Димна завеса

First topic message reminder :

Както се досещате, това е учебния кабинет, ако може така да се нарече на убийците. Интересното е, че стаята е почти празна, но в същото време има всичко нужно за тренировки. Просто е скрито. Учители са Франсоа Миньон и Блъд. Преди да навлезе в професията Франсоа е бил любовник на заможни дами, както и ненадминат мошеник. Той е мистериозен, висок и привлекателен. Самият той осъзнава красотата си и я използва умело, за да получи това, което иска, но никога не задълбочава отношенията си с представителките на нежният пол.
Блъд е просто прозвище, но никой не знае истинското й име. Всички я наричат така. Тя е типичният асасин - безшумна, незабелязана и никога не пропуска целта си. И въпреки това не се стреми да превърне учениците си в безчувствени машини. Надарена е с търпение  и въпреки това тези които я слушат успяват другите.. едва ли... Обича леките закачки , но и държи на моралните ценности. Перфектният учител, за разлика от Миньон, който често си прави каквото си иска.


Франсоа Миньон


Блъд

Своеволие след своеволие. Дразнеше ме. Искрено ме дразнеше. И в същото време ме сгряваше от вътре. Това само ме дразнеше допълнително. Все повече исках да смъкна кожата от лицето му, а после да си я закача на стената като хубава картина или трофей. Би било впечатляващо. Но тъкмо когато положи устните си върху врата ми, вратата се отвори рязко и през нея мина Дъст. Вцепених се в мястото си. Точно той ли, точно сега? В най-неподходящия момент. И не защото прекъсна малката игра на мосю асасин, а защото не исках да си помисли нещо. И уж привидно почна да се подиграва и гаври със ситуацията, но когато изчезна за мое най-голямо учудване до нас достигнаха звуци на ритници и псувни. Боже, този откачалник щеше да срине цялата база и защо? Не знаех. Нали все се прави, че не му пука, но щях да разбера.
Не знам какво е очаквал Франсоа. Може би да му се нахвърля като див звяр. Сигурно си го заслужаваше, но това е нещо, което по-скоро би направила Рен. Аз не съм такава. Не беснея като хамалин. Не ми е в стила и по вкуса. Вместо това се изправих и се обърнах към него.
-Ще продължим някой друг път. Имаме недовършени сметки с вас, любовнико.
И без да му давам каквито и да е обяснения се затичах през изхода, оставяйки вратата широко отворена.

Логиката, плановете, мисловната дейност и желанието за разсейване се бореха изключително ожесточено едни с други и редуваха фази на липса с такива на презастъпване. Можеше да се поспори кое взе превес и дали някое изобщо е победило и довело до решението, но то беше факт.
Малката асасинка отваряше вече много познатата й врата и този път това бе нейн избор и дори мисълта й допадаше. Искаше да тренира, искаше да се разсее, искаше ужасно много да натрупа опит и да задобре. Исканията имаха едно логично решение, което бе плот на мисловна дейсност и следваше елементарен план за разсейване. Е, явно всички във вътрешната й борба бяха победители.
Един бог знаеше какво щеше да прави днес и жестоката истина си беше, че Рен нямаше да възрази на всяко налудничаво упражнение, което Задникът й измислеше. Щеше да стиска зъби, да скърца с тях, да бъде трън в задника и да прави всичко по свой си начин, но щеше да извлече максимума от всичко. Щеше да се научи. Щеше да бъде добра. Не, щеше да бъде безупречна и това щеше да стане по нейния начин. Какво искаше? Да стане име, което никой да не може да облече в едно лице или един слух. Да бъде мит, легенда, слух. Не искаше да бъде просто убийца, както касапите на пазара. О, не.
Можеше да удуши егото си, но щеше да признае, че мъжа, който очакваше да срещне в залата, можеше да й даде това- началото на всичко и тя щеше да го натгради. Щеше да вземе до край всяко негово знание и умение и щеше да намери начин да го надмине.
Иронията? Нямаше я... Дали Рен поумняваше или по нейн си начин беше перефразиране на "Начукай си го"?
Врата се отвори и чернокоската беше готова да попива като гъба. О, сега искате ли да разберете иронията?
Тя беше по-големия задник от него, но вярваше, че има дяволски много неща, които да учат един от друг.

За нейна изненада или пък не, залата беше празна. Нямаше никой. Вярно, че бе ранна сутрин, но Рен смяташе, че ще има поне няколко ученика търпеливо чакащи своя ред за обучение. Уви, това не бе така. Какво пък, още по-добре. Ще постои и ще почака, а ако онзи задник не дойде до половин час, лично ще го издири и довлече до тук, ако трябва и на сила. О, тя знаеше, че господина обича да прави каквото си иска, но и тя не отстъпваше по своеволие.
Все пак не смяташе да стои със скръстени ръце и да си клати краката, затова реши да се разтегне. Тъкмо ще пропусне загрявката на Миньон, която сигурно щеше да й излезе през носа, така или иначе. Момичето застана в центъра на помещението и почна да разтяга всяка част на тялото си, старателно, като почна от главата, премина през рамене, различни части на ръцете, кръста, таза, краката, та чак до ходилата. Всичко й отне не повече от половин час и в края се чувстваше затоплена, по-гъвкава и свободна. Много добре знаеше, че за физическо натоварване трябва да си загрял ако не искаш да се секнеш, контузиш или мускулите ти да се втвърдят и да ти изиграят лоша шега.
Още преди да е завършила процедурата, вратата се открехна безшумно, така че и Райден да не я усети. Чифт очи се впиха в тренировката й и я наблюдаваха с любопитство и до някъде с удовлетворение. Добре е когато виждаш, че учениците поемат нещата в свои ръце и не са мързеливи. Без пот и болка, нямаше успех и това красиво момиче много добре разбираше този неоспорен факт. Не беше толкова глупава, за колкото я смятаха някои персони от обкръжението й.
Най-накрая присъстващият реши да открие местонахождението си и тръгна към нея с шумни стъпки. Непълнолетната асасинка се обърна назад и видя, че към нея се приближава не Франсоа, а колежката му Блъд. Тя пристъпваше целеустремено, право към нея с лека усмивка на уста.
-Здрасти кукло. Какво правиш тук?
-Чакам, мосю задник. - отвърна кратко убийцата.
-Франсоа? Няма го, душко. А между другото, мерси, че си ми върнала дрехите, много си ги харесвам.
Учителката отиде до един от шкафовете, отвори го и от там извади дрехите на самата Рен, сгънати грижливо. Остави ги на бюрото и се обърна към нея.
-Ето и твоите. Даже ги изпрах.
Това малко развесели девойката. Един от менторите да й пере дрехите. Смях в залата. Но все пак е жена и явно съобразителна.
-Мерси.
Тогава една идея щукна в мозъка на червенокосата красавица. Щеше да е срамота да си изгуби времето в чакане на онзи перко.
-Така и така си се разкарвала чак до тук. Какво ще кажеш аз да те поема за днес. Поне няма да си си пропиляла шанса за един хубав урок.
Рен се замисли над предложението й, но все още не споделяше отговорът си.
-Е, какво ще кажеш?
Всъщност идеята не беше толкова лоша. Щеше да види различен метод от този на чернокосия, а и едва ли тази жена би могла да я изнерви повече от него. Като се замисли той май водеше класацията вероломно и трудно някой би го изместил от челната позиция на "Най-големият дразнител в цял Захрид".

Явно червенокосата убийца бе в състояние да заинтригува всяко любопитство с най-обикновено предложение. Райден си падаше любознателна и понякога на ръба на това да си завре носа твърде надълбоко в чуждите работи, но не всеки можеше да привлече интереса й осезаемо. Сега гледаше жената пред себе си и мислите й стояха като продукт на професионалното й изкривяване. Минаваха пред откъслечни опасения за уловка и спираха до предположения какво иска или на къде вървят нещата. Понякога стигаш до ръба, в който търсиш под вола теле и в най-обикновените и елементарни неща. Може би нямаше задкулисни игри навсякъде...Може би?
- Един хубав урок?
Изрисуваните й черни вежди се повдигнаха в такт с интонацията в гласа й в края на изречението. Погледа й красноречиво намекваше, че няма представа как трябва да разбира този термин в представите на учителката. Хубав урок си беше наистина страшно относително понятие. Вижте хубав бой изобщо не беше такава работа - или те правят на кайма или ти се грижиш за това и знаеш,че утре ще те болят кокалчетата по ръцете и капачките на коленете.
Както казах- има разлика.
Блъд само се усмихна с тънка и многозначителна усмивка и кимна кратко и ясно към вперилото очи в нея момиче. Чернокосата девойка обичаше такива жестове. Практично и без нужда да си чешеш езика в безкрайни обяснения. Любов от пръв поглед!
-Добре, звучи много добре.
Всъщност нямаше представа как трябва да го чете и от там как да й звучи, но го разбираше като предизвикателство, а това вече беше съвсем друга работа. Рен не отказваше предложения и предизвикателства, които привличаха интереса й. Две в едно. Очертаваше се много добър ден.

Добре, беше приела, което автоматично изключваше един скучен ден за Блъд. Нейните ученици нещо не се висваха днес и червенокосата красавица се чудеше какво ще прави през всичкото това време. За разлика от колегата си, тя бе истински професионалист и всекидневно се отдаваше на тренировки. Вярваше, че уменията, колкото и добри, не бива да се занемаряват. Като една хубава кама. Колкото и да е остра, ако я държиш дълго време затворена в някой шкаф, тя ще почне да затъпява.
Но така или иначе Рен не бе нейна ученичка. Не знаеше какъв е развоя й с Франсоа, а и не искаше да му се бърка прекалено в учебния план, ако изобщо имаше такъв, защото знаеше, че после ще й мрънка до края на света, че и след него. Затова реши да насочи днешния урок към по-лесна насока.
-Онзи твоя глупав ментор научи ли те вече на телекинеза?
Девойката се усмихна при определението за чернокосия хубавец.
-Не, пропуснал е.
-Разбира се. Е, добре, тогава аз ще ти обясня. Не ти трябва никаква сила, само магия. Това е способността да преместваш предмети или да ги променяш и хора само със силата на ума. Нужна ти е концентрация и съсредоточеност. Избираш си произволен предмет и свързваш енергията си с него. Стремиш се да го помръднеш или пък счупиш, удължиш, сплескаш, каквото си искаш. Въпроса е да имаш пълен контрол над материята и атомите, които го изграждат.
Райден слушаше внимателно наставленията й и попиваше всяка една дума както гума водата.
-Готова ли си да опиташ?
-И как иначе?!
Това момиче беше нахъсано. Това се понрави на убийцата. Разбираше нямаше да измести собствените й ученици, но се радваше когато вижда желание за развитие в по-младите.

/Дили, почваме с предмети. Избери си някой и се опитай да създадеш телекинеза. Резултата оставяш на мен./

Интересът в девойката започваше от мъничко пламващо нещо и достигаше до степента, в която се страхуваш да не изгори всичко останало. Да показваш или разказваш нови неща на асасинката беше все едно на размахваш пържола пред лицето на прегладняло диво животно - само я настървяваш и последиците никога не бяха кротички.
Райден слушаше, кимаше и повтаряше отново процедурата докато учителката говореше.
Смехът се зароди дълбоко в гърдите й, когато Блъд каза да пробва да счупи, сплеска или нещо такова произволен предмет. Щеше адски да улесни задачата й ако този "произволен предмет" можеше да бъде нечие лице и друга част. Девойката преглътна мъчително и настойчиво напиращите усмивки и се опита да изтласка бъдещи подобни мисли. Явно нямаше да има улеснения и стимули за задачата.
Чернокоската се завъртя няколко пъти в опит да разгледа възможните цели за първия й опит. Нямаше голям избор от случайно разпръснати предмети. Трудно се избира, каквото и да било, в почти празна стая. Погледът й се спря върху купчината с дрехите й, която си стоеше кротко, там където ги бе оставила червенокосата жена. Не беше зле да пробва в по-леки неща, но можеше да се окаже проблемно с това, че са една идея гънещи се материи. Винаги се получаваше така - едно за сметка на друго. Все тая! И да си беше избрала бюрото пак щеше да пробва.
Разтръска глава, повдигна примирено рамене и впери привидно празен поглед в платовете. Винаги най-изпълнените с мисли погледи изглеждат точно по този начин. Дяволски влудяваща илюзия.
Премери наум разстоянието, премисли как би трябвало да се получат нещата, неправи няколко сметки за евентуални грешки и трудности и започна.
Всичко се изля от нея, като вода от кана и остана единствено силата едва напомняща за себе си. Стоеше си тихичко сгушена в нея и само чакаше да я повикаш. В началото покорна и зависима до момента, когато я уловиш. Какво ставаше? Или я хващаш за врата й я караш да прави точно това, което искаш, или тя те сграбчва и почти буквално отиваш по дяволите.
Убийцата се съсредоточи и си представи силата като невидими нишки, които отлепват от тялото й и внимателно наближават към целта. Леко, плавно и една идея зловещо дистанцията се скъсяваше докато девойката можеше да почувства сякаш докосва предмета със собствената си ръка. Можеше да го почувства, да го обхване, да приложи всяка идея, която болното й съзнание можеше да роди. Дали? Заплитащата се сила се стрелна от нея по маршрута и плавно към дрехите. В празното мехурче, в което се намираха мислите й, Рен материализира идеята просто да повдигне горното парче плат. Нещо наподобяващо повей на вятъра. Момичето натисна, така както смяташе за нужно и удачно и впери поглед, за да научи резултата от опита си. Почти можеше да усети как от нетърпение капчица пот се спуска по гръбнака й.

Райден беше изключително концентрирана и без много обяснения се справяше доста добре. Блъд наблюдаваше всички промени, които се извършваха в организма й и с просто око можеше да забележи, че пътят й е правилен и точен. Дори прекалено точен. Нямаше почти никакво притеснение. Нотката на съмнението бе минимална, което бе само в нейна полза. Въпреки, че това е една от най-простите и основни магии, пак трябваше да й се обърне внимание, но младата асасинка се справяше със завидна лекота, която се понрави на учителката. За миг я хвана яд, че не успя да присламчи и нея към себе си, но Франсоа я беше изпреварил, а и тя имаше достатъчно ученици, с които да се занимава. Все пак щеше да следи напредъка й с интерес.
Но да се върнем към опита на младата красавица. Връзката, която направи между плата и себе си беше непоклатима. Като мост, който не може да се срине независимо колко го бомбандираш. Ето защо не беше изненада когато горният край на плата се повдигна във въздуха, все едно невидима ръка го хваща и подмята. Набръчканата материя се рееше във въздуха като крила на птица и описваше един вид танц на цветове и лекота. Рен си поигра с новото умение известно време, през което осъзна колко просто и все пак полезно може да е то. Можеше да причини много неприятни моменти на някой или пък просто да я защити ако се наложи. Блъд беше очарована. Толкова очарована, че реши да не спират до тук. Искаше да я пробва с нещо по-сложно. Все пак една дреха беше ниска летва и не представляваше почти никакво предизвикателство. Тя огледа почти празното помещение и се замисли какво точно да избере. Нямаше голям избор, но все се намираше.
-Браво. Защо не пробваш с нещо по-тежко? С бюрото да речем. Ще те затрудни малко повече, но начинът е същия. Само влей малко повече енергия и направи връзката още по-стабилна. Нищо друго.

/Рен, продължаваме. За сега се справяш добре/

Платът се разля на меки и плавни вълни покривайки отчати изтърканото дърво под себе си и разтилайки се спокойно сякаш никога не е бил докосван. А беше ли?
Тънките следи от капчици по тила на момичето изстиваха и остявяха ледено чувство след себе си по цялото протежение на гърба й. Желанието й да подтисне и задуши напиращите пориви от сила се губеше с всяка секунда, в която енергията се гънеше и оформяше в тялото й. Ставаше сякаш невъзможно да я натикаш в тъмното кътче, в което се помещаваше и да завъртиш ключа на големия ръждясал катинар. Без нея сякаш всичко помръкваше, губеше цветовете си, вкуса си, звука си и претръпваше за всичко в света. Може би не всичко претъпяваше, а тя завръзваше със стоманени вериги живеца дълбоко в себе си. Иронично помислено за сила, която е повече смърт отколкото живот.
Това обясняваше радостта й, която се изписа единствено с една премерена сияйна усмивка, когато учителката я насърчи да опита отново, но вътрешно подскачаше весело и крещеше с цяло гърло в триумф.
-О, ще пробвам!
Готовността в гласа й не стоеше добре на спонтанното пошло намигване, с което удостои червенокосата красавица. Сякаш да сложиш евтин парфюм на класическа копринена рокля. Или коприната не е истинска, или някой не разбира от парфюми.
Райден стрелна дървената мебел с поглед и започна да й намисля доста по-обезпокоителни опити от горкото парче плат. Наелектризиращата енергия, която пълзеше под кожата й се оказа трудоемка за смекчаване при всички пъти, в които бе тренирана единствено тя. Всеки път щом издърпаше малко повече от нея и контрола поемаше по малка лъкатушеща тътечка със съмнителна здравина и посока. От онзи път с Миньон силата беше феноменално повече и това неизменно се отразяваше почти пагубно и на контрола й. Трябваха й дяволски много тренировки да натика гадината под своя власт.
Сега сравнително бързо овладя копнежа да я пусне да трепти по плътта й и извлече само чистата физичеки осезаема магия. Приличаше много на опит да измъкнеш оловно топче от буре с мед. То потъва и всяко твое протягане към него го размества и губи от погледа ти. Смяташ, че си успял да го стиснеш здраво в длан и то се изнизва леко между пръстите ти и гоненицата започва с начален старт. Метафорично си беше точно това.
След няколко неуспешни опити двойката достигна желания от нея резултат и се съсредоточи в следващата точка от внимателно изготвения си план. Трябваше да задърши уловеното нещо и едновременно с това да възпроизведе дръзката от преди малко. Това се явяваше лесната част, защото Рен се учеше бързо и можеше безпогрешно да повтори веднъж направено нещо. Сега се питате за трудната част? По план нишките явяващи се връзка и силата трябваше да се слеят и едновременно запокитят в бюрото. На думи елементарно. На действия - не съвсем.
Оставаше да реши дали да го натика в центъра на дървесината или да го разнесе по цялата й плътност . Да го натика погрешно вътре и да го зриви или да го облепи и единствено да го предпази от проливен пустински дъжд. Две възможни дрешки? Чернокоската реши проблема с най-елементарното решение, което й хрумна - направи и двете. Натъпка силата навътре и едновременно с това обгради предмета с нея. Остана само да натисне с възможно най-премерената представа за сила. И го направи...

И го направи блестящо. Блъд не знаеше точно в кое е добра Рен, но явно умствените умения й се отдаваха. Може би интелекта компенсираше сравнително по-слабата й физика. Но и това щеше да се промени с времето, стига да се старае и да е търпелива.
Но сега тази проста магия й бе напълно подвластна. Внимаваше много, преценяваше точно до колко и кога да натисне, да влее или да задържи. Потока на енергията й бе стабилен и непокътнат, гладък като коприна. И ето, че бюрото помръдна няколко санта напред. После още малко и още малко, докато накрая не застана в средата на празната зала.
-Много добре. Опитай нещо друго.
-Какво например?
-Счупи го.
Ама тя сериозно ли? Даваше й свобода да развали нещо.
-Спокойно. Ще вземем ново. Това без това не ми харесва.
Червенокосата красавица я изгледа и се ухили.
-Миньон го избра.
Очите на Райден светнаха с проблясъка на лукавост. Усмивката й се изкриви. Така значи. Любимият й учител е избрал проклетата мебел. Да го лиши от нея й се стори доста примамливо. Нямаше дори да разбере от къде му е дошло, както се казва. Един вид малко отмъщение за всичките пъти, в които я е дразнил и за всички, които ще последват в бъдеще.
Без капка колебание, момичето изстреля допълнително доза енергия и почна да я концентрира в средата на бюрото. То почна да се тресе около орбитата си, като дори съвсем леко се отделяше от земята. Докато изведнъж прассс....пръсна се на няколко големи части, които изхвърчаха на всички посоки. Учителката се наведе, за да избегне едно от тях, а когато изправи корпуса си видя вече негодната за нищо мебел. Двете се спогледаха доволно.
-Май, г-н Кокетко няма да има къде да си изпъва краката.
Жените прихнаха да се смеят на малката си злорада постъпка. Смехът им продължи няколко минути. След като най-накрая се успокоиха, Блъд плесна с ръце и тръгна към момичето.
-Мисля, че съвсем спокойно мога да ти дам да пробваш същото, но върху човек. Примерно върху мен.
То не, че имаше и върху кого друг така или иначе.
-Например ме повдигни във въздуха, или пък нещо друго. Каквото си измислиш. Само не ме разчленявай като бюрото. - пошегува се асасинката, но нямаше нужда.
Ако малката си позволи да се опита да й изтръгне някой крайник, тя щеше да прекъсне магията й още в зародиш.

/Рен следва опит върху човек. Успех. Там е малко по-трудно./

Ако адреналина имаше вкус то той бил убийствено сладък, а нетърпението нагарчаше познато върху върха на езика и тази неподходяща субстанция сега се гъделичкаше лъжливо вкусовите рецептори на младата асасинка. Ръцете й потръпваше, дланите я сърбяха неудържимо и изписалата се хладна усмивка на лицето й бе прихванала леки тикове от желание. Очакването изкарваше на показ най-лошите й черти, но момичето много добре знеше, че понякога си струва. О, почти винаги си струваше. Просто беше толкова дразнещо и разклащаше устоите на самоконтрола й.
Да й предложи нещо наистина интригуващо беше страхотно. Сега оставаше само метафорично да не се изсипе тотално по задник върху хлъзгавия лед. Това беше началото на много интересни и гъделичкащи егото й неща. Беше... И Райден щеше да натисне на всяко място, на което друг би се отказал. Талант, инат, упоритост, целенасоченсот - наречете го както искате. Сега оставаше убийцата да докаже, че предизвикателствата не я плашат и да ги приеме с високо вдигната глава и смразяваща кръвта усмивка. В нейн стил!
Решения, решения...
Можеше да подходи по много начини към тази задача. Можеше да пробва безброй много неща, които хаотично се въртяха в главата й и предлагаха методи и идеи.
Единствената логика в мислите й беше, че предходните опити бяха основата, която трябваше да надгради. Другото беше откъслечни думичко: "давай, натисни, хвани, здраво". Безполезно, но надъхващо.
Смяташе да заложи на логиката и здравия разум, а адреналина и емоциите щеше да подтисне и да преработи в полза, а не в разсейващи странички шумове. Така се надяваше да намести кашообразното нещо явяващо се план в този случай.
Премисли огромните различия в случаи. Живото тяло много приличаше и на двете неща, с които си бе "играла" преди минути. Меко, гънещо се, нежно и подвижно, като парче плат. Тежко, масивно и обемисто, като грозната стара мебел. По нещо от двете неща, но дишащо, с движеща се под кожата в непрестанен поток кръв и напълно способно да смени центъра си на тежест и покоя си за една секунда неправилно повдигано. Толкова много и-та!
Сивооката двойка премери основните похвати, които бе избрала за предишните опити и опита да извлече и от двата същественото и важното. Силата в нея се надигна като бистра изпълваща я вода и се разположи непоклатима на повърхността. Чакаше кротко да бъде оформена и използвана. В началото винаги беше бушуващ до бяло огън, но с походящата нагласа се огормяше като загрята до червено стомана под чука на ковача.
Плетеницата наподобяваше мрежа, която бе едновременно здрава и еластична. Идеята беше, че финия до полуда сплит щеше да позволи на тялото на намости извивките си идеално по повърхността на силата, а здравината и еластичноста щяха да дадът нужната сила за дадено действие и евентуалната гъвкавост за въможните промени в действието и движението. Звучеше сложно и в интерес на истината не беше много елементарно преживяване, а полагането възху тялото щеше да бъде истинско изкуство. Красота...
Силата внимателно полепна по учителката, сякаш на милиметър от кожата й, поемайки всяка нейна извивка и форма. Според плана сега момичето оставаше да бъде кукловода в малката пиеса. Остатъчната връзка между тялото й и силата излязла от него играеше ролята на невидими, но здрави като стомана нишки. Оставаше само да дръпне правилното местанеце или да натисне друго, за да даде тласък или просто да издърпа. Просто... Дали?
Рен дръпна, натисна, направи нещото, каквото й да беше то, което смяташе за правилно. Очакваше учителката просто да прекара ръка през косата си. Едно елементарно действие, а толкова много неща, които зависиха от контрола на младото момиче.

Мисловният процес е най-важен при извършването на подобен вид манипулация. Не случайно се наричаше телекинеза, защото произтича от мозъка. В случая мозъкът се превръща в най-добрият ви приятел или пък най-големият предател. Едно от двете, но никога по средата. Те просто не обичаха да се делят и един от двамата винаги изкласяваше. За радост Райден се оказа, че мозъкът й смята да й помогне и да приеме ролята на верен другар, който не само ще следва стъпките ти, а ще върви ръка за ръка с теб, като равноправен член на един двустранен съюз.
Така, магията й излезе от пръстите й под формата на нишки, които буквално залепнаха за кожата на учителката и не само залепнаха, но и пропиха в нея, така че да я обхване цялата. Да контролираш, било и не напълно, човешко тяло, не е като да преместиш предмет, и момичето скоро почна да усеща избиващото напрежение. Първоначално трупът на Блъд не поддаваше и стоеше статично в очакване. Но с всяка следваща секунда,чернокосата девойка почваше да усвоява магията си все повече и повече, а в комбинация с мисловните команди, които изпращаше, след минута, може би малко повече, ръката на червенокосата красавица се повдигна сама, без нейната воля, плете пръсти в косата й и премина през нея, все едно е най-нормалното движение за нея. Като тик или навик за събуждане. Ръката й мина по продължението на целите кичури, после се освободи от тях и застана покорно на мястото си, до бедрото. Менторката беше впечатлена. Най-вече от разсъдливостта й. Не реши да се впуска надълбоко, а пробва с нещо просто, но сигурно за изпълнение. Ако тренираше и в идните дни поне по пет минути умението, щеше да го усъвършенства до перфектност, така че само един по-силен психически индивид може да прекрати.
Когато Рен отпусна енергията си и я прибра в себе си, усети лек адреналин, който се потуши почти моментално.
-Много добре. - прекъсна мислите й, Блъд. -Справи се наистина добре. Продължавай в същия дух и ще накараш Франсоа да се гордее.
-Не това е целта ми.
Асасинката повдигна рамене. Това си бяха техни работи, тя нямаше намерение да се бърка в отношенията им.
-Мисля, че за днес ти стига. Може да си вървиш когато пожелаеш.

Докато двете жени все още тренираха, по коридорите крачеше силует със забит поглед в земята. Вървеше и не виждаше никой по пътя си. Дори когато се блъсна в един маршал, който не пропусна да го обиди по нецензурен начин, той не обърна особено внимание. Мислеше си за снощи. Бинтът около коремът му все още си стоеше, но беше махнал лепенките по лицето си. Мислеше, че изглежда абсурдно с тях. Прие да му ги лепне, само за да й угоди. Не беше чак толкова зле. Няколко ритника, едно прорязано рамо. Беше се справял и с по-тежки поражения.
Сега русата му коса се вееше на задушевният въздух, а мислите му витаеха ту между снощният им танц и притеснението, което изпита когато онзи грозник понечи да я удари, ту между таз вечерната си работа. Когато слънцето залезе, той ще тръгне на поредният си поход, който ще продължи цяла нощ, но преди това смяташе да посети Блъд. Все пак тя му бе учителка, трябваше да й се отчете, да му каже точната дестинация и тем подобни наложителни организационни глупости.
Дъст застана пред вратата на тренировъчната и тихо я открехна. Надзърна и видя, че вътре е учителката му и сладката, малка Рен. Изглеждаше толкова добре във впитите си дрехи. Беше протегнала ръце и се опитваше да направи нещо с Блъд. Младият мъж се застоя и след малко осъзна, че девойката се учи на телекинеза. Усмивка се разля по устните му. Един от първите му уроци тук. Доведе му известни спомени. Първия път преобърна целия Апартамент, за което го наказаха да чисти и закърпва дупките. Беше голям смях. Сега асасинката с маслиновите очи се справяше доста добре и в умерени граници, които явно нямаше да доведат до щети.
"Мисля, че за днес ти стига. Може да си вървиш когато пожелаеш.", чу той и реши, че е време да се намеси. Промуши се през малкото разстояние, което си беше оставил и запристъпва право към гърба на Райден, толкова тихо, че истина ви казвам, тя изобщо не го усети или чу. Пристъпваше като истинска котка, само че с ехидна усмивка, готова за поредната щуротия. Какво пък, преди да замине може да се позабавлява с нея. Тя го развеселяваше, беше му приятно в нейно присъствие, а и онези нейни цупни наистина бяха сладки. Имаше нужда от нещо разтоварващо, което нямаше да го кара да мисли за....
Блондинът тръсна глава и пак възвърна широката си усмивка. Когато Блъд го видя, той й намигна, в знак да си мълчи, а тя без изобщо да се издава продължи да си гледа нормално все едно нищо не се случва. Харесваше момичето, но Чи, колкото и понякога да я ядосваше, бе нейн ученик, а и сигурно пак ще я разсмеят, затова нямаше нищо против да се включи в малката му игра.
Когато застана на метър от гърба й, той разтвори ръце на страни, отвори уста, пое си дълбоко въздух и изкрещя едно шумно и мощно "Пааааа...." Райден подскочи от изненадата, а сърцето й почна да бие бясно. В следващият миг, щуравият младеж скочи напред като я улови през кръста, както си беше зад нея и я завъртя във въздуха, като не спираше да се смее. Смехът му се пренесе и на Блъд, която искрено се забавляваше на не много по-младите от нея. След няколко завъртания, най-накрая я пусна да стъпи на крака, а когато тя се обърна разярена и готова да го шамароса, че може би и нещо по-жестоко, видя ухилената му физиономия.
-Как си слънчицееее..... - възкликна той весело и по своя си непукистки начин, с който показваше, че е щастлив или нещо такова.

/Рен, слънчицеееее получаваш Телекинеза над одушевени и неодушевени предмети. Сила-6, Интелект-9, Воля-5. Опит-15/

-Как си слънчицееее...
Така щеше да го огрее сега, че буреносния облак, който се завихряше в Рен напираше да се изсипе с градушка и мълнии отгоре му. Някой слънчице ли каза?
Девойката вече приготвяше язвителния коментар и пръстите й се затваряха в уюрук, когато фокусира цялата картинка. Веждите й ненужно преувеличено се повдигнаха по челото й и изписаха две ъгловата и насмешливи черти.
-Кой си игра на месомелачка с теб? Не, не ми казвай! Обичаш да се риташ сам и си падаш по по-хард изживявания?
Напълно сериозият й глас можеше да мине за нормален разговор и шегата й нямаше да проличи от километри, ако пламъчетата не се препъваха в очите й. Направо й идваше да се разсмее с цяло гърло и да иде да поръчка с пръстче по првръзките, за да се осведоми колко точно е наритан. Любопитството убило котката. И щеше да го направи преди да е успял да кеже нещо, ако чувството, че някой я наблудава не я бе стиснал за гърлото и извъртял към вратата. Беше затворена... Беше ли? Все по-често започваше да си въобразява и малките иглички по тила й направо танцуваха от радост и триумф. Рен си беше пракрична, добре де параноична. Наричайте го както поискате, но от известно време спреше нормално за пръв път през живота си и нямаше да го съсипе от предчувстия, усещания или врели некипели. Щом започваше да се съмнява в себе си логиката беше да отиде и да провери без да обръща внимание на гласчето, което крещеше: "Идиотке, там няма нищо. Пък и да има ще те направи на пюре". Такива малки зели човечета в главата й получаваха еднопосочен билет за забвение някъде в междуушното й протстранство. Точка! Сега нямваше да се занимава с, хмх, практичността си.
Усмивката на Дъст не беше помръкнала й със сантиметър, а учителката просължаваше да ги гледа развеселена и чак сега чернокосата девойка се усети, че е подскочила като подплашен заек илис якаш някой я е щипнал.
-Боже, кажи ми, че не пзонах за някое съмнително твое занимание?
-Не точно. - Не точно? О, много изчерпателно. Уникално много информация, която да дадеш на някой. Трабва да се подреди, класифицира и разпредели в папки и всевъзможни критерии. Толкова бумащина...
- И не е толкова зле!
-Дааа, изобщо не са зле хората, чиито стомах е мумифициран жив. С още малко марля ще ти ушием и свадбена рокля.
О, още й се сикаше да го почовърка. Някога споменавала ли съм, че щом нещо се върти в главата на Райден и тя го сика прави всичко, за да го получи. Кофтито е, че почти винаги иска неща, коитонне са добре за нея, за някого или за висчки. Кофти късмет.
Асасинката се приближи и под зоркия и любопитно изненадан поглед на момчето започна да повдига разни парчета превръзка и да попипва тук и там. Надяваше се да кърви и да види как платът ще се обагри. Не се получи, но медицинските й познания й го бяха подсказали много по-рано и момента, когато започна да прилага повече натиск от нужното. Разочарованията са част от живота...
-Какво ти се е случило, по дяволите? Серозно?!

Ама понякога, да не кажа винаги беше доста своеволна. С голямото желание и любопитство на малко дете пред приказен герой, се приближи до него и почна да го ръчка в и около превръзката. Усмивката на Чи не стихваше, но придобиваше нюанс на досада. Не за друго, но не му беше много приятно да го човъркат като някоя сглобяема играчка. Младият красавец видимо намусен вече, размаха длан и разкара пръста й от торса си.
-Стига деее.... - измънка по толкова сладък начин, че ти иде да го раздрусаш за бузите или да ги разцелуваш.
Кефа на Рен бе прекъснат, затова дръпна ръката си, но не мислеше да приключи до тук.
-Какво ти се е случило, по дяволите? Сериозно?!
-Наистина, какво? - приближи се и Блъд, водена на половина от интерес, на половина от загриженост за ученика си.
-Сериозно и ти ли? - опули се изумен блондина.
Менторката му само го изгледа изкъсо и изсъска:
-Говори!
Младежа нямаше голям избор, с жена трудно се спори, какво остава когато са две. Той въздъхна отегчено и отвори устни.
-Нищо кой знае какво. Просто поредния бой в кръчмата....
-В кръчмата! - възкликна като попарена червенокосата убийца. -Ния беше ли на работа?
-Да беше. Всъщност заради нея започна боя.
-О, неее.... - лепна длани на бузите си Блъд. -Тя добре ли е? Ранена ли е? Как е? - видимо доста по притеснена за състоянието на другата си, макар и от по-скоро приета ученичка, каканижеше жената.
-Ейй...ами аз? Не съм ли важен?
-Отговаряй, глупако! - извика с ярост в очите асасинката, която по-скоро погледната от страни те караше да се разсмееш.
-Да, дааа...добре е. Нищо й няма, пффф...
-Пфиул... - отдъхна си красавицата. -Тогава защо не е тук?
-От къде да знам, да не съм й бавачка? - почна да се дразни и повишава тон Дъст.
-Добре де, добре.
Той премести погледа си върху Райден, която слушаше всичко със скръстени пред гърдите ръце, а едната й вежда се намираше на забележително разстояние от клепача.
-Значи тя е била причината, а?
-Амии....дааа....едни чужденци я нападнаха. И такова, с Марк и още един пич й помогнахме. Все пак ми е съквартирантка, не мога да я оставя да се оправя сама.... - почна да се оправдава ученика, като в небрано лозе.
-Аха....
Тогава му хрумна нещо, с което се надяваше да умилостиви хубавицата.
-Хей, свърши ли с тренировката си?
-Да!
-Чудесно. Какво ще кажеш да се разходим някъде из горния град, да пием кафе или и аз не знам какво. Все ще измислим нещо забавно.
Надяваше се да приеме. Имаше още много време за запълване до вечерта, а какво по-хубаво от красиво момиче за компания.

Оправдаваше се сягаш го е хванала да краде от буркана с курабойките и издайническите трохи са били навсякъде покрай нещо. Оставаше само да започне да пелтечи, че е нямал друг избор или нещо от този род и щеше да обере точките за "гузен негонен бяга".
Смяната на темата си беше типично отстъпление и малката крачка, която девойката направи да скъси разстоянието към него имаше цел да проследи плуващите в очите му тежкотоварни кораби. Пуф!
Предложението си струваше. Нямаше какво да прави, с какво да се знаимава или изобщо нещо, което да я разсее от скапаното ежедневиие. Трябваше да си намери някакво ползотворно занимание и щеше да го направи възможно най-бързо, но за сега...
-Добре! - Чернокоската го изтреля толкова сигурна и неотстъпна в отговора си, че Дъст продължи автоматически със следващата реплика.
-Не ми отказвай веднага. Помис... Чакай! Какво?
-Казах, добре! -Усмивчицата й можеше или да вещае неприятностите, които винаги я съпътстваха или да ги обещава. Май и двете. Идеята да си намерят нещо забавно направо предизвикваше лошите идеи в главата й. Тръгваха като стадо диви животни и помитаха всичко пред себе си - логични мисли и гласове на разума.
- Ние ще се изнасяме!
Райден не остави учителката да полюбопитства и от километри си личеше, че убйцата беше по-заинтересувана от благосъстоянието на съквартирантката му отколкото от него и някаква си чужда ученичка.
Сивооката започна да се измъква от залата подканяйки младежа след себе си. Беше извлякла максимума за деня от мястото и нямаше нужда да се заседява излишно покрай останките от потрошени мебели.

Беше твърде рано за каквито и да е дейности. Празните коридори излъчваха аромата на старо дърво, кашмир и овехтели платове. Картините окачени по стените, изобразяваха лица, напълно непознати ми, които честно казано нямах желание да опознавам, нито да знам историята им. Може би са били велики владетели, национални герои или кой знае колко умели професионалисти, оставили след себе си следите на вечна слава, достигайки до онова безсмъртие, за което всичко толкова мечтаят. Живот след смъртта. Но какво от това. Нито едно постижение не отхвърляше грубата реалност, че всичко рано или късно свършва и никой не може да се върне към онова, което е бил в разгара на младините си, нито да повтори недостижимите си подвизи. Те се случват веднъж и само веднъж и едва ли някой от нас има възможността да покори върховете на планината за сетен път.
Дъхът ми отекваше около ми, придавайки тежест на въздуха, който биваше разрязван чрез глухите ми стъпки. Блъсках се в задушевността му, като камък в масивна стена, в опит да я пропукам. Но дори сега, в тези ранни часове, жегата напредваше и наслагваше гъстите си изпарения. Гадеше ми се, чувствах се развлачена, измислена рисунка от някой смахнат художник, приел поредния опиат. Как ли ме е рисувал? Дали в представите му бях с тези подпухнали очи, дали ме изографисваше разплута, избледняла, без контури, без ясни очертания, за да има място да запълва. Да запълва празнините с каквото му скимне, когато наново се надруса и няма с какво да се занимава освен с моята жалка особа? Защо трябваше да съм един вид странна, важна, когато исках нещо много по-просто? Само един отговор. Само това ми трябваше. Коя съм и от къде съм. Мамка му, сутрините никога не са изглеждали толкова трудни като тази.
Вървях и стисках синята панделка, която не посмях да сваля от китката си, за да ми напомня за преживяната нощ. Не излъгах Арманд, когато му казах, че съм уплашена. Бях толкова стресирана и уплашена, че сигурно можех да разплача дори ангелите от небесата. Чакай малко, какви ги говоря? Ангелите нямат време за такива като мен. А демоните дали плачат?
Абсурден въпрос, възникнал в абсурдния ум на едно абсурдно същество като мен. Смях се раздра от гласните ми струни, огласяйки коридора от тази мисъл. Що за невъобразима идея? Ния, Ния, наистина си откачена. Защо белите престилки не дойдат по-скоро? Биха ми спестили толкова много.
А, но вече бях стигнала. Машинално, краката ме доведоха до портата на залата. Открехнах я и нахлух. Бе празна, както и очаквах. И как иначе? Кой луд, освен прекалено големите перфекционисти биха били тук по това време? Само аз. И не защото имах болната амбиция за съвършенство. А защото това бе един вид бягане от бита. Бит! Ама, че нелепа дума. Моят бит се различаваше главоломно от общоприетия. Това трябваше да ме кара да се чувствам специална, нали? А някой някога казвал ли ми е, че със специалността идва и мъката? Пропуснали са този факт. Тези егоцентрични мръсници!
За какво мислех? А, да! Тренировъчната. Толкова просторна и широка, отдаваща цялото си пространство само и единствено на мен. Затъмнена, приветстваща поредната душа, стремяща се към нещо повече. И тъй като бях сама, а ако бездействах, рискувах да се строполя и да изпадна в поредния сън, взех да разтягам тялото си. Реших, че най-уместно ще е, докато някой се появи да загрея. Застанах по средата на залата и почнах да правя кръгове с главата, за да смажа врата си. Последваха рамената, лактите, китките, гръдния кош, кръста, тазът, бедра, прасци, глезени, ходила. Всичко както си му е редът. Последователността се оказа доста важна и не трябва да се пренебрегва. Последва разтяжка. Като се почне през напади, шпагати, мостове, та се стигне до жабички и всевъзможни упражнения за разтягане на сухожилията и мускулите. Да отдадем почит и на така познатите ни коремни преси. Направих сто с интервал от двуминутни почивки. И разбира се, лицеви опори. От тях направих тридесет. После още десет и още по толкова. Когато най-накрая привърших, предполагах, че е минало близо час или поне така се надявах, със заблудата, че най-накрая Блъд или Франсоа ще се появят и ще ме избавят от самостоятелното състояние, в което се намирах, за да ми поставят задача, чието изпълнение, щеше да ме оттласне от мислите ми. Не исках да се впускам в грозотата им. Наистина бях уморена. А най-лошото е, че бях напълно сигурна, че нищо нямаше да свърши тук. Един вътрешен глас, стържещ като исполин, ми подсказваше, че всичко те първа предстои. Колко успокояващо само....

Само че, тази сутрин Блъд и Франсоа липсваха, както и ще липсват още дълго време през тази така приятна утрин. Въпреки това, няколко минути по-късно, вратата на кабинета се отвори леко, а през нея се промуши една руса глава, която се опитваше да огледа стаята. Още преди да е влязъл вътре, той съзря младата си съквартирантка, която стоеше близо до едно от бюрата, намиращи се вътре. Щом Дъст се появи, тя се извърна и погледите им се срещнаха.

- Добро утро. - отвърна весело русокоското и скочи право в стаята. - Май, някой не е спал тази сутрин, за да дойде за тренировка, а?
Ния се усмихна леко, но не показа повече емоция.
Чи се огледа внимателно, проследявайки следите в кабинета. Набитото му око виждаше някой малки забележки, които показваха последно къде е имало присъствие в стаята. С лека находчивост и голяма доза любопитство, младежа започна бавно да крачи из стаята, гледайки внимателно в краката си. Ако се вгледа човек по-внимателно, по пода можеше да забележи тъничкият слой прах, който се бе насъбрал и леките следи които се открояваха на повърхността му. Дъст ясно различаваше два типа следи, освен тези на Ния. Едните бяха дълги и широки, като от мъжки ботуши, които бяха преминавали по пода преди няколко часа. Другите, съвсем тънички. Една лека подметка в предният край и ток, който оставяше малка точка по пода. Следите продължаваха чак до бюрото на Франсоа, където накрая се преплитаха едни в други, образувайки своеобразен танц и едно голямо петно от смесени значи. Накрая, следите изчезваха точно там, където бе започнало всичко - до бюрото.
- Какво гледаш? -обърна се с нескрито любопитство синекосата девойка, която в момента бе вперила поглед в съквартиранта си.
- Нищо интересно. Но, скоро май няма кой да ни обучава. Франсоа е бил тук преди няколко часа, а от Блъд не виждам и следи. Ако искаш да тренираш, трябва да дойдеш утре...
Момчето продължаваше да оглежда внимателно стаята, като търсеше нови и нови доказателства за последното присъствие на учителите им.

Чудесно - очертаваше се сутрин на блондините. Да вземем да ги наредим един до друг и да си направим конкурс за красота, а? Е, определено изглеждаше енергичен и весел както винаги, дори след цяла нощ на будуване, освен ако не е шмекерувал и си е поспивал от време на време на поста си. Като го познавам няма да се учудя.
-Какво гледаш?
-Нищо интересно. Но скоро май няма кой да ни обучава. Франсоа е бил тук преди няколко часа, а от Блъд не виждам и следи. Ако искаш да тренираш, трябва да дойдеш утре...
Изгледах го с тъп поглед. Тъп, защото не знаеше, че нямам никакво намерение да си тръгвам. И какво да правя? Да легна да спя ли? В никакъв случай.
-Ако искаш си отивай. Аз ще тренирам.
-Ама нали ти казах, че няма да дойдат.
-Е й? Не са ми нужни.
Отидох до бюрото и отвориш един от шкафовете. Знаех, че Блъд държи в него малките си съкровища. И както очаквах, вътре имаше няколко ками, които блестяха на сутрешното слънце. Взех всичките пет, след което отидох до главната стена. Каменните плочи си бяха все така сиви и леко прашни, показващи ясно, че не са били подменяни от създаването на базата.
-Какво мислиш да правиш?
-Ти още ли си тук? Не е ли очевидно?
Прокарах пръст по повърхността на няколко от тухлите. Отпуснах енергията си и върху пет от тях се образува гъста, но твърда слуз, наподобяваща стреопор, под формата на не много големи топчета. Не по-широки от топка за тенис. Щяха да свършат идеална работа за импровизирани мишени. Отдалечих се на двайсет метра, като застанах почти до Дъст и разпределих камите между пръстите си. Издишах излишния въздух, който се бе събрал в дробовете ми и се концентрирах. Отключих сетивата си, засилвайки максимално очния контакт, така че да мога ясно да виждам очертанията на топките. Не исках да използвам магия, затова я залостих навътре в организма си, така че да не ми помага. Мисля, че не може винаги да разчитам на нея и трябва да се замисля да развивам тялото си чисто физически и уменията, базирайки се единствено на собствените си старания, без да ги подплатявам с енергия.
Така, напълно успокоена, поне за момент, вдигнах една от камите, прицелих се и я хвърлих към стената. Тя се заби между две от топчетата, като разцепи тухлата. Сбърчих вежди, но нямах намерение да се отказвам все още. Втората вдигнах на височината на погледа си. Скоростта и силата ми бяха добри, но точността, не толкова. В главата си, почнах да изчислявам точната траектория, по която трябва да мине, пътя, по който ще се движи, така че да улучи точното място, без да се отклонява. Стегнах ръка още от рамото, така че целият крайник да играе своята роля, а не само китката и дланта. Трябваше да е равномерна, уравновесена и малко по малко усещах как спира да трепери. Онзи урок с Арманд се оказа по-полезен, отколкото очаквах. Да можеш да притъпиш емоциите и да изостриш сетивата, така че те да те водят, като пътеводна светлина, а ти просто да я следваш. Така че очите, ушите, осезанието да могат да усетят, да прихванат всяка промяна на полъха, всяко малко трептене, вибрация на материята. Ръката ми стана стабилна, погледа пронизваше мишената както иглата пробива вена без да я спука. Напълно сигурна в себе си, поех дъх и я изхвърлих право пропорционално напред. Тя се заби в една от топките и скулите ми едвам потръпнаха от удовлетвореност. Следващата последва предходната и се заби в долната в ляво, малко в дъното, почти излизайки от обсега, но все пак успешен, що годе опит.
Последните две исках да изстрелям едновременно. Тук рискът и трудността бяха по-големи, защото не съм левичарка и трябваше да действам прецизно и внимателно. Ако с дясната вече почти бях свикнала, то с нея щях да се затрудня. Изпънах я максимално, като я свих няколко пъти в лакътя, за да свикна с циркулирането на кръвта й. Направих няколко проби "на сухо", така че да съм убедена, че няма да се отклони от целта. В мозъкът си начертах маршрута, който трябваше да извърви и почнах да задавам команди на крайника си, да го контролирам, подчинявам на собствените си импулси. Да я уеднаквя с дясната, да ги направя като братя близнаци. Когато се почувствах готова, затворих очи. Нека си го направя още по-трудно. Без магия, без зрение. Само чрез сетивност и телесно усещане. Чувствах едва доловимият вятър върху кожата си, усетих един вид психическа връзка между мен и мишените, стараех се да визуализирам точното им местонахождение, надявайки се да съм ги запомнила до най-малка подробност и паметта да не ми изневери. Ето, вече ги виждах, макар и със затворени клепачи. Тумбести, на двайсет метра пред мен. На височината на раменете ми, бели, издадени, на разстояние десет сантиметра една от друга.
Разтворих странично ръце, намествайки камите, така че да са ми удобни, поех си за пореден път дъх и в следващият момент изхвърлих оръжията право напред с умерена сила. Те изсвистяха в пространството и само след миг чух глух топор от забило се острие. Отворих бавно очи, за да видя дали съм улучила или съм се провалила....

По времето на целият опит, от страна на Ния, Дъст стоеше кротко в страни и наблюдаваше без да коментира. Но щом тя изстреля двете си ками със затворени очи, в него сякаш имаше нещо, което му подсказваше че опита и ще бъде успешен. А щом двете ками преминаха близко една до друга и се забиха почти идентично в самият център на мишената, по лицето на русокоското се появи игрива усмивка.
Ния отвори очи и видя резултата от опита си. По изражението и личеше, че е удовлетворена от това което вижда. Може би, не напълно, но достатъчно за по-горно ниво.

- Браво, браво...- чу се окуражителното подвикване на младежа, който стоеше само на няколко метра от нея.
Щом Ния се обърна към него, той направи няколко крачки и хвана ръката и, като я стисна здраво.
- Поздравления, за опита. За жалост, няма кой да го отчете в този момент. Но, може да направим нещо друго, докато сме сами...
По лицето му проигра отново онази негова усмивка, криеща много загадки зад себе си. Някой хора можеха да си помислят, че крои мръсни планове в този момент, но Дъст нямаше такова намерение. В главата му всъщност бяха други неща, на които искаше да научи съквартирантката си.
Момчето се извъртя на сто и осемдесет градуса, като се запъти право към бюрото на учителката си. Наведе се зад него, разтършува се няколко секунди за да намери точно определено нещo. След секунда, в ръката си Дъст държеше малък ключ. Той го превъртя няколко пъти между пръстите си, след което го пъхна право в ключалката, на едното от шкафчетата.
- Какво правиш?!
- Ела, ще ти покажа нещо, което ще ти е полезно.
Женското любопитство се обади веднага. Неслучайно, някой хора сравняваха жените с котките. Те са също толкова галантни и нежни като тях, както и толкова любопитни. Синекосата асасинка се приближи до бюрото от другата му страна, като се надвеси леко отгоре му, опитвайки се да види какво прави младежа.
На свой ред, Чи извади от шкафчето малко дървено ковчеже, с размерите около шестдесет на четиридесет сантиметра. Постави го върху бюрото, извъртя го така, че капака да може да се отвори към него и вътрешността на ковчежето да бъде видяна добре и от двамата, след което затвори шкафа под бюрото. С едно внимателно движение Дъст отвори кутията, а от нея се повдигна метална част, с ръчно изработени дупки, във всяка от които се намираше по малка епруветка с различна на цвят течност. Още преди девойката да е продумала, момчето започна да и обяснява за какво става дума.

- Сигурен съм , че какво е това, но не си ги виждала до сега. Блъд ги пази за по-напредналите си ученици, като по-слабите дори кара да отидат при лечителката, за да им обяснява нагледно за всяка една отрова.
Тонът му бе леко властен в този момент. Сега бе момента в който той можеше да покаже своето надмощие и знания, които притежава. Любимият момент на всеки мъж, в който може да начеше егото си, дойде!
- Първият ред са отровите. Започваме от най-леките. Тези двете са на основата на общоотровните вещества, които причиняват бавна и мъчителна смърт. Имаме и кожно-обривни, които са с по-дълготраен ефект, удължаващ агонията на жертвите. Тези са нервно-паралитични, за ситуации в които, трябва да се действа бързо. Последните са психотоксични вещества, които карат жертвата да се побърка буквално. Те са на основата на онези вещества, с които някой хора повдигат настроението си, но в много по-големи и почти смъртоносни количества. При тях основното е, че карат жертвата да полудее. Привиждат ти се неща, които не съществуват и т.н. Чувал съм, че дори някой от жертвите описват миналите си животи, преди да умрат...
Последва лека пауза, след което Дъст пое с обяснението за останалите епруветки с течност.
- Под всяко шишенце, се намира неговата противоотрова. Количеството е почти същото, но съставките са с много по-малка концентрация. Обикновено се бият право в сърцето, от където то разпределя противоотровата по цялото тяло за секунди. За целта, използваме ето това...
Дъст бръкна в кутийката, точно под малките епруветки и от там извади малка спринцовка изработена изцяло от метал. На върха и стърчеше тъничка игла, чийто връх блестеше игриво на утринната светлина.
Момчето взе една от противоотровите - а именно тази която бе на нервно-паралитична основа. Обърна шишенцето с капачката надолу и с едно леко движение заби върха на иглата право в него. Издърпа малко течност, махна шишенцето и леко изпръска от течността, за да премахне въздуха който бе в спринцовката.
- Искаш ли да видиш как действат?
Ния ококори леко очите си от изненада.
- Ти луд ли си?!
- Хайде де! - засмя се момчето - В сигурни ръце си, не се бой!
- Ааа...не. Благодаря!
Чи се наведе леко напред, като постави ръцете си на бюрото.
- Страх ли те е?
Знаеше че по този начин ще предизвика момичето да го направи. Характера и бе такъв, че тя не обичаше да изглежда слабата пред другите. По-скоро в този момент да хване шишенцето с отровата и да го изпие цялото, отколкото да се отдръпне две крачки назад и плахо да избяга от стаята. Дъст продължаваше да се усмихва злорадо срещу и, очаквайки се тя да се съгласи. Дори, до толкова бе сигурен в думите си, че взе първото шишенце с парализираща отрова и отвори капачката му. След няколко секунди в стаята се разнесе лек аромат на сяра, който караше ноздрите на човек да потръпват при всяко вдишване на въздуха. Въздухът придоби аромат на истинска смърт...

Слънце, почти сигурен съм, че ще се навиеш. Ако го направиш, опиши въздействието на отровата върху тялото ти и как после Дъст забива малката игла в сърцето ти. За да бъде по-гоялма интригата, нагласи зар на 1. Ако се падне четно, Чи е сложил правилната противоотрова. Ако е нечетно...ще стане забавно и интересно да видим как ще ти подействат две отрови едновременно :D

Слушах внимателно обясненията му, като наблюдавах зорко епруветките, опитвайки се да запомня всяка една по цвят и въздействие върху хората. Всъщност, наборът им бе сравнително малък и в мен се роди онова желание, съвсем скоро, може би още в идните дни, да създам самостоятелно и първата си отрова. Интересът ми бе подплатен допълнително, от факта, че никога не бях прибягвала до подобен метод за мъчения или умъртвяване. Осланях се на физическа или магическа сила, но бях наясно, че асасините често използват отровите за помощно средство. И въпреки всичко...
-Искаш ли да видиш как действат?
-Ти луд ли си?
Не, това не бе точния въпрос. По-скоро трябваше да мисли мен за луда, ако смяташе, че ще се навия. Вярно, че издържам на болка и то повече от нормалното за един човек, но не съм чак такъв мазохист, та да позволя да забие в тялото ми сяра или кой знае какво още.
-Страх ли те е?
Ето го и онзи малък дявол, който се появяваше всеки път, когато чуех подобен израз. Мразех го, защото ме предизвикваше толкова силно, че не можех да устоя. Самата идея да се откажа пред препятствие, било то и над собствения ми организъм, изпълваше кръвта ми с врящ катран, който бълваше и бълбукаше от казана на големи мехури, които се пукаха, отприщвайки желанието за самодоказване. Глупава постъпка, но толкова в мой стил. Сигурността, че не се страхувам от нищо и никой, освен себе си. Гордостта и инатът, съчетани в едно цяло, непозволяващи ми отказ. Знаех, че мога да се преборя с всичко, което този скапан, покварен свят ми поднася и пренесена пред прага на смъртта, душата ми по-скоро заиграваше нетърпеливо, отколкото да побегне в обратната посока.
Намръщих се и грабнах епруветката. От отворът й се разнасяше тръпчив аромат, дразнещ ноздрите, от който ти се завиваше свят.
-Парализа, а?
Без повече размисли, надигнах стъкленицата и отпих съвсем малко. Няколко капки попаднаха върху езикът ми. Събрах слюнка и преглътнах. Първоначално не усетих нищо, освен горчивия вкус на химичните елементи. Не мога да преценя какво си мислеше Дъст по изражението му. Знам, че го направи нарочно, но не съм сигурна, дали реално смяташе, че ще го направя или просто ме тестваше. Е, каквото и да е, вече е малко късно, нали? Няма връщане назад.
Ето, че след съвсем малко, почнах да усещам езикът си изтръпнал. Втвърди се до толкова, че го усещах като заседнал камък в устната си кухина и изгубих способността си да го движа, като ми да говоря.
-Как се чувстваш? - чух го да казвам, но не можех да възпроизведа нито звук.
В следващият момент, усетих безтегловност, пълна отпуснатост, или по-скоро, вкочаняване. Клепачите ми се отвориха широко, очните ябълки подпухнаха и се изцъклиха и аз се стоварих на земята, право пропорционално надолу, без да се сгъвам или свивам. Напълно изпъната като струна, като статуя, която някой хлапак бута. Тялото ми се строполи, вдигайки прах под себе си. Крайниците и пръстите ми бяха опънати и ги чувствах като гипсирани. Всъщност целият ми труп изгуби сетивност. Ако някой ме удареше, дори нямаше да го усетя. Бях като колона, като човек, който е бил замразен или зазидан. Това само по себе си не изглеждаше кой знае колко опасно, не и ако някой не те нападне в момента. Но тогава започна да се случва и нещо друго. Чак сега разбрах пълната сила, с която работи отровата. Самите ми органи почнаха да се вкаменяват. Чувствах как мозъкът ми малко по малко губи способността си да функционира, а сърцето ми, намаляваше ритъмът си и туптенията ми драстично зачестяваха, като всяко следващо биеше все по-рядко и по-бавно. Осъзнах, че дори никой да не отреже главата ти или нещо подобно, щях да умра от спиране на циркулиране на кръвта и постепенно умъртвяване на мозък и сърце.
Почнах да изпадам в паника, почти забравила, че до мен е съквартиранта ми, който щеше да действа на време. Или поне така мислех, освен ако всичко това не е влизало в пъкления му план да се отърве от мен. Дори не можех да го видя ясно, защото очите ми гледаха право нагоре и не можех да ги помръдна, даже да исках. Единствено мислите ми, все още се лееха свободно и се чудех, ако някой ден попадна в подобна ситуация и няма кой да ми помогне, как ли ще се измъкна от това положение.
Но ето, че слава богу, Чи реши да се намеси. Клекна до мен и рязко заби спринцовката в сърцето ми. Иглата нахлу почти до средата, но за жалост или пък не, не можах да усетя болка или каквото и да е. Мускулите ми бяха толкова закърнели, че дори не чувствах потока на антидода, нито как се прокрадва по кръвоносните ми съдове. Оставаше само да чакам и ако имаше нещо, за което бях благодарна, то това беше, че въпреки всичко, клепачите ми не се затваряха и не ми предоставяха поредната доза обезумялост. Ако ми беше предложил да си инжектирам онези психотоксични вещества, съм сигурна, че щях да откажа. Но за сега, приех ролята на опитно зайче, в приумица, че зайчето няма да пукне под въздействието на лудия лабораторен работник.

The member 'GorgeousNightmare' has done the following action : Зар

'Късмет' : 3

Може би, на повечето от вас им се иска да присъстват в момента на тази гледка. Рядко някой има възможността да види ефекта от отравянето на чуждо тяло, а пък отровените рядко оцеляват за разкажат за случилото се.
В такава ситуация бе изпаднала и младата ни героиня. Парализираното и тяло лежеше бездиханно на земята. Последните признаци на живот бяха леките потрепвания на очите, но дори самите и мускули не можеха да ги помръднат. Дишането и отслабваше с всяка секунда, а много скоро щеше и да спре, ако младежа до нея не бе реагирал навреме. Ето че спасителната доза противоотрова се вля в сърцето и. Течността се разнесе по кръвоносните и съдове по-бързо отколкото отровата проникнала през устната и кухина и органите и започнаха бавно да поемат от нея.
Парализираното момиче все още не усещаше. Дори присъпа и на паника се усилваше все повече, когато тя започна да усеща недостига на въздух, опитвайки се да си поеме поредната глътка от него. Вдишванията и бяха толкова къси и учестени, че корема и се движеше ритмично като барабан, върху който смъртта блъска яростно с юмруци. Но изненадващо, около минута по-късно, дишането и се подобри. Изведнъж, силната парализа изчезна като по магичен начин и девойката скочи в полу-седнало положение, изправяйки гърба си. Ръцете и се стрелнаха бързо към присъстващият до нея младеж и ноктите и се впиха в дрехата му. Момичето наддаде вик от уплах и си пое дълбоко въздух. После пак...пак..и отново вдишваше и издишваше като удавник спасил се от дълбоките реки.

- Ния...Ния...спокойно! Добре си! - повтаряше момчето, докато я държеше в обятията си - Няма нищо. Видя ли? Всичко е наред...аз съм тук...
Беше твърде късно за умилителните му думи. Миг по-късно, асасинката извика отново с все сила и изви главата си назад от болка. Клепачите и се повдигнаха толкова рязко, че сякаш очните и ябълки щяха да изхвръкнат всеки момент. Зениците и се свиха заприличвайки на малки стъклени топчета, а после се извъртяха нагоре, скривайки се зад клепачите. Погледа и стана бял като платно. Тялото и започна да се тресе в леки конвулсии, ноктите и се забиха в гърба на Дъст, като му причиниха лека болка. Чи се стресна от внезапната и реакция и скочи от мястото си, като застана на колене и внимателно обхвана раменете на съквартирантката си, опитвайки се да задържи тялото и на едно място. Уви, не успяваше. Конвулсиите ставаха все по-силни. Стигна се до там, че в един от ударите на тялото и отвътре, Ния изви така гърба си, че се изстреля назад, сякаш някой я удари силно с тежко оръжие право в лицето. Гърба и се удари силно в земята, а главата и дори отскочи няколко пъти от нея, удряйки се с все сила.
- Нияяяяя... - изкрещя момчето - .... Дантес! Какво направих?!?!
Говора му се промени и от сигурен стана плах. Устните му затрепериха, а очите му леко се насълзиха от двете си страни. Той се втурна към кутията с противоотровите, но не знаеше къде е объркал нещата. Всички вещества бяха с идентичен прозрачен цвят и трудно би познал коя е точната противоотрова. Самият той не знаеше какво се случва в този момент, за да знае как да реагира.
Единственият който разбираше в момента, бе самата асасинка. Или поне можеше да предполага, поради фактите които щяха да се случат в този момент. Тялото и наистина загуби парализиращото си състояние, но в него в момента имаше друга отрова, която бе много по-силна от предишната. А именно, психотропното вещество, което вече оказваше влияние на мозъка и. Щом отровата достигна и до най-крайните точки на кръвоносните и съдове, стигайки до главата на момичето, света около нея сякаш се изкриви. Тавана се разтвори, а иззад него се откри красивото небе. Различното бе, че по небето в този момент се виждаха звездите. Очите на Ния се бяха върнали в нормалното си състояние поне за момент, в който тя успяваше да погледне в отворилото се пред нея небе. Това обаче, бяха само няколко секунди. Очите и отново затрепериха трескаво и започнаха да се движат във всевъзможни посоки. Пред ния се движеха картина след картина, докато накрая погледа и не се заби в русокосото момче, което трескаво се луташе покрай кутията с противоотровите. Скоро и той се промени. Гъстата му руса коса започна да се спуска бавно надолу, като ставаше все по-дълга и по-дълга, докато не стигна кръста му. После видоизмени цвета си, формата си и скоро от нея нямаше и следа. Вместо коса, по главата на красавеца в момента се спускаха живи змии, които се увиваха една около друга. Лицето му подпухна, устните се разтвориха, а изпод тях се показаха острите му като бръсначи зъби. Ръцете загрубяха, а с върха на пръстите си, в този момент Дъст бръкна в кутийката с епруветки и извади малък нож, който проблесна на светлината, която идваше от прозорците.
Ния се опитваше да изкрещи, но не можеше. Въпреки, че очите и се движеха трескаво в различни посоки, а тялото и не преставаше да се тресе от гърчове, тя виждаше ясно съществото в което се превърна младият и съквартирант. С острие в ръката той бързо започна да пристъпва към нея. Надвеси се над тялото и и протегна ръката си така, сякаш искаше да го забие право в сърцето и. Това ли искаше? Това ли бе последното му желание? Изглеждаше сякаш това бе пъклен план от негова страна, с който искаше да се отърве от наглата си съквартирантка, която бе завладяла стаята и мислите му...
В полезрението на Ния се появи и друго същество, появило се на прозореца на стаята. То стоеше кротко от външният край на прозореца и гледаше цялата картинка. Усмихваше се ехидно и се забавляваше на гледката. Скоро, крилата на прозореца се разтвориха и съществото навлезе в стаята. В този момент, Ния можеше да го различи ясно от това разстояние. Приличаше почти като това, в което се превърна Дъст. Различното по него бе, че нямаше коса, а змиите които трябваше да са там, пълзяха по ръцете му, като се увиваха една около друга. С последни сили асасинката повдигна ръката си нагоре и посочи съществото, като наддаде писклив вик.
Двете същества се изгледаха злобно. Това в което се превърна Дъст се извърна назад, впи ноктите си в пода като го раздра на места и изхриптя силно в посока на другото същество, което кротко се приближаваше към него.
А всъщност какво се случваше в реалност? Това не можеше да разбере единствено красавицата която лежеше на земята. От прозореца наистина се появи някой, но не бе митично или вълшебно същество, с извиващи се змии по кожата. От няколко часа, там стоеше кротко татуираната им учителка и очакваше първите натрапници, които щяха да дойдат за поредният си урок. Щом рано сутринта тя видя Ния, я остави да реши сама какво ще прави. Дали ще тренира или ще отиде за пореден път да се напие някъде. За нейно удовлетворение, детето реши да направи нещо със себе си и да се заеме с поредната си задача, вместо да се забие в поредната кръчма. Но щом и съквартиранта и се присъедини към нея, в душата на учителката се зароди идея, която искаше да осъществи. Знаеше за палавите ръце на ученика си и че той обичаше понякога да си позволява неща, които не трябва да прави. Няколко дни преди това, тактично му бе показала къде крие отровите които показва на учениците си и ключа на шкафа. Но това, което не знаеше младежа, бе че тя хитро бе променила местата на противоотровите. Беше въпрос на време, хубавеца да влезе незабелязано в кабинета и, да се докопа до тях и да извърши поредната си беля. Е, белята бе на лице.
Из стаята се разнесе тихо ръкопляскане, което щом достигна до ушите на Чи, той се извърна рязко назад. Срещу му вървеше собствената му учителка, която се усмихваше доволно. Крачките и бяха бавни и спокойни, показващи че ситуацията е изцяло в нейните ръце.
По лицето на Дъст бяха изписани други чувства. Нямаше я онази негова увереност, с която обичаше да се перчи пред другите. Тя бе заместена от уплах, вина и огромна тъга. По очите му избиваха сълзи, които току щяха да паднат на земята.
- Колко си наивен... - продума Блъд, като застана до него.
Момчето я гледаше право в очите, но трудно можеше да я види в този момент. Сълзите му напираха до толкова, че му пречеха да вижда добре дори на метър пред себе си.
- Какво направих.... - изхлипа момчето, продължавайки да гледа към учителката си.
- Бях сигурна, че ще го направиш.
Блъд приклекна на земята, сви краката си в коленете и седна странично, точно до гърчещото се тяло на момичето. Извърна погледа си в страни и я огледа внимателно. Силни конвулсии, пребледняло лице изгубило руменината си, очи които бяха изгубили контрола си...едно от най-лошите неща които можеха да се случат в този момент. За късмет, тя беше тук и можеше да помогне по някакъв начин...но не веднага.
- Помогни и, моля те...
Блъд се усмихна леко. Повдигна едната си ръка и я плъзна по челото на момичето, като отмести косите и назад. Ния извърна рязко глава в страни и погледна уплашено. учителката продължи да я милва, като я гледаше като малко дете.
- Не е ли красива? Дори докато умира, не се предава. Виж я само. Живота в нея не иска да я напусне, а се бори със зъби и нокти. Сладката ми тя...
Жената се наведе напред и понечи да целуне момичето по челото.
Щом Блъд се опита да я докосне, Ния изкриви тялото си странично и наддаде вик. Самото момиче все още виждаше двете се надвесили същества над нея, а едното в момента бе разтворило грозната си паст над лицето и. Дори без да вика, тя сви юмрука си и с незнайно от къде появила се сила, успя да поеме контрола над тялото си поне за малко, че да удари съществото щом то докосна кожата и с устни.
От удара Блъд извърна глава в страни и се хвана за бузата. Засмя се.
- Хахаха....милата ми тя! Браво на теб! Не се предавай... - започна да реди жената, като отново се надвеси над момичето.
- какво...направих... - чу се жалният глас на Дъст, който в момента стоеше отстрани и не знаеше как да реагира.
- Каквото винаги си правил - глупости!
Блъд се изправи леко и застана зад главата на Ния. Повдигна я леко и я постави върху коленете си. Обхвана косите и, отмести ги назад и откри лицето и. Извърна главата и назад, така че тя да може да я погледне в очите и започна тихо да и говори.
- Хайде, моето момиче. Време е, да се оправиш. Използвай магията си. Знам че ме чуваш. Това е само една малка доза от отровата, която е в тялото ти. Лошото е, че е проникнала през сърцето ти и в момента трудно ще успееш. Използвай магията си и я изтласкай през тялото си. Накрай кръвта ти да избие през порите на кожата ти, докато не се прочистиш. Хайде, давай...знам че можеш...
Думите и бяха окуражителни, но никой не знаеше дали младата асасинка я чуваше в момента. Единствено Ния можеше да си помогне в този момент, ако успееше да чуе съветите на учителката си. Ако ли не, скоро смъртта щеше да я посрещне с отворени обятия...

Слънце, ти си на ход. Опиши опита си за възстановяване, като оставиш резултата на мен :)

Когато физическата и психическата болка се слеят в едно цяло, те те довеждат до най-високият връх на подлудата. Страх, ужас, уплах, притеснение за собственото ти изцеление, се вливат в едно и изпъждат реалността някъде дълбоко, дълбоко в теб. Стига до чатала, до утробата, до матката на организма ти и бива запечатан с алуминиева изолация, която не остава нито една пролука за спасение. Изтънява като мъгла, пречупена от слънцето, губеща се в пространството и никой не може да ти помогне, дори да иска. Опитите остават невежи закачки на съдбата, а намесата му е безполезно дращене по дебела повърхност. Игрите на ума ти! О, те са по-жестоки, по гротескови и от най-разложеният труп, който можеш да наблюдаваш с часове, но знаеш, че няма да се надигне и да те улови с наквасените си с кръв пипала. Умът, тази необозрима бездна, която винаги е готова да ти поднесе поредната порция разкапана плът на фантазиите ти. Колко го мразим само. И как не можем да се отървем от него. Ако можех да го сграбча с пръсти и да го изтръгна от корените му, бих го направила с удоволствие. Но не мога.
Не чувах, не различавах ясно гласовете около ми, които се бореха между противните и успокоителни, плачевни и задоволителни. Чудовищата бълболеха нещо, което остана чуждо и прекалено далечно, че да ги усвоя. Едвам успях да доловя някакви признаци на помощ, която ме караше сама да разчупя тази измислица и да се освободя от нея, ако не исках да се задавя в собствената си слюнка. Смъртта дебнеше зад ъгъла и я виждах как се усмихва с оределите си зъби, позеленелите си като блатни водорасли коси и почернялата си, като от изгаряне кожа.
Вътрешно се раздирах от безброй писаци, като само шепа от тях достигаха повърхността, карайки гърлото ми да дращи, а езикът да се извива като мекотело, скачащо от място на място в собствената ми устна кухина. Очните ми ябълки се тресяха в конвулсии, а пръстите трепереха като на удавник. Да, за пореден път усетих как дробовете ми се пълнят в изворна или речна вода. Металния вкус обля небцето ми и в миг се прехвърлих в онази гора или на онзи кей далеч от тук, стиснаха виолата, а двете чудовища се боричкаха, кое да ме вземе. Разпрата им бе опустошителна, деряха и скубеха змиите от себе си и не преставаха да викат "Моя е" или "Не, моя".
Сега, трябваше да се преборя сама със себе си и да намеря начин да пропукам изолацията, да разбия изградената стена, докато още имах сили, а сетният ми дъх, все още се блъскаше в гърдите ми.
Изревах на умряло, досущ като вещица, горяща на клада, проклинайки всеки по пътя си. От гърлото ми течеше слуз, ефект от отровните вещества.
-Накарай кръвта ти да избие през порите на кожата ти, докато не се прочистиш. Хайде, давай...знам че можеш...
Нямах представа кой ми говори, нито как успя да пробие пролуката помежду ни, но тези думи останаха отпечатани в съзнанието ми и изглеждаха като единственият начин за спасение.
Почнах да абсорбирам енергията си в епицентъра на трупа, наслагвайки я под гръдния кош. Попиваше в сърцето, дробовете, стомахът, обвиваше червата, вливаше се нагоре, прокрадваше си път към черепа и усетих прилив на топлина по гънките на мозъка. Болката не спираше нито за миг, а пред очите ми се разиграваха различни картини, нарисувани от същият онзи художник-накроман, който запълваше ли, запълваше. Змиите почнаха да се спускат по всички стени, пълзящи към първоизточниците си. Обвиха тялото ми и го посипаха, като предсмъртна прегръдка. Отскубнах се от този, който ме държеше и с непоносимо усилие застанах на колене. Опитвах се да контролирам кръвта си. Избутвах я все по-напред и по-напред, достигайки чак до порите. Но пред нея, като че ли се бе образувала бариера. Магията ми циркулираше с центрофужна сила и се блъскаше в преградата, изтъкана от клетки и атоми, в опит да я разкъса. Истерични вопли се разнасяха през няколко секунди. Дори най-лудият в лудницата, не можеше да се мери с мен в момента.
В паниката си, в истерията си, забих нокти право във вената на единия си лакът и почнах да дера. Да дера както вълк дере агне или както ловец обира кожата на прасе. Енергията блъскаше отвътре, пукаща капилярите, вътрешни кръвоизливи се образуваха по ръката ми. Спукани вени, разпръснати кръвоносни тела, чакаха своя момент да избият. А ноктите ми! Бях ги заострила до толкова, че се превърнаха в един вид бръсначи, в стоманени шипове, които образуваха големи дупки. Ясно виждах раните, които сама си причинявах. Първите признаци на ален аромат пробиха ноздрите ми и стигнаха до центъра за възприятие. Стиснала очи, дращех като обезумяла. Стонове на задушевност излизаха от гърдите ми, а пот се лееше по челото ми, като дори мокреше косата, която се бе спластила по бузите. Влагата и жегата се съчетаваха умело, докарвайки тялото ми до непоносим аукцион за продан под формата на реклама "Най-немирният труп, който някога сте виждали. Купете сега на половин цена и ще получите подарък - допълнителен чифт уши, ако едно от тях окапе".
Изведнъж кръвта ми рукна на талази. Стичайки се по предмишницата, чак до китката, тя почна да се откроява върху пода като малка локва. Беше толкова тъмна, почти като съсирена, на места чак лилавеещо черна. Най-накрая стената бе разбита, поне на едно място, през което почнах да избутвам химическите вещества или поне така мислех. Енергията ми заизлиза под формата на вълни, които от черни, съвсем скоро почнаха да се преобразяват със сини и двете смески на цветове предадоха странен отенък на цялата ситуация. Можете ли да си представите колко ужасяващо бе всичко? Борех се между организмът си и мозъчните заблуди, които нито за миг не преставаха. В главата си чувах раздиращ смях и съскане на змиеподобни същества, а в същото време се опитвах да ги изкарам, да ги прокудя от себе си, както собственик се опитва да изгони нежелани гости от домът си.
Строполих се на земята по лице, ръката ми бе изпъната, кръвта течеше, а с нея излизаха и сноповете черно-синя енергия, като въздух от помпа, която непрестанно стискам. Не знаех още колко ще издържа. Чувствах как черепът ми ще се пръсне на милиони късове, ако не спреше. Слаби въздишки си прокрадваха място през гърлото ми, а погледът блуждаеше нейде в необятното време на праисторията и фантасмагоричните стъпки на въображението.....

Докато кръвта се стичаше бавно по ръцете на момичето, нейната учителка внимателно я придържаше за раменете. Щом видя кръвта която изби от тялото и, жената се успокои. Финалната фаза бе отключена, а сега оставаше единствено момичето да подобри състоянието си. Имайки на предвид силното и физическо състояние в този момент, тя имаше шанс да се справи с това. Блъд вярваше че няма да е проблем за крехкото създание да се върне към нормалният живот, защото виждаше в самата нея колко силна и борбена е тя.
Бяха нужни около десетина минути, за да може кръвта и да се прочисти изцяло, а магията в тялото и да накара останалата и кръв да се върне до нормалното си количество, за да може всички органи да функционират правилно. Единствената следа останала от отравянето, бе лилаво-червената локва кръв, която в момента стоеше в краката на момичето.
Дъст погледна с виновни очи към Ния. А и имаше защо. Ако не беше дръзнал да я предизвика, нямаше да се стигне до тук. Чист късмет си бе, че лудата им учителка ги познаваше до толкова добре, че знаеше какво ще се случи. Навярно, ако тя не се бе намесила, сега Ния щеше да е поредното създание кланящо се в краката на Дантес, а Дъст щеше да проклина живота си вовек и веков.
Ния продължаваше да диша тежко, а хлапака пред нея не смееше да продума и дума. Вината се четеше не само в очите му, а и по устните, които все още не бяха забравили уплаха, който изпита преди малко. Единствено Блъд бе доволна от развитията на ситуацията и най-вече за това, че е дала ценен урок на учениците си, че не всичко в този живот изглежда така, както си го мисли човек. Може би не тук, ами в някое друго измерение, двамата ни герой сега лежаха мъртви един до друг. Ния с празен поглед вперен в тавана, а момчето до нея, неиздържало на гледката и трагедията която е причинил на съквартирантката си, посегнал на собственият си живот. Две деца, които биха загубили животите си, заради една невинна игра.

- Това, мисля че е достатъчно за днес.
Чи извърна глава в страни и погледна към учителката си.
- Какво? Да не би да искаш да отровиш още някого?!
Момчето поклати неодобрително глава.
- И двамата получавате опит, от дадената ситуация. Дъст, за теб естествено ще бъде по-малко, защото се подплаши като малко пале. Не се сърди. Ния, мога да кажа с гордост, че сама усвои две умение за един ден. Може нивото да е ниско, но вярвам, че много скоро ще обърнеш в своя полза. Сега, ако искате, можете да отидете да си починете.
Учителката се изправи от земята, оставяйки двамата си ученици един до друг. Взе от земята малката противоотрова, която Дъст бе взел преди малко и я прибра в кутийката, която стоеше все още на бюрото. Размести епруветките както е редно за да бъдат по местата си и я пъхна в шкафа, от където се надяваше, че никой няма да ги изкара скоро време.

Днес бе денят на ужасните преживявания. От полунощ, та до сега, без изглед за скорошно привършване, съдбата сгромолясваше вероломно скали по главата ми, без капка жалост или състрадание.
Въпреки, че щях да живея и виждах как отровата изтича от мен, оцветявайки кръвта ми, все още не възприемах напълно ясно заобикалящият ме свят. Главата ми кънтеше като разклатен от земетресение монолит, тялото ми, достигнало границата между пълната парализа, а в следващият момент гърчове, като обладан от демон, сега се бе строполило безжизнено, като счупена кукла, която чака Чепето да дойде и да я сглоби наново. Дишах тежко, учестено, отваряйки и затваряйки уста като риба на сухо, а очите ми бяха влажни. Тялото ми се потеше, като че ли организмът изхвърляше последните химични вещества през порите ми.
Блъд, явно е била тя, говореше някакви неща за опити, умения, сили и подобни глупости, които бегло отразявах. Не бях способна да мисля какво съм научила или не, при състоянието, в което се намирах. Изобщо не ме интересуваше в момента. Чувствах се смазана, външно и вътрешно и тази проклета лезбийка можеше със същия успех да отиде и да се хвърли от склона на някоя планина, пак нямаше да ме трогне. На места по синята панделка имаше червени петна. А някъде там Чи се вайкаше. Мръсник!
Чух отдалечаващите се стъпки на учителката ми и когато останахме сами, блондинът сякаш се окопити, втурна се към мен, падайки на колене и ме обърна по гръб.
-Ния. Съжалявам, съжалявам, аз съм виновен. Какво направих? Много съжалявам. - продължаваше да бръщолеви плачевно като оплаквачка на гроб.
Здравата ми ръка се протегна към него и той си помисли, че искам да се подхвана за нещо, поради което се наведе допълнително. Но вместо да се вкопча за дрехата му, аз се добрах до гушата и впих грубо и изневиделица кокалестите си пръсти в нея.
-Ни.... - измънка той.
Захватът ми бе толкова силен, стисках гръклянът му като плюшена играчка, която не оказва никаква съпротива. Очите ми загубиха своя блясък, а в тях се четеше единствено желанието за наказание. Пръстите ми трепереха от възвърналата се мощ. Енергията ми изби на повърхността, обхващайки целият му врат. Задушавах го в смъртен акт. Наблюдавах с ярост и злоба, изцъклящите му се очи, задухът взимаше прелом. Драпаше с нокти по ръката ми, но не пусках. Напротив, стисках още по-силно, наслаждавайки се на намаляващите вопли и гърчове.
-Щеше....да ме...убиеш.... - изсъсках заплашително, като човек, който е изгубил представа кой е пред него.
Цялата ми привързаност и обич ако можем да я наречем така, към този човек, бе подменена със звярът, който се криеше не толкова дълбоко в мен, колкото ми се щеше.
-Не...иск...ах.... - простена мъжът.
Усещах как въздухът спира да навлиза в дробовете му, които сигурно вече почваха да се разширяват и свиват в неестествени конвулсии. Тъпаните в мозъкът ми, ме предизвикваха да продължа все по-напред, докато и последната струя дъх не бъде изцедена от тялото му. Изведнъж образът му се преобрази в онова ужасно чудовище, една змия полази по китката ми. В следващият миг изчезна и пак прие ликът на приятелят ми, а аз изтрезнях. Гледката подейства като разхлабително на нервите ми и осъзнах какво съм на път да извърша. Рязко дръпнах ръката си, а от гърлото му се процеди шумна въздишка. Главата му клюмна, поемайки си непрестанно въздух, в опит да нормализира дишането.
Мразех когато губя разсъдъкът си, защото тогава бях готова да унищожа не само тези, които исках, но и тези, които не исках. Знаех, че не го е направил нарочно, но това не омаловажаваше фактите, плод на неговата необмислена шега.
С триста зора се изправих в седнало положение и се хванах за челото. То гореше, пламтеше като запалено сено, сблъсъците ту почваха, ту преставаха. Трябваше да се махна от тук, преди пак да го нападна. Хванах потника си и разкъсах долната му част. Чу се силно "Храс", след което парчето остана в дланите ми. Превързах раната, за да спра потока на кръв. Изправих се трудно и му обърнах гръб. Почнах да крача едва едва, усещайки безтегловност, която на шестата или седмата стъпка победи тялото ми и се строполих повторно. Гледах към вратата, дланите ми бяха на студения под, тресеше ме. Отровите все още си играеха с мен и се справяха толкова добре. Надигна ми се, усещах как изворната вода се прокрадва по червата ми право нагоре и в следващият момент се закашлях. От устата ми капеше стомашен сок, съчетан със сподавени хрипове. Положих длан до устните си и се изкашлях силно. Когато я погледнах видях кърваво петно, което обхваща по-голямата й част. Докоснах езикът си с върха на показалеца и средния пръст и те се оцветиха в червено. Това адски ме уплаши, защото знаех, че не са признак на химичните реакции. Знаех, че идва от друго, защото не се случваше за първи път. Нямаше как да не си помисля, че може би съм болна от туберкулоза, но не винаги кръвта ми излизаше под формата на храчки. Тогава какво ги причиняваше и защо трябваше да търпя подобно мъчение? Болна ли съм? Един път за "Да", два пъти за "Не".
"Дай ми я, дъще. Това дете не е твое. С теб ще се видим след години." , отекна в умът ми. Три изречения. И "Да" и "Не". Причерня ми пред очите и трупът ми се разтърси....

Тялото на Ния се разтресе за пореден път от предсмъртни конвулсии. Този път, върху него влияеше фактор, който самата тя не познаваше, нито пък съквартиранта и.
Като стана дума за него, Дъст се спусна веднага към приятелката си, още щом тя се свлече на земята. Не успя да я хване докато пада, поради факта, че бе разсеян от това да се държи за гърлото до преди малко, но поне успя да положи ръце под главата навреме.

- Ния...Ния... - за пореден път завика момчето, надявайки се синекосата да му отговори.
Уви, в този момент говореше само смъртта. Момичето започна да губи дори цвета на кожата си, заприличвайки на бяло платно, подготвено за първият щрих.
Дъст се огледа около себе си уплашено, чудейки се какво да направи. Дори с поглед търсеше учителката си или този, който можеше да му помогне в този момент, но уви...при тях нямаше никого.
Момчето слухтеше, въртеше се, дори на няколко пъти разтърси тялото на Ния, но това не помогна. Очите и трептяха по-бързо от обикновено, а няколко капки кръв се спуснаха по устните и.
- Ния.... - за пореден път почти изскимтя русокоското.
Страхът нарастваше все повече в тялото му, докато накрая всичко не утихна. Точно няколко секунди трябваше да преминат, преди болката която изпитваше Ния да изчезне. Всичко се успокои така, както и започна - за един миг.
Момичето остана бездиханно няколко секунди. А щом първата глътка въздух навлезе в дробовете и, очите и се отвориха. Бяха силно насълзени, с малки капчици в краищата.
- Добре ли си?
Момчето все още не можеше да получи отговор. Сякаш Ния бе изпаднала в транс, от който не можеше да излезе в този момент. Тогава, той си спомни сутринта, когато се прибра в стаята си. Тогава Ния го гледаше отново с тези празни очи, с които го наблюдаваше в момента. Лицето и изглеждаше изпито и още по-бледо, отколкото преди малко. С едно леко движение, Дъст премина с ръка по брадичката на момичето и повдигна главата и така, за да може очите им да се срещнат.
- Какво ти става, мамка му?! Сутринта, отново изглеждаше така. Добре ли си?!
В гласът му се четеше лекото притеснение, което изпитваше в момента.