Кръчмата на Марк

First topic message reminder :

Голямо каменно, стабилно заведение. Оцеляло е след какво ли не - купони, пиянски разпри, боеве, състезания и прочие. Е, от време на време покрива капе, но това са подробности. Марк е най-точният пример за нехранимайко. Много талантлив, но напълно безотговорен, мързелив лентяй. Пада си интригант. За него е важно да става шоу и нищо друго. Но гражданите го обичат въпреки това.

Марк се усмихна широко, когато Ния се приближи до него.
- Гледам, затанцувахте. Да не вземете след час и да се гушкате като първи приятелки?
- Ха! Иска ти се! - изръмжа асасинката и се врътна назад.
- Добре, добре. Хайде да излезем навън, да изпушим по цигара.
- Ти пушиш?!
- Като гледам и ти, тъй че, ще ми бъдеш компания.
Червенокоското подхвана Ния под ръка и заедно тръгнаха да преминават през тълпата. Бяха на път да излязат през входната врата, когато пред тях се изправи не един, ами трима красавци. Двама от тях Ния познаваше добре, което и бе достатъчно за да не търси жокери от Марк. А за третия, на него си му личеше, че всъщност, той е главното лице на тази вечер - Дон Ерик Чосър - най-главният асасин по тези земи. Още с влизането им, сякаш в залата настана тишина. Но не, музиката никак не спираше. Просто хората застинаха на едно място, изненадани от красивата и разноцветна гледка около вратата. Един белокос красавец, чернокосия Франсоа до него, Аларкон Вега (Домакинът на Базата) бе изцяло в червен тоалет в цвета на косата му, а сладката Ния и нейният другар Марк, бяха със синя и червено-черна окраска. Всеки се отличаваше със собствената си красота.
Пухкавата пекарка от Сахрид подскочи, щом видя красивите мъже на входа. Да. Тя наистина подскочи във въздуха и весело запляска с ръце пред лицето си.
- О, сладурчето ми то, колко си пораснал! - развика се пухкавата женица, опитвайки се да тича колкото се може по-бързо. Стигайки до красивите мъже, тя се промъкна между Ния и Марк като ги избута в страни и се нахвърли да щипе бузите на младия Аларкон.
- О, красавеца ми той! Колко си хубав! Леля ще ти изяде бузките!
Момчето се опита да се разсмее от реакцията на жената, но единственото което успя, бе да изкриви по някакъв странен начин лицето си в небивала гримаса, под натиска на големите и пръсти.
- Лельо Бетси, ама по-полека, че ще ми свалиш кожата! - опита се да се спаси момчето, но безрезултатно.
Франсоа на свой ред се ухили при вида на толкова красиви жени и пое по своят път, да поздрави всяка една от тях по отделно. Но преди да започне, той погледна към Ния и шеговито и смига, без да и казва нищо. Пекарката си я остави за последно, защото тя вече бе заета, да тормози малкият домакин. За това, Франсоа се запъти първо към колежката си Блъд, пое ръката и нежно в своите длани, поклони се пред нея, и галантно приближи устните си до ръката и, без да я докосва. Спря се миг преди да я целуне, повдигна погледа си, като я погледна в очите и се отдръпна с усмивка.

- Бон суар, красива моя!
Нежният му глас бе като птича песен, която накара Блъд да се почувства поласкана за един кратък миг от вечерта. После последваха лечителката, Лука и накрая той се спря пред Рен. Широката му усмивка не слизаше от лицето му, докато я гледаше.
- О, мон шери...нима и вие сте тук? - започна той игриво да подхваща разговор, с красивото момиче. С леко движение той подхвана ръката и, канейки се да доближи леко устните си до нея в знак на поздрав - Надявам се да не избухнете тази вечер...
В другия край на заведението, Ния все още стоеше кротко до Марк и не смееше да помръдне. Не заради друго, ами двамата красавци все още им препречваха пътя, както и пекарката, която все още се опитваше да нащипе бузите на младока, а той я перкаше по ръцете в знак на недоволство. А Дон-ът, този който трябваше да празнува най-много тази вечер, не откъсваше очи от младото момиче, стоящо срещу него.

- Здравейте, сър! - поздрави го първи, Марк.
Но, щом той го чу, се засмя гръмко.
- Момчее! Стига си ме сър-освал! Ела тук!
Привидно неземно красивият мъж подаде ръката си напред и двамата се поздравиха, като почти докоснаха рамената си, опирайки телата си едно в друго...по мъжки. Секунда по-късно, Ерик вече шептеше в ухото му :
- Чудесен подарък си ми избрал...
Когато той се обърна, леко погледна към синекосото момиче, правейки намек на кръчмаря.
- Ааа...хехе...да. Ами, ние ще излезем за малко навън, а като се върнем, имаме специална изненада за вас!
Ерик повдигна вежди въпросително.
- Ама...само двамата ли?
- От всички, г-н Чосър. От всички...
Марк побърза да излезе навън, като дръпна Ния след себе си. Малко трудно преминаха покрай мъжете и веселата дебалана, но Дон-ът им направи място за това. Те влязоха навътре, а Марк и Ния останаха сами през кръчмата.

- Охх. Ще е луда нощ!
- Да...като гледам без нас.
Марк се ухили загадъчно.
- Стига бе. Исках да останем насаме, за да ти кажа нещо...
- Чакай! - скастри го момичето - Нали не...?
- О, не! Спокойно! Но някой други хора, може би са на това мнение.
- Да бе! Все едно ще ти повярвам.
- Не видя ли как те гледаше Дон-ът?
- Кой?
- Рожденика - Ерик Чосър. Белокосия мъж на вратата.
- И, какво като ме е гледал? Един поглед не означава нищо.
Марк замълча няколко секунди, като продължи да си се хили по своя си начин - широко и самодоволно.
- Одеве ми прошепна "Чудесен подарък си ми избрал....", точно преди да те погледне. Това според теб, какво трябва да означава?


Ния пиши на улиците, Рен ти пиши вътре при Франсоа. Няма значение, коя ще е първа.

Значи това е гилдмайстора! Дъ биг бос! Не си го представях точно такъв. По-скоро някой по-възрастен. Как ли е заел това място на тези години? За миг си го представих като малко момче, с кафеви панталони до колената и рошава сребърна коса, как тича по улиците на града с голям сатър в ръка и крещи: "Спри глупако, да те убия". Хахаха, би било забавно, но едва ли точно така е станало.
Е, озовахме се отпред и аз запалих нетърпеливо цигара. Добре, че си бях взела две кутии, че една едва ли щеше да ми стигне. Не и тази вечер.
-Охх. Ще е луда нощ!
-Да...като гледам без нас.
-Стига бе. Исках да останем насаме, за да ти кажа нещо...
-Чакай! Нали не...?
-О, не! Спокойно! Но някой други хора, може би са на това мнение.
-Да бе! Все едно ще ти повярвам.
-Не видя ли как те гледаше Дон-ът?
-Кой?
-Рожденика - Ерик Чосър. Белокосия мъж на вратата.
-И, какво като ме е гледал? Един поглед не означава нищо.
-Одеве ми прошепна "Чудесен подарък си ми избрал....", точно преди да те погледне. Това според теб, какво трябва да означава?
-А.... - ченето ми щеше да падне на земята. Ама той...Подарък! Аз! Абсурд!
Намръщих се и дръпнах силно от фаса.
-Означава, че годинките са му дошли в повече, защото е напълно изключено аз да...да....да не съм стока бе? Никакъв шанс.
-Защо бе? Той е влиятелен човек. Можеш да спечелиш много дивиденти. Все пак е гилдмайстор.
-Не мерси. Стигат ми предводителите за една седмица.
-Чакай. Това пък какво значи?
-Няма значение. - премълчах си за Евенстийл. -А и не търся слава или власт.
-А какво?
-Нещо, което никой от присъстващите тук не може да ми предложи.
-Интересно ми е какво е то.
Замълчах за секунда, може би две. Как да го формулирам и изобщо можех ли?
-Истината....
-Истината?
-Само тя ми е ценна.
-Истината за какво?
Загледах се в небето. Звездите играеха своят плавен, кокетен танц на вечността.
-Истината....за един живот...
-Чий живот?
-Моя....
Дръпнах поредната глътка тютюн и замълчах. Всичко беше толкова объркано....

Веждите на двойката неусетно стигнаха до онази граница между изненадата и дяволитостта, при която нямаш предатава дали устата й ще зейне в почуда или ще се изпише с надменна нещо замисляща усмивка.
Беше си въпрос на чест да му покаже, че сам не знае какъв трън в задника си е навлякъл - отново сам. Егото й не допускаше да отбележи, че иначе сега един бог знае къде щеше да бъде.... О, не!
- Е, да се надяваме! Само това можем да направим по въпроса.
Ако нещо е намек, то това си беше чиста проба натвърдване. Почти със същия резултат можеше да изрече " Само гледай и си се надявай" в комплект от искрата зараждаща се в погледа й и изрисуваното предизвикателство на устните й.
Мосю Задник, най-добре да стоим на километри един от друг. Иначе не отговарям!
Неговата съвършена до лудост усмивка направо пробиваше дупка на мястото на логичните мисли на сивоокото момиче. Сякаш някакво гласче в главата й започваше да барабани и да крещи с цяло гърло и всичко друго изчезваше освен повтарящата се върволица от думи: Тревога, тревога, тревога!
-Господин Миньон, нямате ли си по-приятно занимание от това да изпробвате точно колко тънки и хлабави са нервите ми?
- Всъщност не.
-Не! - Рен преброи мислено наум до пет и се прокле още толкова пъти, че се е надявала на друг отговор. - Колко жалко. Толкова красиви жени, които искат вниманието Ви, а Вие стоите и си губите времето с мен?
Бутилката водка в ръката й отново намери най-правилната траектория: Право към устните й и от там еднопосочен билет към спокойствието. Дали трябваше да му намекне, че така не си помагат много за частта с "Надявам се да не избухнете тази вечер..." Мислите й направо бучаха със скапан френски акцент. Щом стигна и до тук нещата можеха само да вървят на зле. Да хване лопатата и щом стъпи здраво на дъното да копае още надолу. Тя и алкохола!
Тя нямаше ли си придружител или всъщност тя играеше тази роля за вечерта?
Чакай, чакай малко!
Направо й идваше да се прехапе от яд, когато издърпа ръката си от дланта на своя учител. Изобщо не бе усетила, че натрпчивото чувство на топлина идваше точно от пръстите и се простираше нагоре по китката. Харесваше си ръцете студени, мерси!

Марк посегна към главата на синекоската, опитвайки се да разроши косите и. Но още преди да е вплел пръстите си в сините букли на момичето, той се стресна от приближаващ шум. Двамата инстинктивно погледнаха в посока на Базата, очаквайки да видят кой приближаваше. Шума идваше все едно, към тях се приближаваше цял кордон с ездачи. Но, след секунди, на пътя в Сахрид се появи единствено един човек и то жена. Красива като подземен ангел, с прелестно блестяща коса, вплетена на няколко плитки и завързана на едно. Жената бе облечена с ефирна блуза с дълбоко деколте. Гърдите и леко се подаваха от нея, подскачайки от тичането на коня. А жребеца който бе възседнала дамата беше огромен. Над глава по-висок от нормалните породи със силни и огромни копита.

- Уауу... - измърка Марк, виждайки волният ездач, който се приближаваше към нея.
Ния също не можеше да не отбележи видяното, като възхищението и се прехвърли върху жената.
Когато наближи, тя спря коня си близо до двамата пушещи. Надвесила се над тях на около метър над главите им, тя се усмихна и кимна в поздрав.
- Как сте младежи?
Всъщност, това бе учителката на Маршал-майсторите - Саюри. Жената, която единствена преподаваше сама в Базата, което е и единственият компромис правен по тези земи, а и отвъд тях.
- Добра да е, Саюри.
- Ерик тук ли е?
- Дойде преди десетина минути. Малко закъсняваш...
- Е, но имах хубав повод - отвърна жената, като се извърна към гърба на животно. Зад себе си, тя грижливо бе прикрепила голям картонен пакет, който стоеше стабилно зад стеблото. С внимателно движение Саюри го отвърза и го подаде към собственика на кръчмата. Той на свой ред го пое и го остави на земята. Докато учителката слизаше от гърба на животното, Марк полюбопитства и погледна какво има в кутията. Отваряйки капака и, в очите му се видяха искри от задоволство.

- Леле че тортааа! - възхити се младежа.
- Нали? Леля Бетси я врътна сутринта и я скри в магазина, за да не я види Ерик. За това и закъснях - трябваше да я взема, без да разбере никой.
- Страшна си, както винаги!
- Хехе! Благодаря! - засмя се учителката. - А ти, красавице...коя си?
- Ния - отвърна асасинката - наскоро постъпих в Базата.
- Интересно. При кой? Франсоа или Блъд?
- Блъд.
- Ооо...пази се от нея. Опасна е! Но...като се замисля, и двамата са си такива. Имай си едно на ум, с тези лисици.
Учителката смига шеговито на момичето и се наведе към Марк. Помогна му с това да вземат заедно тортата и направиха малка уговорка. Саюри щеше да влезе първа, а Марк и Ния щяха да я последват няколко минути по-късно, носейки тортата в ръце.
- Е, аз нахлувам!
Речено - сторено.
Още с влизането си, учителката бе посрещната с бурни овации от страна на гостите Дори самият Ерик Чосър пляскаше възторжено, виждайки една от любимите си преподавателки. Саюри се огледа и поздрави всички, махвайки им. Приближи се до бара като затърси с очи поне едно свободно място, на което можеше да се провре и да се снабди с алкохол. А такова, намери едва на няколко метра от малката асасинка със сивите очи. Преминавайки покрай нея, очите на Саюри се спряха право в момичето. Първоначално тя не я позна, но се сети че я е виждала няколко пъти да влиза в кабинета, в който преподаваха Блъд и Франсоа Миньон.
- Здравей, малката. Струваш ми се самотна...
В този момент, зад Рен се появи и нейният кавалер за тази нощ. Изникнал от нищото, Дъст държеше две чаши с интересно оцветена напитка в жълто-оранжев цвят и червен такъв по дъното и.

- Тц, не познахте. Дойдохме заедно!
- Вие двамата? Интересно...
- Да! Както и тези два коктейла, забъркани лично от мен, за красивите дами тази вечер!
Чи се присегна към двете жени и им подаде по една чаша в ръцете. Учителката не отказа безплатното питие, което щеше да и дойде освежаващо. Дори, дръзна да го опита веднага, щом го получи. Една малка глътка и бе достатъчна да усети сладостта му.

- Ммммм, амброзия! Благодаря ти, дребен! Е, аз ще ви оставям...деца.
Учителката се отдалечи и след няколко секунди се присъедини към компанията на по-висшестоящите в този град - Дон Ерик Чосър, Блъд и Франсоа, които се бяха оттеглили в другия край на бара и обсъждаха нещо ожесточено.
Чи използва момента и се промъкна пред малката асасинка.
- Ей, извини ме че изчезнах. Исках да направя по един коктейл за двама ни, но когато учителката дойде, нямаше как да не я уважа и да и дам и на нея.
- Разбирам...
- Не, не...сериозен съм! - прекъсна я Дъст - Видях че говориш с учителя си и реших че може да е нещо сериозно между вас, в което да не се бъркам. Все пак, исках да ти благодаря, че дойде с мен. Знам че не познаваш повечето хора тук, но с времето ще се опознаете. Те са приятни, а и твоята компания много ми харесва. Аз, също не те познавам, но искам да го направя. Ще ми позволиш ли да разбера нещо повече за теб?
Русокосото момче се бе облегнало на единия от столовете и гледаше асасинката право в очите. Понякога се усмихваше, а после свенливо скриваше усмивката пак в душата си. Някак си, пред нея се чувстваше малко по-срамежлив, отколкото всъщност е. Маската, която носеше обикновено пред хората, в този случай бавно избледняваше от лицето му...



Рен, първа с поста си ти. После Ния се присъединява към останалите. След това, ще видим как ще се развият нещата :)

Тръпките, които пробягаха мълниеносно по цялата й кожа я накараха да изпъне гръб повече от обикновната й наперена и самодоволна стойка. Самата мисъл някой да говори така с нея и да дълбае зад високо издигната стена я плашеше невероятно и спираше дъха й от ужас. Райден много добре знеше, че не иска да говори за нещата в миналото си, което безпомощно се молеше да забрави. Колко можеше да си позволи да измъкне, от тъмницата заключена в нея, без да се разбие всичко на парчета? Може би мъничко?!
-Аз сама не си вярвам, че казвам това, но също си прекарвам добре.
Усмивката й почти докосна очите й, които шареха и търсеха ответни реакции на думите й.
-Нима?
-Искаш да го повторя ли?
Надявай се! Колкото толкова
Ръцете й леко трепереха, когато прибра няколко немирни кичура препречващи погледа й. Коктейлът с леко сладникав отенък уби отровния вкус в гърлото й и спря опите на устните й да засенчат пустинята по сухота.
Доверието можеше да ти коства всичко и беше единственото, от което младата асасинка се страхуваше. Да се довери... Дали от инат или не тя впери безмилостно студения си поглед към момчето и едва промърмори:
-Какво искаш да знаеш?
Младежа се замисли и с едно от леко свенливите си усмивки подметна:
-Нещо.
-Нещо?! - смехът й изпълни шумната стая и едва заглухна в шепата пред устните й.
-Добре. Градът, в който израстнах вече е в развалини и никога няма да се върна. И не искам. Обичам да скитам дълго през нощта докато краката вече не ме държат без чужда помощ. Не се доверявам лесно и не ме интересува чуждото мнение. Нямам задръжки за много неща и скоро ще разбереш, че пия много, но пък нося. И явно сега разбирам, че мразя да говоря за себе си.
Докато говореше очите й не спраха да се впиват в неговите и в мига, когато приключи, успя да поеме дъх за пръв път от започването на тирадата си. Не каза почти нищо, на сърцето й бе застинало и усета от всеки негов удар кънтеше в главата й. Боже, колко се ядосваше сама на себе си за цялата тази простотия. Трябваше да се стегне и да се научи да казва поне най-обикновените неща.
"Аз обичам кафе! Ето, Рен не е трудно. Стегни се, момиче!"
-Всъщност сега си ти наред!

Добре, време беше да влизаме. Хвърлих фасът на земята и го стъпках с тънкия си ток, случайно какъвто съм карък да не вземе да запали нещо....кръчмата например. Не би била приятна гледка. После трябваше или да я изплатя, но при липсата на пари щеше да се наложи да убия Марк. Тази идея ме развесели, но само за момент. Той бе един от малкото хора тук, които можеха да ме разсмеят и нямаше да се лиша от присъствието му. Все още не.
И като стана въпрос за перкото, сега той държеше тортата в ръце и седеше рамо до рамо с мен.
-Готова ли си?
-По-готова няма да стана.
Той се усмихна окуражително.
-Време е за шоу. Знаеш какво да правиш.
-Аааа....
Отворих рязко вратата, придържайки я към стената, за да може да мине свободно. Веднъж направил го, се провикна силно "Честит рожден ден, г-н Дон" и всички се обърнаха към него. Дори Райден и Дъст, който й се беше лепнал като марсол. Мръсник....
Почнаха бурни овации, смях и ръкопляскане и изреждане на всевъзможни пожелания за любов, късмет, здраве, пари и подобни банални глупости. Аз се шмугнах почти незабелязано през всички и се отправих към бара. Подминах съквартиранта си и неговата придружителка, дарявайки ги с един небрежен поглед и се скрих зад плота. Когато се показах наново, докато още всички бяха твърде заети да се обясняват в любов и да лижат задника на шефа, замъкнах стойката с микрофона на нея и я поставих в центъра на заведението, но по-към стената, за да има достатъчно място. Чукнах няколко пъти с нокътя си върху микрофона, за да се получи какофония и след секунди всички погледи се втренчиха в мен. Преглътнах на сухо, притеснена от всичките тези чифтове очи. Не обичах хората да ме гледат. Не обичах да съм в тяхната компания. Чувствах се не на място. Не се доверявам на никого освен на себе си и то само понякога. Тогава защо да се доверявам на тях? Какво са направили те за мен или аз за тях? Не можех току така да ги обикна. Обичах да пея и танцувам, но тогава напълно забравях, че има някой около мен. А сега всички ме гледаха, някои учудени, други скептични, трети като на учителката ми и Марк поощряващи.
-Ъхъм....добър вечер на всички... - започнах несигурно. -Събрали сме се тук, за да отпразнуваме раждането на нашият гилдмайстор, който ако трябва да съм честна до днес не знаех даже как се казва.
Разнесе се смях и кикот, който бързо заглъхна, за да продължа с речта си.
-Първата песен за вечерта е специален поздрав от неговите колеги и приятели, които му желаят дълголетие, много красиви оръжия за колекцията му, която съм сигурна, че всеки себе уважаващ се убиец има и...и....
Погледът ми шареше през всички защото сама измислях всичко.
-И широк стомах, за да погълне колкото се може повече от тази вкусна торта.
Поредната доза смях. Даже аз се насилих да се усмихна.
-Добре. След като всички сме в настроение, позволете ми да изпълня една песен, която мисля, че е подходяща за повода и чиито думи са най-доброто пожелание към г-н Чосър.
Щракнах с пръсти, Марк пусна новата плоча в джубокса и музиката се разля из кръчмата, придавайки й един нов, по-благ и по-нежен, поне за момент вид. Устните ми се отвориха и след краткото интро гласът ми излезе от тях плътен, смесен между нежност и грапавина, умерен и спокоен. Затворих очи и думите сами се разляха из въздуха, като вълна, която милва костите. Всичко изчезна. Остана само смисъла на песента.

/Ето я и нея. Няма да я превеждам, всички знаем английски: https://www.youtube.com/watch?v=SVl4_hxMDcA /

Бях се отделила на едно друго място, далеч от тук, само аз и моята нощ. Може би не това точно искаха, но точно по този начин тя стана истинска и искрена, излизаща от сърцето, излизаща от душата, казваща повече, отколкото някога аз ще изрека. Когато музиката заглъхна бавно отворих очи и погледнах напред с блуждаещ поглед. Трябваше ми малко време докато разгранича всички силуети. Дъхът ми беше секнал. Всички седяха като замръзнали и ме гледаха. Нямах представа как съм им повлияла и дали изобщо съм. Вдигнах микрофона до устата си и казах глухо.
-Честит рожден ден, г-н Чосър.....
Хванах стойката и без да кажа нищо повече се запътих към бара. Оставих я до музикалната машина. После отидох на бара, сипах си едно голямо уиски и седнах на стола зад барплота. Въздъхнах и преметнах кичур коса, който ми пречеше. Изпих една голяма глътка и потънах в нарастващата постепенно шумотевица.

Отделяйки се от тълпата, Ния остави хората около нея да се забавляват. А нейният кавалер, бе поредната бутилка с алкохол в ръка. Явно и двете момичета си приличаха в едно - утоляваха мъката си и забравяха грешките си с помощта на алкохола. Въпреки овациите, които тя получи преди малко, Ния не им обърна особено внимание.
Кой би помислил, че силно момиче като синекосата асасинка всъщност би се затворило в себе си всеки път, щом му се отдаде тази възможност? Всеки който я познаваше, разбира се. Но, тук по тези земи, никой не знаеше нищо за нея. Дори хората запознали се със съществото, с катранено черни очи, не я познаваха. Знаеха само че е тук, в града и в последствие в базата, за да се обучава. Нищо друго. А старият и приятел алкохола, винаги бе насреща. Тъмна бутилка, с черен етикет като очите и. А течността в нея, бе с привкус на нейната душа. Горчива и остра като нейния език. Колкото повече тя отпиваше от питието си, сякаш толкова по-бързо изчезваха проблемите. А около нея, се появяваха само леки ефирни състояние, позволяващи и да мисли нетрезво.
На няколко метра от бара, се бяха събрали двамата учители на асасините и самият Дон, който в момента наблюдаваше синекоската, през рамената на двамата си подчинени.
- И все пак, беше мило. Не мислиш ли, Ерик?
- Има много мили неща, скъпа моя. Като тези, които очакваш от най-близките ти. Обаче, когато го направи някой напълно непознат, това вече е друго нещо...
Ерик постоя няколко секунди, без да продума повече. Погледа му се бе вперил в момичето, а тя дори не го забелязваше. Да, за него тя бе просто поредната ученичка в базата. Някой, който след година, може би две...ще достигне нивото за което винаги си е мечтал и ще си тръгне. Така правеха всички. Идваха си и си отиваха. Но никой ученик до сега, не бе дръзнал да покаже уважението си по този начин към него. С няколко искрени думи, дори заучени от поредният лист с написан текст отгоре. Чосър не смяташе да остави нещата да продължат по този начин до края на вечерта. Днес бе неговата вечер, а той най-много от висчки, искаше останалите да се забавляват. Да забравят поне за една вечер за проблемите си, тренировките и непрестанното всекидневно обучение или чистене. За това, той реши да се отдели за кратко от тълпата и се запъти към джубокса, който се намираше в другия край на залата.
- Извинете ме... - продума Ерик, преминавайки покрай Франсоа, който стоеше до него.
Той го потупа по рамото и се отдалечи.
- Какво му става? - обади се Блъд.
- Не знам. Но, виж го, как се врътна само. Да не се обиди с нещо?
- Не мисля. По-скоро речта да го е разчувствала.
- Ха! - изсмя се Франсоа - Извинявай, мон шери... но мислиш ли, че нещо би го трогнало в този живот? Това все пак е Ерик Чосър, а не някой...градски невежа.
В далечината, самият Дон премина покрай танцуващите хора. Приближи се до джубокса и застана до него. С леко почукване той натисна едно копче, което му даде възможност да види списъка с песни. После постави пръста си отгоре му и затърси нещо подходящо. Няколко секунди по-късно, той се спря на песента, която мислеше че е подходяща.

// https://www.youtube.com/watch?v=ol6-W-_ixnU
Нежните тонове зазвучаха в залата и първият възхитил им се и изразил реакцията си, бе Чи Дъст - русокосият младеж, който в момента се навърташе около Рен и ритмично се поклащаше до преди малко на последната песен.

- Ооо, чудесен избор! - извика момчето, обръщайки се към Гилдмайстора.
Той на свой ред се приближи до младежите и ги прегърна дружелюбно.
- Деца, искам да се забавлявате. Тази вечер, забранявам тъжните лица в това заведение! Отпуснете се!
- Слушам, шефе! - подвикна русокоското, ухилвайки се широко.
Въпреки че бе веселяк, преди малко той стоеше кротко и наблюдаваше речта на своята съквартирантка. Това бе един от онези мигове, когато все едно виждаш бездомно дете на улицата. Онези деца, които винаги са сами, винаги странят от всички и никога не проговарят първи.
Тази ситуация му се въртеше последните няколко минути в главата. Но щом гилдмайстора се приближи до него, малкото му подканване го върна в реалността и Чи отнново сложи своята жизнерадостна маска.
- Е, щом шефа заповядва, значи, не трябва да му отказваме.
Рен нямаше особено голям избор. Въпреки че тя също като Ния давеше проблемите си в алкохол, тази вечер тя бе решила поне малко да се забавлява. Дъст обгърна кръста и с ръце, повеждайки я към дансинга. Иска или не, Рен бе повлечена в нежния танц, под звуците на песента.

- Май забрави нещо - продума асасинката, приближавайки се до ухото му.
- Ааа...е, хвана ме. - засмя се русокоското. Той се усмихна широко, приближи се до едната страна на момичето и започна да и говори за себе си, докато двамата леко се поклащаха в ритъма на музиката.
- Но определено ще се разхождаме с теб в тъмното! Обичам нощта и нейните сенки. Тук в пустинята винаги ми е харесвало, когато луната изгрее. Обичам да дебна в нея и да изучавам. Дори, понякога хващам някой странник в пустините и го следя с дни. Просто ей така...нещо като тренировка...
Думите му секнаха изведнъж. Погледа му се прикова в този на Ния, която в момента стоеше на бара и продължаваше да навдига бутилката с алкохол, самотно отпивайки големи глътки от нея. В един момент, Чи рязко промени темата на разговор:
- Голяма е сдуханярка. Не мислиш ли?
- Кой? - попита учудено Рен.
- Синекосата ми съквартирантка. Не мислиш ли? А в началото като дойде при мен, ми се стори готина.
Превъртайки се минута след минута, погледите на Ния и Чи се срещнаха неволно. Но щом той видя, че тя го зяпа, инстинктивно извърна своя поглед. При следващият момент, в който погледа на Чи бе насочен право към бара, той видя как гилдмайстора се бе надвесил през плота, опитвайки се а привлече вниманието на асасинката.



// Рен, ти си първа. Опиши мисли, реакции и действия, като започнеш от поста на Ния и стигнеш до този. Поли, слънце... ти си втора.

Беше възхитителна! Леката дрезгавина в гласа на синекосото момиче се проплъзваше на талази по гръбнака на Райден и се разпростираше по цялото й тяло. Приятни и сладки тръпки, които гъделичкаха сетивата й в опит да възприеме песента най-силно без да откъсне очи от изпълнителката. Благородно завиждаше за такъв глас и възможността да звучиш и въздействаш така. Нейния собствен бе или леден и безчувствен или страстно топъл и горещ, но никога така грабвайки те звучен и примамлив.
Когато песента приключи и Ния напусна импровизирана си сцена, Рен проследи с очи оттеглянето й, докато другите ръкопляскаха и отдаваха нужното признание. Е, поне имаха общ приятел - алкохола.
Глътките се занизаха последователно по гърлото на младата асасинка, докато мислите й се опитваха да разгадаят черните очи, в които се взираше напрегнато. Дали тя виждаше, че я запя и открива в нея непонятен ребус? Предизвикателство... О, да.
Дъст я изтръгна от мислите и плановете й, когато буквално я изтръгна от вглъбението й. Дори не бе осъзнала, че Чосър е говорил нещо или изобщо случващото се наоколо в промеждутъка от няколко минути. Резултата от безумно рядко случващия се момент на отплесване изглеждаше като русокосото момче, което я завлича на дансинга.
Трябваше да се върне в реалността.
- Май забрави нещо - продума асасинката, приближавайки се до ухото му.
Изтръгнатите почти, както той от нея, думи си бяха същинска покана за среднощна разходка. Трябваше ли да подчертае, че няма да смогне на темпото й за разходка. Може би трябваше да разкаже представите си за такива мрачни преживявания?
Той отново подхвана коренно различна тема:
- Голяма е сдуханярка. Не мислиш ли?
- Кой? - попита учудено Рен.
- Синекосата ми съквартирантка. Не мислиш ли? А в началото като дойде при мен, ми се стори готина.
Всъщност Райден изобщо не смяташе така. Намираше я интересна, загадъчна и ужасяващо тъжна. Казват, че няма как зрящ човек напълно да разбере слепец. Явно при болката беше същото - когато е в теб, я откриваш и в другите, но ако не е същата няма начин да я разгадаеш. Младата асасинка щеше да опита в това направление и определено щеше да си плати нещо за интереса си, но дано щеше да си струва.
И какво, по дявалите, се случваше или се беше случило между Ния и Дъст? Още една загадка. Интересно и дяволски дразнещо.

От мен ще знаете едно - алкохола отрезнява. Да, той замъглява мислите, но именно по този начин освобождава сетивата ти, първичността, гони събралите се през годините предразсъдъци и ти дава волята и смелостта да направиш нещо глупаво, даже безумно, за което евентуално може да съжаляваш на сутринта, но пък може и споменът да те кара да се усмихваш. Никога не се знае....
Така седяща от вътрешната страна на бара, с вдигнати крака върху другият стол, в едната ми ръка се редяха бутилка с цигара, цигара с бутилка, а нокътя на другата ми ядно стържеше по плота, в опит да издълбае дълбока резка. Погледът ми бе устремен към тъпия Чи, който обхождаше тялото на Рен с такова желание. Мамка му, защо толкова се дразнех? Не можех да си го обясня, но бесът напредваше значително в организма ми. Исках да скоча, да ги разтърва, а после да го смачкам. И защо? Нищо и никакъв си мъж. Вярно сладък, но, сладки много. Или може би бе факта, че постоянно се дразнехме и....Ааа заеби....
По едно време пред мен се провеси Чосър и ми се ухили широко.
-Песента ти беше наистина хубава. Трогнат съм.
-Това ми е работата. - отвърнах сдържано.
-И все пак съм доволен. Защо стоиш сама?
-Не си падам особено по дивите купони. Не ми е в стила.
-А кое е?
-Тишината.
-Странен начин да прекарваш времето си.
-Позволява ти да мислиш.
-Хъмм...- усмихна се предводителя. -Ще налееш ли и на мен?
Той подаде празната си чаша, а аз сипах малко повече от половината й от своето уиски.
-Имаш вкус за алкохол.
-Мерси.
-И все пак мисля, че и ти заслужаваш забавление.
-Ако аз се забавлявам, няма да има кой да забавлява всички останали.
-Е....Мисля, че може да ти простим някой друг танц.
В средата на заведението, Марк разрязваше голямата торта и поставяше парчетата в бели чинии. Почна да обикаля през всеки и да му дава от десерта. Не пропусна абсолютно никой. Даде на учителите, поддържащия персонал, тикна по една в ръцете на Дъст и Рен, а накрая дойде и при нас.
-Ето сладури, да се подсладите малко.
Усмихнах се и взех оставената до тортата вилица. Отрязах си едно парче и го лапнах.
-Мммм....страхотна е. Леля Бетси е ненадмината. - доволно измърка среброкосия.
-Съгласна съм.
Изядох парчето за близо пет минути, като бутнах чинията настрани.
-Иха, бързо ядеш.
-Но по малко.
-Страх те е, че ще наддадеш ли?
-Хах! - изсмях се високо -Глупости. Просто покрай всичко друго забравям или не ми остава време.
-Знаеш ли, аз също забравих нещо.
Повдигнах въпросително вежди.
-Как се казваш?
-Ния.
-От скоро ли си в базата?
Кимнах потвърдително.
-И наистина не знаеше кой съм аз? Как изглеждам и как се казвам?
-Нямах си ни най-малка представа.
Това май го развесели защото почна да се смее.
-Доста си пряма, нали?
-Понякога мисля, че повече отколкото трябва.
-Това не е лошо. Свежо е някой да не ти се подмазва.
-Едва ли съм единствената.
-Така е и все пак...
Погледа ми пак се заби в силуетите на съквартиранта ми и сладкото момиче. Боже беше толкова красива. Не можех да й стъпя на малкия пръст. Зъбите ми захапаха обицата на долната ми устна в опит да я скъсат. За мое благо песента свърши, но те все още не се пускаха. Изведнъж нещо превключи. Нещо в мозъкът ми изщрака и преобърна светлогледа ми.
-Знаеш ли... - почнах сигурно -Мисля, че ще послушам съвета ти. Ще стана и ще се забавлявам.
-Само такааа...
Изправих се, свалих коженото си яке, като така оставих гърбът си на показ, който бе целият гол, а голямата татуировка се шареше дяволито на него. Подминах донът като малка гара, може би напълно изненадващо за него, но кой го интересува. Запътих се право към другата част на кръчмата, като минах през Дъст и му хвърлих един злобен, леко пренебрежителен и леко самодоволен поглед и продължих напред. Преминах през всички, съсредоточена само към един единствен човек. Бях вирнала сигурно брадичка, с изпънати рамене и къси крачки, които караха токовете ми да се забиват в дървения под и да оглушават пространството.
Стигнах до Франсоа и наведох кръста си, като забих глава в неговата. Погледнах го лукаво, предизвикателно, дяволито и прошепнах.
-Кажи ми хубавецо....можеш ли да танцуваш танго?
Червените му очи пламнаха, напълно пренебрегвайки учителката ми. Той протегна врат и заби очите си право в моите.
-Мога, красавице.
-Тогава те чакам на дансинга, точно след две минути.
Не казах нищо повече. Извърнах се и пак преминах през цялата тълпа, така, все едно притежавам мястото. Спрях джубокса, натиснах копчето за избор на нов диск и те излезнаха. Пръстите ми преминаха през няколко, докато стигнат до желания. Взех го и го пуснах в процепа. После застанах точно в центъра на заведението и почнах сама. Той вече бе прав чакащ покана. А тя не закъсня. Протегнах ръка и го приканих да се присъедини.
-Просто ме следвай, мон шери.
-Хахаха...-засмях се -О, не скъпи. Ти ме следвай.
Телата ни се впуснаха в изгарящ танц на страстта, която пръскаше искри от разнасящите се флуиди и тестостерон. И въпреки, че бях с къса и доста стегната пола, се движех свободно като змия. Допирът му бе като нажежен ръжен. Кожата ми потръпваше и се затопляше всеки път, когато го усещаше. Но думите са излишни, затова нека просто ви покажа, какво сътворихме с мосю Сексапил.

https://www.youtube.com/watch?v=i-kgP4HoGWQ

Когато музиката свърши ние бяхме вплетени един в друг на един дъх разстояние. Пръстите му бяха вплетени в косата ми. Дишах учестено, малко изморена, но много, много доволна. Знам, че беше най-големият женкар в града, ако не и в цялата област, но това изобщо не ми пречеше. Не исках да му раждам деца, все пак. Исках да се почувствам желана, точно сега, да почувствам някакъв пожар, лека възбуда и може би да подразня някой. Ама, че съм гадна, нали? Усетих как Миньон ме придърпваше бавно към себе си, но не възразих. Устните ни бяха на милиметър едни от други и тъкмо да се слеят....
-Бравооо....бравооо.... - чу се пляскането на пекарката и това ни върна в реалността.
Двамата се пуснахме и се изправихме в нормална поза.
-Благодаря ви за танца, мосю асасин.... - усмихнах се загадъчно аз.

Франсоа обгърна през кръста малката асасинка, опирайки я в тялото си. Наведе се леко от едната и страна и тихо прошепна:

- Остави се в ръцете ми и това няма да бъде единственият път, в който ще ми благодариш.
Единствено Ния чу думите му, след което той сякаш забрави за това, което бе изрекъл. Усмихна се широко на малката "публика", която бе вперила очи в тях. Нямаше да има втори такъв танц, тази вечер. Че кой би посмял, да дръзне да стъпи на дансинга след това, което видяха всички? Би било самоубийство да покажеш каквото и да е било, след изкусните движения на Франсоа и Ния.
Дори простичкият персонал, който се бе събрал в края на заведението, се бяха събрали на купчина покрай бара и наблюдаваха танца до последната минута. Чуваха се все още възхитителни възгласи, когато на дансинга се появи онази въз-пълничка жена, която се радваше на всички. Тя се прокашля няколко пъти опитвайки се да привлече вниманието на всички.

- Извинете, извинетее....
Веднъж погледнали я повечето хора, повечето от тях замълчаха очаквайки нейното изказване.
- Чуйте ме, хора...хорааа! Добре! Искам, първо да благодаря на тези двама...красавци, за прекрасното изпълнение преди малко. Лично мен, малко ще ме бъде срам, да танцувам от тук нататък...
Изведнъж, от тълпата се чу провикване :
- Лельо Бетси, ти си най-добратааа! Ухууу!
Провикващият се, бе самият Чи. Той бе вдигнал високо ръка, крещейки името на пекарката. Тя се засмя толкова силно, че тялото и се разтресе.
- Хехе, младежо, внимавай с ласкателствата. Така. Искам да призова всички, да се наредят един до друг около мен, за да мога да ви виждам внимателно.
- Какво си намислила, мадам? - обърна се към нея Франсоа, който стоеше на около метър от нея.
- Нека и аз позабавлявам хората малко де! Вие ми скрихте шапката, въпреки, че нямам такава!
Пълничката жена се обърна отново към насъбралите се хора и ги огледа внимателно. Малко след това, като се наслади на всички с хитрите си очи, тя измъкна химикалка от престилката си и голям лист хартия, върху който започна да драска нещо. Поглеждаше към някой от хората, после в листа и драскаше отново върху нето.
- Реших, да играем на "Предизвикателства. Тук, написах имената ви. Повечето ви познавам лично, а на другите вече научих имената. Сега ще отида до бара за да се подготвя за пет минути, след което всеки един от вас, ще дойде при мен и ще си изтегли две листчета. Върху едното има име, а върху второто има цифра. От цифрата, ще разберете предизвикателството, което трябва да направите с дадения човек, който ви се е паднал.
Леля Бетси се измъкна от тълпата за няколко минутки, оставяйки всички да тръпнат в очакване. Няколко души от персонала се отделиха от тълпата, решавайки да не играят. Единствено остана едно от момчетата, обслужващо в Трапезарията. То се повъртя малко, огледа се и щом видя че е сам от своята компания, направи няколко крачки назад, връщайки се при другите.
Останалите, нямаха мърдане. Блъд се бе облегнала на джубокса, наблюдавайки тълпата. Тя ехидно бе вперила погледа си в човека, който искаше да и се падне в този момент. Ала какъв щеше да бъде късмета и, щяхме да разберем по-късно. Миловидната г-ца Версити, обаче не бе съгласна с играта. Тя се опитваше да обясни, че не и се играе на тази игра, но нямаше кой да я измъкне в този момент. Зад нея стоеше учителката на Маршал майсторите и препречваше пътя към изхода на заведението.

- Тц...тц...всички ще играем, Нора.
- Ама...
- не, не...не!
Няколко минути по-късно, всичко бе подготвено грижливо от пълничката жена. Тя бе намерила от някъде две шапки, в които бе наредила листчетата. В едната бяха имената, в другата цифрите с предизвикателствата. Жената се обърна към гостите в залата и извика отново силно :
- Готови ли сте всички?
- Даа! - провикнаха се няколко от мъжете, предвкусвайки забавлението.
- Добре! Нека започнем първо от дамите. И нека, това са двете момичета, дошли наскоро в Базата за обучение. Какво ще кажете? Съгласни ли сте?
- УхууУ! Даа! - провикна се Дъст.
- Давай лельо Бетсиии! - последва го Марк, опитвайки се да раздере гърлото си с викове.
Дъст бе първият, който реагира. Той обгърна с ръце Рен и започна да я бута леко към бара. Не си личеше дали момичето е съгласно да играе или не, но крачките и бавно я приближаваха към двете шапки с изненади.

Шапка 1:

Шапка 2:

Пухкавата жена стоеше кротко до бара, облегнала се на него. Очакваше да дойде първият, който ще дръзне да започне играта. Усмивката и не слизаше от лицето, предвкусвайки забавлението тази вечер.


Така...малко сложно, но надявам се да се получи интересно. Рен, ти си първа. Ако се съгласиш да играеш - теглиш си 2 листчета, след което хвърляш ЗАР нагласен на 4. Първите две цифри определят човека който ти се пада. Събираш ги и ако полученото число е от 1 до 14, виждаш резултата. Ако числото е по-голямо, пак събираш цифрите, докато не се получи число от 1 до 14. Ния, ти си след нея. После, в същият ред описвате и действието на късметчето, като включите и НПС-то от свое име.

Явно щяха да си играят - хубаво!
Райден се измъкна от побутващите я ръце, като не пропусна да подчертае с поглед, че това е било крайно ненужна проява на насърчение, и пристъпи пред едрата жена с добродушното лице. Трябваше да премисли няколко пъти колко мила, открита и сърдечна е въпросната жена. Тук всички си криеха странни аси в повече от един ръкав.
Прехапвайки долната си устна чернокоската се усмихна и подаде ръка към двете шапки.
-Коя първо?
-О, няма значение мила. Само не ги отваряй веднага.
От това самодоволно изражение кръвта й се смрази и направо усети студ да въха откъм врата й. Лоши предчувствия? О, не! Рен си падаше играч и никога не отхврляше предизвикателство, но пък един бог знае какво се криеше там.
Девойката се смъмри няколко пъти наум, като не пропусна да препсува между няколкото порицания. Ако някой, който я познава, я видеше щеше да каже, че се е размекнала. Райден да се страхува или притеснява? Как пък не!
Двете й ръце потънаха едновременно в платнените импровизирани торбички и си запробиваха път между листчетата. Почти едновременно пръстите й придърпаха към дланите две късчета хартия и ги сключиха в здрава хватака. Ръцете й се измъкнаха победоносно и с усмивка сивооката девойка отстъпи няколко крачки назад. Имаше чувството, че всички се взират в нея и прогарят дупка в гърба й с поглед. Е, чувство, реалност... Май нямаше разлика.
Тя обгърна с очи тълпата и стисна още по-настоятелно късовете хартия.
Късмета рядко беше на нейна страна. Дали? Сега?

The member 'Райден' has done the following action : Зар

'Късмет' : 3, 2, 2, 1

Излишно е да казвам, че когато Миньон ми прошушна онези заветни думи просто си замълчах. Ама беше образ, трябва да му се признае. Красив силует, достоен да бъде обрисуван, да си го закачиш на стената и да му се любуваш от време на време, а когато си ядосан, да го замерваш с домат, дъвки или обелки от банан. Но да не се отплесвам.
Незнайно всички или почти всички станахме част от игра, която можеше или да ни разкърти или да ни излезе през носа.
-Не съм сигурна, че това е добра идея. - прошепнах на Марк.
-Как да не е? Перфектна идея е.
И преди да успея да възразя той полови ръце на гърба ми и ме бутна толкова силно напред, че залитнах и се спрях почти до Рен. Изравних се с нея и я погледна. Или по-скоро погледнах към все още неразгърнатите й листчета.
-Късмет. - кимнах и окуражително, а тя на свой ред също ми отговори с мимика.
Добре, време бе за грубата истина. Бръкнах в шапките с две ръце и изтеглих. Сега щяхме да разберем какъв ми бил късмета. Само дано не е Дъст, само дано не е Дъст....молех се сама на себе си. И печелившите са....

The member 'GorgeousNightmare' has done the following action : Зар

'Късмет' : 2, 8, 4, 10

Какво, по дяволите!?
Ако Райден не беше свикнала да минава през филтър всяка емоция, преди да се появи на лицето й, то в този момент устата й щеше да стои широко зейнала, а очите й нямаше да могат да се откъснат от празния взор в парченцата хартия. Направо й се искаше да натъпка в уста и да дъвче, за да заличи всякакви доказателства за шантавата игра, в която бе попаднала. Основния въпрос, който се въртеше в главата й не заглъхна през следващите няколко минути, докато търсеше името на първото листче.
Нора Версити...
Въпросната жена лесно се набиваше на очи даже между тази пъстра и богата компания. Основно сребристата коса изпъкваше във всяка ситуация, а това, че бе единствената, която не се чувстваше удобно в играта, улесняваше намирането й.
Лечителката стоеше далеч от всички в помещението и внимателно се прокрадваше възможно най-близо до изхода. Още няколко крачки и задникът й щеше да се подаде от вратата и да се радва на свободата си.
Какво можеше да каже на тази жена, което само тя да знае? Едва ли някой друг знае за тауировките по тялото й или за това, че страда от безсъние, но по-безумни мисли не можеха да минат през главата й.
Дайте да идем да си поговорим с лечителката за съмнителни сърбежи и съвети за избелване на зъби! Рен, гениална си!
Дребното момиче се огледа, преценяйки обстановката, за да не привлича излишно внимание. Явно Дъст бе зает да любопитства покрайш шапката, както и всички останали. Това до някъде предразполагаше по-лесно да се справи с тази тъпотия. С лакти и малко непукизъм, асасинката успя да си проправи път за незначително време и да застане лице в лице с името на листа. Така ли щеще да я нарича за вечерта? Явно да!
-Здравейте, госпожице Версити!
-О, здравей.
-Не Ви ли харесва играта?
-Ами не е много по моя вкус.
Ако се съдеше по мимиките на лицето й и странната скованост в горната част на тялото - ама изобщо не беше по-вкуса й. Сигурно щеше да предпочете да плува гола в река с алигатори. По-голям шанс да излезнеш невредим преди всичко останало. Предвид това Рен се чувстваше късметлийка, че на хартията не пишеше нещо безумно.
-Какво ли пише на всичките тези листчета? Вие ще теглите ли?
-Ще ми се наложи, дете. Ти какво изтегли? - Лечителката едва сега бе прояснила ситуацията и откриваше фактите в мислите си.
-О, нищо интересно. Обаче искам да Ви кажа нещо. Може ли?
-Разбира се! Какво?
Лечителката изглеждаше някак озадачена, но прие въпросите на дребничкото момиче пред нея крайно спокойно и нармално. Явно играта не й действаше чак толкова зле на нервите.
Райден се повдигна едва на пръсти и направи прикрит жест на госпожица Нора да наклони мъничко глава. Едно от няколкото неудобства да бъдеш с нисък ръст.
Устите й помръднаха на сантиметри от ухото на жената и мислите запрепускаха бурно в главата й. Дали? О, можеше.
- Реших, че трябва да споделя с някой, а Вие изглеждате надежден слушател. Изобщо не възнамерявах да идвам в базата, но се случи поредица от инцитенти. - тя надигна невинно ремене и продължи. - Мосю Франсоа ме купи на търг и ме донесе като чувал тук. О, и от мен да знете - целува се добре, но малко го прехвалват.
Дяволитото извиване на устни съпровади плавното слускане на петите й към пода. Лечителката я гледаше съмнително и озадачено, но Рен можеше да спре простотиите излизащо от устата й само с прехапване. Не си струваше.
-Наистина?
-Защо да Ви лъжа?
Наистина защо да я лъже? Минава си смешната задачка, споделя малко полезна за споделяне информация и натрива една идея носа на Мосю Задник. Не беше зле, като за начало. Въпроса беше: Сега какво?
Нещо й подсказваше, че тя се бе отървала много леко от шапките, но колко време късмета й щеше да бъде на нейна страна? Какво следваше?

Рен си мислеше, че никой не я гледа. Лъжеше се. Чарът на тази игра бе именно да наблюдаваш на какво е способен другия и до колко може да се разкрепости. И сега всички гледаха как шепти в ухото на лечителката.
-Това ли беше? - попита я Марк.
-Да. Аз изпълних своето предизвикателство.
-Късметлийка. - продумах аз, стараейки се да бъда тихо, но всъщност се бях обадила толкова силно, че сега погледите се впериха в мен.
-А ти какво си изтеглила, лунатичке? - контрира ме Дъст и така си заби поредната черна точка в списъка ми. А имайки предвид, че такъв не съществуваше всяка такава си беше достатъчно дърпане на нервите, че да искам да разпльокам хубавата му физиономийка на стената.
Намръщих се и вдигнах двете хартийки пред всички. Разлистих ги и прочетох.
-Лука....
Огледах се. Коя беше тази отново? А, да. Ето я. Ковачката. Симпатяга. Харесваше ми особено с тези сладурски крила. Поне не нямасаше на типичния пустиняк.
-И? - чу се любопитен въпрос.
Разгърнах и другият лист и....ъхъъъ....какво да ви кажа? Лицето ми придоби една от онези тъпи физиономии на безизразност и в същото време глупав поглед, казващ "Ти бъзикаш ли се с мен?
-Хайде де. Кажи ни.
-И я нахрани бавно и... - преглътнах -еротично.
-Ухуууу.... на това му се вика предизвикателство.
-Ъ...да....направо.
Жената вече стоеше пред мен, явно слабо заинтересована дали някой ще й напъха нещо в устната кухина.
-Хайде момиче. Какво срам ли те е? Ако искаш ще си отворя устата, за да ти помогна.
Чу се смях и пляскания. Ха-ха, много смешно. Грабнах една чиния с почти непокътнато парче торта и се приближих до нея. Отчупих едно парче с вилицата и го мушнах в устата й.
-Слабоооо. Хич не е еротично.
Добре, почвах да се дразня твърде бързо, твърде много. Свъсих вежди. Ще им покажа на какво съм способна, само и само да ме оставят намира с тея глупости. Хвърлих вилицата на земята и обрах доволно количество сметана с показалеца си. Направих една от онези не много приятни ми чупки в кръста и я изгледах с похотлива усмивка и жар в очите.
-Хайде, дяволче, кажи аааа....
Тя отвори устни, а аз бавно прокарах пръста си по тях, обличайки ги със сметана. Остатъка пъхнах игриво по езика й, а тя го осмука старателно. Когато го извадих видях, че е останало още малко, затова вместо да го връщам в нея, го облизах. Най-нагло и предизвикателно. Тя на свой ред облиза устните си и ми намигна съзаклятнически.
-Браво. Можела си значи.
Обърнах се и се провикнах.
-Свършихме ли?
Но вместо отговор получих купища ококорени очи и една две отворени усти. Естествено повечето мъжки.
-Ъххх...глупаци... - заклатих глава и отидох до масата, оставяйки чинията. Вместо нея взех една чаша с някакъв алкохол, даже не помирисах какъв и изпих голяма глътка. После се отделих от тълпата и отидох до Рен. Облегнах се на стената и се загледах в останалите. Те се смяха на наш гръб, нека и ние се посмеем на техен.
-Понякога хората са големи овце, не мислиш ли? - попитах я.
Чудно как не ми беше издрала очите до сега заради танца с Франсоа. Може би не й пукаше. Още по-добре.

Заровете за останалите играчи:

Всичко до тук мина повече от добре. Леля Бетси стоеше покрай бара и се хилеше при играта на останалите. Рен започна всичко добре.Тя първа отключи играта пред всички, прошепвайки нещо в ухото на г-ца Версити. За жалост, другите не разбраха това, но това бе достатъчен факт за лечителката, че очите и да се ококорят като големи сочни ябълки. Тя не можеше да повярва на думите на момичето, но все пак след малко се досети, че това е част от играта. Тя реши да запази наученото за себе си, без да го споделя.
Лука на свой ред вече се бе върнала на мястото си, доволна от малката игра със синекосата. Тъкмо се чудеше, дали тортата която бе тук е вкусна, но след като я опита благодарение на Ния, остана удовлетворена и то не само от храната...
Следващ в играта, бе Франсоа Миньон. Гордия учител се приближи до пухкавата леличка и посегна към първата шапка.
- Внимавай, хубавецо. Че, ако изтеглиш моето листче...
- Моля се на бог, мадам...да ми се падне то! - иронизира я той и бръкна в шапката. Бързо извади една хартийка отвътре и я разтвори трескаво, прочитайки името което бе написано там:
- Чи Дъст...
- Ухууу! - извика русокосия младеж, чул името си. Но веднага асимилирайки случващото, усмивката му помръкна и той бавно започна да сваля ръката си - Ъъъ....аз? Стига беее!
Русокоското излезе напред избутан от няколко дами, които бяха готови вече за Шоуто. Самите Ния и Рен блажено се наслаждаваха на гледката, предвкусвайки забавната игра от страна на техните кавалери. В главата му се въртяха какви ли не сценарии, примесени с мисли за танца преди малко, между Франсоа и Ния. Малко го бе яд за това, но нямаше какво да направи. По лицето му личеше, че му се иска да се падне нещо, с което той да накаже Франсоа, а не да стане обратното...
Миньон бръкна във втората шапка от където изкара поредното листче. Той прочете първо наум написаното и после се ухили злорадо.
- Готов ли си? - попита учителя.
- Давайте да видим, какво ще правим - отвърна хлапето, като наум си повтаряше "дано не е нещо гадно, дано не е нещо гадно...."
- Свали му... - започна учителя, подхилквайки се
- Ааааа! НЕ! - извика на свой ред русокоското, което предизвика бурни овации и подвиквания от хората около него.
- Хахах! Шегувам се! Дословно пише : Сритай му задника!.
- A...задника? Ама..не може ли да...да ми свалите блузката? Или да се целуваме примерно?
Младежа започна да пелтечи дума след дума, като отстъпваше крачка след крачка назад, но Франсоа бе непоколебим.
- Ела ми сега! - подвикна чернокосия учител изненадващо, след което последва гонидба сред публиката. Чи се опитваше да се отърве от това, което щеше да му се случи, а красивия и висок учител, тичаше след него като мяташе крака пред себе си, опитвайки се да срита буквално хлапака. Във въздуха се носеха писъците на момчето, а около тях ги огласяваше смеха на присъстващите в залата. Не след дълго, Чи бе спипан в ъгъла и то не от кой да е, ами от самата Ния, която заедно с новата си дружка му препречиха пътя.
- Къде...красавецо? - попита Рен, поглеждайки момчето.
- А...да мина. Може ли ?
Чи се обърна рязко назад, виждайки приближаващият учител към себе си той изпищя един път силно и се опита да премине през двете момичета. Но, този път те го надвиха. Рен го хвана за едната ръка, Ния за другата и двете задружно го наведоха с главата надолу. Задника му се вирна във въздуха и в следващият миг, обувката на г-н Миньон се заби в задника му с все сила. Дупето на русокоското подскочи няколко сантиметра във въздуха, като дори краката му се отделиха от земята.
- Ауууч! - изохка русокоското.
Двете момичета го пуснаха и младежа веднага се хвана за задника.
- Браво, браво! - започнаха скандиранията от публиката. Ния и Рен продължаваха да се смеят на Чи, а той старателно разтъркваше бузите на дупето си, за да не му остане синина.

Следващият на ред да тегли, бе самият русокоско. За това, леля Бетси го извика бързо при нея и той дотърча като малко кученце. Преди да изтегли листчето, младежа погледна злобно към двете момичета, надявайки се някое от имената да е тяхното, само и само за да им го върне за хващането преди малко. Той си изтегли листче и го разгърна бързо, прочитайки името:
- Саюри...
Щом учителката чу името си, сърцето и бурно затуптя. Е, вълнението не бе заради русокосия красавец пред нея, ами по-скоро от това, каква щуротия щяха да я накарат да прави. Тя се приближи до Дъст и го погледна с присвити очи.
- Само внимавай, какво ще изтеглиш!
Дъст взе второ листче, прочитайки написаното :
-Избери си какво да ти направи, човека който ти се е паднал...
Чи се усмихна доволен. Нямаше да прави нещо гадно или да причинява болка на учителката, която после щеше да го натупа двойно за това. Но, му дойде една друга идея. Той се обърна с лице към леля Бетси, оставяйки Саюри зад гърба си. Извърна глава назад и я погледна с усмивка.
- Какво правиш, хлапако?!
- Ами...всъщност, мен много ме боли задника, от ритника на Франсоа.
- И какво? Искаш да те ритна и аз ли? Готово....
- Неее! - извика подплашено момчето, подскачайки от изненада - по-скоро си мисля за малък масаж...
Саюри се намръщи за секунда.
- Нали знаеш, че после ще ти откъсна главата за това?
Чи се усмихна, без да казва нищо повече. А учителката, нямаше друг избор. Под зоркия поглед на леля Бетси, тя трябваше да масажира дупето на младежа, поне още 10 секунди.
- Добре. Нека свършваме по-бързо с това...
Иска или не, учителката се приближи до момчето и положи ръце на дупето му, като старателно го размачка. А Дъст, като тигър започна самодоволно да движи задните си части наляво-надясно. Публиката отново изригна от смях, виждайки лиготията на русокоското.
- Добре, стига ти толкова! - извика Саюри, плясвайки го по задника.
Пито-платено. И четвъртият играч премина през своето малко предизвикателство, като му се падна нещо доста лесно и приятно. Дъст се оттегли, заставайки от страната на Франсоа Миньон. Преди да погледнат към следващият участник, младежа се обърна към учителя с думите :
- Благодаря за ритника.
- О, за нищо, младежо. Пак заповядай....

Следващият бе самият Дон Ерик Чосър - рожденика. С широка усмивка той се приближи до двете шапки и изтегли и двете листчета, без да ги отваря. Но първо, той отвори второто листче, на което бе предизвикателството.
-Вземи нещо от масата, намажи го върху тялото си и го/я накарай да го оближе...
Всички притаиха дъх, в очакване на името, което щеше да последва след малко. Но Ерик не го прочете. Той отиде до масата и потопи показалеца на ръката си, хубаво в сметановото покритие на тортата. Обра солидно количество и започна да се разхожда из тълпата. Премина първо покрай някой от жените, а после и през мъжете. Подаде първо пръста си на Блъд, която само избута ръката му и без малко да го срита. Той се захили и продължи напред. Марк? Той не обичаше толкова сладко и за това му отказа. Но най-накрая, той се спря пред Ния - малката асасинка. Публиката отново започна своите надъхващи подвиквания. Момичето бе пълен непукист и нямаше нищо против да го направи. Какво пък толкова? Някаква си торта...
Тя погледан към лукавия поглед на мъжа, но без да и пука тръгна към него, готова да опита от тортата. Но точно преди да налапа пръста му, той се отдръпна назад, продължавайки да я гледа в очите и се извъртя наляво. Точно до двете момичета, стоеше лейди Симфония - градската богаташка. Тя кротко наблюдаваше гледката и с удоволствие щеше да гледа, как тази малка кукла щеше да бъде нахранена. Но вместо Ния, тя беше жертвата.
- Какво? - попита тя, поглеждайки към Ерик.
- До дъно, скъпа!
- Е...нали тя ти се падна?
- Тц...тц...тц... - изцъка гилдмайстора, и с едно леко движение и показа написаното на малкото листче. Там стоеше грижливо изписано нейното име.
Лейди Симфония превъртя недоволно очи и най-безчувствено се наведе и скри пръста на Ерик между устните си. Той почти опря в гърлото и, след което, бе засмукан старателно. Когато Ерик освободи пръста си, преглътна сухо от изненада. По него нямаше и капчица следа от сметана или каквото и да е било друго вещество, присъстващо върху кожата му.
- Уау... - възкликна той, след което се оттегли с доволна физиономия.
В далечината се провикна леля Бетси:
- Добре, сладури!Следващата която искам да дойде при мен, е Саюри. Хайде скъпа, ти си наред.
Учителката се приближи и бързо бръкна в шапките, като си взе по едно листче. Преди да ги прочете, тя се обърна към пухкавата жена:
- Дано имаш нещо гадно, за онзи русокоско!
- О, има...повярвай ми. Но, нека видим, какъв е късмета ти.
Красивата учителка се обърна бавно назад, прочитайки едно след друго листчетата, като ги сля в едно изречение:
- Трябва да ударя шамар на.... - тук тя замълча малко, поглеждайки към русокосият Дъст, с леко ехидна усмивка. Той леко се стресна, но след това се успокои, от чутото име -...Марк!
- Еееее! - извикаха няколко човека от тълпата, недоволни от лекото наказание.
Все пак, трябваше да бъде изпълнено. Марк се приближи покорно до бара, държейки в ръката си чаша с уиски. Той се усмихна на красивата учителка срещу себе си и отпи една голяма глътка от уискито, почти пресушавайки чашата.
- Това ми е за кураж. И да не ме боли много.
- Спокойно, няма!
Всъщност, тя го излъга. Малко се бе ядосала заради масажа преди малко и трябваше да си го изкара на някой. А защо не на Марк? Човека който я покани тук. Звучна плесница огласи заведението след по-малко от секунда. Рязка, силна и болезнена.
- Аууу! - извика бармана, хващайки се за лицето. - Нали каза, че няма да боли?
- Ха! Да внимаваш другия път, къде ме каниш! - отвърна учителката.
- Добре, добре. Укротете страстите, младежи ! - намеси се пълничката жена, призовавайки следващият играч. - Нора Версити! Къде си, слънчице? А..ето те! Хайде, идвай при нас.
Лечителката тъкмо се бе свряла в ъгъла, опитвайки се да остане незабелязана. Но, тълпата искаше красавицата да участва.
- Ама трябва ли?
- Разбира се, че трябва! Всички ще играем. Даже и аз!
- Ох, добре!
Тя пое към бара и бръкна в първата шапка, прочитайки името:
- Ния... - след което последва и предизвикателството -..излезте навън и и повдигни блузката...
- АхХ! - чу се възглас от публиката, който никой не разбра от кого бе наддаден.
Ния се ухили, че мина пак тънко. А Нора, вече бе приела факта че трябва да играе.
- Добре де, да играем! - провикна се тя и се запъти към малката асасинка.
Тя се приближи до нея и я хвана за ръката.
- Добре мила, спокойно.
На свой ред синекосата я погледна безразлично, заявявайки и:
- Все тая...давай да излизаме.
Двете се запътиха навън, като след тях ги последваха и мъжете. Но щом двете момичета стъпиха извън прага, Ния се извърна и спря точно на входа.
- Съжалявам, момчета. Но, вие сте до тук!
Повечето от тях измънкаха, но нямаха избор. Ния тръшна вратата пред носовете им и остана навън с лечителката. Тя погледна бегло към прозорците на кръчмата, където видя лицата на присъстващите вътре. Всичките бяха там. Чи, Франсоа, Ерик Чосър...че дори самият Марк се бе прилепил до стъклото, за да гледа сеир.
- Ела с мен...
Ния дръпна лечителката за ръката и двете се отправиха към ъгъла на кръчмата. Скриха се зад него и асасинката се облегна на стената.
- Готова ли си?
- Така мисля.
- Добре...
В следващият момент, Ния свали презрамките на потника си, който се свлече около кръста и. Изящните и форми останаха на показ, а лечителката бе вперила погледа си в тях.
- Красиви са... - не знаеше как да реагира тя и това бе първото нещо, което и хрумна да каже.
Ния хвана презрамките на дрехата си и отново ги върна на мястото им.
- Добре, да се връщаме, че тук е хладно.
Минута по-късно, двете жени влязоха в заведението. А по столове и маси, бяха насядали народ, та народ. Всички чакаха да чуят, дали Нора е видяла голата гръд на асасинката.
- Е, видя ли ги? - подвикна Дъст, още когато видя лицето на лечителката.
Някой го перна по врата с лек шамар, но той така и не разбра кой беше. Нора прехапа пръст от свенливост и се усмихна.
- Да...хубави са.
Мъжете се разврякаха като маймуни, а сивокосата красавица леко се изчерви. Тя се върна на мястото си и побърза да отпие от коктейла си. За първи път виждаше женски гърди, на игра. До сега не им бе обръщала внимание докато е на работа, но сега и се стори интересно това преживяване.
Следващ бе Марк. Той знаеше това и веднага отиде при пухкавата жена, държаща шапките.
- Давай, сладък!
Той се усмихна и изтегли две листчета. Прочете ги и се огледа из залата. Когато намери с поглед Дъст, тръгна към него. Русокоското, пребледня.
- А, не...не...не...
- Няма не! - извика ухилен Марк, като застана пред него.
- Какво? Пак ли аз?!
- И питаш!
- Какво, сега?
- Сваляй!
- Как ще свалям, бе?!
Марк се засмя, обръщайки се към другите.
- Падна ми се - Чи Дъст. Трябва да му сваля блузката и да го целуна от шията до пъпа... да го правя ли?
Франсоа потупа ученика по рамото, подканвайки го да се съблече.
- Хайде, момко. Нали искаше да се целуваме?
- Ама...
Франсоа го обгърна с ръце през кръста и ловко му смъкна тениската през главата. Хубавото тяло на младежа остана на показ за дамите, а двамата мъже щяха да се позабавляват с него. Този път, дамите се събраха да гледат сеира.
- Стига бе, момчета. Не може ли само да ме целунеш по врата...или по ръката примерно?
- Ей, лигло! - извика Марк в лицето му, приближавайки се от едната му страна, насочен право към врата.
Чи стисна здраво очи, опитвайки се да не мисли за това. Когато усети устните му по врата си, той изруга ядно :
- Мамка мууу!
Франсоа стоеше зад него, като не му даваше много шанс да мърда. Двамата мъже така го бяха приклещили, че имаха доста време да си поиграят с него. Целувките на Марк бяха бавни и нежни. Той леко се спускаше по тялото на момчето, като нежно го целуваше навсякъде. Когато достигна до гърдите му, леко със зъби захапа едното му зърно, което накара момчето да изпищи.
- Ааа! Грубиянии! - извика то, а Марк се хилеше доволно.
Скоро и целувките свършиха. Дъст остана с леко покърнено достойнство и зачервени зърна на гърдите. Марк и Франсоа си плеснаха ръцете в поздрав за добре свършената работа.
- Хайде, ела с мен, да изпием по една бира!
- Съгласен. А ти...кукло, ще дойдеш ли?
Въпроса бе отправен към русокоското, който в момента се обличаше. Щом чу шегата от страна на учителя, той го избута напред и измънка нещо под носа си.
Следващата участничка бе самата лейди Симфония. Тя бе подготвена и с чист непукизъм се приближи до бара. Взе едно листче и заяви гордо :
- г-ца Орион, нека пристъпи към мен... - след което взе второ листче и го прочете -...за да и повдигна блузката навън...
Мъжете пак наточиха лиги, усещайки сеира. Малко мъже биха се докоснали до тази прелестна красавица и всички имаха желанието да я видят гола. Тя самата, знаеше това. Няколко от присъстващите и дори бяха нейни редовни клиенти, но тя нямаше да назове имената им, а щеше да ги запази в тайна. Но въпреки играта, тя щеше да пренебрегне правилата...поне малко. Не само заради това, че бе настанила удобно сладкото си дупе на един стол, ами и искаше да направи шоуто малко по-голямо. Красавицата се изправи и погледна с нежен поглед към мъжете в заведението.
- Някой друг, иска ли да дойде?
Червенокосия Аларкон, който до преди малко кротко си стоеше на стола, започна да маха с ръце в знак на съгласие. Това повдигна настроението на момичето и вместо тя да се запъти към вратата за да излезе навън, повдигна блузката си пред всички. Отдолу естествено не носеше сутиен и гърдите и лъснаха на показ пред очите на мъже и жени.
Леля Бетси се бе облегнала на бара и гледаше към мъжете, като им се смееше през това време.
- Ама че сте глупави...
Но, все пак те си бяха мъже. Всички до един не спряха да я зяпат, до последният момент в който тя вдигна блузката си и скри оформената си гръд. Тълпата в този момент полудя. Няколко от мъжете се провикнаха гръмогласно, огласяйки сигурно половината квартал. Ния се бе измъкнала, но Кристина бе решила да направи малко шоу. Жените нямаха нищо против това, стига тълпата от правомислещи създания да се държи кротко след това. Разбира се, тяхната радост свърши твърде бързо.
Следваща в състезанието бе Лука - ковачката в Сахрид. Поредният участник, запътил се към бара. Не щеш ли, точно преди да се присегне към шапките, зад нея се появи червенокосия домакин на Базата - Аларкон.
- Искаш ли да теглим заедно?
- Хах...страх ли те е? - отвърна красивия демон, преди да допусне момчето пред себе си - добре де...давай.
Двамата си взеха листчетата и взаимно видяха изписаните имена. После се спогледаха и Аларкон реши да каже имената на всеослушание :
- Нека при нас заповядат леля Бетси и Нора Версити!
Е, явно лечителката днес щеше да се забавлява най-много от всички. А леля Бетси? Ооо. Тя само това и чакаше. С нетърпение пухкавата жена скочи от стола и се затича с тромавите си стъпки към лечителката. Подхвана я под ръка и двете се запътиха заедно към участниците.
Тук сме, тук сме. Няма да избягаме.
- Добре.
- Ама че си късметлийка! - обърна се дебеланката, поглеждайки към сивокосата красавица.
- Нямаш си и на представа каква. Е, какво трябва да правим?
- Ами, Лука ще скъса дрехата на леля Бетси, а пък аз, трябва да те...целуна.
Личеше си лекото желание, което изпитваше Аларкон към своята колежка. Очите му леко блещукаха, усещайки какво трябва да се случи.
- Е, добре. Давай, дъще! - провикна се дебеланката, като изпъчи гръд пред красивият демон.
Слабичкото момиче не изчака и секунда. Тя хвана двата края на връхната и дреха и с едно рязко движение я разпори по средата. Една цепнатина се появи по цялата и дължина, стигайки нейде в недрата, където се намираше пъпа на дебеланката. Тя прихна да се смее като видя леко разголеното си тяло. Но, нищо фрапиращо не се виждаше. Повечето хора отново се хилеха безспир, забавлявайки се с помощта на жените покрай бара. А докато всички се смееха, Аларкон вече бе поел инициативата с целувката. Той се промъкна покрай леля Бетси и застана пред Нора.
- Готова ли си?
- Хайде, давай докато се занимават с тях.
Двамата сляха устните си пред всички. Не всеки им обърна внимание в този момент, но повечето хора видели тази нежна целувка, затаиха дъх и ...мъничко поискаха една такава и за себе си. Домакина се отнесе към нея невероятно галантно, като обгърна лицето и с ръце, леко приведе лицето и към своето и впи устните си в нейните. Това продължи може би, малко по-дълго от очакваното. Сякаш двамата се заиграха, докато в един момент не се отдръпнаха един от друг. Нора дори бе затворила очите си, пренасяйки се в някой друг свят. Руменината по бузите и отново изби и тя почервеня като срамежливо дете.
- Ах, сладурчета! - възкликна пухкавата леличка - Ако не бях разголена, щях да ви разцелувам и двамата!
Иззад тях се чу меденият глас на учителката на асасините - Блъд.
- Може ли да играя и аз?
- Ама, разбира се, че може! - отвърна радостно леля Бетси. - Тъкмо и твоят ред дойде. Хайде, изтегли си!
Блъд бръкна в двете шапки и си взе по едно листче. Преди да ги разгърне, тя огледа всички отново. Спря погледа си на няколко човека, чийто имена би искала да види в листчетата по-долу. После ги разтвори едно по едно и проговори на висок глас :
- Такааа. Падна ми се, Рен, с която трябва да си сменим дрехите...
Учителката замълча за кратко. Може би, не искаше да и се падне точно това. Или точно този човек? Само тя можеше да отговори на този въпрос. Но преди всичко, трябваше да изпълни предизвикателството.
- Хайде, скъпа! - подкани я леля Бетси - какво чакаш? Отивай и се събличай!
- Тук ли?
- Мхм.... - отвърна леличката.
- Може ли по-късно? Искам да си помисля.
- А-а! Без такива! - възрази пухкавата женица - трябва да го направиш.
- Добре де, добре. Но може ли някой да направи нещо преди мен? Кой остана?
- Само аз, миличка.
- Моля те..
- Добре де! - въздъхна женицата.
Бетси взе двете последни листчета и прочете името и предизивкателството в него.
- Трябва да скъсам дрешките на...Лука.
Е, това не бе мисия невъзможна. Връхната дреха на това демонично същество бе толквоа тънка, че можеше да хвръкне само с едно докосване. Но лелката, трябваше да го направи. Тя се приближи до младото момиче и я погледна право в изкрящите червени очи.
- Хайде, Бетси. Тези идиоти отзад, само това и чакат.
Лука бе права. Мъжете отново бяха наточили лигите си, в очакване. Дебеланката се присегна към ефирната и рокля и хвана двете и презрамки. Дръпна ги рязко, след което краищата останаха в ръцете и. Тялото на демона лъсна изпод плата, но тя не бе забравила една хитрост - да си сложи сутиен. Без презрамки, единствено захванат за роклята и по доста странен начин. Разочаровайки мъжката част от публиката, Лука се изсмя и взе презрамките си в ръце. Завърза ги около тялото си така, че роклята и да се поддържа поне малко от тях.
Ред бе на Блъд да се захване с разсъбличането. Днес тя се бе облякла доста стилно и рядко би дала дрехите си на някого, но имаше късмета това да не е леля Бетси, която щеше да ги разпори още когато се опиташе да ги сложи. Учителката се запъти към двете ученички, намиращи се почти до бара. Заставайки пред тях, тя се усмихна приветливо.
- Здравейте момичета.
Те и кимнаха в поздрав и в момента играта трябваше да започне. Но преди това, леля Бетси отново привлече вниманието към себе си.
- Искам да кажа на всички, че беше наистина забавно. Определено. Ако искате, после ще играем отново. Може на това, може и на друго. Но сега, леля ви иска малка почивка. За това, оставяме най-сладката част на красивата Рен и Блъд.
Всички изръкопляскаха дружно и насочиха погледите си към момичетата. Ния стоеше на около метър от тях и наблюдаваше гледката от първият ред на представлението. Е, сигурно нямаше намерението да го прави през цялото време, но Блъд определено не сваляше очи от нея. Дори, докато се събличаше. Накрая, когато остана само по бельо, татуираната красавица подаде дрехите си на момичето пред себе си и заговори :
- Надявам се да ти станат.
Рен направи същото, като побърза да облече дрехите на учителката. Учудващо, стояха и сладко. Блъд се намести удобно в нейните дрехи и се отправи към бара, защото определено имаше една голяма нужда от питие.
Малката игра свърши...за сега. Ния и Рен останаха отново една до друга, а в главите им вече имаше доста интересни неща, които може би нямаше да забравят никога. Ерик се присъедини към компанията на Блъд и Франсоа. Лейди Симфония и Саюри също се приближиха при тях, а Аларкон и Нора учудващо се бяха усамотили в ъгъла на залата. Лука и Кристиана си бяха намерили удобно място на една маса и с чаша в ръка обсъждаха играта през смях. Само Чи стоеше самотно облегнат на една греда, вперил погледа си към двете момичета.

Чувството на облекчение заля Райден като бистра вода и девойката беше на ръба да се ухили победоносно и идиотски щастливо. Усмивката, която не успя да задържи, бе лека и едва повдигаща крайчетата на устните й, но казва напълно ясно: Можеше и да е по-зле и аз не изтеглих късата клечка. Или по-скоро: Никой не изтегли нещо гадничко за мен.
Асасинката се огледа из помещението, като отразяваше малката почивчица, на кяото всички се бяха отдали. След цялата какафония и превъзбуденост беше някак твърде спокойно и нормално. Оставаше само да се моли леля Бетси да не измисли нещо още по-шантаво и рисковано, защото от личен опит момичето знече, че късметът рядко идва два пъти. При нея си беше закон.
-Можеше да бъде и по-зле.
Чернокоската се обърна към другата ученичка в опит да подкара някакъв разговор, за да убие времето или просто да си почеше езика в създалата се тишина.
-По-зле?
-Аз лично не изгарям от желение да облизвам някой от шията до пъпа или да раздавам целувки наляво-надясно. Друг въпрос е ако ти изгаряш от нетърпение да го направиш. - Сърказмът в гласа й направо трептеше и можеше да се усети със същата сила, ако беше казала : Вярвам, че ужасно искаш розово пони с име Захарка!.
-Имаш право.
Синекосото момиче се съгласяваше с нея? Явно общото залавяне на Дъст беше разтопило една от дяволски многото ледение стени между тях. Само дано не се включеше таланта на Рен да си ги издига наново с голи ръце.
-Да знаеш, че ако искаш да ме риташ пак, поне ме изкарай от строя за по-дълго. Да си спестя някоя тренировка с "негово величество най-добрия убиец на света". Ок?
-Разбира се. Само кажи кога.
Докато говореха и Рен си уреждаше час за чупене на ребра през глвата й мина идеята, че границата между шегата и покана в езика й си беше ядски тънка. Побиваха я тръпки при последния спомен за изричането на " Не ти стиска!"
А, не искам да си спомням. Никак! Изобщо!
Дъст продължаваше да ги гледа от другия край, както в началото, когато момичето го забеляза. Наистина какво се въртеше между тях - всички тях в тази стая. Можеха да напишат пикантен роман с многомилионен тираж.

Тази игра се оказа по-изморителна от който и да е физически труд. Вътрешно кипях от облекчение, че най-накрая свърши. И не, нямаше да играя втори път. По никакъв начин нямаше да ме накарат. Още повече с тези персони, които не познавах изобщо или виждах за първи път. Ако Марк ми предложи да играем на надпиване щях да приема веднага или пък с Рен да се уговорим отново да натупат Дъст, о да, стана ми толкова сладко тогава, но всичко друго - никакъв шанс.
-Да знаеш, че ако искаш да ме риташ пак, поне ме изкарай от строя за по-дълго. Да си спестя някоя тренировка с "негово величество най-добрия убиец на света". Ок?
-Разбира се. Само кажи кога. - усмихнах се една идея лукаво, една идея шегаджийско и се обърнах да огледам тълпата.
Погледът ми се спря на Чи, който бе втренчил своя в Райден. Направо я изпиваше с очи. Стиснах незабелязано и неусетно клепачи и наведох леко глава. Когато я вдигнах, по лицето ми нямаше и следа от раздразнение. Трябваше да ми плащат за актьорска игра.
-Аз излизам да пуша. Мисля, че кавалерът ти е самотен. - посочих съквартиранта си, обърнах се и напуснах помещението, озовавайки се на улицата. Застанах пред прозореца и видях как красивото хлапе се приближава до Дъст, а той направо скочи от мястото си от радост. Свих юмрукът си, а в следващият момент го стоварих ядно върху стената, но ударът бе приглушен от силната музика и никой не чу, нито забеляза. Дървото не поддаде, защото бе подплатено с магията ми и съответно много по-стабилно от преди да се появя в живота на кръчмаря. Извърнах се и се облегнах на стената, въздъхвайки. Извадих цигара, драснах клечката в стената и я запалих. Тютюнът ми действаше успокоително поне до някъде. Неволно пак вперих поглед вътре. Чи и Рен си приказваха, а той пушеше една свита цигара. На бара до него видях кутията с тютюн, която аз му бях дала.
-Хах....значи все пак го използва....
Всички тези лица вътре бяха по свое му интересни, колоритни и цветни. Отразяваха този свят с целият му блясък, но тогава....защо не се чувствах на място? Сега ми бе спокойно, тук сама, но знаех, че не мога да прекарам цялата нощ изолирана. Нямаше да ми го позволят за моя жалост. Но поне се порадвах на десетина минути без някой да ме вика, да ми говори и подобни. А когато хвърлих фаса на земята и пламъкът му малко по малко почна да се изпарява се изправих. Имаше още един момент, в който забравях всичко и всички. Време беше за него.
Отворих вратата и се върнах в бара. Отидох централно при шефа си.
-Мисля да пея.
-Чудесно. Чудех се кога ще го направиш.
Взех микрофона и застанах в центъра на заведението. Доближих го до устните си и заговорих.
-Добре, мисля, че е време за още едно живо изпълнение.
Чуха се доволни овации и аплодирания. Но този път нямаше да използвам джубокса. Песента бе загнездена в главата ми и сама щях да си създам музиката. Отпуснах тялото си, освободих магията си и тя попи във въздуха. Само след малко мелодията започна отначало бавно, после леко бърза, но някак си небесна. По-възвишена, точно това, от което имах нужда. Въплътих се в онова друго измерение, своето, личното. Този път се движех, не стоях прикована на едно и също място. По лицето ми се описваше искрена усмивка. Вървях с леки подскоци между масите и хората, като плясках, а те ме следваха и май се радваха. Очите ми светеха, ако това е възможно за черният им цвят и сякаш в тях се четеше нещо ново, непознато за останалите. Може би дори за мен.
Когато свърших музиката изчезна от само себе си, като засмукана от вакум. Обичах магията, можеше да направи толкова много неща.
-Бравооо...бравооо... - чу се от някъде, но не разбрах от къде.
Усмихнах се за последно приветливо, а в следващият миг усмивката изчезна.
-Ще има ли още? - попита ме някой.
Кимнах.
-Малко по-късно.
Взех чашата си и отидох на масата, на която се бе настанила Блъд. Може би трябваше най-накрая да й обърна малко внимание.
-Как ти се отразява тържеството? - попита ме тя.
-Нищо особено. На теб?

/Първо, сори че написах действие от името на Рен, просто ми се стори подходящо. И второ песента: https://www.youtube.com/watch?v=GVlz977vcmg/

Малките промеждутъци музика между тишината отдляха идеалното време да се разгледаш наоколо и да съобразиш точно на къде вървят нещата или поне приблизително как стои всичко в този момент. Момичето се чувстваше крайно неудобно с ръста си сред тези хора, които идеално препречваха зрителното й поле и всеки щъкаше безцелно по стаята. Райден съобрази, че поне за сега нищо подобно на преживяното преди малко не се зараждаше, но нямаше да се излъже да свали щитовете и да се разпусне лежерно. И без това достатъчно обикновения разговор, който бяха подкарали с придружителя й за вечерта, вършеше идеалната работа да държи мислите й бодри и свежи на фона на заглъхващата музика. За какво си бяха говорили до преди няколко мига?
Рен прехвърляше през главата си въпросите, които иска и може да му зададе в подобен тип бъбрене.
Хей, разиграваш ли ме или какво? В някакъв любовен триъгълник ли се натресох? О, мацко, надявай се да е само триъгълник!
И от всички неща, които трябваше да прецени за свое собствено олеснение и безопастност, тя си избра да си говорят за простотии.
-Редовно ли идваш тук? - Какво?! Трябваше да започне от някъде все пак.
-Често - преди. Сега по-малко.
-О, да не би това да значи, че си позагубил тренинг?
-Ни най-малко.
-Ясно! Изгонили са те от тук с ритници заради пиянски прояви и кражби на обеци. Оп, извинявай. Намиране на случайно загубени вещи.
Веждите й се повдигнаха и идеята за раздвижване на вечерта изплува, като удавник в главата й. Как не се беше сетила по-рано да си го направи както някога? ако играта не е по твой вкус - диктувай правилата сам.
Асасинката плесна с ръце и придоби пламъчето в погледа, което крещеше истерично нещо от типа на "нега ще видим кой-кого".
-Да направим едно пробно?
-Какво? - Явно не беше схванал на къде бие и как иска да го играят. Поне не беше се изказала с "Да го направим за проба". Помнеше такава грешка. На няколко пъти й се приискваше да си отреже езика и да си реши всички проблеми до един.
-Ти, аз, две големи чаши и няколко шишета. Предвид обстановката, печели този, който мисли трезво последен. Ще задаваме въпроси. Объркай някой и гориш.
Дали щеше да приеме? Дали да не включеха още някой в играта? Изобщо имаше ли толкова алкохол тук, за да го играят всички, както трябва? Можеше да стане весело или много напечено. Всичко зависеше от това какви карти ще се раздадат и как ще си ги разиграят.

Дъст се засмя на идеята на момичето.
- Ти сериозно ли? Сега ли го измисли това?
- Да.
- Добре. Чакай ме тук.
Момчето стана от мястото си и се запъти право към бара. По пътя, хвърли бегъл поглед към масата на Ния, която се бе настанила в компанията на учителката си.
"Интересно..." - завъртя се в главата на русокоското. Явно, двете дами започваха да се сближават все повече и повечe. По пътя си към любимото място на повечето пияници, той затърси с поглед събственика на кръчмата. Съзря го близо до бара. Прегърнал леля Бетси, той и обясняваше доста ентусиазирано, как могат да започнат собствен общ бизнес, в приготовлението на "пияни закуски".
- ЕЙ, Марк! - опита се да привлече вниманието му.
- Ъ?
- Трябваш ми. Ела на бара.
Марк веднага скочи, сякаш това бе най-важният му клиент. Е, не само клиент, ами и приятел.
- Кажи, друже!
- Трябва ми алкохол. Поне две бутилки и две чаши. После може и още.
- Да...не си решил да се тровиш, бе?
- Не. Ще се състезаваме.
Марк се обърна зад себе си и грабна първите две бутилки уиски, които се появиха пред лицето му. Остави ги набара и заръча на русокоското :
- Не ми казвай повече. Не искам да знам. Само да те предупредя, че после ако някой повръща, аз няма да чистя!
- Споко, бе! Да си ме виждал някога да повръщам?
Кръчмаря не отговори. Дъст се засмя, врътна се около оста си и тръгна към малката асасинка.
По пътя към нея, Блъд и Ния го съзряха да върви с двете бутилки.
- Ей, сладък! Няма ли да ни почерпиш и нас?
- Аз да не съм ви сервитьор, бе!? - сопна се русокоското, запътвайки се към масата на Рен. Последното което двете момичета видяха, бе как той се настани до нея, сложи по една чаша пред всеки и наля уиски в тях. После тръгнаха да си говорят нещо, без да обръщат внимание на другите.
- Имам идея ! - извика изведнъж учителката. - Искаш ли да се махнем за няколко часа?
- Не мога. Трябва да остана до сутринта, за да изчистя.
- Хайде бе! Марк няма да има нищо против. Ще отидем в казиното!
- А, не! Мерси! Не ми се харчат пари...
- Да съм казала че ще харчим? Идеята ми е да се промъкнем незабелязано покрай охраната и да се погаврим с клиентите. Какво ще кажеш?
- И как ще стане това?
- Момичее - тропна с ръка учителката - ти Асасин ли си или не си? С магия!
Пред двете момичета стояха предизвикателства. Едната щеше да се промъква, а втората щеше да докаже че пие като казак. Кой щеше да спечели в този случай? Време беше да разберем...

Ния, ти си първа, след теб са пияниците ( Рен & Дъст )

-Нима наистина очакваше да се спре при учителката си и съквартирантката си, след като го чака хубаво момиче, по-малко дразнещо го от нас? - обърнах се към Блъд.
-Какво искаш да кажеш, че ние не сме хубави ли?
Повдигнах рамене.
-Ти може би.
-Ти също.
-И така да е, пак остава факта с дразненето.
-Все пак не е хубаво да ни пренебрегва така.
-Все тая. Приемам предложението ти, но за няколко часа. После ще се връщам да помагам иначе може да не си получа надницата за вечерта.
Изправих се и отидох на бара до Марк.
-Може ли за малко? - опитах се да привлека вниманието му, за да пусне за момент Бетси.
-Кажи, булка.
-Марк...
-Хахах, не се сдържах. Кажи какво има.
-Нужна съм на Блъд за някаква асасинска работа. Няма да отнеме повече от два-три часа. Имаш ли нещо против да се изнижа? После ще се върна, за да затворим.
-Е, щом е за учителката ти, няма как да откажа, нали?
-Не и ако не искаш да те убие.
-Хаха, добре изчезвай.
-Ти си най-добрия. - смигнах му и се запътих обратно към нея.
Минавайки покрай масата, на която седяха гилдмайстора и Миньон, усетих как някой хваща ръката ми и се стопира. Обърнах се и видях, че това е чернокосия красавец.
-Нима ни напускате, ма петит ами?
-Едва ли ще е голяма загуба.
-Напротив.
Усмихнах се престорено и се наведох към тях.
-Спокойно, господа. Едва ли това е последния път, в който се виждаме. До скоро.
Изправих се и отидох при червенокосата.
-Да вървим.
Тя подскочи и двете се изнизахме от заведението.

Вечерта напредваше усезаемо, като топлината от алкохола, която вече почти се губеше по гърлото на момичето.
Едното шише си го бяха разделили братски и видими отсенки от злоупотребата с него, все още, не бяха на лице. Празната бутилка се търкаляше самотна някъде по пода и само намекваше за количеството изпито и оставащото от алкохола за младежите.
Райден нямаше да се даде и по всичко личеше, че кавалерът й не смята джентълментски да й предостави триумфа от тая каша. Не залъгвайте - Рен нямаше да му прости, ако толкова кавалерски й се подмажеше.О, определено не! Следователно...
Тънките пръсти на момичето се заеха да изпразват и другата бутилка, наливайки поравно в двете застанали, като войници чаши. Бяха достатъчно големи да не се замисли, че е възможно да излива по масата и достатъчно малки, за да има нужда някой постоянно да се грижи за наливането. Можеше поне да му призне, че на скорост изобщо не му се налагаше да я догонва. До къде ли му стигаше границата? Кога щеше да започне да играе между телесната и психическата му издръжливост? Поне в едно нещо ината й да послужеше работа.
-Давай!
-Първо дамите. - усмивката му просължаваше да бъде лека и една идея ленива с загатната повдъгнатите й крайчета. Направо я подлудяваше, защото точно тази усмивка беше някак присъща на повечето, които започваше да ги хваща градусът.
Чернокоската наля поредната доза и внимателно проследи ответната реакция. Вече бяха преминали баналните въпроси от типажа на: "Къде се намираме?", "Кой ти е учител?", "На колко си години?" и т.н.. Даже бяха увеличили дозата и сега се наблюдаваха взаимно за всеки изпуснат жест и мимката, които да подскажат на къде върви играта. Нищо...
Явно и двамата се бяха постарали да си създадат завидни умения в тая насока. Въпросът?! Дали носеха или умело прикриваха вече проявили се последици. Рен вече си знаеше, че с това темпо сутринта ще има главоболие с размерите на Базата и желанието да изповръща вътрешностите си.
-Коя обица , хмх, си загуби онзи ден?
-Лявата... Как си загубих въпросната вещ онзи ден?
-Беше много съсредоточена в тренировката си. Ще трябва ли да те нося до базата?
-Ще ти се! Дали ще мога да те занеса до базата, коагто се наложи?
Въпрос след въпрос. Чаша след чаша... Скоро някой щеше да потдаде поне мъничко. Инат, воля, физика, метаболизъм? Всъщност по мъничко от всичко. Оставаше да си подмятат закачливи въпроси и да чакат малък пробив в някой от тях.

Колкото и корави да бяха и двамата, скоро алкохола си казваше думата. Дори, покрай тях се събраха няколко души, които изявяваха желание да ги наблюдават. Самият собственик на кръчмата - Марк бе дошъл с две нови бутилки уиски, тъй като видя че останалите вече бяха на привършване. Когато Рен отля и последният алкохол в тях, бармана се приближи и подмени грижливо бутилката, като постави пълна на нейното място.

- Как обичам такива клиенти!
- Ти кой си...ааа! Марк! - извика Дъст, с леко премрежен поглед. При него алкохола вече го караше да губи леко разсъдъка си на моменти.
Слабичкия младеж грижещ се за това общество се засмя и потупа приятеля си по главата, като малко дете. Обърна се към Рен и я огледа. Всъщност, девойката не си дава много вид на пияно момиче. Държеше се мъжки (ако може така да се каже), въпреки че понякога и тя издуваше бузите си.
Чи погледна пред себе си. Поредната пълна чаша го очакваше и в знак на протест, тя се бе напълнила до горе, с желанието да утоли жаждата му.
- Имам предложение. Хайде да играем на "никога не съм".
Всички обичат тази игра. Дори, Рен не можеше да откаже. Първо започнаха с леките въпроси от сорта на "никога не съм взимал наркотици" или пък "никога не съм крал пари от баба си". След повечето "никога не съм" от страна на Рен, русокоското пиеше ли пиеше. Явно буйният му младежки живот, сега щеше да му изиграе лоша шега. Но, той не бе глупав. Скоро започна с подмолните въпроси, които му дадоха малка преднина. Този път, Рен бе тази, която навдигаше чашата си след всеки въпрос. Скоро преминаха и към по-тежките и мръснишки въпроси. Там, публиката бе наострила уши и всеки слушаше с интерес. Дори леля Бетси се бе настанила близо до тях, за да наблюдава младежите в тяхната игра. Тя нямаше да продължи дълго, според очакванията и мненията в публиката.
После играта се смени, като двамата започнаха да си отправят предизвикателства. Дори, за да изпробва концентрацията на младата асасинка, Чи си сложи ръката на масата, хвърли пред нея един малък нож и я предизвика да го забива между разстоянието на пръстите му, като ги прескача един по един. За негов късмет (най-вече), Рен се справи.
Неща като "Губиш, Рен" и "Дъст, ти си най-некадърния алкохолик, който съм виждала", се подхвърляха постоянно, докато изведнъж Чи се наведе напред и изстреля нещо неочаквано. Обаче той го каза по такъв начин, че само момичето да го чуе :
- Искаш ли да зарешем алкохола и да ше прибираме?
Въпреки леките му говорни дефекти от алкохола, ясно се разбираше какво има в предвид. Публиката видяха само учудената физиономия на Рен и доволната пиянска усмивка, която имаше русокоското.

В друга ситуация и изобщо друг развой на събития Рен би била една идея крайна с такова изказване, но сега повдигнатите й вежди и звънкият й смях бяха единствените външни реакции. В главата й се бореха реалните мисли и способността да вземе решение с малките зелени човечета с тънички гласове, които играеха макарена и се хилеха ехидно. Доста обезпокоителна схватка, от която ставаше ясно, че алкохола започваше здравата да я прихваща. О, можеше да се стегне и да си проясни мислите поне за нужните й няколко секунди.
Момичето извиси глас, за да им стане ясно на всички, какво точно трябваше да бъде запитването му:
-Добре, приключваме за тази вечер. Сега наистина остава само да се приберем някакси. - момичето натътри усезаемо на думата "само", като зелените неща в мислите й продължаваха да се кискат истерично и да й подмятат разни мръснишки коментари по адрес на възможността й да отхвърли предложението. Дали можеше да ги напие и тях и да вземат да млъкнат?
Девойката се изправи и видимо стабилния свят започна да се замъглява и поклаща със съмнителен ритъм пред очите й. По последни данни не беше чак толкова фиркана, но явно бяха с не до там толкова точна информация. Коленете й омекваха под тежестта й и всичко, което можеше да направи, беше да се съсредоточи да стои здраво на двата си крака и да опита стария номер с бавните и напълно съсредоточени движения. Та какво трябваше да направи? Майната му!
Асасинката някакси успя да възвърне поне способността си да стои права, но сълно се съмняваше как ще се приберат благополучно, където и да било. Оставаше поне Дъст да може да се изправи стабилно, за да може да премисли мисията с прибирането на задниците им в базата. О, той показваше видимо по-явни признаци на пиянство. Райден беше убедена, че до десетина минути организмът й, както винаги, ще успее да се пребори с първите последици и да се окопити до някаква степен. Поне в смисъл на телесните й движея. Мислите й си бяха същата скапана каша. Нищо, гласчета, разпокъсани части от спомени и голям надпис: "Дръж си езика зад зъбите". Доста време й беше отнело да си го изгради повреме на алкохолно парти.
Оставаше да види дали Дъст наистина е по-зле и от нея или ще я изненада. В краен случай щяха да се подпират един друг до стаите или някой да ги замъкне до там, като чували с картофи. О, определено трябваше да се стегне!