Коридорите

First topic message reminder :

Те са сравнително дълги и свързват целият първи етаж на сградата, като се разчленяват на различни посоки. Тъмни са, без особено осветление, но все пак напълно достатъчно, че да не се изгубиш. По стените няма никаква украса - нито една картина, никакъв аксесоар. На места мазилката се люпи.

Честно казано, малко му беше трудно да слуша тези думи. Всъщност почти непосилно, но когато ставаше въпрос за Таня, характерът на Виктор можеше да претърпи невероятни метаморфози. Имайки предвид нрава на Лушиъс, случката с Меропа се бе оказала повече от унизителна. В продължение на месеци младежът трябваше да търпи нанесения срам, който се усилваше хилядократно от язвителните непредсказуеми действия на учителя. Затова.... въпреки че разбираше връзката на Таня и уважаваше тези нейни чувства, които тя имаше пълното право да изпитва, продължаваше да усеща как по гърба му пъплят мравчици и как в сърцето му се забиват ледени трески. Но той с всичка сила се опита да пребори тази първична реакция на тялото си. Не биваше, не подобаваше. Щеше да бъде противоестествено и престъпно да направи някоя дребнава сценка пред Таня, която бе толкова над смехотворните човешки низки страсти.... Затова той си пое дълбоко въздух и бавно почна да разсейва напрежението. Разбира се, че щеше да го уважава и да милее за него. Колкото и да не му се харесваше, че ставаше въпрос точно за него, все пак той й бе дарил свободата, той й бе осигурил истинският живот. Така че чувствата й към Пахт бяха напълно разбираеми и Вики щеше да направи всичко по силите си, за да сподели мъката на момичето. Може би вътрешно гореше, задето самият той щеше да допусне любимата му да поставя Лушиъс на пиедестал, да го канонизира за герой и светец, но .... всъщност младежът не се преструваше в съчувствието си. Сърцето му някак се бе отворило напълно пред Таня, забравило за всичката си обичайна суета и горделивост. Бе станало от човечно по човечно, мило, нежно. Явно любовта към Таня бе нещото, способно да отвори очите на Виктор и да го накара да съзрее, да излезе малко от костеливата си черупка.
- Не се притеснявай - опита се да я успокои - Сигурен съм, че ще се оправи. - И не го казваше само за да я забаламоса, наистина го вярваше - Той е един от най-способните хора, които познавам. Нищо не може да го пребори току-така. Сама ще видиш, че ще се върне жив и здрав, точно толкова пиперлив и готов да те изяде с парцалите както преди. - Последното бе опит да се пошегува. - Вярно, че си тръгна внезапно без никакво предупреждение, но това не бива да те разстройва. Сама знаеш, че е непредсказуем. От него може да се очаква всичко. Способен е да седи и да си чете и в следващия миг да подпали училището. Тръгва и се прибира когато си иска. Но това му е в природата. Сам си е господар. Кой знае накъде го е отвял вятърът. Но той не е като Корнелиус, да е пуснал здраво корени тук... Той е своеволен и особен. И много силен. Знае как да се грижи за себе си. Ще се върне, уверен съм в това...

Думите му я накараха да се успокои. Може би не им вярваше напълно и сляпо, но начинът, по който бяха поднесени и увереността, с която бяха изречени й вдъхна нови надежди. Да беше прав. Лу е силен, непоклатим и винаги оцеляващ. Определено щеше да се върне. Тук е домът му. Може би не истинският, но този, който той сам си избра, който направи свой. Нямаше да ги забрави за нищо на света. Щеше да си дойде. При Геш, при Меропа, при нея. При всички тях и тогава пак щяха да са щастливи, да са заедно и тя да подпре глава на рамото му или да се подслони под крилото му при нужда.
Таня се обърна към младежът и се загледа в кафявите му, топли очи. Изразяваха толкова подкрепа, толкова искреност, дори когато се опитваше да прикрие, малко нескопосано, но много сладко според нея, лекото си дразнение. Това само я трогна още повече. Тя се усмихна и го прегърна силно, усещайки температурата на тялото му. Беше приятно, сгряващо.
-Благодаря ти. - продума девойката и Виктор я стисна още по-силно.
Дори забрави за оставилата в столовата Меропа и колко скоростепенно и може би доста неприлично я изостави да си виси сама, най-вероятно отдадена на собственият си страх и самота. Но дори това не го интересуваше в момента. Отдавна мина времето, в което се грижеше за нейните чувства, нейните емоции и терзания. Сега те нямаха никакво значение за него.
Най-накрая демонът се отлепи от него и застана на нормално състояние, за да не го задуши.
-Какво мислиш да правиш сега? Имаш ли планове? - попита съвсем логично, като нямаше предвид, че задължително трябва да стои с нея и да му се натресе. Просто любопитство и заинтересованост от нейна страна, която е напълно нормална, когато си с някой. Дори да й кажеше, че иска да остане сам или пък да излезе с приятели или нещо такова, нямаше да възрази, стига да знаеше, че той ще е доволен и ще се чувства добре.

- Ами всъщност не. - установи Виктор, давайки си сметка, че откакто бе в Роузкилл, освен за уроците, рядко си правеше планове за каквото и да било. В случаите, в които не се уговаряше да се види с Таня, всъщност се шляеше безцелно и се изправяше пред същинско море от свободно време. Вярно, че понякога изскачаше някой-друг непредвиден случай, като смъртоносна опасност и отвличане, но изобщо Вики бе станал много саможив, като вълк единак. Само появата на Таня го бе извадила от пълната изолация и сега той посвещаваше цялата си мисъл, внимание, грижа и време на нея. Нищо друго не го интересуваше, с никого другиго не искаше да се забърква. Освен ако животът не го принудеше да влезе в контакт с чуждо лице, изобщо не желаеше да общува с никого. Грам не си бе направил труда да завърже контакти, приятелства. Живееше сред непознати. Дори не се сещаше за физиономиите на другите, не бяха оставили отпечатък в съзнанието му. Дотолкова бе вглъбен в себе си, вътрешния си свят и проблемите си, че останалите ученици се бяха превърнали във фон, в декор... Но как и бе възможно иначе? Такъв си беше Виктор. Така се бе стекъл животът му, такъв си му беше и характерът. Струваше му се нелепо да се прави на близък с хора, само за приказка, които обаче биха дори го убили, ако им се засегнеше интереса. Той не си правеше напразни илюзии. Истински приятели нямаше да си намери. Само компания в пиенето и дрънкането на глупости. А да плямпа празни приказки в една нелепа плоска пародия на човешки взаимоотношения му се струваше като най-кошмарното изтезание. Предпочиташе да си е сам. А ако допусне някого до себе си, то щеше да е човек, който да си заслужава времето и нервите.
Честно казано, той никога не е имал приятели. Дори като малък. По някакъв начин на него не му се получаваше да се смее, да се бори и шегува с другите момчета. За него да бъде част от нещо подобно означаваше да влезе в ролята на някой чужд, коренно различен човек, да престане да бъде себе си. Беше нелепо, разбирате ли? Неискрено, неудобно, не на място. Предпочиташе да е в уединение, сам с мислите и целите си, с тренировките и граденето на житейския си път.
Но друго беше при взаимоотношенията му с жените. Някак си просто не беше същото. Тук той влизаше в ролята на закрилник, просто му идваше естествено да сподели съкровения си, личен свят, дори да разкрие страховете и слабостите си на определеното момиче.... Но както и да е - да се върнем към разговора между двамата.
- Май ми остават много минути за запълване напоследък. - разсмя се младежът.

Май по това си приличаха. И двамата бяха единаци, така да се каже, но всеки поради различни причини. Единия просто не се доверяваше на хората, а другата я беше срам. Най-вече смяташе, че произходът й не е създаден да живее съвместно с обикновените хора и да ги принизява, но въпреки всичко горната земя се превърна в нейно убежище от доста години наред и го предпочиташе през царството на Дантес.
-Не си ли самотен понякога? - попита го тя, може би изобщо не на място или точно обратното.
Виктор се замисли над въпроса й. Всъщност до сега никога не бе мислил над това. Самотен е силно казано. Разполагаше с всичко, от което има нужда и винаги е било така през живота му. А и неговите ценности бяха по-различни от на някои хора. Уединението му се отразяваше добре. Ще е правилно ако кажем, че се е чувствал притиснат или ограничен по някакъв начин от семейството си, но никога самотен. До някъде за това му помогна Меропа, която споделяше с него мечтите и надеждите си в тъмните часове на нощта.
-Не. - поклати глава той -Не мога да кажа, че съм самотен.
Момичето се усмихна. Беше щастлива, че мъжът, който се превръщаше в главоломна и важна част от живота й се чувства добре и на място.
-Тогава ако искаш можем да се разходим някъде. Примерно в града или пък в гората или...нещо такова. - предложи предпазливо тя, след което се сепна. -Освен ако не искаш да останеш сам. Аз нямам нищо против.

/Бо, сори, че е кратко, но нямаше кой знае какво да се пише. Реши какво ти се прави и просто го направи. Ако искаш да излезете извън имението направо давай, ако не пак давай. Свобода на действията имаш./

Вики се озова на коридора като изпъдено куче. Или поне се чувстваше така. Пренебрежителното и дори би казал смазващо отношение на Пахт му бе подействало като шамар през лицето. Не разбираше и защо бе нужно да бъде чак толкова краен. Все пак Меропа бе важна и за него. Вярно, може би той беше Великият, Геният, Героя с главно Г, който ще спаси света и по който въздиша всичко живо, но в крайна сметка Виктор също имаше собствените си взаимоотношения с момичето, при това дори още отпреди менторът изобщо да бе подозирал за съществуването й. Въпреки всичко, което се бе случило между двамата, къдрокоско считаше, че все още бяха важни един за друг. И може би тя не му дължеше обяснения за нищо, но ... някак му ставаше студено, горчиво, задето излизаше така, сякаш е отритнат от живота й, като нещо ненужно, което вече няма никакво място там. Да, Меропа сигурно си имаше кой да се грижи за нея, сигурно самият той никога нямаше да бъде толкова добър колкото Лушиъс в защитаването на близките си, но ... трябваше ли толкова демонстративно да омаловажават съществуването му? И без това се потискаше достатъчно, че винаги бе като някакво безполезно звено в цялата история. Винаги все някой друг спасяваше положението и хората, за които го беше грижа, заради което го тормозеше непрестанното усещане, че никога няма да бъде онзи, който ще гарантира благополучието им, че те винаги ще се обръщат към някой друг, а той ще си клати краката безполезно като второстепенен фактор, като някакво присъствие, което може да донесе временно приятелство, временно чувство за сигурност, временно каквото се сетиш, но никога и да заеме определящата, главна роля, да разрешава големите проблеми, да подрежда грандиозните бъркотии, да бъде наистина онова, от което другите имат нужда. И сигурно можеше да се примири с мисълта, че Меропа изобщо не го ебаваше за нищо, тя все пак бе влюбена до уши в Лушиъс, щеше да приеме идеята, че го бе забравила в мига, в който бе зърнала учителя, да, щеше да пренебрегне факта, че той бе напълно затрит от съзнанието й в сравнение с някой толкова по-велик и могъщ от него, но ... лошото бе, че нещата не стигаха само до там. Истински болезнената мисъл бе друга. А именно неприятната истина, че дори когато бе срещнал истинската си любов, отново той не бе онзи, който да бъде в центъра на нейния свят, отново бе някъде на заден план. Защото нима Таня не се уповаваше повече на Лушиъс, нима тяхната връзка в известен смисъл не бе по-силна дори от тяхната? Защото за нея той олицетворяваше спасението, мъжът представляваше нещо като персоналният й Бог, като пристана й по време на отчаяние и беда... А Виктор, макар и да бе любовта й, отново се чувстваше като някой по-незначителен, просто по-маловажен, когато станеше на въпрос за "да си дойдем на думата", а не за "ала баламосване". О, и да не забравяме и онзи другия.. как му беше името, онзи надутия, Всевишния ли беше, как беше. Да, ето, че бе още по-лошо. Бяха ДВАМА мъже, които бяха по-важни и по-значими за осигуряването на надеждността на Таня.... а да не говорим, че вторият тип съвсем откровено си се бе държал с него като с пълен паразит, да не кажем като с боклук, като с нещо срамно и позорно, което само се е лепнало за момичето и й пречи... И дори Виктор да осъзнаваше, че това бе най-черногледия начин, по който можеше да се погледне ситуацията, въпреки това всичко тежеше върху главата му, стягаше гърдите му, задушаваше го, пречеше му да диша, смазваше го. Гемиите наистина му бяха потънали. В момента искаше просто да седне някъде, да се свие и да не прави ни-що.
О, и междудругото, какво по дяволите все пак се бе случило на Меропа?! Лушиъс доста раздразнено му бе дал да разбере, че не ставаше въпрос за родителите му, което бе хубаво, защото той много добре знаеше на какво бяха способни и какво всъщност се заканваха да й направят.... Но ако не ставаше въпрос за тях,... какво, в името на всички богове се случваше тук?! Какво му убягваше?? Какво криеха всички от него? Имаше чувството, че се разиграват някакви задкулисни игри, с които бяха запознати всички останали без него. Това допълнително подсили  усещането му за изолация и отхвърленост.
Цялата история с Боунс, изчезването на синекоската, а, да, едномесечното осъствие на Пахт, странното поведение на Меропа...  
Кога картинката щеше да му се изясни и на него??
Неусетно младежът се озова на входа на имението. Добре тогава. Щеше да поседи малко на някоя пейка, докато му премине..

Часът беше един без петнайсе след обяд и коридорите бяха пълни с хора които бързаха да стигнат навреме за задачите  които им бяха поставени. И по средата на всичкия този обеден хаос едно момиче се бе изгубило. Тивара Грийнгейз, наследницата на могъща нукска фамилия, не знаеше пътя към стаята в която я чакаша новият й ментор.
-По дяволите! Кой би предположил че това място е толкова голямо! Имам предчувствие, че Зийк няма да е доволен.
ТРЯС. Нуксата се блъсна в някой човек и събори всичките принадлежности на земята. Този човек беше Зийк Пиърс.
-А, ето къде си. Помислих си, че няма да дойдеш затова бях на път да те викам. Ела, ще говорим в кабинета ми.

//Поли, ще пишеш ли направо във Вечен сън? Много се чудех къде да постна и реших че тук е по-добре.