Стаята на Арманд

Единственият представител на маговете, бе напуснал родното си място, за да търси своето собствено под жаркото слънце. Арманд Картие се бе издигнал до главен помощник на маршалите, но никога нямаше да получи титлата Учител, защото Саюри работи сама. Заместник, протеже или асистент, той поемаше нещата в свои ръце, когато красавицата не е на разположение.
Стаята му е като на всички останали. Три легла, малка тераса и една баня. Но мъжът я бе декорирал по собствен вкус. Стените бяха боядисани в тъмни нюанси, сливащи се перфектно с вечно запалените свещи по шкафовете и сатенените завивки на леглото му в червен цвят. Арманд бе мъж, който обичаше да се глези и в същото време под фасадата на префърцунен магьосник се криеше нещо тъмно, което много рядко изкарваше на повърхността.

-Кажи ми каква по-точно е ролята ти в базата.
-Помощник съм на Рин.
-Маршал?
-Може да се каже.
-Как реши да напуснеш родината си?
-Не беше за мен. Не го чувствах като свой дом.
-Защо?
-Нямах идеалното семейство, даже може да се каже, че то се разпадна още като бях малък. Единствено сестра ми ме интересува.
-Доста говориш за нея.
-Тя е най-ценното, което имам.
-Аха....
-Ти имаш ли семейство?
-Не, не мисля.
-Жалко.
-Не точно....
-Е, пристигнахме.
Арманд, чиято фамилия разбрах, че е Картие, ама че име, отвори вратата и двамата се озовахме в личните му покои. Явно се имаше за голяма работа, защото я беше аранжирал по своя приумица. Дали не трябваше и аз да направя същото? Неее....С онзи глупак щяхме да се избием само докато решаваме в какъв цвят да боядисаме стените, камо ли за останалото. Щеше да си остане каквато си е.
-Чувствай се като у дома си.
Докато оглеждах обстановката, дългокоско, запали купища свещи намиращи се на най-различни места из стаята.
-Сам ли живееш?
-Слава на Елисандра да.
-Да...сигурно тя го е уредила. - отвърнах иронично.
-Много си хаплива.
Игнорирах забележката му. Вместо това се обърнах по посока на банята.
-Ще отида да се изкъпя тогава.
-Заповядай.
Затворих се в малкото помещение и съблякох дрехите си. Изпрах ги в мивката и ги оставих да се оттичат. През това време, аз се настаних под душа във ваната и пуснах водата почти до гореща. Пръските почнаха да измиват чуждата кръв от трупа ми и да ги заличават, потъващи в каналите. Малко по малко вкусът и аромата на чистача изчезваха от съзнанието ми. Единствено споменът и усещането от тази нощ щяха да ми напомнят за случилото се.
Не се бавих много, не повече от петнадесет минути. Загърнах се с една кърпа и излезнах. А блондито си стоеше спокойно на леглото и чакаше може би да му освободя банята. Протегнах ръката си назад към нея.
-Изцяло твоя е, ако желаеш. Освен ако не мислиш да носиш парфюм с мирис на желязо цяла нощ.
Самият той не се забави много. Не повече от мен. Забелязала съм, че на мъжете подобни приготовления им отнемат доста по-малко време. Когато се върна в стаята го сварих с най-нелепо изречения израз, на който съм способна:
-Знаеш ли, имам чувството, че те познавам.
-Ти ме познаваш. Запознахме се преди седмица, може би малко повече.
-Не. Още преди това. Сякаш в друг живот. Навяваш ми усещането за уют, за дом, за нещо топло и сигурно. Като че ли в твоята компания мога да бъда себе си. Мога ли?....

-Не. Още преди това. Сякаш в друг живот. Навяваш ми усещането за уют, за дом, за нещо топло и сигурно. Като че ли в твоята компания мога да бъда себе си. Мога ли?....
Тя наистина се бе разкрила, нали?Това бе знак, че го е допуснала, че е приет като свой, той усети това и се усмихна искрено, застанал настрани, така че да я наблюдава, облегнат на едната си ръка:
-Хората са непредсказуеми същества, знаеш.Аз мога да кажа, че дори на себе си не вярвам...странно е.Но определено не съм съдник, който ще те укорява за това, което си.Видях те, Ния, погледнах в теб и ето...още съм тук, не съм избягал.Това какво значи според теб?-въпроса бе риторичен.-Значи, че те приемам.
-Предполагам...-отвърна кратко тя.
-И въпреки всичко има толкова много неща , които искам да науча за теб.Аз нямам много за разказване.С няколко думи, разбито семейство, самотен живот отдаден на кариерата и любима сестра, която не виждам толкова често колкото ми се иска.
-Липсва ли ти?
-Арадел ли?Тя е единствения човек, който ми напомня кой съм и от къде съм тръгнал.Добро същество, което поддържа надеждата в мен, че не всичко в този пуст свят е загубено..Ти имаш ли някой такъв?
Ния се изсмя носталгично някак си:
-И да имам, не знам къде е и кой е...
Арманд въздъхна:
-Той ще те намери...Дотогава можеш да имаш мен.Може да си имам своите лоши дяволи, но съм добър приятел.
Той я наблюдаваше, беше красива точно в този момент.Излъчваща спокойствие и душевна хармония, гола с разпуснати коси като океан.Искаше да запечата този момент, тази картина не само в съзнанието си, но и във времето.Тогава му хрумна идея как да го направи:
-Искам да стоиш така и да не мърдаш.-каза той и се изправи на леглото в седнало положение.
-Какво?Да нямам буболечка на косата.-понечи да се изправи тя.
-Просто прави, каквото ти казвам...довери ми се..
Не си казаха нищо повече, той освободи магията от тялото си и тя обгърна това на синекоската.Някъде изпод матрака започнаха да излизат овивни растения с тънки стъбла и красиви сини цветове, като косата и.Те обвиха торса и, гърдите и малка част от главата и, каращи я да изглежда божествено.Но това чувство за нея бе пак някак си познато и близко.
Без да усети Арманд вече стоеше пред нея със скицник и молив в ръка, нанасяйки първите щтрихи на произведението си:
-Недей да мълчиш...Говори ми....Разкажи ми за себе си...каква си била като малка, първата ти любов, искам да знам.

Това беше странно. За първи път виждах магията на земните магове в действие и бе някак си красива. Спокойна, като самата природа, която представляваше. Шикозна, галантна и определено не мой стил, но все пак красива. А докосванията на цветята по голото ми тяло приятни, нежни. Венчелистчетата се клатеха в неясен танц и пускаха прашецът си във въздуха. Накараха ме да кихна няколко пъти, но това по-скоро ме развесели, отколкото подразни.
-Ти...мен ли рисуваш?
-Виждаш ли някой друг в стаята?
Да ме рисуват? Че какво щеше да прави с портрета после? Да плаши децата си някой ден? Хаха. Добре, щях да стоя кротко и послушно и аз не знам защо. Може би това внимание ми харесваше. Да се чувствам като жена, не само като ледена скулптура.
-Недей да мълчиш...Говори ми....Разкажи ми за себе си...каква си била като малка, първата ти любов, искам да знам.
Той искаше да знае! Самата аз исках да знам. Защо сега не се появи някой, който да разкаже историята ми на самата мен? Бих му била благодарна.
-Аз... - почнах несигурно. -Няма много за разказване. Дойдох в пустинята преди близо две седмици. Постъпих като ученик на Блъд, почнах работа в градската кръчма и това е.
-Не, не. Казах ти, че искам да знам всичко.
-Това е всичко.
-Как така?
Неразбирането се четеше в очите му. Колко често само срещах това неразбиране в собственото си отражение.
-Няма друго. Поне аз не го знам.
-Не мисля, че те разбирам.
-Знам. Аз също не разбирам. Не знам какво се е случило с мен преди тези дни. Една вечер просто се събудих до кладенеца и....ами нямах други спомени. Дори името си измислих сама. Не знам абсолютно нищо за себе си. Нито от къде съм дошла, нито защо. Дори не знам на колко години съм.
-Но това...
-Да, плашещо е. Прекалено много. - довърших мисълта му. - Нямаш представа какъв ужас изпитвам всеки път, в който искам да си отговоря на въпрос и колко по-ужасяващо е когато осъзнавам, че отговорът няма да дойде и няма предпоставки да го открия. Но не мога да направя нищо. Нямам друг избор освен да продължавам да живея и да се надявам някой ден спомените да ме връхлетят ненадейно с всичка сила. Всеки божи ден се събуждам с тази надежда. Единствено тя ме крепи.
Замлъкнах. Можех ли да кажа повече? Когато бъдещето е неясно, а миналото още повече, какво друго ми остава освен да затворя устни, а гласът да потъне в дробовете ми?

Да загубиш себе си.Звучи като заглавие на книга или разказ, елемента на фантастика преобладава в заглавието, но остава и нотка на загадка в себе си.Какво е загубил този човек, щастие, пари, дом?Всичко!Име, живот, самоличност..събуждаш се един ден и върху лицето ти стои едно чисто бяло платно, платно което допреди час е било запълнено с багрите на една история, а една гавра я е пратила по дяволите.Това платно беше Ния, безименен герои, борещ се със самата себе си, преглъщайки безмълвно въпросите за своето съществуване.В такава ситуация човек има два варианта, да се отдаде и да преследва спомените си, докато не ги намери, а другия е да приеме ситуацията като възможност.Възможност да започнеш на чисто, нов живот със стари лоши навици.
Това си бе цял житейски кръстопът, на подобно място човек може да изкара години, дори цял един живот, зависи от гледната точка.Един мъдрец казва: Кръстопътят е свещено място. На него, човекът трябва да вземе решение. Ето защо боговете обикновено спят и ядат по кръстопътищата. Там, където се пресичат пътищата, са концентрирани две големи сили – пътят, който ще бъде избран и пътят, който ще трябва да бъде отхвърлен. Двата са превърнати в единствен път, но само за кратък период от време. Човекът може да си почине, да поспи малко и дори да се посъветва с боговете, които населяват кръстопътя. Но никой не може да остане там завинаги: щом изборът е направен, той трябва да върви без да мисли за пътя, който е отхвърлил. В противен случай кръстопътят става проклятие.
Проклятие, което те затваря в дяволски кръг на съмнения и угризения.Притеснението за това дали си взел правилното решение и очакванията, които вървят с него, дали някой ще те потупа по рамото за това, че си избрал да бъдеш такъв.
Арманд разбираше, не знаеше какво е, но разбираше.Той също бе продукт на кръстопът, но за разлика от повечето хора плевелът на съмнението нито един път не обезчести душата му.
В рисунката си, той не се опитваше да изобрази онези видими черти, искаше да долови онова скритото за окото, онзи блясък в очите, онази едва забележима трапчинка и всички онези неща, които придават на лицето ти определен нюанс:
-Знаеш ли...положението в което си е много ценно.-започна той, докато погледа му шареше ту към нея, ту към платното.-Ценно е, защото ти предоставя избор, а него никой не може да ти го отнеме.Има една история по този повод и аз сега ще тия кажа.
Някога отдавна живеел в древен град Майстор, заобиколен от своите ученици. Най-способният от тях се замислил веднъж:
-А има ли въпрос, на който нашият Майстор няма да може да отговори.
Той отишъл на зелената ливада, хванал най-красивата пеперуда и я скрил в дланите си. Пеперудата шавала с пипалцата си и гъделичкала дланите на ученика. Усмихвайки се, той отишъл при Майстора и го попитал:
-Кажете, каква пеперуда имам между дланите си-жива или мъртва?
Той здраво държал пеперудата и бил готов във всеки един миг да я смачка заради своята истина.
Не обръщайки дори глава, за да погледне ученика, Учителят отговорил:
-Всичко е в твоите ръце.-отвърнал мъдро стареца.
Разбираш ли какво искам да ти кажа?Че ти сама решаваш дали ще се опиташ да откриеш коя си всъщност или ще погребеш стария живот, който си водела като нещо ненужно.Въпроса е какво искаш...

Слушах го внимателно, но не само го слушах, а го чувах. Чрез историята се опита да ми каже нещо и аз много добре знаех какво.
-Да разбирам. Въпросът е, че не знам какво искам. Може би да намеря себе си. Да, това би обособило всичките ми желания. Как? Не знам. Ще видим. Ще следвам този път, сега и тук, а ако ме отведе до другия и двата пътя се сблъскат, откривайки всичките си скрити ъгли, то тогава ще узная истината. До тогава просто ще чакам. Не искам да бъда нетърпелива, иначе има вероятност да сбъркам, да кривна от пътеката, нали?
-Добре казано.
Това, което ми хареса е, че не ме съжаляваше. Нито за момент не прочетох подобно чувство в очите му. А аз мразех да ме съжаляват, мразех го повече от което и да е друго нещо. Да се чувствам слаба, безпомощна. Дори и да е така, трябваше да си остане моята тайна, без перспектива някой друг да узнае. Само това имах - силата си, жестокостта и своенравността. Ако и тя ми бъде отнета щях да изгубя и малкото, което знаех за себе си.
-Приключи ли? - попитах го след известно време, в стремеж да извърна темата в друга насока. Стига толкова за мен или поне за подобни приказки. Беше прекалено късно, бях прекалено уморена и не исках да мисля за това точно в момента.
-Да.
-Дай да видя.
-Чакай де!
Скочих от леглото и се втурнах към него.
-Дай!
Арманд подскочи от мястото си и почна да бяга, а аз го гонех махайки с ръце в опит да уловя листа и да съзра произведението му.

Сигурно изглежда забавно отстрани двама млади да се гонят в кръг чисто голи, като единия да размахва платно над себе си с рисунка.Трябваше някак си да избягат от делничните екзистенциални теми и неудобните въпроси, и затова го удариха на игра.Докато се гонеха бутнаха няколко вази на земята, разхвърляха дрехи и общо взето вдигала голяма олелия.Но както всички много добре знаем, играта на котка и мишка бе любимата на Ния и сега тя просто даваше преднина на красавеца .И ето че се измори, качи на една от туборетките и се нахвърли хищно върху му и се превъртяха няколко пъти на земята, заливайки се от смях.След като тръгнаха да се изправят забелязаха, че част от картината е скъсана.Арманд погледа разочаровано, след което и е подаде:
-Ето, ако имаше малко търпение нямаше да стане така.
Но пък девойката изобщо не се чувстваше отговорна, все пък ликът на платното се бе запазил и това бе най-важното.А колко хубава бе тази картина, толкова истинска и неподправена, уловила първичното и скритото.Ния зяпна леко с уста:
-Какво, не ти харесва ли?-попита блондина.
-Не, не, нищо подобно.Просто изглежда толкова реална...нямах представа , че можеш да рисуваш така.
-Има още много неща, които не знаеш...-приближи се той към нея и обви ръцете си около талията и.
-И какви са те?
Мъжът я повдигна и я тупна на леглото, като скочи върху нея:
-Едното е , че много хъркам и говоря на сън.
-Спокойно, ако станеш много досаден ще те отърва от този малък навик.Един разрез тук.-посочи към гърлото му.-И тук, ще свършат работа.
-Хах, а другото което не знаеш е , че тези земи са ме научили да спя с едно отворено око..
-Аз ще го затворя преди да започна да си върша работата...-потупа го по главата.
Излегнаха се по дължината на леглото, а Арманд зави тялото и със сатенената завивка и се обърна отново към нея:
-Сутринта като тръгнеш да не забравиш картината.За теб е..да ти напомня коя си всъщност.
Тя се усмихна:
-Ами за теб какво ще остане?
-Споменът...и белезите.-усмихна се искрено и той.
Стояха известно време така и просто се гледаха, докато дрямката не хвана в клопката си блондина и очите му започнаха да се притварят и ето, че след минута бе напълно заспал.Ния на свой ред остана още малко будна, като правеше разбор на поредната шантава вечер, след което мислите и я поведоха по сладката пътека на съня, положи глава върху гърдите на другаря си, отпусна се и заспа.

Сутринта дойде и като по поръчка очите ми се отвориха рязко, блясвайки като тези на котка на слънчевата светлина. Бях си отпочинала напълно, а до себе си чух хъркане. Не се шегуваше май. Е, не беше от най-дразнещите, щом не ме събуди преждевременно. Изнизах се от леглото безшумно и на пръсти стигнах до банята. Облякох все още мокрите си дрехи и прибрах малката стъкленица в джоба си. Докато се оправях чух шум от стаята. Ах, малкият ми приятел беше станал. Нека се позабавлявам още малко. Шмугнах се във ваната и дръпнах завесата, притаила се за стената. Арманд влезе вътре, а аз не издавах нито звук. Явно решил, че съм си тръгнала, дори не си направи труда да погледне на няколко крачки от него. Беше толкова забавно, като игра на дебнене или криеница. Когато се изми се обърна и се запъти на обратно. В този момент дръпнах тихо завесата и го проследих. Съвсем безшумно, отново на пръсти стъпих на пода и почнах да го следа, залепвайки се почти зад гърба му с хищна усмивка. Толкова бе муден и заспал все още, че изобщо не ме усещаше. А аз стъпвах приведена зад него, като една от онези сенки, които те следят неотлъчно. Преминахме цялото разстояние, докато стигна до гардероба си. Чак тогава усети, че зад него има нещо. Обърна се, но малко преди това аз отскочих скривайки се зад страничната част на гардероба. Мъжът повдигна рамене и продължи да рови в него. Чак когато затвори вратата му, аз изскочих шумно и креснах:
-Па!
-Аааа.... - стресна се той и политна назад, падайки по дупе.
Избухнах в див смях, прививайки корема си.
-Побъркана жена! Ще ми докараш инфаркт!
-Тц, тц, тц, скъпи. Не се муси. Лицето ти погрознява така.
Той се намуси допълнително, а усмивката не слизаше от устните ми. Наведох се към него и го целунах по бузата.
-Голяма си кифла знаеш ли?
-Ха-ха, много смешно.
Намигнах му и го прескочих. Взех скицата и пак го прескочих, стигайки до вратата. Завъртях се и му помахах за довиждане.
-Е, до скоро магче.
И изчезнах от покоите му оставяйки диря от собственият ми аромат след себе си. Вратата бе широко отворена и смехът ми все още можеше да се чуе по коридора.
-Убийци.... - измънка Картие и поклати глава.

Отне ми минута докато стигна до вратата му. Все пак стаите се намираха на един и същ етаж, колкото и да се влачех, нямаше как да пресъздам движение на охлюв, дори и да се стараех. Сигурно вече е свършил с бойните техники. Оставих му достатъчно време, че да се натренира, да каже многая лета поне пет пъти, да се изкъпи и оправи за голямата вечер. А защо беше голяма? Защото за разлика от не толкова приятния рожден ден сега щях да бъда обградена от хора, които действително харесвах - Арманд, Чи и Марк. Други не ми трябваха и нямах намерение да повличам след себе си тълпа от псевдо приятели, познати, които не мога дори да нарека добри и подобни двуноги екземпляри.
Така вдигнах длан, свита в юмрук и почуках на дървената врата. Изчаках около минута, докато най-накрая тя се отвори. Русия Картие се показа на прага и зяпна. От тази му реакция се засмях.
-Е, какво мислиш? - посочих се сама, имайки предвид външния си вид и подбора на дрехи.
Не, че щеше да ме обиди ако каже, че не му харесва, но пък един комплимент никога не е в излишък.

Арманд отвори вратата като имаше небрежно изражение, но когато видя момичето пред себе си, не можеше да остане безпристрастен:
-Е, какво мислиш? -попита тя като чакаше одобрение.
Мъжът спусна погледа си по тялото на Ния, като го изпиваше с очи.Това стегнато тяло, в този плътен тоалет подчертаващ извивките и апетитно:
-Я се завърти...-каза накрая той.
Тя го послуша и се завъртя, а лигите се блъскаха в устата му.Гърба и бе толкова изваян, че за момент му се прииска да я придърпа в стаята си и да не я пусне поне час:
-Направи го пак, ама си завърти малко дупето.-пошегува се той.
Тя го изгледа с един от своите погледи:
-Искаш ли пак да фрасна красивото ти лице?
-А, не, не!Хубава си, хубава си!
Тогава блондина посочи към себе си, за да покаже и своя подбор на дрехи.А той носеше дънки и красива бяла риза , която бе разкопчана , така че да се виждат стегнатите му гърди, а от врата му висеше накит с кожена каишка и висящ животинки зъб:
-А аз красив ли съм?-попита той, като направи няколко чупки.
-Ставаш.-отвърна кратко тя, като явно той не очакваше точно това.-Хайде Тайра Банкс, да тръгваме иначе ще закъснея.
Ния го хвана под ръка и двамата тръгнаха към работното и място, като си бъбреха за различни неща.

Човек би помислил, че след подобно преживяване и най-вече в подобно състояние, в което бях сега, ще се влача като гол охлюв, като какъвто се и чувствах. Че ще драпам със сетни сили, придържайки се за стените, бутайки картините окачени на тях, с блуждаещ поглед и суркащи се по червения килим крака. По принцип бихте били прави, но веднага след като напуснах стаята си, аз се втекох. Затичах припряно, дишаща на пресекулки, все едно бягах от мъжете в съня....не, не съня, пътуването назад във времето, за да спася този път порасналата Ния, която незнайно защо наричаше себе си Рая.
Часът беше прекалено ранен и съответно базата бе пуста, всеки отдал се на заслужена почивка или сладка дрямка, която аз почти не бях изпитвала откакто се помня, което не е много назад.
Също така, бихте предположили, че след това разкъсване на личността и душевността, ще избягам някъде далеч в пустинята и ще се отдам на депресия. Не, и това не направих.
Първото място, на което отидох след като напуснах стаята, бе в апартамента. Ще попитате защо и то с право. Какво, искам да се наливам с алкохол след зареждането ли? Не, и тук грешите. Нахлула като хала, не обърнах внимание на нищо. Мястото бе празно, барманът липсваше, което бе само в мой плюс, така че без притеснение и без излишни въпроси, щях да свърша това, за което съм дошла. А именно - отидох до рафта с книги и проследих заглавията едно по едно. Извадих всички, които са на териториална тематика и ги нахвърлих върху една от масите. Седнах на една от възглавниците и трескаво почнах да ги прелиствам, търсейки едно определено нещо: Територията на Прокълнатите, в частност Шеридан, още по в частност, град Грейвс. Лист след лист отминаваха, но никъде не се споменаваше за това място. Книгите падаха една след друга. Нищо, нищо и пак нищо. Не може да е измислица на болният ми мозък. Не може, знаех го. Знаех го така, както знаех, че синята панделка на китката ми е реална, а миризмата на чам седеше до известно време, запечатана по кожата ми. Този град съществуваше или по-скоро е съществувал, но защо нямаше информация за него, не можех да си обясня.
Когато и последната книга бе захвърлена небрежно на пода, извиках яростно, готова на ръба да си откъсна косите или парче месо от тялото си.
-По дяволите! - изругах високо и треснах юмрук в масата.
Колкото и да разсъждавах, единственото обяснение до което стигах бе, че пустинята не разполага с толкова обширни данни, а другото бе, че има причина името Грейвс да не бъде споменато никъде. Но защо....?
Мозъкът ми се блъскаше от едната черепна стена в другата и му идеше да избухне от пулсиране. И тогава се сетих. Бащата на Арманд. Сигурна съм, че беше той. Ако някой тук знае нещо за този скрит в гората град, то това ще е той. Може би баща му му е споменавал нещо, разказвал му е истории или каквото и да е. Изправих се и върнах четивата на място. Не исках никой да разбира, че съм тършувала, още повече за какво. Наредих ги на точните места, от които ги взех и напуснах залата.
Само след няколко минути бях пред стаята му и безотказно хлопах на вратата. Знам, че най-вероятно, все още спеше, но не можех да чакам. Нетърпението ме убиваше и нямаше да си намеря място, докато не получа поне минимален отговор. Най-накрая вратата се открехна, а зад нея се показа сънената физиономия на приятеля ми, с чорлава коса и подпухнали очи.
-Ния? Какво правиш тук толкова рано? Какво за бога ти се е случило?
Чак сега си дадох сметка, че от страни най-вероятно приличам на нещо сдъвкано и изплюто. Мърлява, несресана, с изпито лице, пребледняло още повече от обикновеното, прегърбена от недоспиване, с мътен поглед и сенки под очите.
-Може ли да вляза?
-Добре ли си?
-Може ли да вляза? - повторих въпросът си натъртено.
-Да, заповядай. - леко стреснато от това, което вижда, промълви той и ми направи място да мина.
Подминах го без да спирам, чак докато не стигна леглото, на което седнах, тежко, изморено, като прекършен клон от силна буря.
-Ще ми кажеш ли какво става?
-Не! - поклатих глава. - Тук съм, за да ми кажеш ти нещо.
Веждите му се повдигнаха въпросително, но явно трябваше да приеме факта, че няма да му споделя какво ме мъчи.
-Слушам.
-Каза ми, че баща ти живее в Найтмер, нали?
-Баща ми? - поредното учудване. -За това ли ме събуди толкова рано, за да ме разпитваш за семейството ми?
-Арманд.....моля те.
-Добре. - въздъхна блондинът. -Да, там живее.
-От колко време?
-Не знам, години. Сигурно има десет.
-Знаеш ли дали е ходил и в по-ранна възраст в този окръг?
-Ния, кажи ми какво наистина те интересува.
Поех си дълбоко въздух. Ето, че трябваше да го кажа черно на бяло, без завъртулки.
-Това, което искам да знам е, дали баща ти ти е разказвал нещо, каквото и да е за Грейвс.
-Моля? - сякаш изтръпна магът при споменаването на това име.
Очите ми се разшириха. Знаех си, наистина е бил той.
-Знаеш нещо! - повдигнах се от мястото си, притискайки го. -Знаеш, нали? Кажи ми всичко. Всичко, което ти е известно.
-Защо те интересува?
-Просто ми кажи. - почти не му се развиках. -Важно е, кажи ми какво ти е известно за град Грейвс, Арманд. Кажи ми....

Арманд се запъти сънено към вратата, като леко се олюляваше, дори за момент си помисли, че всичко това сън и леко се засмя на тази си мисъл.Но след като видя часовника, веселото му настроение се помрачи имайки се предвид в колко часа го безпокоят.Всичко отмина когато Ния висеше на прага му, в окаяно състояние все едно стадо еднорози са минали през нея.Сутрешното му раздразнение премина в безпокойство за приятелката му, по принцип тя бе един от малкото хора, които познаваше, които не изпадаха в някакви кризи и депресии, а сега стоеше пред него, смачкана отвън, а явно и от вътре.
Нахлу в стаята му настоятелно и след като се опита няколко минути да изкопчи случилото се от нея, тя проговори...но тревогата и не бе свързана с някакъв мимолетен житейски проблем, а с нещо глобално, засягащо цял един....град.
Тя знаеше за Грейвс, а това си бе повече от странно и любопитството на мъжа веднага се обади.Защо?Как?Откъде, за Бога?Но преди да е отворил устата си и да изкаже мислите си на глас, тя го изпревари:
-Важно е, кажи ми какво ти е известно за град Грейвс, Арманд. Кажи ми....-почти не му се развика тя.
-Ейй, чакай малко, не мислиш ли, че е малко странно да нахлуваш в стаята ми толкова рано и да ме питаш за нещо, което дори не би трябвало да знаеш.Ако си чела нещо някъде, просто щеше да го оставиш за по-късно, затова по-добре ти ми кажи от къде се появи параноята ти относно това място!
-Мисля, че първа зададох въпроса.
-Не ми се измъквай с това, ако обичаш.
-Арманд?
-Да?
-....Важно е...
Неумолимото изражение на мъжа се смени към по-смекчено, щом бе тук сега, значи наистина бе нещо важно, което тормозеше душата и, и ако може би и разкаже за това място забравено дори от самите богове, то щеше да научи какво става:
-Добре...Няма кой знае колко за разказване.Мястото или по-скоро градът е бил обитаван от магове, нещо като сегашния Маджестик, но се предполага, че е бил много по-развит.Като по-малък съм слушал истории от възрастните, колко прекрасно място е бил, как всички са били спокойно и дори...щастливи.Баща ми е ходил на тамошния панаир, забавлявал се е с другари до мръкване, а гората е била перфектната изолация за този малък рай.Но после...-Арманд замълча.
-После какво, Арманд?!-попита нетърпеливо Ния.
-После просто изчезнал от картата...
-Как така изчезнал?
-Не мога да ти кажа....никой не знае как и защо.Един ден просто се изпарил, бил заличен, приравнен със земята.Имало и загинали, доста родове са се погубили по този начин.
-Но..как?
-Това си остава загадка и за мен, хлапе.И аз искам да знам защо.
Девойката замълча:
-Добре, а сега би ли ми казала какво има?Как така просто се сети за това място?

Мълчанието притискаше езикът ми, дори след като зададе въпросът си. Всичко изглеждаше напълно минимално и мижетурно в сравнение с двата компонента - знаех за нещо, което не би трябвало дори да съм чувала и градът е изчезнал. Ако до преди малко се съмнявах, че всичко това е истина, че не съм пътувала назад във времето по необясними начини и причини, то сега отговорът му определено потвърди невъзможното. Аз реално, действително бях изминала всички онези години назад, бях видяла баща му на младини, всички онези хора са съществували, живеели и то всичко в рамките само на два часа. Два часа тук бяха цял един отминал етап там. Но ако онези хора бяха истински, то тогава малкото момиче.....не, това вече няма как да е реално. Аз няма как да съм живяла по онова време. Може би причината, поради която Рая се появи бе да ме предпази и върне в реалността. Един вид нишка със самата мен, която да ме издърпа обратно на повърхността. Звучи налудничаво, но доста налудничави неща се случват с мен, та това ли ще постави рекорда.
-Ния? - изкара ме от захласът и мислите, гласът на Арманд и вдигнах поглед към него.
-Да.
-Попитах те нещо. От къде знаеш за този град?
Изправих се и почнах да обикалям из стаята. От къде наистина? Кое нещо, коя сила ме подтикна към него и защо точно аз, а не някой друг? Едва ли на всеки втори срещнат му се случват такива неща. И как по-точно се очаква да му обясня? "Ами, разбираш ли, легнах си и взех, че се пренесох там. А между другото, видях баща ти, много е симпатичен. А ти как си? Как мина нощта ти?"
Абсурд! Дали пък да не си тръгна без да му давам отговор? Или да го излъжа, че съм го прочела? Глупости, той не е глупав, сигурно знае, че нито една книга в базата не съдържа информация за Грейвс.
-Ще ми отговориш ли? - продължаваше да настоява той.
-Сънувах го. - отвърнах с гръб към него.
-Моля?
-Сънувах го!
-Как така?
-Просто така. Не знам. Има много неща, които не разбирам за себе си, но това е истината. Сънувах го още докато е бил цял.
Смятах да спестя някои подробности, относно моето малко копие, баща му, онзи Боунс и това, че искаше да ме открадне, поради простата причина, че нямаше как да ги обясня на себе си, камо ли на него.

Арманд стоеше и я наблюдаваше, следеше движещото и се неспокойно тялото, което се местеше напред назад, като топка за тенис и след малко дори му се зави свят.
Не му се зави свят единствено от това, че приятелката му бе като шило, а и от това, че знаеше и сънуваше неща, които просто няма как да знае.Вярно е, че сънищата се необятно нещо и понякога те носят в измерения, които дори не знаеш, че съществуват, но поне почит винаги са базирани на факти и неща, които знаеш и познаваш.А Ния не познаваше този град, та тя дори не е била родена, не е ходила в тази територия в тази гора, не е възможно да е имало и източник под формата на книга или човек дори, който да и разкаже...Мистерия, да...това бе материята, която обвиваше и витаеше около това момиче, като бродещ призрак.Всичко около нея предизвикваше милион въпросителни, като се започне от липсващото и минало и се стигна чак...до самата нея.
Отговора на цялата тази каша, според него бе един и много прост, нещо , което би хрумнало на всеки в такава ситуация, може би...Арманд не се поколеба и изрече подозренията си на глас:
-Това...това те прави нещо като..като пророк?!Не мислиш ли?Няма как да сънуваш неща, за които нямаш и ни най-малка представа.
-Говориш глупости, не мислиш ли?
-А как да си го обясня, Ния?Дай ми логично обяснение на това защо по дяволите си токова странна.Виждаш, сънуваш и правиш неща, които са странни, какво друго искаш да си помисля.
Тя спря хода си за миг и го погледна, в погледа и можеше да се прочете нотка на уплаха и решителност и каза тихо:
-...Че съм луда?
Арманд се засмя на думите й и се изправи като се приближи до нея и сложи ръце върху раменете и:
-Луда?Поне малко, да...но да си луд е благословия, понеже виждаш неща, които са чужди за повечето очи.Пък и винаги можеш да разчиташ на мен все пак...обещавам, че ако те затворят хората с белите престилки, аз ще съм този, който ще ти носи цигари.-опита се да разведри поне малко обстановката той.
Девойката се усмихна леко при думите му:
-Глупак..-измърмори тя.
Той положи ръката си на гърба си и леко я побутна:
-Хайде, ела да седнеш...Нямам представа колко си спала, но изглеждаш отвратително.
Тя го послуша и седна на мекия матрак, а той на свой ред започна да снове напред-назад като наливаше вода, търсеше пешкир и прочие.Седна до нея и започна да бърше нежно лицето и с топлия плат, който бе потопен в хладка вода, Ния остави приятеля и да отмие цялото и напрежение насъбрало се под очите под формата на тъмни кръгове.След това взе един гребен и среса чорлавата и коса, като внимаваше да не я скубе, все пак имаше достатъчно опит със своята, която не бе особено къса:
-Какво ще кажеш да се опиташ да дремнеш още малко?Имаш нужда да починеш малко...
-Не, не....не искам да спя!-отвърна почти уплашено Ния.
Беше я страх да затвори очи дори за миг, не искаше отново да кани в съзнанието си онези непознати, които трескаво я преследваха за нещо и тя не знаеше какво.
Блондинът забеляза притеснението и и добави:
-Не е нужно да спиш, а просто да си починеш.Аз ще съм до теб, ще си говорим за някакви други странични неща, поне да се разсееш малко, какво ще кажеш?

-Не е нужно да спиш, а просто да си починеш.Аз ще съм до теб, ще си говорим за някакви други странични неща, поне да се разсееш малко, какво ще кажеш?
Не усетих как съм се излегнала по гръб, а очите ми се мрежеха в пространството. Гледах настрани, право към него, само и само да има кого да наблюдавам, за да не се отдам на поривът на организма си. Повтарях си, че каквото и да става не трябва да затварям очи. Не трябва да се поддавам. Само един сън ме делеше от нова доза страх, неразбиране, въпроси без отговори и толкова много страдание. В главата ми нахлуха мисли за всички онези хора, в онази гора. Живеещи кротко, мирно и изведнъж пуф.... изчезнали, унищожени като насекоми. Знаете, познавате ме добре, обичам да убивам, правя го с желание и нескрита страст, но винаги съм смятала, че убивам с причина, само тези, които го заслужават, с малки изключения. А онези, толкова много, цял един народ, ликвидиран ей така, без причина, по приумица на някой болен мозък. Що за човек трябва да си, да отнемеш толкова много? Какво ли е имал да спечели? Не исках да знам, нямаше как да знам, това бе минало, не ме засягаше. Или пък ме.....
-Как си?
-Уморена....Много съм уморена, Арманд. Все повече почвам да губя връзка с реалността. Плаши ме. Много ме плаши....
Гласът ми бе изтънен, едвам се долавяше. Умората се четеше по лицето ми и то не тази физическата, а онази псифическа, която е много по-натоварваща от каквото и да е друго.
-Спокойно. - погали ме по челото той. -Аз съм тук.
Стиснах ръката му в знак на признателност.
-Благодаря ти.
-За какво?
-Че ми отвори, когато всеки друг би ме изпъдил.
-Не ставай смешна. Вратата ми винаги е широко отворена за теб.
Положих дланта му на бузата си, исках да усетя топлината му, да пробие през кожата ми и да уравновеси телесната ми температура.
-Сигурен ли си в това? Не давай обещания, които не си сигурен дали можеш да изпълниш.
Без да се усетя, една сълза потече по страната ми, достигайки пръстите му.
-Ния...?
Стига толкова. Не мога. Не искам. Надигнах се от мястото си и понечих да си вървя.
-Трябва да ходя.
-Чакай. Стига, за къде бързаш? Едва осем сутринта е.
Спрях се до вратата и се обърнах към него.
-Не знам. Искам да...да...не знам...просто не знам.
-Какво мислиш да правиш?
-Ще видя. Ще тренирам, ще се изчерпам телесно. Нищо друго не ми остава. Съжалявам, че те събудих толкова рано.
Преди да успее да ме спре, затворих вратата след себе си, оставяйки го сам. Днес ми вървеше на подобни решения. Да оставям хората зад мен, дишайки прахта ми. Бягах от тях, не исках да виждат страданието, което толкова явно пробиваше през призмата на ликът ми. Не исках да го виждат, не можех да го споделя с никого, защото никой не можеше да разбере. Не и истински.