Градината

Тя се разделя на две, като обгръща имението. Предната част се състой от езеро, в което растат водни лилии. Едно малко каменно мостче свързва двата бряга. Задната част е обсипана от всякакви цветя и черешови дървета. За нея се грижат членовете на гилдията. Тя е гордостта на друидите и те полагат много усилия, за да я запазят толкова приказна.

Бях продължил по пътя си, както ми бе заръчал дядото.Не разбрах много какъв беше смисъла да му помагам, но си повтарях историята която ми разказа той като се опитвах да вникна в нея и да намеря същинската истина която искаше той да ми обясни.Може би за това ме заряза, защото не се замислих а му отговорих първото нещо което ми дойде на ума.
Единственото нещо което ме напътстваше по пътя, бе високата сграда огрявана от слънцето.Вървях към нея, заобикалях улички, градини докато не стигнах подножието и.Бе оградена от градина с красиво езеро, каменно мостче което подскачаше върху езерото и хиляди цветя.Някой си бе поиграл доста красиво с природата.
Събрах няколко камъчета и се покатерих на мостчето.Седнах на ръба на едно от перилата му започнах да хвърлям камъчетата във водата като се опитвах да направя "жабки".Не ми се получаваше, но се забавлявах като малко дете.
Неусетно няколко часа прелетяха покрай мен и докато си хвърлях камъчета и целех водните лилии, се сетих че мисията ми бе друга.Зарязах романтиката и красотата и поех по пътя си към така търсената Приемна Зала.

За части от секундата около мен препускаха облаци от златен прашец и лавина от преливащи се цветове.Не можах да се насладя на магията обгърнала ме изведнъж , защото докато мигна , тя бе изчезнала.Стоях още със затворени очи и стисках ръката на Лезандър...не знаех дали искам да ги отворя.Направих го съвсем бавно , нямаше и следа от цветовете и златния прашец , на тяхно място ме обграждаха черешови дръвчета , малко езерце и голямо имение.Явно се намирах в някаква градина.Пуснах ръката на Лезандър , който за момент спря да съществува за мен , сега бях омаяна от вятъра който ме галеше с малки, розови черешови цветчета.Можех да се закълна ,че едно от цветята ме наблюдаваше с лека ехидна усмивка.Може би все още бях замяна от краткото ми пътуване , но все пак...А имението..ммм...беше внушително...брашлян бе го прегърнал в смъртоносна прегръдка и му предаваше някак си респектираш вид.Но не ми приличаше на дом , хотел..дори и пансион.Хората които се разхождаха около мен , приличаха на такива които имат някаква тайнствена мисия.Ами да , това е училище , плеснах с ръце като малко дете , без да се замислям и усетя ,че Лезандър внимателни следи реакциите ми.Приближих се до една от розите , приседнах до нея и започнах да я милвам , а усмивката ми сякаш топлеше крехкото й стъбълце.Бях като в транс.Изведнъж главата на Шейн ме побутна нежно по рамото , сякаш да ми напомни за съществуването на реалността.Вече знаех защо съм тук.Станах и се върнах при белокосия красавец.
-Благодаря ти.-казах-Не знам дали ще те видя отново , но определено остави трайна следа в съзнанието ми и винаги ще ти бъда благодарна ,че ми помогна да стана част от тази приказка.Предполагам това е мястото на което ще се уча и развивам?!- и отново хвърлих поглед на внушителната сграда , приличаща на голямо митично същество , притаило дъх за да запази дълговековна тайна...

Пристигнаха и след няколко секунди тя пусна ръката му. Докато момичето се въртеше кажи речи в кръг, изучаваща всичко около себе си, Лезандър я наблюдаваше, заедно с домашният й любимец. Приятна двойка и компания бяха. Ако не друго, поне не беше опорочена от този свят, в който толкова искаше да присъства. Но скоро и това щеше да се случи. Беше неизбежно, нали?
Такива мисли се въртяха в главата на мъжа, когато младата Арадел го откъсна от тях:
-Благодаря ти. Не знам дали ще те видя отново , но определено остави трайна следа в съзнанието ми и винаги ще ти бъда благодарна ,че ми помогна да стана част от тази приказка. Предполагам това е мястото на което ще се уча и развивам?!
Той кимна. Не се чувстваше комфортно тук, искаше да се махне колкото се може по-бързо. Бавно, но внимателно оглеждаше преминаващите членове на гилдията. Ако някой го разпознаеше щяха да станат проблеми.
Той посочи сградата:
-Влизаш вътре и намираш кабинета на предводителката. Тя ще реши какво ще прави с теб. Името й е Ив Севентийл. Един съвет - не й казвай, че аз съм те довел. По-добре ще е за теб никой да не знае, че ме познаваш.
Последва кратко, неловко мълчание.
-Предполагам, че тук се разделяме. - продължи мъжът. Искаше му се да й каже, че пак ще се видят, но не искаше да й обещава нещо, в което не беше сигурен.
-Късмет, г-це Арадел. - той взе ръката й и съвсем леко я целуна, след което се обърна, вкара дланите в джобовете си и тръгна към изхода загледан в силно печащото слънце.
Арадел остана сама с Шейн.

Не знаех дали това е сбогуване или началото на нещо...Може би беше и двете.Ако исках да стане нещо от мен не трябваше да се впускам в безмислени и глупави авантюри , те само пречат.За това лиших напиращите сълзи в очите ми от свобода...Мразех сбогуванията.Та той не значеше нищо за мен , някакъв непознат , помогнал ми в труден момент и толкоз.Нямаше да видя порцелановото му лице отново...предполагам...за това се взрях в него за последен път и запазих гледката дълбоко в себе си , снимка която може би щях да пазя до живот...А устните му бяха толкова меки , усетих ги едва когато докоснаха ръката ми , като целувка от пеперуда.Защо не трябваше да го разпознават ? Определено щеше да си остане за мен красивия непознат облечен в едва видима роба от мистерия и тайнственост...Щях да пазя тайната му.Приближих се и го целунах по челото и го дарих с една от онези усмивки.Шейн също се сбогува като се умилка в крка му , нежност неприсъща за него към непознати.Обърнах се и поех по пътя към непознатото , което следваше всяка моя крачка....

Дълго се лутах из сградата, стълбищата, околностите.Просто не знаех къде да се спра, дори да си почина.Мислех си все още за нея - Лаура.Беше изминал час или, може би, два?! Вече бях загубил представа за времето.В градината беше тихо, дори прекалено.Беше ми омръзнало от тези ужасни и тихи вечери, които само ми напомняха колко сам се чувствам.Стигнах до малкото каменно мостче.Беше празно.Стъпих върху него и бавно приплъзнах ръката си по студеният парапет, като преминавах по моста бавно, с втренчен поглед в земята.Какви ли не мисли ми минаваха през главата.Анализирах всичко, което ми се случваше.

- Няма начин да няма причина за държанието и - прошепнах си тихо - Трябва да има някакво логично обяснение защо се държи по този начин...

Времето минаваше бавно, слънцето едва се движеше по небосвода, а аз все така крачех по малкото мостче.От единият, до другият му край.След още около половин час, усетих умората.Спрях се в единият край на мостчето и седнах на земята като облегнах гръб на каменният парапет.Не знаех колко време е минало и съм стоял така, но нещо ме стресна.Повдигнах глава и погледнах към далечният край на моста, а след това изненадано обърнах глава пред себе си.Точно над мен беше застанала Тя.Очите и бяха вперени в моите и в тях се виждаше топлина.Стреснах се и се опитах да се отдръпна назад, но каменният парапет не ми позволи.Само изпънах безпомощно ръце назад, а Тя моментално застана на колене пред мен.

- Ъъъ...ъ..ъ какво правиш тук? Защо си тук, за Бога?! - започна да задава въпрос след въпрос Тя.
Не можех да осъзная какво става. Аз бях там, до нея - на сантиметри разстояние - както бях мечтал само в мислите си.Усмихнах се, а усмивката ми не искаше да изчезне от лицето ми.
- Попитах те нещо... - опита се да каже малко по-силно Тя, но гласът й трепереше от вълнение.
- Прекрасна си, дори, когато си мрачна си прекрасна, дори, когато на мен ми стане тъжно пак си прекрасна.Понякога се чувствам като стъкленица, която и от най-малкото разместване ще се пръсне на хиляди парченца.Когато си мисля за теб се чувствам безумно, понякога ми е нежно, дори настръхвам.Учудвам се, обърквам се, но едно нещо си е същото, това, че те обикнах, това че те обичам, това че те желая, че те искам.Прекрасна си.За жалост, няма на кой да благодаря за това че те срещнах.Обичам те... - казах с цялата нежност, с която някой би си представил, че мога да говоря.

Хванах ръката и, докато все още коленичеше до мен и я притиснах до сърцето си. Тя не се отдръпна, напротив.Просто приклекна до мен и положи глава на рамото ми.Бяхме само Аз и Тя и нищо друго нямаше значение. В момента в който и казах какво изпитвам към нея, всичката болка изчезна. Вече нямаше и следа от празнината в сърцето ми. Имаше само... Нея! Така щеше да бъде завинаги!
Тя вдигна очи към мен и погледите ни се срещнаха.Наведох се и я целунах нежно.Едвам докосвайки устните си до нейните.

Отворих очи, а нея я нямаше.В този миг, разбрах че всичко е било фантазия - нищо повече.Една красива илюзия, която подсъзнанието ми бе създало.Беше си обикновен ден.Ден, който не се различаваше с нищо от другите.Въпреки това, споменът за този красив момент щеше да бъде запазен в най-затънтеното кътче на сърцето ми, където никой и нищо не би могло да достигне.Този сън щеше да ме радва, когато загубех причината да се усмихвам.

Тичах като обезумял към градината на Имението.Уроците за бързина ми се бяха отразили доста добре и в момента усещах мускулната треска в краката си.Боляха ме леко, но това поддържаше тонуса ми.Докато галопирах по пътеката, разроших косата ти с пръсти за да я приведа в някакъв по-нормален вид.
След като пристигнах, заобикалях по пътеките и.Все още нямаше никой в градината или поне не виждах къде са се скрили.Затичах се до мостчето което знаех, но и там ги нямаше.Стоях на едно място, въртейки се в кръг, опитайки се да видя дали в далечината не се задава някой.А може би пак се криеха в някои колони?
Обърнах се към една от колоните на мостчето и почуках с ръка върху нея.

- Г-н Бишъп? Там ли сте? - не получих отговор.Замислих се за момент колко глупаво бих изглеждал от страни и реших да не опитвам пак късмета си.Скочих върху колоната и се настаних удобно, чакайки някой да се появи.

-Това ли е той?
-Да!
Малкото момиченце се затича към зеленокосото момче.
-Ашиииии..... - завика закачливо то, а над главата й летеше малко оранжево драконче. Аш се обърна и в този миг непознатото дете се хвърли в обятията му.


Тя скокна от него и гушна малкия си дракон.
-Аз съм Роза. Ще пътувам с вас.
Тя го огледа от петите до главата и обратно, след което се усмихна и показа всичките си бели, здрави, бляскави зъбки.
-Харесваш ми. Това е Доби. Той е слънчев дракон. - закикоти се весело детето. Зад нея се появи Лаура - намръщена и сериозна.
-Роза стига си се заигравала.
-Но...
-Казах стига!
Детето сбърчи вежди и се обърна към Аш:
-Много я бива да разваля настроението, нали? - пошегува се с жената тя.

Изневиделица, от някъде изкочи едно русичко дребосъче, което ми се метна неочаквано на врата.Приех я в обятията си, тъй като не изглеждаше опасна, след което тя скочи сама от мен.Съобщи ми че щяла да пътува с нас, което ме очуди.*Не, не може да бъде* - премина през главата ми мисъл, която не ми се понрави.Беше твърде малка за да съм имал нещо с нея.Но от къде знаеше името ми?
А, ето от къде! Зад гърба и в далечината се виждаше приближаващата Лаура.Беше заменила красивата рокля с по-удобни дрехи, които щяха явно да са и нужни при мисията за която отиваха.
Тя и се скара сопнато, при което малкото момиченце недоволно от реакцията и се обърна към мен :
-Много я бива да разваля настроението, нали?
- Ш-шт - прошепнах аз, поставяйки пръст на малките и устни. - Недей, че ще си изпатим.
Приклекнах до малкото момиченце, като погледнах дракончето и което стискаше в ръце.
- Може ли да го погаля?

-Ама разбира се.
И той го погали, а приказното създание се извиваше под натиска на допира му.
-Той е яйце от великия Кха'ал. Самият той ми го подари за петия ми рожден ден. Дядо казва, че всеки бъдещ престо....
-Роза! - извика й Лаура, за да я спре.
-Достатъчно си говорила. Не е умно да издаваш семейни тайни.
-Но аз....
Жената се намръщи заплашително и малкото момиче млъкна.
-Да тръгваме. Хейз няма да ни изпрати. По пътя ще ти обясня същността на мисията. Но първо трябва да минем през града. за да се запасим с провизии. Пътя ще е дълъг.
Лаура сложи два пръста в устата си и свирна силно. Изневиделица от далечината на градината се показаха три коня. Единият тъмно кафяв с бяло петно на челото под формата на звезда. Жребецът застана мирно до Аш. Явно беше за него. Той никога не беше виждал толкова здраво и красиво животно. Но това бе само за момент, защото тогава съзря и другите два. Втория беше снежно бял, с дълга, сребърна грива - изящна кобила. Тя дотича до Лаура и леко наведе глава. Жената я погали няжно и се качи на нея. Третото беше малко жребче - сиво с тъмни петна в областта на дупето. Макар и по-малко бе изключително бързо. Роза го целуна радостно по челото и пъргаво се качи на него.
-Той е за теб. - каза червенокосата красавица. - Казва се Вятър. И трите са ни подарък от пустините.

/Аш отговори тук и после един пост на пазара в града как търсите провизии - храна, лекарства, вода и всичко, което сметнеш, че ще ви е нужно. Мисията е бойна, така че помисли добре/

Лаура извика незнайно от къде три прекрасни коня, които застанаха пред нас.Единият бе снежно бял като планински връх, а този пред мен имаше класическата окраска за такова животно.По тялото му си личаха силно изразените му мускули.Подадох ръката си към муцуната му, като той ме подуши леко.Погалих го с ръка по цялата дължина на главата, спуснах я по гривата и се спрях за момент.Тялото му потръпна под нея.

- Той е за теб - заяви ми Лаура, като ми обясни че са ни подарък от пустините.Как ли точно пък една пустиня би разговаряла с човек?Беше ми интересно...явно пак са въртяли някакви магически далавери.
Хванах юздите поставени на подаръка си, като ги придърпах от единият край.Хванах ги с лявата си ръка като ги навих около нея, а дясната поставих на хълбока на животното.Подскочих от място като се набрах на гърба на коня си и с лекота се озовах на седлото.Конят бе оседлан майсторски, а седлото на което стоях в момента не беше най-твъртото което може да се намери.Придърпах юздите към себе си, като ги хванах с две ръце, като поставих лявата си пред дясната, стискайки и двата края на въжето.Дръпнах ги рязко към себе си, като с крака се придържах към тялото на животното.Не исках да го подплашвам като го сръчкам рязко, а и както не се познавахме с него, най-много да пострадам.

Не им беше нужно много време, за да се озоват в градината.Между разцъфналите дървета се появи кълбо преплетено от цветове, което скриваше вътрешността си.В него се намираха учителите и техните доверени малки слуги.Цветовете бавно се разсяха.Хейз стоеше на земята обхванал тялото на Дориан, облегнал я на гърдите си.
Арадел пък се беше сгушила във високият маг, тъй като явно се чувстваше странно от първото си телепортиране.Цветовете се разнесоха пред тях отново по местата си и след малко вече нямаше и следа от магията на мага.

- Браво бе! Ама ма-алко по-наляво трябваше! - констатира неточността на колегата си, Хейз.
- О, извинете ме че не Ви посадих по-навътре г-н Бишъп. - Скай се опитваше да се заяжда, но може би това не бе правилният човек.
Хейз се обърна назад към колегата си и го посочи с пръст.
- С теб, ще се оправям по-късно!Чакайте ни някъде наблизо, ние ще отидем да и помогнем! Арадел, ела я хвани за краката и да я носим към стаята ти.
Момичето бързо послуша учителя си, като хвана синекосата госпожица за краката.Двамата я повдигнаха и я понесоха към общежитията.Преди да се скрият зад дърветата, Хейз забави крачка и се провикна през градината :

- Ей, Скай! И да върнеш обеците на майка ти!

Лицето на въздушният маг почервеня, а зад него малката му колежка се опитваше да сдържи смеха си.Той вдигна високо средният си пръст в посока към Бишъп, след което поеха през градината в обратна посока.

/Арадел, знаеш коя е стаята ти, само внимавай котето да не я изяде ;) /

Постлах чаршафа си до малкото поточе, което сега весело звънтеше, звукът на вода ме успокояваше.В близост до него имаше едно от онези мой така любими розови дръвчета-там щеше да е мястото.Наместих се на шарена сянка под клоните му, но така , че тялото ми да е обляно от слънцето.Банският ми се състоеше от две части, които бяха свързани с красива, тънка дантела минаваща през корема ми.Бял на цвят, като един от онези лениви облаци, които кръстосваха в момента небето.Повиках подвижната си възглавница (Шейн) и се настаних удобно...въздишайки блаженно.

Арадел спокойно се печеше на слънцето, което обливаше тялото й. Над главата й прелетя облак, който говореше. Облак, който говореше!!!! Тя бързо отвори очи и погледна нагоре. И наистина на един облак, летеше Скай викайки като луд от щастие или поради някаква друга причина. Явно се връщаше в Сто слънца. Момичето се усмихна нежно и пак положи главата си върху "възглавницата си". Минутите минаваха, а светлината действаше толкова приспивно, че девойката щеше да кара трети сън до сега, ако идеята, че може да изгори като циганче не я спираше от тези своеволия.
Над главата й този път се показа гъста сянка. Тя отвори едното си око и видя Тес. Той предпазливо седна до нея и още по-предпазливо заговори:
-Ам...добре ли си? Смисъл....помниш ли нещо? Знаеш ли, ти се казваш Арадел? Знаеш ли къде си и на колко години си?
Мъжът наистина вярваше, че малката му приятелка е изгубила паметта си и се чудеше с кой лекар трябва да се съвещае и какви лекарства ще са нужни, за да я измъкнат от бездната на забравата.

Одавна не се бях глезила така, слънчевите бани винаги ме караха да се зареждам с позитивна енергия.Виковете на Скай отекваха в пространството, ама, че образ беше той, но в интерес на истината бе един от малокото...да не кажа единствения мъж, който възприемах единствено като приятел въпреки красотата му.Щеше да е забавно да се сближим още и да ходим по разни места, честно казано мъжката компания ми допадаше повече от женската, но Дориан някак си не мърдаше от границата между мъжкото и женското-за това бе идеална.
Мислите ми избягаха като над тях се надвеси плътна черна сянка.Отворих едното си око и видях, че е Тес....в първият момент не реагирах по никакъв начин:
-Ам...добре ли си? Смисъл....помниш ли нещо? Знаеш ли, ти се казваш Арадел? Знаеш ли къде си и на колко години си?-попита той и едва не ме накара да припадна от смях...но с него ми припомни и малкта игричка която му бях подготвила, за това се сдържах.
Дръпнах се смутено, като оставих солидна дистанция помежду ни:
-Господине, ако обичате...мисля, че ме бъркате с някого!Не...не ви познавам и ви предупреждавам, че ще викам за помощ ако се опитате да ме нараните!Може...може да знам как се казвам, но знам как да се отбранявам!Ако ме тормозите ще отида до рецепцията на този прекрасен хотел и юе се оплача.-пошегувах се аз.

-Господине, ако обичате...мисля, че ме бъркате с някого!Не...не ви познавам и ви предупреждавам, че ще викам за помощ ако се опитате да ме нараните!Може...може да не знам как се казвам, но знам как да се отбранявам!Ако ме тормозите ще отида до рецепцията на този прекрасен хотел и ще се оплача.
Тес скочи на крака и почна да маха с длани към нея нервно.
-Ама, не...не....не... Хотел? Какъв хотел?
Той я хвана за бузите и я погледна право в очите. Арадел продължаваше импровизираната си игра и си придаваше вид, че за първи път го вижда в живота си. Той я пусна, обърна се с гръб и почна да се тюхка:
-Малката ми, Арадел! Милата ми, Арадел! Мисли си, че е на Спа. Не помни нито мен, нито другите.
Той пак се обърна към нея, а очите му бяха насълзени.
-А Дориан? Помниш ли, Дориан? И нея не помни! Това е - ще си умра сам.
Толкова се беше вживял, че вече престана да й обръща внимание, а говореше само на себе си като не спираше да се вайка. Тупна по дупе и почна да кърши пръсти.
-Тя няма да си спомни, не няма да си спомни. Никога вече няма да я целуна. Ами, че тя и майка си сигурно няма да помни. Изживява се като някакъв модел на плажа. Ще я заведа на чародей! Не, няма, те са шарлатани. Или може би на лечител. Но той може да разбърка мозъка й. Какво ще правя, какво ще правя? - късаше косите си Тес като обезумял.

Стоях и наблюдавах жалкия монолог на Тес, който сега беше пред инфаркт.Хвана ме жал до някъде, че го разигравам така, но детския ми ентусиазъм не ми позволяваше да се откажа точно в този момент.
-Вие срам нямате ли бе?Морал?Да се гаврите с деликатното положение на момиче като мен!И каква е тази Дориан, аз такива матраци за спане не ползвам.Аз ви казах ако ми направите нещо, ще съжалявате.
Той ме гледаше така все едно ще ревне всеки момент.Аз се изправих и започнах бавно да се приближавам към него...опрях показалец в твърдите му гърди и бутайки отново започнах да намилам пълни простотии.По принцип избягвах да задържам погледа си върху него, но как бих могла да го откъсна от тези очи...
-И искате да ми кажете, че това не е хотел?!Вие се подигравате с мен, ми да! Само ако еднорога ми научи за отношението ви...ще съжалявате.Ще ви изгонят от хора на скаридите!!-говорех безспирно аз, без да се усещам , че бавно се приближаваме към канавката.
-Познавате ли ли една катерица която п.....
Не успях да довърша изречението си аз, понеже започнахме да се търкаляме надолу към поточето.Цопнахме във водата и там вече не се стърпях:
-Но мисля , че има нещо което никога няма да забравя...-казах и се насочих към устните му, целувайки го страстно, оставяйки мокрите ни тела да говорят...

Той я хвана за раменете и я отблъсна от себе си:
-Ама моля ви се госпожице, какво правите?
Той се държеше за главата. На челото му се беше появила малка цицина. Тес се оглеждаше на всички посоки.
-Какво е това място? Къде съм? Коя сте вие?
Изглеждаше объркан, стъписан. Арадел понечи да го докосне, но той избегна ръката й ловко.
-Моля ви..... Трябва да си спомня. Да аз трябва да си спомня. Помня, че трябваше да намеря любовта си. Тя беше някъде и имаше нужда от помощ и после всичко ми е бездна, но....Не помня как изглежда. Трябва да ми помогнете. - обърна се изведнъж към нея -Да, мисля, че вие можете да ми помогнете.
Хвана я за хубавата коса и я придърпа към себе си като страстно впи устни в нейните. Когато се отлепи от нея, но все още я държеше до лицето си продума:
-Мисля, че я намерих. - и отвори красивите червени очи, в които се четеше пламък и привързаност. -Това сте вие, вълшебна фейо.

Стоях в обятията му и с всяка една своя целувка той изтриваше част от реалността, потопяваше ме в сладка забрава.Но от водата започна да ми става хладно за това се отделих от него и нежно му помогнах да се изправи.
-Искам да ме чакаш до залата Бушуващ огън.След петнайсет минути бъди там и носи нещо по-официално като облекло.
Надигнах се на пръсти и го целунах по челото, след което се заех чевръсто да се изкачвам по канавката.Добре, че беше упражнението защото се налагаше да съм много бърза.Свирнах на Шейн с уста и тои чевръсто ме последва.

Леко заострените зъби на Ив исвистяха на лунната светлина. Тес преглътна на сухо. Не обичаше да си го признава, но тази жена го плашеше...много.
-Така значи аааааааааааааа - гласът й отекна невероятно висок, като проглуши ушите му като буреносен облак.
-Ъхъъъъ.... - потеше се нервно той. Чудеше се как да се измъкне от ситуацията, но тъй като не намираше начин реши да последва примера на приятелката си. Отпусна пръстите си и полетя надолу като се строполи до нея.
-Недопустимооооо.... - се чу от прозореца на кабинета.
Тес се завъртя към Арадел.
-Усещам, че ще ни накаже жестоко. Ти сериозно ли смяташ да спим тук. Ако да нека поне...
Той съзря горния край на чаршафа, с енергията си отлепи тухлената плоча и той падна върху тях. Мъжът го разпъна и ги загърна.
-...Да се скрием като хората.
Двамата се засмяха и си направиха нещо като импровизирана палатка.

Тес ни зави с чаршафа, беше като една импровизирана палатка, под нас цветчетата все още изпускаха останалия по тях аромат.Милваха кожата ми и я обагряха с жълт прашец на места.Усещах голото му тяло до мен, дишането му и лекото пускане на ставите му когато мръднеше..чувах всичко онова което го правеше истински.
Би било много интересно да правим любов точно тук, но нямах представа какво трябва да направя, пък и ми звучеше абсурдно да му споделя тази си идея, за това простого обгърнах с тялото си и положих главата си на рамото му:
-Спал ли си някога по такива места...по средата на двора, гол само по чаршаф, а до теб красива блондинка?Ииии, ако наистина смятаме да нощуваме тук, как смяташ да се възпозваме максимално от мястото?-говорех почти шепнейки като описвах кръгови движения с пръста си върху кожата му.

-Не съм, но за всичко си има първи път нали?
Той се усмихна и я целуна не къде да е, а по пъпчето. Една изгаряща целувка. После само, за да се закача я захапа на същото място, като остави кръг от зъби около коремната дупчица. Захапа я и по продължението нагоре чак до гърлото. Арадел напълно се беше оставила в неговите ръце. През плата на чаршафа се процеждаше бледа, съвсем достатъчна светлина от луната. Той почна да я обсипва с милувки по цялото тяло, а вече отдавна не се чуваха виковете на директорката им.
Двамата влюбени се сляха в едно цяло. Отдадоха се на плътски и душевни копнежи, които можеха да изчистят мозъка и от най-големите проблеми. Изпод тънкото одеяло тихо се чуваха стенанията на младата жена, която за пореден път преодкриваше една нова, все още не толкова позната й част. Купът рози под тях предаваше интересен усет, стил и аромат на цялото преживяване. Импулсите на двойката се усилваха все повече с всяка минута и в един краен, заветен момент те изригнаха като току що отворено шампанско, оставящо само диря пяна.
Отдъхнаха си, а Тес продължаваше да я гали ту по косата, ту по лицето, ту по стомаха и гърдите. Хвана едната й ръка и я целуна. Отдръпна я малко от себе си и се загледа в гривната с черната роза на китката й:
-Не съм я виждал до сега. Нова ли е?

Любихме се насред розовия, ароматен дъжд., пчелите можеха да ни завиждат, а птиците да възпяват красотата на една розова тайна в нощта.
-Не съм я виждал до сега. Нова ли е?-попита Тес.
Погледнах към китката си и се усмихнах, на мене си, на Дориан.
-Нова!Една черна роза ми я подари, свиквай да я гледаш постоянно на ръката ми, нямам намерение да я свалям.-казах докато си играех с гривната.
Този накит ме пренасяше в онзи свят, в света на До където черните рози правят любов с мрака.Където реалността носи маска на озъбено куче и парфюм на сяра.Там където хората играят на табла със смъртта и плуват в мъглата.Моята черна роза растяща върху разлагащата се плът на едно психопатично общество.Мълчах и продължавах да въртя гривната си, усуквайки мислите си около нея...Тес помисли, че съм заспала и не след дълго усетих равномерното му дишане.
Какво ли правеше тя сега?Мислеше ли за мен?Обичах да се отдавам на чувствата си, било то и погрешни, а в случея една нова любов се зараждаше на прага на вечния мрак и зората.Любов към момиче което, като котка се настани в живота ми-сигурна, че там е правилното място.Нямах против, мъркането й бе като гъдел под брадичката...някак си пристрастяващо.
Както Дориан така и сънят неусетно се настани като самотна куковица на клепачите ми.Сънувах небивалици, дървета и качулати създания които крадяха от младостта ми.Но първите лъчи на слънцето ги прогония и те се разпръснаха като хали.
Изплувах в море от звуци, шушукания и отделни хихикания.Отворих очи, като веднага сложих ръка пред тях за да спра дразнещата силна светлина.Трябваше да се фокусирам за да разпозная фигурите.Жена, мъж с зеленикава коса...ммм..да, буца премина през гърлото ми.Това бяха Ив и Хейз заедно с тумба любопитни ученика.Тес се почесваше с явен непукизъм по главата, а лицето ми започна да изучава различните нюанси на червеното....

Лъчите проникнаха през тънкия плат и искаше или не, Арадел се събуди от тях и още нещо - кикот, цъкания, непристойни забележки, язвителни съскания и какво ли още не. Много емоции събрани в едно. Отвори очи и съзря Тес, който се чешеше по главата безмълвен. Лицето й поруменя. И как иначе. Срама от гледката я заливаше. Нямаше нищо против да спи под лунна светлина гола, но не й доста голяма част от имението, включително учителят й да видят части от тялото й, които бяха виждали само майка й и мъжа до нея.
-Видя ли за какво ти говорех? - профуча гласа на Ив заледявайки всичко по пътя си.
-Да... - въздъхна Хейз клатейки глава, чудейки се какво да ги прави тия двамата.
Градинарят, който се грижеше основно за малкия земен рай дойде до тях. Сумтеше недоволно.
-Смачкали са ми розите.
И просто така без изобщо да му пука кой какво ще му каже изсипа една кофа, която държеше със студена вода върху двамата легнали. Те извикаха от неприятното усещане, а събралите се ученици се разсмяха. Арадел заглади мократа си коса и почервеня още повече ту от свян, ту от яд. Изправи се бързо с желание да забие един на позволилия си това своеволие, но любовникът й изхъка. Тя погледна надолу и осъзна, че чаршафа не я прикрива. Ако преди беше поруменяла, сега се червеше като узрял домат. Нервно хвана одеялото и до дръпна като се загърна с него, но сега пък Тес остана чисто гол. Той скочи като опарен и се скри зад гърба й.
Бишъп се плесна по челото на глупостта на учениците си. Очите на гилдмайсторката се свиха язвително.
-Оправи се с това, преди да съм го направила аз. Ясно ли е!
-Да! - послушно отвърна земния маг и я проследи докато не се върна в имението. -Вие двамата. - обърна се към тях накрая. -Отивайте да се облечете възможно най-бързо. После ви чакам в залата.
Без повече обяснения се обърна и тръгна по стъпките на шефката си.

Докато яздехме и се отдалечавахме от къщата на стареца, Роза доближи коня си до мен и се протегна.Докосна рамото ми със студената си ръка, което ме накара да си помисля че иска да ми каже нещо.Обърнах се към нея, но видях само широката усмивка на лицето и.Зачудих се защо го прави и получих отговора на въпроса си твърде бързо.Когато обърнах глава напред, пред полезрението ми се откри сякаш огромно огледало.Виждах в далечината не полето към което се стремяхме да яздим за да се отдалечим от града, ами огледален образ на всичко зад нас, включително и на самите себе си.Яздехме право един срещу друг, като се вгледах в собственото си отражение.То копираше идеално всяко мое движение, за части от секундата.Няколко пъти размахвах ръце около себе си като с това исках да разбера дали не сънувам, но това си бе самата реалност.Обзе ме лек пристъп на паника, защото не знаех какво ще се случи като се сблъскам в собственото си Аз.Дали нямаше да изчезна?Стиснах здраво юздите на красивият си жребец и го пришпорих като го сръгах с пети в ребрата.Двете животни се затичаха все по-бързо, когато достигнахме крайната точка и достигнахме това което Роза явно бе материализирала.Миг преди да се сблъскаме, видях лицето си отблизо.Цветната ми коса бурно биваше развявана от вятъра, като се мяташе във всевъзможни посоки.Не разбрах точно какво се случи когато се сблъскахме в огледалната преграда, защото скоростта ни беше твърде голяма.Преминавайки през нея се почувствах сякаш някой ме изстиска, сдъвка и после изплю в другият край на света или по-точно в градината на "Сто Слънца".
Но когато се материализирахме в този край на света, ми се искаше да ме бяха изплюли малко по-рано.Защо ли?
Защото когато моят жребец стъпи отново на твърдата земя, той се озова точно пред езерото което се намираше в градината.А ако трябва да бъда по-точен - на няколко метра от ръба му.Всичко беше идеално, докато животното не реши че не иска да се къпе днес и спря рязко.Дори нямах време да отреагирам на внезапното спиране, защото тялото ми се отдели от гърба на животното и държейки все още юздите, аз изхвърчах напред.Извиках с всичка сила ядосано докато прелитах над водата и накрая пльоснах в дълбоките студени води.Явно се бяхме телепортирали твърде бързо, защото все още си беше ранната утрин в която слънцето едва едва се показваше на небосвода.За мой късмет, не бях попаднал в най-дълбоките води на езерото, но бях целият покрит във всевъзможни треви и боклуци.Изправих се рязко като изтръсках тялото си и извиках към животното.

- Ще ти спра сенотооооо!!!!Ааааа!
Тръгнах да излизам от водата, като същевременно блъсках с ръцете си по повърхността, ритах с крака, а около мен беше като бушуваща буря.Навсякъде хвърчаха пръски вода които се сипеха и правеха малки мехурчета.
Погледнах към Роза, която в този момент стоеше върху своят жребец и се превиваше от смях.Малкото и лице бе забравило за тъжните случки от вчерашният ден и в момента изразяваше невинно щастие.Излязох от водата и се приближих до нея, докато все още се превиваше от смях върху коня.

- Смешно е!Нали? - попитах я аз а след това свалих една найлонова торбичка от косата си, която се бе закачила за нея.Захвърлих я настрана, а после демонстративно се обърнах към своят кон като се опитвах да не показвам всъщност колко сконфузно се чувствах сега.Приближих се до добичето и го погалих по главата.То стоеше сякаш нищо не се бе случило или просто не разбираше защо бях ядосан.Не исках да му се карам, не беше виновно.Все пак Роза ни телепортира,а не то.