Общата зала

Ясно е. Цялата къща се събира тук да пие, да се бие, да е.... Абе като цяло да разпуска. Малка и задушевна, смехът или псувните са нещо нормално в това малко братство.

Част от братството се беше събрала тук в поредната пиянска вечер. Шумът на смях, звън от чаши и редене на псувни отекваха из къщата чак до улиците.
-Нико, ако продължаваш да пиеш, ще свърши целият алкохол. - чу се кокетен женски глас, на който беше отвърнато с непукистка усмивка.
-Шах и мат. И ето така се прави братле. - се чу от друг край на стаята.
-Как го направи, по дяволите? - изруга победения.
-Много просто. Жертвах царицата си. - засмя се самодоволно ниският мъж с дълга черна коса и сини очи.
През вратата влезе висока, красива фигура на мъж с бяла като сняг коса и порцеланова кожа. Лизандър се открои на фона на пасмината тук. Целенасочено стигна до играещите и се намести удобно до тях. Червеното око на Винс светна и го погледна.
-Свършено ли е?
-Разбира се!
-Е дай отчет де, Лизи. Няма да ти вадим думите с ченгел.
Белокосият се обърна отегчено към ниския мъж. Беше изморен, а и изобщо не му се обясняваше, но заповедите си бяха заповеди.
-Трима търсачи. Едната мъртва.
-Малката или голямата?
-Голямата!
Очите на Казаки светнаха от удоволствие.
-Искаш да кажеш, че принцесата е мъртва? Колко хубаво само.
-Не говори така, Чан. Тя беше достоен противник.
-О, нима. Това ни най-малко не ме засяга. Врага си е враг, драги.
По късите му пръсти преминаха няколко снопа електричество. Тази малка победа беше всъщност доста голяма за цяла една територия. Даже две. Заради тях цяла една раса остана без престолонаследник. Задоволството се четеше във всяка една негова черта.
-Не се радвай предварително светкавичке. - сопна го опонента му. - Да не се окаже, че те просто са жертвали царицата си.
Чан Казаки, който се славеше с непоклатимия си усет за маневри, тактики и бойни стратегии просто се усмихна лукаво на побратима си.
-О, Винс! Скъпи, слабоумен Винс. Елфката може да е царица в реалния живот. Но в шах матната дъска на войната е просто един офицер. Нито повече, нито по-малко.
В един тъмен ъгъл внимателно слушаше Клайд. Той вдигна ръката си и викна Лизандър при него. Мъжът нямаше избор освен да остави играчите и да се присъедини при него. А и той му беше доста по-приятна компания. Най-малкото защото имаше съвест, здравомислеща глава на раменете и почиташе неща, които за повечето тук бяха маловажни.
-Да не би да съжаляваш за излишно дадената жертва.
-Не е това, просто....
-Знаеш, че когато времето настъпи погубените ще са доста повече от един, нали?
-Това ми е ясно.
-Тогава какво те притеснява? Книгата е в нас. Нещата се развиват по план. Скоро и дъщеря й ще е при нас.
При тези думи кожата му леко настръхна, сякаш през нея премина лек бриз.
-Сигурен ли си, че е добра идея да я водим при нас? Тя не е особено силна. Не знам с какво може да ни е от полза.
-Ако бях на мястото на Чан щях да кажа, че тя ще е най-важната ни пешка. Ако бях Клео щях да се направя на загрижена майка, но всичко довежда до друго. Вече имаме плановете на имението, но тя познава хората вътре, по-добре от нас. Вярват й. И ние ще я обърнем срещу тях.
Д'Арвил не отговори нищо. Взе една пълна с вино чаша и отпи от нея. Двамата приятели се отдадоха на безсловесен разговор.

Клео хвана дъщеря си за подмишницата, малко по-грубо отколкото момичето очакваше, но с такава усмивка, че тя реши, че това е просто реакция от възбуда. Минаха през коридорите и ето, че се озоваха в общата зала. В самият й център. Всички членове се бяха събрали, а те наброяваха тридесетина, не повече. Когато двете жени влезнаха всички гласове притихнаха, но не заради Арадел, а по-скоро заради майка й. Тя прочисти гърлото си, така че да привлече всеобщото внимание и заговори с висок глас.
-Това тук е дъщеря ми, Арадел. От тази вечер тя стана официален член на братството ни. Очаквам да се държите с нея подобаващо. Помнете, че не ви превъзхожда с нищо. Вие също нея. Всички тук сме равни.
Съвкупността от жени и мъже, всеки с различна визия, ненаподобяваща с нищо следващата кимнаха в разбиране, някои викаха от удоволствие, а други наблюдаваха мълчаливо. На една от масите се бяха събрали седем открояващи се силно личности. Клео запъти Арадел към тях и девойката се почувства смазана от притегателната сила, която излъчваха. Все едно се изправи пред най-мощната купчина на света. Някои от тях веднага позна. Други виждаше за първи път. Там бяха и двамата, които я пресрещнаха извън бара, както и блондинката със странната фигура. А за нейна голяма изненада и мъжа, с който беше разговаряла в Наргиле.
-А това са нашите лидери, основателите на малкото ни общество. Нека ти ги представя един по един.
Тя протегна ръка и почна да ги посочва подред, като за всеки казваше по няколко думи.
-Винс - огнен и въздушен маг в едно.
Той не каза нищо, само се усмихна с едната половина на устата си.
-Клайд. Наричаме го Валето.
-Приятно ми е. - отвърна кратко, но с някаква скрита топлина.
-Крис, нашата Купа. Единствена по рода си.
Същата усмивка от преди малко.
-Джей-Джей. Той е специалист в областта си.
-Йо, как си малката? Отдавна не сме се виждали. - повдигна ръка за поздрав чудака.
-Чан Казаки - нашият стратег.
Ниското момче, беше най-младият лидер и явно имаше защо. През пръстите му преминаха няколко снопа електричество. Той само я наблюдаваше с облегната глава на дланта си, а хитрата му усмивка не слизаше от лицето му.
-Силвия. Най-красивото лице измежду нас.
Да, Арадел я помнеше много добре, както и ненавистта към порцелановата жена. тя на свой ред я наблюдаваше със скръстени пред гърдите ръце, злобно, толкова злобно, че ако можеше да убива с поглед, земният маг сега щеше да е погребан девет метра под земята.
-И на последно място, но не и по важност Ейвъл Смит.
-Срещали сме се и преди. - отбеляза с привкус на хищник мистериозния мъж.
Двете седнаха до тях. Нашата героиня се чувстваше доста неопределено между тази хайка от различни персонажи.

Всички бяха там , а мама ми ги предтави един , по един.Не искаше никой да остане пренабрегнат, дори и онази кучка-Силвия (май така се казваше).Такъв поглед ми хвърли, че неволно отново ме прониза корема, но аз не й останах длъжна и я изгледах не по-малко злобно.От всичките уроди на това място (уроди заради силите , които притежаваха, не заради външноста си) най-симпатичен ми беше Клайд.
Трябваше да се приесъденим на тяхната маса, постоях малко...огледах всеки един до най-малката подробност.Те обсъждаха някакви техни си дела, които слабо ме интересуваха...не исках да ставам част от тяхната помия.Огледах още веднъж мястото, не му липсваше уют, но не беше и от местата, които те предразполагат да се отпуснеш.Станах от мястото си и отидох до прозореца, гледката от тук бе доста добра, вече беше залез и последните лъчи росуваха оранжеви картини по лицето ми.Сетих се, че Шейн е все още долу и се притесних да не му се случи нещо, за това излязох от стаята и се запътих навън.

С Шейн влязохме в общата зала, не ми беше до тези отрепки, за това потърсих местенце, което да е отдалечено от цялата тази пошла суета.
Лезандър ме изгледа, първо мен , после крака ми...само го мерна и продължих към мястото , което си бях набелязала...едно грамадно червено кресло пред камината, което бе леко странично завъртяно и се оглеждаше в едно голямо, старинно огледало.
Настаних се удобно и започнах да наблюдавам отраженията в него..майка ми, Клайд, онази противна Силвия и Лизадър.Бях в лошо настроение...даже леко ядосана, за това си играех с енергията ми в едната ми ръка.Премятах от пръст , на пръст не изпускайки поглед от фигурите, но миг невнимание и тя се изплъзна имежду пръстите ми и се изстреля към огледалото, където рекушира и се насочи към групичката.
Всички реагираха светкавично, само горката Силвия бе поразена от силата й.Нищо особено, просто лек удар в главата, от който тя направи откат и си я фрасна още веднъж в стената зад нея.
Не знаех дали да се смея или да емигрирам в друга територия, за това направих някаква странна физиономия представляваща нещо средно между това когато човек е пред това да избухне в истеричен смях и уплах.Очите ни се срещнаха в огледалото...ето сега щеше да стане интересно.

Възможно най-лошият сценарии се разви пред очите на всички. Никой не се закачаше със Силвия. Никой! Дали защото беше прекалено мощна психопатка или за това, че понякога бе изключително дразнеща, няма никакво значение. Важен факт бе, че никой не смееше да й противоречи.
Енергийната топка се блъсна в главата й, която направи откат и се удари в стената.Косите на Силвия се разпиляха в различни посоки, откривайки бялото ѝ лице.Тя не остана изненадана от "неволната" атака на малката магьосница.Не остана очарована от действията на момичето, но и не мислеше да пожертва тялото ѝ, пред собствената и майка.
Куклената магьосница се заозърта търсейки кълбото енергия което се луташе из стаята.Когато очите ѝ го съзряха, тя се усмихна загадъчно и започна да се върти заедно с него, вперила поглед в центъра му.

- Спокойно, спокойно...ще го хвана - закикоти се тя, изпъвайки ръце към малката плазмена топка.Тя постави въображаемо ръцете си около кълбото докато то все още прелиташе около тях, контролирайки го внимателно с уменията си, но същевременно се опитваше да не прескача границата която щеше да покаже на останалите че е поела целият контрол над него.Кълбото премина на няколко метра над главата на Арадел, като тя го проследи с очи, опасявайки се че може да тупне върху главата ѝ, но то продължи направо към стената зад нея.Когато се отблъсна в каменният зид и се върна отново назад, Силвия направи едно леко движение с ръце, чрез което предаде форма и точна траектория, по която пое кълбото.То се видоизмени за части от секундата, като прие образа на малък буреносен облак, от който се заизлива поток от вода.Тя капеше като порой по пода, оставяйки мокра следа която бързо приближаваше към Арадел, която не знаеше какво ще последва.Когато малкият облак премина отново над Арадел, водата изливаща се от него се сгромоляса върху нея, опитвайки се да свали всяка дреха от тялото ѝ.Сякаш някой изсипа огромна кофа с вода върху нея, с която измокри дори малката й душа. Русо-синекосата жена се смееше лукаво. Веднъж обърнали се към нея, тя направи невинно изражение, положи пръсти на устата си и уж виновно продума:
-Опа...май не го хванах.
Повечето прихнаха да се смеят. Те обожаваха игрите на Куклата. Други като Лезандър и Клайд наблюдаваха мълчаливо, а колкото до Клео - тя по-скоро изучаваше държанието и реакциите на дъщеря си. Нарочно не се намеси, за да види евентуално до къде се разпростират възможностите й. Само в едно никой не се съмняваше - ако се стигнеше до директен сблъсък между двете, блондинките в къщата щяха да намалеят с една, и всички знаеха, коя ще е тя....

Сигурно сте чували подобни анонси "Той/Тя и на мравката път прави" , "Не би убил/а и муха"...но някой замислял ли се е какво се случва с тези хора след това?!Някой проследява ли е тънката житейска нишка, която се овива около вратовете на всички ни със захвата на питон.Тогава човек е способен да излезе извън рамките на всички онези благи прилагателни, които са го описвали до сега, да хване шибания ореол и да удоши с него онзи, който го е накарал да прекрачи собствените си граници.Има и друг вариант- да му стисне спортменски ръката, за това където му е помогнал да преоткрие потенциала с който всъщност разполага.Но това се случва много рядко, защото заслепени от гнева си , почти винаги действаме импулсивно.

Такъв бе и моя случай, стоях по средата на стаята, мокра до кости и унизена до несвяст.Дишах тежко, а ръцете ми бавно започнаха да се свиват я юмруци.Познавах такива като Силвия, те ме тормозиха през междучасията в началното училище, тогава бягах и се криех тоалетната, но сега ако побегнех, щеше да е право към нея за да и смачакам идеалното, ехидно изражение.Разтворих дланта на едната си ръка и започнах да я вдигам бавно във въздуха.Плана за отмъщение умело като художник запълваше с щрихите си съзнанието ми, но с трезвата преценка, че срещу мен стои доста по-силен противник и с яснотата, че е по-вероятно да претърпя поражение, но нямаше да се оставя просто ей така да бъда унизена.

Движенията на едната ми ръка бяха последвани от другата, усещах как силата пари кожата ми ,като нажежено желязо, дланите ми пулсираха така сякаш под кожата ми се бунтуваха диви зверове търсещи път навън.Бях бясна! Силата ми излезе под формата на до болка познатите ни лиани-нещото , което за момента владеех адски добре.Четири на брой послушни, мъхести войни се стрелнеха към блондинката, обвивайки крайниците й, първо ръцете, а после и краката й.Силвия се мяташе така все едно бе обладана от демон...все едно ли казах, та тя си беше жив демон.Приближих се бавно до нея:
-Ммм, банята бе наистина освежаваща..трябва да ти се отблагодаря по някакъв начин.Какво ще кажеш за една нова прическа?!
В следващия момент вдигнах дясната си ръка и я разтворих, като от нея се появи голям бодил, но в тези си размери той бе много по-остър.Хванах я здраво за косата, като първо наточно я оскубах малко по-грубо.Избрах си един от сините й кучири и замахнах с имровизираното оръжие, косата падна на пода като нещо безжизнено.И двете погледнахме към нея, но когато вдигнах погледа си, освен кървясалите от ярост очи на Силвия, забелязах, че лианите ми, заедно с кичура коса са свлечени безжизнено на пода, съсухрени като есенни листа.
Е, сега можех да се загина героично, защото поне бях защитила гордостта си.

В момента, в който кичурите паднаха на земята, те се превърнаха във вода и попиха в пода. Това учуди Арадел и когато тя повдигна глава и се оказа лице в лице със Силвия, видя хищният й плашещ поглед. Всички бяха притаили дъх. Никой не смееше да се намеси защото знаеха, че ще си изпатят заедно с новопристигналата. Куклата протегна ръка и вкопчи гърлото на Арадел като в менгеме. Течността от тялото й почна да се прелива в това на лидерката, а кървясълите й очи издаваха еуфорично задоволство от мъчението на жертвата си. Лезандър наблюдаваше безпристрастно или поне така изглеждаше, но тя сама си го беше направила, нали. Сама трябваше и да се измъкне от ситуацията. Клео следеше всяка малка реакция на дъщеря си. Безпомощността й беше отегчителна. В този момент тя си каза, че малката трябва да стане на много по-високо ниво, иначе ползата от нея ще е нулева. Силвия все повече напредваше с атаката си, а малката русокоска все повече се съсухряще под натиска й. Слабата ръка на водния маг стисна още повече, като накара вените по външната страна на дланта й да изпъкнат. Тя я повдигна във въздуха с невиждана за размерите й лекота, засили се и я изблъска. Момичето полетя и се заби в дървената стена на няколко метра от центъра, в който се намираха. Но порцелановата красавица не беше задоволила желанието си. Не още. Тя тръгна към нея. От всякъде излъчваше смърт. Ейвъл скришно се подсмихваше от удоволствие. Гледката за него беше повече от опияняваща - коя ще е жертвата нямаше никакво значение.
Тъкмо стигнала до падналата Клайд застана пред Силвия, опитващ се да я възпре преди да прекрачи границата на необратимото.
-Това е достатъчно!
Но тя само грубо блъсна ръката му.
-Казах, че е достатъчно Силвия!
-Не си мисли, че можеш да ми заповядваш, Вале! - изсъска хищно тя.
Преди някой да успее да реагира или да я спре, от дланта на магьосницата излезе водна струя под формата на кол. Толкова сгъстена и плътна тя можеше да премине през плът без проблем. Тъкмо Арадел почна да се изправя малко, когато усети пронизваща болка в лявото предгърдие. Очите й се навлажниха, а крайниците изстинаха за секунда. Тя погледна надолу и видя същият този кол пронизал сърцето й. В следващият миг водата се размекна и изтече, а от дупката се процеди обилно количество кръв, което напояваше килима и образуваше локва. Всички бяха шокирани от случилото се. Лезандър беше скочил на крака невярващ на очите си. Колкото до Клео - тя се затича и хвана дъщеря си в момента, в който се строполи безжизнено в ръцете й. Няколко сълзи се отрониха от очите й. Устните искаха да продумат нещо, но животът напусна крехкото тяло преди да успее да каже последните си думи.
Жената пусна трупа и бавно, заплашително се изправи. Обърна се рязко като се провика бясно като лъвица, изгубила малките си:
-Какво направи?....
В следващият миг и нейното гърло бе прорязано от същото онова копие, което погуби и дъщеря й. Тя се хвана здраво, но кръвта бликаше като фонтан изпод пръстите й. Възрастната магьосница се давеше в собствените си течности, докато накрая не падна на колене. Гърлените й звуци бяха толкова грозни, че можеха да изплашат и най-безстрашния човек. Членовете на братството наблюдаваха как натрапилата им се лидерка си отива малко по малко от този свят. След минута хрипове тя падна напред и издъхна. Така умряха дъщеря и майка - разделени от съдбата преди време, събрани от обстоятелствата години по-късно, дори и за един миг.
Клайд пристъпи до колежката си и потресено я хвана за рамото. Тя го изби и ядосано се обърна към останалите:
-Какво ме гледате? Време беше. Нима сме основали това братство със собствените си ръце, за да дойде някаква чужда и да го управлява вместо нас? Никой повече няма да ни казва какво да правим. Никой няма да ни заповядва! Сами сме си шефове. На който не му харесва да се омита.
Вместо някой да възнегодува, да протестира или да си тръгне, всички почнаха да ръкопляскат и да викат одобрително. Куклата ги изгледа един по един. Само останалите на нейното ниво и Д'Арвил бяха безизразни. Тя тръгна към тях. Когато се изравни с Валето го изгледа студено:
-Не са ни нужни повече лидери.
И излезе от общата стая като се изгуби в нощта.

Шейн търчеше из къщата като побеснял, а хавлията ми се вееше от устата му.И двамата спринтирахме из коридорите и в различни стаи като оставяхме локвички вода след себе си.Една стара ваза също стана жертва на нашата гоненица.Тъкмо когато си мислех, че съм го приклещила той съумяваше да се измъкне ловко:
-ВЪРНИ СИ МИ ХАВЛИЯТА МУХЪЛ МАЛЪК!!!!

Уважаеми зрители каква поредна успорвана сага. В единият ъгъл се намира шампионът в лека категория - Шейн Котешки, със спечеленият трофей, памучна небесно синя хавлия. В другият ъгъл претендентът, с 55 кила маса -Арадел.
Както виждате двамата бойци стремглаво се борят. Никой не отстъпва. Битката за хавлията е успорвана. Арадел атакува в опит да я хване, но Шейн ловко се промушва през оставените пролуки и избягва ръцете на опонента си.
В къщата цареше хаос. Чуваха се тропане, викове, счупени вази и още викове. Погледната от вън с малко повече въображение, може да си представиш, че тя подскача от мястото си.
Захласнати в своята епична хватка, момичето не забеляза, нито чу стъпките по коридорите. Ерик, върнал се в къщата сега бързаше към общата зала, от където се вдигаше целият шум, притеснен за здравето на новата си позната. Познал гласът й още от улицата, той си мислеше, че някой я е нападнал. Рязко и до някъде безразсъдно нахлу в залата и се провика:
-Арадел какво става ту.....
Мъжът се застопори на място при гледката на голото както майка го е родило момиче. Не очакваше това. Руменина изби по страните му, а самата тя се сепна още повече. Стоеше като препарирана. Не знаеше какво да каже, нито какво да направи.
-Аз...аз.... - мънкаха тънките устни неловко. Идеше й да потъне в дън земя. Шейн усетил победата нагло изтича до прозореца и изплю хавлиената кърпа през него. Това още повече смути девойката, а Матюс рязко се обърна с гръб към нея.
-Съжалявам, не знаех, че ти, че той, че аз.... - смотолевеше съчинени думи мъжът. И на двамата им беше толкова неудобно.
Не щеш ли, за капак на всичко, още стъпки се насочваха насам. Още много стъпки. Погребението бе приключило и сега всички присъстващи се прибираха у дома. Съдбата си изигра още по-голяма шега защото не стига, че се върнаха, ами и се насочиха точно към тази стая. Двамата нямаха много време за реагиране.
-Мамка му. - изпсува Ерик и скочи към Арадел като се озова точно пред нея. Стараеше се да не гледа надолу, а право в лицето й, което бе червено като домат и по това не се отличаваше от неговото.
Вратата се отвори и групата от лидери, плюс Силвия, плюс Лезандър се изсипаха вътре. Те, както и преди малко земния маг, се застопориха на място. Пред тях стоеше Ерик гледащ към тях, а зад него се показваше главата на Арадел и босите й крака. Умело я беше прикрил, поне до някъде. Нейният поглед беше отчаян от лошият й късмет, а той се хилеше тъпо.
-Ах...хах...хах...ние....
Силвия ги наблюдаваше злобно, Джей-Джей се усмихваше доволно. Какво по-хубаво от едно красиво, голо момиче. Лезандър се хвана за главата и за пореден път се убеди, че Арадел си създава сама проблеми. Колкото до останалите - те ги гледаха строго.

Тъкмо бяхме в пълния си вихър когато нечии стъпки превърнаха спортната площадка в площадка на срама.Тези стъпки бяха на Ерик, когото сега стоише под пантата на голямата врата и по средата на изречението си щеше да се задави в собственото си неудобство:
--Арадел какво става ту.....-от сериозен тонът ми стана леко писклив.
Подскочих до небето, сепната от присъствието му започнах да мятам ръце по тялото ми в старанието си да го прекрия по някакъв начин:
-Аз...аз....-започнах аз, но явно освен тялото ми и граматакита ми се бе оголила.-Ами...Боже...Това е толкова неловко...-недовършила изречението си откъм вратата се чуха още стъпки и ето, че и останалите се дотътриха да видят това "събитие".
Добре, че Ерик бе предвидлив и веднага застана пред мен като до някъде прекриваше голотата ми.Просто трябва да си представите гледката...всички обитатели на къщата в единия край на стаята, а ние с Матюс по средата на стаята заобиколени от отломки.Хвтрлих един бърз презиращ поглед към малкото животно виновно за този хаос, но бях твърде заета да се изчервявам за да му обърна повече внимание:
-С теб ще се разправям после.-казах почти без глас и сочейки го заканително с пръст след което се обърнах към останалите, които явно чакаха някакво обяснение:-Ами...такова...нали разбирате...-смотолевих аз, но проницателние им погледи говореха друго.-Даа...всъщност не разбирате...Ами...хах...всички знаем какво е да имаш домашен любимец....Но за това ги..обичаме..нали така?Хехе.-пелтечех като ученичка.
-Или мисли как ще те измъкнем от тук или те оставям да им се обясняваш в цял ръст-изшептя Ерик.
-Не се сещам за нищо друго освен да ме прекриваш до стаята ми или да ми предадеш бърз урок как да стана невидима.
Мъжът прехапа устни замислено, личеше си, че премисляше ситуацията:
-Хвани ме за кръста и ме следвай.
Направих точно каквото ми каза и започнахме бавно и славно да се изнасяме от стаята с дървена стъпка като два робота.Ерик се въртеше в различни посоки стремейки се да ме прекрие, когато достигнахме групичката от лидерите аз им се усмихнах широко, все пак щеше да е малко тъпо ако просто ги подминехме с тази нелепа походка без да им кажем нищо:
-Да ви кажа...хехе...водата е невероятна, един душ ще ви дойде добре...и нали знаете...пазете си хавлиите!-казах почти заеквайки.-След като се облека ще имате възможност за рецензии.

Арадел се върна в общата зала, като първо надникна, за да види каква по-точно е ситуацията. А тя бе следната - Всички, които я бяха видели сега стояха в кръг по средата на стаята, а в кръга бяха поставени като пред съдии Ерик и Шейн. Тигърът, явно яко скастрен сега стоеше кротко, покорно и не смееше да гъкне. Зоркият поглед на Крис го държеше изкъсо. Самият Ерик беше почнал да обяснява случилото се докато чакаше завръщането на Арадел.
-И тогава той й хвърли кърпата през прозореца и тя остана дибидюс гола. Наистина нищо не сме правили. После вие дойдохте й....
Момичето реши, че е време да поеме отговорност и влезе напълно готова. Всички се обърнаха към нея.
-Ето я и малката нудистка.
Тя пак се изчерви, но продължи да върви към тях.
-Той не е виновен. - посочи към заобиколения мъж, но реди да продължи със защитата си, Клайд я прекъсна.
-Ерик вече ни разказа какво е станало. Явно главния виновник е този малък пакостник.
Шейн повдигна глава, сякаш разбрал, че става въпрос за него и измяука учудено.
-Сега трябва да решим дали да го задържим.
-Какво има да му решаваме? - пое инициативата Силвия. - Това животно трябва да се махне от тук. Създава само неприятности. Виж в какво състояние е къщата заради вас. Затова ли сме я строили със собствените си ръце? За да я изпочупиш ти и твоя звяр? - викаше тя на Арадел, която не смееше да каже нищо защото знаеше, че жената е права.
-Да не пребързваме. Другите какво мисля.
-Е вярно е, че паяците драстично намаляха. - обади се Джей-Джей.
-И когато ни е скучно можем да си играем с него. - бе мнението на Винс.
-Може да го обучим и за следотърсач. Все пак е тигър, ще ни е от полза. - побърза да добави Матюс.
-Я стига. Не може да сте сериозни. Та той е същия като стопанката си - безотговорно, глезено животно, което не знае как да се държи. Мястото му е в гората.
-Съгласна съм със Силвия. - изправи се Крис. - То е див звяр, дресировката му ще отнеме много време, с което не разполагаме.
Всички се замислиха и накрая Казаки, който до сега си мълчеше даде може би най-мъдрото решение. Всъщност просто искаше да вкара поредната интрига между колегите си, които винаги много го забавляваха:
-Да гласуваме. Тези, които са За оставането на тигъра да вдигнат ръка.
Ерик, Арадел и Джей-Джей бяха първи. Учудващо за нея след кракто колебание Лезандър също вдигна ръката си. Винс последва примера им. Той беше първичен и харесваше зверовете. Смяташе, е от Шейн може да стане добър ловец. Клайд се въздържа от мнение. Останалите бяха против. Той заговори:
-Наравно сме. Това не решава проблема. Арадел обеди ни защо трябва да го оставим. Все пак е твой домашен любимец, а до сега нито веднъж не си се погрижила за него. Не забравяй, че не живееш сама, а и с други и трябва да се съобразяваш.

Трябваше да седя известно време отстрани и да гледам как чужди хора решават съдбата на моя домашен любимец.Най-накрая ми бе дадена и думата:
-Наравно сме. Това не решава проблема. Арадел обеди ни защо трябва да го оставим. Все пак е твой домашен любимец, а до сега нито веднъж не си се погрижила за него. Не забравяй, че не живееш сама, а и с други и трябва да се съобразяваш.-сложи точка на накипелия спор Клайд.
Следващите думи изречени от мен бяха на пълна прима виста:
-Благодяря, че все пак ми дадохте думата.Мога да ви кажа, че и преди съм имала тигър, така че.....-моля??аз ли го казах това.Млъкнах изведнъж озадачена от собствените си думи, а останалите ме гледаха озадачено.-Та...Той е мой домашен любимец, разглезен, тъп или умен върви в комплект с мен.Разбирам, че постъпката му е лоша и нямам право да го защитавам, но ако започнете да гледате на него като на дете, същата реакция ли ще предизвика.Когато детето направи беля, не можете просто да го хванете за яката и да го изпъдите.Поемам ангажимента лично да се занимавам с дресировката му и ако нещата вървят също толкова зле, лично аз поемам инициативата да се погрижа за местоположението му.Но ако на този етап крайното ви решение е той да си тръгне, аз си заминавам с него.

-Прав ти път. - каза Силвия. Изобщо не й дремеше дали малката ще остане при тях. Тя не намираше логиката, защо им е толкова необходима, и може би беше права, но не всички мислеха така.
-Добре, добре, стига. Арадел надявам се да изпълниш думата си. - каза й благо Клайд, но все пак си личеше, че е сериозен.
-Разбира се, че ще я изпълни. - скочи Ерик, грабна Шейн и отиде при нея. -Още сега започва. Хайде, скъпа, да отидем да го образоваме малко.
Той я хвана за ръката и я поведе кротко, с чисти приятелски чувства към изхода. Харесваше това момиче, както и тигъра. Поне с някой можеше да се забавлява. Не искаше тя да си тръгва.
Лезандър ги проследи като се беше втренчил в сплетените им в едно ръце. Малка жилка се прокрадна по каменното му лице. След малко стана и също изчезна. Другите се заеха да оправят бъркотията, която бързо придоби нормалния си вид.

/Ари, намери подходящо място за дресиране и почвайте/

Двамата влезнаха в общата зала, по средата на която бе разпъната сгъваема маса, а около нея бяха насядали лидерите и няколко други члена на братството. Общо взето главните заподозрени. Някои от по-ниските членове в момента бяха на разузнавателни мисии, други пък се разпиляваха нейде по кръчмите, но главните герои бяха тук до един и сега вечеряха. На покривката бяха наредени една тенджера, с полузатворен похлупак, от която излизаше ароматна пара на пилешка супа с фиде. До нея бе поставено дълго плато пълно с ориз със зеленчуци до средата, а другата част с обелени варени картофи. На няколко места бяха сложени два вида салати - зелева и с печени чушки и домати. В края на масата имаше фруктиера, преливаща с плодове, а в самият й център печено прасе с кестени.
Арадел ахна. Доста обилна вечеря, но пък не бяха и двама-трима човека. С тях двамата наброяваха дванайсет, затова трябваше да има по много от всичко.
Ерик й показа един свободен стол, на който тя седна, а той отиде от отсрещната й страна. От ляво на нея бе седнал Винс, а от дясно Джей-Джей.
-Така като ви гледа човек, може да ви сбърка за брат и сестра с тези руси коси и сини очи. - пошегува се Крис и се засмя кокетно, поставяйки ръка пред устата си. Почти всички последваха примера й, а самят Джей се залепи за бузата на Ари и постави един по-голям нож пред тях, за да се огледат.
-Мани, моме, май наистина е така.
Пак последва бурен смях, като Арадел не се отличаваше от другите.
-Какво ще желаеш за вечеря? - попита я когато се успокоиха Клаид, държащ вече прибори, с които да й сипе.

/Любов, свободно РП/

Масата преливаше от най-различни ястия.Трябваше да му се признае, че хората тук имаха вкус...за добри бойци трябва добра храна.Огледах ги всички един по един...сега стояха и спокойно режеха с ножовете си яденето, но със същото това спокойствие това щеше да е и гърлото на някой.От както се бях върнала от града, бяха почнали да ме обземат много странни мисли...като станах реален свидетел на онова ефирно спокойствие, на красотата и всичката тази светлина...а тук повечето от погледите бяха мрачни.
Джей се долепи до мен при коментара на Крис, че сме приличали на брат и сестра.От допира му малко настръхнах от неприязън.Не го харесвах:
-Какво ще желаеш за вечеря? -попита ме Клайд готов да ми сервира.
-Ами..такава обилна вечеря...Адмирации на този, който я е приготвил.Аз бих желала да опитам от прасето и ориза, благодаря ти.-в чашата ми беше налято ароматно бяло вино.
Честно казано след онази вечер не ми се нравеше да поемам какъвто и да е алкохол, но след като Клайд поднесе яденето ми пред мен, дойде време за наздравица:
-За по-добрите дни, които ни очакват!-провикна се Валето.
Всички долепихме чаши, за части от секундата срещнах погледа на Лезандър, усмихнах му се леко и отново извърнах очи.
Вечерята продължи доста време,през което се чуваха много смях, весели възгласи и се наля солидно количество вино.Аз лично бях изпила две чаши и това ми стигаше...третата, която стоеше пред мен ми беше лимита.А като мезе използвах нарязан ананас.Всички бяха толкова весели, че в един момент Винс се изправи и с помоща на някаква магия накара помещението да се изпълни със звучна, танцувална музика.С едно движение Джей грабна Силвия и я качи на масата като Крис придърпваше приборите в единия край.
Всички бяха приключили с вечерята и сега явно бе дошло време лидерите да му отпуснат края както само те могат.Стоях на стола си и гледах смаяно, дори Ерик се бе включил в забавлението.Честно казано само аз и Лезо не танцувахме...но аз просто не смятах,че не се вписвам във всичко това и ми беше малко неудобно, докато той...той си беше просто такъв.

Силвия се раздаваше на масата. Това бе един от малкото моменти, в който колегите й не я виждаха намръщена. Бялата й коса се вееше под движенията й и даже можеше да се каже, че изглеждаше чаровна, не само студено хубава.
Тя протегна ръка към Лезандър и се усмихна ехидно.
-Хайде, бе графче. Ела да танцуваме!
-Не, не, благодаря. - отказа й той, при което тя леко се намуси, врътна се в противоположната посока, а там на стола си седеше Арадел. Куклата я изгледа малко сопнато. Точно нея ли? Но после си каза "майната му" и протегна ръката си и към нея.
-Ами ти? И ти ли ще ми откажеш?
Арадел се сепна, даже леко стресна. Не искаше да си признава, заради гордостта си, но тази жена я плашеше. Беше прекалено изкуствена, прекалено перфектна, да не говорим, че бе човека, който при всеки удобен момент се заяждаше с нея и блондинката знаеше, че всеки момент жената със сините кичури може, а и иска да я смачка като хлебарка. Но точно сега, точно тук, дали от изпитото вино, от атмосферата или нещо друго тя й предлагаше да се качи при нея. Вярно малко сухо, но все пак без опасност за живота й.

Хресваше си ми да съм просто наблюдател на това импровизирано пиршество.Стоях си кротко и гледах околните и това как се бяха отдали на някакъв моментен импулс на тялото.Няма лошо, човек трябва да се забавлява.Докато си тропах с крак в ритъма на музиката , една ръка се изпречи пред лицето ми, а нейната собственичка беше онова момиче Силвия.Гледах да си нямам вземане-даване с нея, мислех даже, че ме мрази.Но сега тя ме канеше да се кача при нея на масата.
Малко се сепнах, ако откажех щях да се покажа в светлината на някаква задръстенячка, пък и честно казано ме бе малко страх да й отказвам.За това я поех и смело се качих при нея.В първия момент не можах да се окопитя и да следвам такта на музиката.Но Силвия се въртеше около мен със сластни движения, сякаш подканвайки ме да й партнирам.След това просто се отпуснах и разреших на тялото ми да се впусне в дивия ритъм.Двете с куклата се въртяхме, отърквахме една в друга и други танцувални движения, но разбира се и двете бяхме наясно, че случващото се в момента е върха на лицемериeто.
Ерик стоеше под нас и пляскаше с ръце, хванах го за едната ръка и започнах да го танцувам все едно го ухажвам...някаква наша шегичка по приятелски.Той разбра, че се лигавя и започна да прави смешни физиономии и да се прави че опипва крака ми.Честно казано атмосферата бе доста весела и се забавлявах най-откровенно.

След малко танци по този начин, Силвия скочи пъргаво от масата. Беше като някоя дива котка, в чиято клопка ще попаднеш без даже да се усетиш. Ерик на свой ред хвана Арадел за кръста и също я свали.
Музиката се промени и стана по-бавна. За танци по двойки. Така и така бяха заедно. Матюс я хвана за едната ръка и почна да танцува с новата си приятелка като от време на време я въртеше и правеше онази поддръжка от по-рано през деня.
Белокосата водна магьосница успя да вдигне Лезандър и танцуваше с него, а Крис бе дама на Винс, който си я размяташе наляво надясно като парцал, а тя не спираше да се хили.
-Смянаааа.... - извика някой и преди Арадел да усети какво значи това, Ерик я пусна и отиде при Крис.
Джей-Джей хвана Силвия за дупето и я притисна към себе си.
-Хайде миличка, да се разкършим.
Тя се намуси и му заби един тукат по главата, но после се усмихна и прие поканата. Арадел смяташе, че е останала сама, но тогава направи грешката или късмета да се обърне и видя, че пред нея стои Д'Арвил. Явно някой го беше тласнал ( и май се досещам кой ) към нея и сега сковано очакваше ръката й. Тя му я даде. Той положи едната си ръка в долната част на гърба й, без да докосва задните й части, а с другата държеше нейната. Направи една стъпка и ги завъртя. После още една и пак ги завъртя. Образува се нещо като валс, без особености и определени елементи. Просто нормален танц.

Нещата така скоростно се завъртяха, че не усетих как попаднах в обятията на Лезандър.Той сложи едната си ръка на кръста ми, а с другата хвана дланта ми.Понесохме се в такта на музиката, нещо като валс.Не правеше поддръжките, които Ерик постоянно използваше било то дали когато танцува или се лигави.Стъпките му бяха изчистени , а движенията преценени.Сега можех да усетя аромата му...аромата на зима, на късна есен, аромата на виолетовото.Когато взехме да се поотпускаме вече се осмелих да го погледна и в очите.Имах чувството, че съм се взирала в тях хиляди пъти, че съм се блъскала отчаяно в тази стена зад тях безброй.Защо тези емоции не бушуваха в мен когато някой друг от гилдията е близо, Ерик...Джей..който и да е.Може би трябваше да се примиря с чувствата си, да ги призная пред себе си, пък пред него-едва ли.Това щеше да го уплаши, да го отблъсне от мен...И тогава докато се взирах в него и той в мен, си обещах никога да не му казвам за това какво изпитвам, а то вече бе факт.Никога нямаше да го изрека с думи, колкото и да ме печеше на бавния огън на своето отрицание.Колкото и да ми се искаше да ме грабне в обятията си и да прокара пръсти през косите ми...не!Твърде много се размечтах...положих глава на твърдите му гърди и затворих очи.Останах така докато песента свърши...

-Ами освен да я сервираме. - каза Ерик и пое няколко от блюдата, а Арадел взе останалите. Докато вървяха по коридорите аромата на печено месо се разнасяше из цялата къща, като веднага подкани Шейн, който забравил за въображаемите си приятели се залепи за краката на мъжа и го следваше, надявайки се на някой друг къс.
Но когато двамата влезнаха в общата стая готови да изненадат всички с вкусотийте и кулинарните си умения, тя беше празна. Или по-скоро почти. На масата седеше сам и единствено Лезандър, гледаше през прозореца и държеше чаша червено вино.
-Ъ...колко време се забавихме в тази кухня? - учудено попита Матюс.
-Другите отидоха в града.
-Всички ли?
-А не. Хелга е още в гората. Сигурно е запалила поредния масур. Разбрах, че сте се сбили днес. - погледна към Арадел той, но тя не отвърна. Не искаше да си спомня дори. Рамото и лицето й й напомняха достатъчно. - А Юрик се е затворил в стаята си и не иска да излиза. Едно от неговите състояния.
-Какво правят всички в града.
Белокосия мъж повдигна рамене.
-Не питах. Сигурно са решили да се напият.
Двамата готвачи се почудиха малко.
-Еми, тогава ще има повече за нас. - констатира земния маг. Нямаше да чака другите, който искаше щеше да яде студено.
Арадел го последва и наредиха масата с премногото храна. Седнаха тя срещу Лезандър, а Ерик на едно от централните места.
-Какво ще искаш? - попита я той.
-Бон филе със зеленчуци моля.
Той й сложи една порция, на себе си сипа лазания и наля две чаши до средата с червеното вино на графа.
-А ти какво ще желаеш? - обърна се той към колегата си.
-Не съм гладен още.
Изведнъж настана неловко мълчание, при което Матюс се чувстваше като в небрано лозе, защото Арадел и Д'Арвил се гледаха тихо, опитвайки се да избегнат погледите си. Никой не смееше да продума, заради случката от сутринта.
-Ииииии.....какво прави ти днес? - опита се да разчупи леда чернокосия.
-Нищо особено. - отговори другия член на силния пол и пак замълча.
-Ъххх... - въздъхна колегата му. Това щеше да е една дълга и протяжна вечеря.

Отворих вратата към общата зала и вместо оживената глъч, която очаквах, ме посрещна стройният силует на Лезандър.Той извърна погледа си към нас, леко прехапах долната си устна без да кажа нищо.Оставихме само погледите ни да се гонят в пространството.Ситуацията бе повече от неловка, ние тримата, масата отрупана като за цяла армия.Ерик направи жалък опит да разведри ситуацията , като започна приятелски разговор, но Лезандър уби опитите му с лаконичност.
Чуваха се тропането на приборите по чиниите, а с Лезандър продължавахме да отбягваме погледите си.За бога!!!Деца ли бяхме?!Погледнах към Ерик с поглед, който го умоляваше да направи нещо по въпроса и така само чрез устни си разменяхме топката кой да започне.Вече бях приключила с вечерята си, като с половината ми помогна и Шейн.Сега като нямаше с какво да се занимаваме и всеки въртеше очи, аз си играех с един пискюл от покривката и забелязах, че чашите на момчетата са празни, взех бутилката и им ги напълних, а на себе си сложих сок от праскова.След като бях сигурна, че и другите са приключили с вечерята, се заех да вдигам чините:
-Да ти помогна ли скъпа?-попита Ерик.
-Не, ще се оправя сама.-и му се усмихнах дружески.
Докато сновах от кухнята в залата и обратно се наложи да се поазабавя малко докато овия ястията за да запазят сочността си.Когато се върнах в залата Матюс ме гледаше съучастнически с двадесет и четери каратова усмивка и продума:
-Понеже още няма и девет часа...а и не е особено честно останалите докато се забавляват ние да кършим пръсти...предлагам да играем една игра.-започна делово той.-Казва се истината или предизвикателството.Заглавието й само подсказва правилата на играта, така че е излишно да ви ги обяснявам.Сега елате и заемете местата на креслата си.Хайде, Ари, графе!Ще е забавно.-каза той, потупвайки едно червено кресло докато ме гледаше с усмивка.

Арадел покорно зае мястото си, докато Ерик все пак за всеки случай й обясни правилата. А такива нямаше, освен да не лъжеш и да правиш каквото ти е казано.
-Сигурен ли си, че това е добра идея? - попита го тя, несигурна, че нещата може да излезат извън контрол.
-Разбира се. Няма да се гавря с вас....много.
-Кой е казал, че аз ще играя? - отвърна Лезандър.
-Виж какво Лезо. - намръщи се Матюс и Арадел за първи път го видя сериозен. Червени нишки илизаха от очите му, които пронизваха графа. Чак беше плашещ, един напълно различен Ерик и момичето се запита, ако се изправеха един срещу друг, кой ли всъщност щеше да излезе победител. -Ще играеш. Не те питам.
Д'Арвил сбърчи вежди, но отиде и седна на другото кресло. Блондинката не можа да повярва, че наистина го послуша. Не вярваше, че Лезандръж може да слуша някой освен лидерите и то само когато става въпрос за работа. Но сега Матюс беше показал своята скрита същност и си личеше, че белокосия мъж не иска да се стига до сблъсък с него. Но защо ли?
-Е, да почваме. - плясна весело с ръце Ерик, все едно никога не се беше смрачавал и се обърна към другаря си.
-Лезо ти си пръв. Истината или предизвикателството?
-Предизвикателството. - отвърна с неохота той.
-Така ми харесваш. Убий котката на Арадел..
-Добре. - понечи да стане той.
-Каквооооо????? - изписка момичето, при което приятелят й се засмя звучно.
-Шегувам се, шегувам се. Да почнем с нещо леко. Изпий цялата бутилка на екс, приятелю.
Д'Арвил взе виното, което беше пълно малко повече от половината, доближи гърлото до устните си и го гаврътна без да си поема дъх. Когато го остави лека кисела физиономия пробягна през лицето му, но бързо се окопити.
Арадел се усмихваше на гледката докато въпроса на земния маг не я секна.
-А ти, душко. Какво избираш?
-Аз? Ами, ами и аз същото.
-Убий Шейн.
-Ериккк!!!!
-Ахаххаа, добре де. Преставам. Направи три храста, във формата на някое животно, на което оприличаваш мен, себе си и този перко тук и обясни защо.

Започнах съвсем ентусиазирано настроена на креслото, докато Ерик не заповяда на Лезандър да убие Шейн...тогава целия ми ентусиазъм отиде на кино.А най-страшното от всичко бе хладнокръвието с което Лезо каза "Добре".След като разбрах, че всичко е в крага на шегата продължихме с хода на играта.Видях как белокосата ми изгора поглъща повече от половин бутилка вино на екс и се замислих, че с тази игра можеш да науиш доста за човека срещу теб, за възможностите му, за собствените му граници и предрасъдъци.
Предизвикателството към мен бе да накарам чрез магията си от земята да изникнат три храста под формата на животни, всяко съответстващо на един от нас и да обесня защо.Изправих се и изпуках пръстите на ръцете си и заех нужната позиция:
-Това е защото днес не успяхме да имаме урок, нали така?-пошегувах се аз и се заех със задачата ми.
На килима пред тях изхвърлих магията си, първо пред Матюс се издигна един храст, от силната светлина не се виждаше точно какво е и се опитвах да го оформя точно така както бе в главата ми.Накрая пред него е цялата си прелест се издигна един зелен кон, насочих се към Лезандър..в мислите си рисувах животното , което исках а ръцете ми като художник материализираха мислите ми.Пред него изникна един вълк, а пред мен...което бе лесно се появи котка.
Зелените животни стояха бездиханни с празен поглед по средата на залата:
-Такааа...Ерик, за теб избрах кон, защото конете са адски верни животни, а ти си верен приятел.Освен това са силни...просто това ми бе първата асоциация.Лезандър-за теб избрах вълк...защото са самостоятелни, праволинейни, целенасочени, добри бойци, красиви..Без да се обиждаш Ерик, вече уточнихме, че и ти си красив...защото в очите на вълка можеш да видиш онова тихо величие, не са като повечето животни да се перчат...те показват своето надмощие с действия.А за себе си избрах котката....защото винаги съм се оприличавала на такава..тиха, своенравна, лигава и постоянно гладна и инатлива.
-Интересно...-бе единственото, което каза Лезо.
-Сега е твой ред!-плясна с ръце Ерик.-Аз избирам предизвикателството.
-А ти?-обърнах се към графа.
-Истината.-отвърна тихо той.
-Добрее...Ерик от теб искам да убиеш Лезандър...хахаха шегичка..не, не искам това...искам...-докато мислех, извадих кутията си с откраднати цигари извадих една и я запалих, като издишах замислено дима.-Изпуши тази цигара.-и му подадох една нова от кутията си.-като след това загасиш огънчето в устата си.А въпросът ми към Лезандър еее....кое е било последното момиче в което си бил влюбен и как завършиха нещата помежду ви.

Ерик се намръщи.
-Нали знаеш, че не пуша?
Арадел кимна с ехидна усмивка:
-Сам каза - изпълняваме всичко.
Той я взе с голяма доза нежелание и почна да пуши. Още при първата дръпка се закашля и това продължи поне на още четери пъти. Предпочиташе пет пъти да си я загаси в езика, отколкото да се наложи да гълта този катран, но нямаше избор. По дяволите, предпочиташе даже да убие Лезандър от това. Но пак нямаше избор. След десет, даже петнайсет минути на мъчително дърпане най-накрая фаса стигна своя край. Той се оплези и долепи угарката в кожата си. Леко цвърчене се чу, след което я изплю с най-голямото отвращение и в същото време удоволствие, че се е отървал от тази отрова.
-Никога няма да се хвана с жена пушач. - закле се той.
Арадел се засмя и се обърна към следващата жертва.
-А ти?
-Истината.
-А въпросът ми към Лезандър еее....кое е било последното момиче в което си бил влюбен и как завършиха нещата помежду ви.
Двамата очакваха мъжа да се замисли, забави и да почне да обяснява поне малко по-дълго от обикновено, но отговора му очуди всички:
-Не съм се влюбвал.
Ерик се ококори:
-Ти сериозно ли?
-Да!
Момичето и по-учтивия й ментор се спогледаха, но не казаха нищо. Колкото до мислите на Арадел, тя сама ще ни оповести за тях само след няколко реда.
-Хайде казвай. - обърна се към брюнета.
-Истината.
-Защо си такъв задник?
-Защото все някой трябва да е по-голям задник от теб, хахаха.
-Пффф....а ти?
-Предизвикателството. Днес се наситих на искрени отговори.
-Забий възможно най-силния си юмрук право в носа на Ерик.
-Еййй!!!
-Момичето ти го каза - изпълняваме всичко.