Стая 007

Стаята е за двама. Разполага с баня, две легла, двукрил гардероб, маса, шкаф и прозорец. Ако ученикът иска може да дообзавежда стаята си по личният си вкус.

В момента стаята е обитавана от Миша - напреднал, но миролюбив некромансър. Тя е жизнерадостна, лъчезарна и любвеобилна. Слави се като единственият мъртвороден, който има демонски крила, без да е реално такъв.

Да, стаята не бе една от най-хубавите. Всъщност беше като всяка друга от общежитията, но имаше всичко най-необходимо, а и както Елизабет забеляза, всяка една подлежеше на декорация стига собственика да има желание. Нейната нова приятелка, явно е имала и затова отпечатъка на стила й се забелязваше видно.
Тя се завъртя един път с разперен ръце, като се застопори към Ли:
-Това е моят дом. И твоят вече. Харесва ли ти? Ако имаш някакви въпроси, просто питай.
След което Миша скочи върху леглото си, като леко отскочи от дюшека и се приземи отново.
На прозореца долетя и кацна една сива сова, което първоначално учуди новодошлата. Птицата завъртя главата си няколко пъти, след това навлезе напълно в помещението, разтвори крилата си и полетя, като кацна на лакътя на Миша:
-Това е Века. Не е ли красива? Тя е домашният ми любимец.

Може би беше добре, че Века е точно сова, защото ако пантерата на Елизабет се опиташе да я изяде, поне щеше да полети и да се спаси. Такива мисли се въртяха в главата на Миша, докато съквартирантката й не я прекъсна с друг въпрос.
- Запознай ме повече с живота тук, какво ще кажеш?
Всъщност рано или късно очакваше тази питанка. Напълно нормално беше Лу да се поинтересува от механизма на Роузкилл, още повече, че явно първоначалното й желание не е било точно да попадне тук.
-Това, мила Елизабет, е нещо като училище, да го кажем по опростено. Училище, имение, в което трите раси на прокълнатите - шифтърите, нуксите и некромансърите се обучават. Тук развиваме силите си, уменията си, опита си. Всеки клас си има учител, който го оформя, напътства и прочие. отделно както виждаш живеем тук. Всичко е безплатно, не се безпокой. Е в града ще си плащаш колкото и да си красива, но тук е аванта. Общо взето ходиш на тренировки, а през останалото време правиш каквото си поискаш. Никой не те задължава да си напълно редовна, нито те задържа на сила. Когато искаш можеш да напуснеш.
Тя скочи и усмихнато я хвана за ръката.
-Но мисля, че би било прекрасно ако наистина станеш силна нукса и четеш и правиш всичко със сънищата на хората. А и ще живеем заедно и много ще се веселим, ще ходим до Найтмер, ще обикаляме, ще правим какво ли не.

Елизабет се усмихна. Тя обичаше да научава нови неща, обичаше да се занимава със силите си. Харесваше й да се чувства силна. А може би обучението тук щеше да й помогне да намери Кристоф...

- Кога започваме? - попита тя с нетърпение. Засмя се. - Но първо ще си направим малко парти. Какво ще кажеш?

Ел извади от чантата си няколко бутилки и буркана със странни и съмнителни вещества в тях. Разнесе се екзотичен аромат.

- Докато бродех из пустините се научих да правя освежаващи коктейли с подръчни материали. Но това тук са специални растения или сокове от плодовете им. Не са алкохолни. Сигурна съм, че ще ти харесат!

Тя смеси синя и прозрачна течност в голяма чаша с капак. Смля две червени листа и ги пъхна при всичко останало и се огледа за лед. Намери го до няколко минутки и го добави. Сложи капака и разклати течността. Приятен, сладък, но свеж аромат се понсесе в стаята. На Ли й потекоха лигите като си спомни върховния вкус и охлаждащия ефект на напитката. Когато свърши да го мята насам-натам изля съдържанието в де по-малки чашки и едната подаде на приятелката си. Обтегна се на леглото и отпи с блажено изражение.

П.П. Много съжалявам за забавянето...

Миша зарадвано пое чашата. Коктейла, който новата й приятелка забърка, имаше странен цвят. Некромансърката не беше специалист по алкохола, но го опита и вкуса много й допадна. Леко силен, но не натрапчив. От онези, които си играят с небцето без да го дразнят.
-Да не си била барманка преди, хахаха?
Преди Елизабет да успее да отговори обаче се чу стържене по прозореца. Девойката, забравила питието си скочи на крака в предпазлива стойка. Птицата на Миша беше тук, а нейната пантера не можеше да стигне до третия етаж, нямаше крила все пак.
Прозореца почна бавно, скърцащо да се отваря, а Лу здраво държеше чашата, готова всеки момент да я захвърли към евентуалния враг. Когато стъклото се отвори напълно от другата страна нямаше нищо. Тъкмо да си отдъхне и хала вятър премина през косата й, разрошваща я на всички страни. За стотна от секундата Уинтер затвори очи, а когато ги отвори отново пред нея се беше появил незнаен мъж и се усмихваше заканително.

-Привет млада госпожице.
Нуксата толкова се втрещи и уплаши от това ненадейно и необичайно появяване, че отстъпи назад, залепвайки се за стената. Мъжът беше изключително красив, с чиста, бяла кожа, но тази кръв течаща от очите му и този мирис. Не беше нищо което бе срещала до сега. Ароматът на смърт, не беше като некромансърската. Елизабет привикваше всичките си спомени и познания на помощ и най-накрая с ужас установи какво всъщност стои пред нея.
-Вам....пир... - глухо, с изтънен глас продума тя.
Вампирите не случайно не се обучаваха в гилдията. Най-омразната раса, най-нечистокръвната нямаха място тук. Докато некромансърите бяха заклеймявани заради своята жестокост и играта на смърт, то вампирите убиваха за собственото си оцеляване, което ги правеше отхвърлени. Те нямаха място сред големи тълпи. Живеещи само през нощта, заврени в най-непробиваемите дупки на подземията на града, те бяха като онази вечна сянка, която те съпътства, но обърнеш ли се, не можеш да я видиш.
Мъжът тръгна с лукава усмивка към Уинтер, сякаш за да я стресира допълнително. Усещаше страхът й и това му хареса. Миришеше хубаво. Сигурно беше още по-хубава на вкус. Миша се изправи с ядосано изражение и се отправи към него.
-Алек!
Но той продължаваше.
-Алек, стига. Плашиш я.
Почти стигнал до нея, той се спря и избърса кръвта от лицето си.
-Спокойно. Наядох се за днес. Няма да източа съквартирантката ти.
Той се обърна към некромансърката и я изгледа леко лошо.
-И все пак съм разочарован. Правите си парти, а не ме викате.
-Стана инцидентно.
-Разбира се. Няма ли да ме представиш на госпожицата?
Миша въздъхна тъжно. Обичаше го. Обичаше го повече от всичко друго, но понякога прекаляваше. Вампирската природа се беше пропила под мозъка на костите му и понякога се самозабравяше.
-Елизабет, това е Алек. Той.... - тя замълча за миг, сякаш и беше трудно да продължи -Той е мой брат.
Нуксата изтръпна. Нима е възможно. Какво се беше случило, че брата на една некромансърка се е превърнал във вампир. Сега всичко почна да й се избистря. Появяването на непознатия, държанието му, както и това, че не нарани нито една от двете. Той се поклони престорено изискано.
-Приятно ми е, Елизабет. Ммм, какво хубаво име.

Не стига, че голямата черна котка стигна незнайно как до тук, ами и проговори. На Миша й се видя толкова сладка, пухкава и гладка в същото време. Идеше й да скочи върху нея, т.е него и да го намачка едно хубаво. А и брат й така уплаши Ел, колкото и да не го показа, че нямаше как да й откаже.
-Разбира се, че не. Ще се радвам. Обичам животните. Трябваше да се родя шейпшифтър. По цял ден щях да се преобразувам в тях.
-Хахаха, като че ли не си една голяма змия. - пошегува се с нея Алек.
Миша се намръщи и изсъска:
-Поне не съм нощен прилеп.
-Туше. - засмя се отново мъжът, който вече изтрил кръвта от лицето си придоби вид на нещо много красиво. Сламената коса, червените очи, порцелановата кожа, изваяните нос и шия, всичко в него крещеше на съвършенство. Ако не за Елизабет, то за много други, така умело привлечени в клопките му. -Е, нека да пием. Това нали е купон?
Той пое чашата от ръцете на сестра си и отпи няколко глътки, след което й я върна.
-Браво, Елизабет. Това е едно идеално питие, даже и на мен ми хареса.
Даймънд го гледаше кръвожадно чисто по животински, но това не притесни Алек. Напротив, в отговор отвори уста и изкара двата си вампирски зъба.
-Внимавай котенце. Все още има място в корема ми.
Ситуацията почна да се нагорещява. От една страна бяха мъжът и звярът, който всеки момент бяха готови да скочат един върху друг, от друга Ели гледаше лошо, готова да защити любимецът си.
Видяла това Миша застана между всички и почна да се смее, размятайки ръце.
-Хайде стига, стига. Трябваше да се веселим, нали?Ели, защо не ни изпееш някоя песен? Тя има чудесен глас. - обърна се към брат си тя, за да го укроти.

Медния глас на Елизабет се прокрадна като цветна вълна от гърлото й и се понесе в пространството, в унисон с тишината. Мелодията се разнасяше като нощно покривало над главите на присъстващите и омайваше с извивките си. Наистина имаше хубав глас, а гласът е едно от най-силните оръжия на нуксите. Елизабет не беше лишена от това, даже напротив. Алек вече си представи колко много хора щяха да бъдат хипнотизирани от него. На вампирът песента й не му влияеше, но не можеше да отрече, че пее красиво, с чувство и някаква вътрешна емоция.
Когато свърши сестра му почна да плясна енергично, като малка ученичка, Даймънд кимна доволно, а Алек, той леко и сдържано удряше едната си длан в другата и я наблюдаваше в лека, загадъчна усмивка, зад която никой не можеше да прецени какво се случва или мисли.
-Казах ли ти? Казах ли ти, че пее чудесно? - заподскача некромансърката и прегръщаше ту Ели, ту котката й.
-Да, каза ми.
-Знаеш ли - продължи тя, обърната към новата си приятелка. -Алек също може да пее. Като малък много обичаше. Алек изпей ни нещо, моля те.
Мъжът ги изгледа безизразно. Като малък, да, тогава, когато времето не беше спряло за него и всеки ден бе ново приключение. Къде бяха тези дни сега? Под жаркото слънце обичаше да пее той, не в мрака на подземието.
-Не мисля.
Физиономията на сестра му посърна.
-Моля те.
Той отиде до нея и я целуна по челото, нито нежно, нито грубо, по-скоро формално и някак успокоително.
-Трябва да вървя.
-Вече?
Той кимна. Обърна се към Уинтър и наведе глава в знак на сбогуване, макар че беше сигурен че пак ще я види. Преди Миша да успее да го спре или изобщо да се опита, той изчезна толкова бързо и безшумно, колкото се беше появил. Двете момичета останаха сами с животните си - едната тъжна, другата озадачена.

Миша излезе от унеса си. Не искаше да е тъжна, не и пред други хора, но този нейн брат. Тя знаеше, че се опитва да я защити. Беше напреднала толкова много с обучението си. Отдавна не беше безпомощното момиченце, заради което често му се налагаше да се бие като малък, когато по-големите некромансъри от квартала й се подиграваха заради демонските й белези. Тя бе докосната от бога на смъртта с крила, но в техните очи тя бе изрод. Всяваше страх и погнуса и често беше тормозена. Тогава батко й, който изглеждаше напълно нормално се появяваше и ги караше да съжаляват. Винаги до нея. Когато плачеше, когато се смееше, когато се страхуваше. Колко пъти я беше успокоявал в студените нощи под светлината на една единствена свещ. Даже и сега, изгубил половината си човечност, все още искаше да я закриля, по свой собствен начин, който тя често не разбираше.
Не, не искаше да е тъжна.
-Разходка? Да, защо не. Даже знам къде.
Тя я хвана за ръката и я поведе по коридорите. Даймънд ги следваше неотлъчно.

/Ел, пиши на гробищата на Роузкилл. Какво усещане предизвикват за теб и прочие. Очаквай моето включване там/

Елизабет заспа почти моментално. Мрака я обхвана и захлупи клепачите й като натежали кепици на прозорец.
След малко дойде и сънят. Или по-скоро нахлуването в чуждия сън, като воайор, който те гледа гол през открехната врата. Само където в случая не виждат тялото, а душата ти.

На градската улица седеше момиче на седем години. Големите му тъмни очи се смееха и говореха без думи. Бялата му косичка стигаше малко под раменете и леко се полюшваше от скоците му. Сребристите му крила бяха израснали едва преди две седмици и сега детето се въртеше около себе си, за да наблюдава неочакваната си придобивка, която никой друг от семейството не притежаваше. Те бяха щастливи за дъщеря си. Казваха, че по някаква причина е благословена от Бога на Смъртта и момиченцето почна да приема това твърдение с голям ентусиазъм и радост. Беше си казала, че ще се научи да лети, но за сега едва едва пърхаше с тях. Не бяха достатъчно силни и оформени все още. Но някой ден определено щеше да ги накара да полетят и тогава щеше да се издигне до черепа на смъртта по главния път и да го докосне.
Група момчета на по десет, дванадесет и четиринадесет години, придружавани от две момичета се задаваха по улицата. Виковете и напереното им държание се чуваха от далеч и даже и да не ги познаваш си даваш сметка, че те са водещата тинейджърска групичка на града. Веднъж видели белокосото дете, те се спряха, казаха си нещо едни на други и се засмяха тихомълком. Приближиха се до нея, като едно от момчетата - пълно, с къдрава кафеникава коса, но тъпа физиономия, я хвана за едното крило и болезнено го издърпа. Момиченцето изстена от болка и се отскубна, като се обърна към тях и ги изгледа плахо.
-Хаха, пак тази откачалка. Какви са тези грозни израстъци на гърба ти, откачалко.
-Това са крила. - извика детето. -Те са ми от Себастиан Дантес. Той ми ги подари.
-От Дантес ли? - попита едно от девойчетата. - Имаш се за много голяма ли? Според мен си изрод.
-Изрод, изрод, изрод, изрод...... - почнаха да повтарят другарите й и да сочат мъничката подигравателно с пръст. Очите й почнаха да се насълзяват и не след дълго първата капка потече по бялото й лице.
-Оооо ще се разплачеш ли, откачалке?
Презрителен смях отекна в ушите на некромансърчето. Смях, който разкъсваше крехката й душа на парчета. Най-високото и явно най-голямото по възраст момче понечи да я улови също за едното крило, но тя отби ръката му, защитавайки се. Тогава момчето се ядоса и грубо я китна като тя падна на земята, а прахта от почвата се посипа по дрехите и тялото й.
-Пребий я. Пребий изрода. - почнаха да викат приятелите му и опиянен от тази агитка, той я хвана грубо за косата. Издърпа я нагоре, като й причиняваше болка.
-Чу ли? Ти не си докосната от бог. Бог те мрази, той те е наказал. Ти си едно нищо.
И почна да клати главата й нагоре надолу, а момичето продължаваше да плаче, но и да стиска зъби.
Изведнъж изневиделица един камък удари лакътя на насилника и той дръпна ръката си. Всички се обърнаха по посоката на удара. На три-четири метра от тях седеше изправено, с разярено изражение и стиснати юмруци момче. Жълтите му очи светеха гневно. Русите, чупливи кичури падаха небрежно по красивото му детско лице. Не беше на повече от единадесет. Странно, но при вида му всичките момчета замлъкнаха, а момичетата по-скоро почнаха да въздишат, макар и предпазливо по него.
-Ей ти какво...?
-Да не сте посмели да я докоснете. Да не сте посмели. - изрева блондина и с един скок се озова между падналата и тормозителите.
-Ти на нас ли се отваряш бе? И ти си същия като нея. И двамата сте изроди.
Последния замахна към защитника на белокосото девойче, който умело избегна ръката му, а вместо това го изрита с коляно в корема. Младежът падна и се приви на топка.
-Бате, недей... - извика се малката зад него. - Недей бате!
-Послушай уродливата си сестра, момче.
Това преля чашата. Една вена изпъкна на челото му и без да се замисли той се нахвърли върху проговорелия. Ступа го набързо, а после почна да скача и върху другите като ги поваляше един по един. Никой не успя да му се опълчи и за минути шестте тинейджъра лежаха набити на земята. Останаха само момичетата, които когато жълтите очи ги срещнаха, се разпискаха и избягаха.
Русокосото момче се обърна и клекна до сестричката си. Избърса прахта от лицето й и я погали.
-Ти не си изрод, чу ли. Ти си красив, прекрасен човек и някой ден ще станеш велика. Никога не го забравяй.
Детето се просълзи още повече и се хвърли в обятията на любимият си брат. Той я стисна силно, закрилнически, успокоително, топло.
-Няма да позволя на никой да те нарани. Заклевам се.
Изправи я, вдигна я на ръце и се запъти към къщи.

Елизабет се събуди и рязко се изправи в седнало положение. Навън все още бе тъмно, а дъждът се сипеше из ведро. Пот избиваше по челото и шията й. Като всяка нукса бе влезнала в чужд сън, но като всяка такава, която не владееше магията си, не можеше да владее и сънищата. Те й идваха в повече, натоварваха я и само усъвършенстването щеше да промени това. Щеше да я научи да ги използва по всякакъв начин. А този сън сега. Тя погледна към съседното легло, където привидно кротко спеше новата й приятелка.

На сутринта Миша отвори големите си очи и след леко пет минутно разсъмване стана от леглото. Видя, че Елизабет още спеше със слушалки в ушите, една от която бе паднала, а едната й ръка висеше от леглото. Даймънд дремеше под въпросната ръка. Изобщо бяха сладка двойка. Още не беше много късно, затова реши да ги остави да поспят още малко, а на свой ред се оттегли в банята, за да се изкъпе, измие и преведе в някакъв представителен вид, колкото е възможно за расата й. Когато се върна двамата още не се бяха събудили, затова реши да поеме контрола в свои ръце. Тя разтвори прозореца и остави чистия въздух да нахлуе и проветри. После отиде до пантерата и го погали по главата. Котето се събуди и погледна странно изглеждащото момиче. Тя му се усмихна.
-Добро утро, красавецо.
Чула думите й, нуксата също се разсъни и още с премрежен поглед погледна надолу.
-Добро утро и на теб. Как спа? Аз лично доста добре.

-Амииии.....
Миша се замисли за момент. Всъщност нямаше какво да му мисли.
-Аз смятам да ходя на урок. Ти също трябва да отидеш. Днес е първият ти ден.
Засмя се радостно некромансърката и изтича в банята. Елизабет се чудеше защо изведнъж хукна така, но след минута момичето се върна с пълна чаша с вода. Отвори вратата и я плисна пред нея.
-За да ти върви като по вода. Хайде сега идвай.
Тя я задърпа за ръката и я изкара в коридора, като преди това заключиха. Изпрати я до залата на нуксите, която носеше сладкото име "Вечен сън", прегърна я за късмет и сама се отправи към погребалното бюро. Чудеше се какво ли ще правят днес с г-н Пахт, както обичаше да го нарича тя.

/Елизабет пиши във Вечен сън/

Вечерта бе прохладна и приятна, колкото е възможно за тази страна. Елизабет се стараеше много, за да прекара стаята в порядъчен и не само ами и уютен вид. Вече чувстваше Миша близка и й се искаше двете да са като семейство, колкото е възможно. Естествено не мислеше, че белокосата некромансърка ще замести Крис, но тъй като никога не е била особено добра в намирането на приятели, сега тази идея й се струваше доста привлекателна. А кой знае, някой ден може би щяха да го намерят двете.
И ето, че след като всичко беше готово, подредено и имаше някакъв собствен отпечатък, красивата блондинка гледаше гордо творението си. Даймънд възвърна животинският си вид. Не искаше да плаши мъртвородната или да я изненада по някакъв начин.
След десетина минути вратата се отвори и през нея премина въпросната съквартирантка, нарамена с две големи найлонови торби, пълни с храна. Тъкмо се връщаше от града и бе решила да се запаси с лакомства, които да сподели с Уинтър, тъй като столовата в Роузкилл не се славеше с най-вкусните си ястия, макар че бяха много по-добре след прословутата промяна и хигиенно чистене.
Когато момичето видя напълно преобразената си стая, замръзна на място, а ченето й падна. Да не беше объркала номера? Не, новите й приятели бяха вътре и се усмихваха на изражението й.
-Какво е това? - попита стъписано тя.
-Просто исках да направя нещо за теб. Харесва ли ти?
Миша не отвърна веднага. Беше й нужно време да асимилира гледката пред себе си. Несъзнателно изпусна торбите на земята и престъпи навътре. Огледа всичко. От новите мебели, килимите, та чак до поставената лавица. Елизабет се притесни, че може би промяната не й харесва и всеки момент ще я нахока, че е обърнала личното й пространство с главата надолу. Но, не. Вместо това на лицето на крилатата се озари една лъчезарна усмивка и тя се извика.
-Прекрасно еееее....
И почна да подскача като дете, за да огледа всичко от близко разстояние. После изтича до нуксата, прегърна я силно и почна да я върти във въздуха.
-Чудесно е. Толкова красиво, толкова пълно, ааххххх...Благодаря тииии....
Момичето изпитваше истинска радост от преобразяването. Така стаята им придоби стил и домашна атмосфера. Направо не можеше да спре да бара и изучава новостите.

Миша седна на другият свободен стол и се замисли.
-Ами виж сега. Това....
Тя извади една от пласмасовите кутии и я отвори.
-Е суши. Яла ли си такова до сега?
Елизабет отвърна отрицателно. Не беше богаташка и никога не се бе наслаждавала на изискана храна.
-Чудесно, сега ще опиташ. Представлява почти сурова риба. Знам какво си мислиш - гадост, но не е така. Овкусена е, с подправки и марина, а и е първо качество. Поне града се грижи за производството си, за сметка на гилдията. Може да го смесиш с това.
Поредната кутия бе разкрита, а там се криеше варен ориз със зеленчуци. Ухаеше примамливо. Момичето също така изкара един натурален сок от праскова и наля в две чаши. После погледна към огромната котка и леко се сконфузи.
-Съжалявам, не знаех дали яде сурово или сготвено месо, затова взех два котлета. Единия изпечен, а другия суров.
За самата себе си, Миша взе една порция от задушена змиорка и варени картофи и босилек. Остави Ел сама да се погрижи за домашният си любимец, а на совата си сипа зърнени кълнове.
-Как мина денят ти, освен, че си се изявявала като декоратор.
Белокосата се усмихна. Познаваше Уинтър от два дена, но вече се радваше за тази съдбоносна среща.

-Звучи интересно. - поклати глава Миша. - За жалост аз не учих днес. Напоследък нещо става с имението и учителите ни по некромансърство липсват. Не знам защо. Нито Лушиъс, нито Боунс са на линия.
Момичето наклони глава и прошепна леко притеснено.
-Не знам дали си въобразявам, но мисля, че нещо се случва, нещо което остава скрито от нас. Боунс изобщо няма желание да преподава, сякаш се готви за нещо голямо, а г-н Пахт, напоследък е толкова отвеян. Изобщо не мога да го позная. Винаги е бил твърд, безкомпромисен мъж, а сега сякаш нещо го изяжда отвътре.
Тя отпи от сокът си и въздъхна.
-Затова прекарах деня в гората. Тренирах тялото си, а после бях в града, за да напазарувам всичката тази храна. Рядко ям в столовата. Честно казано приятно е да я споделям с някой, вместо да се храня сама.
Миша се усмихна лъчезарно. За мъртвородна беше доста добродушна, сигурно и убийствата не й се нравиха особено, или пък не.