Кръчмата на Марк

First topic message reminder :

Голямо каменно, стабилно заведение. Оцеляло е след какво ли не - купони, пиянски разпри, боеве, състезания и прочие. Е, от време на време покрива капе, но това са подробности. Марк е най-точният пример за нехранимайко. Много талантлив, но напълно безотговорен, мързелив лентяй. Пада си интригант. За него е важно да става шоу и нищо друго. Но гражданите го обичат въпреки това.

Танца ли? Колко много се крие зад тези движения...колко недоизказани думи, колко молитви. А зад сценичната усмивка напират сълзите на фалша. Когато тялото се превръща в струна на емоциите, мелодия непозната и за най-добрия музикант, тогава то пленява със своята искреност. Струва ти се толкова близко, плътта толкова примамлива, но протегнеш ли ръка ще докоснеш единствено тленното, а душата ще остане скрита зад тежките завеси на самосъхранението. Тази ранена китара, на която не и остава нищо друго освен да танцува...бял лебед очернен от живота.
Такова беше и това женско тяло...тъжно е нали? Не бързайте да скърбите за тази участ, защото колкото и ранима да бе тя всъщност, годините и разочарованията бяха свършили добра работа като изградиха около женствеността и дебел щит. Можем само да и завиждаме, но не и да я съжаляваме.
Мъжете никога няма да съзрат завоалираното послание на тази грация. Мирогледа им се простира до там докъдето стига погледа, върха на пръстите и на....достойнството им. Но Ния не се интересуваше от това , тя не беше тук за да дава, а за да взима. Да отнема по най-безмилостния начин...освен парите нямаше какво друго да прибере. Просто те не притежаваха нищо друго, което можеха да и предложат. Освен една персона в целия бар...може би.
Но когато той се опитваше да и даде, един силует секваше дъха и копнежите и...една размазана загадка от неизживяно минало, може би? Тишина...затова взимай, Ния...граби с пълни шепи от тези скотове, продавай им илюзии докато те си мислят, че притежават душата ти.
Франсоа се настани до Чи, като отпи солидна глътка от питието си:
-Ако си мислиш, че това ще ти помогне...жестоко се лъжеш.-поде блондина загледан в кехлибарената течност.
-Ако си мислиш, драги, че няколко сластни движения могат да размътят мозъка ми си в голяма грешка. Малката трябва да се потруди доста.
-Първия стадии е отричането...винаги оттам се започва.
Франки го дразнеха подобни приказки:
-Ти изобщо не ме познаваш, затова най-добре си замълчи.
Чи вдигна рамене и повече не проговори, все пак беше мъж, познаваше синекоската и нямаше как да не забележи колебанието в очите на Миньон. Нямаше смисъл да се дразни, Ния не бе негова, никога не е била и никога нямаше да бъде. Но нямаше да бъде и негова...тя не принадлежи никому. Единствено на нощта.
Чернокосия се облегна на бара, така че да може да обхожда с поглед цялото заведение. Спря се за миг върху нашата героиня, но я подмина все едно не съществуваше. Когато видя, това което търсеше се усмихна и изчезна измежду тълпата.
Танца беше свършил и сега Марк направи знак на подчинената си да отиде при него:
-Кажи, задник.-облегна се тя на махагоновия плот, като изпи на един дъх половината си питие.
-Трябва да ме отмениш за малко, налага се да отскоча до склада.
-Ще трябва да ми увеличиш заплатата, злоупотребяваш с труда ми.
-Стига си мрънкала, стига ти че пиеш безплатно.
-Да го духаш.
Ния прескочи бара и започна да обслужва новодошлите. След няколко минути забеляза фигурата на Миньон да се запътва към главния изход заедно с някаква фуста под ръка. Красавецът се обърна в посока на синекоската и и хвърли дълъг поглед изпълнен със задоволство, а постъпката му целеше да и натрие носа.
Ма в каква илюзия живееше този човек....Девойката се изсмя под носа си и продължи да търка една чаша, като не усети кога е затегнала дотолкова захвата си, че парчетата стъкло паднала в мивката.Кръвта закапа на едри капки върху бялата пяна, но болка нямаше. Чи нямаше как да не забележи и скочи, като опарен и се втурна към нея с голям топ салфетки:
-Ще ти изтече кръвта, не виждаш ли?
-Ти пък откога си толкова загрижен за мен и моето здраве?
-Не е сега времето да се заяждаш.Хайде ела вън на въздух, Марк идва.
Нощния въздух бе доста хладен и прониза дробовете на Ния, от което и се завъртя леко свят.Не бе излизала до сега да си даде почивка и цигарения дим замай главата и и се подпря на Чи.Той я положи да седне на бордюра и двамата забиха поглед в прашния път. Нямаха представа колко време стоят така, звездите на умеят да отмерват времето, а да го забавят. Русокосия се опитваше да не размишлява, бе стигнал до заключението, че това само му пречи да бъде щастлив и да постига това, което иска. А Ния всъщност си почиваше от мислите в главата и душата и...тишината за нея понякога бе изцелителна, когато две силни ръце я нарушиха.
Дъст я хвана здраво и я придърпа към устните си, като не и позволяваше да се отскубне. Нямаше представа дали искаше точно това, дали го прави от някакви чувства или дори любов.. единственото, което знаеше бе, че в този момент искаше да я усети. Тази прохладна кожа, досущ, като тази нощ...

Само за едно мигване на окото, време и ето, че бях заслепена. Погледът ми се замъгли, пред зениците сякаш падна тъмна пелерина, все едно, че са те ударили с тежък предмет по главата. Нали знаете тези моменти? Те са от онези, които не възприемаш с мозъка. Стават случайно, ненадейно и светкавично. Просто няма как да реагираш на време. Изненадата те обхваща толкова силно около гушата, че дъхът ти секва, очните ябълки се овлажняват, а крайниците изтръпват под напрежението на възбуда и експресивен, първичен потрес. Неусетно в главата ти се раждат въпроси от сорта на - "Как, кога, защо не го предвидих?". А отговорът е пред самият теб, стиснал те така плътно, спрял възможността ти за бягство, съкратил дистанцията на личното пространство и всичко това напълно те удовлетворява, само ако не съществуваше онзи скрит страх от близка разруха и провал. Да, този страх винаги господства там дълбоко, а и не толкова, в душите ни и се появява точно в най-неправилните моменти, точно в тези, в които не го искаме, в които се опитваме да го игнорираме, в които го пъдим, но той все пак си стои там на прага на същността ни, облегнал се спокойно на входната порта, скръстил ръце, наблюдаващ, асимилиращ, правейки заключенията вместо нас. Малък, мръсен вредител, изяждащ ни от вътре на вън. А ние, глупаците видиш ли му се доверяваме, макар и съмнявайки се. И въпреки това се водим по него, по неговите възприятия, по неговите предсказания. Не, няма как да се оставим свободни да се наслаждаваме на момента. Той никога не ни принадлежи напълно. Винаги връвчицата на границите ще те дърпа за глезена и ще ти напомня отреденото ти място. Всяка жаба да си знае гьола, всяка емоция да си има спирачките.
Та и с мен така. Случилото се напълно преобърна нощта ми, но не мога да кажа, че я направи по-добра. Не ме разбирайте погрешно, всички знаете чувствата ми към русия идиот. Всички сте запознати с вечните недоизказани между нас приказки, недовършените действия, започнатите пориви останали да висят нейде във въздуха като отрязана лента, вееща се от есенния вятър. И все пак, въпреки магнетизма, който премина през тялото ми, въпреки секнатата глътка в гърлото ми, въпреки подкосяването и мимолетната радост, че най-накрая желанията ми са увенчани с успех, нещо ме дърпаше назад. Нещо караше глътката не само да заседне, но и да пресъхне. Нещо караше колената не само да омекнат, но и да щипят. Всъщност причините бяха няколко и аз много добре ги осъзнавах. Далеч съм от идеала за наивница, емоциите и настроенията ми се блъскаха едно в друго като свободни електрони, отблъскващи се взаимно, толкова различни и объркани, но в момента знаех какво ме притеснява. Беше толкова ясно, колкото ясна бе и пълната луна. Причина първа - Рен и нейното съществуване, което неспорно вкарваше смут в системата. Причина две - всяка наченка за близост с този мъж завършваше с провал, независимо дали заради ситуацията или заради самите нас. И причина номер три - нашето отричане. Винаги, абсолютно винаги се дърпахме един от друг, сбор най-вероятно от горе изброените. Сякаш нещо или някой ни разделяше преди да сме стигнали твърде далеч, преди да е прекалено късно и невъзвратимо. Като че неясното минало ни бе вкопчило здраво в бинтова прегръдка и ни душеше, забраняваше ни своеволия. Някакво вътрешно усещане, че не е правилно, че не си заслужава, а ако си заслужава, то пак ще бъде прекършено от съдбата и нейните последици.
Именно заради това, след първоначално изпитаното удоволствие се отдръпнах от Дъст като попарена. Неразбирането в изражението му бе напълно логично и оправдано, но аз на свой ред не можех да му дам добра причина за действията си. Може би не можех да намеря подходяща и за самата себе си. Укорявах се, че реагирах така, направо ми идеше да си оскубя косата, заедно със скалпа. Но стореното сторено. Този препъни камък не можеше да бъде преодолян и той даде своите плодове, които щяха да останат и за в бъдеще.
И разбира се, като всяко едно живо същество направих възможно най-глупавото, но и нормално за природата ни нещо - прехвърлих топката на него:
-Какво си мислиш, че правиш?
-Аз....аз.....не знам, просто.....
-Просто си помисли, че пак можеш да ме разиграваш, а после да ме отблъснеш наричайки ме откачена кучка или подобни?
-Ния стига!
-Не, Чи! - надигнах се, все едно щях всеки момент да избухна.
Ама какво ми ставаше? Защо се държах така? Да, просто ми беше писнало. Писнало от всичките тези игри. Онези в кръчмата бяха забавни, но когато става въпрос да са на мой гръб, е не издържах.
-Забрави за това, ок? Все едно не се е случвало.
-Лесно ти е да го кажеш.
-Да, казвам го.
И просто така, тръгнах да се прибирам в кръчмата, когато Дъст хвана лакътя ми и ме спря, обръщайки ме към него.
-Това да не е един от поредните ти номера? Като онзи път в общежитията. Тъкмо бях готов да ти се отдам и ти полудя. Тръгна си без никакво обяснение.
-Тогава....
-Тогава какво?
-Нищо, казах ти, просто забрави.
-Не те разбирам, наистина.
-Не си единствения.
Влизайки обратно в заведението нищо не се бе изменило. Все същите хора, нови пристигнали, звънът на чаши, плисъкът на алкохол, аромат на тук таме плодов сок или в най-силния случай сладък ликьор. Все същото? Простете, забравих да отбележа намусеният ми съквартирант, който недоволно слухтеше във врата ми. Знаех, че постъпвам зле спрямо него, а най-вече и спрямо самата себе си, но имах ли избор? Избор винаги има, но това не значи, че задължително е правилен. Ако не ме разбирате, нека ви го обясня по този начин:
Знаете ли какво е да загубите същината си? Тя да излети от обвивката на тялото, под формата на духа. Да литне надалеч, на високо, да ви се присмива, че сте поредната отрепка незаслужаваща покаяние? Знаете ли какво е сърцевината ви да кърви? Органите да преливат от жлъчка, катран да пълни гърлото ви, отрова да блика от утробата ви? Знаете ли какво е да умрете преждевременно? Нереална смърт, неистинска, измислена. Душата умира, трупът стои. Очите отворени, а в тях нито една светлина, никакъв живец. Смъртта е единственото сигурно нещо, но понякога тя идва без време и нефизически. Покрусява ни, отнема ни живителните сили, способности, възприятия, надежди, мечти или заблуди. Отнема ни всичко. Остава единствено една празна опаковка, която не може да бъде запълнена наново. Невъзможно е! Опитвай се колкото си щеш, о, наивни ми мъченико, но резултатът няма да е по-различен. Ти пак ще тънеш в своята грозна, разкапана същина. Пак от устата ти ще тече пяна от несрета. Пак ще бълбочиш отчаяние. В минутата на отчаяние.... Тя е страшна колкото самата смърт. В минутата на отчаяние сме способни да изтръгнем коси от скалпа, да разпорим гръкляна, да залеем този гнусен свят с цялата си омраза и пак в минутата на отчаяние можем да подкосим колена, да паднем в калта и да се давим с нея, примесена със слюнката на себеотрицанието. В минутата на отчаянието, акордите на струните никога не са звучали толкова ужасно, толкова скърцащи, толкова разстроени, режещи като с трион корпусът на две. В тази минута светлината не съществува, птиците не пеят, цветята не цъфтят. Тогава всичко е грозно, нежелано, пошло илюзорно. И ти мъченико, ще се залъгваш, ще драпаш, ще търсиш смисъла да продължиш, но няма да можеш. Не, не можеш. Силите са те предали, идеалите са те предали, грешките са те обсебили, вината те е сграбчила в задушевна схватка. Души те, души те, изгаря гласа, изгаря вярванията, изгаря вярата в този свят и най-вече, в самият теб. Мракът е господар, а ти негов подчинен, следващ го с оковани нозе. Веригите тракат зловещо и злокобно по неплодородния път на твоя живот и ти ставаш зависим. Зависим от болката. Само нея познаваш, само нея желаеш. Тя да е твоя любовница в брачната постеля. Тя да е твоя храна, твоя вода, твоя обител. Тя да е твое дете, твоя нероден плод, който разкъсва стомашните стени, бунтувайки се, крещейки да излезе, да те обезводни, да те погълне, да те разчлени и да изяде и последния остатък от иначе едно време невинната ти душевност.
Така че, следвай го, приятелю мъченик, следвай нестихващия Мрак. Позволи му да те поругае, дай му това, което иска, той ще си го вземе, така или иначе. Борбата не е опция. Диханието не е предел, то е примамка. Следвай тъмнината и в нея се изгуби, изгуби се така, че и следа да не остане от това, което едно време си бил. Предай се и сам се зарови в този гроб, който обичам да наричам живот!
Това е моето разбиране и то е толкова реално, че никой не може да ме убеди в противното. Но защо да причинявам болка на някого, на когото държа, като мога да му го спестя? Може би именно затова не отвърнах на милувката му и някак си, нещо ми подсказваше, че никога няма да мога.
И тогава дойде моментът който всички очакваха, но не и аз. Поредната песен, поредния танц, който ще ги изведе от тази битова болка. Може би бях твърде сурова с тези мъже. Може би те просто търсеха мимолетно спасение от всичко, или пък не. Кой знае? Не и аз, това е сигурно.
Заставайки покорно по средата на кръчмата под "зоркия" поглед на своя шеф, придърпах един стол и седнах на него като изпънах единият си крак странично. Позата може да се сметне за впечатляващо съблазнителна и най-вероятно за повечето е така. За мен бе просто едно чуждо начало. Музиката тръгна точно така както я исках - една идея бавна, влачена като кука на вретено, което завърта звуковете протяжно, проскърцва на места и пак провлачва за по-голямо влияние. Поставих ръка в края на ботуша и със започването на пеенето преминах с нокти по него чак до сгъвката на бедрото, там където се свързва с тазовата кост. Може би песента извличаше метафорично точно моите вярвания, за които говорех по-рано, но като че ли никой не забелязваше този не толкова скрит смисъл. Всички, почти, се радваха на гледката, намерили своето бленувано бягство от сивата реалност. Виейки тяло около стола чувствах как нещо несрещано до сега малко по малко ме завладява. Сякаш ставах повече себе си отколкото в нормална ситуация. Сякаш откривах забравени части от характера си, може би дори от миналото ми. Ставайки от мебелта, която напълно се подчиняваше на приумиците ми, един мъж веднага се залепи за гърба ми. Не му позволих да ме докосне, не и напълно. Хванала брадичката му, полагах глава на рамото му, пеейки така, че гласът ми да достигне до всяка пролука на това забатачено място. В момента, в който се опитваше да ме бара, впивах нокти болезнено в кожата му, като спирах нагонът му преди да е прекрачил границата. Усещах как атмосферата се опиянява от моето присъствие, а като че беше и някакво друго, на напълно подсъзнателно ниво. Сякаш някакъв далечен свят се бе появил в мен, точно тук и сега и избиваше на повърхността под най-неочаквана форма. Сякаш тази цивилизация се смеси с още една, намираща се на хиляди мили от тук. И най-странното е, че ми харесваше.


/Песента: https://www.youtube.com/watch?v=RBkjPrK4RBg /

Казвала ли съм, че хората са същества които обичат да се залъгват и да бъдат залъгвани? Възможно е, но ако съм прекалила, то е защото съм заобиколена от примери. Тъжни, самотни и бледи, като самата мъгла примери. Даже един от тях ни е точно пред очите в този момент. Ния...Ния коя казахте? О, да....тази подробност не е отбелязана в биографията и. Ничия. Тя не принадлежеше нито на миналото, нито на бъдещето. Единствено на сегашния миг, който изпълваше дробовете и с кислород и я караше да се чувства толкова жива.
Да, тя съзнателно или несъзнателно обичаше да се залъгва. Лъжеше себе си най-коварно, че това е живот, който я прави щастлива, лъжеше сърцето си, че никое друго кътче по света не би и прилягало толкова добре колкото пустините...макар и да усещаше, че не е така. Без фамилия и ясно минало, живота и бе като квартира. Непостоянен дом, който можеше всеки момент да напусне. Бяла страница, като крило на гълъб, който е загубил своята маслинена клонка, нейде из катранните дълбини на забравата. Тя нямаше живот, а илюзия. Доста забавна и разнообразна при това и ако през повечето време се чувстваше мъртва, то имаше едно единствено състояние, което и помагаше да се почувства поне за миг като новородено и да поеме първите си глътки въздух от суровата реалност - това беше пеенето.

Единствено чрез него тя изричаше своята тъжна истина и я признаваше...не пред пияниците, а пред самата себе си. Но няма да постигнем нищо чрез душевни аутопсии. Това е все едно да загубиш скъпоценен камък в тинята и да я ръчкаш с пръчка за да го откриеш. Няма да постигнем нищо, уважаеми...
Песента свърши, а с нея и прикритата изповед на синекоската, последвана от аплодисментите на гладната тълпа, които щяха да запълнят за кратко празното и сърце, но след като отлетят от там, търсенето щеше да продължи.
Тя отиде до бара и се настани на мястото си. Всички в този бар знаеха, че това е нейното място и половината от тях имаха горчив и болезнен опит от това да седнат на него:
-Кви са тия сатанински песни дето ги пееш?-подхвана я Марк.
-На теб пък какво ти разбира главата?
-Не съм казал, че беше лошо...Абе ти няма ли поне веднъж да не ми се сопкаш?
-Само когато ми увеличиш заплатата...-отвърна с тънка усмивка асасинката.
-Всъщност, знаеш ли....аз съм доста търпелив...
-Кретен...
-Виждам, че нямаш работа. Какво ще кажеш да занесеш тези две касички до отвън, а?
-Ти недъгав ли си?
-Имам си работа.-отвърна съдържателя, докато си клатеше краката на един висок стол.
-Не виждам...
-Работата ми е да ти намирам работа..Хайде сега, ако обичаш.
И без повече да се джафкат, понеже бе ясно, че до никъде нямаше да се стигне така, Ния хвана касите и излезе навън. Въздуха бе прохладен и кожата и леко настръхна, но мириса на мрак бе някак опияняващ за нея. Кибритената клечка изсвистя във въздуха и след малко се чу звука на горящ тютюн - блаженство. Загледана в луната, нашата героиня не усети как изведнъж се озова по лице на земята. Устата и се напълни със ситен пясък, а очите и не можеха да видят нищо..можеше единствено да слуша. Да слуша, какво имаше да и каже Той:
-Обичаш кръв, а малката? Играеш си на стражари и апаши с тези пустинни човечета и ти е забавно? Ооо..мо малката Ния не знаее, затова и е забавно. Е, съвсем скоро ще разбереш, черно ангелче..ще разбереш и глада ти ще бъде заситен. Ето ти сега един малък подарък от мен и шефа.
Чу се шумолене на плик и в следващия момент тялото на момичето бе освободено. Тя стана готова да се отбранява или поне да разбере на кого принадлежеше този така пронизващ глас, който смрази дори костите и.
Погледна към земята и там видя да се търка ля прозрачен плик. В него ясно личеше алената течност изтекла от...човешка глава. Ръката и вдигна торбичката на нивото на очите и..ужас, кошмар! Това лице, толкова непознато но и толкова близко. Черните му безжизнени кичури се спускаха по строгите скули, а белите му очи блуждаеха чакащи отговори...които едва ли щеше да получи.

Нито една заблуда не остава неразбулена докрай. Рано или късно, шалът, с който са завързани очите ти ще падне или ще се скъса и те ще видят през тъмнината, обрекла ги на измислени вярвания. В един момент, реалността ще се завърне, зашлевяваща те като мокър парцал и ще ти покаже това, което си изпуснал, подминал или преувеличил в представите си. Сурова или пък мека, тя просто не може да стои заключена някъде далеч, оставяйки те да живееш в тази безсмислена идилия на пресъздаденото. Заблудите винаги избледняват, както залеза, за да даде място на нощта, или изгрева, отстъпващ на деня. Заблудите са за невежите, натъпкали страховете или копнежите си навътре в утробата си. Но когато плаща на илюзията изчезне остава само истината. Може да ти се доплаче от нея, но тя е единствената, която има правото да царува на този свят.
Заблудата на забвението падна от мозъка ми и възвърна в него нещо, обречено на жестока присъда, а именно - да стои на заден план, когато толкова много иска да избие на повърхността, там където му е мястото. Това нещо е моята истинска същност, моят собствен демон, забравен, заклеймен, залостен зад обемна дървена врата, на която някой е сложил две греди, описващи хикс, крещящи: "Влизането строго забранено. Не отваряй освен в случай на авария".
Тези греди се пропукаха и то отвътре. Чудовището блъскаше с всичка сила тази преграда на затвора си, докато дървените парчета не се разхвърчаха на всички страни. От вътре проблеснаха две тъмни очи, открояващи се в тъмнината. Как е възможно това? Възможно е. Повярвай или умри от страх.
Отворих клепачи за новият свят, който се разкриваше пред очите ми. Отворих новото съзнание с аромат на тютюнев дим, желязо, цианид, арсен и разлагаща се плът. Ухаеше толкова....съвършено. Съчетание на пагубно, с тленно, с вечно, със страшно и с красиво. Толкова съвършено...
От тялото ми излизаха тъмни вълни, които се прокрадваха през решетките ма собствената ми кожа и се вливаха в пространството. През очните ябълки, през ушите, през устните, през всяка една дупка, с която организмът ми разполагаше. Те го обвиваха и запленяваха, омагьосваха.
Какво мислите стана когато главата попадна в ръцете ми? Нищо, бихте казали, за нея това е напълно нормално. Ния обича да убива, бихте казали. Да, но не това се случи в действителност. Получих пристъп, пристъп на ужас. Това лице, колкото и непознато, в неговия лик припознах онзи мъж от видението ми преди седмица. Тогава той беше силен, мощен, харизматично доближаващ се до боговете. Сега светлината бе напуснала белите очи, устата изкривена в гротескова гримаса, косата спластена от напоената кръв. Нямаше и помен от онова силно излъчване на митично същество, което макар и мярнала за миг ме плени толкова силно, че накара вътрешностите ми да се свият на топка. Сега, лежащата останала част от него ме накара да изгубя представа за този свят. Сякаш с неговото изчезване, земята също потъна. Сякаш не можеше да съществува ако него го няма. Не само беше незапълнена, но и нефункционална. Така се почувствах и аз. Като пред смъртта! Смъртта? Не, това е прекалено леко. Беше като никога да не съм се раждала. Никога да не съм била зачената. Миналото, бъдещето, настоящето, всичко изчезна. Разтопи се, разми се пред очите ми. Нямаше го. Нямаше нищо. Нищичко, Едно огромно, черно петно, голямо колкото самата планета. То се роди в душата ми и остана там, като пропаст, като каньон, който не може да се премине.
Изтървах главата на земята, която се катурна метър напред и се спря с изцъклените си очи, гледащи безжизнено право към мен, само за да допълнят тази непозната агония. Задушавах се, давех се в собствените си слюнки и все пак изпитвах такава пресъхналост. Като че за първи път усетих силата на пустинята. До сега не бях забелязвала колко жестоки могат да са тези пясъци. Сухотата обвиваше гръкляна ми и го правеше на пепел. В устата имах вкус на пръст, а мозъка сякаш се ронеше като изгорял лист.
И тогава, от собственото ми тяло се появи музика. Не я пеех аз. Бе дошла от вътре, от прекалено дълбоко, че да определя дали ми принадлежеше, дали моето съзнание я сътворяваше или бе дошла от пъклените дебри, за да ме измъчва.

-Ти си моят ангел.
Слязъл от горе.
Да ми донесеш любов.

Изправих се на прага и огледах този пуст град. Тръгнах по главната улица, а след себе си усещах потока на глъчката, под формата на тематичната музика. Тя ме следваше както молителите следват слязло на земята божество. Пълната луна отразяваше ирисите ми и ги караше да светят в нощта, магнетични, хипнотизирани от притегателната й сила.

-Нейните очи.
Тя е от тъмната страна.
Неутрализирайки.
Всеки мъж по пътя си.

Обърнах се в крачката си, като не спирах ход. Усмихнах се някак лунатично. Прихваналата ме лудост, ме караше да изглеждам като умопобъркан пуснат преждевременно от санаториума. Готов всеки момент да разкъса косата си в отчаяние, или да пробие собствените си гърди, да извади каквото може от тях и да замерва с него стените на подминаващите къщи.

-Обичам те, обичам те, обичам те....

Стигнах до центъра на площада и се спрях. Изкачих се на едно по-високо възвишение и видях апокалипсиса облян в златисто жълто. Извисяваше се право пред главата ми, усмихваше ми се или ме приветстваше, или може би ми се подиграваше? Най-вероятно последното. Тази, луната, която най-много почитах, напълно целенасочено ми се присмиваше. Знаех, че всичко се случва под нейния надзор, вътрешно я укорявах защо е позволила подобно нещо да се случи, макар че не знаех точно какво се е случило, и все пак някак си не можех да й се сърдя, защото не знаех за какво трябва да й се сърдя. Умът ми ме бе напуснал до толкова, че не възприемах кое е реално и кое не е. Дали аз бях реална? Това моята ръка ли е? Или нечия измислена?

Ти си моят ангел
Слязъл от горе.
Обичам те, обичам те, обичам те....

И тогава, просто така, в центъра на всичко и в същото време в центъра на нищото, изгубих съзнание. Припадъкът бе неочакван, бърз и гороломен. Крайниците ми се отпуснаха, трупът ми отказа и се свлякох на прашния път като застреляна в небето птица. Не усещах заобикалящия ме свят. Просто изчезнах. Заспах, или умрях, не знам, изглеждаха ми като едно и също. Не помня нищо, не сънувах нищо. Потънах в черното петно и се изгубих в него. До кога.....сама не знаех. Но знаех едно - това бе най-непоносимото преживяване в съзнателния ми живот до сега. Като че изгубих част от себе си, втората си половина, дори цялата. Като, че изгубих...всичко.....

/Песента, която звучи: https://www.youtube.com/watch?v=hbe3CQamF8k /

СТОП НА ИГРАТА НА ДОРИАН СМИТ!

Главата ми се бе забила като пирон в дървената маса. Чувствах я цял тон тежка. Мозъкът ме болеше така, все едно забиват гвоздей в него. Сякаш черепът ми бе обхванат от метален обръч, който се свиваше заплашително, с желание да го смачка. На съседната маса, Марк не бе по-цветуща гледка. Като не спираше да мънка нещо неразбираемо под носа си, слузести лиги течаха по долната му устна, образувайки малка локва върху повърхността. Измина близо един час откакто се бяхме прибрали, образно казано, в кръчмата, действие, което само по себе си бе изключително трудно и сега беряхме плодовете на труда си. Определено не бяха сладки и не мисля, че някой от нас искаше скоро да ги опита пак. 
Опитвайки да се надигна, с известно затруднение, погледнах към шефа си, който сега приличаше на най-жалкия пияница, от тези, които гонехме от заведението. 
-Кой дявол ни накара.... да пием толкова?
-Н...не знам....Как....стигнахме до тукк....?
-Не...помня....
-Пълна скръб си...
-Говори за....себе си....
И като че всичко това не стигаше, ами почнах да усещам в стомаха си бушуващ кипеж, копнеещ да излезе на повърхността. Толкова много не помня от кога не ми се е гадело. Имах чувството, че всеки момент ще изригна като фонтан, но вместо вода ще бълвам бълвоч. Не издържах, рязко се надигнах, като се страхувах да не изпреваря събитията и се втурнах през глава към тоалетната. Зад себе си чу подигравателния смях на Марк, който явно си въобразяваше, че няма да сподели моята съдба. Уви, за негова жалост, гърлото му взе да се пълни с подобна на моята субстанция и само след секунди се затича по петите ми. Нахлула в тоалетната си дадох сметка, че не мога да дочакам да се върна в базата. Клекнах на пода, хванах косата си и изповърнах всичко, което бях погълнала. Разнасящият се звук бе неприятен за ушите, а миризмата на алкохол и несмела храна подразни ноздрите ми. Тъкмо изправила се, червенокосия ме изблъска и зае мястото ми. Опряла се на стената наблюдавах как връща всичко с малко отвращение и иронична усмивка. 
Десет минути по-късно, успели да се върнем в същината на бара, двамата се наливахме с втора кана айран, като си въобразявахме, че той ще прочисти организмите ни. Знаех едно - не исках да видя алкохол дълго време!
-Свети Дантес....това е наказание!
-Правилно!
-Напомни ми повече да не се хващаме на такива тъпи облози.
-Кой изобщо го предложи?
-Ти!
-Аз! Я се гръмни! Ти реши да се правиш на мъж!
-Да бе! Ще ти се! Или май беше Люк!
-Люк беше! - спогледахме се и стигнахме до консенсус и общото мнение, че официално мразим съдържателя на кафенето. 
След като пресуших и последната капка разбито мляко, се изправих все още олюлявайки се и погледнах навън. Слънцето все още печеше, но бе минал своя зенит и бе въпрос на час-два докато се скрие от небосвода.
-Аз...трябва да си тръгвам....
-Остани да спиш тук...
-Не! По-добре не! Гледайки всички тези бутилки около ни, ми се повдига наново. 
С това, махнах на шефа си и напуснах заведението клатушкайки се, старателно опитвайки се да запазя самообладание. Надявах се само свежия въздух да отрезви малко главата и корема ми. Пътя на обратно към базата щеше да е прекалено дълъг....

ЕДИН ЧАС ПО- РАНО
Всичко пред очите ми гореше. Бавно сградите се превръщаха от прашни, изпечени тухли в разтопено злато, сенките ставаха лилави, розови, паважът излъчваше топлина повече от въздуха и задушен, сух вятър дращеше лицето ми. Сякаш пясъчните дюни заляха всичко! Харесваше ми... цялото това вълнение, очакване, търсене... следвах Кайл на сляпо и се предлагах на Съдбата, зовях я... Дискомфортът, опасностите, скрити в пазвата на тази нова за мен земя... търсех ги!
- Май ти харесва дупката?- обърна се към мен червенокосия. Имах чувството, че всяка моя реакция е удовлетворение за плана и усилията му.
- Ами... не бих живял тук, но ще го овършеем с удоволствие, нали така? Тук нали никой не те търси?- закачих го в отговор.
- Аааа, не знам! Бременни жени не съм оставял, та да ме издирват... май...
Дори не успях да се засмея на поредните идиотщини на този образ, защото се блъснах в нещо и ми секна въздуха.
- Уоу, уоу, леко!- предупреди ме твърде късно едноокия. Вече се псувах мислено за невниманието си преди оше да се огледам какво стана.
Чух само един раздразнен, плътен глас пред себе си.
Беше невисока жена със сини... много наситени сини коси, която загуби равновесие и се свлече на колене на земята. Притесних се и понечих да й помогна, да се извиня. Тя вдигна поглед- ядосан, премрежен, уморен и безкрайно раздразнен. Клепачите й едва се повдигнаха и тя също ме погледна. Свъсените й вежди се отпуснаха и сякаш под изпепеляващото пустинно слънце потънах в катраненосерна нощ... като очите й, в които не можех да различа зениците й. Подадох й ръка, но тя... сякаш се боеше? До сега ядосана, а сега така налудничаво плаха? Огледах се наоколо. За помощ, за... не знам. И познайте какво- никой дори не обръщаше внимание. Насядалите по бордюрите или подпрени на стените хора много добре ни виждаха, но подминаваха дори не с безразличие, а извръщаха поглед с нещо като презрение към непохватността ни. Вбесих се! За втори път днес ми падна пердето и исках да им се развикам, но отново погледнах към младата жена. Все едно да й помогна колкото мога повече напук на другите.
Но тя се изправи и побегна нанякъде, олюлявайки се. Наистина се изглеждаше да е добре.
- Хей! Почакай!- понечих да тръгна след нея, но Кайл ме сграбчи за ръката.
- Недей, пич... не я знаеш каква е. Може да се блъсна в теб, за да те обере, може да е хахо...
Дори не чувах какво ми казва... бях обгърнат в синьо-черен мрак... толкова познат, но същевременно толкова... нереален и нов.
- Да, прав си... да вървим- промълвих едва.
*******
През целия си живот като малко момче търсех приключение във всичко, чертаех карти и ровех за съкровища, които сам бях скрил преди това, намирах по нещо красиво и мистериозно във всичко... странно защо сега ми ставаше все по- трудно. Единствено мистериите околовръст си бяха все толкова много, но не и толкова красиви. Оставах все по- потресен от коравосърдечността на хората... тя беше нещо толкова естествено... Превръщаме се в кубчета камък, които само по някога се разпукват, проблясва залинялата лава на непринуденото ни щастие и откровените ни чувства и... пак потъва в мрак.
Замислете се- кога за последно гледахте залеза? Все премрежваме очи пред блясъка, а не се вглеждаме в багрите му... А луната? Колко пъти излязохте просто така- да я потърсите на небето? Или все тя ви намира легнали в сгърчена поза на леглото, а вие отвръщате лице...
Все се мислим за важни, все времето не ни стига, че да го прахосваме за "такива" неща. Не поглеждаме другия, не се питаме какво му е... а ако го направим не е от онази загриженост, присъща на стадните, социални животни, каквито се водим. Ни е сме извратени единаци. Дори не ръмжим явно,а захапваме подмолно. Отвръщаме на поздрава механично, неискрено... от куртоазия.
*******
Не знам колко вървяхме, но шмекерът искаше да ме преведе по "хубавите" и "интересните" улици, а не по преките пътечки.
- Това трябва да е КРЪЧМАТА!- провикна се Кайл с ръце на кръста.
По пътя се стараеше да не мрънка заради жегата, но просто предугаждах, че вече му се вясваха миражи и те включват къпане в ледена бира.
- Идеално! Давай да се внасяме.
Беше голямо, каменно, прохладно здание... отново ме обзе неясно вълнение и се заозъртах да открия коя може да е певицата, но.... нямах никакви предположения.
- А ти... знаеш ли как се казва тази певица?- осмелих се да попитам дружката си.
- Мне... Никаква идея.. то ще се разбере като се разпее.

В цалата картинка обаче само дето и барманът нещо липсваше, затова с Кайл се настанихме на една маса до бара и с цигара в уста зачакахме някаква фигура до шишетата, на която да поръчаме. В единия край на плота реално имаше един субект, мо той бе полу легнал на тезгяха и сметнахме, че това не е нашия човек.

Индивидът, който стоеше безмълвно, приличащ на труп, като нищо можеше да се сравни с такъв, ако не издаваше от време на време по някой друг нечленоразделен звук, който доказваше противното. Докато двамата посетители се чудеха какво да правят, ноктите му стържеха по масивното дърво, като че искаха да издълбаят в него някакви незнайни за никого символи.
-Ъъъъ.... - измънка мъжът.
-А, какво?
-Ъъъ...ааа....в...а...
-Какво?
-Во...а...
-Кво иска тоя бе?
-Во...да....
-Вода! Иска вода!
-Ние не сме собствениците, че да му дадем, не можем просто така да му налеем. - възрази Тарен, но приятелят му побърза да се намеси.
-Абе дай му вода, че току виж ни пребил. От къде да го знаем какъв е!
С неохота, красавецът стана от мястото си, заобиколи бара и наля вода в една висока чаша. Предпазливо се приближи до полуприпадналия и я остави пред чорлавата му глава. С неистови сили, пръстите му я докопаха и чак тогава вдигна глава, откривайки ясното си лице, с отровно зелени, но мътни очи. Сръбна няколко пъти, колкото да накваси напуканите си устни и пак клюмна. 
-Зат..ворено е....не виж...дате... ли?
-А? Ти ли си собственика?
-Ъъъъ... - това бе достатъчен отговор, който да им проясни поне до някъде ситуацията.
-Мале, тоя яко се е натряскал. Е баси резила!
Кайл отиде при тях и увеличи децибелите на гласа си, за да може пияния да го чуе по-ясно.
-Мой човек! Идваме от далеч. Тук сме да чуем певицата ти?
-Кой? Аа...Ния....ня...ма я. Изпуснахте я...
-Ама че късмет! Кога ще се върне?
-Ъъъъ...не знам....сърдита ми е...май...
Челото на Марк пак тупна надолу и се заби в бара, звукът, от което отшумя чак до последните маси. Изглежда махмурлукът му бе в най-висок стадии, в който дори не можеше да се движи нормално. Сега идеята за надпиване не му се струваше добра и вътрешно се проклинаше, себе си и малките си интриги. 
-И какво ще правим сега? - обърна се към другаря си шмекера. 
Планът му тотално пропадна. Не, че не бе достатъчно нагъл да се обслужи сам, но все пак това не бе неговия празник и той търсеше помощ от събратя си, осланяйки се на неговата прецизност и интелигентност.

Стоях с ококорени очи и асимилирах случващото се.
НИЯ! Същата онази Ния??? Няма как да е станало объркване- та нима може да има толкова съвпадения на едно място! Уви, защо въпреки всички тези малшансове, аз все пак намерих иглата в купа сено, но тъкмо вдигайки я, тя се изплъзна и изчезна отново в хаоса... Не можеше ли веднъж всичко да се случи нормално? Съдбата обичаше да си прави гарагара с мен- първо разпали нещо в душата ми с една случайно чута песен, после се случва така, че на фона на този глас загубвам дев.... кхъм... Знаете за случката. После, когато всичко е потънало тихо и кротко в прах, изведнъж се озовавам в пустините. Едва притъпявам надеждите си от цял Сахрид да попадна именно на Ния, а когато се оказва, че именно на нея попадам, собственикът на бара е по- пиян от свиня, хранена с джибри, а Ния е изчезнала...
Забих нокти в скалпа си и ми се искаше да дера кожата си от яд. Все едно вратата се хлопна точно под носа ми! Псувах на ум, проклинах извратеното чувство за хумор на сценката и искрено се надявах на Съдбата да й е забавно, защото като се има предвид по принцип безинтересната ми за вселенските процеси особа, настоящият виртуозният трик очевидно подсказваш, че доста старание бе положено да се подреди всичко така тънко и заплетено. Бях на точното място, но може би в единствения неподходящ ден от годината. Малшанс с коефициент 1 към 365...
Поех си дълбоко дъх и затворих очи. Все още стисках слепоочията си в шепи и усещах бесните удари на кръвта по черепа ми, виждах червени петна в мрака на спуснатите ми клепачи....
- И какво ще правим сега?- дочух като през мъгла гласа на Кайл.
- Хах... ами нищо!
Постарах се да не съскам при отговора- нямаше да позволя да си проличи разочарованието ми. В противен случай предвид решителността и размахът, с които червенокосият действаше, за да ми направи именно този подарък, като едното нищо да се нагнезди подобно на кукувица в бара, или да дебне певицата из улиците.
- Ще повървим пак през жегата и ще си намерим друго място!
Така и не погледнах Кайл в очите. Знаех, че няма да ми се отдаде да излъжа шмекер като него. Освен това... не ми се е налагало и да лъжа кой знае колко- не съм се съобразявал с никого в прямотата си, пък за някакъв интерес да не говорим. За сметка на това се надявах на какво ли не и самият аз прекалено често оставах излъган от собствената си наивност. На това не може да се привикне. Проявявайки оптимизъм, ти сваляш гарда на душата си- разоръжаваш я и като волно хипи тичаш с голи гърди сляпо напред. А впие ли надеждата корен в сърцето ти, тя започва се храни като паразит. Не казвам, че е лоша, просто понякога е пагубен съюзни- ако я изтръгнат, с нея изтръгват и сърцето ти... После все по- трудно ще пуска корени, все по- скептични ще ставаме с всяко изтръгване, но веднъж покълне ли надеждата, отскубването боли все по същия начин... На това не се свиква.

Погледнах към пияния субект. Прокарах очи по заведението - нямаше друга жива душа. Нямаше и музика. Вярно, че предвид ранния час това не ми направи впечатление в началото, но наистина единствено ние- непосветените и тотално не в крак със събитията, се бяхме излъгали да дойдем.
- Явно миналата нощ е била славна...- опитах се да подметна ведро.- Давай да се махаме.
- Както кажеш...- въздъхна Кайл и тъкмо се отправихме към вратата, заобикаляйки бара, когато два броя неопределими индивиди влязоха през вратата с гръм и трясък.
- Оооо, има ли живииииии?- викна единия- висок, слаб със сплъстена руса коса и кожена лентичка на челото.
- Я, кво мъртвило! - обади се кльощавия му чернокос другар.
Ние замръзнахме за миг така зад тезгяха и в сумрака двамата новопристигнали почти едновременно ни фокусираха.
- Ха! Вий кви сте? Да не бачкате тука?- пискливия глас на русия продра каменните стени като с метални нокти. Той пристъпи с танцова походка към нас, а другият се насочи към истинския собственик.
- Шшш, я гледай как се натряска снощи Марк!- прошепна въодушевено другия.- Дай да си налеем по едно и да го изчакаме да се събуди! Вие да не го замествате, пичове?
Умът ми цъкаше като развалена машинка- не знаех как да реагирам и какво да направя в случая. Просто да се омета?
- Не, не... ние си тръг...- понечи да се изниже Кайл, но аз го секнах.
- Кръчмата не работи.
- Как тъй не работи? Тя винаги работи!- възропта първия, който докопал празната чаша с вода на тъй наречения Марк и се запъти към територията отвъд тезгяха, явно за да я напълни с нещо за себе си.
- Я ми ... се мафнете сички... от главата!- с канско усилие извиси глас бармана без дори да вдига чело от плота.
Това единствено накара двамата очевидни перковци да се засмеят с пълно гърло. Кайл вече оглеждаше алтернативна траектория за навън, но аз се приближих към русия, заставайки на пътя между него и пиенето.
- Марк каза, че е затворено!
- Какви ги вършиш?!- чух само приглушения глас на шмекера зад себе си.
- Виж, брато.... - огледа ме със странен поглед оня със сплъстената коса. Чак сега забелязах кървясалите му очи и няколко свити масета, стегнати с кожената му лентичка към главата.- Ние сме дружки с ей тоз пияндурник тук... Ще си сипим по едно и ще ръгнем пари в ей таз чашка. Капиш?
Той размаха пред лицето си празната чаша и другарят му извести като глашатай:
- Сребърник на бира, жълтица за уиски с мезе!
Усещах как работата забатачва, но Кайл се обади- вече с онзи негов си, уверен глас:
- Брееееей, тва и на майка си толкова евтино не давам бира! От кога тука са такива цените?
- Ти пък кога си идвал?
- Мдаа, не сме те виждали преди...- чернокосият се наведе над тезгяха към Кайл все едно с взиране щеше да прочете досието му... ако това бе възможно, повярвайте ми, той щеше да успее с това нечовешки сериозно взиране!
- Ние броим чашите.- намесих се пак аз.- Като се събуди Марк, той ще пише сметката.
- За нас са бакшишите, задето ще оставим заведението отворено!- едноокият ми приятел току-що направи твърде рисковано изказване предвид ситуацията, но не по- неразумно от моята проява на "човечност", подтикната ни в клин, ни в ръкав от съвестта ми да не изоставим бара така. Жребият вече беше хвърлн и не можехме да си тръгнем незабелязано, каквата възможност имахме в първия миг, затова се намесих:
- Ако искате, отивайте другаде.- пристъпих една крачка напред и тъкмо чаках някаква ответна реакция или рязко движение, за да забия вече свития си юмрук в слънчевия му сплит, когато нова порция от още четирима пустиняци влязоха.
- Джаз, кво става, брато!- викна някакъв с провисени дрехи, странен тюрбан и още по- странни мустачки.- И вас ли ви изритаха от "Дървеното"? Бахти държавата, един фишек не може да опъне човек... А! Кви са тия тука?
- М...майка ви... мръсна!- надигна се първо на лакти, а после и се изправи Марк с олюляване.
Всички започнаха да подвикват нещо, та почти никой не се стъписа пред респектиращата, каквато явно неуспешно имаше за цел да бъде, осанка на собственика. Неотразен от никого, защото нищо интересно явно не бе състоянието му в тези среди, той просто се довлачи до бара с подкрепа от стената и околните мебели. Не изглеждаше ядосан или обиден, просто го цепеше главата, иначе явно всичко си беше в нормата. Тъкмо се разтърси в едно чекмедже до нас, като изведнъж спря и ни загледа накриво. След секунда попита с измъчен, ядосан глас:
- Вий... кво прайте ту...ка... по дяволите?
- Ми... ей го на! Дръгнем си задниците.- вдигнах аз рамене като олигофрен, защото много мразех да се разправям с хора, които не са в състояние да възприемат това, което искам, по начин, който искам. Напушените нахалници определено ми дойдоха в повече. Не бях свикнал да съм отстъпчив за повече от 30 секунди.
- Пазим да не пресушат бара.- дипломатично преведе думите ми Кайл
- А някой да ви е молил за тва?- нервно попита пак гласът-махмурлия.
- Да си беше заключил вратата.. сега си ги гони сам!- викнах с намерение да зарежа всичко, да изляза отвън и да сритам нещо.
Отправяйки се към изхода, намиращ се почти до масата, където вече се бяха настанили шестимата клиенти, слухът ми само след миг беше погален от цветуща псувня по адрес на явно в действителност познатите на Марк. Последва стържещ звук от пускане на грамофон- и хапливите аплаузи за "съживяването" на кръчмата и първите поръчки заваляха.

-Кви са тия да ни се правят на шефове, бе? 
-Мамицата им мръсна на тях!
Захридския манталитет е известен със своята пословична нетолерантност към чужденци, освен ако не можеш да спечелиш някакви дивиденти от тях. Те не приемаха чужди в редиците си. Всъщност, не приемаха и свои, но чуждите бяха направо заклеймени. Те не носеха нищо освен неприятности. Тукашните мразеха факта, че другите народи приемаха домът им като туристическа дестинация, зашеметяваща ги толкова много със своята първична красота и историческите или приказни вярвания за съкровища и един куп други авантюристични очаквания. А когато някой посмее да им се бърка в бизнеса или забавлението, тогава бяха готови да скочат на нож, дори това да означава да пролеят собствената си кръв. Това, че Кайл бе роден и отрасъл тук, и си личеше, изобщо не помагаше за смекчаването на обстановката по простата причина, че бе с Тарен, чийто произход си личеше от километри. Кореняк да предпочете чужд си бе направо подсъдимо, което възбуди и съответните псувни по техен адрес. Ако магьосникът бе умен щеше да стисне зъби и да излезе без да вдига много шум. Уви, самолюбието му бе по-развито от така или иначе високият коефициент на интелигентност и вместо да стисне зъби, той стисна юмруци. Обръщайки се, натреслите се клиенти можеха да видят пламналия огън в очите му. Деня не започна много приятно и завърши още по-неприятно. Заедно с обидите, особено за майка му, сдържаността му рухна на пух и прах и отприщи онзи скрит пацифист, готов всеки момент да защити честта си. 
-Какво каза....за майка ми!?
Младежът едвам се сдържаше да не им се нахвърли като бясно животно, откъснало се от веригата си. В същото време, приятелят му знаеше на какво са способни пустиняците и го задърпа назад. 
-Недей!
-К'во бе, момче? Проблем ли искаш? - изправи се един от мъжете, дошъл малко по-късно, но станал свидетел на опита им да изгонят познатите им. -Пием си спокойно, а ти идваш тук и казваш, че не работи! Работи, щом Марк е тук и си стои на краката. Това е нашия дом, а ти какъв си?
-Не, не.... - изправи се пред него шмекера, като застана по между им. - Не иска проблеми!
-Ти пък кой си?
-Еее, аз съм си тукашен.
-Ама дружиш с чужди.
-Чужди? А, не, това е брачеда. Дълго време живееше във Феникс ама си е с пустинна кръв.
Непознатия изгледа Мареил от главата до петите, но колкото и червенокосия да се опитваше да го накара, че отшелничеството му е спестило загоряла кожа, не можеше да го заблуди.
-Глупости! Тоя си мирише на чиста магия от километри. На идиот ли ме правиш?
-Не, сериозно!
-Казвам го отново - разкарайте се или мамицата ви ще разплача, копеленца.
В същото време собственика на заведението се опитваше да се свести и вкара в някакъв ред, плискайки лицето си в тоалетната. Препил или не, ще или не ще, явно щеше да се бачка. Колкото и да не му се искаше, също толкова не му се искаше да изгуби голямото количество жълтици, които ще се проронят като сълзи, за поредна вечер. Клиентелата тук никога не стихваше. В това отношение мъжът вътре беше прав - това бе техния дом и те никога не го напускаха, а Марк бе като един гостоприемен вуйчо, който винаги ще те почерпи с нещо силно. И все пак, в момента пред нашият герой бе изправена пречка и един въпрос за решаване - дали да си тръгне с наведена глава, но останала на раменете му или да се впусне в поредната свада с риск да я загуби.....

За миг се заблудих, че всичко тръгва добре. Напушените ксенофоби ме караха да стоя на щрек още от мига, в който дойдоха, но все пак си помислих, че с „възкресението” на Марк всички ще си вземат по една бира и ще се свърши… Такива бяха и изгледите, защото новопристигналите седнаха на масата си, обаче непреглътнали моята намеса в началото, решиха да изкарат песента до край. Танц с шпаги… кърваво танго…
Това се очакваше… Неочаквано дори за мен беше това, че се намесих, но не съм предполагал как всичко ще ескалира до точката на кипене. Може би съм прекалено лековерен. Не разбирах, че каквото и да направи чужденец по тези земи ще бъде прието така: намесваш се- не е твоя работа; не се намесваш- гледаш отвисоко; отстъпваш- издевателствата продължават; отвръщаш… мъртъв си.
Признавам- прекалих. Единственият момент, когато не разсъждавах логично според обстановката, сега ми се отплащаше стабилно. Допуснах голяма грешка.
Вече трима бяха на крака, а Кайл стоеше между мен и тях.
-Казвам го отново - разкарайте се или мамицата ви ще разплача, копеленца.
Сякаш езикът ми беше подпухнал, челюстите ми се стискаха като в пристъп и имах чувството, че ще счупя пръстите си от стягане на юмруците. Без да съм способен да отвърна каквото и да е, скочих напред, но Кайл усети движението ми, хвана раменете ми и ме избута към вратата. Започнах да се извивам, за да се отскубна, а пред мен пустиняците се смееха и подвикваха още закани.
- Тарен! ТАРЕН! Спри се, мамка му, давай да се махаме!- непрестанно нареждаше червенокосия, опитвайки се да не ме изпусне.- Ще ни загробиш!
- Слушай братчеда, копелдак! Ще ти наритам скапания задник- извика русият глист жлъчно, но без да се приближава нито крачка. Искаха да излязат победители само с лаене! Никой не искаше сблъсък за разлика от мен, целта беше единствено да ни поставят на място… само че моето място е отгоре!
Ситуацията наподобяваше на тази в пиратското свърталище- отива неканен екземпляр и като побеснели бели кръвни телца всички изолират и нападат натрапния вирус. Защо никога не си отивах сам? Защо беше толкова сладка парата от топла кръв? Моята и чуждата? Може би достатъчно си бях мълчал, може би целия свят ми бе крив, че не играеше по моите възприятия и не следваше правилата ми… сигурно исках да се затрия, за да не чувствам повече вина от бездействието си, никога да не отстъпвам, защото дълбоко в себе си усещах, че всички мои близки в даден момент се бяха отказали от някоя битка и ме дърпаха назад със себе си, за да оцелея. Не исках да оцелея! Искаха да ЖИВЕЯ или да УМРА съществувайки, а не оцелявайки.
- МАХНИ СЕ ОТ ПЪТЯ МИ!- изкрещях на Кайл, но той не помръдна.
Погледнах лицето му- лицето на човек без страх, но с ясното съзнание какъв ще бъде изхода.
Накрая просто се принудих да действам по друг начин.
Отпуснах мускулите си, енергията ми само това и чакаше- протегнах ръка към масата, около която седяха другите и с един замах я обърнах върху тримата надъхани перковци.
Да видим, дали наистина им стиска!
Настана суматоха за не повече от секунда- достатъчна да отблъсна Кайл и да скоча напред. Грабнах с лявата си ръка първия изпречил се стол за облегалката и го запратих към другата половина пустиняци, наскачали от местата си. Единият беше зашлевен стабилно и падна повличайки още два стола, а другите се стреснаха доста повече от преди. Толкова беше промеждутъка, който спечелих за безответни удари.
Русият ни познайник още седеше на пода с крака, затиснати от масата, а другите се нахвърлиха към мен. Отбих настрани юмрука на единия и маркирах носа му с една деснячка. За другия се погрижи Кайл преди да ме е достигнал. Просто червенокосият не ме остави сам в обречената каша, в която се набутах.
Викове, суматоха, перфектен хаос от предмети, траектория, позиции, движения… Сякаш гледах всичко отгоре и хората като шахматни фигури стъпваха по квадратчетата… По мой пример онзи с тюрбана, чийто тюрбан впрочем вече не беше на главата му, хвана с две ръце друг стол и тръгна напред. Имах само миг на разположение, който използвах, за да зарадвам напиращата от дни енергия в тялото си- малко огнено кълбо с висока концентрация изпълни дланта ми и с цялата ярост, на която съм способен, го запратих по стола. Той просто се отскубна от ръцете на мустакатия и се строши на пода. Останал без оръжие, залитнал от кинетичната енергия на магията ми, той беше беззащитен, само че двамата му другари идваха на помощ. Усещах, че само след секунди вече няма да можем да се справяме с всички. Уморявах се, жегата и пътя тежаха на раменете ми, адреналинът нямаше да ме държи вечно- всяко движение беше като угнетено с метални вериги, а ползването на магията ми- още повече. Или пък не…. Нямаше място за грешки. Пуснах енергията си около тежката маса встрани от нас и я засилих, по- скоро плъзнах по пода,към краката на тримата. Единият от тях падна, вторият само залитна и се отдръпна, но силата ми не стигна да подсека и третия. Отстъпих далеч от тях- към Кайл, който определено имаше нужда от помощ- един пустиняк го беше хванал в гръб за врата, докато освободилият се рус гад забиваше вече втори юмрук в корема му. Без да мисля просто скочих в мелето. Барът, който неблагоразумно се опитвах да запазя от проблеми, сега се обръщаше с краката нагоре, заради неблагоразумното ми забъркване в именно такъв нежелан до преди малко проблем.
Изядох един ляв в ченето, отвърнах с лакът в нечий слънчев сплит, а после едно коляно ми обърна червата… И, заклевам се в Елисандра, ако някой използваше магия или оръжие, щях да изпепеля това място! Щях да подпаля алкохола и да взривя проклетата дупка до последната треска!
- На кой ще викаш копеле, бе, задник! Яко ли ви е сега, кучета мръсни! А? Чия майка ще го яде сега?
При всеки нанесен удар, след кйто имах миг да си поема въздух без дори да се огледам, давах словесен израз на яростта си, защото иначе просто усещах как ще се пръсна по шевовете. Всичко възприемах инстинктивно- нищичко не виждах… нападател или жертва- границата е много тънка, а сетивата ми пазеха зорко да не ме връхлети нещо, което да я прескочи.
Някъде там в съзнанието ми се чуваше гласа на майка ми, който повтаряше, че да отстъпиш не е поражение, че разумът никога не влиза в битка,която няма шанс да бъде спечелена… но тя завърши завързана в имение на плужеци и аз нямаше да споделя такъв духовен гнет. Докато правотата е относителна, аз ще изпълнявам всяка своя закана и ще предизвиквам останалите, ако имат топки за това, да изпълнят своите, та ако ще и името Тарен Мареил да се превърне в синоним на гарантирани неприятности и членовредитерни прояви.

Мина може да намериш оправдание за гнева? Всъщност защо ти е оправдание, след като емоциите са единствената част от човешкия дух, която ни води, кара ни да вършим едно или друго, избутвайки дори разума, за когото често няма място. Не, не и в реалния живот. Разума е за тези, които имат щастието да са странични наблюдатели. За всички останали, той е просто къс, който се обажда когато не трябва и се скрива когато трябва. Като че ли в самата му същина е програмирана идеята да работи против нас, да ни изостава и да ни каже "Хайде сега оправяй се сам, като си толкова отворен". Разумът не е приятел, нито враг, а една константна величина съществуваща в пространството, защото просто трябва да я има. 
И ако гневът е изблик на чувства и емоции, то боят е неговият резултат, без когото няма как да се мине. Той отсява достойните от недостойните, борците от слабаците, смелите от приказливите. Той отсява всичко, заедно със своите белези, доказателство, че някога в миналото си имал куражът да извършиш нещо, което ако бе помислил, нямаше да посмееш. И макар че тук липсваха доблестните доспехи и лъскавите саби, това бе схватка, в която на карта бе поставена именно честта. Честта на едно име, род и националност, независимо познато или не. Кървавите дири оцветяваха дървения под като най-скъпата боя, а слюнките по стените и мебелите бяха капки краска, чийто следи трудно щяха да се измият. Върнал се от тоалетната Марк остана в потрес от гледката, която се озари пред очите му. Как му се искаше да прекара една спокойна вечер, необезпокояван от никого и нищо, да се забие в някой тъмен ъгъл или дори да се прибере у дома и да си почине. Но съдбата не бе толкова благосклонна и той трябваше да се справи със ситуацията подобаващо, при това сам. Хвърляйки се в кюпа с останалите, той размахваше юмруците си, които ту попадаха в целта, ту не. Нечленоразделните му движения, причинени от махмурлука нямаха особен ефект, стоварвайки се върху познати и непознати. В цялата дандания никой не виждаше другия, раздаваше удари където свари по всичко що мърда. Прецизността и вниманието бе лукс, който никой не можеше да си позволи, а доста и не искаха. 
Но имаше един човек,който току що бе навлязъл в заведението, който не само се учуди на цялата суматоха, но и нямаше никакво намерение да я търпи. Червените му очи се свиха заплашително, дори заканително, а ръката се повдигна във въздуха, отприщвайки цялата възможна мощ, която съдържаше. Ако имаше стълбица на най-силно изявена енергия, той щеше да е в челните редици, ако "моралът" му на убиец не му позволяваше да взима участие в подобни класации. В миг, всеки един индивид в това меле замръзна на място, неспособен да движи дори собствените си мускули, дори най-миниатюрните. Магията му попи във всяка гънка, във всеки плат, във всяка материя, като във вакум. Можеха да усетят болката, която втвърдените им органи изпитваха. 
-Така...какво си имаме тук....пасмина глупаци. 
Тарен можеше да види сериозността в погледа му и величието в черните кичури спускащи се по гърба му. Кой беше този и как си позволяваше да взема контрола над всеки един в тази сграда. 
-Марк, мон ами, така ли ме посрещаш? - единствено барманът не бе засегнат от неговото влияние. -А аз само исках да изпия нещо с теб. 
-Какво? Да не мислиш, че аз съм ги поканил?
-Значи са се натрапили без позволение? Не можем да позволим подобно нещо, нали? 
Един от пустиняците, онзи същият, който до преди малко обиждаше Мареил, отвори сухите си устни и с огромно затруднение просъска през зъби:
-Миньон, мамицата ти, пусни ни веднага! 
Мъжът кривна наляво глава с изявено любопитство и се приближи до крадецът, който си позволяваше да му говори толкова вулгарно.
-С'ет а дир...какво каза?
-Казах...да ни пуснеш....
-Не, не това, другото!
-Ма...мицата....ти....
-Да, точно същото! Много грубо, мусю, много грубо....
С едно светкавично движение чернокосия извади един кинжал изпод червения плащ на мантото си и го прокара хоризонтално по корема на непознатия. Той наддаде агонизиращ вик, докато стомахът му се разпаряше. От вътрешността му изпопадаха черва и карантии, пльосвайки на пода като изхвърлени ненужни части от кланица. Енергията на убиеца се отпусна и тялото тупна в собствените си вътрешности.
-Ето, пуснах те!
Останалите последваха събратя си и сега всеки можеше да движи организма си сам. 
-Хайде, разкарайте се. Виното ме чака!
Уплашени от влиянието и силата на асасина всички се втурнаха към изхода, дори Кайл, дърпайки приятеля си, когато гласът на собственика ги спря.
-Не вие! 
Те замръзнаха попарени да не би да ги сподели същата съдба.
-Какви са те?
-Те искаха да ми помогнат, но нашите им скочиха на бой.
-Ооо....герои?! Героите заслужават едно питие от заведението, н'ес па? 
-Да! Хайде, момчета. Настанявайте се! После ще чистя!
-Тъй, тъй. За мен вино, нали разбра?
-Знам, знам. То ти само това пиеш.
Сравнително изтрезнял барманът наля една висока чаша с червената напитка за приятеля си от базата, а за себе си взе една студена бира, която се надяваше, че напълно ще отрезви мозъка му.
-Къде е Ния?
-Отиде си, какво всички питате за нея, бе?
-Не съм я виждал от няколко дена, нормално да питам.
-Не разбра ли, че няма да ти пусне?
-Много си груб, мон ами.
-Приеми го! Ей, вие двамата, няма ли да сядате, какво стоите като наказани?
Захридците стояха на една от здравите маси, намираща се непосредствено след трупа на мъртвия и ги чакаха. 
-Каквото искате, вземете си го. За моя сметка!
Май това бе перфектния завършек на един рожден ден, не мислите ли?

Лед. Тънък лед, покрил Мъртвата река. Това е животът. Приказна, бяла зима, мамеща те с ослепително слънце, блестящи снежни кристалчета и чисти като опал небеса.
Разумно е да вървиш бавно, да не палиш огън от прекомерни удоволствия и рискове по леда, защото ще се стопи, а пропука ли се, ти потъваш в реката… и умираш.
Иронията е, че отвъд замръзналата повърхност те чака отново смърт, но ти всячески се опитваш да я забавиш, дори да я избегнеш… хах! Като че ли това е възможно.
Имах усещането, че аз съм като горящ въглен над замръзналата вода… имах странния талант да разтапям доста успешно леда под краката си и да се забърквам в доста ексцесии.
Тази тук надмина всичко. Боя… усещането на чужда власт в клетките на тялото си… прелетялата покрай теб смърт… нечовешкото спокойствие, в което Марк и убиецът /или по- скоро спасителят/ седнаха да пийнат преди дори да изнесат тялото…. опитът да си тръгнем и „жестът на благодарност”, който доста неуспешно трябваше да представлява поканата да пийнем и ние нещо за сметка на заведението край трупа… Не бях способен да проумея какво всъщност чувствам. Бях обхванат от вцепенение- все едно гледах кадрите отстрани и нямах нищо общо с това място… сякаш не бях тук и не познавах никого, а в действителност пред мен лежеше разпран трупът на човека, с който до преди малко размахвахме юмруци един срещу друг … Нелепо! Шокиращо! Усетих как червата ми за момент се обръщат при вида на чуждите вътрешности, разстлали се по пода върху алена пътека от кръв, пълзяща бавно, разрастваща кръга, попивайки в пукнатините; запълваше неравностите по пода, превръщайки ги в малки локвички.
Погледнах към Кайл- беше целия одърпан, с натъртено лице и блед като платно. Съмнявам се аз да бях по- лицеприятен, но се след като Марк и новодошлия ни поканиха изрично да седнем до тях се опитах поне да изпиша на лицето си спокойствие. С приятеля ми не се получаваше- той се хвана се за стомаха преди още да сме отговорили на поканата и олюлявайки се хукна навън.
- Извинете за момент- кимнах леко към мъжете на масата и го последвах. Учудих се, че отива да повръща преди мен, но излизайки от заведението разбрах каква е работата в действителност- той ме причакваше встрани от вратата и ме дръпна за ръката.
- Човече, давай да се изнасяме!- прошепна трескаво той, опрял гръб в стената без да спре и за миг да се озърта наоколо. Капчици пот пълзяха по браздите на челото му.
- Не е възпитано да откажем….
Светкавично Кайл вкопчи яката на ризата ми и ме разтръска.
- Възпитано? Възпитано!?- изсъска той в лицето ми.- Ти извратен ли си, бе?! Да не изперка?! Онзи там ще ни тегли ножа до две! Покойникът го нарече Миньон! Това име убива, преди да е дошъл притежателят му. Не го ли виждаш какъв е…
Шмекерът отново се огледа плахо да не би въпросният асасин да го чуе някак. Аз леко отстраних ръцете му от яката си, за да мога да дишам по- успешно.
- Той може би ни спаси.- казах накрая простичко аз, когато Кайл се поуспокои и можеше да ме чуе.- Онзи русия имаше пеперуда в ръката…

Да…. Никой в суматохата не забеляза падналия мъничък нож в локвата кръв… нямаше и да го забележим, докато не се забие в моето тяло или в това на Кайл.
Какъв егоист е човекът…. Когато има война, кичат умелите касапи с медали, а в мирно време ги очаква най- сурова присъда… В очите очите на Кайл ако онзи Миньон до сега бе маниакален убиец, то сега изглеждаше свят спасител. Не мога да кажа, че за мен тази субективна гледна точка нямаше значение или че това обстоятелство не променяше мнението и отношението ми към асасина, но поне не го показвах.
- И все пак е извратен убиец!
Ръката на Кайл се заби в тялото ми, давайки израз на хаотичните неконтролируеми и объркани емоции, които владееха едноокия.
- Прав си… Това не променя факта, че го уби за едното нищо…
- Ето! Видя ли! Това ти казвам, давай да се изнасяме! Какво ще му благодариш от възпитание на тоя! Нали?
Гледах зеленото, трептящо око на Кайл. То ме изпитваше. Питаше ме защо всъщност бях склонен да остана при неприятните ми иначе захридци и да си пия бирата, накиснал обувките си в локва жвакаща кръв. Дали бях умопобъркан? Дали при вида на този труп нещо в мен не се бе отключило? Запитах сам себе си защо щях да остана…
Нима подсъзнателно възприемах, че псевдо изпитанието ми още не е приключило и да си отида сега щеше да е бягство? Дали си мислех, че тези закоравяли мъже ще ни се смеят, ако изфирясаме? Дали не беше заради надеждата Ния да се появи? Да бе… точно това ще направи известна певица, когато види човешки черва на работното си място… Не си я представях като изнежена примадона, но подобна гледка е непоносима за преклонно мнозинство хора, дори /надявам се/ и в Сахрид.
- Стига, Кайл… една бира! Нищо няма да стане…
- Какво?! Не, човече! Аз се махам!- извика той вече на висок глас.- Сори, брат… Ако искаш да се затриеш- давай! Прав ти път!
- Ти ни доведе тук…- опитах се да му напомня, за да не звучи така, все едно аз съм виновен.
- Но знам и кога да си тръгна! Няма да влезна вътре. Ти си абсолютен идиот!
Усещах как спора между двама ни може да прерасне в сериозно спречкване и да доведе до значително охлаждане на отношенията ни. Разбирах го… съзнавах, че е прав, но не можехме просто така да си отидем.
- В момента това е най- безопасното място в Сахрид…
- Моля!? Майната ти! Оправяй се сам. Аз бях до тук
- Не можем просто да се чупим..
- Ооо, можем и още как!
- Добре… нека поне да ти вземем якето.
- Е*и го якето! Тарен! Ела тука!
… но Тарен вече беше влязъл обратно в бара.
Първото нещо, което ми се изпречи пред погледа беше трупа. Това ли бях пожелавал да сторя толкова пъти? Да отнема живот така? Всъщност няма особено значение по какъв точно начин се случва. Сега за пръв път се сблъсквах нагледно с актът на убийството, макар да имах усещането, че съм го наблюдавал вече десетки пъти. Помещението в тази част вонеше на кръв, но това не ми пречеше- само гледката бе неприятна. Спрях очите си на онзи мъж, който до преди малко държеше в лапите на магията си всички ни. Боях се от него още тогава, боях се и сега. Каква извратена и надменна гордост трябва да имаш, че да демонстрираш превъзходството си по този начин? Какъв двоен стандарт има за теб цената на човешкия живот, след като браниш името на личността си яростно, а заличаваш другите хора с лекота? Какви бяха тези закони? Покъртително… Якето на Кайл лежеше на пода до масата, където двамата вече пиеха спокойно.
- Къде се губите, момчета?- попита Марк хилейки се.- На приятеля ти не му ли понася климата?
- Не… бъркотията му дойде в повече. Ние предпочитаме след бой жертвите сами да са способни да се изнесат. Спестява чистенето.
- Хах, ти не си тукашен. От къде идваш?- попита Миньон с онзи негов специфичен акцент, извръщайки глава към мен. Опитвах се да изглеждам нормално, повтарях си да не напрягам раменете, просто да взема якето и да си отида.
- От Скайфол. – отвърнах простичко, докато вдигах якето и се отправих отново към вратата, заобикаляйки почтително локвата кръв. Знаех, че ме наблюдават- все пак бях нещо ново в този бар, за разлика от преобърнатите и потрошени мебели. Уви, не можех да възприема чернокосия за омразен представител на расата си, защото здрави корени в мен пусна идеята, че вероятно спаси живота ми, но нямах никакво намерение да правя фасони пред тези проклети асасини, само и само да спечеля благоразположението им.- Сега ме извинете, но ме чакат.
- Няма ли да седнеш? Грубо е да се отказва така, мусю. Много, много грубо…
Побиха ме тръпки... цял мравуняк сякаш се изсипа отгоре ми от тази интонация и гадното де жа вю, което се мярна пред очите ми при тези думи. Извърнах се рязко, защото чувствах ледени пипала по раменете си, нечие присъствие, някаква опасност. Имах ли избор, освен да приема? Рискувах ли да накърня нечие честолюбие, или просто Миньон любезничеше? Гадното внушение, попило в клетките ми, че този човек може да подчини на волята си движенията ми ме побъркваше, сковаваше тялото ми ми, но не и езика... нито иронията ми:
- Поласкан съм от гостоприемството ви… до преди малко бях останал с впечатление, че не съм никак желана компания тук.
- Иди си налей каквото искаш.- посочи ми с пръст към бара съдържателя.- Не ми се мърда направо… така ме цепи още главата.
Докато Марк се оплакваше на чернокосия, аз проснах якето на един свободен стол на тяхната маса и си налях уиски доста над малкото… да не кажа повече и от голямото. Мързеше ме да търся и чупя лед, затова просто си извадих една студена сода.
Сигурен бях, че Кайл сега слухти до вратата и ме псува до девето коляно, чудейки се дали да ме зареже, или да ме последва….. И ако дядо ми можеше да ме види сега, съм сигурен, че от всички глупости, които можех да направя, тази направо щеше да го довърши.

-Тарен, не! Не сядай, не сядай, глупако! - ръмжеше отвън Кайл, който гледаше през процепа на вратата с единственото си функциониращо око.
За негова най-голяма жалост, приятелят му не само седна, но и си наля алкохол. Що за идиот, искаше да умре тъкмо навършил пълнолетие ли? Нямаше ли грам мозък в тази негова голяма глава? Защо все успяваше да се забърка в неприятности, когато движеше с брюнета? Да нямаше залепен магнит за опасности към задника, или просто такъв му бе късмета - никакъв? Шмекерът въздъхна и влезе вътре. Нямаше избор, Мареил беше прав, той го доведе тук, той трябваше и да го върне. Предпазливите му стъпки, зоркият поглед, който следеше всяко излишно движение от страна на останалите, не останаха незабелязани.
-О, ето го и другарят ти! Изчисти ли си стомаха?
-Да!
-Тогава има място за още! - засмя се Франсоа и Марк последва примера му. 
Младежът, който тъкмо бе напуснал този град си наля една голяма водка и седна до тях тихомълком, със забит поглед в масата. Не смееше да ги погледне в очите. А ако се обърнеше към магът сигурно щеше да го убие само с мисли. 
-Какво се стягаш бе, пич! - провикна се барманът като заби дланта си в рамото му. -Няма да те изядем.
-Аз ъм....
-Прав е! Тук не обичаме чужденците ама вие сте искали да помогнете. Така че, няма от какво да се притеснявате. 
-Аха....
-И какво правите по тези земи?
-Дошли са да чуят Нийчето! - отговори вместо тях собственика и само при мисълта за подчинената му челото го зацепи. Все пак заради нея беше в такова състояние. Силно се надяваше тя също да си изповръща червата в някоя улица. Тази мисъл до някъде го развесели и отпусна.
-Еее...лош късмет. Били сте толкова път. Да вземем да я потърсим, а?
-Не! В никакъв случай. 
-На теб пък какво ти е направила?
-Нищо, ама предпочитам да не я виждам скоро.
Убиецът не пита повече, знаеше връзката между ученичката си и Марк. Знаеше колко често се карат затова нямаше да се учуди ако го бе хванал точно след подобен скандал. 
-Та, момчета...колко мислите да останете? - смени темата той, за да не се продължава предишния разговор. 
-Малко! Скоро мислим да се прибираме. Става късно!
-Е, да, но никога не е късно за едно питие. Трябва да ви кажа, че съм впечатлен. Само двамата да успеете да задържите тази пасмина и да се разминете само с няколко синини си е достойно за поздравление. 
-Благодаря... - измънка под носа си червенокосия, който продължаваше да стиска чашата си без да посмее да отпие нито глътка. 
През цялото време Тарен наблюдаваше, слушаше и си водеше заключения за персонажите пред себе си. Разбра, че собственикът е пълна шматка, а асасинът човек, който отнема живот, явно единствено ако желае. Сигурно бе толкова високо в йерархията, че приемаше поръчки единствено ако му се нравеха и отказваше без да се притеснява, че ще му излезе през задника. 
-И все пак, не разбирам защо сте дошли чак от Скайфол за една певица.
-Той има рожден ден! - изтърси Кайл посочвайки приятеля си и двамата сахридци почти ахнаха.
-Така ли!? Честит рожден ден, момче. На колко ставаш?
-На осемнадесет. 
-Охооо...заветна възраст. Франки, помниш ли когато ние бяхме на толкова?
-Мога ли да забравя! Зелени, весели, обикаляхме и пиехме, ех...спомени....Ето!
Мъжът извади изпод мантото си един малък зелен скъпоценен камък като самите очи на Тарен.
-Намерих го преди два дена. Подарък за рождения ден!
-Аз...
-Спокойно, вземи го! Такива има много тук.
Младежът не можеше да повярва, че този мъж, който толкова лесно отне живот сега му прави подарък и то какъв. 
-Нарича се демантоид.
За първи път виждаше подобно съкровище. Такива си представяше само в историите за пирати, а сега държеше подобно в ръката си.

Още в древността се е смятало, че мъртвите и на пръв поглед и студени камъни притежават мощен енергетически потенциал. Кристал, прозрачен, празен, а толкова магнетичен…. Не напразно мнозина смятат, че те имат силата както да дарят своя притежател с късмет, здраве и щастие, така и да разрушат живота му и дори да доведат до смъртта му.
Прието, е че диамантите са подходящи за носене само от определен тип хора – уверени, силни духом, горди и амбициозни. Ако човек живее според народната мъдрост „Преклонена глава сабя не я сече” не е желателно да носи бижута със скъпоценни камъни. Вярва се, че тогава диамантът, ще наложи волята си и ще потърси друг притежател, който да е достоен за него, като за това ще навлече множество неприятности на собственика си.
Бях се наслушал на всякакви истории от моя учител като малък /все пак той бе земен маг/, че тези „суеверия” никога не бива да се пренебрегват, защото всяка легенда съдържа в основата си нещо истинско, което я е породило. Но, за бога, те бяха толкова противоречиви! Дали имаше значение кой ми го е подарил и от къде се е сдобил той с него?
- Благодаря… наистина нямаше нужда.
- Рождения ден си заслужава да се отбелязва подобаващо, докато си млад... Макар това тук да не може да се сравнява с певицата, за която дойдохте.- елегантно, с финес и умение рече мъдрите си слова чернокосия асасин. При поредното споменаване на Ния потрепнах, а Марк изсумтя. Май някак си тази особа можеше да буди противоречиви отзиви у хората. За да оспоря също по галантен начин мъжа, който отдаваше доста внимание на повода ми да съм тук, отвърнах:
- Рождената дата с нищо не променя човека, но има много други дни, които го променят завинаги.- отвърнах, .
- Този ден такъв ли е?- усмихна се Миньон.
- Не знам. Може би ще разбера скоро, но не мисля така. – отговорих, усмихнах се и пробрах камъчето в джоба си, макар да ми бе изключително трудно да откъсна очи от светлината, която сякаш самото то излъчваше в сумрака на помещението, разпръсквайки спарения, влажен въздух със зелените си лъчи.
Не беше голямо, може би колкото плочката на нокътя ми- но рядко в природата се срещат дори такива размери от този вид гранат. Забележително, наистина, как една проста комбинация от вещества може да заключи в себе си нещо свръхестествено… една малко по- различна подредба от гени, молекули, процеси и събития превръща човека в личност, маг, бог, убиец… светец…
- Прекрасен е. – дори очите на Кайл свалиха от ирисите си пелената на неприязънта, с която гледаше на всичко до сега, и искрено се възхитиха от подаръка… но само за миг.- Наистина трябва да тръгваме…
Червенокосият гаврътна на веднъж голяма глътка водка, за да покаже, че е готов да хващаме пътя. Знаех, че ми е бесен и не исках да го дразня повече, усещах тормоза, на който го подлагах с всяка минута, прекарана тук. Трупът още беше проснат на земята, мухите започваха да кацат студената плът и да смучат кървавите му сокове. Въпрос на време беше някой друг да дойде в бара и да се вдигне олелия, но Марк не се помръдваше да го изнесе или да викне някого, за да го погребат. Това ме отвращаваше- тази показност, тази увереност за безнаказаност и непукизъм… Мъртвецът никога не заслужаваше такава липса на почит, затова , може би под ефекта на уискито, на превъзбудата, на самонадеяността, която се пробуди изпод страха ми след непринудения разговор с убиеца… просто се извърнах към нещастния покойник и попитах:
- Религията не изисква ли погребение за… него? Или поне да се предаде на близките му?
- Какво ти пука, момче?- попита с учудване Марк.- Ти ли предпочиташе да си на негово място, та си така загрижен?
Потрепнах. Потърсих очите на Миньон, но той стоеше съвсем спокойно и въртеше с два пръста чашата си. Гарвановочерната му коса падаше по острите, красиви черти на лицето му, стоящо с тази леко отнесена усмивка, което не даваше признак да е чул въпроса ми. Но знаех, че много добре ме чу.
- Просто питам.- отвърнах с равен, небрежен глас. Какво друго можех да сторя, освен да повдигна темата? Да метна разпрания труп на гръб и да му отдавам почести? Тази нямаше да я бъде- добре съзнавах до къде бе границата на намеса или по- скоро до къде мога да я прекрача, защото винаги това правех.- Беше ми приятно, господа.
Станах бавно и посегнах към кесията си.
- Не, не! Казах, че заведението черпи.- намеси се отново Марк вдигайки ръка, за да ме спре.
- Аз.. ами… мерси боку. – свих рамене и кимнах към собственика и чернокосия асасин.
- Оревоар и до скоро, господин… ъм, прости, как спомена, че се казваш?- присви очи Миньон в опит да си спомни името ми.
- Тарен.
- Да, точно така. Тарен.- повтори той с особеното си произношение на „Р”

*****
Тъкмо напуснахме кръчмата и се радвах на небето, въздуха и изглеждащия ми съвсем различен Захрид , когато Кайл силно заби юмрука си в гърба ми- малко над плешката.
- Няма да си ти, ако не се изфукаш, нали?!
- Брат, стига…
- Няма стига! Мамка му… Трябва да си напиша завещанието преди да излезем пак.
- Да, добре ще направиш!- прихнах да се смея така, както обикновено се случва с хора, на които смъртта е намигнала и след това имат късмета да посрещнат още поне един изгрев невредими. Бяхме късметлии да се забъркаме в каша, от която излязохме живи. Сега всичко ми се виждаше смешно, беше ми леко на душата, чувствах се натоварен с толкова нови емоции, че не можех да ги сдържам. Почти летях в смрачилия се град, където джебчиите вече ми се струваха смешни и на фона на който Скайфол и ежедневието, към което щях да се върна, беше детска ясла- цветно, подредено, до някъде безопасно…
- Нали сме си дружки? Страхотен отбор сме заедно, не можеш да отречеш.- подадох ръка на Кайл, страхувайки се от най- лошото- да я отблъсне. Той се забави, не я пое веднага, но не от колебание, а по- скоро за да ме укори без думи и да си взема поука... но аз така или иначе си научих урока за много време напред след днешния ден.- Ела да хапнем в нас. Можеш да останеш и тази нощ и да отморим. Ще се напием с дядо като кучета и утре ще го мислим. Какво ще кажеш?


Все красиви картини рисуваше ума ми- като защитна реакция, като тонове багри и шарки, с които изпъстрях черните петна на всяко премеждие от доста време насам- минута киснене в киселинния казан на мрачните мисли, а после- дълбоко вдишване от топлия, слънчев въздух, който сам бавно и с доста усилия синтезирах, за да се отърся от пепелта… като легендата за феникса- покровител на родния ми край, която от малък приех за свое верую- изгаряй, избухвай, загивай, но винаги намирай начин и сили да се изправиш от праха…
Някъде там по пътя ме чакаше отново телепортация, която да ме раздроби на частички, да ме втечни като пара във водовъртежа на пространството и времето, и да ме сглоби в Скайфол, но и тази крачка беше приятна, щом оставяше зад гърба ми мислите- преследвачи, шепнещи натрапчиво в ухото ми грозните детайли от деня, за да остане зрънцето щастие. Тази капка радост, която кондензираше от клокочещата ферментазция и можеше да се извлече от всяка ситуация, ако огънят в сърцето ти е достатъчно силен да я претопи и отдели от тъмната разкисната каша на преживяното.
Егоистичен процес, не мислите ли? Или може би е животоспасяващо като оптимизма- да видиш хубавото дори в грозното… Не казвам да загърбим или да затворим очи пред него, а просто да не го носим на гърба си… като да разделиш мръсните дрехи от чистите- естествен, логичен, и полезен похват, поддържащ хигиена на емоциите и душата си, за да се запази здрав разсъдъка… в противен случай те чака чума при всичкото това натоварване, което света се опитва да ти изсипе щедро…
Нощта претопяваше деня и пещта на слънцето угасна във виолетовите краски на мрака. Единствените искри по небето бяха звездите и луната скоро щеше да се появи.. вятърът отвяваше пушилката на пухестите облаци, за да разчисти небосклона за прохладната, ясна нощ на този шестнадесетти ноември.

Шумове, гласове, разкази, смях, глъч, светлини, движения. Опиеняваха я по-бързо и неусетно от алкохола, който обичайните посететили биха потърсили и намерили тук - за да лекуват раните си, да избягат, да забравят, да съберат смелост. Малката чернокоска, чиито гръб стабилно подпираше вече няколко протяжни часа един от ъглите на помощението не търсеше нищо от това. Кръчмата бе нейния своеобразен начин да избяга, да се скрие в тълпата. Смешно е да опитваш всячески да прогониш тишината от обкръжението си. Тя не може да те нарани или уплаши. Не може да те натъжи или да ти се изсмее. Само някакси помагаше помгаше да си спомниш всичко останало, което можеше. Каква отвратителна екипна работа, за пример. Дори иронията се включваше в екипа на "предателите". Тишината имаше една ненадмината способност, когато работеха заедно. Класичски садистичен изтънчен талант. Тишината задаваше въпроси. Правеше го нежно и внимателно с вещите си пръсти тя някакси невъзможно за отблъскване поставяше своите семена в мислите ти. Те от своя страна покълваха и от тях се раждаха именно демоните, които бяха тласнали Рен към обежището на тълпата: "Как?, Защо?, Кой?, Кога?, Дали?, Може би?..."
Асасинката броеше чашите пред себе си и тези отдавна напуснали пределите на масата й сякаш пленник отмята изнизалото се време с белези по каменната стена. Бяха минали часове в игра с тишината, шума и мислите й. В моментите, когато все пак въпросите си проправяха път през лабиринта за свущите и прескочиха решетките от движения отвличащи погледа Райден ги почерпваше. Някак алкохола, особено този с висок градус или съдържание на захар, ги правеше бавни, мудни и дезориенитирани. Ето такива мисли не можеха да й навредят.
Да, бяха минали часове. С приблизителна точност два и вече догонваха трети. Нощта взимаше пример от тях и също се движише и сега се бе преполовила. Най-хубавото време за опити да се прибереш безславно и безпаметно. Не, стаята със сигурност водеше листа за любими обежища на тишината. Умно е да не връхлиташ при врага, когато не е наложително и още повече, когато той те води по точки. Да, щеше да остане още мъничко със "съюзниците". Сутринта или по-точно по обед щеше да го мисли на бистра глава и стабилна главоболие. Ей сега щеше да се погрижи да си го подсигури.
И все пак... Щеше ли да го направи? Да, щеше! Щеше ли да съжалява? Не, нямаше. А сега? Не, отново не... Както винаги и за всичко. Просто по някакъв начин бе устроена точно така. Съжалението и съмнението не се вписваха стабилно в длъжностната й характеристика.
Тогава защо? Защо се чувстваше сякаш отново е загубила, а това я подлудяваше? Изяждаше я тихичко като бявно загризваше от душата й, а после бясно дърпаше сякаш хрътка загризала целта си. Преди време й бяха казали: "Не се предавай, не показвай слабост, не отстъпвай! Не губи! Ще ти стане навик!". Да, навик... От известно време придобиваше един ужасен такъв. Да действа бавно, спокойно и абстрахирано от всичко. Едно лежерно и безсмислено съществуване.
Ако след месец не умреше то именно това щеше да я убие. Или още по-добре - тя само щеше да си прегризе езика, ако оставеше това така. Хазартната й природа можеше да залага и да печели. Бъгавото беше, че изобщо не обичаше да губи или поне да остава с празни ръце. Когато заложиш и загубиш едно съдбата някак си те залъгваше с друго. Иначе щеше да има много повече напразни и безсмислени убийства,а и самоубийства също.
Ето, дори алкохолът се оказа недостатъчен да забави точно тези малки демончета. За сметка на това бе чула за няколко съсипани бизнеса, една изневяра, някакъв малоумен повод да се черпи и спор за заплащане на сметката. О, разбира се и купища други хвалби и оплакващия. Дори разни тиквеници да переха с рабоата, която са свършили - тяхната работа. Единият готдо бе разказал точко как събрал информцията и след това нагледно демонстрирал ъгъла на проникване на острието. Детски изпълнения. Да те досрамее да кажеш какво работиш. Всъщност имаше разлика - те работеха като убийци, а тя беше такава. Понякога трябваше да си го припомня иначе имаше вероятност да ги избие половината на излизане от кръчмата.
Май беше добра вечер за Марк. Дори бе започнал да й долива без да я пита абсолютно всеки път. Скоро можеха да си измислят и тайни сигнали с пръсти. Задължително и един за подмяна на черен дроб. С това темпо щеше да е наобходим и би свършил отлична работа.
-Още?
Забравете. Явно все пак се налагаше да подпита от време на време. Сивият й поглед напипа празната чаша. Още? Като правим нещо нека да е като хората - в случая като животните. щеше да се отцепи именно така.
-Още! Докато мога да се прибера поне на четири крака значи всичко е в реда на нещата.
-Тежка вечер?
О, господин Любопитко отново в действие. Явно му ставаше професионално изкривяване.
- Нееее, прекрасна беше. Те хората с хубави преживявания обичайно се наливат до припадане.
-Добре, разбрах. До припадане казваш?
-Обещавам да не се размажа на пода ти. Само ти ми обещай да ми посочиш изгода да не се пробвам през някой прозорец или направо да опитам през стената. Не съм сигурна, но май ще забубя тази битка.
-Да, стената има опит. Продължи с това темпо и даже ще те опътя до изхода.
-Сметкаджия! - Обвини го през смях дребничката девойка. Отговорът обаче дойде прсторено сериозен.
-Винаги! Такъв съм си.
Ето, че следващото беше на път. Вероятно и това след него. о, тя определено можеше да пие като смок. Също така обаче знаеше, че границата се засилваше стремително към границата си. Как отвратително щеше да се чувства сутринта. С малко късмет заедно с болката и целия комплект щеше да получи и мъничка амнезия за вечерта. Беше си справедливо. Разбира се, ако успееше да се прибере и не осъмнеше в някоя канавка. Можеше някой да я убие по пътя и да направи една огромна услуга на Света. Ама де такъв късмет.

Животът може да ти поднесе неочаквани изненади. Тъкмо повярваш, че поне за момент си защитен, че ще можеш да изпълниш планът си до край и реалността пак те блъска в лицето с вероломната си мощ. Пак някой се намесва и осуетява идеите ти, секва щастието, изкопчено на заем от съдбата и го обръща в терзание, водещо единствено до градската кръчма. 
Истината е, че вътрешно, дълбоко в душата си, Рен бе тъжна. А още по-голямата истина бе, че около нея всички бяха тъжни по своя собствен начин - тя, Дъст, Ния, дори може би Франсоа. Всеки криеше своите сълзи, напиращи да потекат поради една или друга причина. Но те никога не потичаха, защото те описваха съсловието на убийците, а убийците не бива да плачат. Не им е позволено! 
Сега Марк наливаше за пореден път тази чаша, метафора на съмнението и укора, като дори не подозираше, че именно неговата приятелка и подчинена е виновна за запълването на тази стъклена бездна, която можеше да поеме толкова, колкото дълбок е джобът ти и дупката в душата ти. Колко подобни бе виждал? Колко такива бяха преминали през погледа му? Никога не питаше за причината, никога не си пъхаше носа, където не му е мястото. Ако някой решеше да сподели, щеше да го изслуша, но от това, което знаеше за девойката, предполагаше, че случаят няма да е такъв, затова с нестихваща усмивка сипваше поредица след поредица, серия след серия. Неговата кръчма имаше две функции - сбирка за веселие и болница, в която посетителите лекуваха разбитите си сърца. Защото, колкото и успял да си, колкото и богат, колкото и силен, винаги имаше нещо, за което да съжаляваш, което да премисляш, което те огорчава, което те води именно до тук, до желанието за забрава...
Само че, както винаги става в такава ситуация, на такова място, подобно изкусително тяло не можеше, а като че и не биваше да остане незабелязано. То привличаше с изтънчената си осанка, тънката талия и пропорционалната снага, по която се захласваха не един. Мисли се въртяха в мъжките умове, една след друга, все порочни, все изискващи, все искащи да се докоснат до тази матова кожа, до това красиво лице и да откъснат колкото могат от съдържанието му. Банално, но твърде често срещано явление. Пусни хубава жена сред глутница кучета и гледай как те се избиват за нея. 
Точно един такъв индивид, фиксира нашата героиня, фантазирайки сладострастия в мозъка си, които едва ли щяха да се увенчаят с успех. Но това не пречеше на смелостта му и мъжът, заобиколен от своите другари, се изправи от мястото си, оставяйки ги и се запъти право към Райден, която тъкмо надигаше чашата, за да накваси вече, така или иначе изтръпналия си език.
-Това си е направо престъпление! - поде непознатият, в стремеж да е интересен.
-Кое?
-Да оставят такова хубаво момиче да пие само. 
Мъжът, който минаваше тридесетте не се славеше с порядъчна красота, но бе симпатичен, със загоряла кожа, признак, че цял живот не е напускал пустините и дълбоки, кафяви очи.
-Ти да видиш!
Иронията, която все още бе в наличност, въпреки количеството изпит алкохол, не секна нагонът му и не го отказа.
-Дамата би ли желала един танц? Свива ми се сърцето като ви гледам така самотна.
В другия край на заведението, от своя бар, Марк наблюдаваше случката. Знаеше го този, не веднъж се бе опитвал да си тръгне с някоя хубавица от тук и понякога успяваше. Знаеше, че не е надежден и не му се искаше добрата му позната да влезе в клопката на лъжливите му думи. За сега не се месеше, но очите му зорко следяха всяко негово движение и само чакаха повод да се намеси, преди да е станало късно. Ако разбира се, тя не се справеше сама, което в нейната ситуация хич не бе сигурно.

/Дили, реши какво ще правиш, развий ситуацията, както сметнеш за добре./

Няколко случайни мускула от лявата страна на лицето й се свиха конвулсивно и иначе добре замаскирания тик избуя като плевел и започна да потрепва по бузата й. Пръстите й забарабаниха едва доловимо по дървения плот на масата, а събратята им в обуквата й се свиха възпирайки я да се стане от мястото си и бързо да се оттърве от нежеланата компания. Умните и в частност живите в този бранш не обичаха да привличат ненужно внимание, а точно в този мемент толкова много й се искаше да му размаже физиономията в най-близката изпречила й се стена. Нямаше абсолютно нищичко против точно този мъж, но такива, като него, я отвращаваха по повече показатели от колкото можеше да понесе. Алкохолът само сваляше прагът й на търпимост още повече.
Само още веднъж да реши да си отвори устата. Само веднъж...
-Дамата би ли желала един танц? Свива ми се сърцето като ви гледам така самотна.
Дано се шегуваше! Иначе нямаше сила на тази земя или изобщо някаква сила, която да го спаси. Някак изобщо не й беше ден. Никак!
-Танц, казваш?! Не мисля, че танцуваме по един и същи начин. Намери си друга доброволка.
"Доброволка" придобиваше такава функция в изречението й, каквато можеше да играе само свиня пратена на заколение. Все пак нямаше начин да спасява целия свят. За сефа щеше да се задоволи с това само да оттървава себе си от много, много неприятности, което в интерес на истината превземаше цялото й време.
-Аз много обичам да танцувам с хубави момичета. Нека намерим начин да те разсея тази вечер.
Ето го! Алкохолът качествено пое вертикална посока, но направлението определено не бе желаната дестинация. Толкова усезаемо й се повдигаше от лекета като този, че спазмите от мисловни се бяха превърнали в съвсем реални и заплашващи стомашното й съдържание. Тъкмо мисълта, че успява да се справи с въпросните позиви да я зарадва и гадната му нагла и възлеста рка се стовари върху рамото й.
- Хайде, не ми отказвай!
Изобщо нямаше да му откаже! Щом толкова държеше можеше да потанцуват. Всъщност ужасно й се танцуваше точно в този момент.
Алкохолът имаше невероятната възможност да сваля много прегради, а магията определено се контролираше дяволски трдно със завидно съдържание на спит в кръвта. Особено когто магията й кръвта са толкова близки, че сякаш едното е част от другото. Не го бе правила от цяла вечност. Беше започнала да се плаши от това. Заключено добре и сигурно под повърхността на сладникава нова същнсот. Истината? Липсваше й ужасяващо много.
Тръпките полазиха по цялата й кожа, а вените под бялата повърхина се обтегнаха до почти болезнен ритъм. Нямаше да стигне до там, но щеше да бъде красиво. Не толкова, колкото когато кръвта тече, но все пак... красиво.
Невзрачният мъж отдръпна ръката си, а лицето му на опарено изненадано животинче можеше да се патентова й продава. Потриваше дланта си импулсивно в плата на гърдите му и не изпускаше мъничката чернокоска от погледа си.
-Добре, нека потанцуваме. Да не кажеш после, че не ти е по вкуса.
Шепотът й проехтя сподавено и заглухна докато дребната девойка се изправяше на вече омекналите й крака. Не й бяха нужни. Този не си струваше толкова усилия.
Натрапникът запрестъпва заднишков приковал вниманието си в сребърните очи на момичето, които досущ приличаха на пълна луна расичана от мълнианосна буря. Мъничките свекавици в зениците й вече бяха започнали да пробляват между тънките й дълги пръсти, а тя отнесено се заиграваше с тях. Полулявайки се и подпитайки тяло на близките маси тя скъси създалото се между тях разстояние.
-Не ти ли се танцува вече? Не?!
С периферното си зрение бе отразила раздвижването на бармана и единственото, което успя да стори, за да не съсипе занимавката й, бе да му помаха в безмълвано обещание да не съсипе нищо от собствеността му. Или поне да си го плати, ако подобен инцидент бъде на лице.
Ръката й се повдигна бавно към бузата на мъжа, а той се отдръпна дотолкова назад, че гръбнакът му изрисува съвършена арка. Топлият звънък смях изпълни смълчаното помещение.
-Аз само изках да ти покажа един наистина красив танц. И да ти напомня да не закачаш малки беззащитни двойки.
Пръстите й се заровиха в плата на гърдите му и издърпаха торса до изправено положение. очите й срещнаха неговите блудкаво кафеникави и той вече заеше. нямаше да му се размине. Секунди след това тежкото мъжко тяло се свлече в краката й, а крайниците му продължаваха леко да порепват.
Десетки очи я гледаха любопитно и питащо изследваха ситуацията.
-О, я стига. Жив е! За съжаление. Ще се събуди на сутринта. - гласът й премина в шепот прикрит зад широка усмивка. - И мъничко няма да може да движи някои крайнци. Поне няколко седмици.
Причерня й! Пред очите й заплуваха хиляди явкоцветни светлинки, които преминаваха в напълно катранен мрак. Усети единствено как коленето й се подвиват и след това всичко изчезна. Не го бе правила от толкова дълго време, а това беше нищо. Беше толкова смешно и незначително на фона на ужасяващите неща, които вършеше с тази си способност - на фона на кръвта. Имаше един месец да върне чудовището. Това беше мисълта, която я понесе към мрака. Събуждането определено щеше да е отвратително, където й да се случеше това.

/Надявам се да успееш да измъдръш някакво безопасно състояние за лекичко припадналата ми кукла.

Пристигнах в кръчмата в ранните часове, когато слънцето все още не бушуваше с пълна сила, а във въздуха все още можеха да се уловят онези прохладни течения, които съживяваха тялото и го правеха гъвкаво и жизнено. Знаех, че от тук нататък ще ми се наложи да избягвам непоносимите жеги и трябваше да свиквам. Така или иначе ги мразех, сега поне щях да имам оправдание.
Помещението бе празно. Масите и столовете все още не бяха подредени, а бутилки и чаши като послушни оловни войници красяха дървените плоскости, за да напомнят, че тук е кипял нощен живот, когото аз съм изпуснала. Слънчевите лъчи се  отразяваха в десетките стъклени цветове на кафяво, тъмно зелено, светло синьо, червено, всичките прозрачни и се забиваха като стрели в очите ми, за да ги навлажнят и замъглят. От Марк нямаше и следа, затова започнах да вдигам "покъщнината" и да я нареждам в права редица върху барплота, готови за миене и полиране. 
Тази ми дейност обаче не продължи много, защото само след броени минути, собственикът победоносно се появи от тоалетната, явно грижейки се за нуждите си и се усмихна по доста свеж за него начин.
-Ния! Искаш ли нещо за пиене?
-Вод... -спрях се в крачка, осмисляйки по-добре желанията си. -Вода...само вода. 
-Заповядай!
-Благодаря!
Пресуших чашата на един дъх и се запитах постоянно ли ще е така през следващите месеци. Колко ли ще са промените, през които тялото ми ще трябва да премине и ще мога ли да ги издържа без да се превърна в разярена, досадна кучка, повече отколкото съм сега. 
-Какво пропуснах снощи? 
Нямах намерение да разпространявам информацията наляво надясно, като човек търсещ внимание, затова започнах направо по работа. Когато му дойдеше времето щеше да разбере. 
-Нищо кой знае какво. Като изключим...
-Като изключим?
-Рен е тук!
-В смисъл?
-В смисъл, че е тук. Снощи дойде, много се напи, не можеше да стои на крака, затова я оставих да спи в склада. Предположих, че е по-добрият вариант, отколкото да я оставя да се скита сама и да си навлече неприятности, че и по-лошо. 
Идеята, че новата любовница на Дъст е тук ме прободе в сърцето, но само за момент, като инстинктивна реакция. Не бях променила вчерашното си мнение и щях да го издържа до край.
-Правилно си постъпил. Ще отида да я видя.
Складът представляваше една сравнително тясна, но дълга стая, разположена по продължението на целия бар. Там държахме алкохола и ядките, които предлагахме на клиентите. От левия край се издигаше стелаж, обхващащ пространството от стена до стена, натъпкан с лимони за текила, сол и захар, кофеинови напитки и няколко бутилки стилизирано прясно мляко. В десния ъгъл бяха наредени пълни и празни каси, една върху друга, които от време на време се люлееха и заплашваха да се изсипят върху краката ти. По средата на това удобство бяха наредени три стола, а върху тях, малкото снажно тяло, на по-ниското и по-младо момиче. Твърдостта им явно не й пречеше и тя спеше спокойно, повдигайки тежко гърдите си, най-вероятно бореща се с образувалите се хрипове от голямото количество изпит алкохол. 
Гледайки втренчено в това чисто лице, можех да разбера защо съквартирантът ми бе избрал нея. Естествено, никога нямаше да приема факта, че спи с малолетна, но това вече не бе моя работа. Сякаш усетила чуждото присъствие клепачите й се отвориха и с все още неясен поглед тя ме фиксира.
-Ния... - изрече с изсъхнало гърло и развлачена дикция. 
-Добро утро! Да ти направим кафе!

Десет минути по-късно двете стояхме на една от масите, всяка държаща своята чаша с кафе, а аз тръсках пепелта в пепелника пред мен, заричайки се след всяка следваща дръпка да я загася. Но така и не го направих докато не я изпуших цялата. Дадох си сметка, че този ми вреден навик ще изтръгна най-трудно и се молех на Себастиан да ми даде нужните сили, за да го направя. Марк метеше пред заведението, което ни даваше известно време сами и необезпокоявани. Мълчахме! Не знаехме какво да си кажем след вчерашната ни среща. И как иначе? Какво би казала една жена на друга, която я е изхвърлила от стаята си полугола, като улично куче? Какво би казала втората на съперницата си, като е видяла, че е била изместена и заменена? Не беше лесно, нали? Да почнеш първа, да разчупиш леда, да признаеш грешката си. Но трябваше!
-Виж... - подех накрая -Знам, че се чувстваш като загубила, но истината е, че е обратното. Аз загубих, а ти спечели. Спечели не само битката, но и войната. Надявам се само никой от нас да не съжалява за победата ти.
-Какво значи това? Че имаме благословията ти?
-Не! Така или иначе, едва ли даваш пет пари за моята благословия. Но вече няма да се бъркам в отношенията ви. Те са си ваши и не е моя работа да се намесвам. 
-Защо?
-Какво защо?
-Защо се промени? 
-Бях ревнива, себична и изискваща, но осъзнах, че ако исках Дъст можех да го имам много пъти до сега. Но все не прекрачвах прага напълно. Ти го направи и аз мога да обвинявам единствено себе си за несигурността и страхът си. 
Запалих поредната цигара проклинайки се на ум, че съм слабохарактерна глупачка, която не може да издържи петнадесет минути без тютюн. Ако искаше да каже нещо, дори да ме удари, аз щях да го поема мълчаливо, но с гордо вдигната глава.

Докато изречените думи се полюляваха в мислите й и само засилваха усещането за клаустрофобична морска болест, която алкохолното предозиране предизвикваше, Рен стоеше и монотонно кимаше с глава. Съмнително приличаше на онези детски играчки, които майсторите дърводелци изработваха закрепвайки главата на минучка метална прожинка, а тя се подмяташе безцелно в някоя посока. Може би кученце или защо не малко дървено птиче...
Несигурност и страх казваше. Ето това е битка, в която няма победени и победители. Защото тя просто никога не свършва - има своите възходи и затишия, промени и развитие, но край? Чернокоската силно се съмняваше в това. Поне нейната сякаш продължаваше цяла вечност, а само инатът й продължаваше да я тласка да се опълчи именно на съмненията, страха и безсилието.
Та до къде бяха стигнали?
-Спечелих, казваш? Дали и Дъст мисли така? И колко дълго ще мисли така...
Надвисналата тишина сякаш шепнешком отговаряше на всичките неизречени и вече казани въпроси. Победители нямаше, а загубили още по-малко. Някак можеха да се погледнат и да разберат. Толкова много неща трябва да бъдат променени преди някоя от тях да се почувства победител - за каквото и да било.
Ния... Ако някой й беше казал, че ще стои на една маса и кротичко ще попийва махмурлушко кафе с въпросното момиче щеше да избухне в изтеричен кикот или да потърси билки успокояващи сериозни психически разстройства. Всъщност направо специализирана помощ по въпроса...
Можеше ли да си го представиш?
Кое? - Синекосата красавица продължаваше да подхожда по онзи специфичен начин, както го прави човек застанал пред огромна вълна - "Ще ме залее ли, няма ли?"
-Това!
Тънката й порцеланова длан обрисува въображаем кръг около тях двете и заобикалящата ги обстновка, докато кафето продължаваше да раздвижда всичко заспало и агонизиращо от препиване в нея.
Ния повдигна рамене и... Дали й се усмихна? О, май почти! Трябваше да опита поне да си спомни колко точно и какво беше изпила снощи. Едва ли можеше да докарва халюцинации чак на следващия ден. Нали?!
-Искаш ли да ти дам предложение, на което не можеш да откажеш?
-Опитай?
Някак я - изненада. Харесваше точно това в другата жена. Можеше да я чете, както всеки един от милиардите хора по тази земя и все пак зад очите й имаше нещо, нещо друго. Предизвикваше я, възхищаваше, подпалваше блажено любопитството й. Мънички горящи тръпки на върха на миглите й, които се запалваха с всяко проучващо движение на ирисите й. О, ето това наистина си беше опиеняващо!
-Помогни ми!
-Какво?
Изненада! Познай, де?!
-Помогни ми в следващия един месец да тренирам.Единственото искам да не казваш на никога нищо, от това, което ще видиш. Нямам си много вяра напоследък. И аз ще ти бъда от полза в каквото пожелаеш. От каквото имаш нужда. Не подценявай нещата, с които мога да съм ти помощ.
Отново тази тишина... Всичко в живота й се свеждаше до тишина и писък. Кое беше по-страшното от двете - не знаеше!

Нека захванем последната мисъл. Тишина или писък? Кое би избрал ако имаш право? Кое би предпочел да обгръща стените на мозъка ти? Тишината, налудничаво говореща за самота, бяла и пусто призрачна. Оставяща умът да мисли, да прелиства всяка една идея, всеки един спомен още от раждането, та чак до сега. Караща те на сила да си спомняш, да припомняш моменти, които си искал да останат заровени в гроба, докато и ти не легнеш в него. Тази влудяваща тишина, която може да те нервира до толкова, че да скубеш собствените си коси, за да създадеш поне един звук. Тази тишина, сред която се чувстваш като в клетка, като в каменен затвор, като зазидан без изход, без осветление, без въздух, без шум, без живот.
Или писъкът, крещящ до полуда, спукващ тъпанчетата, раздиращ черепа, чиято обвивка на драго сърце би откъснал. Този писък, който кара червата да изсъхнат, сърцето да се свие, а душата да трепери от страх, от незнайна истерия, от последния предсмъртен вопъл на някой мъченик. Писъкът, който като наострен ръжен, като издялкано длето, като хирургически нож, прецизно и талантливо пробива роговицата и навлиза в главата, докарвайки те до психоза, до парализа, до излизане извън собствената плът, която сякаш бива залята с киселина. 
Кое ще избереш? Кое ще избера? Нима пред мен са само тези две прави линии? Няма ли трета, сътворена от самата мен? Играеща ролята на спасително въже, което ще ме измъкне от тази ситуация, както и от всички останали за напред! Не, изборите винаги са два и често такива, каквито не ни се нравят. Ако поемеш по единия ще съжаляваш, ако приемеш втория пак ще съжаляваш. Единствено съжалението е различно, резултатът един и същ. 
Какво можеше да ми предложи това момиче, от което да имам полза? Не я принизявам, по-скоро се чудя и мая, дори и да можеш, щях ли да се възползвам от нечии чужди услуги, дори спечелила си ги. Факт е, че въпреки научената новина за физическото ми състояние, идеята да спра с тренировките изобщо не ми бе хрумвала. Не само, но тотално я изключвах, както един войн изключва идеята да се предаде в последната секунда преди битката. 
Да й помогна? Не знам дали това бе най-сполучливото й хрумване. По принцип изпъкваше с интелект, та се чудя дали мозъкът й бе толкова деградирал или алкохолния делириум все още си казваше думата. Но колкото и да я наблюдавах не виждах следи от неясни отенъци. Белтъците й се бяха изчистили, устните овлажнили, а движенията равномерни, което говореше само за едно - Рен бе изтрезняла. Това правеше обстоятелствата още по-особени.
-Не знам...Аз и ти в комбина...май не е много мъдро.
-Изобщо не е мъдро. Напълно абсурдно е. Точно затова е най-правилното решение. 
Не мога да излъжа, че в думите й имаше логика. В подобни изключващи се мисли винаги се криеше някакъв закътан смисъл, който странно, много ми допадаше. След още няколко минути обстойно обмисляне, в което единственото, което нарушаваше тишината бе пърхащата наляво надясно метла на Марк, се изправих и загасих поредния фас. 
-Много добре, но не очаквай да съм милостива като Миньон. Мен няма с какво да ме погъделичкаш. 
Едва доловимата усмивка, съчетана с провокативна сдържаност, показваше задоволството й, и се замислих дали не цели всъщност да ме убие по време на някоя от тези тренировки. Но тази мисъл бързо се изпари от главата ми, най-вероятно поради високата ми самоувереност.
-Добре! От утре!
-От утре?
-Да! А сега те съветвам да се прибереш, да се изкъпеш и да се нахраниш. Тук свястна храна няма да намериш, ако не броим някой друг умрял плъх.
Така си я изпратихме по живо по здраво до утре когато, не мога да повярвам, че го казвам, щях да я тренирам. Шестото ми чувство крещеше, че това момиче ще ми донесе единствено главобо...

-Главоболия!
-Какво? - учуди се Марк, след като най-накрая останахме сами.
-Главоболия! Само това имам! Няма ли да ми се случи и на мен нещо хубаво най-накрая?
Седнах на един дървен щъркел и поех поредната чаша вода.
-Е ти пък! Аз не съм ли нещо хубаво?!
Чаровната му, почти глуповата усмивка умееше да разсмее дори такива в моето положение и неволно или не, се засмях.
-Предполагам, че си приятелю! Предполагам, че си...