Стая 007

First topic message reminder :

Стаята е за двама. Разполага с баня, две легла, двукрил гардероб, маса, шкаф и прозорец. Ако ученикът иска може да дообзавежда стаята си по личният си вкус.

В момента стаята е обитавана от Миша - напреднал, но миролюбив некромансър. Тя е жизнерадостна, лъчезарна и любвеобилна. Слави се като единственият мъртвороден, който има демонски крила, без да е реално такъв.

-Всъщност това не е лоша идея. - съгласи се Миша -Може да ти покажа гората. Много е красива през нощта.
Тя не само бе красива, но и опасна, но до сега некромансърката не беше попадала на беди там и може би затова бе толкова сигурна, че и сега няма да им се случи нищо. А и нямаше да ходят много навътре. Само до езерото. Какво по-хубаво от среднощно къпане.
Двете се нахраниха, а Даймънд и Века отдавна бяха погълнали дажбата си и когато всички бяха готови се приготвиха за тръгване.
-Но си вземи нещо топло. Териториите стават доста студени нощем.
При което тя се наметна с едно дълго до глезените черно манто, а Елизабет си сложи кожено яке, което що-годе щеше да я предпазва от хлада.
Най-накрая двете момичета излезнаха от стаята си, придружавани от домашните си любимци.

/Ел пиши тук https://fatecry.bulgarianforum.net/t221-topic/

-Наистина беше дълъг и аз смятам да спя. - сопна се Даймънд и с три скока се озова в долния край на леглото на Ел. Завъртя се няколко пъти и накрая легна сгушен на кравай. Не беше доволен. каква ли бе онази миризма, която усети преди да си тръгнат? Демон? Не, осезанието не бе толкова силно. Може би върколак. Но и това не беше, не миришеше на животно. Каквото и да е, не му харесваше. Добре, че онзи гнусен мъж ги изгони, а още по-добре, че Елизабет го послуша. По принцип не е от най-покорните.
В същото време Миша седеше на един от столовете и гледаше през прозореца замислено.
-Никога не съм предполагала, че ще видя на живо Пазителя на Изгубеният град. - продума тя. - Говори се, че Грейвс е бил създаден от магове. Представяш ли си? Скрит град в нашата гора от магове - земни, водни, огнени, всички. Затова бил таен. И успял да се задържи много години. Те били бегълци от собствената си страна. До колкото знам, са го криели чрез някакво енергийно поле. Но след време ние сме разбрали за съществуването му и тогава гората го е разрушила или по-скоро създанията в нея. Погълнала го е. Но се говори, като градска легенда, че все още има останали руини, а един Пазител бди над него. Пази го. Но защо никой не знае, нито някой знае кой или как се казва този човек. Единственото, което е известно е, че е един от нашите.
Некромансърката млъкна при спомена за Дани. Без изобщо да се усети се усмихна.
-Той наистина е много красив, нали?

-Да.... - отвърна продължително и все още замечтано Миша, след което се усети как вероятно изглежда от страни и се смути. -Аз...не го харесвам...или нещо такова. Смисъл..
Некромансърката се изчерви. Доста рядко явление за тази раса, от което само й стана смешно. Тя въздъхна с лека усмивка.
-Не се залъгвам, знам, че едва ли ще го видим отново. Просто наистина е един сто процентов мъж.
И пак наведе глава, за да не си личат румените й бузи. Ел се усмихна на приятелката си. Познаваше я от скоро и й беше много интересно да открива нови и нови неща в характера й. Всеки ден научаваха различни качества една в друга и това си струваше нещо, нали.
-Е, да лягаме. - каза след известно време белокосата красавица и се отправи към леглото си. Това новото, което Уинтър бе донесла за нея. Когато се шмугна в него, определено се почувства комфортно. Беше от едновремешните, които бяха натъпкани с пух и тялото ти потъваше в тях до средата. Блондинката също легна. Лампата бе загасена, но те не спяха. И двете гледаха в тавана, когато Миша се обади глухо.
-Ел...
-Да?
-Благодаря.
-За какво? - попита в недоумение нуксата.
Мъртвородната не отговори веднага, сякаш събираше смелост или може би точните думи, с които да се изрази и накрая каза:
-Че те има.
Блондинката до толкова не повярва на това, което чува, че не можа да отвърне нищо. За първи път някой й казваше нещо такова, като не броим Крис. Но нямаше и нужда да казва каквото и да било, затова Миша заглъхна с едно миловидно.
-Лека нощ.
И се отдаде на съня, а той я свари с усмивка на уста.

Необятността на едно съзнание е толкова дълбока, че човек лесно би се загубил в него. А когато съзнанията са много, се превръщат в истинска плетеница от черна дупка.
Енергията на Елизабет обикаляше из имението и успяваше да проникне в главите на толкова различни едно от друго, създания. Всяко едно от тях показваше своите собствени терзания, собствени мечти, копнежи, страхове, фантазии, блянове или тъмни кътчета. Различни картини се сменяха пред очите й. Някои от тях се сливаха една с друга и образуваха мешеница от цветове и усещания. Всичко това бе само по себе си изтощително. Но предполагам това е ориста да си нукса. Някои, по-опитни успяваха да заключват магията си, така че да се отдадат само и единствено на собствените си сънища. Други като Ел търсеха чуждите, в следствие на което се изморяваха.
И така цяла нощ. Момичето се превърна в отразителен прожектор на далечни преживявания.
Когато на сутринта се събуди, тя се чувстваше недоспала. Надигайки се, се огледа и осъзна, че е сама. Единствено Даймънд все още спеше сгушен в краката й, а Миша може би отдавна бе излезнала.

Нормално е, човек да се събужда сутрин, по желание да пие кафе, да си вземе освежаващ душ и да тръгне по задачите си. Но днес двете ни героини проспаха сутринта. И можем ли да ги виним. След цяла нощ на будуване и борене с какво ли не, заслужаваха своята почивка. Точно затова, сега, минавайки обяд, те все още спяха дълбоко и необезпокоявано от никой. Необезпокоявано? Не, това не е напълно вярно. Имаше едно същество в тази стая, което нямаше намерение цял ден да седи на облегалката на стола и да гледа в една точка с големите си очи. Сещате ли се за кого говоря? Да, това беше Века - домашният любимец на Миша, която тя умело бе обучила да стои будна през деня, защото не се знаеше кога ще й се наложи да я използва. Макар и нощен обитател, животното бе дресирано да има нужда от малко сън и винаги да е на разположение на собственицата си. Доста удобно бих казала.
Точно сега, тази птица, беше кацнала на възглавницата и скубеше с човката си бели кичури коса от главата на некромансърката. Дърпаше ги и ги гризеше, като издаваше пискливи звуци. Ушите на момичето не останаха глухи и тя тромаво отвори очи. Усети скубането, но все още в просъница, само хвана възглавницата и я размята във въздуха, за да изгони вредителя. Совата полетя, за да се предпази и пак кацна, като този път почна да чука с клюна си по черепа й. Миша се надигна ядосано и хвърли пухената възглавница на където й сварят очите.
-Аааа, тъпо мишояднооо.. - извика тя, а възглавницата се заби в леглото на Елизабет, като по този начин събуди и нея.
Нуксата се изправи раздразнена, с разчорлена коса и погледна с подпухнали очи към съквартирантката си.
-Какво става?
-Проклетата птица не ни оставя да спим.
Миша тупна отново на леглото си, с разперени очи, но постоянните чукания по главата й не спираха. Досадно животно. Даймънд, напълно отпочинал, скочи от леглото и се озъби.
-Сега ще й видя сметката.
Преди Елизабет да успее да го спре, пантерата се нахвърли върху пернатото, като скочи право върху корема на белокосата хубавица, от което тя изпищя. Но Века политна и успешно се отърва от атаката на звярът. Той скочи повторно и почна да я гони из стаята, събаряйки всякаква покъщнина, снимки, столове, маса и прочее. Стана калабалък от гонитба. Ди размахваше лапи, а совата буквално се подиграваше с него. Накрая съвсем необезпокоявано кацна на горният ръб на гардероба и изцъкли големите си ириси.
-Буууу.... - измълви от устата си.
-Ах, ти, проскубано пернато.
Пантерата се засили и се хвърли върху гардероба. Заби острите си нокти в него, но птицата пак излетя, застопоряваща се на полюлея. Чак тогава Даймънд разбра грешката си. От тежестта му и от факта, че не можа да отскубне ноктите си от дървото, той полетя надолу, завличайки след себе си, тежката мебел. В последният момент отскочи, преди да го смаже, но белята вече бе сторена. Гардеробът падна по средата на стаята, като вдигна върволица прах, а на някои места вратите му се пукнаха.
Двете момичета седяха все още в леглата си, гледайки бъркотията и настъпилият хаос. Стаята им заприлича на порутина, а совата все още самодоволно ги наблюдаваше от високо.

Въпреки, че белята беше направена, а пораженията от нея доста големи, Миша не можеше да разбере, защо съквартирантката й се ядосва чак толкова. Да, беше неприятно, да повечето неща се изпотрошиха, но това не е проблем, с който малко магия не може да се справи.
След като блондинката изхвърча разярена и раздразнена, незнайно къде, напиращият гняв на мъртвородната утихна. Тя стана от леглото и погледна към птицата си. Не очакваше едно животно да може да оправи бъркотията. Все пак нямаше ръце и крака и тем подобни човешки крайници, за тази цел. Но това не й попречи да се намръщи, да я посочи с пръст и едвам да извика.
-Наказана си!
Совата уголеми очите си.
-Не ме гледай така. Чу ме! Наказана си. Без мишки цял ден.
-Бууу....
-Бу, му, това е. Лоша Века. Лоша, лоша, лоша.
После се огледа около себе си.
-Е добре. Да оправим тази каша.
Тя изпука кокалите на пръстите си и разпери ръце на две страни. Магията й излезе на талази, като обхвана цялата стая едновременно. Пропи във всяка съборена или счупена мебел и само след секунди, те се върнаха в първоначалното си място и форма. Още няколко завъртания и помещението беше като ново. Всички пукнатини изчезнаха, а цялата мръсотия се заличи. Просто така, като с магическа пръчица.
Доволна от постигнатото, Миша сложи ръце на кръста си и се усмихна. После бавно, без да бърза подготви сутрешният си, в случая обеден тоалет и напусна домът си, оставяйки совата да си виси на полюлея.

Нощта мина сравнително бързо. Всъщност нямаше никакво значение дали мина бавно или бързо, защото Елизабет бе подвластна до толкова на алкохолните и наркотични последици, че заспа почти незабавно и потъна толкова дълбоко в съня, както потъва тежък камък в река или море. Спа непробудно и дълго, а Даймънд сумати време се чудеше как ли ще завърши всичко това и на къде ли ще ги отведе идването им тук. От една страна скрито се радваше за Ел. Тя най-накрая не беше сама. Най-накрая намери нещо наподобяващо дом и хора, които може би ще успее да нарече нейни приятели. Тук щяха да й дадат причина да живее, щяха да й помогнат да се развие пълноценно, но все пак ликантропа си имаше едно на ум. Инстинктите му нашепваха, че този живот няма да е идеализиран, нито лесен. Пътя ще е трънлив и ще става все повече такъв. Долавяше промяната във въздуха и как той се загнездва, става плътен и миризлив. А когато въздухът се изпълни с мирис, това не води до нищо добро. Но какво точно и той не знаеше. Просто животинско, първично шесто чувство. Не харесваше загадките, но явно тази страна бе изтъкана от такива и не ти оставаше нищо друго освен да чакаш те сами да се разнищят.
Но умората си каза думата и скоро взе прелом над ума му, правейки го колега в сънищата на двете момичета и совата, която сега наблюдаваше всичко с големите си сиви очи. Тя изпърха с крила, разтвори ги широко и политна през прозореца. Време беше нейният нощен живот да започне.
Сутринта дойде неочаквано за някои. Нуксата в Елизабет не се обади тази нощ и тя не можа да долови кога останалите жители на имението прекъснаха сънищата си и отвориха очи. Това нямаше значение. В стая 007, навреме се събудиха единствено Миша и Ди. Белокосата хубавица отвори клепачи и се протегна доволно в леглото си. След няколко прозявки, търкания на очи и разтягания на крайници, тя се обърна към леглото на приятелката си и видя, че тя все още спи непробудно. От друга страна, светещите ириси на ликантропа се взираха в нея и сякаш я изучаваха. Некромансърката не се смути от това своеволие ни най-малко. Усмихна се чаровно и протегна ръка към черната пантера, като я прикани към себе си.
-Ела тук. Ела, ела... - почти през смях го повика тя.
Даймънд изобщо не смяташе да играе ролята на домашен любимец, но все пак се изправи тежко и с бавни стъпки стигна до леглото на мъртвородната. Седна на задницата си и зачака да види какво толкова иска тя от него. А милата Миша просто протегна ръка и положи длан на главата му като почна да го гали нежно и игриво, все още усмихвайки се.
-Добро утро. - поздрави го момичето.
Въпреки, че не я харесваше особено, може би винаги си имаше едно на ум, а може би причината беше брат й, животното реално изпита удоволствие от тази милувка. Беше му хубаво да го галят, независимо от трудния му характер.
-Добро утро. - отвърна леко сухо той.
-Май нашата нуксичка днес е поспаланка. - пошегува се белокосата.
-Така изглежда.
-Да я оставим ли да спи?
Но преди пантерата да успее да отговори, от отсрещното легло се чу шумолене на чаршафи. Двамата ни герои обърнаха поглед натам в очакване, да не би красивата блондинка най-накрая да покаже чорлавата си главица изпод завивките.

Главата на Елизабет се подаде изпод завивката и приличаше точно на това, което очаквахме. Разрошена, на места спластена коса, кръгове под очите, свидетели за алкохолните й преживявания, напукани устни, забравили значението на думата хидратация и най-вече - ужасно настроение.
-Май някой е станал с дупето нагоре. - скастри я пантерата.
-Мммм.....
-Така е, като не си знаеш границите.
-Ммммм.....
Само това излизаше от гърлото й след сухия поздрав за добро утро. Не я харесваше такава. Беше адски досадна в тези моменти, но преди да й се скара подобаващо, коремът й закъркори толкова силно, че шумът достигна с лекота до ушите на приятелите й. Миша се изкиска, нищо не можеше да развали жизненото й настроение.
-Май този някой е и гладен. Имам идея. Защо не се изкъпеш и преоблечеш, а после ще отидем да закусим?
Предложението се стори на Ел като най-гениалната идея за всички времена. С бавни и провлачени движения махна чаршафа от себе си и суркайки крака се запъти към банята. Когато хлопна вратата, белокосата се обърна към Даймънд.
-Какво е станало снощи?
-Нищо особено. Пиянските изцепки на едно глупаво хлапе.
-Ахааа.... - поклати в разбиране глава некромансърката и на свой ред също скочи от леглото.
Облечи си къси черни панталони, зелен потник и удобни обувки, после върза косата си на конска опашка, и най-накрая отпусна крилата си, които заеха доста голяма част от пространството. Запърха с тях, за да ги раздвижи и пак ги прибра. Правеше тази процедура всяка сутрин, за да не ги занемарява.
След още петнайсетина минути, съквартирантката й излезе от банята, мокра като коте и с не голямо желание почна да се подсушава. Нахлузи си набързо някакви произволни дрехи, на които дори не обърна особено внимание и застана в бойна позиция, изобразяваща гладен лъв пред стадо кошути.
-Ще ядем ли? - заяви със стържещ стомах красавицата, което бе знак, че е време да се изнизват.
-Хай, хай. Да вървим.
Всички дружно напуснаха стаята, като Миша и Ди гледаха много да не говорят поне първоначално. Току виж сивият облак надвесил се над Уинтър да ги застигне и помете.

/Направо пиши в столовата/

-Няма ли да ми кажеш какво те мъчи?
Никакъв отговор. Алек стоически мълчеше, пренебрегвайки въпросите на сестра си, която от време на време ги впускаше в действие, подплатени с известна доза чар, като се опитваше да го умилостиви. Уви, безуспешно. Красавецът явно нямаше никакво намерение да споделя каквото и да е с нея все още.
-Хайде де.
-Няма ли да пристанеш?
-Не, защото виждам, че нещо с теб не е наред.
-Миша, аз съм вампир. Всичко не ми е наред.
-Нямах това предвид. - сведе поглед момичето, леко виновно.
-Напротив. Но не ти се сърдя.
Вратата се отвори и през нея мина Елизабет, доста развлачено и изнурено, което може би до някъде бе нормално за тези от нейния клас, но за разлика от общата представа за нукси, тя си бе доста по-пъргава и жизнена, вместо бавна, вечно замислена във философски свади и със забавени реакции.
-Хееей. Кой си прави частно парти без мен?
Съквартирантката й се обърна към нея и се усмихна, доволна от факта, че я вижда.
-А не, просто цял ден те нямаше и...
-Да, да...спокойно. - почти не се засмя хубавицата при смотолевенето на белокосата, която се стремеше да скалъпи някакво извинение, че не са я изчакали, но наистина не се бяха виждали от сутринта и некромансърката нямаше и бегла представа къде ли се е дянала приятелката й.
Погледите на двата блондина в стаята се срещнаха, но никой от тях не поздрави другия. Гледаха се, но дори очите им не говореха. Даймънд кротко се излежаваше на леглото и се надяваше вампирът по-скоро да си тръгне, а совата наблюдаваше всичко от високо, кацнала на горния рафт на гардероба, като движеше стъклените си, големи очи, които от време на време се преобръщаха, придавайки й странен вид, като на гадател, който изпада в транс.
И ето, че най-накрая събрала смелост да каже нещо, поривът на Ел бе прекъснат по възможно най-нежелания начин. Мъжът се изправи от мястото си и съвсем естествено, като в реда на нещата заяви:
-Аз ще тръгвам!
-Защо? - почти не изписка мъртвородната, а нещо в Елизабет се сви. Нещо, което не искаше да го пусне.
-Имам и друга работа. Не мога цяла вечер да се занимавам с лудата си малка сестра. - едва се усмихна русокосия, целуна Миша по челото и се отправи към прозореца.
Премина през Уинтър, като почти не докоснаха телата си. Очите им се забиха едни в други. Нейното зелено направо потъна в неговото жълто, но дори тогава, той не й продума. Не може да се каже, че й се сърдеше. В живота на Алек имаше прекалено много проблеми, че да се цупи като някой пубер и все пак в тази ситуация той остана безмълвен. Единственият жест, който й отправи бе едно кимване, като за лека нощ, след което се покатери на перваза и скочи, изчезвайки в нощта. Чак тогава Ди се размърда, видимо доволен, че кръвопиеца си е вдигнал чукалата и разтвори муцуната си в широка прозявка, оголвайки зъбите си.
-Най-накрая. Малко спокойствие.
Ел остана крайно изненадана от развоя на събитията, а по изражението на съквартирантката й, съдеше, че не е единствената.
-Да не си тръгна заради мен?
-А?! А, не. Чу го, имал си работа. Винаги е такъв откакто го превърнаха.
Думите й не изглеждаха много убедителни, но трябваше да ги приеме, ако не искаше цяла нощ да се блъска в мисли от типа "защо".
-Ще лягаме ли? Много съм изморена. - обади се Миша.
Ако тя бе изморена, какво да кажем за нашата героиня, която цял ден бе подложена на какви ли не изпитания и приключения.

За разлика от деня на Елизабет, нощта й мина без никакви проблеми, ексцесии или кошмари. Сякаш тялото й се предаде пред нуждата от почивка, физическа както и душевна и сънят я обгърна като меко, пухено одеяло, в което се чувстваш на сигурно и уютно. Всички лоши емоции, терзания и поличби бяха грубо изгонени, изтикани насилствено от съзнанието, така че то да възвърне силите, здравината и стабилността си.
И наистина, когато Уинтър се събуди, се почувства по-жива и жизнена от доста време насам. Може би по-често трябваше да заповядва на нуксата в нея да си почине, за да не е развалина на сутринта. Сякаш всичко от отминалия ден бе изчезнало, освен натрапчивият вкус, който остава под небцето, разбира се.
Миша все още спеше с усмивка, което доказваше, че сънищата й са били толкова приятни, колкото й бяха пожелали. Спеше, но един чифт очи, зелени, следвани от русоляво-червеникави къдрици, я наблюдаваха с благост. Сега това момиче й се струваше още по-близко. Дали заради това, че е сестра на човекът, в който се влюби или заради самата нея, няма значение. Фактите бяха на лице.
-Мислиш ли, че тя си заслужава?
Ел извърна глава и видя втренчилата се в съквартирантката й пантера.
-Заслужава какво?
-Да ти бъде приятел. Мила е, но много хора са мили. Не се сприятеляваме с всеки срещнат такъв. Защо точно тя го заслужава?
-Трябва ли да има причина?
-Винаги трябва да има причина. Чудя се каква е в този случай.
Ликантропът не откъсваше острите си очи от белокосата и явно показваше, че няма да миряса докато не получи отговор на въпроса си, дори този отговор да не му се понрави.

Елизабет помисли. Каква беше наистина? Още в момента, в който я видя знаеше, че е добър човек и сякаш нещо я теглеше към нея. Но до сега не се бе замисляла какво е това. А трябваше. Ел не й стана приятелка заради брат й, който тогава още не познаваше. Друга бе причината. Думите излетяха плавно от устата й неусетно. През цялото това време е знаела... просто чак сега го осъзна.

- Тя е просто дете... А душата на детето е най-чиста. - усмихна се Елизабет. - Тя обича най-силно и сляпо, не съди, не пъди. Тя е милостива и радостна, изпълнена с любов, която да раздава. Може да не е перфектна, но най-близко до душевният мир и щастие. Няма начин да не я заобичаш.

Отговорът накара Ди да я погледне. Видя в погледа на Ли топлина, която не се бе появявала от толкова много време. Спомни си как и него гледаше така, когато се срещнаха... и тя бе просто едно дете. Вярно е, че беше далеч от щастието тогава или когато и да е било, но Даймънд преди я правеше щастлива само с присъствието си. Този поглед винаги караше сърцето му да прескочи удар. Такъв поглед може да те накара да се просълзиш от щастие, че някой те обича толкова, че дори очите му излъчват тази любов. Сега слънцето светеше в лицето на нуксата и очите й изглеждаха дори още по-вълшебни. Чертите й светнаха, а кожата й заблестя. Къдриците й за първи път нежно падаха по страните й и надолу по раменете, подчертавайки красотата в нея. Ди се усмихна доколкото това му бе възможно с животинската муцунка.

- Рано е още за закуска, но мисля да си взема един душ. - съобщи Ли.

- Добре. - каза пантерата и се излегна на леглото, гледайки лениво към изгряващото слънце. Прозорецът все още бе отворен, но този път нямаше кой да го ползва за врата... "За съжаление!" - помисли си Лизи и се усмихна. все още не можеше да свикне с мисълта.

Щом топлата вода се стече по тялото й и отпусна мускулите й, Ели отпусна и гласните си струни. Запя първо тихо, после леко усили, така че песента да звучи нормално. Беше една от онези песни, с които се събуждаш сутрин и не можеш да си изкараш от главата цял ден. Тази предвещаваше хубав ден за русокоската. Странно, но тази песен й напомняше на Алек...

П.П. Песента >> https://www.youtube.com/watch?v=SVBICQul-X8&list=FLl_NGJDy0hBzGGWYo87xLpQ&index=5 Представи си я по-мека и чиста и малко по-висока.

Песента се разливаше по капките вода и ако Ел отпуснеше магията си, те бяха да се оцветят в нюансите на златистото - нейния запазен цвят. Цвят на благородство, аристокрация, душевно и материално богатство. Да се чудиш и маеш от къде едно обикновено, дори бедно за стандартите момиче го притежава. Обикновено, но само на пръв поглед. Силата, красотата, задълбочеността са гени, които не падат даром от боговете, с няколко изключения, разбира се. Но тя притежаваше нещо в кръвта си, за което още не подозираше и то малко по малко избиваше на повърхността, напомнящо за наличието си.
Да се върнем към банята. Момичето пееше и се радваше на новият ден, който бе сигурна, че ще е по-добър от предишния. Усещаше го във въздуха, който вдъхваше на всяка половин секунда. Не щеш ли обаче, песента й не остана чужда за други уши. Не се блъскаше във вратата и стените, като в предградие и звукът й не се връщаше при нея като ехо. Не, тя достигаше и до същината на стаята, където събуди Миша с усмивка на лице. Какъв по-хубав начин да те събудят? Мъртвородната обожаваше гласът й, можеше да го слуша непрестанно и сега й дойде като живителна глътна силно, черно кафе. Некромансърката се надигна от постелите си, направи знак на Даймънд да не я издава и тръгна на пръсти към банята. Долепи ухо до вратата и се заслуша. Реши да се пошегува малко с приятелката си, като се надяваше, че тя няма да изпадне в нервна криза. Промуши пръсти през пролуката и като открехна вратата, тихо и незабелязано се шмугна вътре. Все пак, тя бе по-възрастна и опитна от Елизабет и умееше да прикрива присъствието си. Дори крилата й бяха свити на пашкул, за да не се удрят в етажерката или мивката. Белокосата стигна до завесата, която я разделяше от съквартирантката й и рязко я дръпна.
-Добър дееенннн..... - извика се хубавицата с демонски крайници и Уинтър почти не подскочи от изненада.
Песента й секна, дишаше на пресекулки залепила се за мократа стена, напълно гола, но това сякаш не й правеше впечатление. Колкото до Миша, тя се съдираше от смях, чист и детски, без злоба или присмех. Една сълза потече от дясното й око, която избърса с удоволствие, защото си заслужаваше.
-Хахахаха....съжалявам, съжалявам, не се сдържах. Не ми се сърдиш, нали? - все още не можеше да спре кикотът си прокълнатата.