Стая 010

Стаята е за двама. Разполага с баня, две легла, двукрил гардероб, маса, шкаф и прозорец. Ако ученикът иска може да дообзавежда стаята си по личният си вкус.

Влезнах и..... както си и мислех - бях сама. Макар че имаше две легла аз бях лишена от съквартирант. Още по-добре. По спомените ми явно не ме бива да споделям личното си пространство, колкото и голямо или малко да е то. Не беше лошо, но ще претърпи промени. Все пак ще прекарвам доста време тук, трябва да ми е комфортно. Подредих дрехите си в едното разделение на гардероба. Преобладаваха черните и белите тонове в дрехите ми. Обичах тази комбинация. Махнах белите чаршафи от леглото до стената, което си харесах и ги сгънах като ги оставих на другото. Застлах моето с черни чаршафи на бели черепчета, а възглавницата с черна калъфка. Оправих и останалите си неща, подредих вещите си. Облякох една рокля до коленете без връзки или презрамки. Плата от деколтето до под бюста беше сив, а надолу черен. Сложих и ботуши до бедрата. Косата си защипах с шнола, а бритона падаше свободно като леко закриваше едното ми око. Много черен грим около очите, черно червило, кожени гривни и висулки на шията и разбира се сребърния кръст. Беше следобед затова легнах да поспя за два-три часа, за да мога да се събудя вечерта. Обичах нощта и нямах намерение да я изпусна. Това щеше да бъде моето време да разгледам старинното имение.

Вратата на малката стаичка се отвори бавно и стелещият се дим от коридора влезна вътре.Дориан спеше спокойно, като понякога мускулите на очите и трепваха леко сякаш сънуваше кошмар.В стаята влезе мъж, в целият смисъл на думата.Над кръста единственото нещо което напомняше дреха, беше красиво избродираната му препаска на окото.

- Така... значи това била малката наивница за която ми разказа Геш. - той говореше тихо на себе си.Обичаше да го прави, защото в собствената си лудост се чувстваше най-спокоен. Разходи се из стаята и огледа разместванията които бе направила Дориан.Беше сравнително чисто, но много подредено.Всичко напомняше на един доста широк ковчег с много удобства.

- Браво на зайчето! Е, Боунс... май няма да ти е много трудно с нея. - пристъпи бавно до леглото на момичето и извади един стар лист хартия от джоба си.С другата ръка прокара пръст по дланта си, като отвори малка рана върху нея.Погали леко с нокът отворената плът и после с него написа три думички върху листа хартия - "Намери ме, Боунс". Остави листа хартия до спящото момиче и с няколко крачки излезе от стаята.След секунди и вратата се затвори след него.

/ Дориан, опиши какво сънуваш и реши после на къде ще поемеш

Алекс усещаше, че ВАМПИРЪТ онова нещо някак си го гледа, въпреки че сякаш нямаше очи. По-лошо, онова нещо го гледаше втренчено. ГЛЕДА ТЕ НАСТЪРВЕНО АЛЕКС, гледаше го някак заплашително, ЗАПЛАШИТЕЛНО! Я СТИГА АЛЕКС ТОЙ ТЕ ГЛЕДА КАТО ПЛЯЧКА И МНОГО ДОБРЕ ГО ЗНАЕШ. Алекс не знаеше, че по пътя беше издрал краката си и сега кожата му приличаше на странна мрежа от малки кървави резки. Като малка надраскана скица. Тино беше подушил аромата на плът, пот и онази специфична миризма на зарастваща раничка и изведнъж тя прикова цялото му внимание. Гладът се разпалваше в него, в цялото му тяло, и той усети как загуби частица от контрола върху себе си. И въпреки че можеше за секунда да убие и двете деца, нещо го караше да се бави. Той извърна погледа си от Алекс и протегна ръка към Поли. Искаше да вземе глупавата плюшена играчка. Тя просто не му даваше мира. В мига в който видя това, Алекс полудя. Мисълта за това какво може да направи чудовището на Поли проблясна в ума му само за част от секундата и това беше достатъчно да се хвърли към него. Алекс прекоси поляната за няколко секунди и се хвърли върху сестричката си. Пак за части от секундата усети мъничкото топло тяло на Поли, с почти по бебешки меката й кожа, косата й с аромат на лайка и ненатрапчивият мирис на напишкано. Той напълно забрави света около себе си, беше като луд. В главата му имаше място само за една мисъл: Поли.
От инерцията двамата се претърколиха на една-две крачки от чудовището. Тино погледна безразлично към тях. Те имаха нулеви шансове срещу него - той действаше спокойно като уморен готвач, който за пореден път има работа с непокорен гълъб. Гълъбът е в кафеза и фурната е загрята, мили мои, така че няма смисъл да се блъскате в решетките. Ще отлетите само ако аз ви пусна. Той се изправи и пристъпи към тях. Алекс се опита да защитава Поли, което Тино видя като страшно досадно. Искаше да вземе скапаната играчка и нямаше намерение да се бави повече. Той изви ръката си и удари Алекс, като се постара да не го удря силно. Което изобщо не беше в негов стил. Алекс залитна назад и падна. От ухото и устата му потече кръв и цялата поляна се залюля пред очите му. Тъмното стана още по-тъмно. Алекс усещаше, че не му достига въздух, но не можеше да диша. Сякаш някой беше пъхнал гумена запушалка в гърлото му. Тино се приближи до Поли, която все така не реагираше на нищо около себе си. "ТРЯБВА ДА ЯМ, ТРЯБВА ДА ЯМ ТРЯБВА ДА ЯМ", повтаряше нещо в него. Кръвта, която сега се стичаше от Алекс, се натрапваше в съзнанието му. Единственото нещо, по-силно от това, беше плюшената играчка. Той се наведе и внимателно взе Поли в ръцете си. В очите на това момиченце имаше нещо странно, нещо смътно познато като сън, който си сънувал като дете. Посегна и най-накрая взе плюшения таралеж. Ако Тино имаше биещо сърце, то в този момент би спряло. Играчката беше стара, може би преправяна един-два пъти, но като цяло запазена. Очите на таралежа бяха две златисти камъчета, продупчени по средата и пришити - едното с бял, другото с черен конец. На нощната светлина те би трябвало да изглеждат тъмни, а не златисти. Вместо това те светеха закачливо. Тино остави момичето на земята и погали косата й. Сега разбираше защо очите й му се струваха познати. Преди 300 години, като последно желание на осъден, Тино бе оставил на дъщеря си една играчка, пълна с парцали от плат. Нареди да пришият две златисти камъчета за очи и й каза, че ако иска някога отново да се съберат, трябва да пази играчката като очите си. А след нея трябва да я пазят децата й, после внуците, после правнуците й. Тогава Тино знаеше за силата на тези камъни да освободят осъдените на вечна смърт души... но не й го каза. Тогава тя беше само на 5. Тино погали още веднъж Поли. Искаше да й каже да не се страхува, но разбира се нямаше как. Хората отдавна не разбираха неговия език, нито той техния. Затова той се опита да улови празния й поглед и когато не можа, само поклати глава. Тогава се наведе - искаше да я целуне по челото за сбогом. Алекс тъкмо се съвземаше, когато видя чудовището, надвесено над Поли. Без да губи време да разсъждава, той бръкна в ръкава на блузата си, извади ножката и я запрати към чудовището. Тино усети горещо пробождане в онова меко място между врата и рамото си. Преди още да успее да извади ножа, паренето стана толкова силно, че мъртвата му кожа започна да пуши. За секунди болката стана толкова силна, сякаш беше в ада. Той усети как плътта се бели от 300-годишните му кости, първо от рамото, после от горните ребра, и постепенно слизаше надолу. Сребро. Ножката беше от сребро - нищо друго не можеше да причини такива болки. Тино знаеше че умира, но не се страхуваше - просто се опитваше да издържи на болката от умирането на едно мъртво тяло. С последните си сили и единствената си все още здрава ръка, той вдигна ножката пред очите си. На нея имаше издълбан надпис In nomine Patris et Filii et Spiritus Sancti - като тази, която бе оставил на сина си. В последните секунди преди да си отиде от света, Тино погледна за последен път Поли и Алекс, а след това към таралежа. Очите му светеха по-ярко от всякога.

Събудих се с присвито гърло, от което искаше да се процеди вик, писък или каквото и да е стренание. Но не, нищо такова не излезе. Гласните ми струни сякаш бяха стиснати от силна ръка. По шията и деколтето ми се стичаше пот, от онази студената, смразяваща костите. От носа ми течеше малка струйка кръв.
-Поредният кошмар. - казах на себе си. Погледнах през прозореца и видях изгрялата ярко вече луна. Наближаваше може би полунощ. Станах и отворих прозореца. При това движение два гарвана излетяха изодзад косата ми. Те също като мъглата се появяваха незнайно от къде. Какви спътници само, а ?! Не можех да стоя повече тук. Трябваше да се махна. Отидох в банята и избърсах неприятната вода стичаща се по тялото ми. Дооправих грима и косата си, така че никой да не разбере, че нещо ме е смущавало. За толкова години бях станала спец, макар че от много време нямаше на кой да споделя ужасите, които ме сполитат всеки път затворя ли очи.
На шкафа до леглото имаше бележка написана с кръв.
-Боунс....
Подходящо име за некро не мислите ли? Смачках хартията като я хвърлих на пода и излезнах от стаята. Заключих два пъти, за да не влиза никой както по-рано днес.

Върнах се в стаята си за малко време. Исках да се освежа преди да излезна. Взех си един топъл душ, подсуших се, след което почнах да се оправям. Хванах косата си изпъната гладко на конска опашка, а бритона също бе прибран назад, така че все едно нямах такъв. Облякох една чисто черна рокля до коленете с отворен гръб и тънки презрамки. Черни кожени ботуши и едно черно манто до бедрата. Гримирах се с наситено сив грим, без червило и черен лак. Вече бях готова, почти...Остана само едно нещо - най-важното. Отидох до гардероба клекнах и го отворих. Извадих от него един черен калъф и го разкопчах. В него лежеше една малка, лъскава, красива цигулка. Очите ми блестяха всеки път,когато я държах. Едно от малкото неща, който караха сърцето ми да трепва бяха музикалните инструменти или поне тези, на които можех да свиря. На това също се научих сама. Когато живееш сам в цял един град има доста места, които можеш да посещаваш и доста неща, които можеш да усвоиш, макар и без чужда помощ.
Взех крехкия инструмент и излезнах. Не ми се стоеше в имението. Знаех точно къде искам да отида и се запътих натам.

Какъв перко само. Уж аристократ пък толкова лесно се напива. Смотани некромансъри..... Така и не го дочаках, имах нужда от поне 4-5 часа сън, а той се влачеше като гол охлюв. Е прибрах си се сама, както и излезнах и след като прибрах цигулката и свалих дрехите си, веднага влезнах в банята да измия речната вода от себе си. Взех си един от онези горещи душове, от които става толкова пара, че чак дишането ти се затруднява. Обичах ги такива защото кожата ми бе винаги студена и това до някъде изравняваше телесната ми температура до нормата. След което после се мушнах под черните завивки и заспах почти мигновено. Определено щях да помня тази нощ. Всъщност ако трябва да бъда честна заспах с усмивка на лицето. Не знам защо, но знам, че това се случваше....ами никога.
А за мое голямо учудване се събудих също така спокойно. Тази нощ нямаше кошмар или по-скоро имаше, но толкова лек, че даже не се вгради в паметта ми и няма и десет минути след разсънването ми, той изчезна. Това автоматично направи сутрешното ми настроение добро и се надявах да се запази колкото се може повече, макар че се съмнявах да стане точно така. Набързо се облякох в дълъг много тъмно син панталон, леко широк като шалвар, с колан на талията от същия плат, който по-скоро представляваше нещо като пришит шал. Намъкнах и черно ластично бюстие, което обгръщаше само гърдите ми, а върху него тъмно синя блуза, стегната в кръста, но развлачена в талията, така че горната й част падаше свободно и раменете и по-голямата част от бюстието бяха разкрити. Окичих кожените си гривни, до кръста положих кожената връв с усмихнатото черепче, черният си нашийник и всичките други "дарк аксесоари" които използвах и излезнах от стаята си.

Най-накрая си бях "у дома" Отне ми повече от час да стигна до тук, а по принцип взимах разстоянието за половин. Заключих вратата си за всеки случай срещу нежелани гости. А в момента всеки беше нежелан гост. Затворих се в банята и си взех горещ душ. Имах нужда да отпусна мускулите си, а той определено ме освежи. След това се заех с промиването на раната си. Болеше, щипеше, но се търпеше. Премахнах цялата кръв от бузата си и сега на нейно място беше останала една голяма червена следа от дървото, представляваща раздрана кожа. Щеше да отнеме поне седмица да заздравее. Имах и синина под лявото око. Просто чудесно.
След като свърших с медицинските приготовления легнах и се завих през глава. Дълго време не можах да заспя. Знаех, че имам нужда от почивка, но то не беше едно или две припадания. След може би близо 2 часа въртене, умората най-накрая надви безсънието ми.

На сутринта, или може би трябва да кажа на обед, защото явно бях проспала почти половината ден се събудих вече без болки в главата, но не можех да кажа същото за лицето си. Бях подпухнала, а бузата ми си стоеше цялата одрана. След всекидневните процедури по лична хигиена сложих едни къси черни панталони, черен потник и ботуши до коленете в същия цвят. После извадих от гардероба черното си наметало и го положих на тялото си, а качулката закри главата ми, за да не се виждат раните. Най-малкото от всичко исках да давам на някой обяснение какво ми се е случило, макар че дълбоко се съмнявах някой и да се заинтересува, имайки предвид, че тук познавах само трима-четирима души. Сложих и един черен жартиер на лявото си бедро, където мушнах камата си. Виждаше се лесно, даже изпъкваше за разлика от горната част на тялото ми, но това не ме интересуваше в момента. Излезнах и заключих след себе си.

Дотичах до стаята си, единственото място, на което се чувствах сигурна и тръшнах силно вратата като се облегнах запъхтяна на нея, сякаш ме гонеше някакво ужасно чудовище, от което се криех. Какво бях направила? Какво само бях направила? Още не можех да повярвам. Изпитвах ли нещо към него? Повтарях си "не", но.... Никога не казвай на някой какво чувстваш към него. Ще разкриеш душата си по най-съкровения начин. Ще отвориш и най-дълбоките дупки на съзнанието си, в желанието да си честен, искрен.И когато това стане, ще бъдеш заменим.Разголен към отсрешния и приет за даденост. Човек, който винаги ще е насреща и винаги ще отвърне на позивите ти. Това е чудесно, нали? Но хората не са свикнали да разчитат на другите. Нещо в това ги плаши. Предпочитат да се самозалъгват, че могат и сами, че искат и сами, че са сами.... А когато човек си втълпи тази безгранична самота, тогава го обгръща най-страшният мрак, на който е способен ума.Тогава в приказките за чудовища и принцеси не виждат щастливия край, а само ужаса, който е някъде там навън. Ужас, от който не можеш да избягаш, защото ще продължи да те следва като невидима сянка през целият ти живот. А един цял живот е много време. Прекалено много... И тогава се замислям - не съм ли и аз един от тези самотници, гризещи собствената си тъмна душа, очаквайки всеки ден да се случи нещо ново, нещо красиво, но никога истински надявайки се. Че какво е надеждата? Казват, че тя умира последна, но Дявола и Бога са ми свидетели, че мечтите умират преди мечтателите. И какво остава тогава? Празнота! Коварна, жестока, непоносима празнота. Прояждаща органите ти докато стигне до онова толкова малко, ценно местенце, от което ежедневно се чува туп, туп, туп... И тогава заплаквам - тихо и криейки се, страхувайки се да не покажа слабост. Сълзите потичат опитвайки се да отмият тъгата и разочарованието от самото съществуване. Но осъзнавам, че това е един безспирен поток без край. Краят е едиствено в смъртта. А тя е пътя към благоговението. Спасителната сламка, която ни издърпва от проклятието на света, такъв какъвто е....
Мисли като тези се блъскаха в главата и я караха да изпитва болка. Безпомощно се свлякох на земята, а сълзите, за които по-горе споменах потекоха по бузите ми. Но не ми олекваше. Никак даже. В ушите ми звънтеше само неговото име - Клавдий...Клавдий...В очите ми бяха неговите, по лицето ми беше ръката му. Тази гадна, противна, силна, хубава ръка...
Не можех да се успокоя. Просто стоях така на пода и ридаех за тази толкова кратка случка, която беше обърнала целият ми мироглед.

Блек се бе замислил, къде ли ще отиде тя.Потърси я тук-там, но не я намери, след което се озова в Общежитията.Крачейки от етаж до етаж, той долепяше ухо до всяка врата която видеше пред себе си, с надеждата да чуе гласът и.Докато вървеше, не гледаше дори в краката си.На няколко пъти се спъваше по пътя си, дори неволно се бе облегнал на една от вратите, която не бе заключена и той падна в стаята.Мислеше си за целувката на Дориан.Неволна, невинна ...но защо изпита срам? Той също имаше желание да я целуне, но нямаше тази смелост...много отдавна.Още когато я видя да свири на кея, а след това се хвърли в топлите води непосредствено до голото и тяло.Тогава той изпитваше силна психическа възбуда, която не би могъл да опише и изкусен писател.Сърцето му биеше силно, кожата му настръхваше, но не и от водата.Сега се чувстваше по същият начин, но леко объркан. *Кой бяга когато те целува?* - бе единствената мисъл която се въртеше сега в главата му.
Достигна и последната стая в общежитията.Последен безнадежден опит да намери човекът който го накара да се усмихне.Доближи се до вратата и леко постави ръката си върху нея, а след това допря и ухо.И той я чу! Чу гласът и! Онзи така приятен глас, който винаги караше стомаха му да се свива на топка.Но този път, гласът изпитваше болка.Блек се отдръпна стреснато от вратата, опитвайки се да не се стовари пак в поредната стая и да я изплаши.После пак се приближи и се заслуша.Явно тя стоеше вътре сама и плачеше заради него.*Но защо?* - запита се той, без да може да си отговори.Отдръпна се леко от вратата и сви юмрук за да почука.Ръката му се спря миг преди да докосне вратата, а очите му се затвориха.Стоеше така няколко секунди, след което отпусна пръстите си и ръката му падна надолу.Заболя го.Вътрешно, нещо в него се смачка на малка топка, която удари сърцето му.Изпита пронизваща болка в главата, а по крайчеца на красивите му очи се появиха две съвсем малки струйки сълзи.Опря ръцете си в касата на вратата, а главата му клюмна надолу.Стискаше очи, а от тях все повече потичаха сълзи.Навсякъде беше толкова тихо.Плачът на Дориан и сълзите на Блек сякаш се сливаха и описваха едно цяло.Едно тъжно същество, което трепне да намери своята половина.Искайки да се докосне до нея и да се слеят в едно цяло.
Блек отвори очи и постоя така няколко секунди.Отдръпна се от вратата, като направи няколко крачки към стълбите по които бе дошъл, след което отново се спря.Обърна глава назад, поглеждайки към вратата.Слушаше как тя плаче, страхувайки се да почука на вратата и.Не искаше да я плаши, защото можеше да не я види повече.За това, обърна глава напред и се остави мракът на коридорите да го погълне.

Леко извадих глава от преградата от ръцете си, която бях сътворила. Имах натрапчивото чувство, че някой ме наблюдава или слуша от някъде. Разтърках челото си.
-Дориан, полудяваш.
Някак си долових аромата му наоколо. Сигурно се беше всмукал в дрехите ми. Вдишах дълбоко само, за да го усетя още веднъж под кожата си. Все пак сладкото спасение винаги е обсипано с познат вкус на отрова. Повтарях си, че той не е за мен. Пожелавах му всичко най-добро, но желанието не си отиваше. Знаех, че мога да се боря с това чувство до последно, но не бях сигурна дали искам да победя. Не исках да бъда спасена, не исках да бъда трезва. Исках го в ума си, загнезден зад очите ми, в сънищата ми, от които нямаше да искам да се будя.
Но знаех, че не мога. Знаех, че не трябва. Бяхме прекалено различни. И йерархически погледнато и в нивото ни. Той е аристократ, аз бях обикновена убийца. Той има нужда да бъде "спасен". Как мога аз да го спася, като дори не знаех целта на собственото ми съществуване?
Изправих се на краката си и избърсах сълзите, които вече бяха почнали да попиват по лицето ми. Измих се и реших, че е време да се преоблека. Махнах мантото. Вече не ми пукаше кой ще ме види и кой не. Изкъпах се, топирах косата си и тя придоби разчупен обем. Облякох един скъсан чорапогащник, високи черни ботуши и една рокля. Сложих каишка и кръста си на врата.

Spoiler:

Бях готова. Знаех какво искам да направя и щях да го осъществя. Излезнах и заключих. Аз съм същество на нощта. Изгубена съм в тази тъмнина и така трябваше да си остане. Коя бях, че да променям фактите. Бях се родила като отрепка и щях да умра като такава. И не исках да повличам Блек със себе си. По-добре ще му е без мен. Така може би ще успее да намери това, което иска.

Прибрах се в стаята си и заключих два пъти. Защо? Не знам. Наречете го усещане. Онова странно побиване по гръбначния стълб когато си сам, а месечината ти се усмихва зловещо като тиквата в библиотеката. Можеш да настръхнеш. А ако обичаш това усещане като мен става още по-страшно. Не знаеш дали да се отдадеш на ужаса или умилението.
Легнах и се завих до гърдите, като преди това свалих всичко от себе си и навлякох черен потник с тънки презрамки. Въртях се дълго. Тази проклета месечина и жлъчния й поглед. Изпива ме най-нагло. Знае какво ще ми причини и вътрешно се надявам да успея да я преборя. И все пак и двете знаем, кой ще излезе победител в тази безмълвна хватка. Не след дълго тя затваря клепачите ми без моето желание и поваля булото на съня над лицето ми.
Пътя е осеян с плътни преспи сняг. Босите ми ходила се впиват в грапавата постелка. Те кървят от безбройните бодили, които са се забивали в тях по време на безграничния си път. Черепът на небето сега пламти в адски огньове. Виждам криволичещата му уста как жадно се разтваря за прогнила плът. Скъсаните ми дрехи се свличат още повече и повече от мършавото ми тяло. Вървя с наведена безпомощно глава. Напуканите ми, пресъхнали устни се опитват да кажат нещо, но стона не излиза от гърлото. Кръвта пада от гърдите ми. Стича се по краката и стига до стъпалата, които оставят червени дири по снежнобелия път. Добре познатите ми гарги летят като някакъв краен спасителен спътник, но те са толкова дезориентирани. Сякаш очите им са извадени и не виждат на къде летят. Биват погълнати от небесния череп.....Усещам с всяка кост от трупа си, че се насочвам към него, а бездната му само чака да ме повлече след тях. Искам да спра, но не мога. Тялото ми не се подчинява. На една скала е седнал един омършавял мъртвец. Почти не е останало месо по него. Той държи хармоника в ръце и свири проточена, гибелна мелодия. Очните му дъна гледат през мен, все едно съм невидима. Само мелодията показва съдбата ми. Вече съм близо. На няколко метра от огнените зъби. Усещам как топлината разяжда кожата ми. Още по-близо, и по-близо, и по-близо и ето...... пропадам. Зъбите се затварят. Устата се изкривява в първоначалната усмивка, а аз вътрешно изгарям. Музиката продължава своя безспирен парад.
Събуждам се с опит за вик, но гърлото ме стяга. Хващам го и осъзнавам, че е пресъхнало. Вода...имам нужда от вода. На нощното си шкафче виждам чаша, взимам я и жадно отпивам. Поглеждам към прозореца. Усмивката още стои, а главата ме боли отзад, близо до тила. Вглеждам се в небето, за да разбера кое време е горе-долу. Три! В три часа сутринта гъстата кръв пълзи лениво из вените и сънят е тежък. Душата или дреме в блажено неведение за часа, или се озърта с върховно отчаяние. Средно положение няма. В три часа сутринта светът смъква крещящия грим като стара курва със стъклено око и без нос. Веселието става нелепо и крехко като в замъка на Едгар По, обкръжен от Червената смърт. Ужасът е премазан от скуката. Любовта е само сън.
Сън.... От толкова години това е най-ужасяващата за мен дума. От толкова години това е единственият ми страх. След около половин час стоене така, взираща се в тъмния, дървен под лягам изтощена. До сутринта не заспивам повече.

Нощта минаваше бавно, болезнено бавно. Не можех да заспя, но тишината ме убиваше. Сгушила се, завита до глава гледах в една точка в тавана, като от време на време клепачите ми закриваха големите ми черни очи, в които зениците почти не се открояваха. Студа и мрака доминираха в душата ми.
-Дори-ан.... - чух вик от вън. Сепнах се и рязко се надигнах. Въобразявах ли си? Не, чух го съвсем ясно. Вън имаше някой. После се чуха още гласове - мъжки и женски. Женския ми беше познат, сякаш го бях чула съвсем скоро. За миг се сетих за съня си. Защо?! Нима наистина щеше да се случи нещо толкова бързо. Предпазливо се изнизах от завивките и положих глава до стъклото на прозореца. Не се виждаше нищо освен един тъмен силует.
-Знаете ли къде мога да я намеря? - чу се отдолу. Открехнах резето и се показах, като погледнах навън. На един прозорец разстояние видях лицата на Меропа и някакъв мъж. Значи нейния глас съм чула. После се наведох и извиках ядосано.
-Какво по дя......
Спрях се. Вените ми пулсираха, кожата ми настръхна. Долу стоеше Дани с лукава усмивка и гледаше в небето. Погледите ни се засякоха и очите ми се разшириха при вида на красивото му, бледо лице. Ирисите му светеха в сребристо на лунната светлина. Усетих как сърцето ми се блъска от едната стена в другата.
-Ти?.... - успях да продумам едвам, но достатъчно силно, че да ме чуе. Той направи някакво доволно движение с ръка, без да сваля усмивката от устните си, в знак, че най-накрая ме е открил. Видях как почна да пристъпва към имението с бавни, сигурни крачки. Тръшнах прозореца и го заключих. Облегнах се на стената. Дишането ми бе учестено. Студен въздух излизаше от устата ми. Трябваше да направя нещо. Всеки момент щеше да е при мен. Ако избягам? Не, не е в мой стил. Никога не съм бягала от опасностите. Съзрях малката си кама на нощния шкаф. Грабнах я и бързо я скрих зад гърба си, като я застопорих в разкъсания си чорапогащник, така че да не се вижда. После изтичах от страни на вратата. В момента, в който влезеше щях да направя стоя опит за атака.
Поех си дъх и с трепет зачаках........

Не след дълго и Дани пристигна пред стаята на Дориан.Полута се малко по стълбищата, поогледа коридорите и красивите картини окачени по стените.
* Стая 10.Защо ли се криеш чак накрая? * - помисли си той.
Застана пред малката дървена врата и почука няколко пъти.Постоя около една минута без да помръдва, но след като никой не му отвори, повтори почукванията.Пак никой... последваха трети път, но с доста по-интензивни и силни удари.
Това малко го издразни.Реши да не си го изкарва все още на частната собственост около себе си, защото не искаше да плаща чужди вещи, за това просто сви юмрук и блъсна няколко пъти по вратата.

- Хайде дребосък, знам че си вътре.Отвори ми като добро момиче и няма да те докосна с пръст. - обеща и той.В момента нямаше нуждата да убива някого дори от скука, а просто да свърши това, за което бе дошъл...

-Мамка му. - изпсувах. Какво трябваше да направя в този случай? Ако не му отворя с лекота можеше просто да събори вратата и да вдигне такава шумотевица, че щеше да събуди и мъртвите в гробовете им. След няколко мига на мисловна дейност най-накрая реших да действам. Нямах голям избор. Не вярвах на обещанията и думите му, затова положих едната си ръка на камата за всеки случай, а с другата врътнах ключа и патрона изщрака. Чу се възклицание от другата страна. Нещо като "Оооууу'' Колко очарован беше само. Предадох си най-безличния поглед, който можех - студен и безинтересен. Натиснах дръжката и бавно отворих. Пред мен стоеше Дани с цялата си прелест. Качулката му падаше по гърба, усмихваше ми се самодоволно. Аз на свой ред стоях с рокличката до бедрата, с разкъсан чорапогащник, все още не много малка синина на бузата и ръка зад гърба. Гледах го и осъзнавах колко много го мразя всъщност и не заради раната ми, отколкото защото усещах колко много всъщност си приличаме двамата - непукисти, готови винаги за действие, със студена кръв течаща във вените ни. Мразех го и в същото време има нещо, което ме привличаше незнайно защо. И не беше като това привличане към Клавдий. Беше нещо много по-различно, което не можех да си обясня колкото и да се мъчех.
-Какво искаш? - попитах накрая с безразличен тон.

Дани се усмихна и бутна вратата леко с ръка.Тя се отвори широко, откривайки изцяло тялото на Дориан.
- Дориа-ан, скъпа моя! - подвикна той, като все още се усмихваше най-нагло, сякаш бяха стари приятели които не се бяха виждали отдавна.Не обърна особено внимание на въпроса и, нито на синината която и бе оставил върху красивото лице, а направо нахълта в стаята без да бъде поканен.Нe обърна особено внимание на въпроса и.Заоглежда стаята, търсеше си удобно място на което да се настани удобно.Погледна разхвърляното и легло, в което тя до преди малко се излежаваше, а след това се настани на единият му ръб.

- Имам задача за теб, която те съветвам да приемеш, ако ти е мил живота на твоят принц.Тъй като успя миналият път да му помогнеш, а след това той не дойде на "Леденото Езеро', ще трябва ти да свършиш черната работа.
Дориан стоеше и недоумяваше за какво му говори, но той не спря с разказа си.Извади навит лист хартия от джоба си, като го подхвърли към нея.Тя го хвана с лекота а той и зарече :
- Не го чети сега! Това скъпа Дориан, беше задачата на Клавдий.Той работи за мен като снабдител.А по-точно - снабдител на трупове.Този път, обаче ти трябва да свършиш работата вместо него.Не знам как ще ми ги намериш, как ще ги доставиш си е твоя работа.На листа ще намериш какво точно ми трябва и мястото на където ще те чакам след два дни.
Дани бръкна в джоба си и извади малка кесия със златни монети която хвърли в краката на Дориан.
- 100 злато сега, другата половина след като си свършиш работата.



Бележката :

Spoiler:

-И защо трябва да ти помагам? - казах пренебрежително. Това ми оставаше - да работя за този перко. -Просто намери Клавидий и му дай заръките си. Аз да не съм му бавачка?
Въпреки, че усещах близост към Клав и то не малка не смятах да падам в кюпа заради него. Преди всичко гледах собствената си кожа и чак тази на другите. И защо по дяволите снабдяваше Дани с трупове? Тук нещо намирисваше и не ми харесваше.

Дани се вбеси.Мразеше когато някой му отказва, а това си пролича.Изведнъж усмивката му изчезна, а на нея се появи мрачният поглед с който гледаше Клавдий докато го риташе покрай огъня в гората.Примигна един път, като след отварянето на очите си заби поглед в Дориан.Той скочи от леглото, като не му отне много време да застане пред нея и да я сграбчи със силните си ръце.Хвана я през кръста, като тръшна тялото и в стената.Приближи лицето си до нейното и и заповяда :

- Ако до два дни не ми донесеш труповете, ти ще си единият от тях.Ясен ли съм?
Погледът му бе смразяващ.Гледаше в нея сякаш току щеше да стисне ръцете си и да разкъса тялото и, но в интерес на истината просто я бе опрял в стената достатъчно удобно, за да не му избяга или да се налага да призовава магията си.

Видях как погледът му се променя и от спокоен стана плашещ. Скочи и за няколко секунди се озовах тръшната в стената. Тялото му ме притискаше така, че да не мога да мърдам. Усещах всяка една част от трупа му върху моя. Лицето му се приближи до моето.
- Ако до два дни не ми донесеш труповете, ти ще си единият от тях. Ясен ли съм?
От дъхът му ме побиваха тръпки и все пак.... все пак не се страхувах....Защо беше така? Защо не можех да изпитам това толкова човешко чувство? Беше напълно нормално, инстинктивно даже. Защо душата ми бе толкова ледена, че през нея не можеше да се процеди почти никаква емоция освен апатията? Ненавиждах се заради това. Пред него трябваше да треперя. Осъзнавах идеално, че е много по-силен от мен, от Клавдий, че и от още много. Мощта се виждаше в очите му. Но, не вместо това аз стоях със студен, безличен поглед и ми беше все едно дали ще отнеме живота ми или не. Толкова ли ми липсваше живец, желание за живот? Дали приемах съществуването си за даденост или просто то беше безпричинно? По-скоро второто! Може би точно затова обичах да гледам как хората умират - защото в тези моменти бяха най-истински. Може би и точно затова аз се впусках в плеада след плеада от опасности - за да се почувствам и аз истинска и жива. Но уви до сега не бях успяла...
-Не е разумно да плашиш със смърт мъртвеца. - казах с глух глас, показващ нищото, с очи дълбоки като бездна, в които можеше да се изгубиш и нямаше шанс за изплуване обратно. Просто щяха да те погълнат безмилостно. Аз не само обичах да отнемам животи. Обичах да отнемам души!
-Ще го направя. - изрекох след малко. Защо? От скука! От тази скука, която някой ден щеше да ме погуби. -А сега се разкарай от стаята ми! - заповядах накрая с такава омраза, с такава решителност, че имах чувството как всеки момент ще се опитам да му отхапя гръкляна, въпреки преимуществото му. В този момент се зарекох, че някой ден ще изтръгна сърцето му.

Малката го гледаше с пренебрежение докато изричаше думите.Имаше нещо в нея което го дразнеше толкова много, но все още не можеше да открие какво е то.
Дани отпусна ръцете си, като я свали на земята.Оправи презрамките на роклята и от които едната се бе свлякла под рамото и, след което постави ръката си на главата и и разтърка енергично като разроши косата и.

- Разбира се че ще го направиш.Имаш ли избор? - засмя се след думите си, след което и пожела лека нощ.Замина си от стаята така, както бе и пристигнал.Неочаквано, безцеремонно, егоистично.Сякаш беше единствен и неповторим и всички трябва да му се прекланят.Дори не се обърна на излизане.Затвори вратата зад себе си а стъпките му отшумяха в нощта.



/ Дориан, Свободно РП /

Когато ме докосна стоях като мъртвец, който вкарват в ред за последно преди да го положат в ковчега. Вратата се затвори. Положих длан на лицето си като го закрих. Мускулите ми почнаха да се свиват като в конвулс.
-Ха...хаха...хаххааха......хахахахахахаха......... - смехът ми се разливаше из стаята и коридора - истеричен, злокобен, като на луд човек. Смеех се без да спра. Махнах ръката си. Ако някой ме видеше от страни щеше да помисли, че съм напълно полудяла, изперкала. Смеех се на себе си, на съдбата. Проклинах я и в същото време я заплювах най-безцеремонно.
-Трупове.....трупове.... - говорех несвързано, с животински бяс в очите. Наближаващите убийства караха кръвта ми да циркулира по-бързо. Смъртното предусещане изпълваше гърдите ми с необяснимо желание. Желание за болка, за кръв, за жертва..... Наистина бях една безмилостна убийца, събирач на човешки души и не можех да избягам от тази жажда. Беше най-истинското нещо в мизерния ми живот.
Крачех като в транс. Даже не усетих как бях стигнала до дрешника си и бях заменила старите си дрехи с нови - тъмни като сърцето ми и червени като кръвта, която щях да събера. Прибрах ножа си в колана. Излезнах от стаята така както крачех по снежната земя в съня си. Тази вечер залезът щеше да бъде кървав, а аз щях да съм палача.

Прибрах се пушейки като комин. Изпуших сигурно две цигари за малкото време, което ми отнемаше да взема разстоянието от Погребалното бюро до последния етаж на имението. След като изпуших и тази цигара, отворих прозореца и хвърлих фаса си. Беше още обяд, а не чувствах глад, жажда. Само умора и нужда от сън. Прекарах поредната безсънна нощ затова се съблякох и легна. Спала съм сигурно четири-пет часа, защото когато се събудих наближаваше пет. Време беше да отида в града. Станах и моментално влезнах в банята. Изкъпах се с гореща вода, която до някъде неутрализира студената ми кожа и й предаде някаква що годе нормална телесна температура поне за известно време. Излезнах от банята и се изсуших. Хванах косата си на кок, а от пред и от зад падаха небрежно няколко кичура. Сложих на врата си черна кожена каишка, която зае достойно място до кръста ми. Огледах се в огледалото. Положих черен грим на големите ми клепачи, които подчертаваха идеално обицата на веждата ми. Сложих големи халки и на ушите си, а тази на устната подчертах с тъмно червило. Отворих гардероба си и веднага фиксирах това, което исках. Извадих от там една много къса черна рокля, чиято горна част беше корсет и едни черни чорапи дълги малко над коленете. Върху тях поставих черни отворени обувки с висок ток.

Spoiler:

Spoiler:

На ръцете си поставих черни дантелени ръкавици с отрязани пръсти. Взех пари и ги скрих в чорапа си, а ножа си в другия. Не ми се носеше чанта. Не ги обичах. Завъртях се няколко пъти и в полезрението ми попадна кесията на Дани, която стоеше на земята. Намръщих се, взех я и също я прибрах със себе си. Излезнах. Беше време да намеря първата си жертва.

Стигнахме до общежитията и по-точно до моята стая. Геш постави Меропа на крака и ми помогна да я вкараме. Пожела ни лека нощ, каза ни да внимаваме и ни остави. Имаше да поправя списъци. Явно щеше да уважи молбата на Морт, но се разбрахме докато новата й стая е готова да остане при мен. Вкарах я вътре. Първото нещо, което ми направи впечатление бе, че в стаята ми се въргаляха мъжки дрехи. Какво по...? Да не би да ми бяха натресли съквартирант докато ме е нямало? Добре, но каквото и да беше нямаше никой и не се усещаше чужда миризма. Може да е умрял преждевременно. Хахаха....ако случая беше такъв още по-добре за мен.
Подхванах момичето през рамото и я повлякох към банята. Настаних я във ваната и пуснах топлата вода. Горещата вана щеше да отпусне мускулите й и да изчисти засъхналата кръв. Определено щеше да й послужи освежаващо.
-Стой колкото време искаш. - напънах се да й се усмихна благо, оставих я сама с мислите й и се върнах в същината на стаята. Махнах дрехите си и облякох една дълга до бедрата тениска. Отидох до масата и се подпрях на нея, като хванах с другата си ръка челото.
-Дориан...Дориан....защо все на теб.
Изтласках се рязко. Не обичах да се самосъжалявам и нямаше да го направя и сега. Запалих цигара, отворих прозореца и се загледах през него докато чакам Меропа. Напълно се вглабих в най-различните мисли, които се блъскаха в главата ми - за Феникс, за Арадел, за момичето в съседното помещение, за Дрейк.... чак главата да те заболи от толкова мислене.

-Нещо интересно?
Сепнах се и се обърнах. Значи вече беше излезнала. Изглеждаше по-добре. Това си беше облекчение. Извърнах пак глава към нощта, луната, звездите и всички онези нощни твари, от които малките деца се страхуваха. Вярваха, че ще изпълзят изпод леглата им и ще отнемат невинността им в съня им.
-Просто мисли..... - изрекох глухо. Истината беше, че сърцето ме свиваше. Свиваше ме от липса. Липсата на...на...нещо истинско в скапания ми самотен живот. А тъкмо когато го намерих трябваше да го оставя. Спомени! Спомените не хранят душата. А когато се върнах заварих какво? Нищета. Празен поглед, леден глас, нежелаещ да е близо до мен дори пет минути и ранени тела. Дом сладък дом, нали? Каква гавра само...
-Мисли за... - продължих все толкова глухо сякаш се бях изгубила в себе си. -...За един друг свят. Толкова различен от нашия. Свят, който ти позволява да мечтаеш, да въобразяваш, да рисуваш с цветовете на душата си. Този тук не ни дава тази възможност. Заклещва ни и ни смазва със студения си въздух, кръвта оплискана по стените на сградите, задушната миризма от уличните шахти. Миризма на каторга, на проказа. И против волята ти ти се сливаш с интериора докато неусетно не се превърнеш в част от него. Губиш наивността си. Почваш да се радваш от чуждото нещастие. Гледката на проливаща се кръв е дар за очите ти.
Затворих клепачите си.
-Кажи ми, нормално ли е да мразиш и в същото време да обичаш живота си? Да го проклинаш, но и да знаеш, че не искаш да го промениш. Да знаеш, че си изтезаваща се душа, но в същото време да изтезаваш другите.
Не знам какво ми ставаше. Защо говорих тези неща, защо ги усещах. Ръцете ми се отпуснаха и цигарата падна на пода, многозначително въртяща се без да спре където и да е. Тялото ми се сви в себе си и малко по малко почнах да се спускам надолу, докато накрая не се озовах на колене, увила ръце около раменете си. Сълзите ми течаха като река, неспособни да спрат. За първи път в живота си плачех от мъка. За първи път си позволявах да разкрия тази част от себе си пред някой. Винаги ревниво пазех чувствата си, страхувайки се някой да не ги използва срещу мен, но сега не намирах светлина в тунела. Просто не намирах....
-Чувствам се....толкова...самотна....Просто...толкова самотна.....
Наведох глава и я забих в пода, мокрейки го със сълзите си. Плача ми се премеси с насечен глас. Къде бяха Дрейк и Арадел сега? Защо не са до мен? Защо изобщо имах нужда от тях? Мразех се за това, че изпитвам нужда. Знаех, че ще са по-добре без мен. Поне Дрейк. Да, той не трябваше да ме приближава. Аз също нямаше да го търся. Не исках да му причиня мъка така както на Клавдий. Бяхме обречени. И защо се разплаках пред Меропа? Не трябваше. Тя също си имаше проблеми. Моята самота и мизерия бяха нищо в сравнение с нейните терзания. Но не можех да спра колкото и да се опитвах.