Димна завеса

First topic message reminder :

Както се досещате, това е учебния кабинет, ако може така да се нарече на убийците. Интересното е, че стаята е почти празна, но в същото време има всичко нужно за тренировки. Просто е скрито. Учители са Франсоа Миньон и Блъд. Преди да навлезе в професията Франсоа е бил любовник на заможни дами, както и ненадминат мошеник. Той е мистериозен, висок и привлекателен. Самият той осъзнава красотата си и я използва умело, за да получи това, което иска, но никога не задълбочава отношенията си с представителките на нежният пол.
Блъд е просто прозвище, но никой не знае истинското й име. Всички я наричат така. Тя е типичният асасин - безшумна, незабелязана и никога не пропуска целта си. И въпреки това не се стреми да превърне учениците си в безчувствени машини. Надарена е с търпение  и въпреки това тези които я слушат успяват другите.. едва ли... Обича леките закачки , но и държи на моралните ценности. Перфектният учител, за разлика от Миньон, който често си прави каквото си иска.


Франсоа Миньон


Блъд

За миг от вечността, очите ми се застопориха във времето, изцъклени, сухи, като мъртви. В следващият момент живителна сила почти бе блъсната в организма ми и те възвърнаха трепета си. Устата ми се отвори и пое дълбоко въздух, като току що събудил се от кома или нещо подобно, което кара налягането ти да нарасне.
-Какво ти става, мамка му?! Сутринта, отново изглеждаше така. Добре ли си?!
Въпреки отношенията ни, които бяха доста неясни, но все пак някак близки, в мозъкът ми изщрака идеята за самосъхранение. От онези, които те карат да не споделяш какво те терзае дори на майка си, любимият си или най-добрият си приятел. Дори да давах уклончиви отговори на въпросите, които ме заливаха, те бяха само част от беглата представа за истината. До някъде предизвикани от недоверие, до някъде от притеснение, че самата не разбирах, до някъде от нежелание да занимаваш тези, които са ти скъпи със собствените си проблеми. Трудно е да споделиш личното си пространство с някой, особено ако то е толкова неясно. Наречете ме песимист, но си бях такава и едва ли щях да се променя.
-Добре съм, добре съм. - повтарях докато се изправях и седнах към него, без реално да го поглеждам.
-Да бе. Не съм толкова глупав, колкото изглеждам.
-Не съм казала, че си.
-Тогава?
-Просто не можах да спя цяла нощ.
-Аз също, но не ме виждаш в това състояние.
-Имах лоши сънища, те ми се отразиха. Сега и с тези отрови, дойде ми в повече. - оправдавах се, като използвах истината като основа, върху която да градя, без да я разкривам цялата.
Така винаги е най-добре. Кажи част от нея, колкото да задоволи любопитството на отсрещния и премълчи най-важните факти, така че да не изпадне в трескава параноя, че нещо наистина опасно се случва с теб.
-Ще се оправя. Не се притеснявай за мен.

Наивен. С това определение всеки можеше да нарече красивият русокоско, който в момента с цялото си сърце повярва на съквартирантката си. Но, не можеше човек да се съмнява в него. Това му бе в природата. Да вярва безвъзвратно на всеки, който му подхвърли малка частичка от явната истина.

- Ще се оправя. Не се притеснявай за мен.
Лесно беше да го кажеш...нали? Особено на човек, на който знаеш, че му пука за теб.
Ако всъщност бе толкова незагрижен за Ния, колкото се правеше понякога, Дъст изобщо нямаше да бъде тук. Обаче, причината бе точно обратната. Той се интересуваше както от нея, така и от нейното обучение и бъдеще. Точно за това дръзна да рискува и да и покаже тъй забранените неща за нея. Дали любовта му към нея го подтикваше да и вярва толкова безвъзвратно, единствено той знаеше. Но начина по който подходи, ясно даваше знаци, че в момента не го интересува нищо друго, освен състоянието на момичето, което стоеше пред него.

- Сигурна ли си? - попита я той отново, надявайки се, че ще получи евентуална покана да я занесе на ръце до стаята и.
- Да, стига вече.
- Ама...аз, само да помогна.
- Помогна ми достатъчно, благодаря.
Чи изгуби леко желанието си да продължи разговора, след този отговор. Дори, наведе виновно глава, но успя да задържи погледа си само няколко секунди забит в земята, след което отново изправи глава. Погледна към Ния, повдигна въпросително вежди и отвори уста, но още преди да е изрекъл и думичка, младежа приведе погледа си леко надолу и прилепи устни една до друга без да казва и думичка.
Двамата постояха така, може би няколко минути без да си казват нищо. Накрая Дъст реши да поеме първата крачка, като подхвана неловко нова тема, която почти се свързваше със сегашното състояние на Ния.

- Ако искаш, може да отидем при Нора, за да ни каже как си...

Дъст звучеше доста несигурно в думите си. Отстрани изглеждаше все едно се страхува да каже каквото и да е било в този момент, за да не си навлече неприятности, настъпвайки котката по опашката...

-Ако искаш, може да отидем при Нора, за да ни каже как си...
-Не! - почти не изкрещях.
Не исках никакви лекари, никакви медикаменти, билки или подобни боклуци, с които най-вероятно щеше да ме натъпче лечителката, уж за мое добро. Че щеше да бъде, щеше, но само като се сетех и ми се повдигаше. Вярвах, че няма нищо, с което не можеш да се справиш, нищо, което не можеш да преживееш и лекарствата само щяха да подчертаят слабостта ти. Вярно е, че аз самата онзи ден превързах Чи, но това беше друго. Не ставаше въпрос за мен. Може би когато някой приятел е ранен в мен щуква механизма да му помогна, но що се отнася до собственото ми тяло, предпочитах да стискам зъби и да търпя, докато само не реши, че е готово да зарасне и да продължи напред.
-Но тя...
-Не искам. Моля те! Не ме карай на сила. Просто трябва да си почина малко.
-Дали ще е достатъчно?
-Достатъчно ще е.
-От къде знаеш?
И тук дойде въпросът. Наистина от къде? От както се озовах тук, не веднъж се раздирах, режех или подобни и всичко изчезваше в рамките на ден, дори по-малко. Не беше нормално. Останалите организми не действаха по толкова забързан метод, но моя го правеше. Защо и как, нямам представа. Можех да се осланям само на завършващите резултати.
-Просто знам. Заведи ме в стаята. Единственото, което искам от теб е да ми донесеш малко храна. Не искам хората да ме гледат така.
Личеше си от километри, че не е съгласен с мен, че ако зависи от него, ще ме грабне и ще ме заведе в кабинета за основен преглед. За което вътрешно му благодарях. Не можеше да е толкова добър актьор. Реално бе разтревожен. Но аз не желаех това, не исках да се притеснява. Но освен всичко, също така знаеше, че с мен не може да се спори, нито да се излезе на глава. Веднъж наумя ли си нещо, го довършвах до край и нищо или никой не можеше да промени мнението ми.
И ето, че осъзнал този факт, Дъст ме вдигна на ръце, макар че можех да се движа...бегло и ме понесе към изхода на залата. Щях да проклинам дълго време този ден, но такива са приумиците на съдбата. Не знаеш с какво ще те изненадат, за жалост лошо. В този момент си казах, че най-отвратителното нещо е да се чувстваш безпомощен и зависим от другите. Дори това да е приятелска помощ, пак не ми се нравеше. Не исках да съм такава, не бях и ето, че все пак се наложи да прибегна до неговото съдействие. Обещах си, че ще си го позволявам колкото може по-рядко. Дори от това да зависеше животът ми, никога нямаше да сломя глава, никога нямаше да се предам. Щях да блъскам и крещя, да дера и тропам. Да удрям тази ужасна съдба, докато не й писна и не падне под краката ми. Докато не я сломя така, че да не завися от нея. Да не определя съществуването ми, да не се гаври със същността ми. Трябваше да бъда победител, да бъда всичко онова, което можеше да сломи този покварен свят и той да ти се подчини. Трябваше да пребъда....

Какво имаме до тук? Силно раздразнена синекоса убийца, която е готова да пренебрегне умората и физическата си отпадналост и да разпори корема на този, който й се води най-добър приятел. Изчезнала перната жена, отбори, които....ще стигнем и до тук, и един префърцунен лидер с доста съмнителна титла, която нямам ни най-малка представа кой му е дал.
Та да започнем от начало.
Когато Арманд се изправи пред всички, честно казано не се учудих. Но имаше нещо, едно усещане, тъй като го познавах добре, което не ми даваше мира и ме жегваше под капачката. Докато бръщолевеше повече отколкото е нужно, бях свила пръсти и съвсем тихо си шепнех "Не ме споменавай, не ме споменавай, не ме споменавай..."
-Ния ще се присъединиш ли?
По дяволите. Знаех си. Просто не може да си затваря устата. Може би трябва да я зашия. Току виж спре да бълва глупости. 
Едно е да се покриеш докато никой не те гледа и да се изнижеш по терлици, или просто да си замълчиш и да оставих потока от талпата да те подведе незабелязано, друго е когато всички погледи са вперени в теб в очакване. Ако приема си навличам допълнителни затруднения от които нямам нужда и досадни обиколки в компанията на пълни олигофрени, ако откажа излизам страхливец. Не съм страхлива мамка му, просто не ми се занимава. И защо този смотан блондин си въобразява, че щом обичам да убивам, ще пожелая да се впусна във всяко едно приключение, защото може да е забавно? Забавно? Ха! По-забавно ще е да събирам камъчета и да целя случайни минувачи с тях, отколкото това. Най-вече защото ще го правя сама, а няма да се съобразявам със заповеди и шефове. 
Но още преди да отговоря бях изпреварена от....да не повярваш (ирония) Рен, която не само, че доброволно реши да вземе участие в тази измислица, ами и отиде.....да не повярваш пак, при Дъст. Каква изненада само! Равносилна като в пустинята да вали сняг. 
Към тях се присъединиха още някакви индивиди, които честно казано изобщо не ме засягаха и ако не бяха косите им в бледо тинест цвят, дори нямаше да забележа. Но ето, че остана въпроса с мен. Картие ме подканваше с един от онези негови погледи и явно нямаше измъкване. С неохота поех към тях и подминах съквартиранта си и новата му придобивка. Не избрах неговия отбор защото, ще ме извинявате, но по мое скромно мнение, Чи изобщо не ставаше за предводител, визирайки няколкото опасни случая в които сме попадали, и второ, защото не исках да се забърквам в любовната плетеница, от която така или иначе ме боляха нервните окончания. Затова предпочетох този на Блъд, рискувайки да бъда сексуално тормозена не само от нея, но и от Франки и Арми, единия от които искаше да си напъха хуя в утробата ми, а втория, вече го беше правил. Лол, каква идилия. А аз си мислех, че ще изпусна любовните триъгълници. Сама се нагнездих в такъв и то цял квадрат. Честито на победителите. 
За капак на всичко, към нас се присъедини и още някакъв куку, който се обозначаваше с краткото и съзвучно О. О, човек!О, О, О....колкото и да го повтарях нямаше да спре да ме напушва на смях. И човек с такова.....ъъъ...име, ще има наглостта да се държи като по-висш. О, моля ти се! Хахаха....
Както и да е! Когато с мистър руса фея, най-накрая останахме сами и се запътихме към сградата, вече можех да изкажа мнението си, а то се състоеше в една единствена дума:
-Кретен!
-Каквооо? Ти пък защо ми се сърдиш?
-Нужно ли беше?
-Мислех, че искаш.
-Ако исках сама щях да изляза напред.
-И защо не искаш?
-Досадно е.
-Свършено е вече.
-Ти ще свършиш съвсем скоро.
-Преносно...? - опита да се пошегува.
-Буквално!
Намуси се и прекрати разговора, за да не се скараме. Добро решение. Най-умното му за деня.
И що за отбор, за бога? Отбора на Психопатите - избухлива лезбийка с прекалено шарещи ръце, кокетен красавец, със странен говор, по-похотлив и от първата, лигав маг, който има скрита пристрастеност към умъртвяване на някакви хорица, нагъл, самовлюбен О и откачалка със срив в нервната система. Върха от където и да го погледнеш.
Най-накрая стигнахме до нашата зала. Другите още не бяха нахлули, което ни даваше достатъчно време за подготовка.
-Ами това? - повдигна Арманд една кирка пред мен, все едно е най-изящния меч и я развя във въздуха.
Отидох до него, грабнах я от ръката му и я хвърлих в другата посока.
-Какво ще правиш с нея, ще копаеш къртичи дупки ли?
-Само попитах. Не съм бил на поход до сега.
-Аз също.
-Е добре де, експерте. Какво ще ни е нужно според теб?
Огледах се и фиксирах няколко артикула, които смятах да вземем. Обикаляйки, грабвах всичко и му го подавах. 
-Въжета.
-Въжета! - повтаряше, сякаш да се убеди, че сме ги взели.
-Няколко калъфа кунаи.
-По колко са вътре?
Отворих един и ги преброих.
-По десет.
-Добре, кунай. Какво друго?
-Няколко дагера.
-Кол...
-Десет! - отвърнах раздразнено.
Отидох до бюрото на Блъд и отворих онзи шкаф с отровите и противоотровите. Този път бяха надписани и взех цялата аптечка.
-Това.
-Какво е?
-Повярвай ми не искаш да знаеш.
Останалото бяха принадлежности от първа необходимост - манерки с вода, торба с плодове за конете, малко зоб, храна, която взехме от бюфета, бинтове от Нора, спирт за дезинфекция, само за всеки случай. Натъпкахме всичко в няколко кожени калъфа, а оръжията щяхме да раздадем на останалите, като оставихме някои и за нас. Лично аз си имах саите, закачих и един чист кунай, два дагера и няколко отрови, които скатах в джоба си. Дрехи лично на мен не ми бяха нужни, колкото до другите те сами щяха да си ги вземат.
Когато най-накрая бяхме готови, напуснахме зданието и се отправихме обратно към пясъчника. Нека тършуването започне.

Тишината, която примамливо се носеше по коридорите едва наподобяваше мървилото, което струеше на талази от тежката здраво затворена врата. Девойката изпита натрапчивота усещане за дежавю и потрепващите й пръсти над дръжката започнаха конвулсивно да я докосват с връхчетата си. Единствения вариант това да спре беше дланта й да се отпусне върху металната повърхност и да спре да се чуди дали сама се е насадила на пачи яйца. Другия пък можеше да обмисли вариациите за желанието. Толкова трудно ли беше да си поиска екскурзия? Защо не? Няколко дни далече от всичко, всеки и само кеф, разлагане и удоволствия. Да, звучеше невъзможно. Те проблемите са като вродено състояние на зависимост. Две магнитчета, които за съжаление винаги са със срещуположни полюси.
Черната й коса се разпиля около лицето, когато Рен се опита да отблъсне всички ненужни мисли от съзнанието си, разклащайки глава. Шибаната усмивка се разля по устните й, ръката й здраво обхвана дръжката и единствената мисъл, която се прокрадна наподобяваше нещо средно между "Майната му" и "Време за купон". Може би беше точно така. Сега малко тренировка и претоварване на горкия й задник, а после можеше да си намери работа или кой знае, някой можеше изведнъж да поиска да умре и тя да е наблизо.
Врата се открехна пред лицето й и малко преди да я отвори с цялата й прелест, Рен завъртя очи, прошепна една ругатня и върна гадната усмивка, кяото не достигаше погледа й.

Миг на съмнение, миг на премисляне, миг на самооценка и бравата поддаде под натиска на красавицата. Тя се шмугна почти моментално в залата, но това, което видя пред погледа си буквално я накара да подскочи. Към нея летеше като куршум един кунай, насочил се право към слепоочието й. С едно бързо отместване на главата, острието профуча до ухото й, оставяйки звукова вълна, разпръсна косите и се заби в стената на коридора. Що за посрещане беше това?! Вярно, че преди малко се шегуваше за купона, с цялата доза ирония, която притежава, но нима наистина някой иска да я убие? И то точно тук?
Когато се обърна опитвайки да прикрие втрещението си от изненада, видя ухилената физиономия на учителя си, същият който виждаше всеки ден и всеки ден проклинаше съдбата, че ги е запознала и сплела пътищата им в един.
-Упппсссс....дезоле, сладур. Моя грешка.
-Франсоа, ти си идиот. - чу се зад него гласът на колежката му. -Ще убиеш ученичката си!
-Хайде да не говорим кой за малко да убие учениците си. Освен това, тя е добре. Нали, шери?
Добре! О, искаше да му разкъса хубавото лице, тогава определено щеше да се чувства на седмото небе. Но Райден бе майстор в замаскирането на емоциите си и поставяйки поредната изкуствена усмивка и отмятайки небрежно коси, заяви:
-Да бе, нищо ми няма. Нищо и никакъв си кунай. Не е като да ми откъсна ухото.
-Хаха, виждаш ли. Тя го приема по-добре от теб.
Този мъж бе пълен олигофрен, но толкова го обичахме точно такъв. Блъд въздъхна и реши да не се обажда повече, защото така или иначе нямаше да излезе на глава с него. Противното бе равносилно на това стадо бизони да минат през сградата и да я срутят. С други думи - невъзможно.
-Е, щом вече си тук, да почваме а? Понеделник е добър ден за тренировки. Дааа....много добър!
Нямаше никакво значение дали е понеделник, сряда или света петка, но да не спорим с мосю асасин.
-Ще почнем със загрявка. Искам да направиш петдесет обиколки тип совалка от единия до другия край на залата. Когато си готова ще продължим. Е...але!

/Дили, опиши обиколките както си искаш, после ще ги впуснем в една малка надпревара./

Изписаниете й вежди рязко изрисуваха остра дъга и заплашваха да направят малки и дълбоки бразди по челото й, ако се задържат още миг във въпросното състояние. Почти очакваше мъжа пред нея да вдигне ръка и с онова остаряло движение в кътката да я подкани да се размърда. Мисълта и особено въображението й, което го накипри в копринена риза с надилпена дантелена яка, я накара да повдигне неразбиращо рамене и без никакви предиловия да се заеме с поставената й задача. Ако някой не я познаваше можеше спокойно да я постави в образа на добра, хрисима, послушничка ученичка. Истинско щастие за всеки преподавател съпоставимо с ангелче. Е, привидно си беше точно такава реакция.
За останалата много малка част от населението на света работата направо насмърдяваше не както трябва. Това си крещеше и се дереше до кръв с цяло гърло, че подобно поведение е затишие пред грандиозна буря или просто нужното време, за да измъдри подходящ отговор.
Истината обаче беше, че докато тялото й разминваше възложеното разстояние и смянаше посоката си нищо подобно не се рееше в главицата й. Може би се появи мисълта, че ще има удобен момент да си покаже рогата, за да не заспи, умре или изперка от скука, но сега само работата стоеше на преден план. Единственото, което я отвличаше от изпълнението бяха няколкото погледи и цялостното очакване да не би нещо отново да залети към главата й. Как да имаш вяра на някой, който те замеря с предмети преди още да си влезнал през вратата?
С намалянето на бройките дължини скоростта й, която не пестеше през предходните й не намаля и тя почти се самопоздрави, че не се е юрнала през глава като идиотка и да пъшка накрая на полудъх.
Не беше кротичка, малка сладурана с огромно добродушно сурчице, но все пак си беше отличен ученик. Въпреки всичко някои неще от миналото си бяха плюс дори си го признаваше пред себе си.
Последните метри завърши със заковаване пред него и някак феминистки настроената му колешка. Тая жена можеше да опита да защити и камък от него. Имаше нужда при факта, че негово величесто можеше да вбеси и канара.
-Е, щом сме понеделник какво следва по график? - Явно беше, че нямаше никакво значение дали изобщо е ден или нощ, но щом си с някой най-добрата стратегия е да се потдадеш на лудостта му или ако твоята е твърде напориста и егоцентрична, поне да изимитираш неговата. За понеделник беше ясна програмата: замеряне с подръчни неща, тичане с цел протъркване на подовата настилка и какво?... Един бог и Франсоа само знаеха, като първото беше под съмнение.

Бягането е нещо, което напряга мускулатурата до краен предел, а иронията нешото, което освобождава мозъка до висини, непознати до сега . Да се гавриш със собствената си орис е възвишено майсторство, кукловодство от прекалено чисто естество и дори Рен не го умееше до перфектност. Но се усъвършенстваше с всеки изминал ден, нали?
Петдесетте обиколки свършиха, но това съвсем не беше края на упражнението. Разгрявката си е разгрявка. Скоростта е нещо напълно различно. Красавицата се беше поуморила малко, но това изобщо не засягаше Франсоа, който внимателно броеше обиколките й, без да пропусне нито една.
-Е, щом сме понеделник какво следва по график?
-Добре. До сега бяга за забавление. Време е да побягаш за живота си.
Рен не можа да разбере веднага какво значеха тези думи. Да бяга за живота си? Какво пък....Но точно тогава убиецът извади десет кунаи, незнайно от къде. По един застопорен на всеки пръст.
-Тръгвай! - извика силно той и повдигна ръце.
-По-добре го послушай момиче. - засмя се Блъд от стола си, на която въпреки всичко й беше изключително интересно. Или по-скоро й стана интересно, след като малкият й колега "полудя". Момичето все още не можеше да реагира адекватно когато чернокосият почна да изстрелва остриетата едно след друго. Всяко следващо се забиваше на пода все по-близко до нея. Ако не мръднеше след малко краката й щяха да бъдат продупчени, а след тях щеше да дойде ред и на цялото тяло. Първите пет куная вече бяха хвърлени, а докато хвърляше и останалите пет, на мястото на първите се появиха нови такива. Беше ясно, че цикълът ще продължи.

/Дили пиши как бягаш по продължението на цялата зала в опит да избягаш от кунаите. Не забравяй, че те се изстрелват доста бързо. Стигнеш ли до края на залата остави на мен да преценя дали си успяла да тичаш толкова бързо, че да се разминеш без наранявания/

О, по дяволите!
Това дори не бе близко до гадните, опасни, болезнени неща, на които болният му мозък можеше да я подложи. Беше на светлинни години и от тези, които вече беше виждала, доста отдавна. Но, ето тук идваше малката голяма подробност, но определено я хвана неподготвена. Първоначалната изненада беше грубо изместена от забиващите се все по-близо и по-близо до краката й кунаи. Трябваше ли да тича? Можеше ли да бъде достатъчно бърза, ако само се изместваше при всяко следващо парче метал? За сега те следваха точна и едва променяща се траектория и абсолютно равномерно темпо, но докога? Почти беше обедена, че в мига, когато тялото й се напасне по създадената схема всичко ще се обърне с главата надолу и ефекта нямаше особено да й се хареса. Ама никак!
Оставаше само беглата идея, че въпреки прословутия му професионализъм, някакво създаващо се между тях разстояние би могло да го забави или затрудни, или каквото и да бъло поне мъничко. По идея всеки метър е важен, но да кажем, че това важеше, когато се наброяваха над двайсетина примерно. Все тая - просто трябваше да направи нещо или вечерта щеше да кърпи дупки, по себе си.
С гръб или с лице? О, майната му!
Райден се обърна на пети, отнемайки миг от оставащото й време и пое по протежение на залата, като остави единственото натрапчивото чувство между плешките й да я насочва и води. Всеки път, когато настръхналата до болка кожа се свисава в ново конвулсвино трептене тя отскачаше на някаква посока, за която дори самата тя не беше обедена, миг по-рано. Идеята беше, че ако тялото й не даваше признаци предварително, че се готви за отместване в точно това направление, Задникът нямаше да има удобната възможност да я издебне в този момент и да стреля на мястото, към което тя щеше да пристъпи. Поне така звучеше идеята в главата й. Сега вече имаше чувство, че той е явновидец. Няколко преминаха толкова влудяващо близо, че... нямаше значение.
Всичките й сетива се бяха изобнали в стегната мрежа от инпулси и напрежение, чакащи най-малкия намек, че играта е свършила. Единственото отпуснатите й на серии мускули започваха болезнено да парят всеки път, когато отново се свиваха за отскок или превъртане в жалък опит да измегне все по-близките и точни атаки.
Най-вероятно искаше да я пробва, но толкова изглеждаше сякаш й връща. Извънредни занимания, а? Мамка му! Обзалагаше се, че предпочита да е някъде другаде и да върши, каквито там противни неща си правеше в свободното време, но не! Рен няколко пъти си призна, че в подобен момент тя щеше да бъде много по-доректна в опитите си да накълца някой. Може би ралика в отговорността или в принципите, а защо не й в сдържаността? Точно сега нямаше значение.
Стената се доближаваше към нея и разделянето на вниманието й между отпред и отзад не се вписваше добре в стратегията. Стъпка след стъпка края на маршрута й наближаваше и само откъслечни хрумвания мамираха път към мислите й. Нямаше начин да смени рязко посоката и да започне да тича успоредно по стената, а към него още по-малко.
Тялото й се завъртя, отново около оста си, секунда преди един кунай да профучи покрай лицето й. Отново!
Тя се взираше в него и погледите им едва се намираха през черните коси, които отчасти закриваха лицата им. Иронично, но доста си приличаха точно в този момент. Сега оставаше въпроса дали щом адреналина стигне по тялото й ще се разпръснат мънички усещания на болка или беше успяла? Дали? Почти се надяваше нещо да я заболи, то дори и само мускулатурата, защото в противен случай арсенала й от злъчни изказвания и пиперливи думи щеше да намери път навън. Грозна, но много отпускаща картинка.

Едно острие - избегнато. Второ острие - избегнато. Трето острие - прескочено. Един по един малките ножчета летяха насам натам, но все устремени към една единствена цел - ходилата на Райден. Тя се мяташе, падаше, ставаше, свиваше и обръщаше. Гледайки я от страни ти приличаше на разярен тигър в клетка, мятащ се на всички посоки. Забавна гледка. Забавна за Миньон. И въпреки всичко, той беше напълно сериозен и нямаше да се поколебае да я прониже. За него учениците му бяха родени победители. Ако някой не победи не заслужава да му бъде ученик.
Едва ли в момента момичето мислеше за това. Единствената й цел бе да оцелее тази тренировка. А дали ще оцелее следващите? Никой не може да каже при методите на асасините. Но все пак продължаваше да тича колкото силите и физиката й позволяваха, да се върти на пети, за да избегне някой кунай или да сменя рязко траекторията си. Умората вече се четеше по лицето й. Когато най-накрая стигна до стената се намери приклещена. Обърна се, а в очите й се четеше страх. Да, даже и тя изпитваше страх, макар и дълбоко скрит. Видя дирята от кунаи, която се бе образувала по следите й миг преди да съзре върха на един изключително бързо летящ към нея. Инстинктивно затвори клепачи вярваща, че това е краят. Острието се заби. Разнесе се тъп звук. След това още едно и още едно. На красавицата й се стори, че й прималява. Опитваше се да усети болката, течащата кръв, но колкото и да я търсеше не я намираше. Отвори очи и учудено се огледа. Нямаше нито една прободна рана. Но не можеше да се движи. Чак тогава видя, че кунаите са се забили в ръкавите под лактите, над рамената, на кръста и няколко по краищата на панталона. Цялата беше обвита от стомана, като някой цирков артист, по който са хвърляли ножове с превързани очи. Това до някъде я успокои, но само до някъде. Ами ако червеноокия беше решила да ги хвърли само няколко милиметра по-наляво или по-надясно? Тогава нямаше даже да може да мисли защото щеше да е мъртва.
Блъд стана от мястото си и отиде до момичето. Измъкна едно по едно оръжията като я гледаше в лицето и й се усмихваше многозначително.
-Казах ти, че е луд.
Тя събра всички като се обърна и светкавично ги изстреля към колегата си. Той ги хващаше във въздуха и ги прибираше един след друг. Нито един не го нарани или подмина. Тези просто не бяха хора.
Рен беше свободна от този така интересен захват и вече можеше да се движи нормално.
-Добре се справи. Да продължаваме....
-Оу, оу. Дай на момичето време да си отдъхне. Не виждаш ли, че я стресира?
Убиецът погледна девойката и май му се стори, че забеляза умора и неразбиране. Да, може би трябваше да й даде почивка. Все пак той не търсеше роботи. Победители да, но знаеше, че за да си перфектен се иска ако не друго, то търпение. Смекчи малко тонът си и перифразира думите си.
-Шери.....искаш ли да продължим?
Блъд, която вече беше до него го потупа силно по гърба.
-Това е моето момче. Гордея се с теб! - подиграваше му се тя.

/Получаваш Скорост Iво ниво. Ловкост - 7, Воля - 5, Опит-6/

Ама, разбира се, че щяха да продължат! Кое беше наред? Кладата или замерянето с камъни? О, не! Заравянето до мравуняк с отровни червеникави насекоми, докато ти обилно си облят с медноподобна субстанция. Определено беше това.
Погледа й обходи двмата, които продължаваха да се закачат и почти наподобяваха подрастващата друпа в детската градина. Някъде между най-малките и онази, които вече можеха самички да отиват до тоалетната. Само оставаше учителят да подръпне червеноката жена по алените кичури и картинката щеше да си струва замерянето с ножове.
-Хубаво... Да продължаваме. С какво? - Гласът и едва даловимо се покачи с една октава докато натърваше на въпроса си с цел да подчертае, че въпреки всичко не смяташе да се мята с главата надолу през отворения прозорец, за да му се докаже. О, тя щеше да се хвърли и без друго, но не за да му играе по свирката - определено не.
-Обаче - ръцете й намериха малките равни и чисти отвори по дрехите й и провряха пръст пред разрязаната материя - Май трябва да знам дали ще ми трябват резервни дрехи за тренировките. Нямам против да тренираме докато дрехите ми се разпадат на гърба ми, но все някой ще ме смъмри, ако реша после да се разкатавам по бельо из коридорите.
-Едва ли ще се стигне до там?! - отговорът получи от колежката му, която започваше да изглежда все по-развеселена и присмеха в очите й блестеше с адски вманиачена искрица.
-Аха, обзалагам се. Та какво сега?
Въпрос за един милион. Сега оставаше да не се окаже, че ще й струва точно толкова. Изписано престорената й усмивка се смекчи и оформи малка предизвикателна вълна в устните й, която директно казваша: "Пробвай ме! Няма да ти се дам!".

-Ето, видя ли, че иска да продължи. - доволно кимна Франсоа. Само така, моето момиче , си мислеше той, удовлетворен от факта, че ученичката му не се отказва, а напротив - въпреки стреса и умората реши да дава напред. Но все пак не можеше да отклони напълно вниманието си и от това. Трябваше да е сляп, за да не види изтощението й. Защо пък да не я научи да медитира? Ще й дойде добре, ще отпусне тялото и душата й, а и е едно добро продължение на тренировъчния ден.
- Медитацията е състояние на релаксация - започна да обяснява той - и вътрешна концентрация върху обект или мисъл, или състояние на осъзнаване. Медитацията изисква обръщане на вниманието навътре, оттеглянето му от външния свят. Сред ползите от медитацията е постигането на по-добра концентрация, здраве, както и по-високо ниво на съзнанието. Медитацията е практическо средство за разпознаване на своя потенциал за постигане на Просветление. Медитацията означава "да пребиваваш без усилие в това, което е". На всяко ниво асасинството използва за това различни средства, които могат да бъдат обединени в два аспекта- успокояване на ума и дълбоко прозрение.
Миньон се отдалечи и сега беше негов ред да седне на един от столовете.
-Разбра ли за какво ти говоря? Медитацията е в голямата си част правилно дишане и правилна стойка. Невероятно звучи, но съвременния човек не знае как да диша правилно. Стойката, която трябва да заемеш е така наречената Лотос. Сядаш, затваряш очи и почваш да потъваш в себе си.
Лесно на звучене, но дали същото важеше на практика. Въпреки, че това не бе поредното физическо упражнение, имаше своята логика и своят смисъл, стига да си достатъчно мисловно отворен, че да го разбереш.

/Рен опиши опита си и нека той бъде успешен. Този път няма да решавам аз/

Нямаше подходящо сравнение, с което да опишем или наподобим изненадата, недоверието и дори отчасти облекчението, които я заляха на серии от топли и студени вълни. Разнообразието от мисли и емоции до толкова разбърка действията й, че чернокоската се изсипа тежко на пода, още на мястото, на което бе застанала и почти наседна стелещата се до дупето й катранена опашка. Странната картинка на дребното момиче, което загъваше в правилната поза колене си и застопоряваше стъпалата си с дрижение подобни на връзването, което владея моряците, само по себе си изискваше добро вледеене на медитация и самоконтрол, за да не прихнеш.
Щом трудоемката задача да се настани правилно и дупето й да не се изръбва на твърдата настилка приключи остана единствено същината на поставената й задача. О, звучеше толквоа лесно доката очите й не се затвориха под спускащите се леко клепачи. Бърканицата от хиляди, дори милиони дребни детайли, които тялото й засичаше от околната среда и пресъздаваше в мисли и инстинкти я присикаха с тежестта на обема си. Толкова години старание да усещаш, чуваш, забелязваш, дори помирисваш и предчувстваш всичко покрай теб, за да се наложи в един момент да изхвърлиш, задключиш или може би притъпиш до безчувственост до болка настоената си сетивност. Всичко щеше да бъде прекрасно, ако имаше малко копче някъде на тилка, което щеше да дърпа шалтера и всичко да се стопира за миг почивка. Проблема беше, че рядко съществуваше миг или секунда покой, за да се наложи наличието на подобен прекъсвач. Ирония! Отново...
Възвухът в дробовете й сам по себе си натоварваше съзнанието й с информация за влага, температура или аромати. Самото съществуване се свеждаше до мисли за колния свят. Къде обаче стояха в тази идилия мислити и усещанията за това в нас? Дали всичко, което заожикаляше всеки от тях караше съзнателното умъртвяване на чувсвителността им отвътре?
Мускулите, един по един, се разпуснаха наподобявайки развръзване на здраво обтегната верига, която за разпръскваше като редица домино. Тялото приемаше усещането за лекото, при която дори скелетната структора се освободаваше от напрежението, което съзнателно си налагахме с всяко поемане на въздух. Дъхът й се носеше тих и равномерен, а ритъма редуваше дълбоки и плитки поемания, които хармоничко доставяха на тялото й мозъка й точно толкова, колкото бе необходимо в този един миг и нищо повече. Лесната част от задушаващо трудната задача, с главна цел да се пребориш със самия себе си, докато всъщност търсиш хармония и баланс.
Хауса в главата й съпоставен с постигнатото телесно състояние само караше цялата й сетивност да тръпти до болка. Трябваше ли да се бори със собствените си мисли? Да ги притисне в съзнанието си с жалки и беполезни опити да разсее наличието им? Отговорът, който се промъкна сред множеството въпроси бе почти толкова невероятен, колкото изобщо факта, че се опитваше да стори подобно нещо.
Момичето спря всякакви опити да анализира, да търси, дори да чувства нещата около и вътре в себе си. Останаха само малките усещания за милиони неща преминаващи и изчезващи в съананието й. Бяха ли там? Съществуваше ли нещо освен усещането сякаш шумолееща вода се прозежда пред нея? В началото изпълващия я звук се отлагаше и заглъхваше оставяйки място на празнина, която едновренно я изпълваше и не съществуваше. Как може нищото и тишината да съществуват и да те изпълват, когато всъчщнист самото им наличие е липса на нещо на всичко. Отново оначи тишина, онзи натрапчив момент, който значеше и всичко и нищо. Може би някъде там трябваше да бъде и нейната празнина, в което нямаше болка, съвест, човечност, скръб и агония. Нямаше нищо... Съществуваше ли нещо освен тя самата или дали изобщо оставаше нещо от нея? Къде? Тук?!
Секунди, минути, часове, може би бяха изминали дни или миг. очите й внимателно се отвориха и сякаш някой беше премил цялото й тяло, съзнание, душа, ако такова нещо съществуваше. Едва проясняващият се поглед търсеше нещо, за което да се залови и да й покаже, че все пак се беше върнала. Или тъкмо си беше тръгнала и отново избягала - от тишината, от себе си, от място където няма нищо освен празнина.

Да потънеш в себе си - най-опасното и предизвикателно умение. Не, не са нужни никакви физически данни. Без ръкопашен бой, без себедоказване, без пот и труд. Но да се изправиш пред самия себе си, пред самата ти душа...нима това не е по-плашещо от която и да е опасност, дори и от смъртната? Да приемеш това което си, с всичките си несъвършенства и кусури и най-вече - да умееш да живееш с характера си, знаейки, че няма как да го промениш. Ако успееш да направиш това, то тогава си благословен до края на дните ти. Райден знаеше своите слабости, познаваше ги до последната, но някак си съумяваше да ги приема въпреки всичко. Тя не се плашеше от същността си и в това отношение бе късметлийка, за разлика от много други. Затова и нямаше проблем да потъне в тази бездна на съзнанието с лекота. Тя се отвори сама за нея, посрещна я с прегръдка и усмивка, а после я изпрати по живо, по здраво, до следващия път.
Когато отвори очи, първата й реакция бе да се огледа. Разбира се, търсеше нещо познато, нещо, за което да се улови. Погледа й блуждаеше в пространството, леко навлажнен, сякаш се събуждаше от дълга дрямка. Но вместо учителя си, очите й съзряха колежката му, която стоеше на един стол и я наблюдаваше.
-Минаха два часа. На Франсоа му писна да те чака. Как беше пътешествието?
Момичето веднага разбра какво има предвид.
-Успокояващо.
-Радвам се да го чуя.
-И все пак как може онзи глупак да си тръгне? Това не е ли непрофесионално?
-Професионализма е сложна за него дума, приема я по собствени стандарти.
-Искаш да кажеш, че е мързел, нали?
-Хахаха, може да го наречеш и така. Но не бива да му се сърдим.
-Защо пък?
-Защото е най-добрия.
-По-добър и от теб?
Червенокосата се усмихна някак меланхолично.
-Не си го чувала от мен, но да. Дори и от мен. Но с малко...
Блъд се изправи от мястото си и тръгна към девойката, която веднъж доближили я, скочи на крака.
-Хайде. Да се разходим.
-Да се разходим?
-Да. От кога просто не си се разхождала?
-Това е загуба на време.
-А ти имаш доста свободно такова. А и не съм казала, че само ще се разхождаме.
Усмивката на убийцата бе толкова заканителна, криеше толкова много под повърхността, че нямаше как да не събуди любопитството на Рен. Не й трябваха повече причини. Това изражение бе напълно достатъчно, затова след няколко секунди, мръдна краката си и я последва.

/Дили, пиши на улиците на горния град. Може и да проведеш някакъв разговор. Получаваш Медитация - Интелект-6, Опит-5/

Новият ден даваше нови предпоставки за нови приключения. От тези, за които младите копнееха с цялата жар на кръвта си, а старите разказваха с блага усмивка на внуците си под формата на приказки за лека нощ. Новият ден бе изпълнен с аромат на кедър и пясък, бе изпълнен със задушен въздух и броеница от часове за уплътняване. Градът вече бе започнал нормалния си ход, търгашите скитаха из улиците в опит да пробутат някоя развалена стока на безобиден чужденец, сергиите бяха изпънати, десетки гласове се разнасяха из пространството, всеки предлагащ различни артикули. Конските копита тракаха по калдъръма, фереджета се вееха на лекия вятър, камили се прекарваха по главните пътища за продан или размяна, някой окъснял пияница търсеше пътя за дома, млади момичета носеха стомни с вода на главите си от близкия кладенец, а кервани бяха следвани от дрипави малчугани, любопитни от съдържанието им. Някаква неписана мелодия се прокрадваше в околията с нюансите на пустинята. Мелодия, която те кара да си представиш конници, дюни и оазиси, кралски кобри и жилещи скорпиони, шпори и камшици, загар и подземни гробници. Всичко кипеше, колелата се въртяха по познатия за тази част от света начин и сякаш нищо не можеше да попречи на спокойствието в неспокойната сама по себе си държава.
В цялата тази картина един човек обаче се бе затворил и очите му виждаха света единствено през големите прозорци, чиито завеси сега бяха отворени. Червеното му манто бе хвърлено върху облегалката на съседния стол, а немирната му черна коса бе вързана в гладка опашка, за да не запарва скалпът му. Ежедневния непукизъм бе изчезнал от лицето му и изражението бе по-скоро сериозно, замислено над някакви лични сметки. С графитен молив той задраскваше цели редове на лист хартия и си мърмореше под носа:
-Рентата за земята платена! - ръката му премина през написаното и го отбеляза като свършено. -Поръчката за нови жребци изпратена! Носачи за доставка на кожени материали за оръжейни калъфи ескортирани! -графитът шареше по думите отмятайки ги една след друга. -Дългът на Чосър отпреди четири месеца изпълнен! Парите от Оар взети!
Свикнали сме да виждаме г-н Миньон най-вече във весело състояние, но този списък явно показваше, че животът му се върти в много повече аспекти от тези, които забелязваме на пръв поглед. И той имаше своите задължения, много по-големи като един от най-висшите членове на базата. Но всичко това ще трябва да почака, защото финансовата му и бизнес идилия бе прекъсната от неочаквано отваряне на вратата. Не смяташе, че някой от учениците му ще дойде толкова рано за тренировка и се оказа прав. При първото процеждане на чужд звук, той извърна червените си като кръв очи и видя как през прага минава мъж, който никога не бе виждал преди в живота си. Личеше си от километри, че не е тукашен. Доспехите, които носеше макар и в тази жега, сравнително бялата кожа, походката на войн от старите сказания. Всичко крещеше Илион. Но не само това забеляза асасина. Този непознат не беше обикновен гладиатор. Металът, от който беше направена бронята му блестеше дори тук на затъпената светлина. Мечът, поставен в стоманения предпазител доказваше само чрез дръжката си, че не е купен от тамошната ковачница. Погледът му, този пронизителен, проницателен остър поглед, като на човек, който притежава несметна власт и сила и още повече - иска да я разшири. Спокойния, уверен ход, все едно нищо не можеше да го сплаши или да му направи впечатление. Лъхаше на Легенда от всяка пора на тялото си. Франсоа нямаше как да не се зачуди какво прави такава особа на подобно място, далеч от дом и родина, но най-вече далеч от собствената си религия.
Любопитството му нямаше да чака дълго. Само след няколко секунди непознатият се спря пред масата и изгледа убиеца някак си достолепно и от високо. Дори по стойката му си личеше, че се смята за нещо повече. Много повече.
-Франсоа Миньон?
-Зависи кой пита!
-Аз питам!
-А ти си....?
Блондинът се усмихна със схлупени клепачи и съвсем леко се разсмя.
-Разбира се....колко нетактично от моя страна. Казвам се Гилгамеш!
При това име, червеноокия замръзна на място. Моливът се изплъзна между пръстите му и падна на масата. Не от страх, а от почуда. Просто не вярваше, не, беше му трудно да повярва. В главата му изникваха четени легенди, митове за този човек, рисувани образи, изобщо всички познати му фактори и спомени. И колкото повече го гледаше, толкова повече се убеждаваше, че не лъже. Той наистина бе същия Гилгамеш от сказанията.
-Изглеждате изненадан.
-Може да се каже!
Най-накрая съвзел се, Миньон разтърси глава и продължи.
-На какво дължа тази чест?
-Имам задача за вас.
-Задача? - повдигна едната си вежда красавецът.
-Точно така!
Войнът бръкна под бронята на гърдите си и извади от там плика с печата на Илионската кралица. Подаде го на асасина, който не се поколеба да го разгледа, дори да го подуши за всеки случай дали е напоен с отрова. Взе едно ножче за отваряне на пликове и сряза печата. Извади листа и почна да чете. Очите му шареха по редовете, като се местеха от едната страна на орбитата си до другата и обратно, присвити, проницателни и много внимателно следящи всяка дума. Не показваше никакви емоции, но вътрешно такива имаше. Когато най-после остави писмото да падне свободно на дървения плот, погледа му се рееше нейде пред него.
-Това е голяма длъжност.
-Искаш да кажеш, че те затруднява?
-Не! - сви злобно вежди чернокосия -Искам да кажа, че става въпрос за международен конфликт.
Боецът се подсмихна отново и отвърза от колана си една дебела кесия. хвърли я пред лицето на наемника и гордо, дори надменно заяви:
-Десет хиляди би трябвало да стигнат за услугите ти!
Франсоа заби червените си ириси в кожената торба.
-И трябва да изглежда, че сте го направили вие?
-Именно! Ще бъде ли проблем?
-Не знам....
-Мислех, че Франсоа Миньон, убиецът на убийците е безкористен. Явно съм се заблуждавал.
-И аз мислех, че Богът на Войната е мъртъв, но се оказа, че съм се лъгал.
-Това друже е друг въпрос, който не те засяга. Нали така работите вие? Получавате купища пари и изпълнявате каквото ви се каже? Или се бъркам?
Погледите на двамата мъже, всеки съвършен в професията и направлението си се срещнаха и между тях прехвърчаха искри. За сега се замерваха само с думи, кои от кои по-ловки и подмолни, но знаеха, че ако някой не отстъпи нещата щяха коренно да се променят. Миньон изпъна гръб и се облегна, приемащ този компромис.
-Направи ги четиринадесет хиляди и имаме сделка.
-Не се пазариш лесно. Е, добре....
Още две последваха първата и сега на масата имаше три кожени торби, които направо се пукаха по шевовете от жълтици. Но за подобна работа никой не мисли за скъперничество. А и славата и професионализма на Миньон са такива, че не работи за жълти стотинки. Или можеш да си го позволиш или си отиваш с наведена глава. Най-известния гладиатор в историята на света никога, повтарям никога не излизаше с наведена глава.
-Договорено ли е?
-Смятай го за направено.
Гилгамеш кимна и се извърна без да каже нищо повече. Работата му тук приключи. Преди да отвори вратата, Франсоа го спря още веднъж.
-И все пак.....как успя да се върнеш към живот?
-Всеки прави жертви в името на съдбата си!
И си тръгна. Остави след себе си привкуса на една друга, величествена цивилизация, която винаги и занапред щеше да води земята по съвършенство.
Асасина прибра парите в чекмеджето на масата и заключи два пъти. Изведнъж го озари една мисъл, която не само помрачи настроението му, но дори го доведе до уплах.
"Искам извънредни занимания. Всякакви и колкото може повече. Тренировки, работа, задачи и всичко, за което се сетите и може да сме си от полза взаимно. Да ме бутнете в списъка в главата си в челните места за такива екскурзии и експедиции." Сърцето му се сви. Мамка му, беше обещал. Но можеше ли да й повери нещо толкова важно, толкова значимо? Корнор не бе като пустините. Тамошните варвари не разполагаха с магия, но бяха здрави копелета. А тя бе само новак! Щеше ли да се справи? Щеше ли....

Сякаш коридора кънтеше след стъпките й и създаваше музика носена от всяка нейна крачка в тишината. Мислите й се бяха прояснили и изпразнили от съдържание, както каменните стени, покрай които сега преминаваше. Тялото й неусетно стигна до търсеното помещение и вратата се отвори пред лицето й без да се замисли или поспре преди това. Май беше време да си върне всички качества, от които си беше дала "почивка" известно време. Можеше на бая хора да покаже какво е решителност и как да си вдигнат мързеливите задници и да сторят нещо за себе си. Поне това смяташе да направи точно сега. Пък да става каквото ще? Точно така! Майната му!
Очите й знаеха какво да търсят и нямаше да е лъжа, ако признаеше, че очакваше да го няма и да стои с часове на пода чакайки от мъртъв писмо. Можеше да е почти изнена, че го видя седнал зад бюрото си и зачетен в нещо, което прибра в едно чекмедже. Беше я чул. О, и глух щеше да я чуе и то от киломентри в бурна нощ насред градски празник. Просто дори не направи намек, че я е забелязал, а стоеше умислен над нещо и очите му шареха под гъстите мигли на леко слуснатите му клепачи.
Рен престъпи в стаята и се отправи право към бюрото му, когато лице му се вдигна към нея и нещо премина като сянка по съвсем отпуснатото и нормалното му изражение. Какво ставаше? Не, нямаше значение.
-Добро утро!
Тя пристъпи бюрото и застана точно пред него, докато изражението му преминава в нещо повече приличащо на изненадано и развеселено. Явно беше решил, че е намислила нещо. Прав си беше!
-Добро утро, шери!
Той явно щеше да продължи с нещо, защото в очите му отново проблесна онази искра, която Рен така добре познаваше от личен опит, но чернокоската го изпревари.
-Трябва да поговорим?
-Да?
-Има нещо, което искам да ти дам.
Без да изчака подобаващ отговор тя постави грижливо намотаното острие, което лежеше закрито под нежния, почти колкото стомната, плат.
-Доста дълго време мислех, какво да го правя. Не ми даде сърце да го прадам, а да стои под леглото ми или в чантата ми не е достойно за него. Лоша ръка да го върти също. Смятам, че от всички, които познавам само на теб мога да го дам.
Зъбите и се забиха в долната й устна, за да не продължи с нещо друго, което би било излишно или ненужно, или пък твърде лично. Това вече беше достатъчно лично.
-И се надявам, адски се надявам, да го пазиш.
Последвалата усмивка можеше да бъде обещаваща и нищо неказваща. Студена и сърдечна. Язвителна и искрена. Безчувствена и обичлива. Беше нейната усмивка, която казваше винаги това, което другия най-добре можеше да види - в себе си. Сега оставаше той да развие плата и да се оглада в очите й. Дано оценеше колко много можеше да значи това и за двама им. За нея определено.

Естествено, за вълка си мисли, а той в кошарата. Сякаш появата й бе знак от съдбата, че трябва да й повери задачата, да й се довери на самата нея. Все още не смяташе, че е готова. Глупости, разбира се, че не беше. А дали не я подценяваше прекалено много? Може би точно от това имаше нужда. Една наистина опасна мисия, за да разбере, че в живота не всичко е лесно както тя си мисли. И все пак....
-И се надявам, адски се надявам, да го пазиш.
Думите й го върнаха в настоящето и погледа му премина по плата, изучавайки го. Почти бе сигурен какво има отдолу, по открояващата се форма, но все пак хвана крайчеца с пръсти и го отметна. Оръжието определено беше превъзходно. Нужен му бе един бегъл поглед, за да го прецени. Достойнствата му, недостатъците, всичко. Хареса му. Наистина му хареса, но по-учуден бе не от самия подарък, а от това, от кого идва. В цялата база, Франсоа знаеше, че няма да получи нищо, дори една топла, искрена усмивка от двама души. Единият бе Ния, която съвсем спокойно го бе удряла с метална тръба по главата без да й мигне окото, а в другия момент танцуваше с него. Това момиче го побъркваше с постоянните смени на настроенията си и никога не знаеше какво да очаква от нея. А другия стоеше в момента пред него и сякаш си позволяваше дори малко да разчупи маската, която си бе създала. За първи път откакто я познаваше виждаше и една друга Рен, а когато я видя, толкова невинна в същността си, сърце не му даде да се подиграе. Нямаше я самодоволната усмивка, иронията в тембъра или движенията. Бе сериозен за първи път пред нея.
-Рен аз....
-Знаех си, не го искаш....
Девойката понечи да грабне дагера, но ръката на учителя й я изпревари и го докопа пръв. Взе го и го придърпа рязко и бързо към себе си.
-Не, искам го!
Тази реакция безспорно я учуди. Не очакваше чак такова нещо. Но дори тя усети лека топлина в организма си, че все пак не бе отритната и по всичко си личеше, че не го приема заради изгодата. Та сигурно имаше купища такива и то по-хубави. Но все пак сякаш го прие присърце.
-Благодаря ти. Много е хубав.
Момичето ококори очи. Той току що да не би да й благодари? Не, слухът не я мамеше. Наистина бе изрекъл думата Благодаря! Е, сега можеше да заяви, че е виждала всичко.
-Ще го пазя обещавам.
В този момент Миньон взе своето решение. Точния човек за този поход стоеше тук и сега. Имаше много по-добри и опитни, но той щеше да изпрати точно нея. Защото си го бе заслужила. Не с този нож, а с цялото си старание. Но не искаше да й казва все още. Преди това трябваше да пробва нещо. Поредната тренировка...не. Да, тренировка, но не поредната. А една от най-важните. Кога за последно бе прилагал този метод на някого? Не помнеше, беше отдавна. Но тя може би, само може би щеше да се справи.
Мъжът стана от столът си и заобиколи бюрото заставайки точно до нея. Посегна към панталона й, но преди Райден да се отдръпне по инстинкт, той придърпа двете ками закачени на колана й и й ги подаде. С едно движение на пръстите изпрати сноп енергия към завесите и те паднаха пред високия прозорец, така че в залата настана пълна тъмнина. Чу се дрънчене на вериги и Рен успя да види как от тавана се спускат две метални плочки с дървен кръг по средата, които висяха на тях. Започнаха да се въртят около нея като винаги заставаха от двете й противоположни страни.
-Плочките са дървени само по средата. Искам да ги уцелиш и двете едновременно. Те ще се въртят все по-бързо затова не чакай. Не ползвай очите си, осланяй се на другите сетива. Не използвай магия.
Плоскостите се  завъртяха, като почти не издаваха звук – само леко свистене и подрънкване на вериги. Това щеше да е едно от най-трудните неща, които девойката щеше да се опита да покори. Ако успееше, то бе сигурно, че е правилния избор. Ако ли не....тогава може и развоя на ситуацията да се промени в друга насока.

/Дили, знаеш, опит. Резултата на мен./

Дали шокът имаше вкус? Изненадата можеше ли да бъде почувствана по кожата? Неочакваното ухаеше ли тръпчиво? Нима това имаше значение, когато всичко в нея беше низ от емоции и чувства, а те пулсираха, трептяха и туптяха по цялото й тяло. Толкова неща тровеха непоколебимата й преценка, че секундите, които имаше нужда, за да осъзнае случилитете се преди броени мигове неща, я понесоха в спомени. Някога беше правила нещо много подобно. Много, много всъщност почти същото. Разликата, че тогава нещата летяха към нея и единствената й мисъл и инстинкт беше да оживее. Е, много, много различно.
И все пак тази мисъл й припомни. Не начин, не стредставата, не нагласата или уменията. Припомни й, че няма право да губи, че няма право да се предаде, да се страхува, да се отказва и да сгреши. Тежки уроци за едно дете. Може би беше време да отметне детството, което тези дни се опитваше да си компенсира. Нямаше как да го върне сега. Можеше само да се възползва от загубеното. Щеше. Тънката до съвършенство граница между чувствата и хладнината на необходимото и съвестта беше ръба, по който балансираше с изкустността на въжеиграч. Нейната игра на живот и смърт. Любимата й игра.
Усмивката отново се начерта сякаш под четката на худжник върху нежните й устни. Обрамчените й с гъсти и среднощно черни мигли очи се притвориха под тежестта на спускащите се клепачи. Красивите й очи нямаха място в тази игра. Не...
Тялото й постепенно се отпусна докато всеки сантиметър потръпваше дори от едва доловимия за сетивата повей на въздуха. Всяко движение носеше своята информация - като усет, като звук, като наситеност на даден аромат. Много повече от просто картина, която често обягваше на лъжливостта на зрението. Този номер можеше да се получи само, когато всички се слееха и работеха заедно доставяйки не толквоа на мозъка й, колкото на инстинкта й нужната информация. Имаше ръка, която не пропуска! Това струваше животи, много повече, понякога струваше всичко. Няма голяма физическа сила, нямаше издражливостта на мъж, въпреки, че имаше повече дух, отколкото много хора могат да мечтаят. Тя не се предаваше и сега трябваше да докаже на себе си, че е повече отколкото всички виждат. Много повече.
Лекотата, с която ръката й пипаше се носеше по захвата на камите и танцуваше между дланта и кожената дръжка. Трепрящи под върховете пръстите й оръжията сякаш имаха пулс и живот в желанието си да намерят целта.
Оставаше само празнотата, която гонеше всеки страх и предпазливост. Тя не допускаше съмнение. Не почиташе колебанието. Все има състояние, в което е себе си и приема действителноста без да отрича себе си в нея. Едновремнно с това можеше да поне всички неща, които ще стори независимо дали някой или никой ще бъде съдник на греховете му. Това беше начина на Рен да не бъде роб нито на себе си на нито на света, който я заобикаляше. Така беше господар на всичко тоава. Дори за миг, в който беше повече от плът, красиво лице и силен характер. Това беше нейния начин да бъде лотус. Малкото красиво цвете, което израства сред тинята и никъде другаде цвета му не може да блести с нежната си ослепитена красота. Защото фините му листенца вземаха най-доброто от заобикалящата го тъмнина и я превъщаха в светлина.
Напълно погълната от усезаемостта в нея Рен заглуши всичко. Нищо нямаше значение - нито тя, нито мишената. Нежните косъмчета по кожата й настръхваше, когато движението на вятъра милваше кожата й. Звънът на металните вериги кънтеше в мислите й създавайки картини, движещи се и реални. Вътрешното зрение не грешеше. Никога. Безпогрешен рисунак на незримата дейстителност. Най-трудната задача беше да съставиш и задържиш мост между това явление на сетивния талант и телесната пластика. Един миг разминаване и пропуска би бил отчайващо голям. Само миг.
Мирисът на дървото, звъна на веригире, ехото на течението, тръпнещото предчувствие между плешките й. Ръцете й захвърлиха светкавично двете остриета напред и назад. Ако беше избрала двете странички посоки? Нямаше да е по-лесно. Двети й ръце бяха тренирани да са еднакви. Нито десничарка, нито левичарка, но все пка беше родена едно от двете. Лявата й, основна ръка мяташе назад, за да компенсира забавянето и неудобството от лошата позиция, докато дясната получи по-леката задача да покори предната мишена. Знаеше, че когато извърши действието си мишени бяха там. Знаеше го! Дали обаче бе успяла? Чу ли издрънчаването на метал по земята, което щеше да означаша сигурна загуба? Не се подценяваше толкова, но имаше момента, че всеки греши. Безгрешни хора няма, но има съвършени, които грешат безбожно рядко. Нейната цел...
Дали бяха се забили заедно, ако изобщо го бяха направили? Бе ли оцелила центъра?
Не от страх или съмнение задържа очите си затворени. Просто бе трудно да се измъкнеш от насладата на собствената си душа. Отскубна се от транса си и потърси резултата с очи...

Много обичам звука от летящо оръжие. Лекото свистене, което се получава от сцеплението с въздуха, пресъздава мъркащи звуци за ушните тъпанчета. Нагряващото се поне минимално желязо, най-често въртящо се около себе си, на допир е като разтопен мед. А острия звън като в камбана, когато си улучил целта ти.....невероятно. Звуците, създадени от оръжия са много и все различни. Носят собствен пръстов отпечатък, който не винаги пасва идеално на този на собственика си. Но ако собственика е избрал подходящото острие, то тогава те ще се слеят едно в друго, ще се препокрият и ще станат идентични. В това отношение, младата ученичка имаше късмет и усет за набор от оръжия. Всяко едно, с което разполагаше бе избирано с много внимание, време и страст. Страстта към метала....тя е по-голяма дори към диаманта, към сапфира или към планинския кристал.
Втората точка са ръцете. Те трябва да са ловки, пипкави, гъвкави. Всеки пръст трябва да умее да се пречупва на различни посоки, без да се скърши. Самата средна част на дланта трябва да се лее като вълна, а кожата трябва да усеща и различава разнообразните допири на природата. Нито един метал не е еднакъв с предишния. Всички са различни и един истински убиец трябва да умее да забелязва разликата.
Третото са сетивата. Тези на девойката бяха сравнително изострени. Имаше какво още да се желае, но бяха на добро ниво и затова не й изиграха лоша шега. Беше съсредоточена, отдадена на повея на вятъра, разчиташе на шестото си чувство, вътрешното си Аз, третото око. А резултата...
Камите изсвистяха. Лявата се заби точно в дървото отзад. Явно наистина бе по-опитната й ръка. Дясната удари металния ръб около дървената част и отхвръкна. Размина се на косъм.
-Добър опит! - чу се гласът на Миньон, който се наведе, за да вземе оръжието и тръгна към нея да й го подаде.
В това време тя вече изтръгваше другата от дървесината.
-Трябва да поработиш с дясната ръка. Отново! Не използвай разума за изчисление на траекторията. Осланяй се на инстинкта. Медитация и концентрация, на това вече съм те учил. Подхода ти да усетиш плочките беше правилен. Целта е ясна. Давай.
Плочките пак се завъртяха, този път по-бързо отпреди. Мъжът се облегна на стената и зачака. Имаше големи очаквания в този момент и само се надяваше да не се лъже в преценката си. Беше заложил доста силна карта на това момиче и ако тя не изиграеше своите правилно, то щеше да потъне в ямата.

/Добро начало. Втори опит./

Някои определени чувства са силен афродизиак. Някои в частност гнева и по-точно самопорицанието в най-чистата си форма вършеха чудеса. Когато нещата са на ръба, когато победата е толкова близо, че чак можеше да я вкусиш и помиришеш. Е, тогава болеше наситено гадно. Защото направо изяждаше от вътре горката душа, която се бе размина на миг от успеха и сякаш сабственото его на потърпевшия гниеше отвътре. Това се случваше с по-несебелюбивите и някак по-слабохарактерните. За другите беше чиста доза гориво, която ги нахъсваше до краен предел и подтискаше дори желанието да дишат. беше пожизненоважно от най-първичните и необходимите процеси в тялото. Тръпката бе по-прелъстителна от сладострастието и по-възбуждаща от милувката на устните. Вид наркотик, от който нямаше начин да се измъкнеш. Все пак той живееше в теб, с теб.
- Добре било! Трябваше да е страхотно!
Мъмренето под нос не й помагаше да се справи с изплуването от ямата или да се противопостави с потъването в нея. Тая нямаше да я бъде. Никакъв шанс!
Окопитването си беше чиста проба талант и или се раждаш с възможността да превключваш бързо и да си стрела в кризистна ситуация или, ама ставаш посредствен убиец на любовниците на някакви богати копелета дето жените им са ги надушили. Гнус и половина.
По-високата скрокост имаше своите плюсове и можеше да се поспори дали не са повече от мисусите. Звука от поклащането бе по-отчетлив, по-ясен и кожата й потрепваше сякаш можеше да усети плочите да я докосват и да се трият в нея. Сега щеше да пробва нещо по-несигурно, нещо по-първично и вродено. Вътрешното зрение се тренираше, беше въпрос на часове и дни болки, мъки и неуспех. Само, че точно сега тя го изключи и притъпи всички картини, които евентуално мозъка й щеше да рисува в съзнанието й. Отпусна и се и се остави единствено да чувства. Без да чертае схеми, без да се опитва да си представя евентуално какво би видяла. Прозрението, че няма нужда от това я застигна почти в мига, когато реши, че ще се възползва от разликата в бързината на ръцете й.
Отпусна се като готовноста едва се процеждаше през нея. Остави се да почувства както себе си така и отриетата в ръцете й, и въртящите се на веригите плочи. Всичко беше толкова свързано в осезаниета й, че границите се размиха и преди да успее да се накара да мисли или да обмисля тя действа. Нещо я подтикна, ч еточно в този един кратък и мимолет миг е момента. тялото й нашепваше, дланите я сърбяха и всеки нерв в нея говореша, че трябва да бъде сега. Дали го чу? Дали го почувства? Дали вкуси инстинкта да действа? Сякаш беше всичко това и нищо едновременно. Дори не усети кога ръцете и се извиха и избраха движение хоризонтално от раменете й. Знаеше точно колко ще отнеме на метала да просече въздуха, за всяка ръка и за двете и поотделно. Не го мислеше - знаеше го. И просто действа. Дори не беше осъзнала, че очите й стояха отворени и се взираха в пространството. Само, че този инстинкт не можеше да й поскаже дали бе успяла. Нямаше голямо значение точно сега. Сякаш можеше да го почувства. Беше невероярно. Дали нещо й бе изиграло лоша шега? довери ли се твърде сляпо на себе си? Да вярваш в себе си никога не беше непразно, но дали беше ползотворно? практичната й старна се гърчеше в агония доката себелюбивата триумфираше. Сега се надяваше да е успяла и да зарадва и двете враждуващи части.

Нека ви разкажа малко за личностите на света. Той познава много хора, разнообразни, колоритни, цветни или мрачни. Всеки със своята скъпоценна идентичност. Всеки със своя характер, със своите проблеми, трепети, мечти....
Хората се разделят на три основни типажа.
Първи типаж: Неудачници!
Това са хората, които колкото и да искат светло бъдеще просто не го получават. Дали им липсва талант и късмет, дали съдбата ги е жигосала с нещастие или просто са мързеливи и не им се работи, те винаги остават в нечия сянка. Те са бездомниците, пияниците, които се влачат по улиците, дребните джебчии, робите. Утайката на обществото, тези, които не могат да излязат от калта, колкото и да се опитват.
Втори типаж: Родените Велики!
Такива познаваме много. От всеки народ, от всяка държава можем да дадем примери, но списъка ще стане прекалено дълъг, за да ги изброявам поименно. Те са тези, които са родени победители. Писано е в кръговрата на времето още при първият им поет дъх. Винаги ще се справят с каквото и да се захванат, колкото и трудно, колкото и тежко да е, в крайна сметка излизат от ситуацията с гордо вдигната глава, а един ден, рано или късно се сдобиват с това, което са заслужили - почести, слава, власт, сила, богатство, каквото и да е.
Трети типаж: Ставащите Велики!
Те са тези, които не са родени под щастлива звезда, но съдържат достатъчно талант. С усърдна работа, с пот на челото те достигат до нивото на горните, по-трудно, отнема повече време, но все пак постигат това, за което са се борили. При тях основна е волята.
Райден спадаше към третия вид. Не бе родена кралица, нито могъща магьосница, но имаше много воля, много търпение и порив за победа. Носеше го в душата си. Не се отказваше, нито за миг идеята за поражение не преминаваше през главата. Не сломяваше чело пред никой и нищо и някой ден, сигурна съм, щеше да се превърне в ключова фигура в историята на света. Нужно бе само време. Нищо друго. Време и старание.
Не само аз виждах това. Мъжът облегнат на стената също го съзираше. Съмнението все повече избледняваше, а на негово място се появяваше привкуса на приключението.
Остриетата излетяха от ръцете й. Чу се тъп звук. Когато зашари с очи видя как плочките си висяха свободно, а камите бяха безпогрешно забити в дървото.
Реакцията на Франсоа беше минимална. Той просто повдигна брадичката си.
-Продължаваме. Сега ще наблегнеш и на силата си.
От тавана се спуснаха още две плочки. Станаха четири. Първите две се въртяха както преди, а новите – в обратната посока. Имаше само един момент, в който плочките се припокриваха една зад друга от двете страни на ученичката.
-Искам да уцелиш мишените както преди, но само когато се припокрият за да ги нанижеш две по две. Трябва да използваш повече сила. Пак без да гледаш. Започваме.
Плочките се завъртяха даже по-бързо от последния път. Чуваше се ритмичното свистене и лекото тракане на вериги.

/Ново предизвикателство, нов опит./

Нещата просто не ставаха така, нали? Ти успяваш и симфонична музика засвирва докато друпа хора ти тикат цветя в ръцете и горещо те аплодират. Хмх, не, не стават така. По скоро нещо подобно: ти успяваш и група чакали ти гризат от успеха или от нищото се изсипва камара пръст и камъни, които ти неизменно трябва да покориш с нов успех. Ако имаш "щастието" да си карък то всеки следващ път "планината" щеше да бъде по-голяма, по-трудна и евентуално населявана от хищни зверове. Евентуално... Може и да се разминеш само с това.
Сега момичето стоеше насред стаята изправена или по-точно заобиколена от ново предизвикателство. Повечето хора приемаха това като нова трудност в живота им и нещо, което трябва да покорят. Рен за разлика от повечето го виждаше като удоволствие, на което е наложително да се наслади изцяло. Разликата беше, че при първия случай го имаше съмнението за успех и това разяждаше индивида и волята му, а във втория всичко се опираше до време и правилата на играта бяха да се надяваш часовника да не тиктака твърде дълго. Тик-так!
Самоиронията е чудесен начин да отречеш как потъваш до уши в тинята или да покажеш как си обеден, че свеж вятър брули през лицето ти и върха на планината е близо, а твоя насмех е само върху пътя който сам си извървял. Девойката обаче го ползваше като способ да отпусне напрежението и да се мотивира все повече да не се излага сякаш е проходила преди минути и сега някой трябва да й помага за пеленките. Как пък не.
Единственото улеснение в случая беше, че малко или много не биваше да се старае или чуди как да ги закове заедно. Ясно можеше да визира единственият момент, в който звука от вериги за един влудяващо кратък промеждутък се сливаха. После ехото се отдръпваше в различни посоки и кашата от усещания отново създаваше буламач в главата й. С това темпо на вслушване във всепоглъщащия шум можеше да изперка по-бързо от предвиденото. Неминуемо по-качествено поне. И целият проблем беше в това, че проклетите плоскости бяха дебели и беше нужно да го направи силно, рязко и без капчица колебание, но... Как така се получава, че винаги има "но" и от него най-гадничко боли глава? Та имаше я подробността, че щом веднъж прободеше предната линия, ако не успееше да ковне моментално и задната те щяха да се разминат. Можеше направо да го види в главата си със гаден злобничък смях за фон. Кинжалите политат - до тук добре. Забиват се в предните и точно в този момент те не пробиват дървото достатъчно, само забавят въртенето на предната линия и задната, с нормалното си темпо, отпрашва насмешливо нанякъде. Смръзяваше я яд, като си го помислеше. Още малко щеше да предположи, че ще им поникнат крачета и ще изчезнат в нищото. Можеха ли?
Райден разтърси глава, като отметна няколко немирни кичура коса от лицето си и изгони всякаква несигурност и колебание от мислите си. Можеше да го оцели, доказа, че може. Само, че сега щеше да има нужда от повече време, един миг повече, но повече, за да заходи към мятането. Всяко наличи на повече сила и ряз носеше необходимост тялото да се подготви, аколкото и кратка да бе една дълго тренира подготовка, все пак я имаше. Трябваше да предвиди колко по-рано да метне. Колко точно щеше да отнеме на остриетата да стигнат? Колко сила и инерция щеше да заложи, за да усили удара и забърза летежа? Това беше изкуство от много талант, труд, ум, пресметливос, сетивност и дух. Да си убиеш си беше най-трудното изкуство. То съчетаваше по-малко от всички останали. Малко или много те бяха творци.
Момичето се напрегна, движението в рамената й напомняше бушуването на морките вълни секунди преди да се разбият в крайбрежната ивица. Пръстите й се отпускаха и затягата върху лежащите в ръцете й съкровища. Всичко в нея чакаше момента, в който нещото в нея ще изкрещи, че "Сега, сега е момента". Осланяше се на себе си. Вярваше в това. Всичко, което можеше да се предви бе протекло през главата й и сега бе останало само да го използва - в правилния миг.
Тик-так! Туп-туп-туп...
Металът полетя, а след него станаха мускулите и сухожилията по ръцете й, които се разпускаха и свиваха поемайки останалото след изхвърлянето. Мозъкът й нашепваше, че невроните са си свършили работата. Това нямаше как да не го успее. Ръцете й приемаха командата милисекунди след подаването й. Но дали бяха точните секунди? Съмнението не бепе най-присъщото й нещо, но тръпката от резултата беше? Предусещането, адреналина, тупота на сърцето бясно в гърдите й напора да го заглуши, за да се загуби неоткриваема в мрака. Сладкия начин, по който усата се пълнеше с течност в предвкусване на желаното. Беше си чиста проба маниакалност, зависимост. от успеха, от тръпката, от предледването на желното. Да гонитбата бе дала желания резултата или плячката още шаваше на върха на пръстите й?

Камите се забиха, но само в първите плочки, не и в задните, защото удариха метала. Франсоа наклони глава и погледна укорително към ученичката си.
-Закъсня с милисекунди. Това е защото звукът не се движи мигновено и свистенето се чува малко по-късно. Както предишния път – усети духа на дървото. Когато се припокриват е по силен. Трябва да не мислиш за наученото. То става част от теб и ти го забравяш като информация. То става инстинкт, нес па?
Плочите се завъртяха бясно, като образуваха центрофужен вятър около тялото на асасинката. Косата й се разля на всички посоки, като тъмни вълни, открояващи се на мрака, като змии на медуза ако щеш. Изглеждаше някак си потайно и красиво в същото време. Оръжията отново се намираха в ръцете й, а те се подготвяха за следващият опит. Нищо не идваше даром на този свят и това не трябваше да отчайва Рен. Знаеше го много добро и не трябваше да приема неуспеха за провал. Това бе едва половината изминат път. А веднъж стигнеш ли средата, края е само въпрос на време. С такова тя разполагаше, никой не я пришпорваше, никой не я тикаше към стръмния склон, тя сама трябваше да стигне до него. Имаше някакъв опияняващ нюанс в цялата тази борба на човек срещу метал и дори Миньон си позволи да запали цигара - нещо, което правеше крайно рядко, предизвикан от голямо раздразнение или бурно удоволствие. Повода беше втория. Той наистина се наслаждаваше на движенията на хубавицата, изпиваше ги с очи, но не като мъж, а като майстор, като виртуоз, който следи чиракът си дали поне малко наподобява съвършенството му. Да, такива наченки имаше и то никак бегли. Напасваха си почти идеално, и на червеноокия много му се искаше да види "Ле гранд финале". Защо? Защото бе убеден, че следващият опит ще е точно такъв. Грандиозният, благополучен финал. Усещаше го с всички пори на кожата си.

/Рен, последен опит./

-Мамка му, да ме правят на циркаджия някакви дръвченца. Тая няма да я бъде. Ама никак!
Да си се надъхваш със самоненавист, която лесно да пренасочиш към друга изкупителна жертва беше по-добрия план от самосъжалението. Точно сега това беше и единствения работещ план.
Чернокосата красавица предприе почти отчайващото и единствено решение в този момент: да послуша точно какво й бе казал учителя. Добрите стари времена на добро дете, а? Тя се размекваше! Време беше да се стегне - метафорично.
Тялото й се напасваше в правилната стойка, като поемаше всеки призив, който заобикалящата я среда му отправеше. Всеко движение можеше да се почувства като ответно на околните. Всичко, което се случваше около нея се пренасяше в темпото на тялотот й и съзнанието й. Затворен кръг в който всичко се сливаше и измъкване нямаше. напасване какво ритъма на сърцето често се синхронизираше съсъ звука от стрелките на стенен часовник. Влудяващо еднакво и всепоглъщащо усещане.
Малката асаинка се остави са почувства всичко, остави се въздуха в стаята да я усети, за да я допусне към себе си. Сякаш нещата около нея имаха свой дъх, пулс, ритъм, дори тези, които стояха стоически неподвижни. Сякаш собствения й живот се приглужаваше, за да се съедини с безжиснеността на стаята. Само, че нещата около нея имаха живот. Движението беше живот. Само по себе си.
Този път атаката й нямаше смисъл, нямаше логика - имаше само причина. Тя го усети. За практичната й натура, която намираше във себе си начин да повиши шанса да оцелее това беше немислима простотия. За усещанията в нея беше единственото правилно нещо. Защо й беше отнело толкова загубено време да осъзнае, че както не вярва на околните толкова силно трябваше да вярва на себе си. Не на мислите си, не логиката и професионализма. Трябваше да вярва в себе си по онзи начин, който надхвърляше думи и понятия. Онова чисто довери във възможностите, които самата ти душа носи някъде там, дълбоко.
Губеше й се момента, когато тялото й предприе действие. Нямаше спомен за мига, в който кинжалите летяха. Това не беше нещо, за което да мислиш и да си спомняш. Обмисляше целта, знаеше начина, траекторията, мускулите, които ще са й нужни за изпълнението. Само, че няма как да мислиш инстинкта. Това е механизъм в теб, който просто се задейства. В нейния случай беше спусък, който тя успя да натисне. И надяваше се да улучи целта. Усещаше остриетата, като част от самата нея, както плоскостите като част от въздуха, който вдишваше. В мига, когато матала трябваше да разцепи дървесината тя изпусна неподозирано задържаното дихание. Всичко в нея се отпусна като спокойно море след буря. Сега беше момента да се види отломките посипани по водата.

Франсоа успокои погледа си. Опъна от цигарата си, едва едва се усмихна и я загаси в пепелника на масата. Камите бяха забити този път и в двете двойки плочи. Те спряха да се въртят и се прибраха в таван, ей така, както се и появиха. А Миньон, той бе доволен. Много доволен. Малката успя да го изненада подобаващо и вече не се съмняваше, че ще се справи със задачата. А като се сети за нея, беше време да й обясни нещата.
-Рен, ела тук.
Тя се приближи и мъжът я постави да седне на стола до масата. Погледът му се видоизмени, стана сериозен, дори леко потаен, мускулите му се втвърдиха, стойката му се изправи. Личеше си, че това няма да е поредния небрежен разговор. Премина няколко пъти през нея като се чудеше как да подходи, а момичето не го изпускаше от поглед с острите си вежди и се чудеше какво го е прихванало отново.
-Виж...ъххх....искаше да участваш в нещо по-голямо, нес па?
-Какво имаш предвид?
-Мисия!
При тази дума зениците на девойката се разшириха. Адреналинът скочи вероломно в главата й, почти щеше да я заболи ако не бе от възбуда вместо от страх или грозяща опасност.
-Да!
-Имам една за теб.
-Наистина ли? - почти не подскочи убийцата.
-Да, но....не се радвай толкова, сил ву пле. Това не ти е поредния урок на закрито. Ситуацията е сложна и доста объркана.
Той отиде до чекмеджето, което бе заключил и го отвори. От там извади писмото от Гориоен Елестар и една прикачена към него снимка.
-Става въпрос за дипломатическа елиминация.
-Моля?
-От Илион ни поръчаха покушение над Лорд Хемиш, втори съветник на кралят Кейн Ди Клиф, владетеля на Корнор. Запозната ли си с него?
-Само съм го чувала. Но защо...
-Не! Това не те интересува. Помниш, едно от асасинските правила. Защо и поради каква причина не е важно. Важното в случая е, че трябва да го убием и трябва да изглежда така все едно го е направил илионец. Задачата не е лесна и те съветвам добре да си помислиш. По принцип я възложиха на мен, но.....ти обещах, а аз изпълнявам обещанията си.
-С колко време разполагам?
-Малко. Ако приемеш тръгваш тази вечер. Мисли сега и отговаряй сега. Ако се справиш ще ти бъде платено. Шест хиляди....
-Шест....хиляди.... - повтори като хипнотизирана девойката, но не толкова парите я блазняха в момента, отколкото предизвикателството.
Та нали това искаше, за това се бореше. Но дали щеше да приеме зависеше само и единствено от нея. В момента никой не можеше да вземе това решение вместо нея.
-Е...какво ще бъде?

/От тренировката получаваш Опит - 10. Сила -6, Ловкост -8, Интелект -7/