Стая 010

First topic message reminder :

Стаята е за двама. Разполага с баня, две легла, двукрил гардероб, маса, шкаф и прозорец. Ако ученикът иска може да дообзавежда стаята си по личният си вкус.

Меропа лежеше отпусната на леглото, като усещаше с тялото си едно ненатрапчиво и успокоително продължение на удоволствието отпреди малко. Любенето им бе прехвърлило неизмерими количества наситена енергия и емоционален заряд в нея, които трептяха във вътрешностите й нежно и любвеобвилно, пухкави като захарен памук, разнежаващи като зайче. Мъжът стоеше срещу нея, потънал в опушения сумрак на стаята; но космическата лунна светлина преодоляваше бариерата на прозорците като че със свръхземни сили и къпеше тайнствено лицето му; сякаш месечината бе една извънземна майка, милваща падналото на земята си дете. Нима Лушиъс наистина бе земно същество? Как бе възможно да се е родил някой толкова перфектен? А и дори отвъд пределите на човешката вселена, дори и сред неземните създания. Как можеше да съществува нещо толкова съвършено, безпогрешно дори в своите уж недостатъци, които всъщност бяха точно толкова впечатляващи и вдъхващи уважение и страхопочитание, както и добрите му черти?  Всъщност всичките му качества бяха положителни. Нямаше нещо в Лу, което да трябва да се промени. Той бе уникален, неповторим до дъното на костите си.
И нима този мъж наистина бе дал сърцето си на Меропа? Нима наистина я обичаше? Каква магическа сила бе успяла да предизвика това чудо? Но ето че бе факт, той бе тук, до нея, току-що бе отнел девствеността й, току-що бе изпитала най-вълшебното усещане на земята, бе разбрала какво е да е част от него, да се слее напълно с него, физически и духовно. Лушиъс седеше кротко и на лицето му бе изписана усмивка, мека и фина, наподобяваща сияние върху слонова кост,  носталгия по дома,  коледен снегопад в мрачно село, тюркоаз, около който са изваяни сребреещи перли, луна, излъчваща трептящата си светлина в самотната чернилка на нощния небосвод.
- Дали ме болеше... - повтори като ехо неговите думи девойката - Не, Лу, изобщо не ме болеше. Беше страхотно. Беше толкова красиво ... аз ... - тя замълча, защото й беше непосилно да намери думи, достойни да опишат усещанията й - Никога не съм изпитвала толкова силно удоволствие през живота си, и физически, и психически. Не искам да правя любов с друг мъж и не искам никой друг мъж до себе си, никога. Ти завинаги ще бъдеш единствен в моето сърце.
И си личеше, че думите й са искрени, те звънтяха като честните и чистосърдечни приказки на едно малко дете, чието съзнание не познава пороци като лъжата и измамата.
Тогава лудешки пристъп на любов главозамая девойката, тя усети как всяка частица от тялото й експлодира от онова задушаващо по един прекрасен начин чувство, което дращи, шари, лудее, боксува, гърми от неистовото желание да сграбчиш другия и да го притиснеш толкова силно към себе си, че ако може да се слепнеш с него и да станеш част от организма му. В резултат на това Меропа се извърна към Лушиъс, така че да го види и се нахвърли към него. Засилката й бе толкова голяма, че събори мъжа на леглото и момичето се озова върху му като едно пухкаво плюшено мече, само че в случая самото то напираше да се увие около притежателя си. Меропа сключи ръце около него, долепи торса си плътно до неговия и притисна главата си на мишницата му. Сега тя, а пък и той, можеше да усеща всяко едно милиметърче от гърдите и корема му, а и от достойнството му, защото именно там се съединяваха и нейните собствени крака. Усещането от този вид допир на половите им органи бе по-различно от правенето на любов, но отново бе интимно, съкровено и приятно, подуто и лично, като изповед.
- Никога не съм обичала друг човек повече от вас, господин Пахт - отново мина на учтивото обръщение къдрокоската, което бе нейният начин да покаже, че го уважава и почита безкрайно много, като недостижим бог - Изцяло си загубих ума по вас. Понякога не мога да повярвам, че е възможно да сте истински. Ако наистина съществува Купидон - реши да се пошегува тя - то значи мен не ме е уселил със стрела, а с ядрена бомба. Обожавам ви до дъното на душата си, до края на безкрая.
Меропа го притисна в още по-силна прегръдка, чак мускулите на тялото й почнаха да треперят от стискането.Тогава тя зарови главата си в косата му и прошепна тихичко:
- Косата ви е като екзотично растение от луната. Сияе в неоновозелено, като че е попила от космическите отблясъци на звездите, галактиките и мъглявините, които, невъзпрепиятствани от нищо, се приземяват на лунната повърхност и полепят по това нежно растение, което ги попива и после почва само да ги излъчва... И точно като едно магическо и тайнствено цвете от луната, има нещо самотно и покрусително в тях, като че в сърцето ви се крие болка, обгърната в отшелничество...
Девойката прокара ръката си през косите му и й се стори, че това неземно, хладникаво и поразително красиво растение се увива около дланта й, като че копнееше за ласките й и сякаш отчаяно се опитваше да й разкрие мъката си.
- Вие сте най-добрият любовник на света. - въздъхна накрая тя и още малко от устата й щяха да почнат да хвърчат сърчица.

Всъщност, Лушиъс не искаше комплименти. Те не му бяха нужни. Не смяташе, че въпросът му ще възроди в нея толкова сладострастни излятия. Не, че имаше нещо против, просто се чувстваше странно и някак си виновно, че в нейните очи е толкова перфектен, а реалността бе напълно различна. Да, той бе перфектен по произход, по телосложение, по сила, по вечност, но душата му далеч не бе толкова чиста, колкото се опитваше да я изкара девойката. Тя бе способна да наранява, дори го правеше с удоволствие. Бе способна да кара другите да страдат, психически и физически. Но най-вече бе доста объркана, нещо, от което едва ли някога щеше да се спаси, защото самият свят, в който живее е прекалено объркан, а той бе неразделна част от него. Винаги щяха да зависят един от друг, в повече или по-малко. А това бе най-големият му проблем - че не можеше да се отърве от този свят, както и света не можеше да се отърве от него. А колко по-лесни и прости щяха да бъдат нещата иначе. Чувстваше се като един Дон Кихот, но без идеали, като Хамлет без череп, като Робин Худ без милосърдие и като Разколников без съвест.
-Вие сте най-добрият любовник на света.
Мъжът въздъхна и я целуна по челото, досущ като някакъв протектор.
-А ти си просто едно дете.
Момичето не разбра тези му думи. Усещаше, че в тях се крие нещо ценно, което й отбягва, нещо повече, което не показва все още и искаше да разбере. Искаше да разбере какво има предвид, защо в тях се таи толкова много тъга и несигурност, но преди да успее да попита, той я изпревари.
-Разкажи ми за живота си, докато ме нямаше. Какво се случваше с теб? Искам да знам на какво си била подложена и колко се е наложило да изтърпиш.
О, тези думи бяха напълно ясни. Дали Синк те е закачал повторно? Отдавала ли си се на отчаяние? Геш грижел ли се е за теб? Чувствала ли си се самотна? Търсила ли си Дориан, знаейки, че е опасно? Напреднала ли си? Предала ли си се? Все въпросителни, които бяха от голямо значение за него, защото той искаше тя да е добре, да е щастлива и най-вече в безопасност.

Въпросът му наистина разнежи Меропа. Тя усети как през пухкавото удоволствие, което й доставяше присъствието му, през опиянението от завръщането му и насладата от преживяванията им отпреди малко, се процежда едно ново чувство, което влюбените изпитват, когато любимият им човек прояви загриженост и притеснение. Девойката бе наистина щастлива и горда, че е толкова важна за Лу, че той би отделил от времето си, за да чуе как е, и то по свое собствено желание... Всичко това караше на лицето й да се изпише леко глупава, детска усмивка, която бе като перманентно залепена.
- Ами аз... - започна да разказва тя - Няма да лъжа, наистина се почувствах ужасно, когато тръгна. Просто не знаех какво се случва с теб, ти се изпари просто така и това много ме измъчваше... защото не знаех как си, какво става с теб, чувството на неизвестност просто ме убиваше. През цялото време ме глождеше притеснение, едно кълбо от непрестанно напрежение се бе загнездило в гърдите ми, независимо дали се упражнявах, хранех и дори спах... Просто не ме напусна до момента, в който не се върна. И най-вече, ти изглеждаше уплашен, когато замина. И не знаех какво би могло да бъде толкова страшно, че да стресне точно теб, човекът, който няма страх от почти нищо и който трудно би намерил достоен враг... И като че самият Роузкилл усети напускането ти. Всичко се преобърна, разбираш ли? - Тя разказа историята за Боунс и Мортем, за това, че дори и тя бе участвала в битката и даже се бе преборила сама с няколко врагове по доста креативен начин. Разправи му това, което самата тя бе научила за Дориан, за няколкото си срещи със Синк, които бяха завършили с нейното безсъзнание и лекуване от Геш... Че вече почваше постепенно да свиква малко с него, въпреки че още я побиваха тръпки и й ставаше студено, ако се разминеха. Сподели му също каква голяма опора й беше бил Зайо Байо през цялото време.
- Наистина не знам какво щях да правя без него. Единствено той съхрани усещането ми за безопасност, само той ме спаси от тревогата по теб и Дориан... Без него щях да се чувствам напълно сама, изолирана, като риба, пусната сред сухоземни животни, или като птица в пещера. Той не престана да ме подкрепя дори за секунда и всъщност бе останал едничкото скъпо нещо, което все още не бях загубила в живота. А горкият, и на него никак не му бе лесно, въпреки че никога няма да го признае, или да си даде такъв вид. След заминаването ви отговорността за всичко и всички падна на негова глава, вярно, и на Корнелиус, но като че ли Геш бе този, който носеше грижата по-дълбоко от него в сърцето си... Все пак той бе този, който искрено се притесняваше за съдбата на най-добрия си приятел, въпреки че все ме утешаваше, че е сигурен, че всичко е наред... Наложи се да поеме и ролята на учител, но пък и на наставник на Таня, която .. да, истина е, също бе сложена на този пост, като човека, който бе най-добре запознат с методите ти в Роузкилл. Горката, тя е твърде добра, за да укротява цяла тълпа гамени, но Геш винаги й помагаше. Освен това той бе и този, който трябваше да внимава да не би Синк да се впусне в садистичните си извращения. И така ... докато ти в един момент просто не се върна.
Тогава момичето млъкна и почна да разглежда любовно чертите му, сякаш го галеше с погледа си. Бе го искала толкова отдавна близо до себе си, това бе най-горещо желаната й утопия, която все пак се бе оказала изпълнима... Девойката все още не можеше да повярва, че тази нощ действително бе истинска, и не бе способна да изпусне Лу от поглед, първо, защото обичта й буквално я караше да умее да вижда само и единствено него, и второ, защото я бе страх, че ако отмести поглед, той ще се изпари и ще се окаже, че е бил просто привидение...

Почти всичко, което Меропа му разказваше, той вече знаеше. Всъщност знаеше много повече от нея, но не можеше да обсъжда тези теми с нея. Не и сега. Не го правеше, защото не я смяташе за достойна, а защото искаше да я защити. Но дали ще можеше дълго да крие истините от нея? Та тя бе Морт, единствената наследница на една от петте аристократични фамилии. Родът й произхождаше още от времето на Самаил Нероу. Нейн дълг бе тя да продължи този род. Да го съживи, да го вдигне от пясъка на миналото и да възвърне славата му. Дали щеше да го направи бе личен избор, за който трябваше вътрешна сила и решителност. А Лушиъс не беше сигурен дали тя я притежава. Блестеше с много качества, но твърдостта и непоколебимостта не бяха едни от тях. Или пък трябваше да й се довери? Да й каже всичко, цялата истина, да я тества, да види колко от нея може да поеме. Да разбере дали ще рухне или ще се изгради, като феникс от пепелта. Не му трябваше много да решава. В крайна сметка стигна до извода, че тя заслужава да знае, ако не заради друго, заради това, което е преживяла. А то не беше малко.
-Мо, виж.... - почна деликатно, но делово. -Трябва да ти кажа нещо. Всъщност няколко неща. Моля те, само обещай, че няма да изпадаш в паника.
Момичето видимо се притесни от думите му, но се постара да се държи на ниво и да изтърпи каквото и да й поднесе.
-Обещавам.... - леко несигурно отвърна тя.
-Добре, първо за Таня. Тя...имаше инцидент тази вечер.
-Инцидент? Какъв инцидент?
-Нападнаха я.
-О, боже. тя добре ли е? Моля те, кажи ми , че е добре.
-Добре е. - побърза да я успокои некромансъра. -За малко да я изгубим, но оцеля. Тя е победител, колкото и да не го вярва.
Къдрокосата захлупи шепи на устата си, за да не заридае. Слаби хрипове излизаха от гърлото й. Въпреки всичко, тя харесваше Таня. Идеята, че нещо лошо може да й се случи....нямаше да го приеме. Бе толкова крехка, добронамерена, искрена и невинна. По-невинна дори от нея. Ако подобно същество бъде наранено, какво остава за другите, които са толкова по-лоши? Не беше честно! Но съдбата се бе оказала благосклонна и чернокосата се е разминала с най-фаталното. Само като си помислеше как ли се чувства Виктор, сърцето й се свиваше.
-Има и още.
-Какво по-лошо от това?
Пахт се усмихна някак носталгично. Горката Меропа, бе толкова наивна, толкова неподготвена за този коварен свят, изтъкан от лъжи, интриги и грозни планове.
-За Дориан....
-Не! Само не ми казвай, че и тя....
-Знаеш, че Боунс я търси, но само това ти е известно, нали?
-Да!
-Мисля, че е време да научиш истината. Мо, Дориан е богиня....
Тук нашата героиня просто остана безмълвна. Долната й устна увисна, отваряйки бедна в устата й, а очите й се разшириха стократно. Не можеше да асимилира чутото. Не вярваше. Богиня!? Как е възможно?
-Какв....
И тук Лушиъс й разказа всичко. Разказа й как Смит е родена преди близо петдесет години по време на град Грейвс, как дори не е била кръстена с това име. Как Боунс я е взел за себе си, как е изтрил паметта й първия път и я е оформил по свой метод. Разказа й за Скитника, за вливането на неговата сила в нейното тяло, за бързото зарастване на раните й, но и страничните ефекти, които тази мощ й причинява. За главоболията, виденията, кървенето. За всичко. И накрая за сега. За това, че пак лишена от минало, от познание за самата себе си, се скита един бог знае къде, а дори боговете не могат да я открият.
Накрая просто я остави да поеме цялата информация, която бе толкова голяма, толкова абсурдна и в същото време значима, че бе трудно да се смели за секунди. Искаше да й даде възможност да отдъхне, преди да продължи, защото последната, финалната права, щеше да нанесе най-остър удар в ранимото й сърце.

Меропа се блещеше срещу Лушиъс невярващо. Всъщност изражението й бе толкова шокирано, сякаш главата й не се бе справила да асимилира твърде многото информация и в последствие бе експлодирала. Устата на девойката бе зейнала надолу, очите й се бяха разтворили широко, разкривайки искрящата белота на роговиците; направо все едно Мо бе шаран, който се опитва да си поеме въздух на сушата. И точно толкова успешно, колкото рибата успява да диша извън водата, девойката съумяваше да си събере ума в ситуацията. ДОРИАН БОГИНЯ!? ....... ДОРИАН........ БО.... ГИНЯ?!?! Нененене, не бе възможно. Импосибиле. Просто НЕ. Мисълта отскачаше от съзнанието на къдрокоската като топка от стена и отчаяно отказваше да преодолее психологическата бариера на момичето, която бе не по-малко здрава и непропусклива от реален бетон. Как така ??? Елисандра е богиня... и легендарният Себастиян Дантес... Това означаваше ли, че Дориан бе наравно с ... тях .......... НЕ! Или О ДА?? Или О БОЖЕ? Кое възклицаине бе най-удачно в случая? Меропа не знаеше дали да се удиви, дали да бъде поразена, дали да се уплаши, възхити, да изпита страхопочитание, или да блокира и да се самоизключи. Най-добрата й приятелка, която бе смятала за не по-малко смъртна от самата нея, с която се бяха смяли, разхождали, с която се бяха скитали по магазините, на която бе разказвала ежедневните си проблеми, имаше ... божествен произход? Досущ като Онези, които й се струваха толкова недостижими, нереални и митични, чиято мащабност и величие може да накара да те побият тръпки, защото не можеш да побереш в себе си идеята за нещо толкова по-голямо и велико от теб? Дориан бе като тях? Всъщност, ... като я погледнеш отстрани и усетиш наелектризиращата й аура, едва ли човек би се учудил от подобна мисъл. Тя излъчваше нещо уникално и неописуемо, което определено я отличаваше от останалите земни същества. И все пак! Когато Дориан бе разказала на Меропа, че й се случват проблеми и събития, по-важни и страшни отколкото би допуснала, ............тя наистина никога, НИКОГА не би стигнала чак ДОТУК в предположенията си. А Морт имаше богато въображение. Бе прехвърляла какви ли не сценарии във въображението си, но ... ТОВА. ТОВА БЕ ПРЕКАЛЕНО ВИРТУОЗНО, ПО-СМЕЛО И ОТ НАЙ-ФАНТАСТИЧНИТЕ СЮЖЕТИ.
И ОЩЕ ПОВЕЧЕ. БОУНС. Момичето досега бе имало една мъглива картина на намеренията му, ... що-годе знаеше какво иска той и каква е ролята му, но ето че пъзелът, който тя бе имала преди това и бе считала за почти подреден, се бе оказал, че представлява просто едни пръснати и несвързани парчета, при това дори с много липсващи посред тях. И сега, когато го бе видяла сглобен, .... не можеше да повярва на очите си. По дяволите! Ама че човек!.............................. И значи... това била съдбата на Дориан сега! Лишена от спомени! Значи нямаше представа за Геш, нито за Лушиъс, нито за Меропа, ... за РОУЗКИЛЛ. Тя бе един съвсем нов човек, който дори не подозираше.... ПАК.... кой е, какво представлява и КАКВИ НЕВЕРОЯТНИ неща са се случвали в миналото му. Боже. Скиташе се някъде сама в пълно неведение за.... всичко.
Мо погледна Лу и поклати глава. Не можеше да говори.... емоциите бяха в повече.
- По дяволите... - заекна тя след малко - И сега ... какво? Как ще я намерим? А Боунс? Какво прави той? И ...........това е невероятно, още не мога да повярвам....

Понякога съдбата ти поднася такава разновидна фруктиера от плодове, че да се чудиш дали да си направиш сок от тях или да ги хвърлиш в боклука. Едни са сочни, сладки и цветни. Тези са моментите, които оставят светъл и приятен отпечатък в живота ти и ти само мечтаеш нещо подобно да се повтори. Като....приятелството, като намирането на сродна душа, като успеха. Други обаче само изглеждат здрави, а веднъж разтвориш ли ги, червивата им вътрешност бълва мирис на мухъл и развалено, който те удря в носа и ти прилошава. Тогава разбираш, че не всичко е розово, че има много грозни, много опасни ситуации, в които не искаш да попадаш. Нито ти, нито близките ти. А веднъж разбереш ли, че те реално така или иначе са попаднали в такава ситуация, сърцето ти се опъва като струна, която съвсем скоро ще се скъса под набора на отчаянието.
-По дяволите... И сега ... какво? Как ще я намерим? А Боунс? Какво прави той? И ...това е невероятно, още не мога да повярвам....
Лушиъс я наблюдаваше безмълвно до сега, отгатващ какво се върти в главата й. Най-вече отрицание. Отрицание от чутото, отрицание, че някой, с който е прекарала толкова време може да те превъзхожда с толкова много. После страх от този човек, а после възхита. Чак накрая се осъзнава, че това си е същата Дориан и тя по нищо не се различава от синекосото момиче, което срещна за първи път в библиотеката.
-Успокой се, ако обичаш. Ако откачиш няма да ми помогнеш грам.
Девойката се кротна като послушно дете и наостри уши, очакваща някакъв план, нещо, каквото и да е.
-Няма как да я намерим. Нито Боунс. Но нещо ми подсказва, че той сам ще дойде при нас. Колкото до нея - мислиш ли, че някаква си митична магия ще успее да я пребори?
-Абсурд! - почти извика Морт, сигурна в приятелката си.
-Именно. Тя все някога ще си спомни, а ние ще я чакаме, толкова, колкото е необходимо. Не се заблуждавай, Смит не е толкова силна колкото Дантесови или останалите богове, все пак е родена смъртна, но....е по-силна от мен, или поне ще стане. А аз....
Лицето му помръкна, а тишината, която се възроди в стаята наподобяваше апокалипстичен завършек на целия свят.
-Аз..... - беше му трудно да го каже, но се налагаше. Вече нямаше връщане назад. -...аз съм Ангел, Меропа.
Нужно ли е да описвам изражението и реакцията й? Не, тя ще го направи сама. Но определено за пореден път изпадна в безтегловност, граничеща с крещящото.
-Създаден съм още в началото на света от четирите единствени и пълноправни бога на тази земя. Както тях и Дориан, така и аз съм безсмъртен. Доста по-стар от нея. Всъщност доста по-стар от всички останали демони и подобни свръхестествени същества. Когато изчезнах, аз не просто си тръгнах, а се качих.
-Качи...
-Горе! При Елисандра. Разбираш ли, дълги години, още преди ти да се родиш, тя бе моя жена. Или по-скоро аз бях нейн мъж, така да се каже.
-Били сте...
-Любовници! Да. Но всичко се развали, защото тя се развали. Тя и Себастиан бяха като две малки деца, които си играят със съдбите на хората, с всичко, що им привлече вниманието. Затова и аз се промених. Станах сприхав, недоверчив и да, луд! Отказах се от тях, както и от небето и слезнах тук, поемайки длъжност, която поне малко ме доближава до усъвършенстването на новото поколение. Само където тя така и не ми дава мира. Не иска да ме пусне, при всеки удобен момент намира начин да ми припомни, че ме притежава, защото част от нея е в мен. Но най-лошото от всичко е, че вярвам, че рано или късно ще избухне и ще достигне до теб. Тя може да е много коварна. Сигурен съм, че ще се опита да те нарани, само и само да ми даде урок. Затова не исках да те доближавам, затова странях от теб. Но сега е твърде късно нали? Картите са хвърлени, а аз те блъснах към гибелна пропаст...
Мъжът замълча, стиснал юмруци. Искаше му се веднъж за винаги да сложи край на всичко това, но не можеше. Дори той нямаше тази сила.

Едва ли би имало новина, която би шашнала Меропа повече. И не, не защото момичето се "уплаши" за здравето си. Всъщност това никога дори не би й хрумнало. Тя по-скоро би се хвърлила в пропаст и умряла доброволно, отколкото някога да се откаже от любовта си заради каквото и да било, камо ли за нещо толкова незначително като "безопасността" й. Единственото нещо, което имаше значение, бе че обича този мъж до дъното на костите си и нямаше сила на земята, способна да я накара да се отрече от него. Любовта я изгаряше, пърлеше, изпепеляваше, помиташе всичко останало. Тя можеше само да види колко перфектен бе той, независимо дали си имаше своите недостатъци, които за нея бяха точно толкова уникални и неповторими, както добрите му според останалите хора качества, и как не би допуснала нищо на света да почерни чистотата, искреността и мощтта на тази нейна безпределна всеотдайност към него. И ако Лушиъс бе допускал някога, че има възможност Меропа да се откаже от него заради крехкостта и слабостта си, то тогава той може би не бе осъзнал най-съществената черта в характера й. Да, често тя бе плаха, но само заради безкрайната си добрина и нежност, които я караха да бъде по-внимателна, по-любвеобвилна в отношенията си с любимите хора. Но в никакъв случай не бе сива мишка, ръководена от страх. Всъщност същността й бе точно противоположната. Нищо, дори наказанието на всички богове, взети заедно, не бяха способни да я накарат да отстъпи от принципите и желанията си. Вярно, може и да я подложеха на безконечни мъчения, но в такъв случай - още по-добре така. По-скоро ще гори в хилядократно подсилен девети кръг на ада, отколкото някога да склони глава и да избяга като някой безличен подлизурко. Вътре в нея гореше едно непрестанно огънче, не по-малко гордо и хладнокръвно от това на самия Виктор, което бе истинската й ръководна сила, а не привидната свенливост, с която повечето я запомняха.
Не, бе шокирана заради друго. Просто изведнъж осъзна, наистина осъзна колко велик бе мъжът пред нея и се почувства толкова малка и незначителна, като мравка, настъпана от човешки крак. Той бе едно от най-древните същества на земята, чуждите животи за него протичаха като песъчинки от един безкраен пясъчен часовник. Единствените по-могъщи създания от него може би бяха само самите богове. И това висше творение обръщаше толкова внимание, пилееше толкова от нервите и притесненията си, инвестираше толкова много чувства в нея - някаква си Меропа, която беше никоя, нищо по-особено, нищо отличително. Изведнъж тя цялата се изчерви и сведе поглед надолу. Направо се почувства недостойна да седи в неговата компания. Как не се бе сетила по-рано? Неслучайно изглеждаше толкова по-силен от всички други "прокълнати"... Та той бе ... легендарно същество. АНГЕЛ!!! АНГЕЛ, за бога! Всичко си пасваше толкова добре! Милиони пъти му бе повтаряла, че изглежда по неземен начин, като дете на луната, че сияе с блясъка на звездите по небето, че сякаш е попил енергията на хиляди гръмотевични бури и излъчва наелектрезираната им енергия... И нима не бе говорила самата истина през цялото време? Виж как плавно, копринено се стелят косите му, виж как божествения му произход прозира и лъхне от очите, тези прозорци към неземната му душевност... И не, Меропа не се възгордя, задето нещо толкова велико като ангел се бе влюбило именно в нея, защото тя го обичаше заради самия него, независимо дали щеше да бъде ангел, демон, човек... любовта й винаги щеше да остане до краен предел, на самата връхна точка, до която обичта може някога да достигне. Може би Анджелина щеше да почне да се фука с подобна недостижима придобивка, но не и Морт. Тя бе влюбена в Лушиъс Пахт, а не в произхода, величието и класата му; неща, с които биха го уеднаквявали толкова много други от "влюбените в него" жени. И освен това новината я накара да се притесни много, но ... не за нея, дори не й хрумна, че нещо може да й се случи, какво значение има това? Разтревожи се за него, защото .... ами ако Елисандра го наранеше някак? Заради нея? Никога нямаше да си го прости... О, ако ще си отмъщава някак, дано да е върху нея, някоя си Меропа, майната му, просто да  остави него жив и здрав...
- Ангел... - думата се отрони от устата на Меропа като плода на екзотично дърво, което смесва пречистената мъдрост на лотуса, чистотата и детската невинност на зюмбюла, сладостта на черешите и свежестта на мъхеста прасковка. - Ангел, демон, човек, аз винаги ще те обичам повече от всичко, Лу. Въпреки че ... - бузите й се обагриха в чаровно алено - малко се стеснявам, задето аз самата съм толкова обикновена до теб... - тогава тя смени темата точно в тази посока, която толкова продължителни, дълги и мъчителни нощи бе измъчвала съзнанието на Пахт - Изобщо не ме интересуват каквито и да било опасности, Лушиъс. Бих се подложила на най-зверското изтезание, което нечий мозък може да роди, но никога, заради каквото и да било, не бих се отказала от теб. Сърцето ми ще избухне от любов, то ти е толкова лоялно и всеотдайно, наистина, нека Елисандра ме убие, но   държа да знаеш, че дори Слънцето да почне да изгрява от запад, предаността ми никога няма да се промени.

Може би сега, тук, в тази стая, Меропа за първи път показа истинската си сила, която не граничеше само с плътното, но и онази душевната, която често е много по-важна и ценна от купища оформени мускули, здрав юмрук и жилави крайници. Тук показа, че може да бъде смела, че може да поеме абсурдно опасен риск и че е готова да отстоява правата си, дори срещу величие като самата богиня на Небето и половината съществуващ свят. Глупава смелост, но идиотизма е присъщо качество на любовта. Едно от най-открояващите се. Влюбеният никога не слуша разсъдъка, той се води единствено от светлината на собствените си емоции и копнежи, които в неговите очи изглеждат правдиви, правилни и изумително красиви, независимо какво виждат останалите в тях.
Реално Лушиъс не очакваше да се откаже. Беше почти сигурен, че ще каже точно това и въпреки, че бе горд с решението й, това е попречи да го заболи. Защото ако за нея, нейното здраве не бе важно, то за него не важеше същото. Още по-лошото бе, че вече и той не можеше да се откаже от нея. Съдбата не му го позволяваше, а тя изкусно успя да ги омотае един в друг и да сплете нишките на бъдещият им живот заедно, така че единствено отново тя може да ги скъса и разнищи.
Мъжът погали косите й и прокара длан по лицето.
-Тогава ми обещай нещо. Всъщност две неща.
-Всичко!
-Първо - ще се стараеш и ще ме слушаш. Ще даваш още повече от себе си. Няма сила, която да се справи с Елисандра, но това не пречи да се застраховаш.
-Обещавам. Ще изпълнявам всяка твоя заръка. Ще лазя в калта, ще кървя, ще понасям всяка болезнена тренировка щом е под твоя надзор.
-И още нещо - кръвта ти е синя, Меропа. Благородна! Трябва да издигнеш семейното си име отново от гроба. Името Морт не може да изчезне от историята, то трябва да се възроди.
Всъщност момичето не веднъж е мислила по този въпрос, но никога не се е решавала. Може би защото е нямала причина, може би защото е нямало кой да й подаде ръка и да я окуражи. Но сега, когато имаше Пахт бе повече от сигурна, че е способна.
-Ще го направя. - решително и твърдо отвърна тя.
Некромансърът се усмихна бегло, някак меланхолично и я прегърна, облягайки главата й на гърдите си.
-Какво си дете. Послушно и изпълнително.
-Не...наистина го искам, не само защото ти си ми казал. Знам, че е правилното нещо.
Времето минаваше, а часовете се изнизваха в потока на вечността. Първите слънчеви лъчи вече се показваха и гонеха нахално вълните на мрака, правейки небето сивкаво-синьо. А двамата така и стояха, без дори да помислят за почивка или сън.
И тъкмо когато мислеха, че никой няма да ги притеснява, вратата на стая 010 се отвори с гръм и трясък, блъскайки се в стената, а на прагът й стоеше Геш с опулени очи, забравил шапката си и зейнала уста. Дори конците й почти се бяха скъсали и имаха нужда от закърпване.
-Лу! - извика той на умряло. -Няма да повярваш какво се случи.
Ангелът видимо притеснен скочи от леглото в очакване на най-лошото.
-Какво? Говори човече!
-Една котка ми открадна курабийките.
Изражението на Пахт се промени драстично. От уплашено и притеснено, то прие онзи лик, когато чуеш нещо напълно тъпо, нали се сещате, като по анимациите, където клепачите ти падат, затваряйки очите до половина, а малко сиво облаче на отчаяние от простотия се появява върху челото ти.
-Ти сериозно ли?
-А един плъх изскочи от кофата за боклук и цопна в сифона на тоалетната. Отгоре на всичкото два гълъба се пощеха и единият правеше масаж на другия с краката си.
Домакинът продължаваше да бръщолеви небивалиците си, резултат от последният си сън, а приятелите му стояха ни в клин, ни в ръкав, чудейки се може ли да стане по-побъркан, отколкото вече е.
-А, да...и Таня се събуди.
-А! Чак сега ли ми го казваш бе, идиот?
-Че к'во? - вдигна неразбиращо рамена Зайо Байо. -Само да беше видял как го кълве с клюна си.
-Абе не ме интересуват никакви гълъби бе!
Лушиъс погледна към Меропа, която все още стоеше втрещена на леглото. Нямаше нужда да казва нищо. Тя разбра, че трябва да отиде, затова само кимна в разбиране. Осъзнал това, той леко се усмихна и тръгна към вратата.
-След два часа в тренировъчната.
-Там ще съм.
И така двамата мъже напуснаха от стаята, като чернокосия не забрави да поздрави Мо и да й смигне за това, че двамата с приятелят му най-накрая са се взели. Беше много щастлив от този развой и това бе нещо, което достойно можеше да се бори с котката и сладкишите.

/Боянче, с Меропа пиши каквото искаш. С Виктор също е време да пишеш, за да се включа в стаята./

Когато вратата се трясна след колоритните фигури на Лушиъс и Зайо Байо, в стаята се възцари тишина. Но този път не тягостна, пуста и неудобно гробовна, каквато я усещаше Меропа през последните няколко седмици, в които имението бе започнало да размива опорите си и да се губи в някаква неясна инерция, водеща към неизвестността. Не, тишината бе уютна, малко саркастична, горда и дори забавна. По-жива. Като че Роузкилл бе усетил завръщането на Пахт, защото изведнъж всичко бе станало пò себе си от преди, макар и видимо уж разлика да нямаше. Но промяната трябваше да се почувства с вътрешните сетива. Каменните стени бяха по-твърди, по-сигурни в монолитната си стойка, мебелите, чупките, дори въздухът просто съществуваха някак по-уверено, някак по-определено, сякаш ненадейно се бяха излекували от смъртоносна болест, която бавно ги е тласкала към потискащия край, или като че бяха старци, магически преобразили се в свежи младенци. А лекарството - леко налудничавата комична сцена на двама иначе изключително силни характера, които, позволявайки си подобни несериозни изпълнения, всъщност даваха безгласен знак, че, хей, може светът да е коварен и жесток, но в момента всичко е наред и можем да си позволим леко разтоварване.
Меропа се отпусна в леглото, без да мисли за нищо конкретно, а всъщност мислеща за всичко едновременно. Тази нощ бе като взрив от емоции - все пак не всеки ден си връщаш любимия човек, който си считал за безвъзрватно загубен, после пък губиш девствеността именно от него - той, който ти е изглеждал като недостижим идол;  научаваш, че най-добрата ти приятелка всъщност е богиня, и още повече, че не само тя има свръхестествен произход, ами и  мъжа на живота ти, който се оказва ... ангел!!! Шансът всичко това да се случи накуп изглежда доста невероятен отстрани. Но ето че бе възможно.
А пък въздействието на подобна смесица от душевни експлозиви е брутално разпарчетосваща, само че в приятен смисъл на думата. Все едно да ти пръснат ендорфин из цялото тяло. И в резултат заприличваш на дрогиран, умееш само да се рееш из глупаво и топло блаженство, което се разлива по тялото като горещ течен шоколад. И това усещане идва в промишлени количества, защото се напластява и по шока, породен от фрапантността на всички тези умопоразяващи новини, просмуква се в него и го превръща в една захаросана, сладка и мека негова вариация. Все едно ядеш грейпфрут, потопен в кристализиран мед. Друго подходящо сравнение е дъвка шок - при първоначалния допир изгаря устата, но после гали небцето с гладко ягодово сокче. Нещо подобно се случваше с душата на Меропа.
Девойката не знаеше върху кое да се съсредоточи по-напред: та всичко бе от важно, та по-важно. Затова и се оставяше в положение на неопределеност. Дори не се опитваше да заспи, защото знаеше, че има само два часа и всъщност дори нямаше за кога да се унася. Ако сънят дойдеше естествено, добре, но от опит се бе научила, че напъването само пречи на човек и го разбужда повече от всякога. В крайна сметка фантазията на къдрокоската взе превес и почна да обрисува картини в главата й, в които Пахт се разкриваше в митологичния си ангелски блясък. Древен, могъщ, пращящ от енергия и светлина, с релефно тяло, в което се порят изпъкналите пулсиращи вени. Две огромни, ослепителни крила, които са хем кадифени и пухкави, като перушина на новородено пиленце, хем опасни, със силен, динамичен замах и яка ударна сила,  безмилостни като самурайски нагината. И ето го, той се носи по-бърз от ураган сред светкавиците, режещи плътта на синевата, а косите му също летят покрай него, свободни, диви, неукротими, свистящи и проблясващи гордо и заплашително, напълно наелектризирани и в пълния си блясък, защото са на своя територия, там, в небесното царство, където се чувстват най-недостижими и изразителни.
Скоро картините, които девойката съзнателно рисуваше в главата си, се преобразиха в несъзнателен сън, който почна сам да измисля собствения си сюжет. Тази нощ Меропа (или по-скоро сутрин?) имà най-красивия си и приказен сън може би в целия си живот.