Стая 010

First topic message reminder :

Стаята е за двама. Разполага с баня, две легла, двукрил гардероб, маса, шкаф и прозорец. Ако ученикът иска може да дообзавежда стаята си по личният си вкус.

Меропа дойде до мен и ме прегърна изотзад. Преди само ден Арадел беше на нейно място и макар че не исках, а и не можех да ги разделям, защото двете бяха коренни противоположности, не мога да не призная, че тази топла прегръдка, несъпътствана от нито една излишна дума, не ме утеши. Или по-точно не ме утеши, но ме върна в реалността, в Тук и Сега. Изправих се, благодарих й и избърсах сълзите си. Може би беше лоша идея да показвам емоции пред чуждите хора, всъщност пред хората като цяло. Когато се окопитих си наложих да й се усмихна колкото мога, за да се успокои също.
-Да си лягаме... - казах накрая. И двете бяхме изморени и имахме нужда от почивка или поне тя. Аз имах други планове, но нямаше да й ги разкривам, за да не се притеснява напразно. Морт кимна в разбиране и след няма и десет минути и двете си бяхме в леглата.
-Надявам се тук да ти е удобно, можеш да останеш колкото искаш. Лека нощ...зайче. - опитах се да имитирам Геш. Загасихме осветлението и скоро чух лекото, вече спокойно дишане на девойката. Беше заспала.
Стоях в леглото си и гледах тавана като се опитвах да рисувам мислено форми със светлосенките. Не ми се получаваше много, имах нужда от нещо и беше време да си го набавя. Измъкнах се тихо от постелката си и махнах дългата тениска. Обух си едни къси черни, спортни панталони до дупето и един бял спортен потник с тънки презрамки. Излезнах от стаята като оставих познатата си да се възстановява.

Отворих вратата и заварих стаята празна. Меропа я нямаше - още по-добре. Не можех да се занимавам сега с нея, нямах време. Май щеше да се окаже, че моите проблеми са доста по-големи от нейните, в крайна сметка. Или може би само така си мислех. Няма значение. Не трябваше да знае, за да не се забърка допълнително. Колкото по-малко знаеше, толкова по-добре за нея. Запалих цигара, а пръстите ми нервно трепереха. Нямах никакво време. Очаквах всеки момент я Боунс, я някой друг да нахлуе и това да е края. А даже не знаех защо е всичко това. Но щях да разбера. Бога ми, щях да разбера. Защо тъпите видения действаха повече за другите отколкото за мен. Ту дарба, ту не в моя полза. Много хубаво, няма що. Изхвърлих фаса през прозореца и почнах да събирам багажа си в мърлявата чанта наподобяваща мешка, с която и дойдох тук преди месец и нещо. Натъпках дрехите си по възможно най-бързия начин, прибрах виолата в калъфа си, взех единствената си кама и всичко друго, което имах. А то не бе много. Свалих сегашните си дрехи, а на тяхно място облякох една дълга бяла рокля, без ръкави и презрамки, разперена като на балерина, само че до краката. Обувки не сложих. Защо? Не знам, не ме питайте. Не бях на себе си. Трескаво тършувах и се мъчех да свърша възможно най-скоро. Накрая когато всичко беше готово взех един лист и написах на него : "Оставям стаята си на теб. Дориан!" Положих я на масата, сигурна, че Меропа ще я намери. Нека да я ползва както реши за добре и дано на онзи нейн принц му окапе косата.
Запалих поредната цигара и отидох до вратата. Огледах помещението. Макар и за малко препитаване тук имаше доста спомени. Доста безсънни нощи. Челото ме заболя остро. Разтърках го. Беше време да вървя. Излезнах като оставих вратата широко отворена.

Меропа се хвърли върху леглото и се зави презглава. Колко беше хубаво! Сама, заключена, изолирана от целия свят. Нямаше да се мръдне оттук... Девойката прекара така десетина минути в самоубийствени мисли, когато постепенно почна да се унася. Неусетно потъна в лека дрямка, което й донесе доста голямо облекчение (макар тя да не го осъзнаваше - все пак спеше). Поне за кратко се бе откъснала от цялото напрежение.
Изведнъж в главата й почнаха да прехвърчат картини, които май се опитваха да минат за сън. Но опитът им беше доста неуспешен, защото между тях нямаше никаква връзка. Липсваше всякаква логика.
Първо някакво червенокосо дете й подаде водна лилия, после изведнъж се оказа завързана върху релсите на приближаващ влак. Внезапно почна да се дави в банята си, насетне я подгони армия мравки. После, незнайно защо, видя Доран да плаче и няколко сака, които се гонеха около нея (?!) Тогава приятелката й се ядоса и се опита да ритне един от тях, когато прозвуча мъжки глас:
- Чакай, нека ти помогна.
И един крак се засили мощно, изпращайки го чак до облаците. Ненадейно обаче сакът се превърна в Меропа и тя почна да пада надолу, докато не се разби с писък на земята. Тогава около нея се струпа тълпа от ученици, която почна да се хили и да я сочи с пръст. И точно когато щеше да им изкрещи какво ги прихваща и защо не й помогнат, един младеж се обади с насмешка:
- Ей, Боунс, не знаех, че показното ти е как да те напердаши момиче.
В този миг Меропа се събуди.
Когато се освести, се почувства глупаво.
Що. за. сън. бе. сънувала, ПО ДЯВОЛИТЕ??????
Изведнъж отвън се дочуха аплодисменти. Това разпали любопитството й тя отиде до прозореца, за да разбере какво става.

Открехнах вратата напълно безшумно и също толкова безшумно влязох вътре. Меропа седеше на прозореца и гледаше случващото се долу. Беше толкова заплесната, че изобщо не ме усети. Чудесно!
Сложих 24 каратова усмивка на лицето си и престъпвах на пръсти. Стигнах зад гърба й и вдигнах ръка. Грабнах Меропа през кръста. Тя се уплаши и понечи да извика, но с вдигнатата си й запуших устата.
-Шшштттт. Аз съм.
Пуснах я и тя рязко се обърна. Изражението й показваше изумление, стрес, невярване, радост и какво ли не в едно. А аз все още стоях ухилена.
-Виждам, че се грижиш добре за стаята ми. - казах остроумно.

Меропа зяпаше невярващо Дориан с широко отворена уста. Нима бе възможно??? Дали все още не сънуваше?? Но не, това бе самата реалност. Приятелката й стоеше пред нея ухилено, със сияещо лице.
- Виждам, че се грижиш добре за стаята ми. - бе първото нещо, което чу да казва. Но вместо да отговори, вместо да каже нещо изобщо, къдравокоската се спусна към нея и я прегърна толкова силно, че направо щеше да й строши кокалите. Дълго време не искаше да я пусне, но когато най-сетне го направи, Дориан можеше да види, че от очите й се стичат радостни сълзи.
- Боже Господи! - прошепна с треперещ глас девойката - Не мога да повярвам, не мога да повярвам. Не знаеш колко много се тревожех за теб!!!
След което се разплака от облекчение.
- Кажи ми какво се случи? Нямаш идея какви мисли ми минаха през главата! Чакай, седни, а аз... - огледа се наоколо, сякаш се опитваше да намери нещо. Накрая извика едно победоносно "аха!", обърна се към шкафа и извади от него един шоколад. Не бе толкова вкусен като тези на Виктор, но все пак притежаваше известни качества. - Знам, че много го харесваш. Заповядай! - подаде й го с тресяща се ръка и ентусиазма на малко дете.
ДОРИАН ДОРИАН ДОРИАН
Меропа си тананикаше наум името й като песничка
НЕ БЕ ВЪЗМОЖНО
.........НАЙ-ПОСЛЕ!!!!!!!!!!
- Да знаеш, че си много красива...! Много ти отива с бяла рокля и на рибена кост! Толкова е интересно, особено при цвета на косата ти! - Девойката не можеше да й се нарадва.

Погледнах надолу и после махнах нехайно с ръка.
-Мани я тая работа.
И седнах като се усмихнах на шоколада. Да, тя бе първата, която ми даде шоколад, за което й благодарях. Отчупих си един блок и го лапнах. Не бях гладна, но шоколад нямаше да откажа.
-Изглеждаш добре. - констатирах като й се нарадвах, а тя стоеше и се хилеше на среща ми като малко дете.
Не се чувствах много комфортно тук. Макар че прекарах доста време в тази стая идеята, че мъжът, който иска да ме улови или и по-лошо е долу и гласът му даже се чува до тук ме караше да се изнервям, а и инстинкта ми за самосъхранение се обади. Но Морт чакаше отговори. Изправих се и погледнах леко през прозореца.
-Виж всичко с времето си. Ще ти обясня, но нека първо да се разкараме от тук.
Момичето скочи с ентусиазъм.
-Добре, ще отидем където искаш. Само кажи.
И тръгна спокойно и радостно към вратата, но я хванах за рамото и я спрях.
-Чакай малко.
Погледнах пак навън и видях, че хората се разпръсват, а Боунс влезе в имението.
-Не от тук. - и я дръпнах - От тук! - посочих й дупката в стената.
-Ама как така?
-Така. - засмях се и освободих магията си. Тя обхвана и двете ни. Първо подхванах нея и внимателно с менталните умения, на които ни бяха учили я прекарах през отвора и я спуснах надолу. Когато се приземи безпроблемно погледнах надолу и прецених колко метра ме делят от земята. Бяхме на третия етаж. Вдигнах рамене:
-Какво толкова.
И просто скочих. Приземих се в клекнало положение, на едно ходило и на едно коляно, а с лявата си длан се подпирах. Изправих се и се ухилих.
-Да вървим.
Хванах я за китката и я задърпах колкото се може по-бързо. След минута бяхме извън къщата и поехме по посока на града.

Когато Меропа се събуди, първото нещо, което усети, бе, че тялото й е капнало от изтощение. Като цяло й трябваше малко време, за да се опомни. Спомените бавно нахлуваха в главата й, възстановяваха се точно такива, каквито бяха в момента на прекъсването им. Мъката я блъсна в гърдите като стотици тонове ударна вълна.
После изведнъж я осени, че някак си се бе озовала в спалнята от столовата. Спалнята... спалнята на Дориан. В гърлото на девойката заседна дебела буца. Морт всеки момент щеше да се разплаче. Заобикалящият я интериор я блъскаше отвсякъде с покрусителна енергия. Трябваше да излезе оттук... Тези... тези стени.... Устните на девойката се разтрепераха.
В този миг тя зърна човешка фигура в стаята. Това, разбира се, й изкара ангелите и некромансърката, подскачайки лекичко, рязко обърна глава настрани.
Беше....
Виктор????
Челюстта й още малко щеше да се удари в земята.
Как така?!
Освен това.. изглеждаше загрижен??
Девойчето се разтрепери от студ. В самото помещение температурата бе приятна, но мисълта за Дориан караше цялото същество на Меропа да се превърне в безжизнено парче месо.
- Вики... - без да иска изтърси момичето, което очевидно не бе на себе си. - Благодаря ти...
Очите й се наляха със сълзи.
Младежът я наблюдаваше безизразно - очевидно не искаше да разкрива емоциите си пред нея. Но тя го познаваше добре и много добре разбираше какво се случва в душата му - в момента гореше от такова любопитство, че вътрешностите му направо щяха да изврят. Но за нищо на света нямаше да преглътне гордостта си и да попита.
- Благодаря ти.... Ти си толкова мил с мен, въпреки всичко. Вече съм наред.... Или поне почвам да се оправям. Просто получих не много приятна новина и ... нервите ми не издържаха.
Виктор само и единствено я гледаше, взрян право в очите й, без да мигне или помръдне за миг.
Той много добре знаеше, че положението явно е сериозно. Меропа беше чувствителна, да, ранима, но да изпадне в такава криза... Боже, та тя приличаше на мощи... Все едно че я бяха върнали обратно от гроба. Но какво ли можеше да бъде? Дали....?, обзе го съмнение. Лушиъс бе изчезнал без всякакво обяснение. Ами ако нещо му се бе случило? Въпреки отвратителното държание на учителя, къдрокоско усети как искрено се изплашва. Всъщност след всичко преживяно, дали по-малко или повече помийно, бе започнал да изпитва уважение и благодарност към онзи мъж. Сега бе жив благодарение на него. А това бе много по-важно, отколкото да получава мили очички, нали? Сестра му обичаше да се глези, но режеше главите на близките си на поразия.... Така че... Вики се надяваше нищо лошо да не го е сполетяло....
- Меропа, нали не е Лушиъс?
Девойката го погледна като гръмната.
Тя ли се бъркаше, или долавяше загриженост в гласа му...? И дори.... тревога?
Нима това пред нея наистина бе Виктор?
- Не, не е той.... - отвърня тя съсипано, прозвучавайки като умираща гарга. - Въпреки че Бог знае какво се случва и с него.... Мои си работи. Нищо сериозно. - излъга го тя в безсилен опит да притъпи съмненията му.
- Добре тогава. - отвърна младежът, на когото му бе много ясно, че това не е истината. Щом тя не искаше да му сподели, тогава не желаеше и да разбира. Нямаше какво повече да прави тук, а Таня сигурно го чакаше, така че... - Радвам се, че се съвзе.
- Отново ти благодаря.. - сконфузено отговори девойката. Разговорът между тях вървеше мудно, неловко и неестествено, все едно да се опиташ да напъхаш слон в ухо на игла. Разменянето на любезности помежду им на този етап си бе трудоемка работа.
Младежът, вече стигнал до вратата, се обърна, кимна с разбиране и после... излезе.

Меропа се прибра в стаята си съкрушена. През целия път Геш не бе обелил и дума. Той, който винаги се държеше игриво, закачливо, с една сладка и чаровна налудничавост, бе станал по-трезвен и от ученик на финалния си изпит. Изражението на лицето му бе коренно различно. Сякаш не беше себе си. Тялото му бе същото, но ... и не беше. Тази сериозност го променяше, изкривяваше познатия образ, или по-точно връщаше изкривяването обратно в реалността. Непосилно е да видиш принципно своеобразно детското му лице толкова зряло и притихнало. Това действаше на момичето още по-вледеняващо... Леденият северняк, в комбинация с умиращия кървавочервен залез, размиващата се в далечината пустота и сключените на челото на домакина вежди, в които нямаше нищо по-особняшко, отколкото на всеки нормален човек, плашеше девойката до безкрайност. Да, може да се каже, че вече го бе виждала един път така. В покоите на Себастиян също бе загубил заешкото си поведение, но... чак толкова. Никога. Беше буквално като воин в смъртна опасност.
Съцето на Меропа се късаше... Знаете, че човек никога не иска да губи надежда, дори когато изглежда глупаво да продължава, но с всяка измината секунда се обезверяваше все повече. Ако при научаването на вестта бе почувствала как пронизват сърцето й с нож, то сега ... би могло да се каже, че й го взривиха с фойерверка. Фойерверка, експлодирала в отчаяние.
Не беше възможно...
Не можеше да е загинала...
Не, не, не, не искаше да го повярва.
В главата й отново нахлуха спомените им, пресни-пресни, все едно че вчера се бяха размотавали безгрижно в Найтмер. Широката, искрена усмивка на До, блеснала в един мъничък триумфиращ момент на щастието сред океана от беди, не можеше да престане да витае из въображението й като дух бродник, орисан на наказанието да я преследва и измъчва за вечни времена. Не бе възможно тази усмивка да е изчезнала. Дориан бе толкова пълна с енергия, сила, воля, кураж. Никога не бе виждала толкова храбър и достолепен човек като нея. И... идеята, че...
Но какво би могло да се е случило? Джамелия бе заявила ясно, че такъв човек като Дориан вече не съществува. И Дрейк бе потънал вдън земя. Все знаци, които не говореха никак добре...
Единствената мъничка светлинка, една искрица сред вакуума на космоса, продължаваше да поддържа Меропа да не рухне духом. Вещицата бе уточнила, че не е казала "мъртва". Това многозначително и неразбираемо изказване караше Морт да продължава да вярва, макар и наивно, че все пак има шанс... Да, някакъв, поне ей тоничък шанс...
Девойката дълго време плака, скафандирана под одеялата си. Плака, докато не й останаха сили и единственото, което й удаваше да направи, бе да лежи и да усеща как я боли, боли, боли...

Геш отвори вратата с резервните си ключове, които имаше за всяка една стая и влезе вътре, носейки некромансърката като труп. Положи я на леглото й и отиде в банята да измие лицето си. За броени моменти изтрезня напълно. Когато се върна видя, че тя кротко си спи и най-вероятно нямаше да се събуди чак до сутринта. Още по-добре, щеше да си почине от всичко и всички. Имаше нужда. Той също. Затова реши да не се застоява много. Отиде до нея, зави я до гърдите и се отправи към изхода. Загаси лампата, погледна я за последно и напусна стаята й. Запъти се към собственият си кабинет, за да се отдаде на същата сладка дрямка, без да му се налага да се нокаутира излишно.

/Бо пиши как се събуждаш и отиваш в погребалното бюро./

На сутринта Меропа се събуди с режеща болка в главата. Тя разтри мястото, първоначално не можейки да се сети откъде накде пък се бе взело това натъртване. Тогава обаче нахлуха спомените от вчера, включително мръсното предложение на момчето и сблъсъка с лапмата.
Изведнъж я обзе паническа трегова. Ами ако.... ? Девойката се изправи мълниеносно, с огромната надежда, че няма да завари някой възползвал се, непознат, гнусен мъж до себе си. За голямо щастие обаче се намери в собствената си стая, без изглед да се е случвало каквото и да било, защото все още беше с дрехите от предния ден.
Огромно облекчение се разля в гърдите й..
Слава богу!!
Щеше да бъде ужасно, ако някой си случаен идиот я бе изнасилил като за един "незабравим" първи път. Но Геш никога не би го позволил, колкото и пиян да е бил....
Девойката стана, изкъпа се, облече се в нови дрехи (господи, колко мръсна се бе чувствала) и излезе от стаята.

Когато се прибра в стаята си, Меропа просто се просна на леглото без даже да си прави труда да се съблича. Май че почваше да се разболява. Досега си мислеше, че дискомфортът се дължи на случката с чудовището, но сега усети, че май причината бе другаде,.. а именно ледените керемиди, които хубавичко я бяха обляли с коварната си студенина. Меропа усещаше тежест в гърдите си, която й пречеше да диша, гадеше й се, когато си държеше главата вдигната... О, супер. Просто гениална идея - да иде на покрива. Освен че едва не се бе превърнала във вечерята на гаргойл, бе лепнала и настинка. Отдавна не се бе разболявала (прокълнатите са по-издръжливи на лоши условия и всякакви бацили, тъй като територията им е препълнена с тях и иначе биха били обречени на масови епидемии) и сега просто й се струваше най-отвратителното нещо на света. Ето че вече бе почнало и да я втриса. Девойката хубаво се уви в трите си ката одеяла, но уви - не й помагаха. Изобщо не можеха да вдъхнат топлинка на вкочаненото й тяло, което шаваше отчаяно и премръзнало под безличния допир на един спасител, който не можеше да си изпълни предназначението.
Изведнъж я блъсна неистовото желание да иде и да повърне. Само дето нямаше сили да стане и да го направи. А и знаете как е... когато човек е в това състояние, обикновено потиска жалбите на тялото си и търпи всичко стоически заради някакво необяснимо убеждение, че по възможност никога не бива да се повръща и ако можеш да го предотвратиш, толкова по-добре.
Най-добре да се опита да заспи... да... сънят лекува, нали така? Щеше да й бъде трудно.. но все пак, когато се опита да престане да мисли, най-сетне се унесе и потъна в неспокойна дрямка, която я караше да се върти, цялата плувнала в леден пот в продължение на цялата нощ.
Когато се събуди на сутринта, Меропа не се чувстваше много по-добре, но все пак.. в известна степен сънят действително й бе помогнал. Много й се искаше да се поддаде на изкушението да продължи да си спи, но трябваше да стане и да отиде в Погребалното бюро. Затова, макар че цялата се тресеше от студ и от гадене, некромансърката си тегли един горещ душ, който малко от малко да я посгрее и се преоблече в най-топлите си дрехи. Не помогна безкрайно много, челото й гореше, но... какво да се прави. Да беше му мислила навремето.

Легълце, легълце, скъпо легълце... Най-после!
Такива бяха мислите на проскащата се Меропа, когато най-после се бе добрала до стаята си. Бе имала чувството, че никога няма да стигне дотук. Направо .. бе се чувствала като някой изгубен скитник, попаднал в средата на Сахара, който баавно се влачи напред, убит от умората и жаждата, суркащ крака едва-едва, заблуждаван от измамни миражи в дъното, чиято привлекателност никога нямаше да се осъществи в реалността...
Но ето че това не бе пустинята, няколко коридора не представляваха кой знае колко разстояние и въпреки че й се струваше, че се придвижда към 10тата вратичка с лунната стъпка, накрая в действителност се озова в нея.
Ох, болеше я всяка частичка от тялото. И как само й се гадеше. На няколко пъти й се бе сторило, че ще оцвети пода в повръщано. Главата й пареше като въглищата на парен влак, а торсът й имаше чувството, че върху му е танцувало стадо разбеснели бизони. Настинката в комбинация с мелето направо й бяха прочели молитвата. Охххххххх да можеше да заспи и да не усеща нищо, мамичката му, одеве под влияние на адреналина и на ината бе издържала, но сега всички болежки връхлитаха обратно заедно с разума..
Девойката се въртя, въртя, въртя, запушвà си главата с възглавницата, броя овце, но уви. Напразно. Претоварването не я оставяше на мира, не й позволяваше да се наспи. Отчаяно, тя просто зарея поглед из пространството с надеждата, че колкото повече се опитва да не мисли за нищо, толкова по-лесно би я споходил сънят. Само дето действителният ефект бе много по-различен. В опитите си да не мисли за нищо всъщност нахлуваха какви ли не досадни разсъждения, констатации, фрази, спомени и всякакви други нахалници, които владееха така добре изкуството на тормозене, че определено биха преуспяли в журналистическата професия...

Но мислите не можеха да продължават вечно. Рано или късно трябваше да спрат и след близо час въртене Меропа най-накрая заспа, макар и неспокойно. Сънят я превзе, а съзнанието й остана далечно за събитията, които се случваха тази нощ, както и за бялата луна. От тогава минаха четири часа. Цели четири часа, които за нея бяха лежерна дрямка, а за други истинско терзание.
Той крачеше по коридора за пореден път, а като че ли го обхождаше за първи. Два месеца, бяха само едва два месеца, а всичко му се струваше различно. Имението бе някак пусто, някак изгубило част от своя чар, от своя мрак дори. Толкова случки бе пропуснал. Толкова факти, толкова промени. Едни си бяха заминали завинаги, други бяха вдигнали ръка върху близки и приятели, трети бяха пристигнали. Толкова много промени.
Стигна до врата номер 10 и се загледа в нея. Да, ето я и стаята, която едно време бе дом на една от най-осезаемите липси. Без нея нищо не беше същото. Дойде изневиделица, натресе се нахално и нагло и се вкопчи толкова здраво в тази сграда, че сякаш остави част от душата си тук. Сега я нямаше, изгубена незнайно къде, незнайно с кого, незнайно до кога и дори той не можеше да я открие. Всеки имаше своите граници. Дори такива като него. Да, духът, енергията на вселената изостави този порутен замък, а нейният дом се превърна в светилище закрилник, в убежище на една напълно сляпа за проблемите на тази земя девойка. На една нежна, наивна жена, която успя да пробие неговото сърце, както първата проби стените на имението и се загнезди в него, като пиявица. В това отношение двете си приличаха. Умееха да оставят своята диря и то за дълго.
Всъщност е доста глупаво да дойде толкова скоро при нея, особено след заплахите от страна на Богинята, но не можеше да се сдържи. Трябваше да я види, да се обеди със собствените си очи, че е добре, че все още крета и не само, но че не е изгубила онази мекота, онази топлина, която я разграничаваше толкова видно от останалите. Преди два месеца я изостави без обяснения, отивайки да защитава правото си на свобода и нейното собствено на живот, а сега се връщаше и изпитваше известна несигурност. Не от това, че щеше да го обича по-малко, а от въпросите, които щяха да последват. Можеше ли да й каже всичко? Може би най-добре щеше да бъде така. Поне да е подготвена и сама да реши за себе си дали би поела този риск. Но първо, искаше да я погледа и да й се полюбува. Да се успокои в кафявите й коси, да докосне кожата й, която ще му вдъхне поне малко надежда. Странно, но когато човек е тъжен винаги бяга при любимия си. Намира утеха в него по най-нестандартния начин. Близостта му го кара да се чувства отново жив и по-малко нещастен. Споделената мъка винаги е по-лека. Сега, когато знаеше, че Таня е добре, можеше да се отдаде на това своеволие. До някъде завиждаше и се възхищаваше на малката. Тя смело е заявила любовта си, без да се страхува и отсреща е намерила някой, който я разбира и въпреки всичко е приел да бъде с нея. Дали и Меропа щеше да постъпи така или щеше да се отдръпне, за да се защити?
Тихо открехна вратата и навлезе в едно чуждо царство, което колкото и обитатели да сменя, винаги ще остане запечатано с благоуханието на сини рози. Колко ли местонахождения е сменяла през годините? Колко места е наричала свой дом? Сигурно десетки. Всяко от тях се е превръщало в този искан дом. Всяко и в същото време никое. Каква пагубна история само. Но тя щеше да пребъде, знаеше го. Знаеше го така, както знаеше, че иска да види съществото, което в момента спи на нейното легло. Затвори портата и остана там. Тъмнината огласяше пространството и само луната и безбройните звезди хвърляха сноп светлина право към...нея. Изглеждаше неспокойна, тялото й се въртеше на всички посоки немирно. "Горката", помисли си. "Колко ли е преживяла?". Той престъпи тихомълком и седна на леглото до нея. Все така не се будеше. Дишането й бе учестено, а от носа излизаха хрипове на някаква болест. Мъжът вдигна показалеца си и го положи точно на челото й. Енергията му проби и влезе в черепа. С всяка следваща секунда, дишането й се нормализираше, а гърдите не издаваха гърлени звуци. Бе толкова красива, красива и нежна. Неопетнена.
От допирът Морт се събуди. Отвори сплашено очи, но вместо поредния кошмар, завари пред себе си любовта на живота си. Лушиъс Пахт седеше надвесен над нея и я гледаше с....две тревисто зелени очи! Две?! Те бяха две!? Не можеше да повярва, не разбираше как бе възможно това. Устните й потрепераха, а единствените думи, които успяха да отронят бяха:
-Сънувам ли?
-Не, Мо. Не сънуваш.
-Истински ли си?
-Истински съм! Върнах се....

Меропа изобщо не спеше спокойно. Челото й пареше, тялото й се потеше, но същевременно с това я втрисаше и не можеше да се стопли, колкото и да се увиваше в одеялото. Дишането й бе затруднено и всичко това повлияваше на начина, по който протичаха процесите в главата й. Пред очите й прехвъчаха кошмари, забързани, разпокъсани, стряскащи. Но ето че изведнъж всичко това безпричинно почна да утихва. Сякаш някакво чуждо тяло вливаше енергия вътре в нея. Като химиотерапия, разсейваща ракови частици. Топлината постепенно я сгряваше, стапяше болестта... И ... по дяволите. Тази енергия... беше й толкова позната. Като сияние на луна, примесена с меланхолията на самотния океан и мощта на гръмотевична буря... това й напомняше толкова много на един човек,.. на само един, единствен, незаменим човек.

Лушиъс Пахт.

В момента, в който тази мисъл премина през подсъзнанието й, девойката моментално отвори очи. Името му отключваше в нея моментален рефлекс, който я събуждаше от каквито и да било странични състояния и насочваше цялото й внимание към него.
И...
първоначално тя не можа да осмисли какво се случва. Виждаше го истински... пред себе си? В първите няколко мига Меропа просто бе в състояние да премигва глупаво срещу него, без да съзнава реалността около себе си. После се опомни... та това.. бе Лушиъс, виждаше го толкова реален, истински, от плът и кръв, със същия небесен аромат, който ухаеше на утринна роса, пълнолуние и апокалипсис едновременно; ето го мекото му лице, с кожа, по-нежна от коприна, и ефирната му коса, която се стелеше надолу магическа, изваяна от божествени частици... Той стоеше срещу нея и я гледаше.. с две очи?! Нима бе възможно??? Никога не бе виждала цялото му лице и сега гледката просто я поразяваше. Чувството бе едно все преди са ти давали да виждаш Мона Лиза наполовина и сега разкриват пред теб другата тайнствена половина от картината. Еуфорията я връхлетя, порази, остави без дъх и тя само можеше да изпива този загадъчен поглед, в който се четеше разрушителна мощ и сила, способна да разпарчетосва за секунди цели светове... Малцина можеха да устоят да установят пряк очен контакт с подобен взор и Меропа бе сред тях. Нито за секунда тя не помръдна главата си настрани, усещаше как енергията му се влива в нея и я завладява, как я взима под пълен контрол. Но.. специално сега, този поглед, способен да убива за секунди, бе пълен само и единствено с нежност и това разтапяше Меропа, обливаше сърцето й в течен шоколад и я опияняваше повече от най-силният опият, познат на човечеството.
Но това не можеше да бъде истина. Лушиъс си бе заминал и едва ли някога щеше да се върне повече. Въпреки че малката госпожица не бе престанала да копнее и за секунда за среща с мъжа, отдавна бе загубила всякаква надежда. И сега... това видение,... най-вероятно бе плод на сънищата й.. и тя не искаше да му позволи да си отиде, не можеше да си позволи да го загуби, защото това щеше да я убие.
- Сънувам ли? - въздъхна тя едва-едва.
-Не, Мо. Не сънуваш. - отвърна й един глас, който винаги преобръщаше вътрешностите й и наелектризираше всяка частица от тялото й. Толкова отдавна не го бе чувала, че сега интонацията му заби в сърцето й любовна стрела, която разпали буен пожар в цялото й същество.
-Истински ли си? - разтрепери се невярващо крехката девойка, която наподобяваше на ранена сърничка.
-Истински съм! Върнах се....
Тогава Меропа бавно почна да осъзнава. Всичко бе твърде детайлно, за да бъде сън. Бе триизмерно и съвсем, съвсем реално. Това пред нея не бе мираж, не бе илюзия, не бе плод на агонизиращата й фантазия. Това бе Лушиъс, любовта на живота й, която бе изчезнала безследно и която Меропа никога не се бе надявала, че ще зърне някога отново. Чиято съдба дори не си бе помисляла, че е възможно да научи. Но ето го, той бе тук, Лушиъс се бе завърнал и бе дошъл право при нея. И я гледаше толкова нежно, толкова умилено.... гледаше влюбено.
В този момент като че атомна бомба изригна в душата на Меропа и тя се остави изцяло на емоциите да я контролират.
- ЛУШИ!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!! - За първи път си позволи да го нарече с галено име тя, откакто изобщо го бе познавала. Тогава се изправи пъргаво, разсмя се толкова искрено, детски и чисто, че дори ангелските хорове не биха прозвучали тъй напевно и лирично - ТОЛКОВА МНОГО ТЕ ОБИЧАМ!
При което тя се хвърли насреща му и го сграбчи в толкова силна прегръдка, направо да строши кокалите му. Допирът на тялото му до кожата й й подейства като бутон за екстаз и тя усети такова облекчение, такава наслада и удоволствие да се процеждат през плътта й, че думите никоа не биха били достатъчни да го опишат. Той бе толкова здрав, пращеше от крепкост, направо като че докосваше свръхестествено създание. И същевременно толкова пухкав, плюшен, като зайче. Меропа прокара пръсти през косата му и се почувства, сякаш галеше съзвездие. Тогава не издържа на еуфорията и го целуна, без изобщо да го пита дали е уместно, направи го страстно, първично и с такова желание, като че самото слънце бе изригнало. Устните му бяха тъй сладки, вкусни, като райска амброзия и тя не можеше да спре да отпива от тях, искаше да го прави завинаги....
За Бога, тя бе на седмото небе..
Когато се отдръпна от него (не искаше да го прави, но от друга страна отново копнееше да зърне очите му и да чуе гласа му), за миг тя застина в благоговение.
- О, Лу... - прошепна накрая с върховно преклонение - Та ти си същински ангел...

Ангел? Тази дума се загнезди в съзнанието му, както бяло гълъбово перо би промушило гърдите му. Някак си остро, но нежно. Едва пърхащо в потока на времето, под формата на вятър, който брули косите, разплисква ги на милиони страни и ги съединява, заглаждайки всеки кичур до предходния му, за да създадат една цялостна форма. 
Обичаше го! Желаеше го! Копнееше за него! Всички тези съкровено споделени изповеди, той щеше да пази дълбоко в сърцето си, за да го топлят когато му е студено или се чувства самотен. А той....той от кога не бе обичал? От години. Вече не помнеше колко са. Двайсет и осем? Или по-малко? Може би дори повече. Това е твърде дълго време, дори за тези, които не са жигосани от смъртните закони. Няма същество на този свят, което е щастливо само. Всеки би желал да сподели това, което има, това което е, с някой друг. Било то приятел, родител, дете или....любим. Иначе си като спектакъл без публика. Като актьор, който не получава цвете в края на представлението. Като музикант, който не получава аплодисменти. Саможив! Дълго време бе свикнал, но сега, след като това невинно създание се появи, попадна в ръцете му, той усети, че те възвръщат осезаемостта си. Маската бавно, малко по малко биваше пропукана. Една пукнатина, следвана от втора, трета, докато накрая порцелана не се разрони и падна на малки песъчинки, разкриващ истинската му същност. А тя бе толкова колоритна, толкова обширна.
Лушиъс протегна ръка и улови косите й, точно зад тила. Държеше ги, милваше ги, промушваше ги между пръстите си, а те галеха нервните окончания. Гледаше я така дълго. Може би прекалено дълго, но нито за момент не му омръзна. Да вижда лицето й, да го изучава, да намира нови и нови бемчици, тикове, някоя друга бръчка или трапчинка. Някое кафеникаво петънце или пък луничка, образувана незнайно как в горния ляв ъгъл на устната или под клепача. Беше красива. Красива с простотата си. Визия, която не крещи с нищо. Коса неопетнена от каквато и да е боя. Съвсем обикновена. И все пак толкова натурална. Да, тя беше натурална и не й трябваха гримове, обици или каквито и да е завъртулки, за да блести. Правеше го така или иначе. Повече, отколкото сама осъзнаваше. А това, я правеше още по-хубава. 
Виждайки я сега, разчорлена, сънена и толкова естествена, Лу изпита желанието да прави любов с нея. Да прави любов за първи, но и като за последен път. Да й се отдаде целия, телесно и душевно. Да се усмихва, да плаче дори. Да я насилва и да бъде нежен и внимателен. Да я притиска, да отнема дъхът й и в същото време да й дава свобода. Като птица в кафез, чиято врата е отворена. 
Некромансърът я дръпна бавно към себе си и в следващият миг, устните им се сляха в едно. Едно цяло, като две разделени парчета, чакащи толкова дълго, за да бъдат слепени наново. Това, което усетиха не можеше да се сравни с нищо друго. Нежния допир, адреналинът, покачващ се с всяка изминала секунда. Топлите, влажни езици почти не помръдваха, в уплах от това ново за тях преживяване. Сякаш чакаха доказателство, че тази целувка не е измислица, че е истинска и се случва тук и сега. Ръката му тръгна надолу по гръбнака, като едва го докосваше. През върховете на пръстите се процеждаше тънка линия, която режеше плата на дрехата й и разкриваше кожата. Когато стигна до долу, той се отскубна от нея и я погледна в очите. Те трепереха, леко навлажнени, все едно току от тях ще се отронят сребърни сълзи. 
Лу положи длан на раменете й и бавно смъкна нощницата, оголвайки ги. Плата падна надолу, показвайки малките й, стегнати гърди, които блестяха под лунната светлина. Самата Меропа стоеше като послушно дете и не смееше да направи нито едно движение. В своята девственост, страх и в същото време вълнение, се бе оставила под неговата закрила. Знаеше, че може да прави с нея каквото си поиска и нито за миг нямаше да възрази. Като един истински учител, не само по магия, но и по любов. 
Мъжът се доближи до нея и опря гръдния си кош в нейния. Напираше все по-напред и по-напред, докато тя не се озова легнала по гръб, а той върху нея. Ръцете му шареха по бедрата й, освобождавайки я от дрипите, които носеше. Захвърлиха ги като ненужно парче, а същата орис последваха и неговите собствени. За първи път го виждаше гол и гледката бе невероятна. Очертаните мускули, силните ръце, жилавите крака, стегнатото седалище, изваяната талия и божественото достойнство. Всичко бе прекалено перфектно, прекалено изписано, като по поръчка на най-големия ценител на телесни пропорции. 
Пахт я обсипваше с жарки целувки. Този път не бе нетърпелив и бърз като предния. Сега й даваше цялото си време, не бързаше за никъде, не се притесняваше. Бе внимателен, прецизен и в същото време пламенен. Устните му горяха шията й, деколтето, гърдите, които настръхваха само при усета на неговия дъх. Лунните му коси докосваха лицето й, а тя се усмихваше. Извивайки врат назад, бе като истинско бижу, като глина в обятията на грънчар. А той продължаваше все по-надолу и по-надолу. Бюста, долната част на извивките му, ребрата, корема, пъпа. Съвсем леко захапа малката дупчица и девойката изстена. Качвайки се нагоре същата процедура последва, а момичето усещаше как влагата драстично нараства долу, в онази така срамна и интимна част от женското тяло. чувстваше, че ще полудее, че ще издивее ако не го почувства вътре в себе си. Дори не мислеше за болката. Сигурна бе, че тя ще е сладка, стига да идва от него. Ето, че дойде и заветния момент, който всеки от тях чакаше. Лушиъс съвсем бегло, едва едва проникна в нея. Първия път не напълно. Съвсем малко. После още малко и още малко. Нежни тласъци, които няма да я наранят. Не след дълго, нейната бариера поддаде и стената бе срутена. Девствената ципа се скъса и първия прилив на болка излезе на повърхността. Морт извика леко, но както очакваше, не бе толкова зле. Даже напротив. Първото неприятно щипане, съвсем скоро бе заменено с нови усещания, които изпитваше за първи път. Бяха смесица между загорещяване на организма, трудно дишане, пронизване и неопределен екстаз. Екстазът нарастваше, нарастваше до пръсване. Членът на мъжа, сякаш бе създаден за отробата й. Пасваше толкова идеално, достигаше до най-дълбоката точка. А това накара Меропа да се гъне, да вие, да стене и да бушува под него. Въздухът й излизаше на пресекулки, а ноктите се бяха вкопчили в гърба му, като за спасителна сламка. Ту извиваше глава назад, ту при по-грубите прониквания, рязко я вдигаше, гледайки го право в очите. Не смееше да продума, не й достигаше дъхът за тази цел. Само едно развлачено "Лу..." излизаше понякога от гърлото й, нехайно затъпено от езикът му, който обладаваше устната й кухина. Самият той издаваше звуци на задоволство. Тя не бе първата му жена след Елисандра, но бе първата, която задоволяваше не само трупът, но и душата му. Тласъците му продължаваха с пълна сила, като ръжени, като стрели, които се изсипват една след друга на бойното поле. Притискаше я близо до себе си, изпиваше соковете, дъхът й. Целуваше клепачите, скулите, бузите, брадичката и в същото време галеше фирмите й, искайки да запечата усещането до края на дните си, че и след тях. Момичето имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне на хиляди, милиони частици, които ще трябва да събира с векове след това, но всичко й харесваше толкова много, че цял живот би останала в тази тъмна стая, в това легло, с този неземен мъж, който й доставяше такова удоволствие, достойно да бъде описано в роман....

/Бо, продължавай./

О, виковете й бяха толкова оглушителни и сладки, че чак мъртвите можеха да я чуят и да й завидят. Как им се искаше и те да чувстват отново, да изпитват емоции и телесна наслада, или болка, или каквото и да е, стига да е различно от вечното тракане на кокалите им. 
Стонове преплетени с крайници един в друг. Пълна еуфория под звуците на нощта, които докосваха душите им. Лекото жужене на щурците, някой друг крясък на птица, полъхващия вятър, удрящ се в прозорците. Всичко шумеше в унисон с техните тела и сякаш искаше да забави потока на времето, за да им помогне. 
Меропа чувстваше, че е в буден сън. Затваряше очи, за да се убеди, че сънува, но колкото пъти ги отваряше, толкова пъти осъзнаваше, че това не е заблуда. Мечтите й станаха реалност и все още не можеше да повярва. Не искаше нощта никога да свършва, никога да не отстъпва място на деня, никога да не завива зад лъчите на слънцето. Звездите й бяха достатъчни. Тя щеше да се покатери по тях, хваната за ръката на Лушиъс и двамата да пребродят краищата им. Знаеше, че това няма как да се случи, но бе сигурна, че този път, тази сутрин, няма да се събуди сама, а до мъжа, когото обича. Само когато обичаме, можем да се почувстваме като част от Сътворението. Когато обичаме, изобщо не е нужно да разбираме какво точно се случва, защото всичко се случва дълбоко в нас и хората могат да се превърнат във вятър.
Вятър!? Не само, че се носеше по него, сякаш той изпълваше дробовете й и ги разширяваше почти до пръсване. После ги напускаше и пак връхлиташе с цялата мощ на природата. Реално имаше чувството, че Сътворението се влива в органите й, в утробата, в червата дори. Притискаше ги, завързваше ги на възел, а тя не можеше да ги развърже, колкото и да се стараеше. 
Въздишките, като безброй падащи звезди обсипваха тялото й, гъделичкаха го и го караха да изтръпне. Мъжът я обливаше с цялата страст, която тази проклета земя може да съдържа и едва ли някой някога е достигал такъв прилив на енергия, която сякаш се ражда и умира едновременно в корема ти. Поредния оргазъм, поредната едноминутна почивка, в която Пахт целуваше лицето й. Дори не изваждаше членът си от нея, за да не рискува мускулите да се свият. Искаше ги все така разтворени, защото той все още не се бе наситил на сексуалността й, която избълва като вулкан. Същото можеше да се каже и за нея, защото нито за момент не го отблъсна. Чувстваше, че ще умре, но по дяволите, смъртта би била прекрасна в неговите ръце. 
Сласт, емоция, похот, еротика, разкрепостяване, всичко това се люлееше в организма, затъпяваше мозъка, губещ способността да разсъждава. Тя бе луда! Луда по него! Усещаше импулсите, терора, болката, опасността, която я побъркваше. Той бе като остро вино, което ще й причини главоболие на следващия ден. Искаше всичко - любовта му, омразата, която щеше да перифразира в това легло, между тези чаршафи. Всичко! 
Пахт я сграбчи за мекото дупе и я преобърна на четири крака. Пръстите й се вкопчиха за постелята, а краката, свити в колената трепереха от напрежение. По свивките се стичаше пот, който попиваше в плата и малките петна проблясваха на лунната светлина. Още преди да успее да реагира, усети пенисът му в себе си. Навлизаше във влагалището с такава лекота, сякаш то го е чакало цяла вечност. Кожата й ту изстиваше, ту се нагорещяваше, като огън и лед един до друг. Тазът му се движеше равномерно, а достойнството проникваше до най-далечната точка. Стимулирана тя изтръпваше като парализирана. Не можеше да прецени дали я чука като господар, или й се отдава като роб, но не я интересуваше, стига да бе вътре в нея. Ноктите още малко щяха да раздерат чаршафа, а самите негови бяха съвсем леко забити в задните й части, по които щяха да останат няколко резки. Усещаше дяволът и ангелът в него. Създателя, покорителя и победения. Падението и извисяването. Живота и гибелта. Сълзите и смеха, бягството и завръщането. 
Колко време мина не е ясно. Ясно е какво се случи след това. Зеленокосия излезе от нея и тъкмо когато Морт си мислеше, че е приключил, той я преобърна и я повали по гръб. Хвана я за кръста и я повдигна. Стана от леглото и се запъти право към стената, където още с подпирането проникна в нея. Точно като първия път. Притисната на вратата, тя не можеше да шава. Сега, обкрачила го шаваше в прегръдките му и гледаше лицето му. Това мраморно, перфектно лице, което в този момент изразяваше повече емоции от когато и да е друг път. Не беше онова безчувствено същество, скрито зад лика на заблудата. Не, това бе той, истинския Лушиъс Пахт!
Тласъците му се ускориха, станаха по-резки, по-прободни и по-бързи. Дъхът излизаше на пресекулки от гърлото му и сякаш щеше да се задави. Кичури бяха прилепнали по бузите му, придавайки му някаква тайнствена мистика. Скрита усмивка проблесна на устните му и ги превърна в адски съблазнителни. Момичето улови една от тях и я засмука, като не я пусна, докато не стигне предела. 
В един заветен момент, мъжът не издържа. Ритъма на сърцето му заби толкова бясно, че току да се пръсне. Тогава той се отмести, до толкова, че да напусне царството на женствеността й, а семенната му течност изби по стената между краката й, стичайки се право надолу. Не искаше да й го причинява. Не още, не и преди да знае истината. И все пак не я пускаше. бе впил зъби в шията й, която почервеня. 
Когато този прилив на оргазъм приключи, той отпусна захвата си и я погледна право в очите. Целуна я по клепачите и я понесе обратно към леглото, където я положи досущ като принцеса. За миг, девойката си помисли, че ще се обърне и ще си тръгне, а на сутринта дори няма да проговори за това, което се бе случило. Но противно на очакванията й, той се настани до нея и почна да милва гърба й.
-Болеше ли те? - бе първото нещо, което попита, след като усети, че и двамата са в състояние за словесен диалог.
За него това бе от голямо значение, защото знаеше, че отне девствеността й. Бе първият й сексуален партньор и не искаше да го запомни с лошо.