Кръчмата на Марк

First topic message reminder :

Голямо каменно, стабилно заведение. Оцеляло е след какво ли не - купони, пиянски разпри, боеве, състезания и прочие. Е, от време на време покрива капе, но това са подробности. Марк е най-точният пример за нехранимайко. Много талантлив, но напълно безотговорен, мързелив лентяй. Пада си интригант. За него е важно да става шоу и нищо друго. Но гражданите го обичат въпреки това.

Всичко вървеше добре, като изключим разговорите за приятелство, които все още ми се струваха една идея чужди и непознати. Усещах, че почвам да се сближавам с магът, но можех ли истински да му вярвам? Времето щеше да покаже. Ако ме измамеше или предадеше, то окото нямаше да ми трепне да прекъсна животът му, без да е преполовил дори половината от него. Но за сега, имах шестото чувство, че мога да разчитам на него.
Неусетно почна да води по посока на бара, което ако трябва да бъда честна ме озадачи. Там нямаше място, тогава защо го правеше? Доста бързо си отговорих на този въпрос. Преди да успея да реагирам, той грабна Дъст за блузата и буквално го повлече напред, изкарвайки го от седналото му положение. Не само, че го вдигна, но и го заби в тялото му. Торсът му се удари леко в моя и очите ни се срещнаха. Сконфузните и неловки погледи се повториха за пореден път, а г-н Картие хич не ни помогна да ги избегнем със своето престорено кимане и провикването:
-Време е за смяна.
Знаех какво иска да направи. Все още държеше на теорията, че между мен и съквартиранта ни има нещо или поне ще има в бъдеще. Колкото и да разсъждавах над този въпрос ми се струваше невъзможно. Прекалено много си приличахме, което автоматично ни караше прекалено много да се дразним. И въпреки, че вътрешно исках да го притисна до себе си и да усетя кожата му, една част от мен не ми позволяваше това своеволие, защото знаеше, че блондинът не иска да има нищо общо с мен. Достатъчно ясно го е показвал, въпреки редките си наченки на странични чувства, които доста ме объркваха.
И все пак не го хванах за ръцете, а стоях като пън загледана в него.
-Амм.... - чувствах се несигурно -Ако не искаш да го правиш...не си длъжен.
Глупачка нали? Вместо да го хвана и да направя първата крачка, му казах, че е свободен да се върне на мястото си и да продължи алкохолната си идилия. И като го познавам нищо чудно точно това и да стане. Да ми се изсмее, да се намръщи или подиграе, да се врътне церемониално и да си тупне на столчето, отпиващ от ароматното си уиски.

Въпреки злобните си погледи в началото, когато Ния танцуваше с новата си дружка, настроението на Чи се промени рязко, щом русокоското го дръпна на дансинга и заби тялото му буквално в това на асасинката. В този миг, всички лоши чувства към непознатия му до скоро младеж изчезнаха. Те бяха заместени от срам и притеснение, които завладяха душата на момчето.
А несигурността, която изрази синекоската, му дойде като удар с мокър парцал. Щом тя изрази желанието си да откаже танца със съквартиранта си, Чи бе готов на драго сърце да се оттегли и да се върне при благоуханното си питие.
Лицето му изглеждаше някак си замислено. Поне за момент. Ния забеляза това и веднага се обърна към него.

- Какво има?
- А...не. Нищо.
- Искаш да спрем? Добре...
Тъкмо асасинката тръгна разочарована към бара и в този момент съквартиранта и я дръпна за ръката, като отново леко телата им се удариха едно в друго.

- Не! Искам да танцуваме...
Още щом той изрече думите си, в другия край на бара Марк смени песента с една по-лежерна и доста неизвестна за присъстващите в заведението. Но пък мелодията и бе напълно подходяща за бавен танц. Дъст вплете пръстите на едната си ръка в тези на Ния, другата постави леко несигурно на нейният гръб, като после бавно я спусна към кръста и. Обгърна я нежно и двамата се запътиха към дансинга в обща прегръдка.
Стъпките на момчето не бяха толкова изкусни и перфектни като на неговата партньорка, но се виждаше желанието и най-вече старанието с което танцува. Харесваше му, но досегът до тялото на Ния, го правеше някак си по-притеснен отколкото е по принцип.

- Чи, отпусни се. - окуражи го девойката, виждайки начина по който танцува.
- Отпуснал съм се, бе. Какви ги говориш ?!
- Виждам те... спокойно, това е само танц.
- Ооо...Дантес да те вземе! Не ти харесва как танцувам ли?
Ния замълча за кратко, след което доближи лицето си до него.
- Усещам как трепериш... - прошепна тя тихо в ухото му.

Какво направи Дъст ли? Засмя се по своя си начин и извърна глава, за да не може девойката да види сконфузената му физиономия.
- Треперя, защото ми е студено.
Въпреки неловкият момент между двамата съквартиранти, танцът им бе приятен. Е, не бе изпълнен с еуфория и не бе най-хубавото нещо което можеше да се види тази вечер, но пък бе първият им по-сериозен досег един до друг. Въпреки че и двамата не осъзнаваха или по-скоро не искаха да си признаят своите отношения, ясно си личеше че в дъното на душите си изпитват някакво удоволствие от този танц.
Скоро песента свърши и двамата трябваше да се отделят един от друг. Но, не го направиха веднага. Явно Чи бе забравил дори да слуша музиката, а просто се бе оставил на усещането и си се поклащаше доволен на дансинга в обятията на белокожата красавица. Но щом той чу прекъсването на музиката, Дъст се отдръпна леко назад и се захили глуповато.

- Извинявай...малко прекалих.
Все още си личеше неловкият поглед с който той гледаше съквартирантката си. А някак си, в него имаше нещо променено. В момента го нямаше онзи глупак, който винаги се опитваше да и скрои някой номер или да и открадне някоя дрънкулка от гардероба. Пред нея стоеше истинският Чи Дъст, който малко хора можеха да опознаят в тази му светлина.

През цялото време кожата ме гъделичкаше. Стремях се да не го показвам и да прехвърлям топката на него, но вътрешно самата аз изгарях и само гордостта и инатът ми не ми позволяваха да покажа това, което изпитвам. Макар и тук от скоро, съумях да си изградя реноме, което нямаше просто така да зачеркна. Не исках да показвам каквато и да е слабост, защото тя лесно можеше да бъде използвана срещу мен, ако някой искаше. И все пак в този момент виждах истинския Чи. Този, който рядко се показваше над повърхността, този, който криеше старателно под маската на пълен непукист и шматка десета степен. И това ми хареса. До толкова, че забравих да слушам музиката, да забелязвам хората около нас. Харесваше ми и вътрешно бях благодарна на Арманд за малкото му фиаско. Може да не значи нищо кой знае какво, но бе един от малкото моменти, в който можех да бъда себе си с този човек. Дори нескопосаните му стъпки нямаха значение, защото виждах желанието в очите му. А то бе по-важно.
Когато песента свърши и главният музикален фон заглъхна, останахме вплетени един в друг. Гледахме се в очите и сякаш танцът за нас все още продължаваше. Най-накрая Дъст се усети и се дръпна назад.
-Извинявай....малко прекалих.
-Не...ъххх....няма проблем. Не си! Благодаря ти за танца. Ако искаш някой път ще те науча и по-добре.
Той се намуси по онзи хлапашки начин.
-Значи все пак не ти харесва как танцувам.
Изгледах го тъпо. Сбърчих вежди и щях да избухна. Пак старият Чи.
-Голямо си дете.
Подминах го нехайно, но се усмихвах.
-А? Аз?
-Не, Марк.
-Какво за мен? - включи се собственика, когато стигнахме до бара, ухилен до уши.
-Нищо, сладък. Ти си точен. Я налей още едно на тоя блонди тука, че нещо взе да се сковава.
Двамата избухнахме в смях, а асасина се мусеше като някакво момиченце.
-Да, да. Подигравайте се на човека.
-Къде го тоя човек? - дойде при нас и Картие. -Аз тука само глупаци виждам.
-Тук нямаме градски глупак, Арми. Всички се редуваме. - побазикнах се.
Пак всички се засмяхме, а аз му подадох поредната чаша с алкохол.
-Как върви улова?
-Така като гледаш? Мои са, разбира се.
-Разбира се! - натъртих иронично и му се усмихнах.
Разговорът потече като бистър поток и всичко беше толкова забавно, че за момент чак се почувствах на място и добре в кожата си. Рядко срещано явление за мен. Ако преди няколко седмици някой ми кажеше, че ще имам заобикалящи ме приятни хора, щях да се изсмея в лицето му. Но колкото повече време прекарвах с тях, толкова по-хубаво се чувствах. Може би идеята за приятелство, макар и в някакви норми, не беше толкова невъзможна, въпреки всичко. Сетих се за Евенстийл и думите му, че може би след време ще намеря нещо, за което да живея. В този момент оглеждах лицата пред мен и сърцето ми се сгря. Неволно се усмихнах. Може би си прав, Евен, може би си прав.
-Ехооо....земята до Ния. Къде си? - изкара ме от захласът гласът на шефа ми.
-А, тук съм.
-Не ти личи.
-Бях се замислила.
-Ще споделиш ли за какво?
-Не! - ухилих му се.
-Хаха, потайна както винаги.
Вдигнах небрежно рамене.
-Като си толкова потайна, какво ще кажеш да свършиш малко работа?
Огледах заведението. Имаше чаши и бутилки за събиране.
-Защо да не.
Заобиколих бара и ги оставих за известно време, като почнах да щукам из помещението. Минавах през всички маси и събирах свободните прибори. На една от тях ме спряха онези двамата братя от вън.
-Ей, ама наистина много си отивате с русокоско. - поде единия.
Захилих се шумно.
-Момче, ти не си наред. - и ги подминах, като им смигнах.
Веднъж напълнех ли ръце, се връщах обратно на бара, оставях празните шишета и пак тръгвах.
-Гледай да не се преумориш. - контрира ме Арманд.
-Искаш да ми помогнеш ли?
-Аааа...не....това си е твоя работа.
Засмях се и пак тръгнах. Минах през една маса, през която нямах голямо желание да минавам. На нея се бяха настанили четири берсерка, явно дошли по работа или един бог знае какво. Веднага щом ги видях погледа ми се помрачи. Спомних си преживяването в Корнор и колко неприятни са тези индивиди. Тези тук не се отличаваха много от онези. Все такива големи, груби тела, начумерени, сковани мутри. Намръщени изражения и изобщо не ми вдъхваха доверие. На масата им бяха оставени няколко бири, половината от които вече изпити. Преминах набързо, като взех две от тях и понечих да продължа. Но още ненаправила и три крачки, усетих как някой ме хваща за китката. Лапата на един от онези грубияни ме беше уловила, а после най-безцеремонно тръгна надолу към дупето ми.
-Ей, мацо, защо не ни попееш на ушенце? - разнесе се грозният му глас.
Как само мразех този народ. Още преди да е стигнал до задните ми части ми кипна. Мозъкът ми изщрака. Никой нямаше право да ме пипа ако не му позволя. Завъртях се към посегателя и с известна доза злоба, забих бутилката в главата му. Тя се счупи в черепа му, той падна на земята, а обстановката буквално затихна за секунда.
-Внимавай какво си позволяваш, чужденецо.
Тъкмо реших, че въпроса е уреден, когато приятелите му наизскочиха и ме обградиха.
-Ах, малка кучко..... - извика единия и замахна към лицето ми.
Наведох се бързо и избегнах удара му. В следващият момент го сритах в чатала и той се приви на две. Но тогава единият от тях успя да ме удари мощно в гърдите и паднах по дупе.
-Ния!!! - чух викът на Дъст от другата страна на заведението.
Останалите двама берсерки тръгнаха заплашително към мен, а онзи със смачканите топки почна да се свестява и малко по малко да се надига. Отстъпвах суркайки се по пода, а мерзавците все повече ме достигаха. Знаех способностите си, но не исках да използвам магията си вътре, защото това значеше автоматично изпотрошаване на мебели и изобщо цялата дървена сграда. А физически те бяха доста по-силни от мен. В един заветен момент, единият от тях, сви юмрукът си и със засилка замахна към мен. Не ми оставаше нищо друго освен да стисна клепачи и да вдига ръце пред главата си, за да омекотя колкото мога удара.

Може би белокожата красавица не искаше да използва магията си, за да не навреди на имуществото на работодателя си, но пък някой негови приятели нямаха нищо против да счупят някоя и друга маса. Щом юмрука на силния корнорец полетя към красавицата, Дъст атакува. Използвайки умението си за скорост, което се бе постарал да изучи почти до съвършенство, му отне по-малко от секунда да премине разстоянието между бара и масата на която се намираха берсерките. Щом Чи успя да застане пред юмрука на берсерка, той сложи ръка върху него в опит да го спре. За жалост, силата на планинския човек бе твърде голяма и младежа не успя да прекрати удара му. Юмрука се стовари право върху лицето му, като Дъст залитна назад, опирайки тялото си в това на Ния.

- Ей, ей! - провикна се Марк право от бара, като тръгна с бързи крачки към мъжете.
Дъст обаче го изпревари. Щом преодоля удара, той се окопити и извърна лицето си право към непознатия. Дори без да обели и дума, Чи замахна и удари мъжа срещу себе си. Първият път - нищо. Нито втория, третия. Мъжете явно бяха доста корави и носеха на бой. Дори берсерка се изсмя грубо срещу момчето и го хвана за яката. Асасина обаче не се предаваше. Щом усети чуждата ръка върху себе си, той се дръпна рязко в страни като се освободи от хвата на непознатия. Последваха още няколко удара, които този път бяха успешни, заради начина по който бяха нанесени. Първият бе в едната страна на главата, а именно точно върху ушната мида - за разконцентриране. Последваха още двда бързи такива, а довършителните два бяха върху слънчевия сплит на мъжа. Това го довърши, след което той се строполи право на земята.
Обаче, пред Дъст се криеше друг проблем - иззад огромният мъжага, имаше още трима. Двама от тях успяха да хванат русокоското и да го хвърлят на съседната маса. Дъст се претърколи върху нея и се просна право между столовете. Мъжете не му останаха длъжни като се нахвърлиха право върху него.
В този момент се бе намесил и Марк, който вече бе грабнал един от столовете в заведението и тичаше по посока на приятеля си. Преминавайки покрай Ния, той я изгледа така, сякаш и казваше да стои настрана от случващото се. Нямаше време за обяснения, защото в този момент трябваше да спасява приятеля си. В следващият миг, върху гърба на единия берсерк се стовари стола, който се пръсна на малки парчета. Мъжа не помръдна, а продължи да се ровичка из столовете, опитвайки се да докопа тялото на Чи.
В този момент срещу Ния застана последният грозноват тип. С ухилена и беззъба физиономия, той я изгледа с насмешка. В ръката си държеше една от халбите с бира, която навдигна към устните си и отпи една глътка. Но, вместо да я върне отново на масата, с едно въртеливо и бързо движение той я обърна върху главата на красавицата, изливайки цялата течност върху и. Последва смях от страна на непознатия.

- Е, какво ще ми направиш сега, кукло?! - избоботи с тежкият си глас непознатия.
Арманд, все още стоеше на бара и не знаеше дали трябва да се намеси или не. А двете момчета които пушеха преди малко с Чи, просто стояха кротко и наблюдаваха гледката безучастно.

// Поли, ти си първа, след което може Гери да се включии :)

Всичко се случваше светкавично. В единия момент бях готова да понеса тежката му десница върху лицето си, в следващият усетих, че той така и не идва и отворих очи. Пред мен седеше Дъст, поемайки удара вместо мен. Строполи се на земята почти върху ми.
-Чи.... - извиках, но твърде късно.
Преди да успея да го спра, той скочи и продължи да се бие в корнорците. Сърцето ми заблъска бясно, от адреналина. Знаех, че е добър в занаята си, но това не ми пречеше да се притеснявам за здравето му. От друга страна изпитах някаква носталгия или лека мъка. Та той ме защити. Това беше толкова....
Нямах време да мисля. Въпреки погледа на Марк нямах намерение да стоя на едно място и да гледам как тези чужденци блъскат и пребиват приятелите ми. Понечих да стана, но тогава усетих чуждото присъствие пред себе си. Обърнах се и видях онзи, който бях изритала в топките. Стоеше и ми се присмиваше. Последвалото изливане на бира върху главата ми, направо преля чашата. Мислех да се сдържам, но тези проклети смотаняци просто не ми даваха шанс.
-Е, какво ще ми направиш сега, кукло?!
Намръщих се злобно, после изкривих устата си в лукава усмивка. Съзрях сянката си. Вече знаех какво да направя. Плъзнах пръстите си по нея и се приготвих.
-Никога не ми викай, кукло, копеле миризливо!
Отпуснах магията си, която попи в сянката. Стигнах до същината й достатъчно бързо. За част от секундата поех контрол над нея. Копелдака, разярен от обидата, замахна към мен, но точно в този момент, аз дръпнах сянката и се покрих с нея, като станах невидима и се претърколих в страни. Това сенчесто наметало наистина се оказа доста полезно, жива и здрава да е Блъд, че ме научи.
Разконцентриран от изненадващото ми изчезване, юмрукът му увисна във въздуха. Сега беше времето да атакувам. Както лежах по корем, изпънах единият си крак и го подсякох точно в глезените. Голямото му тяло се стовари на пода по очи. Тръгна да се изправя, но грабнах една бутилка и мощно я забих в задната част на главата му. Стъклото се разпръсна на хиляди парчета и мъжът се стовари повторно. Доволна, че съм се справила, изтупах ръце, но все още не прекъсвах магията си. Смятах да се втека на помощ на останалите, а когато опонента не може да те види, значи е почти сигурно, че ще победиш. Те не са толкова умни, че да усетят присъствието ми само чрез останалите си сетива, затова нямаше да имам проблем. Тръгнах към тях, но се спрях в крачката си. Зад мен се чу шум и се извърнах. Онова леке се беше окопитило и сега се изправяше за пореден път.
-Мамка му. - изпсувах.
Колко твърди са им костите на тези животни? Добре, щом една бутилка не е достатъчна, нека е нещо по-здраво и дебело. Концентрирах магията в дланите си, циркулирах потока и почнах да ги загрявам. Сиви песъчинки енергия се процеждаха от кожата ми и се сгъстяваха в епицентъра си. Всеки атом се свързваше с отделния. Така, показвайки местонахождението си, но все пак движейки се постоянно, за да не може онзи изверг да ме улучи, малко по малко от сивият дим се образува голям, тежък боздуган. Вдигнах го малко трудно, но съвсем скоро свикнах с тежината му. Всъщност малко излъгах, защото подплатих ръцете си с магия, за да мога да го държа свободно. Берсеркът виждаше пред себе си само един летящ боздуган, а тъпият му поглед подсказваше, че явно си няма и на идея за изкуството на асасините или на каквото и да е било от този вид. Явно мозъците наистина не са им особено развити. Ако отворя черепа им сигурно ще видя, че са с големината на стафида или максимум бадем.
Въпреки всичко, той почна да замахва там където се намираше боздугана, а аз подскачах и избягвах атаките му. В един момент бързо се шмугнах под мишницата му и скочих на задната маса. Изправих се и повдигнах оръжието над главата си. Стиснах здраво дръжката му. Точно когато корнореца се обърна към мен, наддадох боен вик и замахнах с огромния боздуган право към лицето му. Ако успеех да го ударя щях да го нокаутирам на място. Надявах се само да не е достатъчно бърз.

Докато Арманд бе твърде зает да изпробва чара си върху празноглавите девойки, развоя на събитията в другия край на кръчмата придобиваха съвсем различен отенък.Изведнъж грuпата на берсерките бе станала подозрително шумна и когато блондина извърна поглед за да види какво се случва, завари тримата си познайници да се борят със зъби и нокти с тези подобни на простоват добитък хора.Познавайки нрава на тази раса, предполагаше, че причината е необузданата им простотия и таланта да предизвикват подоbни масови свади независимо къде се намират.Те бяха хора, свикнали да добиват всичко с груба сила и беззъба мазна усмивка.Но хора, като Ния твърде много уважаваха нервната си система за да дават воля на подобни просташки своеволия и веднага бе превключила на режим унищожение, типично за нея.
Сега Марк и Дъст се бореха с двама, а третия от групичката се опитваше да избегне ударите на боздуган, който се рееше свободно във въздуха.Арманд знаеше, че това е неговата приятелка и хитрата и идея само го накара леко да се усмихне.Но създалата се ситуация накара дланите му да сърбят и той леко нави ръкавите си, така все едно се готвеше да изнесе рeцитал на пиано, а не да се сражава:
-Извинете ме дами, но трябва да се включа в култивирането на тези селяни.
Арманд се насочи по посока на мелето, а зад него момичетата въздъхнаха:
-Толкова е смел, нали?Не мога да повярвам, че такъв мъж ще легне в постелята ми тази нощ.Каква късметлийка съм.
-В твоята постеля ли?Чакай малко скъпа, нареди се на опашката и не бъди толкова нагла.
-Ти кой наричаш нагла, ма кранто?!
И така гостите на зaведенито имаха избора дали да се наслаждават на едно изкусно меле или на първичния женски бой заформил се в другия край до бара.
Блондина само погледна косо зад себе си и поклати глава, докато беше в ход впусна магията си в действие, тя се изля в обилно количество от пръстите му, белезникава със червен отенък и попи в дървения под.И ето че след секунди от него изникнаха две дебели върби в непосредствена близост до двамата варвари, които се биеха с Марк и Дъст, горкия Чи сега лежеше безпомощно на земята, като понасяше тежките ритници на единия берсерк, а Марк с пот на челото избягваше ударите на другия.Върбите, чиито тънки клонки бяха без листа и гъвкави като камшик се залюляха тромаво и с един замах отстраниха двамата негодници, като ги запратиха в близката земя.Ния успешно фрасна третия по прасешката муцуна и четиримата приятели се събраха един до друг готови за поредната атака.Арми отново предизвика енергията си, този път под формата на тънки колкото въже лиани (явно това също бе семейна черта) и ги насочи към берсерките, като започна да ги увива с тях за да им попречи да мърдат, но не стигнали до раменете им яките мъжаги с едно леко усилие ги разкъсаха и тръгнаха още по-разгневени към нашите герои.И точно като на кино, гледката бе трагикомична, нашите хора скупчени заедно, готови за отбрана, а лошите с изкривени от гняв лица се насочваха към тях.
Трябваше да се действа бързо, Ния поддържаше своята енергия в дланите си, а Марк замахваше заканващо във въздуха с юмруци.От другия край на заведението долитаха истерични женски писъци и по някой друг кичур коса, тогава на мага му хрумна идея.Излезе пред приятелите си и заговори с тонът на тъrговец:
-Вижте сега...може да се разминем и без сила, а?Все пак сме дошли да се забавляваме, нали?Вие искате сгодни женички, а ние просто да си пием уискито.Всеки може да получи каквото иска.-берсерките все още в бойна готовност слушаха с малоумен вид.-Вижте към онзи край.-и посочи двете биещи се кукумявки.-Вижте колко допирни точки имате с тези красавици там и те като вас са първични, а пък и да ви кажа под секрет докато си говорихме ми казаха, че сте доста готини.Ако сега приключим мирно и спокойно ви гарантирам, че ще се забавлявате цяла вечер в компанията им, а?Какво ще кажете?

Първоначално, берсерка който стоеше пред Арманд се спря и го изгледа изпитателно. Дори истеричното му хлипане и предложение да размени двете хубавици срещу помирието в заведението му се стори интересно, но все пак, Корнорците не бяха известни с особено големият си интелект. Огромния мъжага се наведе напред, поглеждайки очите на русокосият красавец. Голямата му уста с оредели зъби се изкриви в странна усмивка, а от там, една струя неприятно зловоние.

- Ти луд ли си бе?! - изрева мъжа в лицето му.
В отговор, приятелите му се изсмяха гръмогласно. Двамата берсерки които се бяха заели с Чи отново го погнаха, като младежа се опитваше да избегне ударите им, прескачайки маса след маса. Глупака който търсеше сладкото личице на Ния което да халоса с нещо тежко все още се озърташе около себе си, неразбирайки как така красавицата бе изчезнала. А берсерка намиращ се срещу Арманд все още дишаше тежко в лицето му, като му нанасяше тежки удари с дъха си. Русокоското се опитваше да избегне зловонната атака като периодично извръщаше лицето си в страни и същевременно се опитваше да се разбере с мъжа, като продължаваше да му предлага двете кокетни девойки стоящи на бара.

- Ама, аз само предлагах да направим размяна, нали разбираш...
Погледа на берсерка внезапно се отмести, като мъжа погледна иззад рамото на русокоското. А там, стояха двете "пачаври", за които Арманд говореше преди малко. Дори с малкото си мозък който имаха и колкото и влюбчиво да се държаха към красавеца, и те все пак имаха някакво достойнство. Земният маг се извърна назад и съзря двете момичета зад себе си.

- А, дами...здравейте. - поде разговор той, след което пак се обърна към берсерка - Ето за тях ти говоря. Не ти ли харесват? Две, за две. Аз ти ги давам, а ти ни остааааа.....
Изведнъж, младежа изкрещя от болка, тъй като двете момичета го бяха хванали за русата коса и в момента буквално го влачеха към бара. Едната дори се бе надвесила над него, като старателно крещеше в лицето му нецензурни думи, които биха засрамили и най-некултурният овчар.

- Ще ни предлагаш на този мечок?!? Ние тук да не сме ти стока? Нехранимайко такъв! Сега ще ти дадем да се разбереш!
Едрият берсерк се засмя на комичната гледка, като продължи да следи влачещото се тяло на русокосия. Няколко секунди по-късно, той се извърна, търсейки приятеля си с поглед. Съзря го на няколко метра от него да се върти като пумпал, търсейки все още синекосата красавица. Двамата се спогледаха странно, като по-едрият, който явно се водеше нещо като главатар на групата му даде знак, посочвайки бармана и русолявия му приятел, които в момента се бяха качили на една маса и се опитваха да се предпазят от приятелите им, като ги замеряха с каквото им попадне. На свой ред двамата берсерки се запътиха към частта от заведението, където се развиваше главната част от битката. Като истински бойни пълководци, планинските хора обградиха двете маси поставена една до друга, като всеки един от тях застана в една от свободните и страни. Марк и Дъст се чувстваха като в капан, от който не можеха да се измъкнат. Бяха допрели гърбовете си един в друг и периодично сменяха посоката от която се защитаваха, за да се предпазят от ударите на берсерките. В този момент, на Чи му дойде гениална идея. Той бе забравил почти за оръжията си и в паниката съвсем се бе разсеял.

- Какво ще правим, братко?? - извика панически Марк, който в момента се защитаваше като размахваше един от ботушите си вместо оръжие.
- Спокойно, имам идея.
Щом бармана извърна глава в страни, видя красивите "нокти" на русокоското. Чи бързо ги надена на ръцете си и застана в поза, наподобяваща защитаващ се тигър. Красавеца наблюдаваше внимателно движенията на един от берсерките, който стоеше от лявата му страна. Дебнеше го като котка и бе готов да го атакува, щом той се присегне към него. Глуповатия мъж това и направи. Щом разпери ръката си напред, за да докопа крайника на Чи, той рязко замахна с ръка и му остави три дълбоки рани върху ръката. Раните бяха доста дълги и много бързо започнаха да кървят. Мъжа подскочи назад и изкрещя силно от болка. Очите дори му се насълзиха, а щом погледа му срещна този на един от братята му, той извика силно:

- Той ме одраскаааа...
Гласът на мъжа се промени коренно. От дрезгав и боботещ, стана тънък като на момиченце и звучащ като на мрънкащо малко дете. Другият едър планинец се изсмя и още по-ядосано се хвърли към двете момчета, надявайки се да докопа едно от тях. Чи и Марк все още се въртяха безпомощно на масата, като се чудеха какво да направят.

- Брато, това ли ти беше идеята?
- Е...само това мога. Много са. Иначе, щях да се справя.
- Ясно. Ще се мре. Защо днес, бе?! Тъкмо събрах достатъчно пари за ремонт на кръчмата.
Чи се спря и се извърна рязко към бармана. Хвана го за яката и изкрещя в лицето му.
- За това ли точно намери да мислиш бе, идиот? Ние ще мрем, а той за кръчмата си мисли!
Явно двете момчета се бяха паникьосали, защото вместо да се бият като истински мъже, подскачаха върху масите сякаш танцуваха. А и нямаше кой да им помогне в този момент. Арманд бе зает да си пази задника в буквалният смисъл, да не бъде сритан от двете кокошки, а Ния все още стоеше под сенчестото си наметало, прикривайки се до една от масите. Може би тя бе единствената им надежда, да победят и да спасят хубавите си задничета от наритване.

Слънце, ти си...

Всички или бяха полудели или оглупели от разрасналата се свада. Едни скачаха от маса на маса, а Арманд, който честно казано смятах за по-умен изяви смешното предложение за размяна. Когато го чух ченето ми падна. Добре, че не можеха да видят изражението ми в този момент. Как изобщо можа да си помисли подобно безумие? Магове....
Така или иначе почна да ми писва прекалено много и прекалено бързо. Писна ми от зъбатите чужденци. Беше време да ги довършим. Атаката на Дъст бе успешна, но не достатъчна. Ако не се намеся скоро, рискувах да остана без работодател и без съквартирант. Идеята до някъде ми се стори привлекателна, но само за момент. Хайде, не мислите, че реално ще им позволя да ги пребият като кучета, нали?
Онзи все още се въртеше като пумпал пред мен. Първо да нокаутирам него, пък после ще мисля за другите. За пореден път вдигнах боздугана високо и го забих право във фонтанелата му. Мъжът се стовари на земята, но смятах да се застраховам. Скочих от мястото си и почнах да го налагам по гърба, но тила, по главата (наблягах на главата) докато тя не се пукна и не потече кръв. Продължавах да го удрям, докато усетих, че е на ръба на силите си. Изпаднал в несвяст нямаше да умре (късметлия), но нямаше и да се изправи повторно. Не и сам.
Обърнах се рязко по посока на останалите, завъртях боздугана в ръцете си и го запратих по един от берсерките. Той се заби в задната част на главата му и тупна на земята. Мъжът се хвана за мястото и се извърна назад. Точно това бе и идеята ми - да го разконцентрирам, така че Чи да нападне. А той, сякаш доловил мисълта ми, замахна повторно с ноктите си и разряза рамото на бабаита. После замахна централно и с другата ръка и прониза хълбока на чужденеца. Металните тризъбци преминаха кожата му и разкъсаха мускула. С едно рязко движение, блондинът изкара остриетата, а грозният корнорец падна на колене. После последва едно въртеливо движение от страна на Дъст, който заби коляното си право под брадичката на падналият и той се строполи в несвяст. Двама аут, остават още двама. По-голямата част от клиентите вече се бяха изнизали, а останалите любопитни си бяха намерили удобни "скривалища", където нямаше да попаднат в обсега на международния бой.
Останалите двама бабаити заобиколиха приятелите ми, като напълно бяха игнорирали Арманд, който все още се намираше между чука и наковалнята в лапите на двете момичета, които ту му се караха, ту го скубеха или му биеха шамари, а той се опитваше да ги усмири, без да ги удря, защото въпреки всичко беше кавалер...или нещо подобно. Всичко почна да ми придобива комична нотка, чак се присмивах на ситуацията. Но беше време всичко да приключи. Затичах се към бара и го прескочих набързо, без да разкривам все още тялото си. Грабнах маркуча, прикачен за мивката, с който Марк миеше понякога пода и го насочих право към Картие и побеснелите фусти. Завъртях крана на пълна сила и мощната струя обсипа толкова силно жените, че ги изпрати почти до стената. Едната даже падна на земята в локва вода и почна да пищи на умряло, че е подгизнала. До тук с женките. Оставаха само онези гнусни годзили. Прескочих повторно бара и подминавайки в бяг Арманд го пернах по тила.
-Голям си глупак. - изрекох докато тичах, а той просто видя как въздуха му говореше.
Затичах се толкова бързо с една единствена проста идея. Докато ги настигах се провикнах силно.
-Момчетааа....скачайтееее....
Приятелите се спогледаха, ухилиха се един на друг, а в следващият момент скочиха високо във въздуха. Точно тогава, положих длани от долната страна на масата и я повдигнах, като рязко я забих в лицата на нападателите им. Те се олюляха и паднаха по гръб на пода. Единия май си счупи носа. На кого му пука. Бяха обезоръжени поне за малко. Чак тогава премахнах сянката си и разкрих ликът си. Отстъпих назад и застанах по средата на другарите си. Сега тримата наблюдавахме "отвисоко" падналите. Скръстих ръце със самодоволна физиономия.
-Някакви идеи какво да правим с тях?
Мъжете се ухилиха заканително, дори леко зловещо. Сигурно в умовете им вече се мъдреха всевъзможни начини за отмъщение и изтезания, а аз само ги подтикнах в тази насока.

Марк и Дъст се ухилиха доволни от гледката която сътвори малката синекоска.

- Наистина, признавам си че я бива! - извика Марк, като сръчка в ребрата русокоското.
А какво щяха да правят с лежащите на земята берсерки? В главите им наистина се въртяха купища начини за измъчване и гаврене с телата им. Въпреки това, Дъст се приближи до двамата смотаняци проснати на земята. Срита единия в кокалчетата на крака и той изохка жално.
- Ще ни разваляте купона, а? Да видите вие!
В този момент, другите двама се изправиха от местата си и се запътиха право към изхода. Дори не се обърнаха да потърсят приятелите си, сякаш бяха забравили за тях. Чи повдигна учудено вежди изглеждайки в посока на двамата пътуващи.

- Ей, къде тръгнахте бе?! - провикна се той след тях.
Ала в отговор, единият от мъжете единствено се обърна, сключи веждите си и изръмжа заканително. Дъст се засмя и отново се провикна към тях.
- Няма ли да си приберете боклука??!
След думите си, той се обърна към двамата се строполили мъже и срита единия в ребрата. Марк го хвана за рамото и го дръпна леко назад.
- Братле, стига. Няма смисъл.
- Как няма смисъл, бе?! Щяха да ни пребият за едното нищо и ще ми каже че нямало смисъл. Я ела тука...
Чи се провикна отново към единия берсерк и му скочи на бой. Рускоското връхлетя върху едрото тяло на мъжа и го обкрачи през корема. С голяма доза ярост започна да обсипва лицето му с удари. Главата на корнореца подскачаше от пода като от трамплин, но той не издаваше и звук. Гледаше в очите на Дъст така, сякаш искаше да запомни хубавото му лице. А някой ден да го намери и да го разкраси по същият начин, по който той го правеше в момента с него, но с разликата, че щеше да е много по-безмилостен.
Марк се намеси навреме, преди асасина да е прекалил с избухването си и да е утрепал някой. Той хвана другаря си за раменете и се опита да го отмести от мъжа.
- Чи, стига бе брат ми! Остави го да живее.
- Да живее??! Ще му дам аз един живот на тоя. В гроба ще живее, червеите да го изядат, на пръст да стане, гаден снежен човек...
Дъст ръсеше ругатня след ругатня, като размахваше ръце пред лицето си, в опит да халоса за пореден път мъжа, който така и не се съпротивляваше. За сега, Марк удържаше положението и не му позволяваше да го направи отново. Но накрая, той се обърна към синекосата си колежка и я помоли за помощ :
- Булка, ела да го вдигнем, че тежи говедото му с говедо.
Ния се намръщи леко заради изречението му, но все пак отиде да помогне. Подхвана едното рамо на русокоското и с помощта на бармана го освободиха от тялото на берсерка. Накараха го да се изправи и все още придържайки го, се опитаха да го успокоят.
- Оставете ме бе, оставете ме! - крещеше момчето в яростта си, но приятелите му не искаха да го пуснат и за миг.
Накрая се наложи Ния да застане пред него и да се опита да го спре, надявайки се че нея ще я послуша. Щом застана пред него видя разкървавената скула на лицето му и сцепената устна, които бяха последиците му от боя в кръчмата.
- Чи, Чи...успокой се. Чуваш ли ме? Спри се най-накрая!
Русокоското сякаш за момент се успокои, като спря на едно място и погледна съквартирантката си в очите.
- Виж се на какво си заприличал, целият си в рани! Стегни се!
В този момент единият от берсерките се изправи и се опита да помогне на ранения си приятел. Щом двамата се изправиха на крака, докато бяха все още зад гърба на Ния, единият най-нагло вдигна ръка пред лицето си, показвайки среден пръст на буйният асасин. Дъст естествено, избухна! Щом видя насочената обида към себе си, той отново скочи напред, опитвайки се да се нахвърли върху мъжете.
- На мен ли, бе?! На мен ли го показа? Ела да видиш каде ще ти го завра! Ааааа....!
Марк все още държеше приятеля си за рамото, но през това време се приближи към двамата мъже и грижливо препречвайки пътя между тях и Дъст, ги подкани по-бързо да излязат от заведението.
- Хайде да го занесем на бара. Тъкмо да се поуспокои малко...

Младежа все още нямаше такова намерение. Буйният му нрав рядко се проявяваше, но щом това станеше, трудно можеше някой да го спре. Особено ако някой го предизвика по този начин...

Нийче, имаш бойната задача да озаптиш Дъст, при което имаш свободно РП да го направиш. Не пиши опит, ами направо го кротни, че току виж ви избил всичките :D :D :D

-Дъст....
-Елате ми де, елате ми изверги.
-Дъст. - повторих.
-Хайде де, какво лежите като марсоли. Станете, да ви видим.
-Дъст! - потретих.
-Хайде бе мерзавец. Да проверим дали си толкова отворен като си сам.
Писна ми. Веждата ми запулсира. Той просто не спираше да говори. Вдигнах длан, засилих я и се провикнах:
-Няма ли да млъкнеш най-накраяяяя....
Плесницата ми изсвистя във въздуха и се заби в красивото му лице. Най-сетне се кротна и застина като послушно дете. Хванах се за слепоочието и го разтърках. После се обърнах към чужденците и ги фокусирах.
-Омитайте се от тук преди да съм го пуснала отново.
Двамата берсерка се подхванаха да си помогнат и с недоволство, наранени и с ругатни напуснаха заведението. Марк огледа изпотрошения си до някъде бар, а после забеляза и няколкото останали клиенти, в които се включваха и двете мокри жени.
-Чухте момичето. Бара е затворен. Изчезвайте.
Хората почнаха да се изправят един по един, да събират багажа си и да се изнизват.
-Вие също мърши. - обърнах се към пиклите, които се изправиха, отидоха до Арманд и всяка една го наруга. После и те си тръгнаха.
-Добра работа, Дон Жуан. - подиграх се, но сурово на приятеля си.
Той само се огледа около себе си, а накрая просто вдигна рамене. Наистина му се искаше нещата да се разминат по мирен начин, но ако искаше мир по-добре да се изсели от тази държава. Тя не разполагаше с такива екстри, поне в това се убедих. Когато останахме само ние, Марк се зае да подрежда колкото можеше, а Картие му помогна с каквото може.
-Булка, мисля, че трябва да го прибереш в базата. - посочи към съквартиранта ми.
-Мислиш ли? - иронизирах го.
-Сега ще ти дам надницата....
-Зарежи парите. - пресякох го.
Точно в момента изобщо не ме интересуваше златото. Майната му, може да върви по дяволите. Интересуваше ме само да се приберем и да се погрижа за ранения блондин.
-Сигурна ли си?
-Да! - отвърнах сухо.
-Добре. Така да бъде. Хайде тръгвайте. Аз ще дооправя.
Кимнах му и викнах мага при нас.
-Да се махаме от тук.
Русокосия маршал/маг веднага се съгласи. Колкото до Дъст още не му беше минал гневът, но щеше да се наложи да го потуши. Сбогувахме се с шефа ми и отидохме при конят ми. Беше малко трудно тримата да се съберем на него, но не и невъзможно. С малко повече сгъстяване се наредихме плътно един зад друг, като аз бях най-отпред и тръгнахме към края на града. След половин час щяхме да си бъдем у дома.

Бях толкова изморена, че дори не можах да реагирам както подобава на омразното ми обръщение. Просто тръгнах след тях, влачейки се като охлюв, като гледах да не натоварвам ранения крак. Безметежния ми ход от друга страна не им направи особено впечатление и когато влезнах, те вече се бяха настанили на една от масите. В кръчмата не шумеше музика, последните клиенти, които не наброяваха повече от четири-пет, допиваха питиетата си и нехаеха в своя алкохолен делириум, който отдавна бе замъглил сетивата и умовете им. Като цяло, слаба вечер или поне вече.
Седнах на масата и въздъхнах шумно. Изцедих целият насъбрал се въздух в гърдите ми. Изпънах захапания крак и го отпуснах.
-Какво ти се е случило бе, момиче? - поде Марк.
-Нищо! Дай ми водка.
-А?
-Ния, сигурна ли си, че трябва да пием?
-Водка! - заповядах строго, без да поглеждам нито единия, нито другия.
Те се спогледаха, сигурна съм, че лицето на Дъст в момента го умоляваше да не изпълнява желанието ми, но барманът само повдигна рамене.
-Знаеш я каква е.
-Да, за жалост....
Така, брюнета се запъти към барплота, затършува из бутилките и след малко се върна с една, току що отворена, а в другата ръка носеше чаша. Остави ги на масата и пак седна.
-Ето, булка. Ама не прекалявай.
Грабнах шишето, отвързах импровизираната си превръзка, а под нея се разкри и източника на болежките ми. Резките все така стояха. Вече не течеше кръв, но самите те се бяха зачервили и подули. Съвсем спокойно можеха да се възпалят, затова трябваше да направя нещо по въпроса. Стиснах зъби и вдигнах алкохола над глезена си. Обърнах длан и силната спиртна напитка почна да тече на вадички по раненото място. Остро парене и щипане почна да гори кожата ми. Инстинктивно свих клепачи и извих врат на едната страна, докато бутилката остана пълна само до половина. Спрях с процедурата и отворих рязко очи. Една леко хрипане излезе от устата ми. Надигнах шишето и отпих голяма глътка, която смаза вътрешностите ми. Чак тогава я оставих на масата и се обърнах към съквартиранта си.
-Парцал!
Той веднага ме послуша, леко сепнат от гледката, на която стана свидетел. Сигурно бе свикнал, както всички останали от базата, когато бъдат ранени да тичат при лечителката, която веднага ще навие ръкави и ще ги излекува чрез магия. Аз не бях такава. Щях да се справя и сама. Взех плата, който до тогава обхващаше челото му и го завързах около раната. Стария оставих на пода за сега. По-късно щях да го хвърля.
-Кой ти го причини?
Погледнах шефът си, който бе загубил хлапашката си усмивка, с която бе толкова известен и сега гледаше съвсем сериозно.
-Едно куче.
-Куче? Кучето не може да направи нещо подобно.
-Не ги подценявай. - усмихнах се студено. -Зависи от породата.
Марк се обърна към блондина с изпитателен поглед, но той също не му каза нищо повече от необходимото. Видял, че няма да получи информация се отказа и се облегна назад.
-Добре де, поне с нещо да помогна?
-Вече помогна. -И пак вдигнах бутилката, като погълнах поредната доза водка.
Минутите минаваха. Вече и последния махмурлия напусна заведението и останахме сами. Говорихме за формални неща. Бъдещи планове за разрастване на бизнеса, идеи за моите певчески изяви, и всевъзможни глупости, колкото да не ни затварят в рамките на проблемите. Вече допушвах трета цигара, а незнайно защо, нещо ме караше от време на време да докосвам панталоните си, само за да се уверя, че оръжията са си на място. Докато разговорът течеше, а аз загасях фасът в пепелника, нещо се надигна в гърдите ми. Усетих гадене и тежест, която не мога да опиша с прости думи. Прилив на енергия се прокрадна през тялото ми, като се насочи право към глезена и почна буквално да го изгаря. Като рана, която жигосват, за да се затвори. Болката се изписа по лицето ми и за жалост двамата забелязаха.
-Ния, добре ли си?
-Да! Да, да.
Вече ми се повдигаше и едвам се сдържах, затова станах рязко от стола, грабнах ненужния вече парцал от пода и се отправих към изхода.
-Искам само малко въздух. Сега се връщам.
Дъст понечи да стане, но го спрях с протегната към него длан, като ясно му показвах, че не желая да ме придружи. Бързо се изнизах, оставяйки ги сами, а когато се озовах вън, свих към страничната стена, тази, която нямаше прозорци и се облегнах на дървената плоскост. Виеше ми се свят, а енергията не стихваше, като дори се увеличаваше. До толкова, че стана видима. Пак онзи син цвят, който така ме плашеше, който не разбирах, чийто първоизточник си оставаше скрит. Блестеше точно върху глезена ми и нямаше как да не се наведа и да не отвържа превръзката. Пред очите ми се разкри нещо невероятно. Собственоръчно виждах как процепите се сливат един в друг, тъканта се затваря, сплита се с останалите мускули. Лекуваше се....лекуваше се сама. Не, не сама. Синята енергия го правеше. Правеше го насилствено. Насилствено заличаваше раните, докато от тях не остана нищо, дори белег. Кракът ми си бе като нов, болката изчезна и стъпваше съвсем нормално. Не можех да повярвам. Случваше се вече за кой, втори, трети път? Прилепих глава до стената. Енергията изгуби цвета си, но ми стана още по-лошо. Чувствах как се сподавям и само след секунда почнах да кашлям. Допрях плата до устата си, за да заглуша звука и вътре да не ме чуят. Очните ми ябълки се тресяха около орбитата си, а кожата ми се изстуди. Не само кашлях, кашлях някаква течност. Когато махнах парцала, под лунната светлина видях, че той е оцапан в алено. Едно не много голямо петно кръв. Кръв, която изби от организма ми, за сметка на зарастването на глезена ми. Ръката ми трепереше и изпусна парчето, което падна безмълвно на сухата почва. Гледах го и мълчах. Мълчах сама на себе си. Мозъкът ми не бе способен да възпроизведе нито една мисъл.
Стоях така може би три, четири, пет минути, нямам представа.
-Нияяя.... - чух от вътрешността на бара и се напънах да се съвзема.
-Идвам! - извиках колкото силно можех.
Прокарах длани по лицето си, като избърсах избилата студена пот. Не можех да се върна в това състояние. Ако видеха нямаше как да обясня. Затова взех второто парче плат и пак го увих около вече несъществуващата травма. Щях да симулирам поне до сутринта, а после се надявах да не видя Дъст поне един ден, та да не забележи промяната. Другият, онзи окървавения, зарих със заобикалящият ме пясък, така че никой да не го види. Изправих се, вчесах косите си и тръгнах към входа. Веднъж стигнала взех леко да куцукам и открехнах вратата. Върнах се при тях и седнах кротко, все едно нищо не се бе случило.
-Какво стана?
-Нищо. Казах ви, исках малко свеж въздух. Сега съм по-добре.
Почнах да гоня последните признаци на неспокойство и некомфортност, като се стараех да си предам възможно по-нормален вид.

Двамата мъже не забелязаха леката промяна в настроението на Ния. Всъщност, го приеха като поредното и настроение, в което си търсеше чие гърло да пререже заради собствените си болежки.

- Та да къде бяхме стигнали? - обърна се Марк към русокосия си другар, който явно до преди малко разказваше някаква случка.
- Ами, това е. Просто тези дни, всичко ми се струва доста объркващо. А и тази вечер, когато това същество се появи и ни нападна, бе като капак на всичко.
- Стига бе! Сигурно е някой заблудил се пияница.
Дъст сбърчи вежди и удари с юмрук по масата - нещо, което привлече вниманието дори на Ния, която рядко го бе виждала в такава ситуация.

- Марк, не се излагай! Знаеш, че шифтърите не знаят за Сахрид. А тези, които са се добрали до него, не са се задържали много измежду живите...като този...
Бармана се засмя на думите му, но не отрече факта, че ситуацията е била странна. За да се присъедини към компанията, той си наля една чаша уиски, а на Дъст му доля бирата, която вече бе привършила. Вдигна наздравица и тримата удариха чашите си.

- Ааа! - въздъхна доволен русокоското - обичам бира, особено във вечери като тази. Отпускащи и блажени...
Асасинката все още стоеше отстрани и не смееше да каже нещо. Гледаше безмълвно към двамата си другари и сякаш изучаваше движенията и мимиките им, до момента в който Марк отново се обърна към нея, с широката си усмивка на лице.

- Булка, така ли ще стоиш тази вечер? Предлагам ти, да ни изпееш нещо. Какво ще кажеш? Тъкмо ще разведриш обстановката, а и да потренираш. След няколко дни може пак да ми потрябваш, тъй като ще има отново доста работа...
Марк продължи да я гледа право в очите, очаквайки отговора и. Имаше нещо в това момиче, което го караше да не се отказва от нея. Не само заради хъса и за работа, ами и нещо по-висше, което сякаш искреше през очите и.

Слушах разговора им тихомълком, без да се намесвам. Изобщо не исках да говоря. Бях адски уморена, не бях спала поне четиридесет часа, претърпях най-реалния кошмар, телесна парализа, нервен срив, обезводняване, останах без покрив над главата си, получих рана в крака, а накрая и кървава кашлица, като от туберкулоза. Сами можете да се досетите, че за два дни това е прекалено, дори и за мен. Но не се оплаквах, нямаше да приема ролята на мъченица. Исках просто да ме оставят малко намира, само да си почина психически, нищо повече. Не ме интересуваше кой къде навлизал. Всъщност Чи грешеше, поне според мен. Шифтърите са прокълнати, под опеката на един и същи бог сме. Напълно естествено е те да са проучили братята си по кръв. Нападението от друга страна наистина си оставаше загадка.
И тъкмо никой не ми обръщаше внимание, което ме устройваше напълно, Марк се обади с поредната си неуместна за момента идея.
-Булка, така ли ще стоиш тази вечер? Предлагам ти, да ни изпееш нещо. Какво ще кажеш? Тъкмо ще разведриш обстановката, а и да потренираш. След няколко дни може пак да ми потрябваш, тъй като ще има отново доста работа...
Без да поглеждам към него, надигнах чашата си, като отпих една голяма глътка и я върнах на мястото й.
-Не!
-Моля?
Двамата се спогледаха учудено, но аз не променях лицеизраза си нито за миг.
-Казах не! Когато дойде времето за работа ще пея. Сега не ми е до това.
-Ама булка....
-Казах не, по дяволите! - извиках силно, като ударих юмрук в масата.
Как очакваше да ги забавлявам след всичко това? Няма значение дали знаеше или не. От ядът загнездил се в гърдите ми пак усетих онова повдигане и ми коства доста усилия, за да го възпра, ако не искам да оповърна масата с кръвта си.
-Ния... - изправи се Дъст, но не му обърнах внимание.
-Добре де, не се ядосвай. Пиеш на аванта, поне исках малко веселие.
Повдигнах глава и забих погледа си в този на шефа си. Очите ми бяха подпухнали, изсъхнали и пусти. Бръкнах в джоба си, извадих няколко златни монети и ги хвърлих на масата.
-Ето. Това ще покрие бутилката.
Обърнах се и без да поглеждам назад, се насочих към изхода.
-Чакай бе, булка. - чух зад себе си, но не се спрях.
Отворих рязко вратата и я тръшнах след себе си.

Да бягаш като луд понякога си има и своите последствия. Може би след обиколките лежах като труп цял час ей така на пръстта, гледайки как лешояди кръжат над главата ми. Мръсни копеленца, мислеха си, че съм мъртва, но веднага щом посягаха да се приземят, аз рязко се надигах, за да им покажа, че днес няма да обядват, не и с моето месо. Досадни животни. Като изключим този малък дразнител се чувствах добре. Бях изразходвала енергията си, тялото си, мускулите ме боляха, а ходилата пареха, но ми харесваше, защото това бе целта. Мисията бе изпълнена, а от нея разбрах едно много важно нещо и взех още по-важното решение - от тук нататък, всеки ден щях да отделям по час за трениране на физиката си. Имах нужда да заякна малко. Това бе моя основен недостатък, а недостатъците съществуват, за да се заличават.
И така, вече минавайки обяд, може би към четири, се надигнах от мястото си, ако не исках да рискувам топлинен удар, и облякох мократа си блуза. Да, бях вир вода, но не исках да се прибирам в базата все още. Денят почна доста ударно, премина към духовно, после материално, а сега.....честно казано, в момента си представях само една изстудена бутилка бира. Свличащите се капки като жена, която се разсъблича на първата брачна нощ и задименото стъкло, като дъхът на съпругът й шарещ по кожата й. Какви сравнения само. Карат те да желаеш тази напитка още повече. А какво по-подобаващо място за лек отдих от собственото ти работно място?
С бодра, макар и бавна крачка, тръгнах право към града и тъй като не бях с кон ми отне малко повече от половин час да сляза в сърцевината му. Улиците бяха сравнително притихнали заради най-силните жеги, а продавачите от сергиите не спираха да си веят с ветрила, вестници или каквото намерят под ръка, за да се разхладят безуспешно. Сигурно дори в Ада не е толкова топло и задушно.
Кръчмата тъкмо беше отворила, но ранните за запой часове, не бяха благоприятни за клиентелата, затова Марк си седеше кротко на бара и редеше някакво домино, взето незнайно от къде. Изглеждаше така, все едно му е скучно и най-вероятно това бе действителността, затова когато ме видя очите му светнаха.
-Булкаааа....
-Здрасти, сладък!
Честно, в момента изобщо не ми се занимаваше да му се карам.
-Идваш на бачкане ли?
-Не! Днес съм само клиент.
-Ех...жалко.
-Утре ще ти се реванширам.
-Ихааа....Какво ще желаеш?
-Първо да се подмия, че виж ме на какво приличам.
-Хахаха, знаеш къде е тоалетната.
Минавайки покрай него, го потупах приятелски по рамото и вътрешно си отдъхнах, че не се сърди заради последната ни среща. Но такъв си е Марк, никога не се цупи и бързо забравя. Прекалено широко скроен е за такива дребнавости. Заключила се в тоалетната, свалих изпотените дрехи и се наплисках с вода. Това му беше хубавото на мястото, че разполагаше с екстри, защото на господин собственика често му се налагаше да спи направо тук. Вече измила се, подсушена с една от кърпите, оставих дрехите на една етажерка. Нямаше как да ходя с тях и въпреки, че не обичах да използвам магията си за такива посредствени цели, в случая ми се наложи да си създам ново облекло. С едно преминаване по продължението на тялото си, се сдобих с бяла, тънка и освободена рокля до бедрата, която пазеше поне малко прохлада. Върнах се при него и седнах на бара.
-Сериозно ли го играеш това?
-Колкото за убиване на времето. Кажи сега, какво ще пиеш?
-Бира, най-студената, с която разполагаме.
Симпатягата се врътна около себе си, извади едно шише от хладилника, чу се онова звучно пукане на отваряща се капачка и ми я поднесе най-церемониално. Чак когато отпих няколко глътки се почувствах и аз като бял човек.
-Как я караш тези дни?
-Натоварено! Бяхме затрупани от работа.
-Мисии?
-Да речем. А ти? Изпуснах ли нещо заслужаващо вниманието ми?

Марк се ухили широко, по своят си начин. Но, още преди да е изрекъл и дума, той повдигна ръка и размаха пръст недоволно.

- Чакай, чака малко. Преди да съм ти разказал, каквото и да е било, искам и аз да пийна нещо разхлаждащо. Това, че съм всеки ден на работа, не означава, че не мога да се поглезя малко. Нали?
Ния му се изсмя леко на забележката, но не го спря. Нямаше и смисъл да го прави.
Марк се завъртя около себе си, а очите му започнаха да шарят по рафтовете с алкохол. Чудеше се, какво точно му се пие в този момент. Беше опитвал от всичко и то в големи количества. Дори бе смесвал два, три, че дори и четири вида алкохол, само за да разбере дали ще се получи приятна на вкус напитка, но и това не му бе достатъчно.
Накрая, след доста лутане и чудене по рафтовете, зеленоокия се върна към добрата стара водка, придружена с чаша натурален сок - вишна.
Щом си отля достатъчно количество питие, че да не се напие, но пък да му стане приятно, Марк стисна чашата си и се настани на бара, като седна на "служебният" си стол, който се намираше зад него. Постави чашата пред себе си, повъртя се малко, но по лицето му си личеше, че нещо не е доволен.
Ния го гледаше неразбиращо, но пък с доста голяма доза любопитство. Щом Марк я видя, се ухили и рече :
- Нещо не ми е удобно тук... - след което стана, ритна стола назад, като го събори право на земята и скочи върху вътрешната част на бара, върху който обикновено стояха чистите чаши - ... е, какво пък. Тук е по-добре! Та, до къде стигнахме?
- Кръчмата, Марк! Питах те, дали съм изпуснала нещо интригуващо.
В този момент, бармана блажено засмукваше сламката, която бе потопена в питието му, което сякаш го пренасяше право в рая. Обаче, щом чу думите на Ния, той веднага ококори учи и се ухили злорадо.
- Ооо, булка! Можеш да съжаляваш, че не бе преди две вечери тук. Беше...невероятно! Бяхме само аз и няколко новодошли момчета от Базата. Били се записали преди няколко дни, та надушили къде е кръчмата и решили да поразпуснат. Та, стоим си ние четиримата и седим ей там, на онази маса. Бяхме сложили две каси бира до нас, на масата се въргаляха няколко купички ядки, а през това време ние цъкахме белот...
- Марк! - скастри го асасинката, подканяйки го да премине към съществената част.
-...а...добре де, добре. Спокойно, тъкмо до там стигнах! Та, седим си ние, цъкаме си белотче, пием си биричката и по едно време, вратата се хлопва и пред нас застава...познай, кой!
Ния запази мълчание, като продължаваше да гледа бармана в очите.
- Хайде де, опитай се да познаеш!
- Не искам. Хайде, казвай!
Марк леко се нацупи, но опита втори път:
- Хайде деее...опитай се!
- От къде да знам бе, човек! Дантес?! Франк?! Арманд ?! Папата?! Кой бил дошъл!
- Е, добре де! - отвърна недоволен зеленоокия - Не позна. Лейди Симфония!
Очите на Ния леко се разшириха от изненада, ала Марк не и даде шанс да проговори, докато не и каже всичко :
- Чакай, чакай...тук е най-добрата част. А с нея имаше двама изключително красиви мъже. Голи до кръста, а единият имаше обеца на едното зърно...
В следващият миг, докато бармана се хилеше самодоволно от това, на което бе свидетел, отпи няколко глътки от питието си, върна го отново на бара и навеждайки се напред, прошепна тихо на момичето въпреки, че нямаше никой друг освен тях в кръчмата :
-...говори се, че е била в "Черна Роза"...
Марк се отдръпна назад, като леко намигна с едното си око на момичето, подсказвайки и какво има в предвид.
И така, бармана си остана леко облегнат и в очакване на реакцията и, без да продумва и думичка повече.

Стоях и слушах разказа на Марк безмълвно, като от време на време траках с нокът по дървото, понякога го местех върху стъклото, а понякога отпивах и по някоя друга голяма глътка. Като почне с подробностите е доста трудно да го спреш, наистина много трудно. Но аз си имах начин и това бе суровият ми поглед. Вече бях на втората цигара откакто бях тук, а жегата бе отстъпила пред прохладата на здравото дърво, от което бе направена сградата. Може би затова обичах толкова много това място. И заради собственика му, разбира се, но това е друга тема.
Така или иначе, когато спомена името на онази червенокоса, нокътя ми направо издълба резка в плота, поради което се счупи. Един нокът по-малко не е проблем когато от вътре нещо те яде с острите си зъби, а същото това нещо иска да излезе на повърхността и да отхапе ухото, ръката или най-добре цялата глава на въпросния човек, за който слушаш. В момента това бе симфоничния оркестър, който определено не исках да чувам. Ако зависеше от мен още тогава щях да й забия челото в масата. Какво е правила тук и с кого го е правила преди това, не ме засяга. Ако ще да наебе и Оар, нейна воля. Застаряващата нимфоманка явно беше свикнала да си купува мъжете. Може би защото никой нямаше да й обръща внимание, ако не ги затрупваше с пачки с пари. Така де, хората са продажни. Всеки би се поддал на представата да се въргаля в легло от пари, независимо какво е готов да продаде за тях - услугите си, тялото си, достойнството си. Дали трябва да ги съдя? Не, не трябва! Но дали мога - да! Мога и определено не бих могла да играя по свирката на някой, особено на скочубра, на една крачка от менопаузата, заради пачка банкноти или по-скоро златни или сребърни жълтици, само за да я почеша по мекото място.
Но за цялата тази неприязън си имаше причина и това бе факта, че същата си мислеше, че може да купи и мой приятел. А още по-лошото бе, че той се съгласи в името на "добрата кауза". В случая, клюката, че е била в градския бардак, не ме интересуваше. Друго се пенеше в мозъка ми и макар, че не е моя работа не се сдържах да не попитам.
-Марк....случайно видя ли с нея Франсоа?
-Кой?
-Франки!
Изчислявайки ситуацията, бяха минали точно три дена откакто се завърнахме от прословутата мисия, а той все още й дължеше...ами себе си, заради информацията, която ни даде. Ревност! Да...много ми е неприятно да го призная, но най-вероятно да! Някак си, мисълта, че ръцете й шарят по тялото му ме вбесяваше, а идеята, че уговорката си бе уговорка, от която няма измъкване още повече. Беше официално - мразех тази жена!

Марк свъси вежди и погледна към асасинката.

- Франки...Франки...не. Не беше с нея, определено. Двамата младоци бяха къде-къде по-красиви. Но пък, какво да прави точно Франки със..Симфония?!

- А, не...не знам. Питам просто, информативно. Нали разбираш...дали не се е мяркал наоколо - започна да се оправдава момичето.
И наистина, бармана не бе виждал красивият мъж да се навърта наоколо. През кръчмата му бяха минали дузина или може би дузини пияници и известни градски легенди, ала г-н Миньон рядко стъпваше по тези земи. Или, ако го правеше, любимото му място не бе точно кръчмата на Марк.
Питиетата в чашите почти свършваха. Дори, това на Марк изчезна толкова бързо, че той трябваше да си налее второ, като не пропусна да отвори и една бутилка за дружката си. Тя нямаше намерение да му отказва, тъй като щеше да утоли поне жаждата си. Но в мига, в който тя хвана бутилката си, чу зад себе си едно изщракване идващо от вътрешността на джубокса. Машинките в него се превъртяха една през друга, хванаха една нова плоча, почти изтъркана от прекомерно слушане и я поставиха в центъра. Иглата я докосна, а щом това стана, в кръчмата зазвуча една много позната песен, която Ния бе изпълнявала в началните си дни, когато пребиваваше тук. Щом Марк я чу, той едва не подскочи от мястото си и не разля питието си.
- Ей, помниш ли я тази песен?
Дори не изчака отговора и, защото след това направо заряза питието си и скочи от другата страна на бара, развихряйки се. Въпреки не чак толкова подходящата песен за танци (особено за мъж), на Марки не му пукаше изобщо. Той поклащаше ритмично таза си в такт с музиката, а ръцете му се вееха над главата, докато все още в едната си стискаше здраво своя коктейл от сок и водка.
А силната музика, както знаете - привлича клиентите. Няма и минута, когато влязоха първите такива. Неколцина застаряващи мъже с обрасли като храсталаци бради нахлуха в заведението. Широките им усмивки издаваха задоволството от ситуацията. Много скоро, зърнали веднъж поклащащият се барман, мъжете също последваха примера му, като влязоха към вътрешността на заведението с танцова стъпка. Щом Марк ги видя, обърна се към тях и се провикна :
- Ухуу, пичове! Какво ще искате?
- Три бири, браточка! - отвърна единият и тримата се насочиха към бара.
Щом бирите бяха отворени и поставени на бара, всеки един от тях грабна своята. Третият от мъжете, който изглеждаше най-младолик се приближи до Ния и дискретно надзърна в деколтето и, като след това приплъзна погледа си право към бялото и лице.
- Как си, мацко?
Ния нямаше шанс дори да отвърне на думите му, тъй като вниманието на всички в заведенито, бе привлечено от следващите клиенти, които нахлуха в него. А именно, две странно изглеждащи зеленокоси момчета, които асасинката познаваше много добре. Именно, Джейк Сю и Лу нахълтаха вътре, с разрошени коси, изпоцапани с пясък дрехи, а от устната на Джейк дори се стичаше малко кръв, която капеше по дрехите му. Двамата се хилеха неистово, а движенията им издаваха, че бяха доста подпийнали. Щом всичките погледи се спряха на тях, момчетата замръзнаха за секунда и огледаха тълпата. Струваха им се доста повече, отколкото бяха, но това бе единствено заради алкохола.
- Ухууу! Партиии! - извика Джейк Сю, като тръгна право към бара.
Приятелчето му също го последва, като се лъкатушеше по стъпките му.
- Джейк, чакай ме. Джейк! ДжейкииииИ! - крещеше зад него момчето, като размахваше с ръце пред себе си, опитвайки се да го хване за раменете.
Тримата новодошли мъже се разсмяха, щом видяха пияните пубертети. Дори, единият дръзна да се пошегува, като се обърна към Марк и го попита, дали така случайно не предлагат кофи за повръщано в заведението.
В този момент, Сю успя да се добере до бара и със сетни сили се вкопчи в дървеният плот, опитвайки се да се задържи на крака. Премреженият му поглед обходи хората около него и щом забеляза синекосата девойка пред себе си, той вдигна високо ръце и с пиянска походка се засили към нея, като направо залитна напред, за да я прегърне.

- Рениии.... - извика младока, като буквално след това се стовари върху раменете на момичето.
Тримата мъже прихнаха да се смеят, като продължиха да се подиграват на момчето. А Лу, в този момент хвана дружката си за яката и го издърпа назад.
- Джейк, много си глупав! Това не е Рен!
Сю извърна глава назад и погледна към приятеля си.
- Как 'ша не е тя, бе?! Тя е! Нали...Рени?!?
В този момент, Джейк отново извърна глава към асасинката и очите му се ококориха. После се свиха, в опит да оправи замъгленото си зрение, но щом и това не помогна, миглите му отново се раздалечиха бързо една от друга.
В този момент, спря и песента от джубокса. Машината започна да търси своята нова плоча, която щеше да пусне след секунди, когато из заведението се разнесе звучна плесница.
Марк инстинктивно погледна към Ния, защото знаеше, какво се е случило, още щом чу звука. И наистина, по лицето на Джейк си личеше отпечатъка от ръката и. Обаче, момчето се бе "наковало" толкова здраво, че не изпита никаква болка от удара. Дори се ухили самодоволно, като се обърна към Лу, прегърна го през рамо и заяви гордо:
- Прав си, прав си...това е Ния! Хъ-хъ-хъ...
- Ей, момчета! Какво ще кажете да си починете?
Зеленокосите погледнаха инстинктивно към бармана, който ги гледаше строго.
- А ти, к'во 'ши ка'йш да ни дадеш две бири? - подвикна пияният Джейк, като разпери ръце около себе си.
- Ако поизтрезнеете малко, мога да си помисля.
Джейк се ухили широко.
- Ама аз съм трезвен бе, брат ми! Така съм изтрезнял, че не мога да си стоя на краката. Хъ-хъ-хъ...
Марк погледна строго към Лу и му заяви :
- Сериозно! Или го накарай да млъкне или няма да близнете алкохол тази вечер!
- Спокойно! - извика Лу - Аз поемам от тук! Хайде, брат ми...
Лу подхвана дружката си през раменете и го замъкна право към тоалетната на заведението. През целият път до там, който бе около десетина метра, Джейк крещеше панически и обясняваше как си искал бирата, която му била завещана от самият Дантес и т.н. и т.н.
Марк поклати глава, като дори си позволи да се разсмее.
- Ама че идиоти!
- На мен ли го казваш? - заяви момичето, като отпи за пореден път от бирата си.
- Та...разкажи ми повече за тези мисии, за които говореше. А после, ако искаш може да ми споделиш, защо толкова се притесняваш за г-н Миньон...
Марк скочи отново на бара и грабна сладкото си питие, от което започна да отпива глътка след глътка, преди да започне разказа на Ния.


Пяснатъ : https://www.youtube.com/watch?v=TZFQgqhNoEI

Първо да уточня за плесницата. Нали знаете понякога се появява някой малък дразнител, който избълва възможно най-голямата глупост, на вас ви кипва, нервите ви не издържат и хоп, избликват на повърхността под формата на агресия. Просто онези малки нишки, свързващи нервните ви окончания се скъсват като пружина, изкърцват, а после...в случая бе шамар.
Всичко вървеше привидно добре, дори се разсмях когато Марк почна да танцува на възможно най-неподходящата за него песен. Дори не реагирах когато онзи застаряващ индивид ме заговори, но когато зеленокосия глупак ме сбърка с Рен се случи точно това. Болтовете ми превъртяха до толкова, че се счупиха, кипна ми и го цапардосах. Сега, знам много добре, че не е виновен за това, че е пиян и се е объркал, но да ме сбърка с онази малка, лигава, красива, надута.....кучка! Това ми дойде в повече. Идеше ми направо да го разкъсам и сигурно единствено намесата на шефа ми го спаси от сигурна гибел. Не стига, че бяха безполезни, ами и сега това....бе като капак на всичко. А представете си колко са дразнещи щом успяха да раздразнят и Марк, който по принцип трудно губеше ентусиазмът си.
Ако имаше едно хубаво нещо от цялото положение то това бе, че в крайна сметка Франсоа не е бил с червената вещица все още. Щеше ли да се измъкне от клопката, едва ли, но поне усетих някакво облекчение по кръвоносните си съдове....за сега....
-Та...разкажи ми повече за тези мисии, за които говореше. А после, ако искаш може да ми споделиш, защо толкова се притесняваш за г-н Миньон...
Това ме върна в реалността и ме накара да се замисля. Да се замисля за няколко неща. Първо имах ли право да му споделя нещо толкова важно като същността на мисията. Ами ако се разчуе? После аз ще си го отнеса. За сега всичко стоеше покрито и общността не знаеше, че любимата им Лука я няма. Винаги можеше да се измисли нещо - че е заминала по работа или нещо такова, но ако в кръчмата се пусне слуха, че е отвлечена, той бързо ще се разпростре из целия град. А управата, под лика на Чосър не искаше това. Ако си отворя устата щях да си вкарам автогол.
-Просто имахме малко проблеми с едни чужденци.
-Чужденци?
-Да...копелетата ми създадоха доста работа. Затова и не идвах.
-Свети Дантес....не си била...ранена...нали?
Очите му се разшириха и показваха нескрито притеснение за здравето ми, което до някъде ме учуди, но до някъде и ми стана милно. Мамка му, разнежвах се!
-Спокойно, добре съм както виждаш.
-Добре си сега.
-Отървах се с малко.
Е, добре де, излъгах, но не исках да го плаша допълнително. Ако зависеше от него, сигурно цял живот щях да прекарам с него на това място да се смеем, да пием и да пеем до полуда. Идеята, че може да ми се случи нещо лошо и някой ден някой да влезе и да му оповести най-лошото, не бе приемлива. Поне не и сега.
-Ще се учудиш колко лесна е тази професия. Всички си мислят, че е много опасна, животозастрашаваща, но не е точно така. Само трябва да си хитър.
Лъжа! Редях лъжа след лъжа, но май имаше ефект, защото зеленоокия изглежда се успокояваше.
-Сигурна ли си?
-Ейй... - засмях се. - Виждаш ме, цяла съм.
-Хъх...склонен съм да ти повярвам. Но ако някой ден се наложи да идвам на погребението ти не ме брой. Или по-скоро ще ти натъпча една бутилка уиски в пръста да си имаш за из път към долните земи.
Това определено ме разсмя и смеховете ни се разнесоха из помещението, затъпяващи всички останали.
-А кажи сега за Миньон. Да не би да е успял да...
-Неее... Хаха, глупости. Разбира се, че не!
-Тогава какъв е този интерес? Знаеш, че Дъст....
-Спри! Спри до тук! Този мъж....не знам, не мога да го разбера. Понякога имам чувството, че иска нещо повече освен съвместно съжителство, но понякога.....не знам. Опитвам се да го разгадая, но не успявам.
-Мисля, че същото важи и за него към теб. Не смяташ ли, че си твърде сурова към него? И твърде много го объркваш?
-Може би..... - наведох глава. -Не е лесно, това е сигурно.
-Лесно е. Но вие твърде много го мислите.
-Ти пък от къде се извади такъв експерт?
-Ейй булка...да не мислиш, че по цял ден се наливам? Знаеш ли батко ти Марки колко дами е прелъстил? А?
-Сигурна съм, че не са една две, хахаха.
-Точно така!
-Франсоа е....не е перфектен, не е сигурен, но поне е открит с намеренията си.
-А ти? Знаеш ли какво искаш?
-Не мисля, че някога ще разбера. Когато и да се доближа до някой....нещо някак си ме спира да направя пълна крачка. Засилвам се и после по средата се сепвам, спирам се и се връщам.
-Страх?
Поклатих отрицателно глава.
-По-скоро някакъв спомен.
-Спомен за какво?
-Нямам представа.
Разговорът определено пое по странна посока и лошото е, че не можех да я разнищя. Беше ми писнало от всичко - от мъжете, от техните игри. Всичко бе прекалено объркано. Не съм смятала, че ще попадна в такава заплетена ситуация. И в крайна сметка знаех, че няма как всички да излезем чисти от нея. Все някой щеше да бъде наранен, ако не и всички заедно.

Ето, че вратата на заведението отново хлопна. Този път, на прага се появи, не кой друг, а може би най-колоритната личност в този град - Леля Бетси. В ръцете си тя държеше дебела точилка, с която доскоро може би е правила сладки или вкусни баници, защото както по нея, така и по дрехите и си личаха пресните следи от брашно. Пухкавата сладкарка не привлече вниманието на никого. Тя пристъпи вътре и докато вървеше право към бара, големите и зелени очи обхождаха кръчмата. Тя оглеждаше всяка маса, всеки стол и всеки човек, който се намираше пред нея.
Щом пухкавата господарка на сладките неща се приближи до тезгяха с алкохол, тя потропа с точилката си върху него, привличайки вниманието на Марк и Ния. Щом Марк я видя се усмихна широко и я поздрави.

- Лелчее! Какво те води насам? Да не си решила да сръбнеш едно.."за из път"?
Едрата жена не издаде емоциите си или по-скоро, не издаде положителни такива. Очите и стрелнаха крехкият младеж и го изгледаха от глава до пети. Жената се приближи до бара и се наведе леко през него, като опря огромните си гърди в него, което ги накара леко да изскочат от пазвата и.

- Търся двама нехранимайковци. Едни такива цветни, напудрени...ей толкова високи...
Женичката посочи такава височина, от която на Ния и Марк им просветна, за кой става дума. Те се спогледаха, направиха си няколко съвсем леки знака с очи, ала не посмяха да изрекат имената на зеленокосите.
- Тц...нищо не ми говори това. Какво се е случило?
- Хванах две келешчета, да ми крадат от сладките, докато работя! Представяте ли си? Тъкмо си работех в задната стаичка и...чувам шум. Когато излязох ги заварих да пълнят джобовете си с топли сладки! Това, че ги бях изкарала от фурната преди малко, явно не им пречеше, защото единият така се бе престарал, че си бе натъпкал и няколко в гащите. Това го забелязах по-късно, когато ги подгоних с точилката. Започнаха да падат от крачолите му, ама това не го забави изобщо. Гадината му мръсна...поне успях да му цапардосам един по муцуната! Сигурни ли сте, че не сте виждали някой да се навърта наоколо?
Марк се наведе леко напред и прошепна :
- Тц, не лелче...съжалявам. Но, ако забележим някой такъв, веднага ще го хванем и ще го доведем!
- Мамка му! - изруга жената и удари ядно с точилката по бара.
Това накара Марк да се стресне и да се отдръпне леко назад, предпазвайки се от някой нежелан удар.
Щом разбра, че няма да намери двете хлапета тук, леля Бетси се обърна и с тътреща походка се запъти към вратата, от където доста бързо излезе.
Щом вратата хлопна, от тоалетната се подадоха двете глави на зеленокосковците. Марк тъкмо бе погледнал натам, когато ги видя да се подават един над друг, като кукувички от часовник.
- Брато, тръгна ли си? - провикна се Джейк Сю, който се бе прилепил почти до земята от страх.
Марк вдигна високо ръката си със стърчащ палец нагоре, давайки им знак, че всичко е наред. Щом се увериха, че е така, двете момчета изпълзяха от скривалището си и се приближиха до бара. Джейк тъкмо реши да си придърпа някой свободен стол, когато видя синекосата асасинка.
- Ооо, Ния! Кога дойде бе, момиче?
Асасинката премига един път с очи и като ги отвори, ги насочи право към другият зеленокоско, който стоеше малко по-назад.
- Ще го убия, сериозно!
Лу побърза да се намеси, като направи няколко крачки напред и застана между двамата. Разпери двете си ръце и едната я облегна на гърдите на приятеля си, а другата на стола, на който стоеше Ния.
- Спокойно, спокойно...ен го приемай толкова навътре. Извини го, но едвам изтрезня. Видя в какво състояние беше.
Джейк се намеси в този момент, като застана зад рамото на дружката си, подавайки главата си отгоре.
- К'во ми е, бе?! Нищо ми няма! Барман, къде са ни бирите?
Марк се ухили и тупна две пълни халби с бира, които току що бе налял.
- Ето, браточка. Наздраве!
Джейк побърза да си вземе питието и без да вдига наздравица, навдигна халбата с две ръце и отпи няколко големи глътки. Щом го направи, той я върна на мястото си и погледна право към Ния. Огледа я хубаво отгоре надолу и се усмихна широко.
- Душко, довечера мислим да правим купон. Какво ще кажеш да се присъединиш към тълпата?
Ния повдигна вежди и веднага отсече :
- Не мисля.
Но, Джейк бе непоколебим.
- Не знаеш какво изпускаш. Ще има много пиене, музика и...ще се забавляваме. Ако се навиеш, купона започва в десет, в "Стая 17".
Джейк се обърна към бара и грабна бирата си, като отпи още няколко глътки от нея, без да обръща внимание на асасинката. Въпреки, че искаше тя да се присъедини към тях, не издаваше тази си емоция.

Това беше нещо ново. Не познавах Бетси добре, бях прекарвала малко време с нея, но за първи път от всички я виждах ядосана и някак си да не се радва на хората които я заобикалят. По принцип е лъчезарна, усмихната, дори дебилно дружелюбна, но сега направо можеше да смачка черепите на онези двамата ако ги бе видяла. Е, размина им се, не за дълго, но все пак им се размина. А те милите, се бяха покрили като две мишки, пазещи се от голямата лоша котка, която може да ги глътне за вечеря без да й мине окото. Все повече се убеждавах, че тези двамата са пълни бездарници и все още се чудя как изобщо са ги приели. Помислете, Блъд е безотказна и сурова, та на първият ми изпит ме накара да убия човек. А тези! Бяха ли убивали който и да е изобщо? Имаше само едно обяснение - след някоя от пиянските или любовните си вечери, Франсоа си е затворил очите и ги е пуснал ей така, защото главата го е цепела и не е можел да мисли трезво. Само до това заключение стигах. Та те щяха да станат циркови артисти с по-голям успех отколкото асасини, а явно и в кражбите не ги бива. Каква загуба.
Както и да е. Поканата им бе....ненужна. Нямах намерение да прекарвам каквото и да е време с тези балъци, камо ли купон. Думата ми бе окончателна и тъкмо реших, че са се отказали Джейк...май...все още ги бъркам...се обади за пореден път.
-Тааа....промени ли си мнението?
-Не!
-Наистина?
-Да!
-Ще има много алкохол. Знам, че обичаш да си попийваш.
-Казах не!
-Пф...сухарка. Ще повикаме Рен, тя поне умее да се забавлява и е по-готина!
И тук чашата преля. Ако се сдържах предния път, о да, за мен плесник си бе направо сдържане, то при повторното сравнение с малката хубостница, направо ми кипна. Очите ми пламнаха, кожата ми се изстуди, а около главата ми заизлизаха тъмни вълни енергия.
-О..майко... - възкликна Марк, усещащ какво предстои.
Станах от мястото си, отидох зад тях и ги хванах за яките. В следващият момент дръпнах назад и те се стовариха на дървения под.
-Еййй....
Подхванах ги отново и тръгнах да ги влача право към изхода. Отворих вратата с ходило, огледах се, докато те махаха с ръце и бръщолевеха нещо неразбираемо и съзрях пекарката.
-Ей, Бетси! - провикнах се силно, така че тумбестата жена да ме чуе.
Веднъж гласът ми достигнал до нея, тя се обърна и се облещи.
-Тези ли търсеше?
Усмивката й се изкриви злобно, а точилката започна да се удря в дланта й, заканително, подготвяйки се за това, което щеше да им причини. Тръгна право към нас, а аз напънах мускулите си и ги хвърлих на метър от себе си. Обърнах се, изтупах ръце една в друга и се върнах в заведението като затворих вратата след себе си. Зад гърба си чух виковете и охканията на момчетата и онзи благозвучен шум от удрящо се дърво в човешки кокали. Усмихнах се доволно и се върнах на бара, за да довърша бирата си.
-Лоша си!
-Заслужиха си го!
-Може би малко...
-Напълно достатъчно.
В следващият половин час шишето се изпразни и реших, че е време да се прибирам. Съвсем скоро небето щеше да потъмнее, а аз имах нужда от душ. Платих на шефа си, уговорихме се, че утре ще дойда на работа и излязох от кръчмата. Пред прага й стояха зеленокосите, пречукани, с купища джонги и синини. Прескочих ги най-безцеремонно и се засмях.
-Приятен купон, момчета. Дано ви е сладко!
И така, тръгнах към базата доволна от деня си, а още по-доволна от последния половин час.

Казвала ли съм ви защо толкова много обичам да пуша? Не, не мисля, че съм! Не е пристрастяването на организма, нито успокоението на ума, което носи никотина. Не е "сладкият" аромат, нито прелестният вкус на тютюна. Не е това, че носи усещане за бунтарство и детско израстване.
Димът! Всичко се крие в димът..... Малките сиви завъртулки изнасящи се от една пламтяща частица, като искрица надежда, като искрица опасност, като искрица природа. Този дим, който полита като рояк птици, извисяващи се към небесата. Той рисува картини! Заглеждали ли сте се някога в дима? Толкова е красив, толкова свободен, безметежен и безплътен. Образуващите се овали, вълни, къдрици напомнят за реещ се ореол около нечия глава. Играе си около пръстите, попива в кожата и ако я подушиш цял ден можеш да се връщаш към този спомен за безграничния хоризонт, който го поглъща. Съвършен е в собствената си простота без граници и без задръжки. Вреден и в същото време толкова опияняващ. Приятелски настроен, насреща е по всяко време, независимо от ситуацията, компанията и обстановката. Той сам може да ти бъде компаньон, защото ти казва толкова много неща. Издига те до едно друго ниво, където думите се придават без звук, без глас. А ти го слушаш, защото в него можеш да откриеш каквото си поискаш. Мозъкът ти заработва на най-различни обороти и мечтае....мечтае да е като него, толкова неограничен и изящен, толкова плавен и гъвкав, толкова пластичен и елегантен. Като професионална балерина, като кокетно дете, като здрава десница, като наковалня през зимата или дъжд през есента....

Стоях на бара, загледана в този неопределен дим, завеяна в извивките му, съкращавайки го от време на време за поредната дръпка, а после пак забиваща поглед в размиващите му се очертания. Нощта бе дошла и тъмнината взе превес над деня, оставящ го назад не далеч в миналото, като трактат от прочетена глава. Като увод, който води до същината на историята, където кулминацията избива, за да доведе до развръзката. Историята се пише, но нашата все още не е завършена и едва ли скоро ще е. За фон ми бяха стъклените удари на чашите и кехлибарният мирис на една поставена точно под носа ми. Заведението все още бе празно, ненаситно с всевъзможна глъч и капризни желания на вечерните му обитатели. Не бях идвала на работа едва от няколко дни, а ми се струваха като цяла вечност. Дори след толкова кратко отсъствие усещах застигналата ме носталгия, зовяща ме като на кръстопът да се върна у дома или да продължа към неизвестното. Тук се чувствах спокойна, чувствах се в свои води, защото никой нямаше право да ме съди по етикета на бизнесът, а този, който имаше право, не го правеше, защото бе прекалено широко скроен и прекалено малко дребнав, че да се занимава с подобни незначителни отпечатъци на трудният ми по принцип характер. Марк бе единственият, за чиято изгода знаех как действа. Той не очакваше от мен много - върши си работата, но в същото време се забавлявай, а на свой ред клиентите ще се веселят подтикнати от теб. Често забавлението ми бе изкуствено и маскирано. Прикриваше много други емоции и мисли, но поне за миг ме освобождаваше от тях, зареждаше ме с нова доза сила и енергия, готови да поемат трудностите, които следващият ден криеше под ръкавът си. Дори сега, когато виждаше, че не съм в настроение, не ме закачаше. Другарски ми наля едно голямо уиски, остави го пред мен без да задава излишни въпроси и търпеливо чакаше сама да поема първата крачка. Чувствах се длъжна да я направя. Та малко ли направи за мен? Жена, която дойде в кръчмата му изневиделица, прие ме без предразсъдъци. Вече няколко месеца по-късно, единствено той не ми създаде никакви усложнения, никакви дрязги и неприятности. Впечатлявах се от неговият широк мироглед и незаинтересованост към всяка малка, дребна подробност. Той виждаше над фасадата. Дали така бе устроен или бе усвоил това умение на характера с годините, не знам, но му се възхищавах за това. Знаех, че и той има своите тежки моменти, всеки ги има, но нито веднъж не го чух да се оплаква. Нещо, с което аз може би не можех да се похваля. Как успяваше да извлече най-доброто от всяка ситуация? И аз исках, но все още не знаех как.

-Днес май ще е пусто.
Наруших тишината, за да не се чувства така, все едно комуникира сам със себе си или с прехвръкващите от време на време мухи.
-Хехе, напротив. Ще се напълни. Сигурен съм!
-Как може да си сигурен? Лоялните клиенти са си лоялни, но дори те могат да си вземат свободна вечер от пиянството.
Мъжът се обърна към стенният часовник и ирисите му проблеснаха за едва милисекунда.
-Още е рано! Не е станало девет.
-Какво ще има в девет?
-Имам план! Почти целият град е поканен.
-Моля?
Любопитството ми се засили от сигурността на тонът му, сякаш цял месец е тъкал стратегически най-перфектният план за привличане на посетители, а го криеше от мен. Ама е гаден, да ме оставя в неведение така!
-Какво си намислил?
Очите ми се забиха в лицето му, изпивайки го до съсухряне чак до скелета. Имаше нещо гнило тук. Нещо прекалено коварно и съзаклятническо, че да си стоя спокойно. Предусещаща някакъв огромен катаклизъм изпих половината уиски на един дъх, но все още чаках за отговорът, който ме глождеше отвътре.

- Ще видиш булка, ще видиш - отвърна шеговито бармана, като знаеше, че по този начин ще подразни още малко асасинката.
Вярно, тя мразеше това название, което той и бе дал, но пък с времето по някакъв начин бе свикнала да го чува от устата му и не му правеше никакво впечатление.
Наистина, колкото и да се опитваше девойката да разбере, какво бе измислил налудничавият Марк, той нямаше никакво намерение да и каже крайната си идея. За това, просто остави нещата така, че всичко много скоро да си дойде на мястото.
Някъде около час по-късно, всичко започна наистина да придобива истински смисъл. Докато в заведението се намираха само двама-трима души, които убиваха ежедневната скука или умората след тежък труд с чаша пенливо питие, взеха да се появяват всевъзможни люде от надлъж и нашир.
Ния и Марк виждаха все повече и повече познати лица около себе си. Било то от града или Базата, те се събираха на малки групички, взимаха си питиета и се настаняваха удобно нейде из заведението.
Точно едно такова познато лице, че дори две се бяха спотаили тайно в края на кръчмата. Те стояха на една маса без дори да са си поръчали напитки и обсъждаха дадената ситуация.
- Франк, мислиш ли, че тази вечер ще се получи?
- О, бога ми...не се и съмнявам. Познавайки Марк, знам, че идеите му винаги са били гениални!
А защо никой не ги бе забелязал, когато влязоха? Поради простичката причина, че и двамата се бяха предрешили с черни официални палта, стигащи чак до земята.
- Какво ще кажеш, да отидем на бара?
- Дадено! Няма да откажа някое друго питие.
Под прикритието на хората около тях, двамата мъже се приближиха до бара и застанаха от двете страни на Ния, която продължаваше да допива питието си. Франки и Дъст бяха прикрили умело лицата си, като бяха вдигнали високо яките на палтата, ала Марк веднага ги забеляза. Щом видя пред себе си ухиленият учител и ученика, отвътре му идеше а изкрещи имената им, но преди да го направи, Дъст му направи знак с ръка да си замълчи.
- О...добре...- възкликна неразбиращо бармана, след което добави - та...какво ще желаете, господа?
- За мен голям скоч и сода.
- Я пъ-ък, искам две бири!
- За двамата ли?
- Не, само за мен си! - говореше с престорен глас Чи, който почти сигурен бе, че ако използваше нормалният си, Ния бързо щеше да го разпознае.
Марк бързо се приготви за да налее питиетата на "непознатите" си гости, докато мъжете кротко изчакваха реда си на бара. По едно време, единият от тях се дръпна настрани, приближавайки тялото си към Ния. Това последва и от другата страна, където стоеше г-н Миньон. Двамата започнаха бавно да приближават телата си около Ния, докато тя най-накрая не се усети, че тук ставаше нещо нередно. Погледа и стана леко уплашен, но определено тя не се чувстваше така. Просто, изпита някаква несигурност от внезапно разразилата се ситуация.
- Ей, какво правите бе?! - провикна се асасинката, поглеждайки първо към единият, после към другия мъж с шлифера.
Обаче, тя така и не получи отговор, а мъжете продължаваха да се приближават към нея.
Докато Марк стоеше безучастно от страни и се чудеше, как да не засмее на последната простотия на двамата мъже, те вече я бяха обградили от двете и страни, почти плътно притиснали телата си към стола и. Естествено, както всеки нормален човек населявал пустините можеше да очаква, нервите на Ния доста бързо бяха опънати до краен предел. Тя прехапа за миг устни и с яростен замах грабна двамата мъже за яките. Без да казва нищо, тя ги дръпна рязко назад, а после движението последва още по-бързо, но в обратната посока - право към барплота.
Отстрани се чу само едно :

- Ей, ей...ей... - жалостно възклицание от младия барман, който се опита да спре асасинката.
Беше твърде късно - поне за единият. Франки успя да удържи натиска на девойката, ала главата на Чи така се заметна, че много бързо стовари лицето си върху бара. Чу се стенание от болка, а след това и крещящата девойка :
- Какво искате бе?!?! - извика ядно тя, след което доста бързо промени тона си, виждайки всъщност, кой е ударила в дървеният плот - Идиоти...Чи?!
Срещу и младият и съквартирант вече държеше двете си ръце около носа си, опитвайки се да спре кръвта, която се стичаше от него. Незнайно защо, той започна дори да подскача на едно място, което надали щеше да му помогне в тази ситуация.

- Искам, да не ми чупиш носа, всеки път, когато ме видиш... - извика русокосия, докато все още се държеше за лицето.
От другия край се обади Франки :
- Мадам, много сте груба днес! Нима не разбрахте, че това сме ние - Мосю Миьон и Мосю Чи?
- Ааа...не?! - отвърна девойката, повдигайки учудено веждите си - И защо сте се облекли като идиоти?!
Франки се засмя и в отговор на въпроса и, започна да разкопчава едно по едно копчетата на палтото си. След секунда, когато го свали изпод него се видя нещо доста стряскащо, поне за момент. Франсоа бе облякъл тясна прилепнала, че и дори прозираща тениска, изпод която се виждаха всичките му коремни мускули, както и тези на гърдите. Ръцете му бяха напълно разголени, а надолу учителя бе облечен с впит дълъг панталон, който описваше най-вече пакета му, който в момента изглеждаше доста набъбнал.
Иззад бара се чу смях, който бе последван от този на Ния, когато видя учителя предрешен така.
- Еротична вечер, бейби! - подвикна учителя, размахвайки ръце около себе си.
А думите му, предизвикаха още по-силен смях у Марк, който дори изтърва една от бирите на земята, по невнимание.
- Марк, ти знаеш ли нещо?! - обърна се асасинката към бармана.
- Да...да..ох, чакай...Франки, ела тук! - подвикна той, приближавайки се до бара. - Каква е тази еротична вечер от теб?!
- Ами, нали каза...
- Казах еротични песни, бе момчета. Песни, не дрехи!
-Оууу...-възкликна учителя, като след това бързо затърси с поглед палтото си, което да сложи отново за да прикрие оскъдното си облекло.
Тук, Ния се намеси, чувайки всъщност за какво става дума.
- За какви еротични песни говориш?
- Е, булка...все едно не знаеш! Жена си все пак. Нали се сещаш, нещо, с което да разгорещим тълпата. Даже се надявах, че ще наминеш да подгрееш публиката...
- А, не! - прекъсна го веднага момичето, надявайки се да не участва в целият този фарс.
- Хайде де! Ще бъде забавно.
- Не, казах! Не можеш да ме навиеш!
Тогава, Марк прибягна към малко по-сериозни мерки, като се облегна на бара и се приведе към нея.
- Ако го направиш, ще ти платя за всичките вечери, които си прекарала до сега тук. Ако не си забравила, нито един път не си си поискала парите на сутринта. Помисли си, а аз ще отида да си почистя пода от чашата, която счупих преди малко...
В този момент, Марк се оттегли към склада, от където взе една метла и лопата и започна старателно да почиства зад бара си. Франки вече обличаше палтото върху себе си, а Дъст в този момент се появи от тоалетната с две напъхани топчета тоалетна хартия в носа, които трябваше да спрат кръвта.

Всичко това изглеждаше абсурдно. Приличаше на метафора от зле сглобен цирк. Представям си как къщата от карти се срутва от един излишен полъх на вятъра, или кулата от стъклени чаши с шампанско падат при трясъка на вратата и се счупват, разпръсквайки стъклата си навсякъде. Обичах да пея, обичах го с цялото си сърце, но не така. Еротична вечер? Че моята еротика бе нотка на перверзност, не на нежна и крехка красота. Ентусиазмът на останалите бе засилен вероломно, всеки търкаше доволно ръце от предстоящото събитие. Само аз бях оставена в неведение за случващото се, чак до последно. Защо? Мислеше, че ще откажа ли? Правилно е мислел. Това бе излишна показност, с която да задоволя не човешкия слух, а човешкото око. Така музиката дори нямаше да достигне до тях, щяха да гледат само обвивката.
Ултиматумът му бе отправен със сдържана сигурност и спокойствие, което хич не ми се понрави. Парите, които ми дължеше....не веднъж се питах кога ли ще си ги получа, но това си бе чист подкуп.
-Хайде, шери, какво толкова го мислиш? Ще бъде забавно.
-Да бе... - измънка и Дъст изпод напъханите импровизирани тампони. -Дължиш ми го за дето ми счупи носа.
Нещо прищрака в мен и го хванах за яката, като ядно го дръпнах към себе си с оголени зъби.
-Ще ти кажа аз какво ти дължа....
-Хейй....
Очите ми го пронизваха жестоко и кораво, готови да изгорят очните му ябълки, пръстите ми трепереха от напрежение и желание да му скърша врата. Пуснах го, стига толкова.
-Отивам да пуша.
-Ще си помислиш, нали? - извика след мен Миньон, докато се отдалечавах към вратата.
В отговор само повдигнах средния си пръст във въздуха.
Опряла гръб у дървената стена, дърпах от цигарата и гледах в мрака пред мен. От тук се виждаше чак до края на града, че и след него. Дюните се извисяваха като големи бабунки една до друга, без да си пречат. Толкова близо и все пак толкова далечни. Дали си говореха, дали комуникираха, дали се усещаха една друга или оставяха мълчанието да ги заслепи? Каква изобщо е целта на един камък? Има ли причина за съществуването му? Не носи душа, не разбира. Не расте, нито умира. Защо тогава е на земята? Какво иска да ни докаже природата с тях? А защо някои въпроси нямат отговори? За какво се боря? Не знам, трябва да има нещо повече в този живот и все пак се боря, за да продължа, за какво? За неясното....
От далечината дочух някаква неписана от ничии ръце мелодия. Едва доловима и все пак ясно загнездваща се в утробата ми. Нямаше глас, само музика, носена от въздуха. От къде ли идваше? Защо и кой я бе пуснал на свобода, тук, където няма кой да я чуе? Главата ме заболя! Звуковите вълни сякаш се блъснаха в челото ми и го загряха. Температурата ми се увеличи и почна да ми става топло, въпреки че бяхме достигнали тази част от денонощието, в която е хладно, дори студено. Тази мелодия ми говореше без думи за известно време, а после...после замлъкна и се изгуби в тъмнината, ненадейно, но плавно като спиращ дъжд. Отшумя! Заслушах се, наострих уши, та да мога да доловя още, но тя така и не се повтори. Потъна в дън земя и там си и остана, погребана, без име, без цветя върху невидимия си гроб. Имаше нещо твърде познато и топло в нея. Чувствах я като могилите, толкова близки и толкова далечни. Съседки, но в същото време разединени. Все едно цяла пропаст ги разделяше, дори да протегнат ръка не могат да се докоснат. Бариерата е твърде стръмна, твърде широка, неспособна за преодоляване. Ако хукна натам едва ли ще намеря първоизточника й, той е загубен в небитието, оставяйки нищо след себе си, освен спомена за изповедта си.
Е, добре, казах си. Щом, искат еротика ще я получат по единствения начин, който познавам. Вярвам в знаците, а тази дошла изневиделица музика, бе знак. Даде ми нужната ми сила, за да изляза от черупката. Пълнолунието отразяваше тялото ми. Падащият към земята фас проблесна на меката й светлина, а подметката го стъпка като боклук, стъпка го, както щях да потъпкам и достойнството си, за да дам на невежите, обгърнати от ежедневието и скука мъже, нещо, за което да се хванат. Което да ги топли в студените нощи, което да ги връща към този момент когато любят жените си. Нещо, което ще ги накара да си представят моето лице, което ще ги направи груби и любовта ще се превърне в похотливо чукане на предразсъдъци. Ще гледат тях, но ще виждат мен и ще съжаляват, защото ще знаят, че не могат да ме имат. Ще превъртя главите им, ще разкашкам мозъците им, ще ги направя на пихтия, ще им донеса сладострастие, а после ще им го отнема с най-голямата жестокост, на която съм способна. Пълната луна ме подкрепяше. Усещах го. От високо сякаш кимаше одобрително на решението ми и ми даваше стимул. Не мога да отрека, че ме плени. Слях се с нея, с далечината й, със студената й, недостижима за докосване красота. И те нямаше да ме докоснат. О, не! В тази игра, аз не съм играчката, аз съм кукловода.
Хванах долния край на блузата си и я съблякох. Дрехата падна на прашния път, а същото последва и с панталоните, обувките, дори бельото. Останах чисто гола по средата на главната улица на града без срам, без свян, без страх, че някой ще ме види. Като девственица? Не....като курва, готова за следващото си прелъстяващо изпълнение. Да, аз съм курва. Всички знаят това, дори аз. Всички си мълчат, но аз осъзнавам какво представлявам и не се гнуся от себе си. Спя с който ми грабне окото, тръгвам си без предупреждение, прескачам на следващия, не се застоявам, изчезвам като дим, оставям куп въпроси след себе си, не се влюбвам, не давам напразни обещания, не се събуждам до тях на сутринта. Не им нося закуска в леглото, нито те на мен. Разтварям краката си за този който искам, после ги затварям, изправям се и потъвам. Изпитвам миг на съвършенство. За час достигам до Рая, а после, после се връщам в Ада! Да, аз съм курва, с главно К. И знам, че скоро няма да спра. Винаги ще търся още и още. Добра съм в няколко неща - да сея смърт, да пея, да танцувам, да свиря, да бъда коварна и да предлагам плътта си. Но не чувствам погнуса. Въпреки, че отдавам тялото си лесно, душата ми остава чиста, неприкосновена и все така незапълнена. Не приемам пари за услугите си, не ми плащат, нито ми свалят звезди. Не ги искам. Груба съм, първична и далеч от идеала за добра съпруга. Не се виждам домошарка с дете, нямам развит майчин инстинкт. Още не се е родил мъж на този свят, който да успее да ме окове. Майсторът все още не е показал майсторлъкът си. Майсторът съм аз....
Ръката ми се повдигна нагоре и почна да създава нови платове. Кожа, латекс, жартиери, високи ботуши с дълги токчета. Всичко, което кара силния пол да се изпоти и да глътне езика си. Нали такива са правилата на играта? Ти ме почеши, а аз ще почеша теб. Така да бъде!



Чувствах се готова, чувствах се зла, порочна. Чувствах се освободена, желаеща да нанеса психически и морални щети. Отворих вратата и влезнах вътре. Преминавайки покрай клиентите виждах зейналите им очи, отворените усти, неспособността да отронят една единствена дума, изгарящите им погледи. Харесваше ми! Чувствах се доминираща, инстинктивна, господарка.
Стигнах до бара със студено, сурово изражение, в което се криеше нотка на ирония и лукавост. Усмихнах се предизвикателно, дори подигравателно на мъжете наредили се там. Познавах ги от доста време и все пак успях да ги изненадам. Мълчаха опулени и преглъщаха на сухо. Учител или кравар, богаташ или сирак, нямаше значение. Всички бяха еднакви от съквартиранта ми, през шефа, до доставчика на алкохол.
-Достатъчно еротична ли съм за вкуса ви, господа?

Ако човек се опиташе да опише цялата ситуация с една дума, то тя щеше да бъде - изкушение.
Мъжете, които кротко стояха на бара до преди малко, до един стояха със зяпнали усти. Е, не буквално, само и само за да запазят благоприличието и уважението, но вътрешно в душите си те усещаха онова нежно изгаряне, докато виждаха стройното тяло на Ния.
Марк, дори забрави за петната оставени по пода, а очите му игриво обхождаха кожените дрехи върху колежката му.
Франки нервно прехвърляше погледа си от краката на Ния към гърдите и, а младият и съквартирант до толкова се бе отвял по едрият и бюст, че след няколко секунди единият от тампоните се изхлузи от ноздрата му и тупна на земята. Кръвта отново шурна по гладкото му лице, ала той сякаш не разбра, какво се случва с него.
Ния, нямаше против това, да и се насладят за миг и да им покаже, какво всъщност изпускат.
Тя пристъпи леко напред и вдигна игриво едната си ръка във въздуха. Пръстите и изщракаха и измежду тях се появиха няколко нишки енергия, които се размиха в пространството, посипвайки по пода черни частички прах. След секунда, старият джубокс, който се намираше в края на заведението проскърца. Плочата, която бе поставена в него се завъртя и започна тиха музика. Мелодията се завъртя из заведението няколко пъти, достигайки до ушите на всички присъстващи. Загнезди се в умовете им и започна да се върти като старо ръждясало колело, което нямаше намерение да спира.
Тук, дойде моментът в който Ния трябваше да се включи. Тя си избра удобно място от песента,
и започна бавно да се приближава към един от мъжете, които се намираха на бара. Избра си Миньон. Той и бе достатъчно далечен, но и толкова близък, че да изпита желанието, да си поиграе с него.
Заставайки точно пред силното му тяло, Ния направи едно леко движение, показвайки му, че трябва да се изправи. Франки я последва, като послушно кученце и скочи на крака, заставайки пред дървеният стол. Изпъна тялото си и впери поглед в очите на Ния. Погледите им се срещнаха заиграха един с друг. Ния се усмихна едва доловимо. Тя приведе леко тялото си напред и се изправи на пръсти така, че да успее да докосне устните си до бузата му. Топлият и дъх го погали нежно, а устните започнаха бавно да се изкачват нагоре към дясното му ухо. Когато достигнаха онази мека възглавничка, която се намираше на крайчеца му, тя започна да му шепне тихо. Не следваше текста на песента, защото не го знаеше, а го съчиняваше сама. Думите и идваха отвътре, дори без да се старае да ги съчинява.
Ако човек можеше да застане отстрани и да погледне учителя, определено щеше да му се прииска да чуе думите, които шепнеха в ухото му в този момент. По самото му изражение си личеше, че е нещо мистично и изкушаващо. Бялата му кожа дори леко поруменя, а очите му заблещукаха на светлината идваща от осветлението в заведението. Устните му леко се разтвориха, а долната плавно се плъзна между зъбите, които я прехапаха силно. Кръвта се насъбра във вътрешната и част, а външната загуби бързо руменият си цвят.
В този момент, вратата на заведението се открехна широко. На прага и застанаха неколцина мъже, които се скупчиха един до друг. Бяха четирима. Двама по-едри и възрастни, съпровождани от две хлапета, почти на еднаква възраст. Разликата в годините им бе очевидна, но погледите им не се различаваха много един от друг. Във всеки един то тях се виждаше една жажда, която всеки мъж е изпитвал поне един път в живота си.

- Това е тя! - извика едно от по-младите момчета, което се бе облегнало на раменете на двамата мъже, които стояха пред него.
Малката групичка направи няколко крачки и се отдели в края на заведението, който се намираше точно пред бара. Скупчиха се на една малка маса и впериха погледа си в певицата.
Ния дори не им обръщаше внимание. Тя продължаваше да нашепва своята песен, като същевременно с това поклащаше леко тялото си, като ту го опираше в това на Франки за да го подразни, ту се отдръпваше от него. Дори красавицата се отдръпна от него така, че да застане плътно пред лицето му. Устните им почти се доближаваха едни до други, но така и не се докоснаха. Двамата усещаха учестеното си дишане, но не правеха крачка напред, за да не развалят момент.
Не си мислете, че Ния целеше да има нещо с красавеца. Може би, нейният план е бил на много по-висше ниво, но в този момент, тя единствено искаше да покаже своята женственост, която оставаше дълго скрита за хорските очи зад маската на поредната убийца.
Но, останалите си таланти, самата тя трябваше да покаже. Дали щеше да продължи своята игра с невинният поне до този момент асасин или щеше да премине към по-дръски действия, зависеше единствено от нея. Загубила се в своят магичен свят, Ния трябваше да вземе решението дали да отключи истинската си същност или да продължи да я таи в тъмната част на душата си...

// Песента : www.youtube.com/watch?v=7JdZMpip14s

Харесвах тази игра! Да, игра е точната дума. Онзи момент, в който държиш въжетата на живота в свои ръце. Когато ти ги контролираш, преплиташ около пръстите ти, стягаш примката, отпускаш я, колкото да дадеш малко свобода на уловеното "животно", а после пак я стягаш, за да не избяга и да скимти за още. Да накараш някого да те желае, но в същото време да не посмее да те докосне, ето това е игра на победители, на майстори, на доминиращо господство в плътските отношения. Без твое позволение не може, ти казваш кога, как, къде. Ти хвърляш заровете и пак ти ги нагласяш според своите виждания и копнежи.
И нощта ще прикрие фалша, който създаваме денем, но няма да го заличи. Ще дойде следващата сутрин и той ще се завърне с първите лъчи като грозна картина окачена на стената, която не можем да премахнем, защото пироните й я държат прекалено здраво. Единственият начин е да я счупим, но дори тогава, следите ще останат, а дупките ще си личат.....
А дупките в душата на Франсоа, те бяха опърлени по краищата. Всеки мъж трябва да има дупки от жена, за да я запомни завинаги. Наранете ги, изгорете ги, оставете отпечатъка си върху им и после събирайте плодовете на своето творение. Повярвайте ми, те ще ви преследват вечно. Може да е само духом, може да е в съня или в мислите, но няма да успеят да ви изтръгнат от ума си. А това, мили ми дами е най-голямата победа, да смачкаш нечия душа до толкова, че тя да тъне в блато от глъчка само при спомена за вашето съществуване.
Г-н Миньон се държеше на висота или поне до колкото му позволяваше малкото благоприличие, което притежаваше. За съседът му по питие и място не мога да кажа същото. Дори само с периферията си виждах как Чи се къса от яд, стискайки чашата толкова силно, че всеки момент можеше да се пръсне в дланта му. Чудесно, два заека с един камък. Но не можех да обръщам внимание само на един човек, нали? Мястото кипеше от наличен арсенал и аз трябваше да запаля всеки един от тях, такава беше сделката, а даже да не ми харесваше веднъж сключена, щях да я изпълня. Бе въпрос на работа и пари, а аз щях да взема парите си, независимо от какво. Стига съм бачкала за доброто на Марк, време беше да се изплати и то подобаващо.
Завъртях се така, че върха на дупето ми едва да се отърка в чатала на чернокосия хубавец и се оттласнах от него. Нова музика зазвуча под фона на набъбналите мъжаги, а токчетата ми сякаш се забиваха в достойнствата им, показвайки им, че не могат да пипат, единствено да гледат. Играта все повече нарастваше в прелюдия на съблазняване на колкото се може повече жертви, а те милите, лесно попадаха в капана. Минавайки през всяка от тях, прокарвах нокти под брадичките им, забивах ги в ръкава на рамото, усмихвах се предизвикателно, а после подминавах с иронично танцувална крачка, докато не застанах до самия джубокс. Имах още няколко скрити коза в ръкава си, но реших да ги оставя за по-късно. Все още имаше какво да се изцеди от тези глупаци и не мислех да си развалям кефа като бързам. За сега се облегнах на него и почнах да увивам тялото си надолу, клякайки чак до пода и обратно - бавно, следвайки ритъма, пеейки за тези невежи пишман пустиняци. Но вътрешно се смеех. Смеех се толкова силно, че ако беше с глас, можех да срина заведението до основи. Смеех се на първичните им, тъпи желания, неосъзнати от времето и пространството. Смеех се на потта стичаща се по челата и вратовете им, на стържещите едни в други зъби и изобщо на идеята, че видиш ли имат и минимален шанс да се доберат до моята особа. Не осъзнаваха, че както са дошли така щяха и да си тръгнат - с празни ръце. Дори с по-празни, защото щяха да изхарчат всичките си пари за алкохол, а после с шефа ми щяхме да им се смеем зад гърбовете.
Мислите си, че е жестоко? Че те не заслужават подобно мъчение? Нищо подобно! Да дразниш нишите духом е едно от най-приятните занимания измислени от човека. Дава ти усещането за власт, независимо чрез какво я показваш и придобиваш. Издига те малко над нормата на възприятията, изкарва те една крачка по-горе, там близо до небесата или по-долу, там близо до подземията, където бе и моето място. Слизайки надолу повличах след себе си и наниз от разбити илюзии. Защото дали ще разбиеш човешкото тяло или ще разбиеш човешките мечти са напълно равноправни и носят еднакво удоволствие - това на победителя.
И всичко това се въртеше в главата ми по времето на една песен, примамваща ги като агне на жертвената клада. С един танц можеш да покориш толкова голяма бройка, колкото и най-опитния пълководец не може, защото мъжете са просто племе, елементарно и водено първо и най-много от нагонът си, а ако можеш да контролираш този нагон, значи можеш да контролираш всичко....

/Песента - https://www.youtube.com/watch?v=XqYfd36auhc /