят през града, като обикаляха пустите му улици. Дори преминаха покрай кръчмата на Марк, която все още работеше. Двамата се спогледаха още когато я наближиха, но не влязоха вътре. Може би...по-късно, когато обходеха целият град, можеха да си отделят малко време в което да посетят стария си другар и да го разведрят от поредната вечер на запой.
им продължи надолу, към самият край на града. Където къщитите бяха малки и схлупени, а местата за отдих бяха прекалено малко. Единствените по-важни неща тук, бяха Кашмир - публичният дом по тези земи, който отдавна не бе най-желаното място за посещения, градското казино на Кралицата и малкият магазин за оръжия, който държеше демоничното създание на Дантес. Докато Дъст яздеше спокойно коня си, нещо привлече вниманието му. А именно, малка част от пътя, която изглеждаше като разровена. По земята явно си личаха няколко вида следи, които се преплитаха една през друга. Някой бяха дълбоки, други едва се забелязваха, а сред тях имаше и такива, които бяха затрити от няколко дълбоки бразди, преминаващи от единият край на улицата до другия.
Чи спря коня си и погледна към Ния. Не и каза нищо, а и нямаше нужда. Щом коня му спря ход, той скочи от него и остави юздите върху седлото. Приближи се до следите на пътя, наведе се и ги огледа внимателно. Дори прокара пръсти по земята, за да провери дали следите са скорошни...

- Пресни са...
Ния все още гледаше неразбиращо, но се опитваше да схване какво прави русокоското.
- И от къде разбра?
- Пръстта тук е по-топла от обикновено. Разровена е скоро. Сигурно Марк отново е имал проблеми.
- Не вярвам. Когато минахме от там, беше спокойно.
- Хмм... - измънка русокоското и отново се огледа в земята. - Добре де...ще се разбере какво е, рано или късно. Какво ще кажеш да довършим обиколката и да го посетим?
- Съгласна.
Дъст се усмихна доволен от отговора. Имаха нужда от почивка и скоро щяха да си я вземат. Асасина отново се метна върху гърба на животното си и двамата пришпориха конете до края на града. А до там, нищо необичайно. Прашни улици и тук-там светещи прозорци. Дори вратата на малкият магазин на Лука стоеше съвсем леко открехната, а отвътре се процеждаше бледа жълтеникава светлина. Явно демона все още довършваше последните щрихи на някое красиво оръжие, което щеше да проблесне скоро в нечии силни ръце.
След около петнадесетина минути езда, Дъст и Ния се озоваха пред кръчмата на Марк. Завариха го да стои пред входа, седнал на малката веранда. Пушеше поредната цигара, а в ръката му стоеше малка чаша пълна до половината с ароматно уиски. Щом съзря двамата си другари, той се усмихна широко и още от далече се провикна:
- Нехранимайковциии!
Колко любезно, не мислите ли? Е, Дъст определено нямаше нищо против, защото веднага скочи от коня си и се запъти към Марк. Прегърна го през рамо, удари го силно по гърбината и разроши косите му приятелски.
- На къде сте тръгнали така?
- Поредният поход, друже...
Марк се засмя и погледна към Ния, която тъкмо бе слязла от коня си и се приближаваше към тях.
- Ех, открадна ми я, негоднико! Пак ще трябва да си мия чашите сам... -отвърна иронично бармана, след което се обърна към синекосата красавица и се поклони леко в поздрав.
- Как е, булка? - подвикна весело странника, поздравявайки я по своя си начин, с риск за красивото си лице - Май сменяш професията, а? Току виж, скоро станеш и учителка в Базата...хехе...Хайде да влезем вътре, да не стоим на този студ. Нещо за пиене? Не? Ще ми откажете? Хайде де...какво сте се умълчали и двамата? Цяла вечер умирам от скука. Хайде, влизайте и разказвайте какво правите!

Марк се врътна и не дочака отговора на нито един от двамата. Добре че се измъкна по-бързо, че току виж Ния го наградила с някоя плесница заради редовното "Булка", което тя така ненавиждаше...

Веднъж озовала се вън, глъчката остана зад гърба ми. Мамицата му мръсна на всичко! Идеше ми да ругая, да блъскам, да раздирам и срутвам всичко, що попадне пред прага ми. Стъпих стабилно на вече излекувания си крак и почнах да вървя нормално. Нямаше нужда да се преструвам вече пред никого. Отидох до кобилата си и се вкопчих в гривата й, като в спасителна сламка. Тя дори не помръдна. Сякаш разбрала болката ми, на драго сърце прие да ми стане упора. Понякога животните са толкова по-съобразителни и умни, че чак те хваща срам, че си се родил човек.
-Съжалявам.... - простенах, все едно успокоявах нея, вместо себе си. -Съжалявам, момиче. Съжалявам.... - галех бялата като сняг козина, все едно докосвах невинно пеленаче.
Тя докосна косата ми с муцуната си и за пореден път доказа лоялността си. И тъкмо когато щях да я възкача и да поема по неопределена и неясна посока, само и само да не съм тук, бълвоча в стомаха ми се възвърна. Сподавих се, усещах как течността се издига по гърлото ми. Стисках зъби, неистово се опитвах да я възпря, но не успях. В следващият момент, се приведох, коремът ми се сви на две, а главата клюмна надолу. Устните ми се отвориха и през тях шумно изригна тъмночервен фонтан, който се разплиска на сухата почва, право до краката на добичето. Пот изби по цялото ми тяло, а очите ми се тресяха като пумпал. Гледах право към кървавото петно и усетих как ме втриса от гледката. Боже, никога не съм била гнуслива или страхлива, но когато разбереш, че собственият ти труп е способен да се разглоби на толкова парчета, които едно по едно те напускат, те хваща страх. Страх, че не само си луд, но и болен от неизличима зараза. Проказа, чума или бъбречна недостатъчност, кажете го както искате.
За малко да се свлека на земята, но пръстите ми здраво стиснаха гривата, като въже, което ме придържаше в изправност. Изтрих долната си устна, на която се бледнееше ален участък. Гласовете на двамата мъже все още дохождаха от вътрешността на заведението. Не чувах ясно думите им, но определено не бяха особено радостни. Надявах се само някой от тях да не ме последва, преди да се съвзема и да се махна от тук, защото веднъж видеха ли кръвта щяха да завалят и въпросите, а това само допълнително щеше да ме смаже. Мътните го взели, защо просто не можех да си почина?

Навеждайки се от едната страна на красивият си кон, Ния изкашля и последните кървави частици от гърлото си. По земята до нея се образува малко петно, което скоро попи в песъчливата почва. Вярно е, че тя не искаше никой да я следва в този момент. Че, защо и трябваше някой, който да и се натрапва? Нека си умреше сама. В болки и мъчения, плюеща кръвта си по пода, сподавяйки мъките в душата си...
Докато Ния изпитваше леката и необяснима предсмъртна болка, в кръчмата Марк и Дъст продължаваха да се чудят, какво се случваше в момента.

А паралелно в къщата, животът продължаваше да кипи...
- Ти разбра ли какво стана?!
- Не. Да не би да казах нещо, което да я е обидило?
- Надали. Исках просто една песен, за да се разведри. Самата тя.
- Да я последваме? Или да изчакаме да се върне...
Никой от двамата не отговори на този въпрос. Всеки един от тях знаеше, че Ния бе твърде своенравна и вироглава, че да се върне веднага, щом те дотичат при нея като малки кученца. Никой не помръдна от мястото си. Дори след като отвън се дочу силното животинско изцвилване и тропота на копита. Мъжете продължиха с пиячката, сигурни че асасинката ще се върне тогава, когато е готова за това. Не го ли направеше, това бе личният и избор. Никой нямаше да я спре, нито пък да я дърпа с въже назад.

- ...и какво разправяш?!
- Нали ти казах, не разбрах защо го направи. Нахвърли ми се и ме целуна. Не го прави за първи път. Преди около седмица, пак същото. Обаче, докато спя. Мислеше си, че няма да я усетя. Обаче, все още устните ми парят от тогава. Като се замисля и...
Марк се присегна към другаря си, полагайки ръка върху неговата.
- Дъст, май алкохола ти идва в повече!
- Не е от алкохола - скастри го асасина - Никога не съм се чувствал така. А и никога жена не ми е действала по този начин. До толкова ме побърка с непрестанната си избухливост, че ме кара да не спирам да мисля за нея...
- Хайде, изпий още едно! Може да ти мине...
Кръчмаря се присегна и взе чашата на приятеля си. Доля я догоре с бира и му я върна пълна и студена. Асасина преглътна на сухо, отпи поредната глътка бира и така продължи вечерта им в следващите няколко часа...


С наближаването на утрото, хората започнаха да се появяват по улиците. Първите живи души стъпили по прашният Сахрид, бяха Марк и Дъст, които се клатушкаха задружно един до друг и тъкмо се опитваха да заключат вратата на заведението.

- Не...не...не...дай...на...мен...! - провикна се русокоското, като размаха ръце пред лицето на Марк, опитвайки се да докопа ключа, който стоеше в ръцете му.
- Абе, кръшмата си е моя, ши си я заклиутшвам ас...пък!
- Ако штеш!
Чи се извъртя назад, направи няколко големи крачки и с широка усмивка се огледа, търсейки пътя към Базата. Уви, малко му убягваше ориентира, но пък имаше чудесен начин, по който да се справи. А именно, като крещи с все сила :
- Кончеее...къде си кончееее...? Кончееее...
Леко дрезгавият му от алкохола глас се виеше по въздуха, огласяйки думите му. Уви, кончето не бе дресирано до толкова, че да дотича веднага до него, но пък бе достатъчно умно, че да разпознае солидно подпийналият си стопанин. С лек тръс той се приближи до кръчмата и застана близо до стълбите, когато най-накрая Дъст го забеляза.
- Аааа! Кончееее! - извика радостно момъка, като се нахвърли върху животното да го прегръща.
Мятайки му се на врата, той го обгърна с ръце силно и го притисна към себе си.
- Ще ме прибереш в къщи...нали конче? Хайде да ме прибираш в къщи...
С малко повече усилия, асасина успя да се качи на седлото си. Хвана се здраво за предната му част и тупна право върху гърба на животното, преуморен от пиенето.
- Чао, Маркии! - Дъст се провикна за последен път, размахвайки ръка произволно във въздуха, надявайки се бармана да го забележи.
Е, поздрава му си остана незабелязан. Марк продължаваше да чопли с ключа по вратата, опитвайки се да уцели ключалката.
- Чао, контсеее.... - отвърна през зъби кръчмаря, завалвайки думите.
Иззад гърба му се чу тих конски тропот и конят на Дъст тръгна с бавен ход, най-вероятно към дома си.

Слънце, свободно РП. Опиши прибирането си...до където си решила и как идва утрото за теб :) <3

Масивната каменна постойка отдавна не напомняше за присъствието си и вече стоеше като бегъл спомен зад гърбовете им. Пясъкът под копитата на конете скърцаше едва доловимо, но дразнещо ухото потривайки се в неравните и изжулени от времето плочки. Топлината караше дрехите по телата им да прилепват и гадния плякащ звук бе приел ритъма на движението им. Еднотипните звуци на града се променяха едва уловимо с придвижването им по тесните почти до болка еднакви уличи и човек можеше да се закълне, че чува неща, които всъщност не съществуват. Може би жаркото слънце и топлината, която бе оставило като напомняне за присъствието си, предизвикваха халюцинации и предположения, които здравия разум не би допуснал. Макар че, който живееше тук знаеше, че параноята не беше напълно излишна - никак при това.
Чернокосата асасинка бе оставила пред себе си цялата им инпровизирана групичка, колкото й силно да ненавиждаше мисълта да се взира дълго и монотонно в нечий гръб. По-малко обаче й допадаше идеята да повери отговорността на някой непознат и крайно съмнителенн тип, който щеше да се наложи да ги пази отзад. О, определено не! Докато тези хора или в частност съмнителни индивиди не й докажеха, че имаха умения или поне отчасти можеше да им се вярва беше напълно изключено девойката да допусне безрасъдството да се отпусне дори за секунда. Може би дори и тогава нямаше да го направи. Нарачете го параноя, а тя ще ви обори с думички като "професионализъм" и "практичност".
Мисълта за събитията довели до предприемането на малкото им пътуване не спираше да гложди съзнанието й. В главата й се прехвърляха всички неща, които имаше малкото свободно време да прочете или да разпита за тях. Толкова много празни дупки и разбъркани до полуда въпроси се омешваха с пъзела, който трябваше да наредят. Същината на тези неща беше толкова проста: Питай правилните въпроси, а после само напасни събраната информация. Звучи направо по детски лесно. Пъзелче. Обаче си представете, че малките сладки картонени парчета са разпръснати на хиляди места уж зависими едно от друго по ненадейни причини и част от тях обаче е възможно да са метални и нажежени до бяло или намазни с отрова. Метафорите за опастностите, на които сивооката се усмихваше слабо на променяха настроението, което се пораздаше от един единствен въпрос: Кои всъщност са правилните въпроси?
Бяха поели към единственото място, на което имаше шанс да хванат някаква следа или изобщо да започнат да вършат нещо, каквото и да е. Оставаше да се надява, че нямаше да зададат ненужните неща и да получат отговори, които само още повече щяха да объркат кашата. О, манджа с грозде! Много вкусно!
-Ум, Чи? - гласът й почти накара двете момчета пред лицето й да се стегнат сякаш преди секунда са били в състояние да заспят на седлата си. Райден почти си прехапа езика, за д ане зацъка с него.
-Да?
-Нещо против да не спим прави?
-Ама ние това ли правим? - подигравателната нотка в гласа му подсказваше, че беше някак благодарен, че нямаше да пътуват задушени в мълчание, но се усещаше и онова нервно и напрегната ехо кънтящо зад думите му. 
-Аха, можеш да ме събудиш щом пристигнем, ако до тогава не съм ви изпреварила - насън.
Някой се изсмя сподавено и почти прикри китота си с кашлица, което беше дебилно, но пасваше на малката им тайфа. Как беше? Отритнатите? Звучеше добре, а още повече щеше да пасне, когато се върнеха под ръка с демонката. Нямаше начин да остави напудрените примадони да успеят преди тях. Невъзможно!
Рен почти въздъхна от облекчение, когато темпото се двигна и започна усезаемо да усеща неравностите по пътя, а с това малките тръпки на задоволство полазиха по гръбнака й. Търпението й се изцеждаше като пясъчен часовник и малката асасинка почти превкусваше възможностите най=сетне са си поиграе малко. По-своите правила.
-О, ама ти галопираш ли? Или пазиш конете?

Дъст извърна поглед в страни, поглеждайки към малката асасинка, която се хилеше насреща му. Някой се заяждаше с него и то доста сериозно. Но пък и доста необмислено, не мислите ли? Вярно, че момчето бе вятърничав и сякаш вятъра го брулеше по цял ден върху белият му кон, но когато станеше дума за работа или нощните походи, които той самият водеше, Чи беше повече от сериозен.

- О, я да ми се махаш от главата ! - извика недоволно асасина, визирайки малката закачка на Рен. - Сега нямаме време за такива глупости.
- Да! - извика на свой ред Джейк Сю, опитвайки се да се припише в компанията на "водача" си.
- Шшшт... - включи се и зеленокосата му дружка, като го сръчка в ребрата, опитвайки се да го предупреди. - Брат, не се меси там, където не ти е работата.
- Що бе, к'во толкова?
- Все тая...
Младежите продължиха да яздят по прашният път, търсейки за някакви следи. Скоро, дори пристигнаха пред малкият магазин на момичето, което търсеха. Щом видяха малката открехната врата, нещо в главата на русокосия асасин просветна. Малка случка от предишната вечер изплува в главата му, като болезнен спомен. Силна болка прониза цялото му тяло и момчето извика ядно.
- Мамка мууу! 
 Дъст веднага скочи от коня си и се затича право към магазинчето. Още когато стигна до вратата, той я отвори рязко и влезе вътре. Другите го последваха, като все още не слизаха от конете си, а само се приближиха до сградата на безопасно разстояние. Спирайки точно пред входа, ясно можеха да видят разтурията, която бе вътре и лутащият се асасин, който се опитваше да намери нещо в този момент. Русокоското се шмугваше под всеки удобен шкаф, обръщаше столове, оглеждаше навсякъде...но не намираше нищо. 
Няколко минути по-късно, той излезе с посърнала физиономия. Щом краката му стъпиха на малките стълбички пред  магазина, той изруга ядно и изрита в пясъка с все сила, като образува малък облак пред себе си.
- Какво става бе, брат? - извика Лу.
- Изпуснали сме ги!
Белинда се засмя.
- А ти какво очакваше? Да стоят тук и да ни приветстват с чаша кафе?
- Не...- започна с доста променен глас асасина, като докато говореше, се приближаваше към конете. - ... още снощи. Бях на нощен поход с една от ученичките на Блъд. Онази, синекосата, която ми беше и съквартирантка. Преминахме през града, но не видяхме нищо съмнително...освен някакви следи в центъра на града. Сториха ми се като поредното сбиване на градските пияници. Когато преминахме от тук, магазинът светеше, а вратата бе открехната. Не и обърнахме внимание, защото мислех, че Лука отново работи до късно. Често го правеше, за това и не се спряхме...
- Някой май се е издънил, а? 
Дъст хвърли яден поглед към зеленокосия, който се опита да го изгаври с думите си.
- Да се еба в тъпака! Хайде, на конете! Отиваме към центъра...
Дъст се засили и с един скок се озова на гърба на коня си. Хвана здраво юздите, дръпна ги рязко назад и сръчквайки с крака коня в ребрата, го пришпори да се затича бързо. Конят му препусна бясно по улицата, изчезвайки в тъмнината. Останалите нямаха друг избор, освен да го последват. Всеки от тях пришпори добичето си, като последваха асасина, вървейки по следите на неговият кон.
Десетина минути по-късно, го настигнаха. Намериха го точно пред малката пекарна, в идеалният център на града. Дъст бе слязъл от коня си и бе приклекнал на земята, наблюдавайки прашният път. Джейк Сю и Лу скочиха от конете си, като се приближиха до него. Ясно можеха да различат пред себе си голяма част от пътя, която бе разровена. Виждаха се човешки стъпки, следи от конски копита и няколко дълбоки следи по пътя, сякаш някой бе влачил нещо по земята. Чи продължаваше да гледа следите, като внимателно ги проследяваше. Открояваха се няколко, които се отделяха от пътя, тръгвайки към Пътят за горният град. Обаче, на няколко метра в страни имаше и други следи, които също поемаха надолу, обаче в съвсем различна посока, от предполагаемата. 
Напрежението в главата му нарастваше все повече и повече, ала Дъст не можеше да реши какво да направи. Избора му бе труден, за това реши да бъде кратък. Нямаше време за губене...
Русокоското извърна глава назад, поглеждайки към двамата зеленокоси, а после се обърна и към двете момичета, които стояха зад тях.
- Аз и Белинда ще поемем по главните следи, водещи към горният път. Рен, ти и...тези двамата, поемете по другите следи, които водят извън града.
Белинда се учуди на решението му, но не искаше да спори с русокоското. Тя хвана юздите на коня и ги дръпна леко, за да го накара да завърви в бавен ход. Конят и пое право по пътеката, водеща към главният изход от града. 
Двамата зеленокоси се спогледаха и Джейк Сю хукна право към коня си. Качи се отгоре му и се подготви за тръгване, като преди това се обърна към асасинката.
- Хайде, мацо...да тръгваме!
Преди да се качи на своят кон, Дъст премина покрай Рен, заставайки точно до коня и. Даде и знак да се наведе, а щом тя го направи, русокоското тихо прошепна в ухото и:
- Мога да имам доверие само на теб, че ще свършиш тази работа. Не мога да ги пусна и тримата, защото ще оплескат нещата. Съжалявам...
В следващият момент, Дъст се хвърли на гърба на животното и го пришпори, за да настигне чернокосата маршалка. Силуета му изчезна в тъмнината, а двете зеленокоси момчета продължаваха да чакат спътничката си, да се събуди и да продължи с тях. Докато правеха това, Джейк Сю обикаляше с коня си покрай следите, разглеждайки ги внимателно. Те трябваше да последват втората следа, която водеше извън града. ясно се различаваха два вида конски следи, които се движеха редом една до друга. 
- Хайде бе, мацо, да тръгваме! - провикна се Джейк Сю, след което приближи коня си, до този на Рен. Застана близо до задницата му, вдигна високо ръка и така здраво цапардоса животното по задника, че то хукна да бяга като побъркано напред, носейки на гърба си чернокосата красавица.
- Хаха! Браво, брат ми! Хайде, да я настигнем!
Двете момчета хукнаха подире на госпожицата, като същевременно се стараеха да не се отдалечават от следите.

// Рен, продължаваш с двете хлапета. Пиши на Могилата, като се стараеш да не се отделяте от следите (които да речем водят нататък :D ).

Върнах се на улиците една идея по-доволна. Да гледам смръщената физиономия на онази Мадона си бе истинско удоволствие, и чак до някъде си заслужаваше "жертвоготовността" на Миньон. Не, че щеше да му е неприятно. Още една бройка в червения тефтер. Да, бях сигурна, че е червен.
Хванахме юздите на конете и тръгнахме пеш. Оглеждахме града за някакви следи, каквито и да е, но за сега такива нямаше. Всичко бе привидно спокойно. Някакво следобедно затишие, преди нощта. Някои от магазините вече се приготвяха да затварят, пекарнята бе залостена до следващата сутрин, търговци прибираха чергарите си, стоката и всичко останало, което трябваше да скрият за следващите часове, за да не бъде откраднато. Слънцето все още грееше, но се виждаше, че скоро ще почне да отстъпва и залезът не бе толкова далеч.
Ние все така обикаляхме, най-вече мълчаливо, като от време на време Блъд обясняваше някакви планове, които ако трябва да съм честна не слушах с отворени уши. По едно време, през краката ми пробегна куче толкова стремглаво, че чак подскочих от изненада. Когато стъпих отново на крака се обърнах към него, намръщих се и хукнах да го гоня.
-Ния.... - чух след себе си, но не се спрях.
Животинката не се оказа толкова бърза и след минута, може би две го настигнах, хванах го за опашката и го спрях. То изквича на умряло, а аз стиснах трупа му и почнах да го треса като някаква плюшена играчка.
-Преобрази се, гадино. Преобрази се, преобрази се. - виках на висок глас, като не спирах да треса главата му.
То дори не се опита да ме ухапе, толкова стресирано бе от това ненадейно нападение, че само размяташе врат наляво-надясно и надаваше милен вой.
Изведнъж усетих, че погледите не само на моите колеги, но и на доста други минувачи са приковани към мен и се огледах като в небрано лозе. Гледаха ме меко казано втрещено. С изцъклени очи, отворени усти и едно такова изражение тип - ти нормална ли си?
-Какво? - почти невинно продумах. -Може да е шифтър.
-Така като го гледаш да ти прилича на такъв?
Пак се обърнах към помяра, а той почти бе предал богу дух. Езикът му бе увиснал, главата клюмнала. Намръщих се на забележката и пуснах животното, което тупна в пясъка и вдигна прах.
-Чи щеше да разбере. - измънках под мустак, недоволна като малко дете и се изправих.
Не обърнах внимание на язвителните им погледи, а продължих, като пак хванах юздите.
-Да не удушиш и него. Току виж се окаже някой подземен демон. - иронично подхвърли О.
-Я не ми се заяждай. - контрирах го и тръгнахме напред.
Той не каза нищо повече, но си личеше, че ме смята за пълно перко. След още десетина минути сам спря, а всички направиха същото. Като, че ли бе някакъв тартор. Ама, че егоцентрик. Наведе се и прокара пръст по някакви следи. Блъд застана до него и ги огледа обстойно.
-Различават се. - каза на всеослушание. -Първо са малки, като от лапи, после се уголемяват. Виж, накрая стават човешки.
-Да ги проследим?
-На конете. - заповяда тя и петимата възседнахме добичетата.
Тръгнахме по дирята, която завиваше в една от пресечките и водеше към края на града, право към кладенеца.

Значи в крайна сметка не съм мъртва. Това беше облекчение....нали? Трябва да го вярвам, ако исках да продължа, защото бога ми бях на границата да се предам, да захлупя клепачи и никога повече да не ги отворя. Но веднъж убедила се, че съм жива, в мен се пророни онова чувство за самосъхранение, от което не можеш да избягаш. Щом мъжът над мен бе смъртен, веднага в мозъка ми се активизира помисъл за опасност. Не е нужно дори да го познавам. Всеки човек крие в себе си нещо, което рано или късно ще те нарани. Защо да не е по-рано?
Ръката ми се плъзна по страничната част на бедрото, но за мое най-голямо учудване пръстите усетиха, че оръжията ми са на място. Колкото до Сноу, тя се движеше плътно зад нас.
-Само бих ти казал, че не ти мисля лошото, няма по никакъв начин да те нараня и ще направя всичко възможно да ти помогна. Стой с мене и не се предавай! Моля те.
Погледнах го право в очите и почнах да ги изучавам. Колкото и да не ми се искаше да го признавам, виждах в тях искреност. Той не лъжеше! Разбира се. Ако искаше да ме убие можеше да го направи още когато ме е намерил, когато съм най-беззащитна и няма да му създавам трудности. Но вместо това ме е взел, погрижил се е за коня ми и е прибрал саите ми. Не, той наистина искаше да помогне, само не разбирах защо. За лична изгода или заради добрината на сърцето му. Всички знаем, че няма сърце което да е толкова широко отворено, че да се впуска на помощ рицарски при всеки проблем. И все пак му вярвах....По дяволите! Мразя да вярвам на хората! Изобщо не знаеш кога ще се завъртят на сто и осемдесет градуса и къде ще му излезе края. Къде този омагьосан кръг ще се пропука и от тази пукнатина ще изтече цялата чернилка, която се крие в един организъм.
Не знам колко време сме пътували. Времето минаваше ту неусетно прибързано, като препускаща хала, ту се проточваше със скоростта на охлюв. Всичко беше толкова абстрактно. Чифтокопитното препускаше като подплашен, а аз се стараех да се задържа на мястото си, вкопчвайки се от време на време за седлото или в дрехата на непознатия. Казвам непознат, защото едно име нищо не променя. Докато най-накрая стигнахме до подземния път, който служеше като граница между горния и долния град. Явно "спасителя ми" бе кореняк, заключение до което стигнах, поради факта, че доста добре познаваше пустините. Конете пристъпиха в рохкия, тъмен участък. Знаех какво следва сега. Затаих дъх, задържах го в себе си и затворих очи.
-Почти стигнахме. - чух събеседника си и в следващият момент усетих как пясъците ни поглъщат.
Обвиваха телата ни като лек саван от марля. Дращеха съвсем леко кожата, спираха достъпа на кислород, но всичко продължаваше по-малко от минута. Помня първият път когато преминах. Беше толкова странно. Сега бе просто като детска игра.
Ето ни отново от другата страна. Така познатия ми и непознат все още Сахрит. Все още бе ранна утрин и по улиците не преобладаваха минувачи. Повечето магазини и заведения спяха своя непробуден сън. Идеална атмосфера за конници като нас. Нямаше кой да ни обърне внимание, нямаше кой да ни закача. Веднъж озовали се там, протегнах ръка почти безжизнено право на запад. В далечината се открояваше фасадата на базата в целият си блясък. Кулите изглеждаха като залети от злато. Извисяваха се достолепни, горди и непоколебими. Без да казвам нищо, белокосият разбра, че това е крайната ни цел, затова пришпори конете. Делеше ни не повече от половин час. Половин час, който щеше да измине като цяло столетие.

/Вики, ти направо в базата да пишеш как ме внасяш. В темата на Доджото/

Рожден ден ли имах? Значи съм специална за да имам рожден ден по два пъти в годината. Но истината е , че бях адски щастлива, не бях виждала Арманд от...не знам, цяла вечност, тогава още бях с Лезандър. Но той е един от най-близките ми, онези хора, чието име изплува първо когато нещата се оплескат, а сега когато До я нямаше се чувствах и още по-привързана. Знаете ли, че той поразително приличаше на баща ми, винаги съм му завиждала за тези му черти, дори чисто физически. Само като изключим русата коса...А хората казват, че момчетата приличат на майките си, да бе да! Малък късметлия...
Искаше ми се да го питам доста работи...едно от тях бе дали майка ми се занимава също с него или само аз си имам такива проблеми. Само ако разбереше за малкото ми приключение в отвъдното, бас държа, че ще се развика, като момиче. Винаги е бил доста експресивен, когато бях малка ме тормозеше ужасно. Удряше ме д дрънкалките ми по главата, дори един път ме надвеси през прозореца...бях на три ако не се лъжа. Типичните взаимоотношения между брат и сестра. Не ме взимаше с него когато излизаше колкото и да мрънках..но един ден просто пораснахме и осъзнахме колко зависими сме един от друг.
Нищо че се чудех как издържа на тази територия , тук бе по-топло и от самия ад. Как ли е тренирал да се приспособи към климата? Да не е пробвал като по-малък колко време ще издържи в някоя печка? Е, градът не се бе променил особено, хората тук все още си приличаха на банда престъпници и терористи, растителността бе избягала някъде колкото се може по-далеч ,а пясъкът се вреше на всякъде по тялото ти. Дори не бях сядала никъде, а имах песъчинки и в бельото - мистерия. Не исках да ходя изпокъсана, нищо че съвсем се вписвам към местните, но предпочитах да се пременя с нещо, което да отговаря повече за пустините от дънки.Преди да влезем в самия град, смених тоалета си с дълга , бяла роба с дебели презрамки, широко деколте и голяма цепка отзад и спуснах косата си:
-Нямаше да издържиш нали?-попита ме Ерик.
-Не искам да изглеждам, като клошар, могат да ме объркат за местна.
Той се засмя в отговор и ме прегърна през рамо. Нямах представа на къде вървим но по едно време се спряхме...

Художниците и изобщо представителите на изкуството, онези бисери в твърдите скали, онези перлени миди в безплодното море, онези пацифисти в комунистическото правителство, онези звезди в затъмненото нощно небе....те винаги закъсняват. Сякаш, за да засилят ефекта от появата си, карат да ги чакаш, подчертавайки важната част, която заемат в света. Знаят, че са на върха на хранителната интелектуална верига и никога не пропускат възможност да го напомнят. Дали целенасочено или подсъзнателно, те се открояват от останалите дори с прости навици или привички като едно замятане на коса, начин на походка, изпъченост или изгърбеност. Изобщо едни завидни елементи на обществото, за които напълно логично върви изразът - "с тях зле, без тях още по-зле". И макар че не е израз на добро възпитание да караш една девойка да чака, тя някак си знаеше, че това е част от неговата лична игра и не го съдеше. Може би размитите мисли течащи в мозъка й помагаха за този непукизъм, но факта, че нито веднъж не скръцна със зъби и не потропа с крак си бе достатъчно многозначителен.
Когато най-накрая се появи, усмивката не слизаше от лицето му. Изумрудено зелените очи проблясваха на тъмнината, досущ като стъклените кълба на котките, а прокрадващите се тук там жълти ивички допринасяха допълнителна хищническа нотка към цялата красива картина. Да, Ейджъл наистина беше красив, дори прекалено красив, нещо, което би сплашило повечето хора - съвършенството. Мекото и гладко като на бебе лице, залепено за това стройно и издължено тяло, без излишни мускули, но и без излишни мазнини, сякаш бе създадено не от майка и баща, а от...да...от художник! Дали пък сам не се бе нарисувал, или продал душата си за вечна младост и хубост като Дориан Грей? 
Малцина бяха представителките на нежния пол, които не въздишаха по него и една такава в момента го чакаше търпеливо и настойчиво, обърнала му гръб, със схлупени клепачи и веещи се от вятъра коси. И точно тази несъпричастност към неговата красота, като не я изключваше, го привличаше толкова много. Не като мъж, но по-скоро като изследовател. Имаше нещо интересно и в същото време приятно в това да прекарваш времето си с човек, който те възприема като равен. Да, определено беше приятно и на барманът-артист му се искаше да запази тази идилия колкото може по-дълго. 
Мъжът се проникна зад нея "на пръсти" и я гушна през кръста залепвайки я за себе си. Рен можеше да усети гърдите под блузата му, а той почти стискаше нейните, по-скоро би бе обхванал отдолу като статив върху който е поставено поредното платно. Не превишаваше властта си и не прекрачваше границите. Беше просто една закачлива, интимна, но приятелска прегръдка без никакви задни мисли, нито от нейна, нито от негова страна.
-Дълго ли ме чакаше, красавице? - изчурулика в ухото й брюнета и се засмя.
Момичето ловко се изплъзна от ръцете му, превъртайки се с лице към него, готова да го шамароса, но веднъж видяла чаровната му усмивка се спря и неволна такава се появи по устните й. Ето така й влияеше този глупчо и затова го чувстваше някак си близък.
-Достатъчно дълго, че да ме черпиш вечеря.
-Имаш я!
Не им трябваше да се застояват още дълго тук. Вечерта бе млада, слънцето бе залязло едва преди два часа, затова решиха да не използват чифтокопитен превоз, а да вървят пеш. През близо шестдесетте минути вървене, говореха за какво ли не. Ейндъл й разправяше как се е появила страстта му към изобразителното изкуство. Разбира се като повечето творци първите разкопки са били положени от жена. "Първата любов"..... така я наричаше въздишайки носталгично докато думите се въргаляха в устата му. Първата любов, която го вдъхновила да хване четката и боите и да създаде шедьовър, после още един и още един и така, тогава младият и доста неопитен тинейджър открил, че има талант. Нещо, за което винаги ще е благодарен на тази първа любов, в лицето на доста по-възрастна от него жена. История небезизвестна и въпреки това правеща впечатление. Тя на свой ред му разказа за пътуването си като не изпадаше в подробности, които не трябваше да знае. Не, че му нямаше вяра, но бе за негово добро. Понякога, особено в този занаят, колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. Той напълно осъзнаваше тази истина затова макар и да знаеше, че прикрива много не нахалстваше и не я притискаше за допълнително информация. 
Навлизайки в града ги лъхна тамошния въздух, който се различаваше доста от този в откритата пустиня. Бе по-сгъстен, по-натежал и една идея по-мръсен заради народът живеещ тук. Пасмината винаги излъчва една такава енергия, която няма как да не се забие в порите ти и дори да не е зловонна, все пак в нея има нещо различно и некомфортно. Не знаеш точно какво, не можеш да го определиш, не го виждаш, но знаеш, че е там. Атмосферата на хазарта, алкохола и разврата ги погълна и те сякаш се озоваха по средата на един затворен, но непрестанно въртящ се кръг. По коя посока да поемат? По кой завой? Всички изглеждаха еднакви, макар и напълно отличаващи се. Да, подземния град разполагаше с много идеи, бликаше от дестинации, но стане ли време за избор винаги те объркваше кой е правилния. Като лабиринт, от който няма измъкване. Красив и плашещ едновременно, точно като картина на художник...

/Дили реши какво ще правите и тръгнете да го правите, ако щеш и на самите улици, но ако решиш да ходите на някое определено място, пак пиши тук, а не как сте стигнали там. С две думи, каквото и да избереш случката трябва да се развие на улиците./

Нощта напредваше неусетно приплъзвайки се сякаш по стъпките им с бавно и протяжно движение на ленива дебела котка. Мъркането на вятъра следеше двете фигури, които постепено потъваха сред плетеницата от постройки, дантелата от носените сред тежкия въздух песъчинки и редицата каменни сдания. Разговорът им се нижеше неангажиращо сякаш огледално копие на неизбежно притъмняващото все повече нощно небе. Невидимия часовник отброяваше всяка изминала секунда в нечия въздишка, грохот по привидно безшумните улици или проблясък на острие зад спуснатите кепенци. Сякаш града, в който двойката пристъпваше, имаше две лица, два живота. Слънцето избистряше и сякаш разкриваше видимото за окото, но Луната бе тази, която сваляше изградените старателно под пясъка маски и показваше непонятното.
Същите бяха и те. Две фигури, които загърнати в своите дрехи от тъмнина се сливаха с пейзажната същност на заобикалящото ги. Някак толкова различни един от друг и толкова неразбираемо еднакви в начина, по който пасваха. Не беше трудно да се слееш с този свят. Трудното бе да си скрит и все пак да изпъкваш – по свой начин. За тях това не беше опити и напасване, бе инстинкт. Градът им принадлежеше, но в замяна те също бяха негови. Дали щяха да спазват неговите правила или девойка би опитала да пробута своите?
-Мога ли да избера къде ще си получа почерпката?
-Иска ли питане?
-Знам ли? В какво можеш да си сигурен днешно време? - разговорът продължаваше да се движи на пръсти по ръба на острието между обикновено ежедневните закачки и дълбокомислените разсъждения. Можеха да си кажат толкова много без да изричат дори една истина, теория или мнение. Сякаш полвинчатите отговори и недоизказаните мисли съдържаха философските сентенции на вековете. Сякаш или просто бяха пълни глупости за убиване на време, които да заглушат едва чуващите се крачки.
Художникът повдигна рамене с онзи жест, който можеше да значи всико и го порисува с небрежна усмивка, която би се вписала на лицето на рошаво рижо хлапе.
-Така значи! Ако каже, че искам да идем в Скайфол?
-Искаш ли?
-Не това е въпроса! - изиграно троснатият й отговор го развесели допълнително и закачливите приказки продължиха с догадки какво всъщност иска чернокоската и колко от това Жувотът ще й позволи. Тя от своя страна не отстъпваше от вироглавата си натура и непремено отбеляза, че някакъв си Живот, Съдба или както го наричат няма да й казват къде да ходи да вечеря. Нещата можеха съвсем да втасат и тестото да се разлее по ъглите на купата, ако райден вече не бе намислила дестинацията си. Това бе удобен момент тактично или директно групо да го вметне или натика в разговора. Май зависеше от отговора на събеседника.
-Да пробваме ли колко ще изстискаме от живота тази вечер?
Погледа й направо поскачаше на матрака на огромно легло обсипано с пухкави възглавнички натъпкани до пръсване с гъши пух. Същинското нетърпение на девойче с плитки до всяко ухо и раирани чорапи стигащи го нехайно избрани височини.
-Какво? Чакваш да отговоря: "Иска ли питане"?
-Когато знаеш какво точно желае една дама - дай й го!
-Дама? Това ще бъде края на света.
-Ще се престорим, че съм го чула и ще продължа по сценария. Отиваме да залагаме!
Ако в главата на порцелановата хубавица имаше нещо в този момент то бяха чифт зарове, които тенообразно нарушаваха всякаква мисловна дейност в този момент. Тя си падаше хазартен тип, защото определено й вървеше и качествено мамеше на всякакви възможни игри, но не това бе причината да обожава тези места. Там имаше хора от нейната порода, освен нехайните пристрастени с пропаднали навици. Имаше авантюристи, опасни хора с опасни начинания, информатори, добри съюзници и поучителни врагове. Все неща,от които на хазартен принцип можеш или да сполучиш или да те кълват лешоядите под яркото слънце насред забравени от Бога пясъци. Зарчетата продължаваха да се търкалят и да звънят някъде в главата й. Животът си беше най-голямата игрална маса. Обаче там няма правила и никой няма да те нахока дали броиш картите или вадиш фалшив зар от ръкава си. Най-много да оцелееш за сведващото раздаване.