Коридорите

Осветени и тъмни. Дълги и къси. Те просто променяха същността си от само себе си. Или пък беше някаква магия. Никой не питаше за такива малки подробности.

Саюри Рин, новият им наставник ги поведе към вторият етаж, където свършваха общите кабинети и зали и почваха общежитията. За тях не се плащаше. Всеки новоприет получаваше стая, в бонус съквартирант, а домашните любимци бяха позволени, стига да не трошеха и чупеха предоставената им покъщнина. За сега двата вълчака изглеждаха кротки или може би достатъчно добре обучени и маршъл арт майсторката си затвори очите.
Веднъж качили се на горният етаж, групата пое по единственият коридор, който сякаш сменяше осветлението си. В рамките на няколко крачки беше тъмен, осветяван от затъпена, глуха светлина, идваща от няколко факли закрепени на стените, а в други части светваха толкова, все едно си на вън в средата на деня. Това направи впечатление на новоприетите, но никой от тях не попита как по-точно се случва цялата тази несъответственост.
От време на време се разминаваха с някой друг представител на базата или ученик, който накланяше почтително глава при вида на красивата жена. Тя само кимаше и продължаваше напред. Докато накрая не стигнаха до първата врата от "алеята", на чиято каса с големи букви пишеше "ДОМАКИНЪТ". Там Рин спря и ги погледна:
-От тук ще вземете ключовете си за новата си стая. Кажете, че аз ви пращам и помолете да сте настанени заедно. Мисля, че от вас ще се получи добър екип. Подредете багажа си и разгледайте сградата. Ще е хубаво да знаете кое къде се намира. Починете си, а утре ви искам на линия в доджото. Това е.
След последните си думи, жената с източни черти се обърна и тръгна по същия път, по който бяха дошли. След целият уморителен ден, бе време за отдих.

/Който от вас иска да пише при домакина от името и на двамата, за да ви настаним/

Докато се изкачваха по стълбите към вторият етаж, където се намираха стаите за членовете на базата, Миньон й обясняваше как стоят нещата в гилдията. Тренировки всеки ден или почти всеки. Райден щеше да получи собствена стая, за която не трябваше да плаща. Всъщност всичко в огромната постройка бе безплатно, стига да си член. Храната, престоя, използването на допълнителните зали. Всичко. Обясни й кое къде се намира, както и как да стигне до града.
-Колкото до горният свят. Има едно място извън града. Намира се в близост до единственият наличен кладенец. Там има същият участък, както онзи, през който преминахме. Ако застанеш в него ще се озовеш горе.
Момичето все повече разбираше къде се намира и какво може да очаква от обитателите. Докато накрая не стигнаха пред първата стая от началото на втория етаж, а именно пред кабинета на домакина.
-Аз съм до тук. Имам работа. Ти влез и поискай настаняване. Кажи, че си моя ученичка и всичко ще се подреди.
Той се врътна и тръгна в обратната посока.
-О ревоа, бел.....
И се отдалечи, заглъхвайки в не достатъчно силната светлина. Последното, което Рен видя бе потъващият в тъмнината червен плащ на мантото му.

/Дили пиши направо при Домакина, като вкараш мислите и чувствата си от преди малко/

Тук беше толкова зловещо тихо, че без никакво усилие можеше да чуеш потриването на дрехите на крачещите бавно по коридора или сподавените въздишки на някой забавил ключа си незнайно къде. На такова място се учакваше да има звуци от затварящи се и отварящи се врати, трясъщи, говор, натрапчивия звук от изшептяни думи или дори скърцането на мебели при някаква дейност. И все пак се чуваше само ритъмът от крачките на всеки решил да прекоси коридора по някаква причина. Дебелите каменни стени деляха стаите от коридора по такъв начин, че създаваха ново значение на думата уединение по-близко да забвение. Рен можеше да влезе в стаята си, да накладе огън от потрошен стол, да танцува около него пеейки и вероятно нито звук нямаше да се прокрадне през заключената й врата. Вероятно...
Още не сикаше да се прибира в стаята си. Нямаше какво да прави ит ова щеше да я постави пред избора да мисли или да спи. Нямаше желание да прави нито едно от двете точно в този момент. Мозъкът й работеше значително по-бавно и от най-лошите й спомени, а сънят нямаше да й помогне с нищо в този момент. Нямаше представа защо стои пред стаята си и се чуди какво всъщност трябва да върши. Можеше да вземе малко пари и да се разходи по околността или да разгледа града. Можеше просто да забие в някой хан и да довърши започнатата си серия алкохол или да потренира малко. Имаше толкова възможностти пред себе си и никаква представа на къде да тръгне. Да имаш време и да не знаеш какво да го правиш...

Коридорите бяха убийствено тихи. Тишината се забиваше в мозъка, карайки го да циркулира не в правилна насока, а точно обратното. Караше те да мислиш. Но не да мислиш за хубави моменти, приятни спомени или някоя друга мечта, която искаш да осъществиш. Хубави мисли, красиви и нежни. Но не и сега, не и в този случай. Сега този задгробен нюанс те караше по-скоро да изпадаш в паника, че няма с какво да се разведриш. С какво да се откъснеш от реалността или да се забавляваш.
А мислите на Рен. Те се рееха хаотично и безцелно като балон в небе, който не знае кога някой облак ще спре безпричинния му полет. Стъпките на отминаващите не оставяха в нея даже бегъл спомен или подсказка, на кого принадлежат. Какъв е характера им или на какво са способни. Просто отминаваха като неповикано ехо.
Едни обаче отекоха в пространството по-сигурни и настъпателни от останалите. Токчетата й грациозно се носеха по червеният килим и се забиваха в него, оставяйки след себе си малки дупчици, които след някоя друга минута щяха да се изпънат отново.
Нора Версити, лечителката на базата, красива, белокоса и висока жена вървеше към стаята си. Вежливо поздравяваше подминаващите я, като накланяше глава и леко се усмихваше. Когато стигна до Райден обаче се спря. Имаше много които идваха и си отиваха, но това момиче просто седеше пред вратата, най-вероятно тази на нейната стая и без да мърда блуждаеше в дървото, сякаш чакаше то да й каже нещо. Да я заговори, да й запее или да я разсмее.
-Добре ли си? - чу зад гърба си младата асасинка и вяло се обърна.
Съзря тази изискана жена, която я гледаше благо, с топлина и мъдри очи.
-Не ти е лошо, нали?
Професионалното изкривяване на лечителката се обади и първата мисъл, преминала през главата й естествено бе да попита за здравословното състояние на девойката.

Момичето удостои жената пред себе си с онзи поглед, който пазиш или за най-големия си враг или за някой, който направо е улучил върховния момент на едва започваща дрямка и връхлита в стаята ти съпровождан от духов оркестър. Райден имаше често онези настроение от типа сама-себе-си-дразня и те се отразяваха, както на самообладанието й, така и на невинните хора изпречили се в полезрението на девойката.
-Направо ми е прекрасно! Не си ли личи? - Гласът й излезе сух, слаб и лишен от всякаква емоционалност и заплашваше да премине тази фаза през шепот до вик и накрая нещо подобно на ръмжене. Рен често обичаше да казва, че ако някой си мисли, че трудно се живее с нея да си представи на нея самата какво й е. Емоциите й сменяха посоките и направленията си с безумно завидна скорост и във всевъзможни посоки.
-Не ми изглеждаш добре.
Белокосата жена констатираше без да влага никакъв намек, че е приела подобаващо погледа или отговора на асасинката, а по-скоро показваше някаква почти майчинска загриженост. Явно се беше нагледала на вече достатъчно с всякакви изблици и странности в поведението и се бе научила да й минава леко покрай ушите.
Чернокоската смръщи вежди и премисли възможността да прати навинната жена по дявалите и да тръшне вратта под носа й или просто да си прехапе езика и поне за малко да се държи някак по-дружелюбно.
-Добре съм! И ако има нужда мога и сама да се погрижа за себе си. Освен ако нещо не се опита да ми откъсни и двете ръце и нямам с какво да се закърпя или да си наложа компреси.
Някакво чувство подобно на интуиция, но много по-първично, което момичето едва наскоро бе забелязало, че притежава, направо й крещеше, че може би тази жена ще може да я насочи към нещо, което от доста време се чудеше къде да намери.
-Случайно да можете да ме насочите от къде бих могла да си закупя билки и някои химикали. Имам предвид не много често срещани билки и малко взривоопасни химични субстанции, но в приблизително скромни количества, но в голямо разнообразие.
Нямаше смисъл да прави невиннен поглед на момиченце загубило се в тъмната гора. Този номер го играеше безпроблемно, но вече нямаше смисъл. Да се правиш на агне, когато си намекнал на овчаря, че смяташ да хапнеш малко от кучето му. Просто няма смисъл.

-Случайно да можете да ме насочите от къде бих могла да си закупя билки и някои химикали. Имам предвид не много често срещани билки и малко взривоопасни химични субстанции, но в приблизително скромни количества, но в голямо разнообразие.
Нора се усмихна на въпроса й. Явно момичето имаше страст към отровите и другите видове билки, което си бе нещо типично за асасините, но от доста време никой не беше търсил такива. Може би защото чак наскоро приеха нови попълнения, а по-опитните вече бяха изучили този вид пазар.
-Разбира се, моето момиче. От мен. И не се купуват, аз ги давам на всички.
Рен повдигна недоверчиво веждите си, но всичко щеше да й стане ясно само след секунди.
-Аз съм Нора Версити, лечителката на базата. Моя работа е да лекувам ранените и да ги обучавам в изкуството на билките. За днес обаче приключих, организира се голямо мероприятие, което изисква моето присъствие. Но ако искаш утре, когато си свободна мини през кабинета ми и ще ти помогна с каквото мога. Ако не намериш това, което търсиш, ще те упътя към един мой колега в горният град.
Е, колкото и сприхава да беше Райден, настроението й значително се повиши. Интуицията не я излъга, тя бе попаднала на правилния човек и то напълно непредвидено.
-Добре, ще дойда утре.
Още преди да са довършили разговорът си, по коридора се появи не кого да е, ами самият Дъст, онзи, който открадна обицата на убийцата преди ден-два. Когато я видя очите му светнаха. Всъщност точно на нея искаше да попадне. Каква щастлива случайност само.
Младежа отметна косите си назад и с широка усмивка се приближи до Рен и застана пред нея.
- Какво искаш?
- Здрастиии - каза мазно той, с широка усмивка - Ами, всъщност исках да ти предложа нещо. Но преди това, имам нещо за теб.
Момчето бръкна в джоба си, от където извади липсващата обеца, която Рен бе загубила наскоро. Той и я подаде в ръката и се усмихна още по-широко.
- Онзи ден, когато...
- Да,да. Знам. Когато я загуби, ти я намери и...сега искаш да ми я върнеш.
- А...да. На къде си се запътила?
- Има ли значение?
- Е! Опитвам се, да поддържам някакъв елементарен разговор. Надявам се, не ми се сърдиш за онзи ден. Или...?
Последва мълчание от страна на момичето.
- Добре де... - изсумтя момчето - ...ще го карам направо. Довечера ще има купон в една от кръчмите в града. Нашият предводител има рожден ден и всички учители и по-стари ученици са поканени. Исках да те поканя с мен, тъй като не обичам да излизам сам. Съгласна?
Този път, момчето го караше директно. Каза си всичко, както си беше. Без закачки, без шеги и оглеждане на задните и части. За първи път, Чи бе искрен с нея.

В така създалата се ситуация Райден нямаше какво да губи пред риска да се съгласи на отправеното й предложение. Или това или цяла вечер самоцелно блъскане на собствената й глава в стената с цел да си измисли някакво занимание, скоето да убие малко време. Така, че...
-Съгласна.
Усмивката на лицето на момчето се разшири още повече, ако това изобщо беше възможно и започна да кзава нещо, когато Рен преднамерено го предъна:
- И да кажем, че не ти се сърдя - за сега! Определено ще разбереш, ако това се случи. Ъм, госпожо Версити?
Жената хвърли учуден поглед, че отново е намесена в разговоря, секунди преди да си тръгне и отвърна кратко и ясно:
-Да?
-Някакъв шанс за него да получа специална по-голяма доза от някои много отровни треви? Или нещо, което да му докара такива болки, че да се надява да си изповръща стомаха?
Лекарката само се разсмя, помаха и безцеремонно се запъти натам, на където беше тръгнала преди да се натъкне на момичето.
Дъст я гледаше така сякаш й е изникнала втора глава и сега говори едновременно на два езика и нарежда кубче рубик.
-Просто пробвах дали ще ми даде нещо доста токсично или ще ме залъгва с перуника и живовляк и ще ми разправя приказки за лечителството. Та, сега какво?
Оставаше само да повдигне рамене и да напише табелка "Оставям се на твоите грижи" и щеше сама да си тегли ножа. Какво пък - можеше да е адски забавно.

В главата на русокоското се въртеше само една дума "доволен, доволен, доволен". Всъщност, той я превърташе хиляди пъти, поради факта че красивото момиче с черти на убиец, щеше да го придружава в малкия му излет. А защо мислеше, че тя изглежда като убиец ли? Много просто...поне за него. Според Чи Дъст, всеки един Асасин трябва да съчетава в себе си Божествената красота и изкуството да убиваш с лекота. Е, понякога, когато разказваше тази история, обичаше да добавя в края, че той е точно такъв, но човек не можеше да го вини. Въпреки че бе малко мързелив в тренировките си, той компенсираше с красота и добра физика. Това разбира се, нямаше как да му помогне в битка, но поне го караше да се гордее със себе си.

- Та сега... - започна плахо момчето -...аз мисля да отскоча до Трапезарията. Буболечките в корема ми, скоро не са вкусвали нещо..ако ме разбираш.
Чи смига шеговито и се ухили...отново. Ако някой стоеше срещу него, можеше спокойно да се зачуди защо това момче се смее толкова много. Дали имаше някакъв дефект в устните или просто обичаше да го прави? Или го беше срам?
- Е, добре...аз ще те оставям...да си търсиш билките. Надявам се да не намеря някоя отровна в храната си...
В следващият момент, Чи махна неволно към момичето и се отправи към залата за хранене. Преди да се скрие зад ъгъла, той се обърна назад и извика :
- Чакай ме точно в осем, до Конюшните. Така ще стигнем навреме.
Русокосият младеж се скри след секунди, оставяйки младото момиче в неведение. Сама, стояща в средата на коридорите без никакво друго обяснение за развитието на вечерта.

/// Рееен, свободно РП :)

Двамата вървяха по същите тези коридори, в които си бяха уредили вървящата към края си вечер. Явно тук се бяха разиграли много истории и още толкова изобщо вече нямаше кой да помни. Предви достъчно пустите стаи и празненството от вечерта, коридорите не отстъпваха по празнота на главата на девойката.
Неусетно двамата стигнаха до стаята на момичето и тя внимателно забави, за да намери ключа, който бе скрила в бутуша си. Благодареше на всички богове, че не беше в дрехите й, които сега не стояха на нейното тяло, а грижливо се затъкваше на рочния ръб на кожената обувка. Ключалката щракна и бравата потдаде под дланта на момичето.
-Е, ще се видим скоро - искам или не. - последното прозвуча крайно ироничко от устните й. Беше си ирония. Щеше да го види без значение какво иска, но изненадващо самата нея- тя някак искаше това да се случи.
-Защо?
-Как защо? Колкото и да съм добра, и да бягам, и да се крия, няма как да те избягвам до ркая на света нали?
-искам да кажа, че ние още не сме се разделили, за да се налага да се виждаме отново.
-О, трябва непременно да поправя тази грешка.
Няколкото мига и разменени погледа почти откъснаха усвика от нея.
-Лека нощ, Дъст. Всъщност приятна сутрешна дрямка.
Вратата се затвори след нея и остави малка преграда помежду им. След тази вечер не й беше много до игрички или друг вид разпускания. Непукистичната й страна направо си умираше от кеф, докато практичността й обмисляше евентуалните последици, акто сега отвореша вратата и изкрещеше: Влизай, по дяволите, идиот такъв.
По друго време и други обстоятелства. Може би?!

Да се изстискваш вървейки по коридора не се случваше всеки ден и изобщо не беше от нещата, които искаш да повтаряш или превръщаш в хоби. Усукващия се плат в ръцете на момичето разплискваше достатъчно вода да остави цели рекички след нея по протежение на цялата дължина. Не изчака приятеля си да я настигне и нямаше идея дали той ще се включи в собственото й безумие или смяташе да се изниже тихичко и да се измъкне сух...Образно казано.
Косата й направи малка локва пред набелязаната врата, докато асасинката се опитваше да изстиска количеството вода попило в нея. Хубава мъничка и напълно обикновена врата, която не се отличаваше с нищо от всички останали. Дали беше преброила правилно и сметките й щяха да излязат верни? Беше! Можеше и със затворени очи да върне момента с легена и самодоволното личице на девойката, а това малко помагаше с определянето на местоположението й.
От вратата не се чуваше нито звук и по всичко личеше, че малката идиотка си спи сладко в легалото и дари не подозира колко дълбоко в огъня си е напъхала ръката. Онзи надут пуяк, дето й чете конско последния път, когато си изпусна нервите, какво точно каза? Нещо от рода, че не го интересува какво правят, как, защо и с кой стига да не го обезпокояват? Дано беше това. Пък й сега здравия разум не беше в състояние да я помръдне от проклетата затворена врата.
Юмрукът й се стовари няколко последователни пъти достатъчно силно, за да се чуе по почти цялата шир на коридора. Нищо! Тая как спеше? С чорапи в учите ли?
Последвалите "почуквания" можеха без проблем да изкъртят някоя по лабилна или паянтова врата, но ефекта в случая наподобяваше повече разклащане или разтрисане. Звука от дървото, понясащо ударите, не беше значително по-силен, но се оказа достатъчен.
-Идвам бе, идвам! Какво ви става днеска бе хора?
Лицето й си струваше цялата тъпотия с издирването и гнева, и всичко останало стоящо на пластове в Рен.
Гневно сънените й очи, което Райден смяташе за невъзможна комбинация, рязко преминаха в изненадани и след това плавно бяха заменени от някаква доза самочувствие или напереност.
-Здравей слънчице! Добре ли спа?
-Какво искаш?
-Да се извиниш за начало. После ще си помисля.
Досадницата направо я гледаше сякаш е излаяла отсреща й и след това е започнала да танцува хула. Тея хора можеха да го патентоват тоя недоразбиращ поглед и щяха да бъдат богати. Чернокосата асасинка стоеше и я гледаше с най-празното и безлично лице, на което беше способна. С много практика се научаваш да изтласкаш всички чувства и емоции много, много надълбоко и да оставиш на мястото им почти порцеланова маска. Най-осезаемо стояха напълно изпразнените й очи. Нямаше дори намек за гняв или желание да й натика нещо между ребрата. Със същото безразличие можеше да се опише в нож на гърба й и да спи спокойно следващите нощи. Практика...
Вратата започна да се затваря под носа й и само крака на сивоокото момиче спя отместващата се врата.
-О, да го приемам за не?
Бедрото й здраво препречваше вратата и позволи почти безпроблемно да се вмъкне в стаята и да скъси дистанцията помежду им. Момичето се бе опитало да затисне нахълтващата девойка и това определено следващите дни можеше да остави синини без подходящото лечение. Е, опити често са безуспешни.
-Махай се от стаята ми веднага!
Тя беше около глава по висока от Райден и ръцете й лесно прехвърляха цялата й тежест в опита си да я избута от помещението.
Цъкането с език на дребното момиче предшества само с миг извиването на ръката й и колениченето на собственицата на стаята. Звуците, които издаваше бяха направо трогателни!
-О, не боли чак толкова. Има къде по-неприятни неща. Например да те залеят със студена вода. Как мислиш?
Докато говореше захвата й се беше преместил на едната й тъка и тила й и сега Рен целенасочено я мъкнеше към банята. Девойката се опитваше да се измъкне и ръкомахаше със свободната си ръка, но опити й и жалките запирания в пода стояха напълно безуспешни.
Ритника на асасинката отвори банята и тя бързо регистрира, това което търсеше.
Запушването на мивката й напълването й с вода си бяха проблемни докато държеше опиващата се и сучеща се идиотка. Рискове...
Главата на момичето се блъсна веднъж в керамичната мивка преди да бъде потопена в ледената вода. Едва ли Рен щеше да я пусне без да накара от носа й да тече кръв или да припадне от липсата на кислород. като пране - топиш, вадиш, търкаш и задържаш. Лесна процедура.

Смелостта винаги е било достойно за уважение качество. Подтиква те да вървиш напред, без значение кой великан, колос или стръкче пръчка са изправени на пътя ти. Смелостта е благодат, но арогантността не. А нашата сладка и смела Райден бе доста арогантна, нали? Може би девойката си заслужи влизането с взлом, но разбит нос заради едно поливане с вода? Тук можем да поспорим. От друга страна Рен е асасин, нормално е за нея да прояви поне малка доза жестокост. Други не биха спрели с толкова малко.
Но не това е въпроса в случая, а факта, че нищо не свърши с удара в мивката. Все пак чернокосата красавица е новак. Въпреки изненадващата атака от нейна страна, момичето не бе тук от скоро и въпреки, че не се славеше с голяма сила, имаше поне малко повече опит от нея. Точно затова не й отне много време да се окопити, да се изправи и да избърше кървавият си нос. От това своеволие гневът й се разрасна още повече. Докато Рен се запътваше към вратата, непознатата пусна магията си в действие и веднъж стигнала до нея се удари в гърба й. Не само се удари ами я изтласка толкова рязко напред, че момичето полетя и заби тялото си в стената. От сблъсъка удари здраво главата си, малко над челото, а от мястото потече кръв.
-Око за око кучко. Но не, наглостта ти заслужава много повече.
И без да казва нищо повече, енергията й подхвана трупът на Рен за пореден път. Този път я избута назад, а малката убийца падна право върху масата, като я счупи на няколко големи парчета. Мускулите я заболяха, лакътя й бе навехнах и съвсем скоро щеше да посинее. Но сивооката не се отказа толкова лесно. Няколко травми нямаше да я уплашат. Самата тя се изправи, леко трудно. Очите й бяха кипнали, почти червени и пламнали като факли. Тя се засили разярено и събори домакинката на земята, като почна да я налага с юмруци. Двете се преобръщаха и нито една не надделяваше. Това бе далеч от типичния женски бой и момичетата си нанасяха доста щети. Пукнати вежди, сцепени устни, извиване на китки.
В момента, в който се бяха хванали за гушите в стаята връхлетя и Ейнджъл и стана свидетел на опита им за душене. Изплашен от последствията се затича към тях, подхвана новата си приятелка за кръста и се опита да я махне от колежката й. Но Райден бе вкопчила ноктите си толкова здраво в нея, че това се оказа трудно за изпълнение усилие. След няколко неуспешни опита най-накрая успя да я изтръгне от падналата и да я повдигне във въздуха. Тъкмо пуснал я, тя пак се засили, но мъжът я улови преди да се стовари за пореден път върху другата асасинка, а втората вече бе на крака, готова да поеме ударите й и да нанесе своите собствени.
-Престанете! - изкрещя бармана, в опит да ги озапти.
-Познаваш ли я? - крещеше като луда непознатата.
-Да, Криси, познавам я. Стига толкова. Доказахте своето.
-Няма стига....
Но преди да успеят отново да се хванат за косите, бармана подхвана Рен и я повдигна повличайки я върху рамото си. Искаше да я измъкне по-скоро от тук, преди да са си одрали кожата. Оставиха въпросната Криси сама, да се чуди и мае. Когато напуснаха покоите й, тя само отиде до вратата и я трясна с всичка сила. После се оттегли в банята и почна да оглежда раните си.

По това време на денонощието нямаше и жива душа по коридорите, беше толкова тихо, че ако се вслушаш можеш да чуеш как се движат облаците дори.Тази тишина се нарушаваше единствено от стъпките на двама млади, те отекваха в пространството като нощни камбани, бавни, без да бързат за никъде.Франсоа вървеше редом до Ния като погледа му в момента се бе забил в обувките и от време на време я поглеждаше с периферията си.
За тези, които не са запознати с тази мъжка особа, ще кажа само, че той е от мъжете, които с лекота могат да притежават всяка една млада девойка без почти никакви усилия.Но сега нещата стояха по малко различен начин, тази тук, която вървеше до него и чиято коса се сливаше с цвета на пустинята през нощта, тя беше различна.Не му се искаше да е пореден трофей, но не признаваше и че е влюбен, просто това момиче го привличаше по някакъв непознат за него начин.
Някак си тишината запозна да става неловка, затова Ния проговори първа:
-Какво стана, езика ли си глътна?Или изтънчения ти задник не издържа ездата...
Той се усмихна леко:
-Какво да ти кажа, бел...в твоята компания и мълчанието е приятно.
Ния завъртя очи:
-Как не ти излязоха пришки на езика да ми правиш комплименти?
Докато си вървяха, тя забеляза, че подминават коридора по който Франсоа трябваше да завие за стаята си:
-Ти не беше ли в онази посока?
-Да, но искам да те изпратя.-отвърна той като се опитваше да спечели максимално време с нея.
Но това време бе кратко , понеже след няколко метра те достигнаха своята крайна цел.Застанаха един срещу друг, Франсоа се опитваше да изглежда уверен, а Ния...Ния просто си гледаше нормално:
-Е, драги, май това беше за тази вечер.Изкарах си страхотно.
-Аз също..аз също.-отвърна той с плътен глас.
Девойката понечи да се обърне и да влезе в стаята си, но той я спря:
-Ния?
-Да?-извърна глава тя.
И в този момент той пресегна ръце към лицето и, наклони главата си настрани и се отдаде, на това, което го тормозеше цяла вечер...да опита устните и.Но тя май не беше съгласна с развоя на нещата, защото се извърна, казвайки едно кратко "Ааа, не пак" и хлопна вратата след себе си.
Той остана да виси пред нея секунди , загледан в масивното дърво като обмисляше къде може да е сбъркал, обеща на себе си, че следващия път ще успее и тръгна в обратната посока към своите покои.

Изминахме пътя в мълчание. И тримата бяхме прекалено замислени над развоя на събитията и как от едно обикновено шляпване по дупето може да се достигне до кръвопролития. Но това беше нашият свят и ние го обичахме такъв какъвто е. Или поне го бяхме приели.
Когато стигнахме базата слезнахме и аз се заех да прибера Мълния в конюшните. Когато излезнах очаквах мъжете вече да са се прибрали, но те седяха и ме чакаха. Колко сладко. Потеглихме по коридорите нагоре, но този път не мълчахме.
-Трябва да те заведем при Нора. Нека те излекува.
-Не.
-Тя е права друже. Не е нещо сериозно, но все пак....
-Не искам! - беше непреклонен Дъст.
-Добре, тогава поне позволи аз да ги излекувам. Все пак съм земен маг.
-Не чухте ли бе? Не искам никой да ме лекува.
С Арманд се спогледахме и аз му направих знак да остави нещата така. Беше прекалено голямо магаре и нямаше да се навие колкото и да го убеждаваме. Но вътрешно знаех, че ако аз бях на неговото място също щях да се инатя. Просто си бяхме такива.
Стигнахме до общежитията и отключих нашата стая.
-Мерси за всичко. - обърнах се към Арманд, който кимна и ме прегърна леко.
После потупа Чи по рамото и се отдалечи.
-И гледайте да не се избиете. - провикна се в далечината, а после се засмя шумно.
Продължих да наблюдавам в посоката му известно време с усмивка, а после влязох вътре като повлякох блондина след себе си.

Стъпките ни отекваха по тесните коридори, които ни задушаваха, глухи и недостъпни за останалия свят. Сякаш се криеха, сякаш криеха самите ни тела от чужди погледи, непознати, ненужни, неискани и неканени в малкият ни параклис на приключения, които водят до понякога гибелни завършеци. Кръвта от устната ми отдавна бе съсухрена, но подутината не спадаше. Чувствах се като издут балон, грозен и неприятен, но толкова исках това да продължи. Желаех да нася белезите на физическата си болка дълго, с дни, дори седмици. Знаех, че няма да стане. Никога не ставаше.....що за извратена игра? Кой я е измислил и защо е решил, че аз ще съм главния герой? Ами ако искам да отстъпя? Да абдикирам? Да дам това неземно право на някой друг? Някой, който ще го оцени повече от мен. Някой, който има нужда от него. На тази земя има безброй нещастни души. По улиците бродят безброй изгубени люде. Изгубени в бедността си, в безличието си, изгубили мечти. Мечти.....вече почвах да забравям значението на тази дума. Малко по малко идеята за моята човешка роля изчезваше, губеше се в плаващите пясъци на съдбата. Имах ли ги? Само една - коя съм, защо съм. Но колкото повече време минаваше, толкова повече тя придобиваше контурите на илюзия. Търсех отговори, които не съществуват, на място, което не ми ги предлага. Всеки ден ставах с идеята - днес ще разбера, ще се доближа поне малко до истината. Но само половин час по-късно, деня ме заливаше с нови и нови купища проблеми, сякаш нарочно ме държеше на страна и така до следващата вечер, когато пак си лягах със същата неизпълнима мечта. А тя....все повече и повече изгасваше. Като догаряща свещ, като стихващ пожар. Губеше смисъла си, губеше силата си, изцеждаше се в пространството, за да избие реалността и битието на настоящето. А болката оставаше....толкова много оставаше от нея, че чак ме задушаваше, отнемаше и сетния ми дъх, но никога не ме довършваше. Дори и тази вечер, дори сега се разминах от смъртта и така и не разбрах защо. Защо бях благословена, а толкова тъжна. Толкова....толкова тъжна и сама....
С тези мисли крачех по коридора безмълвно, без да ги споделям с мъжът вървящ пред мен, защото нямаше да разбере. Нямаше да разбере защо това, което другите приемаха като невероятен късмет, аз приемах като наказание. Дори самата аз не знаех. Някаква част, огромна пропаст от мен липсваше и идеята ме побъркваше все повече и повече.
Несъзнателно намалих крачка и се спрях пред един от прозорците. Положих длан на него и се загледах през замърсеното, немито от седмици стъкло. Песъчинките се вееха из въздуха, танцувайки своя танц на суетата, рисувайки своите вечни истории. Исках да заплача. Исках сълзите да се отронят от очите ми, да се търкулнат по ранените бузи и да попият в килима. Но не можех. Не, защото не бях сама.
-Ей...добре ли си?
Усетих ръката на Дъст върху рамото си, но погледа ми все още гледаше напред, влажен и в същото време гладък като стъклен похлупак.
-Разбира се! Познаваш ме!
-Да....
Пак излъгах. Случваше ми се толкова често, че се превърнах в майстор без да го искам. Корист? Кой ти я гледа? Честност? Какво е това? В свят на грешници, кой е честен? Не бях добре, исках да плача. Да плача, че изгубих контрол. Да плача, защото винаги си навличах неприятности. Да плача, защото....тогава, в онзи замък аз наистина....наистина бях готова да го убия. Същността ми ме облада толкова силно, че не можах да й се противопоставя. Правех го с увереност, с лекота, дори с желание. Да....исках да плача....но не можех. Дъждът го направи вместо мен.
Заваля! Това, което в пустините се случва веднъж на десетки години, за месец се появи за втори път. Като, че ли самата природа чувстваше мъката ми и й отговаряше. Ако аз не можех да пролея сълзи, тя щеше да ме отмени. Тихи капки есенен дъжд караха всичко да издава своя звук. Сякаш цялото небе питаше всичко на Земята за името му, а то отговаряше, съвсем тихо, но в един глас. Песента на дъжда. Или шепотът, защото вече няма сили за вик. Раздраното гърло на света кървеше и кръвта се стичаше по невидимите нишки, издълбани в нощта. Нощта веднага зарастваше зад тях, но като малки комети, те поне за миг оставяха своята следа. Без значение дали самите те търсеха смисъл в това, такъв нямаше. Но аз го виждах… и знаех отлично, че съм откачена.
-Вали....това е....
-Невероятно.... - допълнихме в един глас.
-Как е възможно?
-Не знам, Чи. Не знам....
-Ще се прибираме ли?
-Ти отивай. Аз ще дойда след малко.
-Сигурна ли си?
-Да....
-Добре. Остани колкото време ти е нужно.
Мъжът се извърна и скоро се загуби зад вратата на стаята ни. Останах така още дълго, съзерцавайки дъжда. Опиянявах се от чистотата и рядкостта му. Защо всички спяха? Защо не излизаха да го гледат, да му се радват? Толкова дребнави ли бяха? Толкова ли не обръщаха внимание на малките неща? На истински важните неща! Един дъжд е толкова по-важен от много други еднодневки. Защо не го разбираха? Защо не...проглеждаха?
Не знам колко време стоях в тази поза без да помръдна. Краката ми отказваха, мозъкът ми отказваше да напусне тази гледка. Да наблюдаваш водните капки стичащи се по стъклото. Можех да го правя вечно. Чак когато и последната изсъхна, а пустинята утихна, се обърнах и потънах в тъмния коридор като привидение....празна отвътре....

По коридорите се стелеше онази влудяваща тишина, която можеше да значи всичко и нищо. От това, че помещенията зад затворените врати са лишени от нечие присъстие, през спящи спокойно хора, до завързани индивиди с натъпкани чорапи в устата. Всичко!
Сега за Рен тази липса на звук беше просто досадна предпоставка за безразборзно зараждащите се мисли, от които всячески искаше да се измъкне. Мълчанието между нея и Дъст само засълваше ефекта на натрапчивото й въображение, а тя беше сигурна, че ще сложи край на това досадно явление.
-Чи?
-Да? Какво? - Ако не го познаваше щеше да си помисли, че е почти стрестнат от неочакваното разкъсване на стабилно застоялото се мълчание.
-Хей, няма да искам първородното ти дете!
-Знам ли?! Та какво казваш за раждане на деца?
Изписаните вежди на асасинката приеха форма тип искаш-да-ми-кажеш-нещо-ли, което в нейния случай бе покана за словесен и невербален спор. Ответната реакция беше обичайната усмивка, която се простираше между границите на "Ти си знаеш" и "И представа си нямаш". През последния месец бяха започнали да се шегуват с всичко и по всеко време, като малкото им останало развлечение между скуката и смъртта. Всъщност последното някак си беше добра алтернатива на "купон", но работат не се намираше под път и над път.
-Просто нека си остане между нас, нали?
-Че безкрайно ме обичаш и не можеш да живееш без мен? Рен вече всички знаят това!
Язвителния смях направо сваляше месото от костите и бе в състояние да нарани и най-дебелокожия човек, ако Дъст не бе наясно, че тя изпълняваше поредната си игра, за да подготви почвата за някоя гадна забележчица. Кога беше започнал да предогажда шегите й? Май беше време за изненада.
-За това също исках да поговорим.
-За кое? Хайде, ще ти дам първото си дете, само ако е момиче. Момчето остава при мен! - Блондинът продължаваше хванал ритъма без да предусеща накъде тоно биеше малката му спътница. Понякога мъжете непълно издребняваха или междуушното им пространство заприличваше на черна дупка. Някои неща никога нямаше да научат.
-Не това, глупчо! Да поговим за това!
Височината му с повече от една глава разлика я затрудняваше, както се случваше с всеки нейн опит. Рисковете на ниския й ръст, който в случая компенсира със стабилен захват за плата покриващ гърдите му и бегло повдигане на върховена на пръстите й. Цялата тежест на тънкото й тяло се отпусна върху момчето, когато устните й намериха решително неговите. Свенливостта на допира им бързо се замени от настойчивост и изпитателно търсене. Чернокоската знаеше единствено, че животът бе прекално кратък, за да продължаваха да си играят на котка и мишка. Трябваше да опита, да рискува и да знае, че ако не друго поне е предприла някаква дойствие. Нямаше предтава какво ще излезе от това. Той не беше обичайната партия, с която се забъкваше. Бше някак по-позитивен, по-уравновесен и разумен. И все пак...
Белите й зъби захапваха леко устната му като прелюдия за задълбочаването на последвалите целувки. Със задухано поемане на въздух Райден успя за миг да се откъсне, за да погледне в помръкналите му очи. Усмивката й и затопленото дихание се намираха на сантиметър разстояние от него.
-Пошегувай се с това!
Дребната убийца се отдръпна от мъжа пред себе си, като зае решителната поза готова да приеме ответната му реакция. Дали щеше да измисли някой хаплив отговор? Или щеше да й се извини кавалерски и да обасни, че това е недоразумени и още не е сигурен в това? Или да последва нейия пример? Може би грубо да я отреже? Кой знае? Трябваше да пита гадателката и за това. Нещо като бонус към сключената сделка.
Тази идея искрено я развесели, което се появи почти незабележимо налицето й, докато се взираше очакващо в дълбоките му очи.