Домакинът

First topic message reminder :

От тук минава всеки нов член да получи наставления за престоя си. Домакин е зайо байо Геш както го наричат всички. Леко психясал тип или поне така си мислят останалите. Колкото до него, никой не знае какво точно си мисли и дали изобщо е способен на тази функция.

Мортем го гледаше с недоумение и първоначално беше спокойна, защото той се засмя. Но после нещо му стана. Зайо започна да троши, да крещи, да скача насам натам. Държеше се като ревнив съпруг. А Мортем се стресна. От сладкия заек в кабинета, който я настани в стая 009 той стана нещо по-плашещо и от Лушиъс. Нещо от което я беше страх. Тя плахо се приближи до него и свали маската от главата си и разбира се тя беше единственото нещо, което крепеше всъщност дългата и коса да не падне. Мортем я подаде на Зайо Байо и се усмихна.
-Зайо един троши това, другите неща ги остави. И няма да ядеш на никой ушите.

Геш дишаше учестено. Той я погледна и почна да се успокоява малко по малко.
-Не - промълви накрая той. -Никой няма да ям, не ям месо, все пак. Хахахаха - смеха му отекна из кабинета. Ей се почеса изпод шапката докато се оглеждаше.
-Малееее, колко имам да чистя само.
После се обърна към нея, завъртя я на другата страна и я затика към вратата.
-Ти ще трябва да си ходиш демонче. Зайчето има да подрежда. Дам, дам....

-Другия път направо с щит мисля да се домъкна.
Каза му тя и се усмихна, докато ходеше към входната врата. Накрая тя само се обърна и го гушна.
-Чао Зайо. - И доволна, че тоя път го е гушнала Мортем си тръгна с усмивка на лицето.

Дойдох до тук и без да чукам отворих широко вратата и буквално нахълтах. Нямах много време за губене. Да, но какво да видя. Геш се беше качил на въртящият стол и така изглеждаше три метра висок. Гледаше нагоре към един от ъглите на кабинета си. Присвих очи, за да разбера какво точно наблюдава и тогава го видях - там се простираше една малка паяжина, а Зайо Байо галеше паячето, което живееше там и му говореше разни неща. Вдигнах ръка и се ударих по челото.
-Обречена работа.... - въздъхнах, след това станах сериозна. -Ъхъммм.... - издадох с гърлото си и той се обърна изненадано. Като ме видя скокна на пода.
-Зайо, трябва ми помощта ти. Моля те кажи ми в коя стая живее Клавдий Блек. Много е важно.
Трябваше да го намеря преди да е изпуснал въпросната среща и онзи лунатик да вземе случайно да атакува имението или нещо подобно.

Зайо стоеше все така на стола си, без дори да се обръща.Само и отвърна :
- Той не спи, драга.Твърде вманиачен е в работата си за да позволи на тялото си покой.
Налудничавият лакей все така продължаваше да си играе с малката гадинка.Закачаше леко паяка с пръст, като го дразнеше и го караше да се опитва да го захапе.После прокарваше пръста си нейде из мрежата, сякаш се е хванало нещо в капана и караше малката животинка да тича след него като малко кученце.Той спря за момент, като обърна глава и погледна Дориан.Тя стоеше запъхтяна от тичане в средата на стаята и го гледаше с жален поглед.

- Каква си лисица...- отвърна той, като леко и се усмихна, вярвайки че жалостният и поглед е плод, просто на желанието да намери своят Блек - потърси го нейде из Роузкилл, през деня обича да обикаля. - след това просто се обърна пак към малкият паяк и продължи да си играе с него, без да обръща внимание на стоящото в стаята момиче.

Устата ми се разшири в ядосана и грозна форма.
-Ахххх... - извиках към него бясно, като присвих ръце така, че все едно щях да го удуша. Даже направих няколко крачки към него с тази цел, но се спрях. Знаех, че нямам шанс. Макар и домакин виждах силата му, особено физическата и затова просто продължих да крякам.
-Роузкил е толкова голямо имение, къде да го търся, по дяволите.
В бясът си почнах да обикалям и неволно минах покрай прозореца. По някакво стечение на обстоятелствата главата ми се обърна само за секунда навън към гробищата и алилуя.....там стоеше Блек и си говореше с някакво създание, което приличаше на човек, но не съвсем. Сигурно някоя кукла. Обърнах се пак към Геш и троснато му измънках:
-Благодаря за помощта.
При което побързах да се махна от тук, за да не го изпусна.

Почукаха отчетливо три пъти. От стаята се чу глас, не по-малко странен от този на Лушиъс, макар и с друг тон.
-Колко пъти да казвам, че не съм портиер. Влезтеееееееее - извика се накрая мъжа, без да се кара или сопка. След тази така "галантна" покана новодошлите се престрашиха да открехнат вратата и да надзърнат, а после и да влезнат напълно в малкия кабинет. Гледката си заслужаваше. По средата на стаята, на пода стоеше мъж с огромна цилиндрична шапка и усмирителна риза. Краката му бяха свити по турски, ръцете свободно лежаха на земята, а главата му се клатушкаше наляво надясно в такт с мелодия, която си тананикаше:
-Уууууууу аууууиииууууу аиу мамба уееее......Ауимба уе ауимба уе ауимба мамба уееее....
Те се стъписаха, особено Меропа и го изгледаха с уголемени очи.
-Какво? - попита Геш. - Чух някой да си я тананика от вън. Намирам я за закачлива. А вие?

-Дам, дам, досетих се. - поклати глава Геш. -Не съм тъп, хахаха. Не съм виждал тази нацупена физиономия до сега. - посочи той Виктор.
Мъжът се излегна на опашката си, положи ръцете си зад себе си и скокна като се приземи на крака. Стигна до Виктор и го хвана за ръцете като почна да го върти танцувално.
-Хайде, танцувай с мен. Ауимба уе, ауимба уе, ауимба уе, ауимба мамба уееееее.....
Геш изглеждаше като малко дете радващо се на завръщането на важен за него човек, а новодошлия некромансър се чудеше как да се отскубне от този нелеп захват, който определено не му се нравеше. Никак даже.

-Добре ли сте? - попита го момичето. Ама за какъв го мислеше тя? Че е някакъв некадърен откачалник. Никой не разбра, че тази нощ Виктор за малко да умре и не от блъсъка на Лушиъс, а от самия Геш. Единственото, което го спаси бе чистия късмет да излезе преди заека да успее да се ядоса напълно.
-Да, добре съм. - усмихнато отговори той. - Той не може да ме спре да танцувам цяла нощ. Но щом е такъв сухар може би ти ще искаш да се забавляваш, демонче.
Още не изрекъл думите си и вратата на кабинета се отвори широко, а през нея влезе не кой да е, а самия Пахт.
-Ой, Геш. -почна той, но се спря при вида на току що приетата му нова ученичка. -Я виж ти, кой още бил тук! Нима изтрепах онези берсерки толкова бързо, че още се моташ в тази пародия на кабинет?
Некромансъра я подмина и седна на бюрото като извади изпод ръкава си едно шише с червена течност и я подметна на Зайо Байо.
-Както винаги. Нося ти от любимото.
Очите на домакина светнаха при вида на бутилката. Той я хвана във въздуха и се завъртя от щастие.
-Е, какви ги вършите вие двамата и къде е онзи перко - мъжа ти?

-Хубава работа! Бива ли да те оставя сама с нас? - кажа подигравателно Лушиъс.
-Притрябвал ни е. - довърши Геш и като почна да подскача като заек към един шкаф извади от там три стъклени чаши. Със същите подскоци стигна до посетителите си и им подаде на всеки от тях по една. Отвори бутилката и наля.
-Гроздов сок. - ухилено обясни на Меропа той.
Двамата мъже се чукнаха по най-приятелски и отпиха.
-Какво чакаш - покана ли? - подхвана я менторът и защото момичето стоеше и ги наблюдаваше като екземпляри изкопаеми.


/Сори за кратките постове, но днес главата ми е блокирала/

Меропа веднага побърза да отпие.
Толкова отдавна не бе усещала вкуса на гроздето, че сокът й се стори като манна небесна.
- Много е вкусен - отбеляза тя тихичко и почна да си играе с един кичур коса. Винаги, когато беше притеснена, правеше така; а в момента бе неизбежно да се чувства по друг начин - тези хора бяха толкова интересни и странни, и следяха всяко нейно движение.
В този момент вратата се отвори и пред тях се появи Виктор. Бе явно, че е дошъл, задето му бе писнало да чака приятелката си и сега идваше да я нахока; той влезе с разгневено-поучително изражение, което се промени на секундата, когато видя "неприятната изненада", тоест незнайно кога озовалият се тук учител.
В сърцето му надигна смесица от раздразнение и омраза, обаче той се постара да не го показва.
- Ъъ..хм. - промърмори той нервно, тъй като не се сещаше какво да направи. Вече бе влязъл и нямаше връщане назад. - Меропа. - обърна се накрая към момичето - Щях да те питам дали скоро ще бъдеш готова, обаче... - погледът му неволно се отправи към Лушиъс, което, разбира се, не остана незабелязано от новия им ментор.
По дяволите, защо не си беше стоял в коридора. Сега как щеше да се измъкне оттук??
"Браво на мен! Добре я втасах! Затворен в една стая и с двамата ненормалници."
Що за откачено място бе това?
"По-добре никога да не бях идвал тук!" - изруга той наум. Пред Роузкил му изглеждаше за предпочитане даже денонощното присъствие на досадните му родители.
п.с. - спокойно, идеално си пишеш.

Лушиъс се подсмихна при вида на новото си попълнение. Талантлив беше, да, но това значеше ли, че трябва да го харесва - не!
- Ъъ..хм. Меропа. Щях да те питам дали скоро ще бъдеш готова, обаче...
-Не, не е готова. Не виждаш ли, че пием? - ненужен въпрос. Пахт скочи от бюрото и почна да върви с центуриони стъпки. -Ето и първият ви урок, деца. Запознаване със същността на г-н Пахт. - започна той като си предаде преважен вид.
-Уууу, това ще е интересно. - констатира запленено Геш и се облегна на китки, които бяха закрити от ръкавите му, за да се наслади на историята на приятеля си.
-Наричат ме по-лош и от убиец.
Зайо поклати глава, за да потвърди току що казаното.
-Да, такава е била моята участ още от самото детинство. Всички четяха на лицето ми признаци на лоши свойства, които не съществуваха, но тях ги предполагаха - и те се родиха. Бях скромен - обвиняваха ме в лукавство, станах скрит. Аз дълбоко чувствах доброто и злото, никой не ме е ласкал, всички ме оскърбяваха - станах злопаметен. Бях тъжен, другите деца бъбриви и весели. Чувствах се по-високо от тях, слагаха ме по-ниско - станах завистлив. Бях готов да обичам целият свят, никой не ме разбра - и аз се научих да мразя. Моята безцветна младост премина в борба със себе си и със света, боейки се от насмешки, аз пазех в дълбините на сърцето си най-добрите си чувства - те там и умряха. Говорех истината, не ми вярваха - почнах да лъжа. Като познах добре земята и пружините на обществото, станах изкусен в науката на живота и видях как другите без изкуство са щастливи, като се ползваха даром от онези изгоди, които аз така неуморно добивах. И тогава в гърдите ми се роди отчаянието. Не онова отчаяние, което се лекува с острието на кинжала, а онова студеното, безсилното отчаяние, прикрито с любезност и добродушна усмивка. Станах нравствено осакатен. Едната половина от моята душа не съществуваше, тя изсъхна, изпари се, умря, аз я отрязах и захвърлих - когато другата шаваше и живееше и това никой не забеляза, защото никой не знаеше за съществуването на загиналата й половина.
Мъжът спря за миг, за да си поеме дъх. След миг продължи разказа си:
-Нима, мислех си, моето единствено предназначение на земята е да руша чуждите надежди? Откакто живея и действам, съдбата кой знае как винаги ме докарваше до развръзките на чужди драми, като че без мен никой не би могъл да умре или да се отчае! Аз бях необходимото лице в петото действие. Аз неволно разигравах жалката роля на палач или предател. Но....като се замисля - много се радвам. Аз обичам враговете си, те ме забавляват, вълнуват кръвта ми. Да бъдеш винаги нащрек, да улавяш всеки поглед, значението на всяка дума, да долавяш намерения, да нарушаваш заговори, да се преструваш на измамен и изведнъж, с един удар, да събориш цялата огромна и заплетена действителност от хитрости и замисли - ето кое аз наричам Живот!
Некромансъра млъкна. Геш гледаше с насълзени очи.
-Колко трогателно....
Лушиъс се озъби с лунатична усмивка, а окото му светна на фона на лунната светлина.
-И все пак съм голям сладур, нали?
-Да, да такъв си! - отвърна домакина като бършеше натеклите сълзи, които всеки момент щяха да попаднат в устата му.
-Е, деца мои - за втори път използваше това определение. - Сега е ваш ред да играете. Кажете нещо за себе си.

-Чакай, чакай, чакай малко. - размаха ръка пред лицето си Геш - Искаш да кажеш, че неговите родители...и после твоите....и после те са те взели....и ти и кула....десет години....и после той те е измъкнал....и сега сте заедно????
Домакина се чешеше по главата под шапката си в недоумение.
-Ама, че сбъркана работа, Луши!
Лушиъс я наблюдаваше, после и него със скръстени ръце пред гърдите и не показваше каквато и да е емоция. Само окото му шареше по лицето и телата им. Изучаваше всяко едно движение, всеки един тик, бегъл, неволно изпуснат поглед.
-Сякаш сме във фамилен роман, не мислиш ли Геш?
-Не думай?
-Аз лично не ви давам дълго време заедно.
Той престъпи и след няколко крачки застана пред Виктор. Беше малко по-висок от него и все пак момчето изглеждаше като пале пред него. Сякаш го смачкваше само с присъствието си. Виждаше омразата в очите му, още повече и след този толкова нагъл коментар. Но това нямаше да бъде последния и съвсем не и най-наглия.
-И мога да ви кажа защо ще се разделите.
Във вените на Виктор напрежението кънтеше като звук от камбани. Искаше да му затвори устата, но в същото време му беше изключително любопитно какво ще изрече извратената му уста.
-Заради мен! - отсече студено и адски сигурно Пахт като не мърдаше даже на милиметър от младия мъж пред него.

Момчето се нахвърли върху него. Лушиъс се дръпна точно с един милиметър и Виктор се строполи. Нападението му бе всичко друго, но не и успешно.
-Мразя те. Ненавиждам те!
Некромансъра просто вдигна небрежно рамене.
-Мразя ви, ненавиждам ви, плюя в огъня ви страхлив,
в лицата ви любопитни плюя, в стадото ви злорадо.
Кой ви е бог? Кой - дявол?

Редеше дума след дума и двамата пак не можеха да разберат какво го бе обзел. Накрая той се обърна към падналия:
-Я стига си мрънкал като малко момиченце. Не аз измислям съдбата ви. Само казвам фактите. Ако не ти харесва знаеш къде е вратата. И прозореца ще свърши работа...
Зайо Байо отиде и го повдигна без изобщо да се старае да е внимателен.
-Правилно. Освен това не скачай в кабинета ми. Само аз имам това право, малък демоне.
Лушиъс се запъти към вратата. Нямаше какво повече да прави тук. Утре можеше да продължи да си играе с новите си кукли. Размина се с Меропа и заби ледено студения си поглед в нея. Още малко и щеше да премре. Слаба работа.
-Не тревожи главичката си с непосилни за теб мисли, малката. - каза й той и излезе. Вратата остана широко отворена.
Геш пъргаво стигна до бюрото си и извади два ключа.
-Вие гълъбчета сте в стая 008. Нали сте заедно. - прихна да се смее той, като им ги подхвърли.

В него се четеше тревога или по-скоро малко притеснение, недоумение. Определено не беше весел. Тази му черта беше отстъпила място и той вместо безгрижен беше замислен. Видя мократа Морт и се учуди.
-Какво се е случило с теб?
Но защо ли питаше. С учител като Пахт можеше да се случи всичко. Фантазията там беше безграничен океан, само трябваше да си избереш и можеше да стане реалност.
Момичето само посочи Лушиъс тихомълком.
-Ясно.... Е пиленца за какво сте тук? Ти, скъпи... - той скочи и прегърна приятелят си през рамо. -Знам, че си тук защото ме обичаш хахаха. Но тя? Не трябва ли да е някъде на топло и да се преоблича?
-Искаше да те види. Не знам за какво.
-Да видиш мен? Много си мила, не е ли мила, Лу?
Дежа ву....
-Това и друг път си го задавал.
-Да и ти пак не ми отговори.
Явно и сега нямаше да го направи защото си замълча. Домакина се намуси. Е какво пък.
-И за какво по-точно искаш да ме видиш, зайче?

Физиономията на Геш посърна. Да...беше сигурен, че е дошла тук за това. Не му се искаше точно той да е човека, който ще й каже, но.... Той извади един лист хартия от джоба си и го подаде на Меропа. Девойката и Лушиъс спокойно можеха да прочетат написаното, а Морт ясно различи почерка на синекосата си приятелка. "Оставям стаята си на теб. Дориан". Двамата останаха повече от изненадани.
-Явно е напуснала имението. Бележката е поне на два дена. Мисля, че проблема със стаята ти е уреден. Ако желаеш можеш да вземеш нейната.
-Боунс знае ли?
-Не съм му съобщил още.
Лушиъс се замисли. Защо ученичката на противния му колега просто така ще напусне без да се обади на никой? Това не беше обикновена прищявка.
-Дай ми бележката. Аз ще му кажа.
Той я пое и тръгна към вратата. Нещо тук намирисваше.
-Изчакайте да се върна. Ти през това време я настани.
И излезе. Геш взе огромната тетрадка. Зачеркна с нежелание името Дориан Смит от стая номер 10, написа Меропа Морт.
-Демонче, къде си?.... - прошушна той жално.


/Бояна свободно РП/