Димна завеса

First topic message reminder :

Както се досещате, това е учебния кабинет, ако може така да се нарече на убийците. Интересното е, че стаята е почти празна, но в същото време има всичко нужно за тренировки. Просто е скрито. Учители са Франсоа Миньон и Блъд. Преди да навлезе в професията Франсоа е бил любовник на заможни дами, както и ненадминат мошеник. Той е мистериозен, висок и привлекателен. Самият той осъзнава красотата си и я използва умело, за да получи това, което иска, но никога не задълбочава отношенията си с представителките на нежният пол.
Блъд е просто прозвище, но никой не знае истинското й име. Всички я наричат така. Тя е типичният асасин - безшумна, незабелязана и никога не пропуска целта си. И въпреки това не се стреми да превърне учениците си в безчувствени машини. Надарена е с търпение  и въпреки това тези които я слушат успяват другите.. едва ли... Обича леките закачки , но и държи на моралните ценности. Перфектният учител, за разлика от Миньон, който често си прави каквото си иска.


Франсоа Миньон


Блъд

Човека си го биваше в примамливите предложения и само оставаше да кажа: "Моля те, разфасовай ми лицето" и тя щеше направо да го коронова в крал на неоткажимите подкани.
Погледа й трескаво се движеше между тялото му, едва на дъх разстояние и стоманения блясък между пръстите й, който шептеше да пробие й да пусне кръв. Каква симфония! Пръстите й преместиха дръшката и дланта й легна внимателно около кожената подвързия. Острието надвисваше над пода като ледена висълка, която всеки момент можеше да падне и да се разпръсне на парчета.
Тишина, очакване, усмивка, поглед.
Райден се отпусне и изпъна тялото си, едва достигащо раменете на мъжа пред нея. Тежестта й се прехвърли бавно и равномерно на дясната страна на тялото й и изнесе леви крак назад. Можеше да види в очите му как я преценя и претегля, сякаш е парче месо на везна в уличен пазар. Следеше движенията й така, както момичето попиваше реакциите му и се опитваше да намери пролуката, която да излъже.
Дясната й ръка чертаеше кръгове с кинжала, карайки го да изглежда жив в нетърпеливо очакване. Беше красиво, тънко и нежно острие. Дръжката му наподобяваше два полумесеца, които в други обстоятелства трябваше да легна на гърдите й, присържайки го в мирна и безопасна вертикална позиция. Остието бе бебело едва колкото котрето й, но нека това не лъже никого за щетите, които можеше да нанесе. В подходящата ръка, разбира се.
Тялото й се изстреля, като стрела напускаща опънатите тетива и времето забави ход продиктувано от адреналина бушуващ в нея. Ръката й се надигна и тя можеше да се закълне, че той е готов да парира във всеки приклет момент и в лош развой на ситуацията да я пречупи на две. Беше дяволски забавно.
Един миг, само един. Кинжалът излетя от ръката й уловен от лявата й стистнат в хвата й. Дясната й длан легна на гърдите му, придавайки тежестта на тялото, колкото и малка да беше., и натисна дабавяйки още малко сила.
Острието в основната й ръка профуча към целта си. Дали я бе видял? Знаеше ли, че е левичарка? Това имаше ли значение?
Един дъх, един миг. И два погледа един в друг. Как се молеше поне да го удраска.
По дяволите, момиче! Стегни се и спри да се подценяваш. - Мислте й чертаеха целта, но дали?

Целта бе ясна. Изпълнението що-годе добро за аматьор. Но колкото и да не искаше да се подценява, пред нея не седеше някой уличен плъх. Това бе Франсоа Миньон и нямаше човек на този свят, който да се заблуждава, че го превъзхожда в изкуството на наемните убийци. Може би само Чосър и Блъд можеха да се конкурират с него. За останалите бе невъзможно. Но нали точно за това е тук, за да ги научи, да им предаде знанията си и те да ги усвоят поне до колкото могат, за да станат поне годни последователи и професионалисти. Въпреки нестандартните му методи, от неговите кадри всички излизаха достатъчно подготвени за външният свят и занаята на мокрите поръчки. Караше те често да го мразиш, дали нарочно или неволно, но също така без изобщо да се усетиш, те мотивираше и ти успяваш да откриеш, да научиш неща за себе си, за които даже не си подозирал, че притежаваш.
Но да се върнем към опита на Рен. Въпреки добрата преценка и почти правилна позиция на тяло и замах, мъжът със странният акцент, извади много бързо ръка от джоба си и отби нейната без наличие на оръжие. Просто парира ръката й в участъкът на китката и я измести настрани, така че острието промуши въздуха, но не и гръдният му кош. От издърпването му напред, даже дамата девойка направи няколко излишни стъпки, губейки стабилността и равновесието си. Първи опит неуспешен. Да видим дали ще е така и с втория.
-Отново, мон ами. Движенията ти бяха толкова прозрачни. Не успя да ме залъжеш дори и за миг. Старай се да не ги показваш още преди да си ги извършила. Наблегни на момента на изненадата. Але, чоп чоп, нямаме цял ден. - подкани я той и пак зачака, мушкайки повторно длан в джоба си. Харесваше му тази ученичка. Бе разпиляна, напълно неосъзната, но имаше хъс, който е напълно задължителен за един асасин. Бе като глина в ръцете на майстор. Ако я оформи и шлифова, можеше да се превърне в шедьовър.

/Продължаваме по същия начин/

- Схванах, схванах. Няма друг като теб. И слава богу. - Последното го смънка несъзнателно и веднага се поруга за това, но беше късно да му го изкрещи в лицето и да му достави удоволствие. Трябваше да се стегне и да даде повече от себе си или щяха да стоят не целия ден, а цялата седмица. Тръпки я побиха.
Той изглеждаше сякаш излзиа на среднощна разходка, за да дръпне някой фас в близка градинка. оставаше само да запозне да си подсвирква и това щеше да я довърши. Като да те халосат в тила с ковашки чук.
Момичето разтръска глава наляво-надясно повече, за да прогони излишните мисли и да се съсредоточи. Прехвърли кинжала в лявата си ръка без да си играе вече излишни игри. Ако номера мине - добре. Да го пробваш два пъти обаче си беше смешно и жалко.
Идеята, която се породи в главата й изглеждаше нелепа, но нищо не губеше да опита освен натъртен задник и падане в очите на преподавателя си. Да, нищо не губеше.
Райден застана на пръсти и мигновено скъси растоянието помежду им на едва няколко сантиметра. Завъртайки се около оста на десния си крак ритника й трябваше да бъде достатъчно висок да достигне лицето ми. Левият й крак полетя към него със скоростта, с която всяко движение изглеждаше накъсано. И пропусна. Крака й подмина лицето му последван от лявата й ръка прикрита зад него и насочваща се към сърцето му.
Така могаше да я хване за глезена и да я размята, бършейки пода с нея. Или щеше да оцели или...
Рискуваше и дано проклетника не беше разбрал достатъчно бързо или поне да имаше шанса да се приближи една стъпчица по-близо до гърдите му. Дано...

Райден се доближи по-близо до сърцето му, но пак не успя да го прониже. Ръката й бе хваната и този път стоеше като закована пред него, само на сантиметър от дрехата му. Той я избута в обратна позиция.
-По-добре, но не достатъчно. Бавна си. Срещу някой клошар, до сега да си му пронизала органите. Но ако е някой по-опитен? Не оставяй нищо на случайността. Преценявай ситуацията, мисли. Не се впускай само в безмозъчни, първични инстинкти. Използвай мозъкът си. Виж кога е най-подходящият момент за атака. Кога противникът ти е най-уязвим. Винаги има такива моменти, даже да очаква нападение. Забелязвай къде е слабата му страна и я използвай срещу него.
Франсоа отново се изправи, но този път не прибра ръцете си. малката задобряваше, схващаше бързо, затова реши, че е по-умно да е нащрек. Все пак не искаше да се лиши с живота си, макар че, едва ли щеше да се стигне до там.
-Отново. - провикна се той и Рен успя да улови сериозността в тона му за първи път, откакто го бе срещнала вчера на търгът. Показател за това, че я признаваше. Не като равноправна, но все пак я признаваше.

Времето се точеше като карамелизирала се захар навивана на дървена клечица.
Изучаваше го по начина, по който се гледа едва потръпващото насекомо забодено на дъската за дисекция. Следеше всяко мигване, което той благоволеше да направи и отбелязваше дори малките трепвания и помръдвания на тялото му. Човек колкото и да се опитва нямаше да се превърне в гранитна статуя и да застане бездиханен и съвършено неподвижен и като едно живо същество дори той трябваше да смъква гарда. Поне мъничко. Нямаше да става алчна и да иска да се обърна с гръб и да се надупи,за да й е по-удобно да го изрита с все сила. Просто знаеше, че един определен миг той ще трепне, ще извърти поглед, ще мигне секунда по-дълго. Знаеше, че е така, както знаеше, че утре слънцето ще изгрее или че има звезди на небето и водата е мокра. Знаеше и чакаше докато момента настъпи. левия й крак нервно потропваше по земята създавайки вбесяващо повтарящ се ритъм, който се забиваше в главата като нажежени пирони. Раменете й се стягаха и отпускаха в ритъм с гърдите й едва надигащи се от поемането на поредната глътка въздух.
Още малко...само.
Ето го! Не й се беше сторило! Първия път реши, че е плот на въображението й, което й играеше мръсни шеги и я буташе в лапите на вълка. Втория път започна да се съмнява. Сега - знаеше какво вижда. Един излишен трепет в погледна му. Сякаш клепачите му отнемаха само стотна от секундата повече, за да навлажнят окото. Беше топло, беше задушно и във въздуха се носеше противното чувство, което усещаш, когато знаеш, че влагата е лукс. Дори цял живот и цяла вечност на такова място нямаше да променят факта, че човешкото тяло има нужда от хидратация в един или друг смисъл. Как не се беше сетила по-рано?! Направо й идваше да си изяде роклята от яд. Да, точно онази рокля.
Изчака...чакаше...
Ритъма, който бе наложила с крак спря в секундата, в която трябваше да се случи. Трябва! Знаеше, че е така. Все шанс да отвлече вниманието, всеки шанс да замаскира целта. Щеше да се хване като удавник за вейка и да стиска здраво, но нямаше да се проваля отново и отново до края на вечността.
О, да той трепна.
Тялото й отскочи и тя реши. Беше толкова лесно да си съставиш план и да го следваш, но сякаш той я четеше като отворена книга и дори пренаписваше страниците. Нямаше да мисли. Просто щеше да го направи и всяко решение щеше да остане за онзи миг, когато кинжала лети напред.
Схвана го. Не направи нищо. Просто директно и направо насочи ръката си към сърцето му. Най-краткия път. Без заобиколки, без игрички, без изненади. Само скоростта й ловкостта й... Дали очакваше и това?!

Забравих да ям. Това бе първата мисъл пулсираща в мозъкът ми, когато се озовах пред масивната порта. Кого заблуждавам? Не бях забравила, просто не исках. В този момент не исках нищо друго, освен да изразходвам насъбралата се отрицателна енергия в тялото ми. Да поблъскам нещо, да препарирам или даже убия някой. Не, че това щеше да ме направи щастлива и весела, ни най-малко. Но е едно добро начало за изгубена душа, която осъзнава гадният, но неспорен статистически факт, че го бива само в едно - да сее смърт и страх, а понякога, само понякога и някой забит с любопитство поглед, към обърканата ми личност.
Въздъхнах тежко. Трябваше да се съсредоточа. Да се изцедя до краен предел, така че да не мога да мисля за нищо. Или поне за нищо важно, като това коя съм, от къде идвам, защо съм тук и подобни въпросителни, образуващи неспирният кръговрат в черепната ми кухина. Чудех се колко ли още можеше да понесе. А това е само началото. Само третият ден от безброй многото следващи. Сладка неволя.
Завъртях бравата и тя поддаде без никаква привидна съпротива. Открехнах тежката врата и се шмугнах в залата глухо, тихо, с безинтересно изражение, крачеща като някой, който реално не е тук. Само един труп движещ се, за да не забрави как да използва крайниците си.
Но това, което видях вътре, не беше точно това, което очаквах. Онази похотлива откачалка я нямаше, а на нейно място бе другият глупак с хубавото лице, но странният говор. Седеше си като първия пич, а пред него някакво девойче, симпатично, но непознато ми. Инстинктите ми се обадиха и почнаха да я изучават. Защитен механизъм предполагам. Опитваше се да направи нещо. А да....сега видях. Да го прониже. Забавно. Опитът й се оказа неуспешен. Виждаше ми се малко бавна, явно беше нова. Когато приключи, мъжът, чието име ми отбягваше ме забеляза и се усмихна мазно мазно.
-Бон жур.
Бон какво?
Тъй като си нямах ни най-малка представа какво каза, просто повдигнах нехайно ръка, за нещо наподобяващо поздрав....май.
-Търся Блъд. Тук съм да тренирам.
-О, бел. Няма я днес.
-Страхотно. - изрекох или по-точно изругах. Мечтите ми за изразходване на енергия се сгромолясаха на пух и прах. - Ще погледам тогава. Току виж решила да се появи.
-Моля, заповядай.
Отдалечих се в единият край и седнах на земята, наблюдавайки малката сценка.
-По-добре, но не достатъчно. Бавна си. Срещу някой клошар, до сега да си му пронизала органите. Но ако е някой по-опитен? Не оставяй нищо на случайността. Преценявай ситуацията, мисли. Не се впускай само в безмозъчни, първични инстинкти. Използвай мозъкът си. Виж кога е най-подходящият момент за атака. Кога противникът ти е най-уязвим. Винаги има такива моменти, даже да очаква нападение. Забелязвай къде е слабата му страна и я използвай срещу него.
Добър съвет, бих казала.
-Отново!
Дали ще го наръга? Беше ми някак си интересно да гледам конкуренцията. Не, че я приемах за такава. И не защото изключвах факта, че може би е добра, а просто защото не се съревновавах с никой. На кого му пука кой е добър и кой не?

Миньон върна вниманието си върху Райден и нейният, надяваше се последен опит. Цялото това фиаско се протака прекалено много. За сега момичето не обръщаше внимание на новодошлата. Бе прекалено заета да обмисля варианти за пробождане на сърцето му.
И ето, че тази атака се оказа по-добра от предишните две. Целенасоченият й, къс, но напълно стабилен удар, подплатен с животинска хищност, но ясна преценка, накара учителят да отскочи две крачки назад. Острието изсвистя и разряза блузата му, точно в областта на лявото предгърдие. Ако не се беше изместил, щеше да забие камата поне няколко милиметра навътре в плътта му.
Доволна усмивка се изписа на лицето й. На неговото също. Той кимна одобрително, а после пристъпи към нея, полагайки длан на рамото й.
-Добре се справи.
Направо не вярваше на ушите си. Та той току що я похвали. Това определено си заслужаваше.
А сега да се насочим и към другата присъстваща. Все още стояща на земята, наблюдаваше и сякаш попиваше всичко като парцал локва вода. Острите й очи разкъсваха материята. Спомни си, че онзи ден се блъсна в нея. Самият той я напъти към Блъд. Жалко наистина. Нямаше да е лошо ако разполага с две зайчета, отколкото само с едно. И макар да не я познаваше, виждаше явната разлика между двете. Рен бе буйна, темпераментна, цял пожар, готов да те изпепели за секунди. Разполагаше с характера на истински убиец.
Докато синекосата криеше в себе си някакъв вдълбочен мрак. Някаква изпита жестокост, но не такава като на асасините. Имаше някакъв нетипичен за околността нюанс. Нещо чуждо. Нещо много по-тъмно, много по-необятно, от нормалното желание за смърт. Нещо не на място. Нещо......прокълнато.
Две пълни противоположности. И двете блестящи със своите индивидуални качества, сега седяха пред него и той мислеше да се възползва от отдалата му се възможност. О, да нямаше да я пропусне. Нямаше да пропусне да ги изпита и така, да ги разгадае поне още малко.
Франсоа се приближи до двете момичета, като застана между тях. Погледна към ученичката си, а после и към синекосата. Реши да се настани, първо при новодошлата. Наведе се и положи дупето си, близо до нейното.

- О, Мон Дьо...жално ми е, да те гледам така сама. Но ако си решила да чакаш г-ца Блъд, дезоле, мила моя...скоро няма да я видиш.
Ния изгледа не разбиращо.
- Тя има...как се казваше...работа. Да, работа. Заета ще е през целият ден и няма да има време, да ти обърне внимание. Но, не се тревожи. Мосю Миньон, ще бъде на твоите услуги.
- И...аз какво трябва да правя? - отвърна неразбиращо малкия асасин.
Франсоа се изправи от мястото си и отстъпи няколко крачки от двете момичета. Погледна синекосата, като тактично и обясни какво трябва да направи.

- Покажи ми, на какво те е научила, г-ца Блъд. Си ву пле...
С лек реверанс, учителя подкани новодошлата да и покаже това, което е научила до сега. Ния нямаше много голям избор от действия, за това трябваше да направи само едно. Когато тя се изправи, учителя погледна към Рен. Погледите им се срещнаха мигновено, като детското и любопитство надделя. Франсоа и смига и посочи към момичето с пръст, правейки лек жест. От Рен искаше незабележимо да атакува, преди Ния да е направила опита си.

Той казва- тя изпълнява. Ама разбира се! Как иначе?!
Явно трябваше да свикне, че ще го играе така и да пренасочи желанието си да се бунтува в малко по-ползотворни начинатия. Може би, като да го срита по задника? Трябваше да си изгради граница между приятно и потребно и да стиска палци да се препокриват в някакъв процен от случаите. Точно като сега. Нямаше да е зле да пробва с някой друг, който няма да бъде "Негово светейшество" с невероятните непробиваеми възмохности. Пф!
Нямаше време да се чуди и да тегли локуми как, кога, по какъв начин и защо. Просто така, сега и да видим. Изненадата играела голяма роля в много неща, но в случая Рен смяташе, че шанса и късмета щяха да изиграят една идея повече. Можеше да пропусне, да се забави, да залитне или да изглежда като скала търкаляща се по наклона. Шанс!
Нещото вътре в нея, което сякаш винаги туптеше в главата й и стоеше някъде зад зрителното й поле, се размърда и запулсира. Трептящите вълни се разнесоха по тялото й, върху кожата, в кръвта и сякаш полепнаха на всеки сантиметър от самата й същност. Никой не беше споменал, че не може да пробва някоя хитрост и дори да й струваше изтърсването по задник, опита беше важен.
Наелектризирането се обособи в стъпалата й и Рен вече знаеше, че трябва да стане. Още нямаше кой знае какви гениални идеи или супер готини хитрости, които Миньон й е показал. Беше бърза и гъвкава, но бледнееше болезнено пред него и това я подлудяваше. Трябваше да опита да го поправи. Трябваше... За сега обаче само това й идваше наум.
Мускулите й се напрегнаха и секундата, която й отне да се озове до непознатото момиче й се стори точно една секунда по-бавна от нужното. Иронично. Щеше да я удовлетвори направо да се дематериализира и хоп да се появи отново до нея, като сянка насред среднощно тъмна улица. Да, звучеше й доста невъзможно. За сега може би.
Стоеше до нея й лявата й ръка поднесе кънжала към гърлото й, докато тялото й заемаше пространството от лявата страна на новодошлата. Ускорението, което постигаше можеше да й отнесе главата, ако не спреше навреме или другия асасин не се предпазише. Можеше да стане страшно красиво. Червено...

Факт - момичето беше надъхано. Факт - не притежавах оръжие, с което да парирам. Факт - блокира една от страните ми за отстъпление. Факт - не бях сигурна, че ще имам достатъчно време, за да отскоча в обратната посока или назад.
Но най-важният от всички факти - малката просто не знаеше, с кого си има работа.
Да не мислите, че ще оставя някой, независимо кой, просто така да ми пререже гърлото и то без да е хвърлил малко пот в процеса? Не мисля така.
Цялата обзела ме апатия отстъпи място на защитния механизъм, на инстинкта за самосъхранение, а в допълнение и на кръвожадността. Още докато тичаше към мен, освободих умът си и отключих сетивата си на едно по-горно от нормалното ниво. Очите ми се свиха, четящи движенията й. Нямаше да използвам магия. Не ми беше нужна, поне не още.
Както изброих по-горе имаше няколко съществени минуси в моя полза, така че единственото, което ми остана да направя бе да поема удара. Или по-скоро да го спра със собствените си две ръце. Отпуснах тялото си, изпаднах в един тип безтегловност и тогава дойде и моментът. В периодът, в който замахваше право към гушата ми измислих и схемата си. Вдигнах бързо дясната си ръка, стисната в юмрук, изпъната, стегната, така че мускулът да придобие по-голяма твърдост и при вероятен допир с острието да го затрудни да проникне надълбоко. А от малко кръв не се страхувах изобщо. Така, инстинктивно, но целенасочено вдигнах ръка, прикривайки гърлото си с лакът, за да може нейната китка да се забие в него и да прекратя настъплението й. За целта бях изтеглила левият си крак напред, пренасяйки тежестта си на него, за по-голяма стабилност, така че да не мога да залитна или да загубя равновесие. Единственото, за което се надявах бе, да съм достатъчно бърза, че да я спра, преди да е достигнала целта си.

Шанс ли? Късмет ли каза някой? Дали късмета щеше да спаси хилядите избити врагове на асасините в момента? На дали. "Късмет", не бе любимата им дума. Много от тях я отричаха и заклеймяваха, защото когато се срещнеш с някой присъствал в това братство, разбираш че късмета няма да ти помогне. Единствено добрите умения, знания и успехи, могат да спрат острието преди да ти пререже гърлото.
Ния бе поставена пред такова изпитание и то не от собствената и учителка, ами от самият Миньон. Задачата му не бе никак лесна, като се има на предвид, че той самият я подмами в този малък капан. Подло, нали? Но в полята могат да се срещнат много по-големи капани, от това малко предизвикателство.
Замахвайки, Рен се прицели, право във жизненоважна за Ния част от тялото и. Можеше да пререже гърлото и по цялата дължина с този удар и да я просне на земята в локва кръв. Но, младият асасин реагира навреме. Обръщайки се, тя прикри шията си с ръка. Глупаво? Да, но не и в този случай. Човек бива жертвоготовен на всичко, стига да спаси живота си. В случая, момичето можеше да остане сакато. Но, все още и бе рано да остава без крайници.
Острието премина по цялата дължина на ръката и, започвайки от лакътя, чак до китката. Върха се заби леко в кожата и отвори малка цепнатина в нея. Когато продължи към китката, отварящата рана последва ножа. Изглеждаше страшно, но не бе така. Повърхностна рана, която щеше да кърви доста, следващите няколко часа.
Миньон подскочи от изненада. Не вярваше че двете ученички ще си спретнат един хубав "мъжки бой".
Лицето му придоби тъжната физиономия, на уличен клоун. Устните му се изкривиха в гримаса, а по очите едва не избиха сълзи. Е, това нямаше как да се случи. Просто, учителя искаше да иронизира ситуацията.
Ния дори не извика. Чу се леко простенване от болка, но само това. А и раната не бе толкова голяма, че да издава предсмъртни звуци. След като усети преминалото острие по ръката си, тя я дръпна рязко зад себе си, за да я защити. Тогава, видя лицето на учителя.

- О, Шери.... - каза тъжният клоун, като и посочи с едно кимване към Рен.
Ясно бе какво искаше в момента, извратения мозък на Франсоа. Но, дали момичето го бе разбрало правилно? Оставаше да видим...

Баналните асасински нападения бяха.....ами доста банални. Като прочетени милиони пъти по страниците на фантастичните книги. Една след друга. Един схлупен, не много богат арсенал на движения и тактики. Ефикасни сами по себе си, но толкова предвидливи, толкова скучни. Точно като тази. Смъртоносна, но някак си безинтересна. Това не им разбирах на професионалните убийци. На повечето им липсваше изобретателност. Рана в гърлото, макар и фатална, бе обречена на краткотрайна агония и после нищо. Колко по-интересни, привлекателни и не толкова познати места по трупа на човек, имаше, където можеш да нанесеш такава щета, че да се наслаждаваш много повече на мъката и болката на противника. Но, уви....
Когато отдръпнах ръката си, след първостепенната болка, на лицето ми се описа една лукава усмивка. Имах малко свободно време на разположение, в което и двете мислехме какво да предприемам по-нататък. Доближих китка до устните си и облизах част от кървавата диря с лунатичен поглед.
-Мммм..... - измънках от удоволствие от навлизащият вкус в устната ми кухина.
Приличах повече на вампир утоляващ жаждата си, отколкото на притеснен асасин. В следващият момент, докато непознатата дългокоса кукла преценяваше ситуацията, аз не си губех времето да си играя на стражари и апаши. Изтласках дясната си пета една стъпка назад, а левият ми крайник я последва. Клекнах скоростно на земята, като положих дланите си на нея, а левият крак остана изпънат в полушпагат, ако можем да го наречем така. Или по-скоро страничен напад. Набрах се малко на ръце, изпъвайки ги и направих подсечка, с левият крак, точно в глезените й, завъртайки се на сто и осемдесет градуса, озовавайки се в първоначална стойка. Както казах, нямах оръжие, така че щях да разчитам единствено на способностите на тялото си.
Малката залитна и се строполи по гръб. До тук всичко добре. Но само едно падане не беше достатъчно за край на бойната арена. Същият онзи протегнат крак, се вдигна високо във въздуха, с ходило в контрашпиц, а в следващият момент, вкарах в действие ходът си, включващ брутална, физическа сила, или по-точно, забих го право надолу, целейки се в слънчевия сплит. Ако улучех, не само, че щях да забия мощно петата си, между гърдите й, не само, че яко щеше да я заболи, но и щеше да я лиши от достига на въздух, а наличният в дробовете щеше да изкара насилствено, което ми даваше голяма преднина и свободно поле за следващи атаки и изяви. Въпроса бе, дали ще успея.

Някой не говореше ли преди малко за късмет? Това ли бе той? Не, драги мой. Това се наричаше опит, усещане, шесто чувство...или просто сливане с околността. Ния избегна доста умело удара, който можеше да я умъртви. Но като истински боец, тя не се отказа. Разбра, какво искаше от нея Франсоа и го направи. Точно и ясно. Умело събори противничката си на земята, с успешна контра-атака и след това нанесе удар с пета. Яростен замах, неприсъщ за всеки асасин, но точен като удара на такъв. Петата и изсвистя във въздуха и след секунда щеше да се забие в слънчевия сплит на момичето.
Още преди да е успяла с удара си, иззад тялото на Рен се появи фигура. Всъщност, зад нея стоеше учителката на Ния - Блъд. Тя се опита да предпази малкото момиче, от евентуален фатален край. Хвана за раменете малката красавица и рязко я дръпна назад. Но, твърде късно. Крака на асасинката се заби право в корема на момичето. Тя извика силно от болка, докато въздуха от дробовете и излизаше на талази. Тялото и сякаш бе изпразнено с този саблен удар.
Блъд скочи от мястото си и изкрещя :

- Достатъчно!
Какво ставаше тук? Ния погледна към учителката си, а после и към Франсоа, който наблюдаваше отзад. Тя повдигна неразбиращо раменете си и погледна към учителката си. Но, сега тя бе заета.
Блъд стоеше приклекнала до момичето, което се превиваше в този момент от болки.
- Спокойно, ще се оправиш. Остави тялото ти да възвърне чувството си за цялост. Нека въздуха влезе отново в дробовете ти. Дишай, но не се насилвай. Прави малки глътки, докато не те заболи. Усетиш ли болката, издишай и после, вдишай отново.
Момичето я послуша и направи това, което и бе наредено. Когато дишането и се нормализира, учителката и помогна да се изправи, като я изпрати до вратата.
- Но аз... искам да тренирам....
- Спокойно, мила. Прибери се и си почини. Ела утре рано сутринта. Тогава Франсоа ще бъде тук и ще ти помогне с първите неща, които трябва да направиш. Сега ти трябва почивка.
Рен нямаше избор и трябваше да послуша учителката. Блъд я остави сама да се прибере към стаята си, като се върна в залата при Франсоа. А там, той стоеше редом до новодошлата Ния.
Блъд се приближи от едната и страна, като отново я перна по задника - така, както обичаше да я поздравява всеки път, когато я види. Леко шляпване, което едва се усещаше. По-скоро допир...
- Браво, кукло...справи се.
- Може ли, поне да не ме перкаш така по задника?! - отговори ядосано момичето, без дори да се запитва, с какво се бе справила в момента. Но, Франсоа я прегърна, преди да е убила някого...
- Спокойно, бел...тя си е такава. Не и обръщай внимание. Искаше да каже, че си се справила добре с малкият ни изпит. Трябваше да решим, коя от Вас ще започне първа. Но, ни бе трудно, защото и двете сте нови. За това, Блъд реши да направим така. Която от вас победи - започва днес, а другата ще си почива един ден...както и нейният учител. Поради този факт, моя милост...отива на басейн!
В следващият момент, Франсоа се отправи към изхода без да обръща внимание на двете дами.
Блъд на свой ред, се отдалечи леко от момичето, за да не пристъпва в личното и пространство...прекалено много. Когато тя и обърна внимание, забравяйки факта че Франсоа ще се разкарва полу-гол извън сградата, учителката се обърна към нея с думите :
- Добре, скъпа...тъй като вече сме сами, може да започваме. Сега, погледни там...
Ния проследи с поглед ръката на учителката, която сочеше към нейната сянка.
- Искам от теб, да я накараш да помръдне. И, не искам да се отказваш, докато не го направиш. Това е първото нещо, на което трябва да те науча. Когато усетиш някакъв контрол над нея, искам да направиш нещо като "договор" към сянката си. Имам предвид това, че трябва да я свържеш със себе си, по свой начин. Всеки го прави различно, а аз искам да видя как ще се справиш ти. Трябва да можеш да я контролираш с мислите и движенията си.

Пак пошляпване по задника, пак "скъпа". Тази жена почваше да ме дразни. Иска ми се тя да бе под кракът ми, вместо онази непознатата. Но и за това има време. Не бързам за никъде. Но наистина не знаех кога ще ми падне пердето и щях да й скоча на бой.
Но това, което най-много ме накара да се замисля, бяха следващите й оказания. Да контролирам сянката си? Да сключа договор с нея? Как по дяволите се прави това? Не разбирах. Даже не ми го обясни. Всеки го правел по различен начин. Бля, бля.... Припомних си набързо прочетеното от вчера в книгата. Вярно, че се говореше за сенки, но и там не беше уточнено как точно се сключва въпросният договор. Това щеше да е трудно.
Седнах на земята, свих краката си пета върху пета и се отпуснах. Изпънах гърба и се загледах във въпросната сянка. Бе леко безформена, по-тънка от носителят й и по-смачкана, естествено. Добре де, колкото и да го мислех не знаех дали е правилно или не, затова просто щях да стрелям на посоки. Изпънах ръка към нея, отпуснах магията си и буквално я забих. Не стана нищо, освен, че тя потъна в пода и после се разпръсна без никакъв ефект. Абсолютно никакъв. Провал. Втори опит.....провал. Трети....провал. Ама, че глупост. Почнах да си мисля, че не това е начина. Явно магията не е достатъчна. Ако просто я блъсках в земята нямаше да стане нищо повече от това да направя дупка в каменния под.
-Сигурна ли си, че ще се справиш? - чух леко ироничният глас на учителката си.
Погледнах я строго, достатъчен лицев отговор и я игнорирах. Ако ми таралянкаше на главата едва ли щях да се концентрирам. Но пък ми каза, че няма да си тръгна докато не успея. И да не го беше казала, пак нямаше да се предам. Никога!
Добре, Ния, мисли. Това е сянка. Явно си има своята цел в небитието. Може би даже собствена душа. Нямаше ли една приказка за едно момче, чиято сянка се е отскубнала от тялото му и той я зашиваше обратно за себе си? Почти съм сигурна, че имаше. Приказките са създадени по реални случай....до някъде. Защо пък да не.
Обърнах се отново към нея, така спокойна, следваща движенията ми, без грам закъснение. Съсредоточих се, отпуснах умът си, позволих му да се тлее свободно около орбитата си. Имах чувството, че може да излезе от черупката си и да се люшка като облак над главата ми. Освободих част от енергията си, не много, толкова колкото смятах за достатъчно и я отправих натам плавно, леко като ветрец. Тя я достигна и почна да я обгръща, да попива в нея, един вид да се слива с тъмният участък, изобразяващ трупът ми.
Изведнъж кожата ми изтръпна. Усетих леко боцкане по продължението на крайниците ми. И после всичко замръкна. Потънах в собственото си съзнание. Озовах се в празна стая, доста наподобяваща тази, но с разликата, че бе черно бяла. Като нарисувана с графит. Седях там изправена, а срещу ми седях....аз....Какво по.... Аз, същата каквато си бях, но пак черно бяла. Като изрязан пергамент от лист. Плоска, сплескана като с камък, двуизмерна. Гледах се на кръв, скръстила ръце пред гръдта си.
-Какво правиш тук? - попита ме отражението ми.
-Не знам.
-Не може да не знаеш. Това, което не знаеш, го знаеш. А това, което знаеш, всъщност не го знаеш.
-Звучи доста объркващо.
-Ти самата си доста объркана. - говореше сянката. -Какво правиш тук? Коя си?
-Аз съм ти.
-Не, не си.
-Напротив!
-Напротив. Може би трябва да те убием. Да, ще те убием. Би била красива смърт. Какво ще кажеш?
Намръщих се. Собствената ми, хартиена карикатура да иска да ме убие????
-Ще кажа, че не съм съгласна.
-Нямаш избор. Това е моят дом, ти дойде неканена. Сега ще умреш.
-Пробвай се. - изсъсках с присвити очи, в очакване.
Черно бялата фигура се засили право към мен, готова да ме повали. Избегнах атаката й, тя се обърна скоростно и замаха с ръка. Листът разсече коремът ми и от него бликна тънка струйка кръв. Оказа се по-остра отколкото очаквах. После замахна напречно отново, но пак избегнах нападението и се озовах зад нея. Приклещих я в схватката си, обхванала здраво с лакътя си, гърлото й, а другата ми длан, бе поставена на страничната част на главата й.
-Защо се съпротивляваш? Можеш просто да ми служиш и няма да те нараня. Все пак ти си аз.
-Не. Не се подчинявам на никого.
-Така значи. - усмихнах се със затворени клепачи. - Добре тогава.
Хванах брадичката й и с едно рязко движение счупих врата й. Черно белият пергамент падна обездвижен на земята. От устата й излизаше черен дим. Клекнах и я погалих. След това просто докоснах димът и.....
Обратно в залата. Отворих очи и първото нещо, което видях пред себе си, беше Блъд. Гледаше ме изпитателно, сигурно наблюдаваше процесът и се опитваше да разнищи индивидуалният ми метод. Извърнах поглед и го забих направо в сянката си. Усещах, че вече е под мой контрол. Сега когато я подчиних.
Поех си въздух и мислено й заповядах да изтъни формата си и да дойде при мен. Да се увие около дланта ми. Протегнах ръка и.....

Блъд стоеше само на няколко метра, гледайки своята ученичка. Погледа и бе изпълнен с очакване. Възлагаше големи надежди на това, да види първият успешен опит на момичето. Но, това не стана веднага. Ния опита няколко пъти, разочаровайки дори себе си. Обаче, съдбата или късмета скоро и се усмихнаха. Тя се свърза със своята сянка така, че никога повече нямаше да бъдат разделени. Погледа на Блъд се промени няколко секунди, след като видя случващото се. Сянката на младата асасинка не само потрепна, но започна да се изтънява в посока към тялото и. Накрая остана толкова от нея, сякаш нещо огряваше точно отгоре тялото на момичето. Секунда по-късно, тя се материализира в подобие на дим, който започна да се увива по тялото и. Започна по краката, плъзгайки се бавно нагоре, докато не стигна дясното и рамо. Ния погледна изпитателно към учителката си, но когато видя доволната и усмивка, разбра че това е нещо напълно нормално.
После, дима изчезна, заместен отново от онази нейна сянка. Но, този път тя не стоеше под тялото и, а върху ръката. Цвета и бе още по-наситен и отличаващ се върху бялата кожа на момичето. Това, което в момента владееше момичето, бе нещо много по-силно, от това да удря или спъва противника си. Това бе нейното тайно оръжие, което някой ден щеше да я спаси.
Ния погледна към ръката си, където виждаше своето отражение. То сега нямаше формата на тялото и, нито пък приличаше на петното, което стоеше до преди малко на земята. По-скоро, можеше да го опише като красива фигура, надвесила се над тялото и, която постоянно се движеше. Да, сянката и се движеше. Описваше кръгови движения около дясната и ръка. Така и показваше че те са едно цяло и нищо не може да ги раздели. Покорно галеше кожата и, като караше леко косъмчетата на ръката и да настръхват.
Блъд се приближи и клекна до момичето. Огледа я внимателно и се замисли за метода, по който бе направила всичко.
- Браво, имаш подход. До сега не се бях сещала за такова нещо. Хареса ми! Но, искам още нещо от теб, преди да те освободя. Искам, да използваш сянката си и да атакуваш с нея. Примерно....ей там! Към онази стена...

Блъд посочи право срещу себе си, където не се виждаше нищо, освен тухлената стена, която разделяше кабинета от останалата част на сградата.

Усещането беше странно. Ново. не очаквах, че ще успея. Наистина не очаквах. Не знам защо, но някак си ми се струваше неестествено да контролирам сянката си. Сякаш не бях създадена за това. Но резултата бе на лице и той беше положителен. Сега я усещах като материя. като изпълнена, прозрачна топлина или нещо такова. Тя се виеше около ръката ми готова за моята команда. Команда? Нека видим.
Насочих ръката си към стената и се замислих. Какво да я накарам да направи? Да я разруши? После ще трябваше да плащам, а както споменах съм бедна. Тогава нека пробваме нещо друго. Изпратих мисловните си вълни към сянката, която сякаш прочете намеренията ми и се изстреля доста бързо, преминавайки през пода до обозначеното място. Стигна до стената и се загнезди в пролуките между отделните тухли. Знаех къде са, защото само вчера я изучавах, за да се слея с нея. Бях ги запаметила, а тези които не, сянката ми сама намери, търсеща свободно пространство, което да заеме. Така незапълнените с вар фуги бяха запълнени с моята магия. Отправих още една доза, направлявах вече достигналата и почнах да я подчинявам. Каменните късове почнаха да тракат около собствената си орбита. бях я разпределила точно между десет блока. Напрежението избиваше под формата на малки капки пот по челото ми. Не беше най-лесната за изпълнение задача, но щом бях стигнала до тук, значи с малко зор и това щеше да се получи. Обливах стената с енергията си, докато тухлите почнаха да се ронят. Мазилката падаше на пода. А те почнаха да избиват навън групирани по няколко, докато накрая съвсем не се отделиха от местата си и рухнаха на земята. Направих същото с още няколко, по-горе и се образуваха дупки в същината, разположени шахматно, през две. Приличаше повече на декорация, отколкото на щета.
Отпуснах тялото си леко задъхано и магията се разпръсна. Сянката ми се върна обратно и зае нормалната си форма, отразяваща фигурата ми.
Стоях така на земята, поемайки си въздух. Отпочивах си от концентрацията на магията. Трябваше ми малко време да си отдъхна и да събера силите си. Наистина беше трудно. Трябваше да го тренирам, ако не исках да губя прекалено много време и когато се стигне до истински сблъсък да не рискувах заради бавната си скорост.

Учителката продължаваше да изпитва удоволствие, да гледа желанието, с което правеше всичко новата и ученичка. Като за новак в гилдията, тя се справяше много добре. Дори, по-добре от някой стари ученици. Схващаше бързо, знаеше как да действа и по какъв начин да използва силата си. Все още, Блъд таеше в себе си една надежда, че от момичето ще излезе нещо повече от поредната ученичка, която ще изчезне след няколко години...
Когато Ния прекъсна магията си, Блъд се приближи до нея.
- Продължаваш да ме изумяваш. Но, не си много бърза, което е нормално. Тренирай със сянката си всеки ден. Където и да си, каквото и да правиш...намирай време за тренировки. Не се страхувай от нея, а я завладей изцяло. Покажи и контрола, научи се да го използваш подобаващо. Това е ключа, към успешната атака. Като за първи урок, се справи повече от прекрасно и за това няма да си кривя душата. Свободна си, да правиш каквото искаш следващите няколко дни. Ако искаш да учиш - това е твоето място. Ако искаш а се забавляваш - давай. Няма да те търся или спирам. Нова си и трябва да опознаеш това...
В следващият момент, вратата на кабинета почти не се срути, под натиска на неканеният гост, който реши да се присъедини. На вратата се появи самият Чи Дъст, с разрошена коса, подпухнали очи и измачкани дрехи. Личеше си че е бързал, защото дори бе забравил да избърше пастата за зъби от устните си. Той побърза да влезе в стаята със същата крачка, с която се появи и на вратата и. Застана пред двете дами и със забързан тон заговори:

- Извинете че закъснях, ама аз...да...успах се, нали разбирате, снощи до късно и после легнах, но се унесох а сутринта не чух слънцето да...да...
От бързане, почти не се разбираше, какво иска да каже. Е, на Блъд и бе ясно че момчето искаше да се извини по някакъв начин, но този номер нямаше да мине тук. Учителката посочи с пръст към устните си, намеквайки тактично на момчето да се избърше. Но в цялата си сутрешна паника, той не я разбра...
- Какво? Да не ви боли случайно? А?...
Погледа на учителката се промени. Веждите и се сключиха. Беше готова да му зашлеви шамар, ако продължава да се държи така неотговорно.
- Устната ти, Чи. Избърши си устната!
- Кое? Моята устна? - момчето прокара ръкав през лицето си и избърза старателно долната част на челюстта си. Когато погледна към ръкава си, остана изненадан - Аа-а...това било. Хехе...
Настана няколко секундно мълчание. Дъст стоеше на едно място и се озърташе из стаята. Беше му притеснено заради факта че отново се е успал. Когато очите му се спряха на отсрещната порутена стена, той възкликна от изненада.
- Леле-е-е....
Тогава, на учителката и дойде идея за наказание. Приближи се до русото момче и се облена на рамото му.
- Яко, а?
- Ъ...какво се е случило?
- Дълга история. Но, ще ти разкажа продължението и. Аз ще стоя тук и ще те наблюдавам как я поправяш. Слизаш до долу, взимаш една кофа вар и почваш. Мажеш - лепиш!
Чи подскочи в страни уплашено.
- МОЛЯ?!
- "Моля" - в Захрид, на пазара!
- Ама, как така? Аз само се успах мъничко...
Блъд постави пръст на устните му, като го накара да мълчи.
- А също така, мъничко ще поправиш и стената. Ясна ли съм?
- Да, но...Вар?! Не се ли прави със...
- Чао, скъпи!
В следващият момент, учителката се отдръпна от него и хвана Ния под ръка. Заведе я към вратата, като двете дами излязоха от кабинета, оставяйки момчето само. Когато излязоха от кабинета, татуираната красавица се обърна към момичето.
- Искаш ли компания?
Чисто, просто и ясно, учителката изрази желанието си да прекара следващите няколко часа в компанията на младата красавица. Но дали тя щеше да приеме? Следващите няколко минути щяха да покажат...

През вратата не се чуваше издайническия звук на тренировки или някаква дейност изобщо. О, беше твърде хубаво, за да е истина. Райден се притисна към вратата и внимателно натисната бравата с идеята да отрехне съвсем мъничко. Самото отваряне беше съмнителна картинка с бавното си движение и подаването на чернокосата глава към помощението. Глава беше силно казано. Беше око, което със същия ефект можеше да бъде и през ключалката. В общи линии - нелепа работа.
Асасинката се вмъкна вътре напълно успокоена от факта, че на пръв оглед беше по-празно и от главата й тази сутрин. Какво пък... Две на нула за чудесата. Явно учители също нямаха улеснения със ставането или споделяха нежеланието й де влиза в този кабинет рано сутрин.
Идеята или с други думи плана беше напълно и абсолютно прост - в няколко елементарни стъпки.
1. Влизаш в стаята - при късмет тя е празна. - изпълнено.
2.Оставяш дрехите на първото попаднало пред очите ти място.
3.Изнасяш се скорострелно ис е молиш да не те набара някой в този момент.
Простичко и почти завършено. Нали уж най-гениалните неща са такива в простотата си. Нещо е съвършено тогава, когато няма какво повече да му премахнеш. Е, в частност май не стоеше така с плановето, но... пука ти!
Притичването към бюрото и триумфалното поставяне на дрехито отгоре можеше да бъде съпроводено с много съмнителна с дебилността си в ситуацията музика (http://www.vbox7.com/play:b8a0360e).
Всъщност излизането с високо вдигната глава и самодоволно изражение по-подхождаше на някой триумфален марш, но при липса на такъв и тишината вършеше работа. Оставяше само момичето да потърка ръце една в друга и гордо да се потупа по гърба и щеше да прелее всякаква граница. Егото и самодоволство уж имали доста високо вдигната летва.
Сега оставаше да се изнесе от тук и можеше да се поздрави подобаващо за изпълнението. Може би с чаша кафе или да си побъбри с лечителката за тревичкоте, които така й трябваха. О, щеше да го измисли.

Преминаването от последния до първия етаж ми се стори доста дълго. Не защото бях изморена, по-скоро защото не срещнах никой по пътя си, ако не броим домакина, с когото се поздравихме, аз по-скоро сухо. Все още не можех да запомня странното му име и май-скоро не се очертаваше подобно нещо да се случи. Но уви.
Стигайки до Димна завеса си поех дълбоко въздух. Силно се надявах Блъд да не си спомня малкото си своеволие от рождения ден и то да е останало като запечатан блян, сътворен от пиянство. Наистина се надявах, защото нямах намерение при всяка наша среща да се пазя случайно да не ми налети или още по-лошо - да се гледаме сконфузно.
Положих длан на вратата и я открехнах. Но когато влезнах вътре, нея я нямаше. Вместо това, вътре беше Миньон застанал странично от някакво момиче. И какво си мислите, че правеше? Хайде познайте! Не, няма да можете. Измерваше я. Да, мереше й пропорциите. Сварих ги тъкмо когато обхождаше бюста й с един платнен метър.
-Биен, шери. Сега гръдната обиколка. Повдигни ръце.
Момичето го послуша и ентусиазирано и явно доста удовлетворено от факта, че чернокосия красавец ще постави лапите си върху гърдите й, запърха с ръце нагоре като някой щраус, кикотейки се. Ченето ми падна, честно.
-Какво по дяволите правите? - провикнах се, не възмутена, по-скоро изненадана.
-Ааа...бел....не виждаш ли? Взимам й мерките.
Едната ми вежда потръпна в тикове.
-Защо за бога правиш това?
Изключително ординарен човек. Съмнявах се да има някаква логическа причина освен тази, че просто иска да обара поредната си ученичка, която нямаше нищо против, а даже напротив, кипеше от щастие, от отворилата се възможност. Всяка жена тук ли си падаше по него?

Франсоа се обърна към синекоската, поглеждайки я изпитателно. Дали трябваше да знае истината за това свое малко своеволие? По-скоро не. Но като се имаше на предвид, че самата ученичка нямаше нищо против малката му заигравка, на асасинката можеше да и бъде пределно ясно за какво става дума.
- Бел, нищо интересно. Просто, поставям оценка на това красиво създание.
Ния опули очи още повече.
- Имаме облог. Ако гръдната и обиколка порасне до края на годината, ще я пусна във второ ниво! Нали, мон шери...?
Младото момиче което се бе оставило в обятията на собствения си учител се усмихна кокетно, докато все още държеше ръцете си във въздуха.
Извратеняци? Ни най-малко! Франсоа си бе такъв. А това момиче, отдавна бе в категорията му от прелестни създания които на кратко наричаше "ла фльор". Група отбрани ученички, които се докопваха до облаги от негова страна, като угаждаха на малките му прищявки. В случая, младото момиче нямаше нищо против да и бъде измерена гръдната обиколка или дължината на бедрата, стига да постигнеше бъдещето си по начин, удобен за нея.
- Ти искаш ли да се включиш...?
Ния поклати глава и тъкмо реши да се изниже от стаята, отказвайки на предложението, когато зад нея се появи Блъд. Тя застана на прага на вратата точно зад гърба на собствената си ученичка. Приплъзна едната си ръка по рамото и, застана от единия и край и се прозя широко.
- Аааа.....добро утро.
- Бела! - възкликна Франсоа, щом видя колежката си. - Събуди ли се вече?
- Ох, не питай! Искам кафе!
Блъд безцеремонно се запъти към бюрото си, върху което имаше малко котлонче. Изкара от шкафчето под бюрото си едно джезве, сложи в него малко кафе, наля вода и го сложи на котлона. Блъд погледна нагоре поглеждайки към ученичката си с леко премрежен поглед :
- Кафе?
- Не бих отказала.
- Добре. След пет минути е готово.
В този момент, Блъд спря погледа си върху Франсоа, който тъкмо бе приключил с измерванията си. Дори и не го отрази. До толкова и бе втръснало от тази гледка, че го приемаше за нещо нормално...като част от работата му.
Когато кафето бе готово, Блъд грижливо сложи в четири чаши от благоуханната течност, взе две от тях и даде по една на присъстващите в залата. Когато взе своето кафе, тя се приближи към малката асасинка и я огледа внимателно.
- И какво? Пораснаха ли ти циците?
- Хехе. Надявам се, г-це Блъд.
- Да, сигурно. Пий повече мляко и ще има ефект.
- Наистина ли?! - възкликна дребното девойче, готово да скочи навън от кабинета и да намери първата крава, която да пресуши.
Татуираната красавица не се сдържа и прихна да се смее.
- Боже, деца.... Ния, какво ще правим с теб, красавице? Моля те, избави ме от мъките на тези двамата и ми кажи, че ти се учи.

Чудесно, всичко бе просто чудесно. Бях заобиколена от идиоти. Хвани единия, удряй втория. Но тази малката с гръдната обиколка, просто уби рибата. Когато напусна залата, вярвайки, че млякото ще й помогне просто ще изсмях в гърба й. Може ли да съществуват толкова глупави хора, питам се. Да, могат. И ги взимат за убийци отгоре на всичкото.
-Май трябва да промените критерия си за прием.
-Защо?
-Какво ще направи някой ден тя? Ще задуши някой с циците си ли?
Учителите почнаха да се смеят на шегата ми. Но аз реално не се шегувах. Наистина, от тази персона не личеше да излезе професионалист. Но нали поне бе в близост до красивичкия, г-н Миньон, та едва ли много я интересуваше. Изражението на Блъд говореше за същото притеснение, ако можем да го наречем такова, затова реших да отговоря на въпроса й.
-Да, искам да уча. Дори имам нещо предвид, ако нямаш други планове. - казах все още закриваща главата си с качулката.
Двамата преподаватели се спогледаха.
-Какво по-точно.
-Онова нещо с материализацията на предмети.
Спомних си голямото впечатление което ми направи, когато видях Дъст да го използва. Е, аз едва ли щях да си правя рози с него, но все пак е изключително полезно и се чудех дали ще мога да се справя. Но това само ако се навият. Ако не, каквото там измислят разкашканите им мозъци.

Блъд скочи от мястото си, когато чу желанието на ученичката си.

- Материализация на предмети? Брех! - възкликна тя - от къде пък знаеш за нея?
Ния се засмя.
- Все пак, не падам от небето...
- Да....така е. Но, хубав избор. Въпреки че не си толкова напреднала, ще е хубаво да го знаеш. Определено ще ти е от полза някой ден в битка...
Последва глътка кафе и малко замисляне от нейна страна. Нямаше друго какво да направи, освен да изпълни желанието и. Но трябваше ли точно сега? След всичко което се случи снощи и малката част която се губеше в главата и, Блъд нямаше особено голямо желание да се занимава с материализация на предмети...освен, ако пред нея не се материализираше един голям и пухкав дюшек, върху който да строполи тялото си.

- Ами, да започваме тогава - отвърна учителката още преди да е изпила кафето си.
Тя се изправи от мястото си, запътвайки се към средата на стаята, но още преди да стигне и до половината път, бе прекъсната от Франсоа, който се намеси в този момент.
С широка усмивка и разперени ръце, той се приближи до колежката си, прегръщайки я заднешком. Тялото му се извиси над нея като планина, почти скривайки я под силните си ръце.
- О, шери...мога ли да те заместя днес? Предполагам няма да имаш нищо против, особено, след като виждам измъченият ти вид...
Блъд се обърна леко назад, поглеждайки красивото лице на асасина.
- Какво имаш в предвид?
- Ами, да се заема с това прекрасно създание, а ти да си отдъхнеш за днес. Нещо против?
- Всъщност...
Още преди да е отвърнала, Франсоа се наведе леко от едната и страна, допирайки устни до ухото и.
- Сил ву пле, сил ву пле, сил ву пле.... - започнаха да изричат устните му безспир. Явно красивият мъж изгаряше от желание да се заеме с Ния.
А какво по-добро за една неизтрезняла жена в този момент? Красив мъж, който и е колега и иска да и помогне...каква хубава комбинация!
- Ох, добре! Твоя е! - съгласи се учителката, въпреки че и самата тя нямаше огромен избор. В главата и се бунтуваха такива стихии, че тя нямаше голям избор. - Аз се оттеглям.
Веднъж отскубнала се от ръцете му, Блъд се изниза от стаята, като преди това каза само едно кратичко "успех" на ученичката си. Въпреки това, тя вярваше в нея че ще се справи. Едно от най-важните неща беше желанието, а госпожицата притежаваше такова в изобилие.
В момента в който татуираната хубавица изчезна от кабинета, нещо във Франсоа се промени. Усмивката му стана някак си по-игрива, а движенията наподобяваха кокетното поклащане на някой богаташ.
- Е, мадмоазел...да започваме?
Франсоа започна да се приближава с бавни крачки към Ния, която в този момент го гледаше неразбиращо. Стъпка по стъпка, той се приближаваше все повече и повече към нея. Накрая се озова на крачка разстояние от тялото и, надвесил се срещу и като исполин. Чернокосият красавец леко се наведе напред, полагайки ръцете си на раменете на момичето. Той започна да ги спуска съвсем бавно по ръцете и. Лицето му също се промени. Докато бе разлигавен до преди малко, в желанието си да започне урока, в момента изглеждаше сериозен и навъсен. Изведнъж, той избута рязко асасинката назад, като я накара да залитне.

- Какво правиш бе? - извика ядно тя.
Франсоа не отговори веднага. Това което направи в този момент бе да погледне към едната си ръка и да щракне няколко пъти с пръстите си. След секунда, в нея се материализира дълга и изящно изработена рапира с дръжка от обковано сребро. Учителя хвана оръжието си здраво и го насочи към момичето.

- Защитавай се, преди да съм отрязал красивата ти главица!
Е, естествено че нямаше да го направи. Но, намеренията му бяха съвсем други в този момент. Заедно с обучението за материализиране на предмети, той искаше да научи момичето и да използва умението в бой, а не само да вади "бели гълъби" от ръкава си.


// Слънцееее, файнъли да пиша пост с теб! <3 Опиши опита си...опитай се така да направиш нещо. После реши сама дали си успяла и след това се защити от атаката на Франсоа. Да речем че в началото той е достатъчно недоспал и успява да те атакува вяло и ти ти да се опазиш. Отбий един-два негови удари, след което се опитай да материализираш нещо друго, като оставиш решението дали си успяла на мен. Какво да създадеш - сама прецени. Може да е нещо с което да се защитаваш, или оръжие ...ако щеш и кашон с пирони под краката му създай, да му набодеш хубавите краченца :D

Добре, вече почваха да ме дразнят. Едната махмурлия, другия с похотлив поглед, който трябва да призная, адски му прилягаше и гъделичкаше самолюбието ми отвътре, дразнещо го още повече заради самодоволството му. Не си изпих кафето, не бях яла, не бях спала кой знае колко и най-важното - не бях пушила. Направете си сметката сега сами, когато ме избута. Идеше ми да му пръсна гъзинката с някое красиво острие, но нямах такова. От друга страна, той доста бързо създаде своето. Исках и аз така.
И ето, че без особено много обяснения, от които така или иначе нямах нужда, красавецът с префърцуненото име се затича право към мен. Отстъпвах максимално бързо назад, без да се обръщам. А той напредваше, о, да напредваше без да ми дава много време. Мисли, Ния, мисли. Това изобщо беше ли законно? Та аз не бях материализирала нищо до сега, щях ли да успея за толкова малко време? Е, нямах много време за чудене. Трябваше да действам. Разперих ръце напред и....ау, вече беше пред мен. Замахна привидно свирепо, но успях да отскоча две крачки в страни, като така избегнах острието. То закачи качулката ми и я бутна надолу.
-Ммм, така мисля, че е по-добре. Нека виждаме ла бел лице, което имаш.
-Боже, мерси. Колко си съобразителен. -иронизирах го.
Но в следващият момент, той замахна отново. Кучето не ми позволяваше да си почина, за да се концентрирам. Отскачах назад, наляво и надясно, опитвайки се през това време да създам нещо. Играта на гоненица и опитите ми да запазя крайниците си на мястото им, отключи инстинкта ми за самосъхранение. Добър метод, няма що. Докато отбягвах атаките, отпуснах магията си, която попи в пръстите ми. Мислех кое ли ще е нещото, което ще ми позволи пълна защита и тогава ми хрумна. Какво по-добро от един щит? От онези, които гладиаторите използват. Достатъчно големи и все пак не толкова тежки, че да поемат всеки удар. А и рапирата бе малка и нямаше опасност да го прониже. До тук добре, но сега идва трудната част. Все още подскачайки като заек, пуснах енергията да се рее пред мен. Сивият дим бе под формата на разливащо се кълбо. Съсредоточих се, в мозъкът си си представях всяка една част от щита. Контролирах частиците енергия, опитвайки се да бъда колкото се може по-спокойна, за да не сгафя с нещо. Заповядвах им да се споят и да образуват реална материя. Представях си всеки един атом, който изгражда предмета. Енергията се втвърдяваше, сливайки се една в друга, залепвайки като прашинки. Един след друг атомите заемаха централно място и почваха да се изграждат, като наниз от мъниста. От начало на конеца няма нищо, но след всяко нанизано топче все повече се образува гердан или броеница. Точно по същия начин, докато пред мен нямаше нищо, видях как металът почва да се образува. Ей така, от нищото. Мислено описвах овала, който трябва да има, дължината и ширината, които трябва да достигне и твърдостта. А той продължаваше да се материализира все повече и повече. Когато бе почти завършен, Франсоа действа подмолно. Постави кракът си зад моя глезен, което ме накара да залитна и да падна по задник. Видях как се нахвърля върху ми. Не ми оставаше нищо, освен да се моля да съм го довършила напълно и да не се разпадне в ръцете ми. За тази цел все още не спирах потока на магията, уплътнявайки го допълнително. Като да слагаш магнитно поле, което държи някакъв участък защитен. Малко преди върха на рапирата да ме прониже, вдигнах ръце и....бам...тръбен звук издрънча. Оръжието му бе подсечено от моя щит. Бях успяла. За малко да се простя с живота си, но за учудване или може би не, късмета бе на моя страна.
-О...тре биен!
-Не по-тре от това, глупако.
Избутах ножът и го праснах с щита по главата. Той залитна, но бързо се застопори. Достатъчно време да се изправя и да заема защитна позиция.
-Ще играем мръсно, а?
-Първи започна.
Една доволна усмивка се разля по хубавото му лице. За пореден път ме нападна, но пак се защитих с произведението си. Докато той се опитваше да ме прониже къде ли не, а аз местех метала по всички части на тялото си, вече бях впуснала планът си в действие. Не само щях да се защитавам, очаквайки в един момент просто да се изморя и да се забавя с някоя фатална секунда. Щях и да нападам. Докато с едната си длан местех щита, с другата си, скрита зад него, така че да не я види, вече обработвах следващият предмет. Не исках да е нож, меч или нещо подобно. Исках нещо по-тежко, но все пак удобно за употреба. И тъй като мисълта ми за бухалка или грамадна секира отиде по дяволите, реших да си създам една тръба. Просто и ясно. Дълга поне метър стоманена тръба, с която щях да му разбия подмолния череп. Магията отново се рееше около пръстите ми, а те се движеха постоянно, сякаш оформяха желания предмет. Мачкаха енергията ми като глина, която само трябва да бъде изпечена и поднесена на тепсия. Вкарах част от аурата си. Представях си дългата, тънка, но здрава тръба, с процепа й, като дуло. Опитвах се да я направя лека, с дебелина от два милиметра. Усещах как почва да се оформя, но все още не смеех да стисна, за да не хвана нищо друго от въздух. Но знаех, че съм близо, чувствах го, така че трябваше да си спечеля време за изненада.
Спрях да бягам от него и вместо това застанах централно срещу му. Наддадох лек боен вик и се затичах право към Миньон. Блъснах щита в тялото му и почнах с всичка сила, все пак не беше от мършавите, да го изтласквам назад. Трудна задача, но не невъзможна. Колкото повече го тиках към стената, толкова повече продължавах да полагам последните щрихи на произведението си. Сякаш го рисувах във въздуха, но вместо бои използвах магията си. Целта ми бе ясна. В момента, в който го притисна в стената, отскачам назад, хвърлям щита на земята, а зад него изкарвам тръбата и....ами забивам му я в главата.
И ето, че гърбът му удари в студените камъни. Отскочих няколко крачки назад, захвърлих може би прибързано (надявам се не) защитата си и.....

Студенината на стената си поигра по гърба на Франсоа. Той почти успя да изохка, но истинската причина заради която той щеше да наддаде вой, бе самият удар на Ния. С хирургическа точност младото момиче успя да стовари тръбата върху главата на учителя.

- Ауууч! - наддаде вой Франсоа и се хвана за главата.
Подлият ход от страна на момичето бе успешен, но не и финален. Учителя никога не би се оставил да бъде победен, най-малкото пък от хлапе на нейната възраст. Докато все още се държеше за главата, той имаше само няколко секунди да реши какво да направи за да се защити. Атака или защита? Кое би било по-ефективно срещу бързите удари с тръбната атака на Ния?
Все още впил ръце в косите си, Франсоа стисна юмрука на едната си ръка, после разпери пръстите и и в косите му се появи дълъг камшик, който се спускаше по продължението на гърба му. Той запази това в тайна само няколко секунди, в които трябваше да се отбранява от ударите на ученичката. Не за друго, ами защото тя не спря да го атакува след първият си удар. Веднъж халосала го по главата, Ния продължи да замахва с тръбата, надявайки се да го халоса за пореден път и да му образува още някоя цицина. Обаче, Франсоа вече бе предвидил това в репертоара си и започна умело да избягва ударите и. Навеждаше се, отдръпваше се в страни, като бавно се промъкваше като котка покрай нея, избягвайки всеки следващ удар. С всяко неуспешно замахване, Ния продължаваше да губи концентрацията си и да става все по-ядосана за това, че не го улучва. Стигна се до там, че двамата изравниха разстоянието между себе си и околните предмети. В мига в който Франсоа намери достатъчно разстояние между себе си и момичето, той изчака поредният и замах и атакува! С едно рязко движение той издърпа камшика на преден план, а върха му се изстреля напред, оплитайки се около ръцете на момичето. Жилавото му тяло се уви толкова здраво около китките и, че не и позволяваше да ги раздели дори една от друга.

- Ама... - изчурулика красивото момиче, заради неочакваната атака от страна на учителя.
- Тю перд ма шери...

Ния навъси вежди заради странния говор на учителя. Опита се да освободи няколко пъти ръцете си, но безуспешно. На свой ред, Франсоа се присегна със свободната си ръка и измъкна тоягата от ръцете и. Ния се озъби като злобно псе, хвана здраво с две ръце камшика, който се намираше между ръцете и, дръпна го към себе си и ядно се опита да срита чернокосия мъж между краката.

- Бля-бля-бля...тъпак!
- Оооо... не с лошо, бел ами!
Ния дръпна още няколко пъти ръцете си, но не успя да се измъкне, докато Франсоа не благоволи да го направи. Той извъртя ръката си така, че да направи няколко окръжности замахвайки напред, при което камшика се превъртя в обратна посока около ръцете на синьокосата красавица и те вече бяха свободни. Докато тя все още разтриваше китките си от протъркването на коженото оръжие, Франсоа поде следващият си ход. Неочаквано, той замахна с камшика си странично, така че да обгърне кръста на момичето. Едно рязко движение и кръшното тяло на девойката се изви напред, по продължението на оръжието. Младата асасинка направи няколко крачки напред, стигайки до тялото на Франсоа, дори без да изпитва желание за това движение от своя страна. Само двадесетина сантиметра ги деляха един от друг в този момент. Странен начин за атака от страна на учителя, но все пак, това си бе не кой друг, ами самият Франсоа Миньон.
Със свободната си ръка той се присегна към момичето и я придърпа в обятията си. Обгърна я здраво с едната си ръка, наведе я леко назад и още преди да е успяла да го удари по какъвто и да е било начин, почти докосна устните и със своите. Почти, защото миг преди да се слеят устните им в целувка, той пусна тялото и, издърпа рязко камшика в обратна посока и Ния се завъртя в обратна посока като пумпал. От силната инерция тя се завъртя толкова силно, че тупна по дупе на няколко метра от него. Когато Ния стовари сладкото си дупе върху студения под, тя извърна глава и погледна към учителя.

- Бля-бля-бляяя! - подигра и се той.
С няколко резки удара Франсоа удари с камшика покрай тялото и, подканяйки я за следващата и атака. Той нямаше никакво намерение да приключат до тук с малката си игра.


// Айди, айди...стига сте са целували! Давай отново - материализация, опит, псувни, ритници...пък да видим какво ще направиш :D {}

Това беше прекалено. Ще ми се подиграва? Ще се опитва да ме целува? Ще умре! Не знам кога, не знам как, но знам, че ще е от моята ръка. А смъртта му ще бъде толкова хубава. Безжизненото му тяло ще лежи на някой под, окървавено, а устата му ще е разпорена чак до ушите. Дори ще поставя една червена роза от страни. Красота! Но да не се отплесвам излишно. Все още не. Ударът с камшика в близост до краката ми само засили желанието ми. Усмихнах се предизвикателно, по онзи любим начин, с който показвам жестокост. Щом ще си играем нека бъде така. Обичам да си играя с красиви, арогантни мъже. Накрая са толкова сладка плячка.
Поставих дланите си от страни на бедрата и разлях магията си по пода. Тя пропи под кожата и почна своята работа като машинен механизъм. Вече знаех как се прави. Сега работех за скорост. Всеки път ставаше все по-лесно и по-бързо. Тъмните кълба се изтъниха, ставайки продълговати и придобиха нишковидна форма. Почнах да материализирам влакна от коноп. От онзи, от които правят корабните въжета. Те се сплитаха една в друга. Три, четири, пет, чак до седем. Когато основата бе готова, разпределих енергията напред и след минута по продължението на земята се образуваха две здрави, дебели конопени въжета. До тук с трудното. Останалото бе само телекинеза. Вкарах менталните си способности във въжетата и те почнаха да пълзят бързо към него, като извиващи се змии. Овалите, които изразяваха докато се придвижваха бяха наистина пленителни. Все едно бяха живи, а не неодушевени предмети. Стигайки до глезените му, се увиха около тях. Мой беше! Усмихнах се дяволито, хванах въжетата в моя край и вдигнах рязко ръцете към гърдите си. Използвах всичката си сила, така че резултата бе на лице. Привлекателния перко изгуби баланс и тръгна да пада назад. Май се затрудняваше малко. Нека му помогна, нали съм душа човек. Скочих на крака и с бяс се затичах към него. Хвърлих се право върху му, като го съборих по гръб. Забих му един юмрук. Следващият бе уловен от неговата длан още преди да стигне лицето му. Но нямаше да се откажа. Доставяше ми такова удоволствие да премеря сили с него и въпреки, че нямаше да надделея нямаше и да спра, докато не му пусна поне малко кръв.
Почнахме да се боричкаме. Въргаляхме се по земята, като веднъж озовала се върху него го притисках силно, за да не мърда. При поредният такъв момент се доближих до него.
-Много си самонадеян нали? Какво ли ще е да бъдеш укротен?
-Едва ли ще разберем скоро, ма шер.
И преди да се усетя, бях изтласкана, преобърната и притисната здраво, а ръцете ми приклещени от страни на главата. Стискаше силно китките ми, а бедрата му притискаха моите като в ключ. Опитах се да се измъкна, но единственото, което успях да направя е да повдигна главата си, като за малко щеше да впие устните си в моите. Отново....Но я дръпнах надолу преди да е успял. Дишах тежко, учестено, а гърдите ми се повдигаха при всяко поемане на въздух. Бях в капан. Беше толкова силен, че не можех да помръдна. А ако опитах да използвам магия ме притискаше допълнително, за да прекъсне потока й още в зародиш. Трябва да призная, че усещането да е толкова близо до мен ме караше да се замислям. Чувствах как кръвта ми се загрява отвътре като кана с вода, сложена на запален огън и се чудех дали е защото не мога да го понасям или защото се питах на какво ли ще имат вкус устните му. Мятах се като хищна котка, но когато не видях изход се отпуснах и се опитах да се успокоя. Щом не може със сила, ще може с хитрост. Залепих поредната подмолна, лукава усмивка и просто попитах:
-И какво ще правим сега, мосю асассссин...... - изсъсках предизвикателно. Обичах да го наричам така.

Франсоа също отвърна на усмивката с такава. Това което искаше да види, вече се случи. Беше му достатъчно.
Учителя се изправи леко назад, предвидливо държейки все още китките на асасинката. Пределно ясно му бе, че играта и не бе чиста. Тя да се предаде толкова лесно? Можеше да не е негова ученичка, но достатъчно бе запознат с буйният и характер.
Изправеяйки се, Франсоа застана така, че да бъде от към гърба на момичето. Извивайки ръцете и, той отне контрола над ситуацията в свой ръце, подсигурявайки се "за всеки случай". От тази страна, учителя имаше апетитен изглед към задните части на девойката, които бяха описани от ефирното и сутрешно облекло, предназначено за тренировки.
Игрива усмивка пробягна по лицето му, предвещавайки това което иска той.
- А сега е време за награда...мадмоазел асасссин... - тихо прошепна той в ухото и, допирайки устните си до него.
След думите си, Франсоа направи една лека крачка, опирайки тялото си в това на момичето пред себе си. Той все още държеше здраво китките на ръцете и за да не се измъкне, а те деликатно докосваха вътрешната част на бедрата му в позата в която се намираха в момента.
Миньон пристъпи с действията си малко по-дръзко. Опитвайки се да достигне лицето на момичето, той прокара устните си така, че отметна косите и, които му пречеха в този момент. Допря устните си леко до врата и и леко издиша струйка топъл въздух по него. Ния не смееше да помръдне, поне за момента. Топлите мъжки устни докоснаха леко кожата и, карайки я да настръхне. Последва много лека целувка, която бе прекъсната от внезапното влизане на неподходящ гост.
На вратата се появи русото момче, което бе съквартирант на Ния - Чи Дъст. С разрошена коса и дрипави дрехи, той се бе подготвил за поредният си урок. Но очакванията му да завари Блъд в кабинета бяха разбити за секунди. Когато съзря деликатната ситуация в която се намираха Ния и Франсоа, той отстъпи няколко крачки назад, опитвайки се да излезе през изхода.
- Ужас! - извика момчето - Нямате ли си стая, бе?!
Но след думите си, той всъщност се замисли. Стаята на Ния бе и негова собствена. Те я деляха.
- Аааа, не! Стойте си тук! Да не сте посмели, да дойдете!
Хванат в "крачка", Миньон подскочи изненадано, поглеждайки към момчето. Трябваха му повече от пет секунди да разбере какво се случва, тъй като в главата му този сценарий не се бе развил. В пристъп на срам, че е дръзнал да позволи на някой от учениците му, да го види в такава ситуация, той започна да се оправдава като ученичка:
- А...не е това, което изглежда. Просто и показвах една хватка. От акробатиката. Нали така? Да. От акробатиката...
Дъст се засмя.
- Да, да...знам. От креватната акробатика!
В следващият момент, русият сладур се обърна и затръшна вратата след себе си. От коридора се чуха шепа псувни и няколко поредни ритания различни предмети.
Франсоа остана на мястото си, с леко сведен поглед към земята. В момента очакваше целият гняв на момичето да се стовари върху него и с право.