Стая 007

First topic message reminder :

Стаята е за двама. Разполага с баня, две легла, двукрил гардероб, маса, шкаф и прозорец. Ако ученикът иска може да дообзавежда стаята си по личният си вкус.

В момента стаята е обитавана от Миша - напреднал, но миролюбив некромансър. Тя е жизнерадостна, лъчезарна и любвеобилна. Слави се като единственият мъртвороден, който има демонски крила, без да е реално такъв.

Когато Елизабет се върна в разрез с очакванията, нито Миша, нито Даймънд й обърнаха кой знае колко внимание. Не защото не искаха или не им бе приятна, но някак си изглеждаше вяла, извън обвивката си, сякаш не се намираше на този свят, сякаш блуждаеше из облаците и колкото и да я гледаха в опит да разберат какво се случва просто не можаха да стигнат до каквото и да е заключение. Погледите им минаваха като мъгла през тялото й и тя дори не ги забелязваше. Вместо това само се врътна и се затвори в банята.
-Какво й става? Не изглежда на себе си.
-Нямам представа. - отговори животното все така замислено. -По-добре да не я закачаме.
-Сигурен ли си?
-Не, но какъв избор имаш? Ако тръгнеш да я разпитваш, мислиш ли, че ще ти отговори?
-Не!
-Точно така.
-Значи да се преструваме, че няма нищо?
-За сега е по-добре.
И така и направиха. През цялото време, през което блондинката вършеше някак си нетипичните за нея дейности, двамата другари се опитваха да не й обръщат внимание, като само от време на време очите им се прокрадваха към нея, крадешком. А тя продължаваше все така спокойно да си пие вино и дори когато легна беше някак си формално и илюзорно. Некромансърката се почувства неловко и някак не на място, но щеше да следва съвета на Ди, който я познаваше много по-добре от нея и също се намести в леглото си, въздишайки.
-Лека нощ, Ели.
Искаше й се да каже много повече, но не знаеше какво.
-Лека нощ, Миша. Впрочем, Миша, имаш много поздрави от таен обожател.
Веднъж тези думи попаднали в ушните й тъпанчета, белокосата настръхна. Таен обожател? Какъв таен обожател? Не беше забелязала нищо странно около себе си, нито някой да я наблюдава, нито да слухти край нея докато тя не гледа. Някак си тези думи я накараха да се уплаши. Сърцето й се сви, като че ли през него премина ледена струйка, носител не на приятелката й, а на самият обожател, който я е помолил да свърши тази услуга вместо него. Красавицата се надигна на лакти, а притеснението се четеше по лицето й.
-Ели, кой е той? Ели? Ели?
Никакъв отговор. Нуксата спеше блажено и толкова дълбоко, че сигурно и земетресение нямаше да успее да я събуди. Какво по дяволите ставаше? Миша не можеше да си отговори, но вътрешно, всичките й органи се свиваха и замръзваха, като залети с течен азот. Опита й да заспи се оказа на няколко пъти безуспешен. След може би чак два часа умората си каза думата и схлупи клепачите й, а на другото легло приятелката й приличаше на мъртвец, който чак при допира на слънчевите лъчи щеше да възвърне живота си.

/Ради, пиши как се събуждаш и от там нататък свободно РП./

Поредният ден дойде, за да озари Ели и съквартирантката й. Искаше да ги обгърне, да ги стопли, да ги погали и най-вече да ги приветства. Но дали бяха готови да разцъфнат като новородени пеперуди? Пашкулът не беше ли прекалено плътен?

Съзнанието на Ели бавно се подеждаше. Трябваха й няколко минути, за да се събуди и още толкова, за да осъзнае къде се намира. В началото образът се разми и заприлича ужасяващо много на едно място, към което тя просто не можеше да се върне. Но сетивата й просто отказаха да видят това,което обърканият й мозък й подаваше. Личеше си, че някой си е играл с главата й, но някак си не можеше да изглежда уязвима точно сега.

Даймънд надигна глава и погледна сънливо Ели.

- Жулиета?

- Май не искам да знам коя е тази, Ромео.

Хуморът в подобни ситуации много помагаше, освен ако имаш психическа връзка с човека, от който искаш да се скриеш. За щастие Ди бе прекалено заспал, за да се занимава с нея. Пак тупна глава върху възглавничката си. Явно бе рано. Ели погледна към прозореца. Зората сега се разпукваше, но това не попречи на слънцето да й намигне. Тя стана и отвори стъклената преграда. В стаята нахлу мирис на роса и лек ветрец. Въздухът се раздвижи и се заигра с леките краища на покривката на малката масичка зад Ли. Денят щеше да бъде непредвидим...

Ех тези непредвидими дни. Всеки един е такъв. Затрупва те с купища помия от най-различни отрасли - добра, хубава, лоша, нежелана, абе помия от където и да я погледнеш. Задачи, реквизитни дейности, битова борба, емоционална борба, себедоказване в обществото, оцеляване, премисляне, измисляне на планове, стратегии за живота и какво ли още не. Няма ли веднъж денят да е непредвидим? Да знаеш какъв ще е от-до, от игла до конец без нещо да те изненада, разстрои или удиви? Не, не може. Законите на вселената не го позволяват или поне така се говори. Пикая ви на вселената ако питате мен, но това си е лично мнение и изобщо не е задължително то да отговаря на това на нашата героиня. За нея непредвидимите ситуации са ежедневие. Дали се изморява? Ами питайте я сами, аз отговора го знам, но той никога няма да излезе на повърхността, защото Елизабет притежава едно качество достойно за уважение и то е сила. Силна психика, такава, която може и да не понесе всичко, но се бори срещу него, върви срещу потока и никога не му позволява да я погълне напълно. Защото в този свят трябва да си силен ако искаш да пребъдеш.
Мисловните психоатаки върху Уинтър дадоха резултат, но тя сякаш ги забрави доста бързо погълната от развоя на новият ден и слънцето, учудващо ярко за есенния сезон заслепи очите й, карайки зениците да се свият почти болезнено. В смесица със свежия утринен, дъждовен въздух си бе направо красота. Ободряващо и някак зареждащо настроение се прокара в крехкото й тяло, готово за нови предизвикателства. И докато голямата котка все още се протягаше и наместваше прешлените си един след друг както подобава, то Миша съвсем спокойно се събуди от лекия си сън. Клепачите й се отвориха рязко и само след няколко секунди, буквално скочи от кревата бодра като росна китка, с нестихващата усмивка,с която бе така добре известна и енергичност в клетките.
-Добро утрооо.... - гласът й изчурулика като пойна птичка, каквито вече не се срещаха по покрайнините, заради застудяващото време.
-Добро утро.
Поздравът на Даймънд бе само да се прозее широко и шумно, но и това стигаше.
-По-добре ли си сега?
-Че какво ми е имало?
Ел наистина не помнеше всичко от предната нощ, някои факти и случки й се губеха, но някак си се чувстваше добре.
-Ами беше малко странна. Прати ми и поздрави от някакъв тайнствен обожател.
-Така ли? Не помня!
Белокосата и пантерата се спогледаха, но не казаха нищо. По-добре да оставят този въпрос на страна, отколкото да повдигат теми без отговори, които само могат да я разстроят.
-Ами....хахах, добре, сигурно не е било нищо. Може и да съм сънувала. Ей, да не си си играла отново с главата ми. - опита се да се пошегува некромансърката, смеейки се неловко, но номерът сякаш и се получи.
-Неее, не съм, наистина.
-Шегувам се, шегувам се.
И тук разговорът за снощи приключи. Момичетата се заеха с дневния си тоалет, изкъпаха се, спретнаха се и се вкараха в релси, за да изглеждат ако не безупречно, то поне поносимо.
-Хайде, да тръгваме!
-И къде по-точно?
-Искаш ли да дойда с теб на тренировки? Винаги ми е било интересно какво правят точно нуксите.
-Така да бъде!
Така, двете момичета напуснаха общежитието, а след тях и приказното създание, което щеше да ги следва по петите, защото искаше по някое време някой да се сети и за неговият стомах,който вече стържеше.

/Ели, пиши направо във вашата зала./