Димна завеса

First topic message reminder :

Както се досещате, това е учебния кабинет, ако може така да се нарече на убийците. Интересното е, че стаята е почти празна, но в същото време има всичко нужно за тренировки. Просто е скрито. Учители са Франсоа Миньон и Блъд. Преди да навлезе в професията Франсоа е бил любовник на заможни дами, както и ненадминат мошеник. Той е мистериозен, висок и привлекателен. Самият той осъзнава красотата си и я използва умело, за да получи това, което иска, но никога не задълбочава отношенията си с представителките на нежният пол.
Блъд е просто прозвище, но никой не знае истинското й име. Всички я наричат така. Тя е типичният асасин - безшумна, незабелязана и никога не пропуска целта си. И въпреки това не се стреми да превърне учениците си в безчувствени машини. Надарена е с търпение  и въпреки това тези които я слушат успяват другите.. едва ли... Обича леките закачки , но и държи на моралните ценности. Перфектният учител, за разлика от Миньон, който често си прави каквото си иска.


Франсоа Миньон


Блъд

Той сериозно ли!? Наистина?!
-Ти наистина ли ме питаш такова нещо? - Гласа й повишаваше с една октава за всяка дума поред в краткото й изречение.
Франсоа се вгледа невярващо в ученичката си, повдигна невинно рамене и отсече съвсем безцеремонно:
-Е, щом не искаш...
-Кой не иска? - Тя направо заговори отгоре му без да го изчака дори да завърши интонацията на думите си - Да съм казала, че не искам. Някой да ме е чул да изричам такава дивна простотия.
-Добре, значи приемаш.
-Аха, но не искам пари. Искам шанс да си набавя екипировка, играчки, които да ми помагат в задачата. И разбира се, по-късно да ги задържа за себе си.
Той определено размисляше върху казаното от нея и я гледаше така сякаш беше напълно сигурен в това, че тя ще приеме, но не очкаваше да каже подобно нещо и да й израсте втора глава. Може би двете неща бяха много сходни по резултат.
-Казваш, че не искаш парите? - явно този ден бяха на тема " ти казваш, че искаш/ не искаш".
-Не, че казвам точно това. Още не съм превъртяла да се откажа от цяла кесия, която да ми дрънка сладко в джоба. Казвам, че имам по-неотложни нужди от това да си чеша крастата. Освен, ако няма да ми кажеш, че трябва да го убивам с голи ръце и всичко по пътя ми към него. тогава не само ще взема парите, но и ще тропна с крак за повишение.
И сякаш, за да подкрепи думите девойката затропа с краче по пода и се вгледа в очите му с цвят на кръв. Трябваше да разбере, че тя изложи своята позиция. Можеше да поиска още пари... О, можеше и беше напълно в правото си. Бас държеше, че тоя нехранимайко я въртеше и можеше да й предложи повече за ядовете дето щеше да си докара. Та поне на сто процента щеше да предложи адски малко от парите на неопитен хлапак в такъв момент. Щеше...
Така, че заложи, че е момента да си пробва късмета. Дали можеше да опита къде да си намери нещо по-красиво от смърта? Имаше нужда от неща, които можеха да прережат косъм сред цял кичур коса без да наранят останалите и в същото време да имат здравината да разцепят друго острие като масло. От мисълта дори тялото й се загърчи сладострастно. Ако някой можеше да й каже как и от къде това беше този мъж. И с обещаните пари можеше да е нещо божествено... На кой му трябват глупави парченца да ти дрънкат в джоба щом можеш да мислваш с пръсти убийствена стомана?

Е, това вече беше прекалено. Че кой нормален отказваше шест хиляди? Та това бяха шест хиляди! Вярно, смяташе да запази по-голямата част за себе си, нещо като вид комисионна за уроците. В крайна сметка учителите в базата не получаваха заплата за преподавателската си дейност. Само дом над главите си и храна на масата си. Основните им приходи идваха от поръчки, така че Миньон нямаше да си спести част от тях. Първо защото по начало бяха предназначени за него, второ защото бяха много за един новак. Но все пак нямаше да я остави без нищо.
-Добре, да направим така. Ще отидем до града с теб и ще ти набавим всичко необходимо за експедицията. Останалото ще задържиш като награда. И не смей да се противиш. Всеки убиец заслужава заплащане заради труда си, а и не се знае какво ще ти се наложи, все пак ще ходиш в чужда държава. За съжаление Лука я няма и ще се наложи да купуваме от черния пазар. Компранд?
-Какво?
-Ясен ли съм?
Добре, това пак я устройваше. Ту щеше да си набави материал, ту щеше да остане нещичко и за нея. А с толкова много пари, кесията й щеше да се увеличи поне с няколко хилядарки.
-Разбрахме се!
И за да е всичко легално, двамата използваха най-стария метод в книгата - Здрависването на ръце! След този неписан договор Франсоа се завъртя и й подаде снимката. На нея бе запечатан ликът на бъдещата й жертва. Мъж в ранна старческа възраст, наближаващ шестдесетте. Косата му бе почнала да оредява на темето, а сивите косми преобладаваха над останалите рижи. По всичко си личеше, че въпреки Корнорец не бе войн като по-голямата част от тамошното съсловие, а бе наблегнал на политическа кариера и чревоугодие, което си проличаваше в завидно щръкналото му шкембе и двойната гуша. Едно обаче е сигурно - щом не е опитен боец, то е гарантирано, че няма да се движи сам.
-Огледай го добре. Запомни го, снимката ще изгорим. Сама трябва да намериш начин да стигнеш до него. Напоследък нямаме много данни за ситуацията в средната земя и не мога да ти помогна с полезна информация. Всичко ще мислиш на момента. Само не забравяй - смени личността си. Веднъж стъпила на снежна земя вече не си Рен от пустините. Измисли си ново име и се представяй като илионка. Елиминирай го, погрижи се народът да вярва, че жител на Памуковата планина го е извършил, а после се махай възможно най-бързо. Не позволявай да те уловят. Ако стане направи всичко възможно да се измъкнеш. Ще вземеш кон от конюшните. Ще те отведе до главния град. От там нататък най-вероятно ще се наложи да използваш железницата. Всичко ясно ли ти е?
Райден поклати глава и асасина взе снимката. Скъса я на десетки парчета, отиде до прозореца, отвори го и ги пръсна навън, където вятъра и вечните пясъци щяха да свършат останалото.
-Тогава да отиваме на пазар!
Мъжът тръгна към изхода, подхвърляйки си една от кесиите, а тинейджърката го последва ентусиазирана и въодушевена.

/Дили, следващият пост ще е на пазара, но първа ще пиша аз./

Безуспешно! Вече трети път Арманд тропаше по врата номер 19, но никой не отговаряше. Не се чуваше и шумолене отвътре, сякаш стаята бе необитавана или заспала. Наближаваше обяд, така че синекосата нямаше как да спи, освен ако пак е препила предната вечер, но дори в тези моменти, винаги успяваше да се надигне рано рано. Май сън не я ловеше тази жена. Дългокосия го знаеше от личен опит поради няколкото й крайно ранни събуждания, които му е спретвала. Значи просто я няма! Добре, щом е излезнала, знаеше точно къде другаде да я потърси и с бодра крачка и усмивка на лице, поведе гостите си обратно по тесния коридор. Наистина искаше да ги запознае, все пак му бе доста близка, а и й беше говорила за сестра му. Надяваше се да я хареса, да не озлобее като при повечето от нейния пол и да се разбират. Нещо му подсказваше, че ще си паснат като две капки вода, въпреки огромните разлики в характерите.
-Ииии...
-Какво и?
-Разкажи ми нещо повече за нея.
-Какво да ти разказвам, ще видиш сама.
-Е, хайде де!
Арадел копнееше от нетърпение да чуе нещо повече, да разбере нещо повече. Подбудите й бяха повече от подмолни, сякаш се вживя в ролята на сватовник, който никой не е търсил за помощ.
-Кажи ми как изглежда. Хубава ли е?
-Хубава е.....по своему.
-Значи е грозна!
-Не съм казал това, просто не е типичната красавица. Има своя индивидуална хубост.
-А добър човек ли е?
-Не!
-А! Не те давам тогава!
-Хахаха....спокойно, казах ти, между нас няма нищо, вече.
-Вече?
-Добре, имаше нещо, но то бе за малко.
-Защо?
-Стига, Ари. Много си любопитна.
От страни, Ерик се подсмихваше на себе си от разпита на любимата си. Бе като майка орлица, или още по-зле - стръвница, която защитава малкото си. Разбираше я, но понякога наистина прекаляваше.
Най-после тримата стигнаха до тренировъчната зала на асасините, където магът предполагаше, че ще завари приятелката си, но уви, пространството бе празно, като само в средата му стоеше Блъд и един ученик, който в момента мъчеше как се размахва в кинжал.
-Блъд! - прекъсна я хубавецът и червенокосата се обърна.
-Арманд!
-Ния да е идвала случайно?
-Не съм я виждала днес. Още не се е появила. Не знам къде е, от няколко дни ми се губи.
-Ясно....Пак никакъв късмет.
Жената огледа придружителите му и сви очи. Опитваше се да се сети нещо, което й отбягваше, но бе малко трудно. Заряза новакът като му заповяда да продължи с опитите и се приближи до тях.
-Вас двамата ви познавам от някъде. Виждали ли сме се преди?
Маговете се спогледаха, а в главата на всеки се въртеше едно и също. Онази заветна вечер, в която се напиха в кръчмата на Марк. Същата когато изгубиха игра на пинг понг, когато Ерик точеше лиги по тази екстравагантна жена, а Арадел за малко да си легне с колегата й. Така или иначе, убийцата очакваше отговор, а Арманд не знаеше какво да каже, защото не знаеше за какво става въпрос. Всичко бе в ръцете на двамата ни героя.

Че как нямаше да съм любопитна?Не бях виждала Арманд с момиче...оффф...щях да кажа от десети клас, но се сетих, че последния път, когато ми беше на гости за малко не си легна със Силвия. Пригади ми се за момент от картинката в главата ми, но щастие успях да осуетя това, което бе на път да се случи. А тази Ния, като му знам предпочитанията, най-вероятно бе от онези безмозъчни красавици които точат лиги по него. Но нещо , дълбоко вътре в мен ми подсказваше, че греша, някакво гласче. Е, нямаше как да знам преди да я видя с очите си.
Сега бяхме в друга тренировъчна зала, заводът на машини за убиване, ето тук се случваха нещата. Нямаше нищо общо със залата в Сто слънца, тук беше усойно , неприветливо, нямаше я онази светлина, нямаше растения. По стените висяха някакви страшни оръжия, които ако попаднат в ръцете на правилния човек...много ще боли. И по средата на тази стая за мъчения стоеше...онази жена. Не и знаех името, но Арманд я нарече Блъд, май така се казваше. Колко и отива само, никога няма да забравя лигите на Ерик по нея, които ни предизвикаха толкова неприятности.
Погледнах към мъжа до мен и ми напуши смях, винаги ми ставаше смешно Ерик, като забие или се почувства неудобно. А сега изглеждаше досущ като ученика на Блъд, скован и малко уплашен.Знаете, че понякога си правим номера, сега щеше да последва един такъв момент.Усмихнах се широко на красавицата:
-Аз съм сестра на Арманд, а това тук е един много голям ваш фен!
Тя ме изгледа малко слисано:
-Мой...фен?Аз да не съм някоя рок звезда.
Лицето ми посърна престорено:
-Но нима не го помните добре? От онази случка в бара, преди доста време...о, той често се връща назад във времето и бленуваше за повторната ви среща.
-Ааа, сега се сетих....двамата натрапници, които не държат на пиене..
-Нещо, такова..но той се напи от мъка по вас.
Тя кимна с разбиране, след което положи ръка на рамото му:
-Виж, захарче...симпатяга си, но просто между нас няма да се получи. Това между краката ти ми пречи..
Ерик ми хвърли кръвопииски поглед и ме напуши още повече смях:
-Ъхъ...разбирам....-изрече той през зъби.
После червенокосата се обърна към мен със странна усмивка и хвана един кичур от косата ми:
-Докато виж....тази феичка е друго нещо.-и ми намигна.
Ококорих очи...това наистина ли се случваше? Репликата и обаче даде повод на Ерик да ми върне жеста, като ме хвана през рамо и се ухили, като самия дявол. Арманд просто стоеше и се чудеше, дали да си забие шамар или това наистина се случваше:
-Вижте...Блъд. Истината е, че тази..феичка тук ми сподели колко магнетична сте всъщност и възхваляваше извивките ви.-след това постави ръка на устата си и зашепна така че всички да го чуят.-Всъщност е малко стеснителна и затова използва мен, като параван.
Тя се усмихна доволно, а аз бях , като в небрано лозе. Ако отречех, щях да накърня достойнството на тази асасинка и пак да си навлечем боя , затова се усмихнах нервно:
-Вярно ли е, кукло?
-Ам...да кажем....
Не знам какво бе на път да се случи след положителния ми отговор, но знаех, че Ерик ще си го получи след този мръсен номер:
-Дори ви каня на питие от нейно име, понеже вижте милата как се притесни. Какво ще кажете?-продължи мазника с онзи негов префърцунен глас.

Жената ги изгледа скептично и дори леко навъсено.
-Аз не пия! Още повече в дванадесет на обяд!
И наистина бе така. Блъд се славеше, че почти не лизва алкохол, а ако го направи, то ще е максимум една бира, защото всичко друго й идваше в повече. Спиртния вкус не й понасяше, не й доставяше удоволствие и в много редки случаи нарушаваше това си правило. Последно го направи на рождения ден на Чосър и от тогава не го бе повтаряла. Нямаше намерение да го прави и сега.
-О, ами тогава на обяд или нещо такова? - продължи настъпателно Ерик, за да го върне на изгората си, като внимателно опипваше почвата, за да не ядоса татуираната красавица.
-Така по-може.... - продължи да се заиграва с кичура на Арадел, докато най-после брат й не се намеси.
Той ги раздели със собственото си тяло и възрази на всеослушание.
-Хайде, стига вече. Чувствам се некомфортно да докосваш по този начин сестра ми.
-Добре! - повдигна незаинтересовано рамене Блъд и отстъпи с една крачка.
Малката бе сладка, но нямаше намерение да спори с родата й, щеше да е най-малкото крайно досадно. Може да се каже, че планът им се провали още в зародиш и ако Ари и Ерик бяха недоволни от намесата на Арманд, то той с облекчение въздъхна.
В това време в залата влезе и Дъст, чието лице гостите не бяха виждали, но веднага им направи впечатление. Лъскавата, пепеляво руса коса, проницателните сини очи, началото на сребърната татуировка, която почваше от гушата му и се губеше зад плата на блузата, която носеше. Съдържаше в себе си някаква смесица между пълен непукизъм, интрига, злопаметност и в същото време глупост и наивитет. Личеше си, че е човек, който избухва лесно, но също толкова лесно може да се притесни и да си глътне граматиката.
-Йо....готов съм за урок! - вдигна ръка той за поздрав и учителката му превъртя очните си ябълки от отегчение. Харесваше глупака, но точно това и я дразнеше. Бе на двадесет и пет, а се държеше като пълен хлапак. Но в неговата поява, Картие откри нова възможност и бързо го примами към себе си.
-Ей...Чи! Къде е Ния?
Русокосия направи замислена гримаса като ровичкаше с пръсти по косата на темето си и обмисляше отговора си:
-Амииии.....снощи се прибрахме късно....та я оставих сутринта да се наспи. Излязох преди да се е събудила.
-Проверихме в стаята ви, няма я.
-Ми значи е хукнала на някъде. Знаеш я каква е, може да е навсякъде.
-Мамка му! - изруга магът недоволно.
От цялата ситуация се разбраха две неща - явно в крайна сметка, нямаше да може да запознае елементалистите с нея, а те на свой ред осъзнаха, че това е съквартиранта, за когото говореше по-рано. Приличаше на истински убиец, заедно с чертите си, стилът на облекло и закоравелите ръце.
-За какво ви е?
-Това е сестра ми и приятелят й. Исках да ги запозная.
-Лош късмет, човече. Нищо не мога да направя. - отвърна блондинът и извади една цигара от джоба на суитчъра си. Завъртя я между пръстите си, подхвърли я във въздуха и я улови с устни. После я запали с клечка кибрит, която хвърли през отворения прозорец.
-Готин трик! - отбеляза Матюс и Дъст се ухили.
-Нали?
Подаде ръката си напред и се здрависа с чернокосия, като се представиха един на друг, а после същото последва и с Арадел.
-Чи Дъст. Приятно ми е.
В същото време, Блъд се бе отделила от малката групичка и за пореден път измъчваше новака, като му правеше забележки и хвърляше искрящи огнени погледи.

/Гери, давай за сега. После може би имам една идейка, която ще видя как да развия./

В залата влезе един доста интригуващ обект с дълга руса коса и...абе странен. Един от онези мъже, които не блестят с невероятна красота , грабват вниманието ти с обаянието, което излъчват. А самото му държание бе толкова непринудено и онзи номер с цигарата? Искам и мен да ме научи! Дойде при нашата групичка и подаде ръката си:
-Чи Дъст. Приятно ми е.
Здрависа се първо с мен, явно си имаше и възпитание, а не бе една от многото маймуни за убиване:
-Арадел Картие, също ми е приятно!-усмихнах се приятелски.
-Ерик...
Последва неловко мълчание и всички се гледахме, като не знаехме какво точно да кажем, накрая аз проговорих:
-Можеш ли да ме научиш на номера с цигарата?-попитах ентусиазирано.
Чи се разсмя:
-Просто е..-започна той, като изкара още една.-хващаш я не за филтъра, а за горната част и я завърташ във въздуха и гледаш долната ти челюст да е малко по-издадена.
-Ъхъъ...-кимнах бавно.-Сега ще пробвам.
Извадих една цигара от кутията и я хвърлих, като гледах нагоре с оплезен език.Това видимо развесели Дъст:
-Хахаха, не е нужно да се плезиш.Просто притвори уста.
Следващите ми опити също бяха доста комични, цигарите я падаха по лицето ми, я дори не стигаха до него. Една дори ми бръкна в окото. Но след доста напъни и половин кутия цигари разпилени по пода...най-накрая успях.Когато я хванах в уста започнах да подскачам весело и да соча към устата си.
Арманд повдигна вежда и ме скастри с иронията си:
-Е, поне знам, че ако от теб не излезе добър маг, винаги ще можеш да заместиш някоя маймунка в цирка.
Останалите мъже се разхилиха и ми стана малко тъпо, но защо и Ерик се смееше? Цапнах го по рамото с юмрук и той разтърка мястото:
-Ей, не аз съм те обидил...
След което погледнах към брат си:
-Да, представям си..Сигурно не ти е много приятно да те бъркат в гръб за жена с тази коса, а?
Той също ми хвърли кръвнишки поглед:
-Добре, добре деца! Огладнях докато ви слушам.-намеси се Матюс.-Какво ще кажете най-накрая всички да отидем да хапнем? Дори Чи може да дойде с нас. Нали друже?

Всъщност, предложението доста се понрави на русия сладур. Вярно, с Арманд не бяха първи дружки, често дори се скастряха, сблъсквайки потенциала и властта, с която разполагаха и понякога стигаха до язвителни прехвърляния на искри и лоши погледи. Понякога това съревнование се увеличаваше, когато бе намесена и Ния, защото и двамата имаха някакви определени чувства към нея, дали приятелски или любовни. Чи все още не можеше да си избие от главата момента, в който ги завари да танцуват сластно в кръчмата, а Картие го бе яд, че приятелката му е захапала точно по този, който не знае какво иска, защо го иска и кога го иска.
Но въпреки всички тези малки подробности, не се мразеха и имаха и своите добри моменти. А и този обяд извън пределите на базата можеше да вмъкне разнообразие в иначе евентуално скучния му ден. Точно затова убиеца не му мисли дълго, а изрисува една широка и доста ухилена физиономия на лицето си.
-Аз съм навитак.
И тъкмо когато се обърна и тръгна с бодра крачка, една тънка, но здрава ръка се протегна и го хвана за задната част на яката, поради което тялото му спря и буквално увисна като парцал между пръстите й.
-Къде си мислиш, че отиваш, отворко?
Грубият глас на Блъд се разнесе из пространството и сякаш сложи всичко на мястото си. Новодошлите пръснаха истински хаос из залата й и тя нямаше да остави нещата така. Колкото и мила понякога, в същото време бе една опасна отровна змия и нямаше да търпи анархия.
-Едно: Ти оставаш да тренираш. - почна с нарежданията, а погледа й бе толкова суров и покровителски, че няма как да не му се подчиниш. -Второ: Ти... - обърна се към Арадел. -Събери си цигарите от чистия ми под.
Красавицата изтръпна и веднага падна на колена, събирайки всеки хвърлен фас, като лазеше досущ като пале, душещо диря. Една по една цигарите се озоваваха обратно в кутията й, докато не се напълни наново.
-Три: Ти. - бе ред на новака, който все още висеше като марсол по средата на залата. -Изчезвай!
Момчето не чака втора команда, събра си партакешите и изхвърча като вещица от светена вода.
-А ти. - обърна глава отново към Дъст, който все така висеше в дланта й. -Отивай на негово място.
И най-безцеремонно го изтика напред, като да тежи две кила, без абсолютно никакво затруднение. Чи за малко да се препъне в собствените си крака, но веднъж стабилизирал се, се обърна към останалите и лицето му придоби молещо изражение, крещящо: "Помощ!". Уви, нямаше какво да направят. Тук тяхната дума не се слушаше, а определено не искаха да си навлекат гнева на червенокосата.
-Какво ми се туткаш?
-Ама аз...искам да отида с тях....
-Гладен ли си Дъст?
-Дааа.....
-Много жалко! Ще ядеш след тренировката.
Ауч, тази жена бе наистина опасна.
-Ей, малката. - посочи тя Арадел.
-Аз?
-Същата. Искаш ли да помогнеш малко?
Имаше ли избор? Вече го бяха поканили да ги придружи, а щом цербера не го пускаше все още, не им оставаше нищо друго освен да го изчакат. А като са почнали нека поне да запълнят времето си с нещо.
-Как?
-Нали си земен маг?
-Да!
-Можеш ли да изкарваш от себе си някакви растения, лияни, шипове и така нататък?
-Мога да.
-Направи го и ги насочи към Чи. Нека видим колко пластичен е по-точно.
-Хаааа??? - извика неразбиращо блондина. -Как така?
-Акробатика втори етап, слънце. С препятствия.
Синеокия се намръщи, но трябваше да изпълни ритуала си. И за да му е по-лесно, съблече суитчъра си и го захвърли на земята, където няма да му пречи. Мускулите му лъснаха на слънчевата светлина, а сребърната татуировка се появи в цялата си красота. На Арадел явно й вървеше днес да гледа голи мъже, но между нас да си остане, едва ли имаше нещо против.
-Хайде, не го гледай, а атакувай.
Сега всички очакваха нейната намеса, най-вече Чи, който бе стиснал юмруци, които така или иначе нямаше да използва, защото упражнението бе пластично и тук единствено акробатичните му умения щяха да помогнат да избегне бурените, с които девойката реши да го нападне.

/Гери, опиши атаката си, без резултата й. Атакувай го с каквото можеш. Колкото повече, толкова по-добре./

Кой би желал да противоречи на подобна жена? Кой може да се мери с такъв темперамент? Червената коса, сякаш поникнала вследствие на бурния и нрав, а походката представляваше дебнеща пантера. Дори мъжете се подчиняват на гласа и, едновременно суров , като зимна вечер, но и женствен, като листо на цвете. Блъд, какво ли се криеше под това име? Каква история? Беше ми интересна, плени ме с лидерските си умнения, накара ме за миг да копнея за подобна мощ. Желаех някой да се вслушва в това, което казвах, а не да ми се присмива в лицето след като изкажа на глас мечтите си.
Няма смешна мечта, както няма и глупава мечта.Но някой хора не го разбират, смеят се, заклеймяват без да им мигне окото, а всъщност не разбират, че извършват едно от най-бруталните убийства. А именно да прекършиш нечии порив. Все едно да откъснеш крилата на пеперуда още в полета и...
Но стига за мечтите...трябваше да се върши работа. Нямах представа дали да се чувствам полезна или виновна, за това че имаше вариант да нараня Чи. Но трябваше да се подчиня.
Застанах пред него и се отпуснах, нагласих тялото и ума си. Имах чувството, че не бях използвала магията си от векове и сега, като я изкарам на повърхността ще излезе само ръжда. Но трябваше да се мисли бързо, взрях се за момент в очите му, проверявах дали бе готов. В тях намерих единствено очакване.
Затворих очи, и разтърсих някъде дълбоко в себе си онази дремеща енергия. Ето я, спокойна като езеро, чиято повърхност не помръдва. Призовах я и тя се проточи по ръцете ми , като хиляди малко виолетови нишки.Исках да изкарам от ръката си остри шипове, като тези на розата но в много по-големи.
Вдигнах ръцете си перпендикулярно на тялото и ги насочих към мъжа.И ето, че след малко излязоха и първите ми оръжия. Все още стисках очи, не исках да мисля ако някое от тях го улучи в главата примерно.Но това не бе достатъчно според критериите на Блъд, затова в следващия момент от дланите ми бавно започна да се пъпли дебела лиана. Все едно се излюпваше пиленце и когато разбра , че е на бял свят се стрелна на там на където я бях накарала. Тя щеше да има за цел да се движи в краката му и да се опитва да го спъва.Друга част от магията ми се запъти към Чи, но не към тялото му, а около него или по-скоро земята. Попи там като малко семе и не след дълго се появиха няколко заострени кола. Контролирах ги така че да следят неговото тяло, така че ако случайно забавеше поне малко ход, то те щяха да го прободат.
Не се сещах за нещо друго, пък и си мислех, че това му е достатъчно. Ако добавех още нещо как изобщо щеше да се измъкне? Не биваше да става претруфено, а Блъд ако желаеше още нещо щеше да каже. Сега трябваше да се съсредоточа върху енергията си понеже контролирането на толкова елементи не бе особено лесно. Изолирах се от останалите, загубих представа за времето, годините и часовете. Бях се гмурнала в дебрите на онова, което се криеше с мен, в онази магия, която умееше да разказва истории.
Сега историята и не бе много приятна, нямаше горски животни, нямаше синьо небе...само бурени, суха трева и дървета, без листа извили телата си в агонизиращ писък.
Небето го нямаше , то бе някаква грозна паст, живота бе изчезнал такъв какъвто го познавах и сега по земята бродеха призраци. Полтъргайстите на моята съвест. Изведнъж иззад себе си чух счупване на клонка, обърнах се, но там нямаше никой. След малко шума се повтори , заобикаляше ме, идваше от всички страни.
И ето ги, пристъпваха бавно като на опело, всички , които познавах, всички, които обичах. Лицата им бяха изпити, дрехите скъсани, раните не зараснали. Дори не бях сигурна, че са те..приличаха по скоро на зомбита:
-Е, Арадел...кажи ми, какъв е вкуса на предателството.-започна Аш.
-Хубаво ли е да оставиш, тези които държат на теб за да се търкаляш в чужди постели.-последва го Тес.
-Научи ли по-ценни уроци, от тези на които аз щях да те науча?-попита Хейз.
Всички ги болеше, а очите ми горяха от напиращите сълзи. Това нямаше как да е реално, не беше истинско! Те се приближаваха към мен и аз се свлякох на земята, като покрих главата си с ръце:
-Не исках! Не исках! Не исках! - повтарях.
Всеки грабна по един камък и ме заобиколиха, дойдоха и други ученици , които не познавах. През пръстите се видях и Зед. Ив също ме гледаше укорително...И тогава последва първия удар. После втория...третия...:
-Предателството се наказва..
-Не, моля ви! Не!-крещях през сълзи.
Бях объркана, не знаех дали това истина, дали сънувам и как да изляза от този кошмар. Бях затворена в него и съвестта ми ме наказваше, като повтаряше случката отново и отново. А реално на повърхността бях паднала на колене, не издавах звук, продължавах да изпълнявам заръката на Блъд. Но душата ми отсъстваше...бе твърде заета да изкупва грешките си...

Съвестта е кучка. Няма друга форма, няма друг облик. Винаги се обажда когато най-малко трябва, когато не си сам. Появява се и почва да гризе червата ти, ей така, просто за спорта, за забавлението, нали знаете. Нека ви измъчи малко, то на нея й е хубаво, пък вашите терзания....кой ги гледа тях изобщо? Какво значение има за нея дали ще ви боли от визитата й? Не я интересува. Не е дошла, за да ви е приятна. Целта й е да ви изцеди до края, да отнеме всяка капка целеустременост. Храни се с вашата пагуба, затлъстява от вашата мъка и събира запаси от мас за зимата от вашите безбройни извинения. А те винаги са много, нали? Повече отколкото може да дадете. Но това е цената, нужна да се плати. Това е таксата за вход към живота ти и искаш или не, си длъжен да я платиш. Няма как. На портата винаги стои по един стражар и не те пуска докато жълтиците предателство не тракат в дланта му. Или това, или си ходи. Избора е твой, да, но независимо какъв, все не е това, което наистина искаш. За да получиш, трябва да дадеш. Да дадеш част от себе си, част от достойнството си, понякога дори приятелите си. Така е устроен света. Не се мъчи да се бориш, няма да сполучиш.
Битката бе загубена още преди да е почнала за един човек в залата, но това не бе Чи Дъст. За него, всичко едва сега почваше. Той не губеше надежда в себе си, не и сега, когато здравето му зависеше от това. Не се славеше с най-изкусния интелект, но имаше своите качества, с които си бе заслужил място не само тук, но и под протекцията на нощта. Още когато тръните се насочиха към него, а коловете се появиха като ръжени от земята, желаещи да го нанижат на дървените си копия, мъжът сви крака в колената и отскочи нагоре, след което се завъртя в задно салто, избягвайки двете атаки едновременно. Приземи се на няколко милиметра от прътовете, един от които дори докосна един от кичурите му. Хубавецът изви недоволно устни, но нямаше никакво време за размотаване. Лианата, обвила се с тръните, се насочваше право към него. Няколко стръка летяха към тялото му, като между тях имаше три пролуки, широки, колкото да се промушиш през тях, но не вертикално, а хоризонтално. И точно тава мислеше и да направи. Постави длан на земята, с която се отблъсна, за по-голяма инерция, прескочи коловете и затича към растенията. На метър от тях се изстреля от земята и завъртя трупа си полегато, преминавайки точно през средната пролука. Един бодил одраска гърдите му, като оголи тънка червена струйка, втори закачи косата му и отскубна няколко косъма, а трети разряза леко рамото му, но учудващо и дори впечатляващо, той падна на земята, без други поражения, претърколи се и бързо се надигна за следващото препятствие.
-Скапани растения.
В това време, Арадел все още стоеше на колена, като всички си мислеха, че това се дължи на умората от широкия арсенал на магията й. Самата тя се справяше доста добре. Това бе тренировка и за нейната издръжливост и контролът й над природата. Колкото повече мозъкът й блокираше под натиска на себеотрицанието, толкова повече енергията й действаше, успоредна на случващото се в душата й. Пръстите направляваха растенията, както кукловод води конците на куклите си, местеше ги, огъваше ги и следваше с тях местонахождението на блондинът. Затрудняваше го, но Дъст бе ненадминат инат и нямаше да се откаже току така. Единственото, за което малко или много съжаляваше бе влиянието на цигарите, които го задъхваха по-бързо от нормалното. Мислено няколко пъти се зарече, че ще ги откаже, но дори сам не си вярваше. Добре, че физиката му бе толкова тренирана. Бурените продължиха да го замерват с цялата си сила, а той все така се извиваше през тях, прескачаше, или търколеше в кълба. Пот се стичаше по полуголото му тяло, но някак все успяваше да се измъкне от хватките, колкото и оспорвана да бе ситуацията. Уменията му граничеха с тези на цирков акробат и като изключим няколко дребни спънки, се справяше много добре. Останалите го наблюдаваха с интерес, дори удоволствие. Докато накрая гласът на Блъд се извиси над всичко останало и върна Картие в реалността, която така нагло бе напуснала:
-Достатъчно!
Момичето се отърси от подсъзнанието си и отвори очи. Отпусна ръцете си, а с тях всичката растителност тупна на пода, като умъртвена. По средата й стоеше Чи, изпотен, уморен, дишащ тежко като животно.
-Много добре.
Не насочваше думите си към никого, но се разбра, че визира и двамата.
-Свободни сте.
Ерик отиде до любимата й и й помогна да се изправи.
-Добре ли си?
-Да.
-Измори се, нали?
-Изморих се.
Че какво друго можеше да каже? Не и истината, това е сигурно. Колкото до убиеца, той взе връхната си дреха, избърса челото си с нея и я облече. Попилата пот щеше да изсъхне за пет минути, ако не и по-малко, веднъж излезеха ли на слънце. Той отиде при останалите и изпуфтя.
-Много ме измъчи, бе момиче.
-Извинявай.
-Няма за какво. Доволен съм. Та, казахте нещо за хапване. Ще тръгваме ли, преди тая лудата пак да ме е подхванала?
-Чух това!
-Хе-хе-хе....така де, знаете, че много ви обичам милейди.
-Изчезвай преди да съм си променила решението.
И така, тримата магове и един асасин напуснаха залата, а след това и базата. Арманд и Дъст водеха чужденците и копнееха за нещо разхлаждащо, а и насищащо.

/Гери, получаваш Опит-4. Пиши където искаш./

Когато напуснах стаята си, бях с все толкова бодър дух. От толкова време не ми се бе случвало, като росата след дъжд. Чувствах свобода между гърдите си, като че ли голям камък е паднал от тях и сега мога да си поема широко въздух. Нали знаете, онези етапи, в които всичко ти се вижда бяло и чисто, в които се събуждаш и светът е светъл и някак си една идея по-красив от обикновено. За мен това бе като лек, защото толкова рядко се чувствах така, като свободна птичка, способна не само да литне, но и да отлети на където й видят очите, без граници. Надявах се да не е поредната буря преди затишие, но времето ще покаже, нали? Прекарах един спокоен преди обед в стаята си, напълно изолирана от всеки и всичко, и дори когато чух настъпателните тропания по вратата ми, не мръднах от мястото си. Който и да бе, може да почака. Имах нужда от почивка, най-вече психическа. Чак когато се запасих с нова доза енергия излязох и се отправих надолу по коридора, готова за адреналин. Готова за бой, за пот, нямаше нещо, с което онази чалната лесбийка да ме сплаши. Нито гнусните й отрови, нито палавите й ръце. Посегне ли, ще изяде ритник, понечи ли да ме барне, ще й извия врата. До толкова ми бе все едно какво ще се случи с нея.
Но да не урочасвам всичко. Току виж вселената ме чула и напук я накара да е кротка, че да нямам повод. А би било толкова жалко....
Както и да е. Ръката ми натисна бравата надолу и се озовах в залата, само за да сваря Блъд, клекнала как събира някакви растения. Растения!? Какво правеха пък те тук. Бяха толкова не на място, все едно в пясъка да намериш кокиче.
-Какви са тези треволяци?
Червенокосата се обърна и погледите ни се срещнаха. Пръстите й все още улавяха нови и нови бурени, като дори се убоде на един трън.
-Част от тренировка. Ще ми помогнеш ли?
Вдигнах рамене и навлязох навътре. Достигнах я и заех същата поза, като почнах да изтръгвам коловете от пода.
-Що за тренировка е това?
-Интересна. Арманд и Чи бяха тук. Със сестра му си тръгнаха преди малко.
-Сестрата на Чи?
-Сестрата на Арманд.
-Аааа.....ясно.....Чакай! Сестрата на Арманд е тук?
-Да, търсиха те. Искаше да ви запознае.
-Оу....е, другия път.
Вярно, че ми е разказвал за сестра си, но какво да направя? Явно те са тропали на вратата ми, но бях толкова обзета от моментното си уединение, че не съжалявах. Ако ги видех до довечера щяхме да се срещнем. Ако ли не, живота е пред нас, ще има и други възможности.
Когато събрахме всичко, отидохме до прозореца и хвърлихме мъртвата растителност през него. Някак си ми се искаше да чуя някой недоволен възглас, намекващ, че са паднали на нечия нищо неподозираща глава, но уви...нищо. Ама какво ми ставаше? Голямо зло бях? По принцип ли обичах да се гавря с хората или е само днес? Мнее.....по принцип е.
Та, най-накрая залата бе разчистена, а аз готова за моят индивидуален урок.
-И с какво мислиш да ме изтезаваш днес? Горя от нетърпение. - ухилих се заканително и предизвикателно.
Нека подразним малко котката, да я настъпим по опашката, пък каквото сабя покаже.

Някой, явно искаше да подразни учителката. Наистина ли, Ния?
Това момиче, определено обичаше да се "бута между шамарите". Където и да е, винаги влачеше след себе си купчина неприятности, които после създаваха главоболия на околните.
Всъщност, в мислите на Блъд се въртеше точно това - една хубава тренировка, с която да я изтощи. Ния отдавна имаше нужда от практическо обучение в акробатиката, каквото премина и наскоро нейният съквартирант. За разлика от нескопосаният Чи, тя имаше доста по-завидни умения, а тялото и бе подходящо за една хубава сутрешна тренировка.
Учителката се приближи до синекосата, без да прекрачва границата на личното и пространство. Погледа и прошари по крехкото тяло на асасинката и стигна отново до тъмните и очи, които сякаш изпиваха душата и.

- Днес, ми е хрумнала една идея. По принцип, лично аз предпочитам да преподавам тези умения на учениците си още в началото. Обаче, при теб имах друг подход. Когато дойде тук, ми показа, че си готова за истински битки и се оказах права. Мисля, че решението ми е било правилно.
Блъд започна да прави малки крачки, приближавайки се към синекосата. Докато се движеше, тя изпиваше с поглед тялото и. Но, не. Не беше онзи сексуално-мръснишки поглед, който обичаше да и хвърля, когато е с гръб към нея. В момента се опитваше да прецени по какъв начин да подходи с началото на тренировката им. Дали ще е нужно да започнат от самото начало или могат да прескочат безсмислените бръщолевения за уменията.
Когато Блъд застана зад гърба на асасинката, тя плъзна едната си ръка по гърба и, прокарвайки пръсти по гръбначният и стълб. Ния се стресна от това своеволие и се отдръпна напред, готова да атакува. Но, Блъд беше подготвена за тази и реакция, за това побърза да я успокои :

- Не бой се, нямах нищо предвид с това докосване. Просто, мисля, че трябва да започнем първо с акробатиката.
- Акробатика?! - отвърна изненадано синекоската, представяйки си, как ще и се наложи да прави задни салта, прехвърляния във въздуха и цигански колела...
- Да, акробатика. А след нея, ще направим и любимото упражнение на съквартиранта ти - джебчийството. Но, преди да стигнем до него, искам да тренираш достатъчно гъвкавостта на тялото си. Можеш ли да правиш шпагат?
- Мисля, че да.
- Мислиш? Тогава, нека видим как го правиш, а от тази позиция, после се изнеси напред, опитвайки се да ме атакуваш.
Ния гледаше доста неразбиращо. Не, че думите на Блъд не бяха доста завъртени, но замислиш ли се, можеше да се получи нещо доста добро. Шпагата бе умение, което можеш да използваш не само в залата за да разтегнеш тялото си, но и в битка. За защита, а и за евентуална атака - каквото се искаше в момента да направи асасинката.

Слънчо, опиши цялата процедура със шпагата (стига Нийчето да може да ги прави тези работи). Повече ги разбираш от мен тези разтягания, за това мисля, че ще се справиш. Стигнеш ли до шпагата, опиши опит за атака, а резултата дали ще си счупиш някой крак или главата, остави на мен ;) {}

Някога рисували ли сте картина? Не, не говоря за онази на платното, с четка в ръка, палитра в другата, прецизния поглед на художник, натруфен с малка барета на главата, бохемска душа и завъртяна козя брадичка, която усуква и приглажда, уж размишлявайки за следващата щриха. Нямам предвид това. Самата аз не съм художник. Дантес ме е дарил с много качества, но знам, че рисуването не е едно от тях, без дори да пробвам. Сякаш предварително знаех кои са добрите и лошите ми качества.
Говоря за картина, която създаваш със собственото си тяло. Крайниците ти са нишките, придаващи пълнота и краски. Като скулптор извайваш трупът си до съвършенство. Разчленените, гъвкави форми, винаги са най-красиви, защото показват потенциала и капацитета на мускулите ти. А моите бяха завидни в това отношение. Факт е, че не разполагах със здрави бицепси, трицепси и прасци, нито с плочки на корема, но бях ниска, крайно разтегателна и подвижна. Поради което повечето ми атаки бяха успешни, а силата на удара ми повече от задоволителен. На кратко казано, умеех да контролирам всяка част от телосложението си, до последното сухожилие. Как и кога съм го усъвършенствала, не помня. Онзи таен предишен живот все така ми убягваше, но явно е остатъчен ефект от него. Така или иначе нямах време за размишления по тази тема, затова дори не ги започнах.
Но започнах и самия шпагат. Всъщност, Блъд не уточни какъв точно изискваше - мъжки или женски, но ако искаше да я атакувам, по пътя на логиката трябваше да е мъжки. Така или иначе нямаше значение, защото умеех и двата. Но за да не губя нейното, а и най-вече моето време щях да премина към подходящия за нападението. Без да се подготвям или разтягам, нямах нужда от подобни подготовки, разтворих краката си на височината на раменете. Бях с удобни обувки с равна подметка и нямаше да се затрудня. Почнах да ги суркам в срещуположна една от друга посоки, като се спусках надолу. Торсът ми слизаше все по-надолу и по-надолу. Нека отбележа, че не ме болеше. Както казах, явно съм свикнала на разгъващите упражнения, но не мога да отрека, че дори при професионалистите се усеща напрежение в мускулите или други части от тялото, на работещата серия. В случая, това бяха вътрешните бедрени сухожилия, свързващи ги с таза. Усещането е все едно някой ги е хванал и насилствено ги дърпа навътре в ставата ти, като струна или медена жица. Фокуса да се разминеш с болката е прост - отпускане. В никакъв случай не се стягаш иначе ще изостриш некомфорта и можа да скъсаш някоя връзка. Друга важна забележка е, че задължително гърбът ти трябва да е изправен. Без огъване напред, клюмнала глава или подпиране на длани докато не стигнеш лимита си. Но това е за начинаещи. При мен бе лесно като да разрежеш масло с кухненски сатър. Гръбначният ми стълб бе изпънат, брадичката леко вирната, а погледа забит право напред. За няма и пет секунди бях стигнала до пода без да си помагам с ръце и да се подпирам. Нямах нужда от спомагателни. Готов си тогава когато интимните ти части са на дъх разстояние от земята, а краката изпънати, без да свиваш колената, където болката е най-осезаема. Такива бяха и моите, като две прави пръчки, стърчащи от ствол или дънер. Както казах, лекота!
И спирам до тук с обясненията, защото почнах да се чувствам като учител по аеробика, а това хич не ми се нрави. Споменах по-горе, че всичко отне не повече от пет секунди. Но тук идваше сложното или по-точно атаката. Докато мислех какво и как да я приложа, извърнах торсът си към единия крак и легнах на него, като натисках ходилото, което бе изпънато в шпиц. Същото последва и на другата страна. После се обърнах напред, положих лактите си на пода и направих пак няколко пружини. Всъщност веднъж умееш ли го става някак даже приятно. Възприемаш се като пластично животно - котка или змия, да речем. Можеш да се извърташ във всякакви формации. Ето това е изкуство!
Идва ред на съществената част. Червенокосата бе на не повече от метър и петдесет разстояние от мен, така че ме улесняваше. Ето и какво направих с надеждата да го докарам до край. Нямах намерение да използвам магията си, щях да разчитам само и единствено на физика. Положих дланите си стабилно на земята и стегнах мускулите си, от китката, та чак до рамото. Можех да усетя как те малко или много изпъкват, стават жилави и издръжливи. Подчертах, че не съм от най-най-силните, но достатъчно, че да повдигна собствените си килограми. Набрах се на ръце и съвсем скоро отделих крака от пода. Без да ги сгъвам, все така опънати, те се повдигнаха във въздуха. Почнах да изпъвам лактите си, докато станах напълно стабилна. От там почнаха и краката. Бързо, но не нетърпеливо ги вдигах все по-нагоре, като в същото време ги събирах един до друг. Накрая се получи стойка на ръце, а от там всичко бе лесно. Стегнах ги и единия тръгна напред, за да стъпи на пода. Предно салто, нали се сещате. Другия го последва, но вместо надолу, се запъти скоростно напред, право към главата на учителката, в желанието ми да я цапардосам право в темето. Разполагах с нужната сигурност и контрол, но дали бях достатъчно бърза, дали късмета щеше да ми изневери или нейните умения да й позволят да се отдръпне на време, щяхме да разберем съвсем скоро....

/Отбелязвам, че всичко се случва по-бързо, отколкото изглежда докато се чете :)/

Не се докосна до нещо сравнително лесно. Умение, което асасините използваха още в ранните си години, за да укрепнат телата и. Тя, нямаше нужда от него, поне до този момент. Притежаваше нужните качества и силата да използва тялото си както в битка, така и за да прелъстява хората около себе си.
Но, тук говорехме за директен бой. Без магия и без използването на каквито да е сили от страна на противниците. Чистият ръкопашен бой, имаше и своите предимства. Можеш да изненадаш противника си по всякакъв начин, както и да го атакуваш от всички страни - стига да знаеш как да го направиш. А при магията, не е така. Когато използваш енергията си за да атакуваш някого, той винаги може да прецени това, което ще направиш и да се защити по най-лесния и удобен начин за него.
Удара на Ния щеше да бъде достатъчен, за да нарани Блъд, ако тя не се бе отдръпнала в момента, в който краката на асасинката се насочиха към лицето и. Учителката знаеше всяка една възможност, която се представяше пред младото момиче и бе готова да отреагира. Щом видя вдигнатите нозе на Ния, красавицата се подготви, отстъпи крачка назад и защити лицето си от евентуално одраскване или счупване на носа.
Точно тази една крачка назад и даде много шансове в този момент. От една страна, тя можеше да се отдръпна още по-назад, стига да бъде атакувана отново. Бяха и нужни не повече от още две пристъпвания, за да се отдели от полезрението на синекосата.
Блъд не търсеше това. Тя целеше да обучи по най-добрия начин ученичката си и да изпита тялото и така, за да бъде сигурна, че е овладяла правилно техниката.
Така е. Акробатиката не бяха само умения, написани черно на бяло, които можеш да следваш неотлъчно. Имаше си тънкости, които всеки един ученик трябваше да научи. Както при шпагата и "тайните" му, които го правеха перфектен, така и при повдигането на ръце или атакуването от въздуха си имаше малки трикове.
Именно след отстъпването назад, Блъд изчака едва една секунда, преди да нанесе първият си удар. Докато Ния се спускаше към земята, учителката и направи крачка в страни, приведе тялото си към земята, като опря едната си ръка на нея за опора, а другата постави зад гърба си за равновесие. Единият и крак бе присвит към тялото, като коляното опираше в гърдите и, а другия изпънат в страни, подготвен за атака. Трябваше и само жертва. А именно жертвата в този момент стъпи на земята пред нея.
Блъд изви тялото си в страни, описвайки парабола по земята с помощта на крака си и го стовари право върху кокалчетата на Ния, която в момента стоеше в полу-оформена поза "Мост" на земята.
Горната част на ходилото и се удари в една от най-чувствителните зони на женските крака, което накара Ния да наддаде вой. От внезапната болка тя загуби равновесие, ръцете и се раздалечиха и тя стовари гърба си върху земята.
Мислите си, че в този момент тя се е отказала? Грешите. Ния бе твърде вироглава и настървена, дори когато се бори на обяд с пържолата в чинията си, че да се откаже толкова лесно. Един удар никога не би я сломил, дори в случая да я риташе слон или хипопотам. Тя не се плашеше от нищо друго, освен от собствената си сянка.
Това, което последва бе дръзко и много хитро. Още докато стоеше на земята, момичето изви тялото си като червей и сграбчи учителката си за крака, дръпвайки го рязко назад. Вярвайте или не, Блъд не очакваше точно този вид атака. Дори да беше успяла да се усети навреме, дръпването от страна на Ния бе достатъчно, че да я стовари също на земята по гръб. А когато това се случи, асасинката продължи да държи учителката си за крака, като дори започна да впива нокти в него, придърпвайки я към себе си.
Няколко секунди по-късно, Ния вече се бе озовала върху гърдите на червенокосата. Ръцете и здраво притискаха тези на Блъд в пода и не и даваха шанс да помръдне.
- Достатъчно добре ли го овладях? - попита иронично учителката си.
Както знаем, във всяка история има по едно голямо "Но", което разваля цялото удоволствие от разказването и. Или, може би не... зависи от коя страна го погледнеш. В този случай, това "но" допринасяше за един от пропуските, които бе направила Ния. Както вече знаехме - тук говорим за ръкопашен бой, с използването на акробатични техники. А, кой по-добре ще знае, как се използват те ако не самата преподавателка?
Именно Блъд бе усъвършенствала всяко едно движение до последната му част. Докато лежеше с прилепнали ръце до земята, тя имаше времето да обмисли следващите си действия едва за части от секундата.
С какво можеше да атакува ли? С краката си разбира се! Те стояха свободни зад тялото на Ния, готови за своето време. Именно те щяха да спасят в този случай учителката, която бе приклещена към земята.
Както последва от тук нататък? Едно силно извиване в таза, чрез което Блъд успя да повдигне леко ученичката си във въздуха. По този начин, тя можеше да оттласка достатъчно краката си, че да се докопа до тялото на синекосата. Само няколко сантиметра повдигане и бяха нужни за да бъде атаката и успешна. А щом успя да го направи, краката и се извиха като лиани във въздуха. Стъпалата и се изпънаха като в балетен танц по продължението на краката и. В следващият миг, точно тези стъпала обвиха гърлото на Ния. Едното обхвана предната част на гърлото и, а другото заключи хватката от задната страна на главата и. Последва натиск, който бе достатъчен, да разсее асасинката. Дърпането с крака бе толкова силно, че то буквално отлепи момичето от тялото на червенокосата и го преметна назад. Ния направи едно превъртане по земята и се озова по лице, гледаща право към татуираната госпожица, която стоеше само на метър от нея.
Блъд бе заела поза на земята, в която ръцете и бяха опрени в земята, гърба изпънат назад, а двата и крака свити в коленете, стояха изправени малко пред тялото и. Тя се смееше ехидно и самодоволно, че е дала малък "урок" на нахъсаната и самоуверена девойка.

Сладък, искам успешна атака, по твоя преценка.

Страх ли те е, приятелю? Изпитваш ли ужас от фронталната атака, която може да отсече главата ти? Притесняваш ли се за здравето си? Плашиш ли се от по-силните? Ако да, то тогава поздравления, че си го признаваш, напълно нормално е, и аз нямам право да те обвинявам за твоята мекушавост. Инстинктът за самосъхранение е загнезден във всеки от нас. Стремим се да избягваме проблемите, боевете, моментите, в които можем да се нараним. Умът често преборва тръпката и желанието и ние се оттегляме със сломена, но здрава, все още седяща на раменете ни глава.
Само че, не всички са такива. Има хора, които са имунизирани против страх и болка. Болката, те я приветстват. Физическата рана е нищо, нищожна пречка, толкова лесна за преодоляване. Дори когато се изправиш пред по-опитен от теб боец, не се предаваш. Просто се усмихваш и продължаваш. Ще паднеш веднъж, два пъти, пет, сто, но пак ще се изправиш. Ще търпиш, ще изстрадаш колкото е нужно, докато един ден го надвиеш, смажеш челюстта и усетиш кръвта му. Колкото по-трудна победата, толкова по-сладка и задоволителна.
Това, че стоях просната на земята, не беше поражение. По никакъв начин не го приемах така. О, не! Бе просто увертюра, малка спънка, която да ме изтласка напред. Да, факт е, че вратът от задушаващата хватка, ме болеше. Да, факт е, че ожулих колена когато паднах на пода. Но, мили мои, нямате представа колко ми помогна това падение. То ще ми даде стимул да продължа напред и нагоре. Самодоволната усмивка на жената само разпалваше кладата. Хвърляше нови цепеници и засилваше огъня. Ровеше в изгорелите клони и ги уплътняваше. Учителка? Не я възприемах за такава. Не можеше да заслужи доверието и уважението ми. Бе просто една играчка. Играчка, с която тренирах собствените си способности и ги усъвършенствах. Точно така, всичко се свеждаше до тук. Бе толкова просто. Нищо повече, нищо по-малко.
Да не използвам магия! Бе толкова приятно, колкото и да я използвам. Винаги съм смятала, че не трябва да разчитаме единствено на нея. Това показва слабост и незавършеност. Ако не можеш да разчиташ на собственото си тяло, то тогава си загубен во веки. Единствено то знае от какво имаш нужда и се стреми да го получи. А аз знаех какво искам от моето и нищо нямаше да ме спре. Може би звуча така, все едно искам да превзема този свят. Сигурно има нещо такова, но не! Не исках да управлявам останалите. Исках само да доминирам над тях, без да ги оковавам в окови. Силата не е власт. Силата е спокойствие. Спокойствие, че можеш да смажеш когото си поискаш ако се наложи. Всичко останало си е чист егоизъм. Аз исках да превъзхождам, но не и да притежавам. Исках да преборвам, но не и да покорявам. Исках да бъда най-добрата, най-мощната, най-безпощадната, най-безкомпромисната, най-злата, най-страшната. Бе в кръвта ми. Насладата от чужда пролята, нямам думи да ви я опиша. Но не го правех за собствена изгода. Не....правех го, защото това е единственото, с което разполагам.
Но да се върнем към конкретния момент. Настървеността течеше по вените ми, а мускулите кипяха като запалена сяра, готова да разложи всичко, до което се докосне. Страх ли те е от мен, Блъд? Не! Някой ден ще те накарам да се страхуваш....
Застанах на ходила, подобно на нея. Петите ми се бяха отделили от земята готови да ми дадат тласък напред. Усмихваше ми се! Животът ни учи, че не всеки, който ни се усмихва ни мисли доброто. Е, нека бъдем лоши тогава. Едното ми стъпало прилепна плътно за пода, като стартова позиция за състезание по бягане. В следващият момент се оттласнах достатъчно, че да я прескоча. Всъщност, с тази клекнала поза ми правеше услуга. Нямах намерение да се нахвърлям върху й. Все пак трябваше да се осланям на акробатичните си възможности, а не на здрав пердах. Така, се хвърлих напред и нагоре, преминах над нея, като разярено животно и се приземих зад трупа й, едва на половин метър разстояние. Дистанцията бе твърде къса и нямаше много време да реагира. Веднъж озовала се зад нея, бързо се извих с изпъната ръка. Дланта ми не бе свита в юмрук, не това исках. Пръстите ми бяха опънати, целия крайник стегнат, чак до рамото. Целех се в една определена точка в тила. Този по средата, точно където свършва косата. Ако я натиснеш достатъчно силно, човекът припада. Имаше няколко такива точки по тялото и аз знаех къде се намират. По една зад ушите, на сънната артерия, в слепоочието и тази въпросна. Още преди червенокосата да успее да се предпази или да обърне глава, пръстите ми, остри като нож се забиха в крехкото място, силно и болезнено. Ефектът бе като да те парализират, а после губиш съзнание. Именно затова, тя не наддаде вик,дори стон. При удара, устната й кухина изтръпна и звуците не излязоха от нея. Но дали щеше да припадне, в това не бях сигурна. Колко ли е издръжлива? Щях да науча сега....

Привидно - атаката бе доста простичка. Скок и после натиск, който трябваше да бъде нанесен на точно едно определено място. Обаче, точно там бе и голямата тънкост и майсторлък, който трябваше да умеят учениците. Да намериш точно точката, която се изисква да докоснеш. Да опреш пръст в нея и да натиснеш. Нито прекалено силно - за да не е твърде увреждащ ефекта от атаката, нито пък твърде леко - за да може противника ти да се измъкне. Всичко трябваше да бъде направено с точност и прецизност, както когато хирург си играе с тялото на пациента си.
Тук, точно в този момент очите на Блъд се затвориха. Тя загуби всякакви сетивни способности, като първо изчезна слуха и. Шумовете около нея притихнаха, сърцето и започна да изпомпва все по-малко и по-малко кръв опитвайки се да спаси жизненоважните органи от срив, пред погледа и се появи едно голямо черно петно, а дишането и стана отслабено.
Тялото и започна бавно да се снижава към земята, падайки в ръцете на синекосата. Ния я прие в обятията си, като през това време се постара да я остави на земята така, че учителката да не нарани главата си.
Бявно поставяйки крехкото и тяло на земята, Ния отпусна хватката си и се надвеси над нея. Погледна я, като погледа и обходи цялото и тяло. Блъд стоеше неподвижно...до след няколко секунди, когато ръката и рязко се изпъна нагоре към гърлото на асасинката.
Мисля, че преди малко някой спомена за точките в тялото, които ако някой натисне можеш да припаднеш. Точно към една такава се бе насочила и красавицата, обхващайки с пръсти гърлото на ученичката си. Пръстите и се впиха по същият безмилостен начин, по който и нейните преди малко се забиваха в крехката женска кожа. Натиска бе два пъти по-силен от този на Ния, като не и позволяваше да помръдне дори сантиметър в страни.
Този път, парализирането започна в тялото на синекосата. Същото онова губене на сетивност се появи и при нея. Първо обонянието, слуха, зрението...всичко си заминаваше бавно под зоркият поглед нна Блъд.
Мислите си, че атаката и бе неуспешна? Напротив. Всичко бе изпипано до последният детайл, но не можеше да се отрече, че срещу Ния се бе изправила една наистина изкусна убийца. Един вид, тя бе придобила резистентност към повечето атаки, които можеха да бъдат използвани срещу нея. Тялото и бе привикнало на многобройните удари, наранявания и счупвания, които тя бе преживяла през живота си. Една дълбока рана за нея бе като драскотина, а това да припадне - си бе същинска дрямка за нея. Можеше да загуби съзнание толкова бързо, колкото и да се върне отново в света на живите. А всичко това ставаше с помощта на контрола над тялото. Да спреш дишането си сам и да забавиш пулса си така, че противника ти да си помисли, че е успял. А в мига, в който той отслаби атаката си - идва твоят ред.
Около минута по-късно, позите бяха разменени. Ния стоеше в обятията на собствената си учителка, която бе присвила крака до тялото си и бе положила главата и между тях. Сините и коси се спускаха по коленете и глезените на асасинката, а алените и устни не смееха да потрепнат и за миг. Блъд стоеше надвесила се над нея, като съзерцаваше младежкото и лице. Ръцете и започнаха да си играят с косите на момичето, а много скоро и замилваха лицето и.
Това малко удоволствие и отне около две минути, след което учителката трябваше да направи нещо, за да събуди синекосата. Все пак, губенето на съзнание бе нещо доста опасно и тя можеше да не се събуди повече, ако Блъд не задействаше отново тялото и.
Това което последва бе противодействие на атаката, която преди малко използва учителката. Тя отмести главата на Ния назад, като тя клюмна право към слабините и. С едната си ръка обхвана врата и, а с другата тила на момичето. Дръпна рязко назад, като се чу силно изпукване, а след това рязко изправи тялото и напред, клюмвайки главата и във въздуха. Ния все още бе обездвижена и в безсъзнание, но не за дълго.
Последваха няколко силни удара в гърба и, които задействаха белите и дробове и сърцето, което започна отново да изпомпва литър след литър кръвта и.
Блъд отпусна тялото на ученичката си, като я остави да легне в нея. Очите и бяха широко отворени, а дишането учестено. Накрая, тя проговори :
- Какво...стана...? Нали...
Учителката се ухили широко.
- Спокойно, взе си умението. Справи се чудесно...


Сладък, свободно Рп.
Получаваш умението : Акробатика ,
Опит : 9; Сила : 6; Ловкост: 7; Интелект : 8; Воля :5;

Добре, какво по дяволите стана? В един миг, червенокосата лежеше на земята и трябва да призная, че ми коства много усилия, за да не пусна главата й просто да издрънчи на твърдия цимент, а в следващият аз бях в същата поза. Ролите се обърнаха доста бързо и неочаквано. Просто както си стоях, скочубрата впи дългите си нокти в гърлото ми и...и изгубих съзнание. Мрак надвисна над очите ми и замъгли преценката. Мозъкът ми спря да функционира и изпаднах в безметежност. Не знам колко време стоях в това състояние, но със сигурност не е достатъчно, че да сънувам каквото и да е. Просто едно тъмно петно, черна зона, в която бях потънала без да осъзнавам къде е вратата за изхода от нея. Всяко усещане и чувство бяха изчезнали, като всмукани от космическата дупка, която поглъща сигурно и цели планети на съзнанието. Ако можех да разсъждавам в този момент, сигурно щях да изпускам псувня след псувня, изписвайки цял един речник с нови и стари ругатни, но уви, нямах тази възможност. Притегателната сила на гравитацията си казваше думата и тялото ми не ми принадлежеше. И все пак не изпитах страх. Нямаше нищо, само едно реещо се мрачно сияние. Само едно приспивно движение, а след него Нищото.
Явно учителката нямаше намерение да ме държи дълго в неведение и безтегловност, защото съвсем скоро сетивността ми почна да се възвръща и усетих първите удари по гръбначния си стълб, които ме върнаха в реалността. Устата ми се отвори широко, поемайки си голяма доза въздух, клепачите трепнаха, пръстите се раздвижиха. Насилствено бях извадена от съня. Усетих първите реакции на крайниците си, кожата ми започна да възприема заобикалящите я фактори, докато най-накрая отворих очи.
Първото, което видях бе лицето на Блъд, кротко, дори леко усмихнато.
-Какво...стана...? Нали...
-Спокойно, взе си умението. Справи се чудесно...
Чак сега осъзнах, че главата ми е между бедрата й, а дланите й шареха по косите ми. Бавно се ококорих, зениците ми се разшириха, а гърлото ми наддаде пронизителен писък.
-Аааааааааа.......
-Ния?
-Аааааааа........
От последвалото рязко повдигане ми прилоша и ме заболя главата, но предпочитах всичко пред това да съм в близост до интимните й части. Почти не я праснах с чело в брадичката, но за жалост тя на време се отдръпна назад.
-Махни се от мен, мамка му! - изкрещях и паднах напред на колена.
Свети Дантес....ами ако се е поругала с тялото ми, докато бях аут? Заопипвах се по деколтето, гърдите и корема, но не видях никакви признаци на сексуално насилие. Мразех я заради тези своеволия, мразех я, проклета да е. Съвсем скоро пердето щеше да ми падне. Бързо се изправих, преди да е понечила да ме докосне наново и въпреки лекото олюляване, заотстъпвах пъргаво назад.
-Какво ти става бе, момиче?
-Какво? На мен? Нищо! Махам се от тук!
И без да казвам нищо повече напуснах панически залата. Исках да се изкъпя, да премахна ароматът й от себе си. Знам, че съвсем скоро ще ми се наложи да я видя отново, но мамка му, щях да огранича възможно най-много допирателните точки с тази разгонена кучка!

- Липсвах ли ти?
Излегнатият доволно, между не много стабилния стол и масивното дървено бюро, мъж едва забележимо надигна лице от листовете, които се подмятаха по ръцете му, за да демонстрира, че все пак не му е съвсем чуждо наличието на девойката в стаята. Асасинът демонстративно и тротяжно остави по няколко листа на купчините по повърхността на бюрото и изимитира най-незинтересованото и безлично изражение, което криеше в ръкава с номерата.
-Ужасно много ми липсваше! Не можех да мигна от безпокойство... По Фантом!
Чернокоската завъртя ръка във въздуха отхвърляйки с жест темата и клепачите й замигаха за честота, с която дългите й мигли биха предизвикали въздушно течени, ако се престарае.
-Не е нужно да ми отговаряш. Току виж мненията ни не се препокриват и това ще разбие малкото ми невинно сърчице. - Дали можеше да изтърси още някоя простотия само, за да си чеше езика. Девойката безкрайно много ненавиждаше празните приказки и напудрените разговори, но понякога собственото неудобоство не е толкова отвратително, когато го споделяш и пилиш нервите с друг.
-Нещо против да седна до ей тая купчина? - поде асасинката, като изобщо не дочака отговора, който в случая сведваше да бъде нехайно повдигане на рамене и тъпо безлична усмивка. Монолога на психясалата дама и жестомимичния отклик на публиката!
Малката й бяла ръка се зая да налива масло в огъня като размота малко от четивата, които в случая бяха отчети за похарчени пари и списъщи с бъдещи покупки за базата. Оръжия, тренировъчни материали, лични пособия, канцеларска бумащина... Мечтата на всеки скучаещ преподавател.
-Ама ти си станал много грижлив. Къде е списъка с почистващите средства и храната да впиша нещо тайничко от Дон-а?
О, ето го онзи излишно подтискан поглед! Направо крещеше: Давай по същество или ще ти сваля кожата използвайки подръчни средства и ще я закача за ушите на стената. Класика!
-Добре де! Негово превъзхоство изнатливия ти кон си дреме сладичко в конюшнята и нито косъм не е паднал от чепатата му грива.
-Радвам се...
Тишината се наслагваше между тях и Рен целенасочено залепи двадесет и четири каратовата си усмивка граничеще с дебилизъм. Последните дни бяха същинска скука и колкото и странно да звучи за последно щеше да си позволи да се прави на шут и тъпичко и аматьорско да дразни някой. За това се искаше класа, финес и доста по-дълбоко пипане, за да бъде свършено дори до някъде качествено. беше си наслада - талант.
-Всичко мина съвсем в реда на нещата. Пътувах, купих дрехи, погрижих се вички, до които имах досег да разберат коя съм, каква съм и от къде съм дошла. Имах няколко сблъсъка в Цитаделата, малко излишна шумотевица, но някак подсили образа, който се постарах да си изградя. Излишна патардия. Тръгнах си, изгорих дрехите, с които бях видяна, покрих се по заобиколните пътица. Обаче ти вече знаеш това?

Новият ден, новият изгрев, новото начало, всичко води до предпоставки за нови изживявания. Нови смехове, сълзи, болки или радости, заслужени усмивки и незаслужени терзания. Седни на един хълм и погледай този нов изгрев. Все още незатопления камък пробива мембраната ти и докарва тръпчиви, но някак си приятни усещания по кожата. Очите разбудени принудително свикват с розовия отенък, придобиващ все по-оранжев нюанс, ноздрите вдишват чистия поне в тези часове въздух, лишен от горещи, задушни частици. Тогава целият този свят, облян с розовата памукова пелерина ти се струва нов. Нов и някак си спокоен в своето затишие. Гостоприемство пращи от всеки кактус. Красота блика от всеки оазис. Величие струи от всеки излязъл на повърхността скорпион. И тогава, в тези моменти се чувстваш у дома. Казват, че домът е най-свещеното. Твоят Харе Кришна! Да се завърнеш особено след като дълго си странствал из непознати, толкова чужди места, се сравнявало с най-висше духовно успокоение. Самото ти сърце си идва на мястото, стъкмено уютно, прието между добре познатите си отрасли и му е хубаво. Нектар капе върху му, очите оценяват хубостта. А всички знаем колко прелестна може да е пустинята ако й позволим. Тези сипещи се златни пясъци, ронещи се между пръстите, гладки като коприна, твърди като варовик. Тези високи палми, толкова високи, че могат да стигнат небето. А самото небе? Толкова чисто, без нито един облак, светло и просторно като самата вселена. Мимолетните ручеи, срещани толкова рядко, толкова оскъдни и точно затова толкова ценни. Ами дивата природа? Недокосната от човешка намеса, буйна, пенлива, бушуваща в своя девствен синхрон? Ами змиите, наподобяващи крале и кралици от отминали времена? Ами дорестите жребци, напомнящи за безгранична свобода? Ами скритите скъпоценности, за които се носят легенди надлъж и нашир, събуждащи в теб авантюризма и желанието за приключение? Всичко това и още много, много палитри, от които да гребеш с пълни шепи!
Да, хубаво е да си у дома! Там където всичко ти е познато и въпреки това още те изненадва. Там където коремът е сит, а познатите насреща. Там където животът е открит, а мечтите широки. Там, в подножието на твоето житейско било, в мекия креват, в който си роден. Там където искаш да е гробът ти един ден, надявайки се да е на старини. Точно там - у дома!
-Всичко мина съвсем в реда на нещата. Пътувах, купих дрехи, погрижих се всички, до които имах досег да разберат коя съм, каква съм и от къде съм дошла. Имах няколко сблъсъка в Цитаделата, малко излишна шумотевица, но някак подсили образа, който се постарах да си изградя. Излишна патардия. Тръгнах си, изгорих дрехите, с които бях видяна, покрих се по заобиколните пътища. Обаче ти вече знаеш това?
Усмивката на мъжа, толкова закоравяло саркастична, наситена с ирония достигаща до облаците, се открояваше като монолит, запечатана лична марка, върху лицето му, каращо те да искаш или да го разфасоваш или да го разцелуваш. При Рен въжеше първото твърдение, но от друга страна й бе прекалено забавно и все още любопитно, че да се опита да докосне учителя си, дори с пръст.
-Не отричам, че потърсих известна информация как се справяш. По чутото всичко е минало много добре. Поздравления, хлапе, може да се каже, че вече не си пълна невежа. Продължавай така и кой знае, може и да ти се усмихне късмета. Сега да не вземеш да се величаеш?
-И през ум не ми е минало.
-По-добре. Когато един асасин се надуе, става лесна мишена.
-О, аз по никакъв начин не смятам, че съм недосегаема или не дай си богу надминаваща те.
-Ахахаха, това няма как да стане и след сто години.
Кой се надуваше в момента не е ясно. Ясно е само, че Миньон имаше това право, защото си го бе извоювал с времето. Пиедестала, на който се бе покачил стоеше стабилно, издигайки се като трон и никой не можеше да го свали от него. Тази истина само допълнително дразнеше враговете и конкуренцията му, както и самата ни героиня.
-И сега какво?
-За днес си свободна. Отиди се изкъпи, почини си. Ще те чакам утре сутрин отново тук. Имаме много работа.
-А тъкмо ме похвали....
-Хахах, хвалбите са за идиотите. Даже и най-опитните имат още много работа. Хайде изчезвай.
Нямаше какво повече да си кажат на този етап. Минаваше обяд, горещината бе в зенита си, а Райден имаше нужда от душ, малко почивка, пари за харчене или пък посещаване на стари приятели, кой знае. Опции много, време бол. Съчетаването им изискваше усет и доза определено настроение.

/Дили пиши си в стаята как разопаковаш, а после отивай където решиш./

Всички очакват новият ден с надеждата, че ще е по-добър от предишния. Често се чудя от къде точно идва тя - надеждата. Какво подхранва душите ни да вярват в нея. Не могат да я видят, не е нещо, което докосват, вкусват или помирисват. И все пак я усещат вътре в себе си както всяка друга емоция измислена на този свят. Надеждата, че можем да се променим, поправим, че можем да изкупим греховете си. И до ден днешен не разбрах как и къде се заражда тя. Години изминаха и все така не мога да намеря този отговор. А може би тя е създадена с неясен, отворен край. Може би не трябва да се разбира смисъла, както и да се открие истината на съдържанието й. Сега, връщайки се назад, когато се замисля за онзи ден, който промени толкова драстично живота ми, пак се питам - открих ли надежда да продължа или всичко бе просто признак на инатливата ми воля, която никога не се отказва. Все още не мога да си отговоря. Подробностите отдавна не са толкова ясни, очертанията са размазани, но все още помня какво изпитвах в онази вечер. Уви, в сутринта преди това изобщо не предполагах, че някога може да се стигне до тук. 
Стоях в празната зала, облегнала се на разтворения широко прозорец и гледах слънцето, което така немилостиво гореше ретината ми. Опитвах се да го превъзмогна, да се боря срещу него, но добре осъзнавах, че то ще ме пребори ако не се скрия в тъмнината, там където ми беше мястото. Пепелта падаше от фаса и се разпиляваше из въздуха, замърсявайки така или иначе не толкова чистата околност, но по онова време от природните ресурси и тяхното запазване, изобщо не ми пукаше. Земята дава, но и взима ако повдигнем ръка срещу й. И все пак продължавах да ръся тази мръсотия, нагло и напористо като разглезено дете, смятащо, че светът е в краката му защото е успяло да пребори няколко опасности, да си извоюва що годе познато име и да оцелее срещу същата тази природа, непригодна за него. 
Стараеше се да бъде възможно най-тиха и сигурно успяваше, но отдавна бях свикнала с присъствието й. Усещах стъпките й още с влизането, отдавна бе загубила предимството си да ме изненадва. Без да се обръщам, хвърлих фасът през прозорецът и заговорих с монотонен, лишен от емоции глас:
-Закъсня!
-А ти не се появи вчера! Дъст не те ли извика?
-Вярно, че го видях за малко. Нищо не ми е споменал. Май нямаше тази възможност. 
Извърнах се и съзрях ликът на Блъд, такъв, какъвто се запечата в съзнанието ми. Дори сега си я представям такава - млада, силна, нахъсана за победа, винаги конкурираща се.
-Пак ли си направила нещо?
-Дефинирай нещо!
-Забрави! Предпочитам да не знам!
-Е.... - оттласнах се от парапета и се приближих до нея. -Какво толкова се върти в главата ти, че не можеше да почака до днес?

Блъд погледна право в очите младата си ученичка. Имаше нещо в нея, което не и харесваше. Поне в този момент. Измина се време, в което двете жени се гледаха една друга, без да продумват и дума. Нито Ния смееше отново да зададе въпроса си, нито Блъд да отговори на думите и. А имаше ли смисъл? Думи без плътност, които щяха да отминат във времето. 
За това, без да хаби излишни слова, учителката отмести косите си в страни и впери погледа си произволно из стаята. 
- Ако беше дошла, щеше да разбереш...
Няколко секунди по-късно, учителката направи крачка в страни, подминавайки синекосата. Насочи се право към изхода на кабинета, като затръшна вратата след себе си. Докато вървеше и се стори, че младото момиче и отвърна нещо, но не му обърна внимание. Нямаше и смисъл. Разочарованието, което усещаше тя в момента, надделяваше над всичко. 
А защо бе разочарована? Заради действията на Ния. Въпреки, че тя не бе присъствала на предният ден в кабинета и, Блъд се бе заинтересовала за състоянието, в което се намираше тя. За това бе и пратила няколко от по-младите си ученици да я намерят. А когато се върнаха, те носеха на ръцете си Дъст, който изглеждаше в окаяно състояние. От думите му, тя бе разбрала за разигралата се случка извън града. Малко по-късно, до ушите и стигна и това, което се бе случило и в кръчмата...
Точно от там идваше и нейното разочарование. Не искаше да изгуби свой ученик по този начин. Не и Ния! 
Но, да се върнем към синекосата ни героиня. Тя продължаваше да стои в центъра на кабинета, оглеждайки се с глуповата физиономия. Самата тя не разбираше, какво се бе случило тук, а и нямаше как да разбере.
В този момент, бравата на вратата зад нея проскърца и на входа и се появи самият Франсоа. С разрошена коса, подпухнали очи и леко изкривена усмивка, той пристъпи право към стройната красавица, като същевременно с това и разтъркваше сънените си очи.
-Аааа... - прозя се протяжно той, преди да добави, каквото и да е било - ... бон жур, мадемоизел! 
Ния не му отвърна.
-Какво те води толкова рано тук? Мислех, че занятията ви бяха вчера. Или си взимаш допълнителни часове?
-Аз не присъствах...
Сякаш нещо тежко се стовари върху главата на учителя. Той забрави за безсънната нощ, която бе прекарал и бързо се изпъна като струна, придавайки си сериозно изражение.
-Как така? 
-Ами...така! 
-Тц...тц...тц... - зацъка с език перкото. - За това ли видях киселата физиономия на колежката си преди малко?
-Възможно е! Би ли ми обяснил, какво толкова се е случило вчера, та съм й толкова крива?
-Дай ми минута да помисля.. - отвърна учителят, след което и той се запъти право към изхода на стаята. 
-Чакай! - кресна Ния след него. -Къде отиваш?
-Спокойно, мила моя...отивам за кафе. Чичо ти Франки има нужда от тази благоуханна течност, ако иска да преживее деня, без да се строполи на земята. 
-Добре, но побързай...
Няколко минути по-късно, Франсоа се върна. В ръцете си носеше две големи чаши пълни до горе и една малка чинийка, пълна със сушени плодове. Остави ги на бюрото отгоре, настани се удобно на собственият си стол и с ръка побутна едната от чашите, като я посочи с поглед на момичето.
-За теб е...
-Не, не искам! Разкажи ми за вчера...
-А, да... - възкликна учителя. Но, преди да продължи, той отпи една голяма глътка от топлото кафе, взе си едно парченце плод и го пъхна в устата си. Сдъвка го набързо и продължи -...до колкото си спомням, Блъд ми говореше доста за този ден. Бил важен за нея, както и за вас. Бе докарала някакъв нехранимайко, да ви обяснява за видовете отрови и как да ги използвате...
-И за това ми се сърди?!
Франк се усмихна приятелски.
-Не знам, мила. Може и да е заради това или пък причината може да е съвсем друга. Не съм аз човека, който трябва да питаш за това...
След думите си, Миньон продължи да се наслаждава на утринното кафе и сушените плодове пред себе си, без да обръща никакво внимание на синекосата, която стоеше срещу него. Но, само след около минута той повдигна поглед и отвърна:
-Още ли си тук? Хайде, припкай навън, ако искаш все още да не те изгонят от Базата...
Ния нямаше друг избор. Или трябваше да оправи цялата каша, в която несъзнателно се бе забъркала или просто трябваше да приеме факта, че се превръща в аутсайдер.