Гората

Тя започва от пътя срещу къщата и в реалност е сравнително малка. Може да се обиколи за не повече от половин час. Като цяло е безопасна, тук таме се срещат животни или плодове. След края й се откриват дълги неизползвани поляни.

Лезандър излезе от къщата и тръгна към гората, а Арадел го следваше мълчаливо. Не си продумаха през цялото време, докато не я преминаха цялата. Озоваха се на една дълга, пуста поляна, доста симпатична за излет или пикник.
Чак тогава мъжът се спря и се обърна към нея. Лезандър видя надеждата да свети в очите на момичето.
-Познавам те още преди да дойдеш в тази къща и повярвай ми нещата не бяха такива. В мислите ти бяха само пеперуди и розови цветове. Но всичко това е минало, а ти си тук и сега. Какво да правя с теб?
-Помогни ми да отмъстя.
-Не и каквато си в момента, Арадел. Сега си само наполовина жена. Трябва да те направим силна, иначе и един ден няма да оцелееш.
-Магията на някой амулет ли ще използваш, за да ме направиш силна? - попита скептично девойката, имайки предвид как се бе справяла до сега.
-Не. Магията на Земята. Ще погледнем в теб и ще видим какво ще намерим там.
-Не съм родена за боец.
-Ти си маг и си дъщеря на Клео. Скоро ще се убедиш, че кръвта вода не става. Вече знаем, че можеш да удряш. Какви други изненади криеш?
Арадел вдигна рамене.
-Не искам да те разочаровам, както разочаровах майка си.
-Урок номер едно, Арадел - отсега нататък можеш да разочароваш единствено себе си. Но трябва да си готова да живееш спрямо моите правила и да се подчиняваш на всяка моя дума. Ще го направиш ли?
-Да! - отговори девойката след лек размисъл.
-Тогава се приготви да умреш - каза Д'Арвил и в очите му ги нямаше искрите на шегата.
Лезандър извади гладиуса от ножницата на колана си. Острието беше дълго две педи и двойно заострено, дръжката-обвита в кожа. Арадел застина. Мъжът обърна меча с дръжката напред и й го подаде. Беше тежък и неудобен.
-Преди да те науча как да живееш, трябва да се научиш да умираш, да разбереш какво е да те надвият. Сега чакай.
Арадел зачака, а Лезандър стисна юмрукът си. Въздухът пред момичето се сгъсти и прие формата на гладиаторски войник с бронзов нагръдник и кожен шлем. Изглеждаше млад, но очите му бяха стари. Войникът сгъна коляно в бойна стойка с протегнат напред меч и Арадел неуверено отстъпи.
Боецът настъпи, уловил погледа й. Острието се стрелна напред. Арадел парира инстинктивно, но гладиусът на противника й се завъртя над нейния и се заби в гърдите на младата красавица. От болката й се зави свят, цялата сила изтече от тялото й и коленете й се подгънаха. Илионецът изтегли меча си и магьосницата с вик се строполи на земята.
След няколко секунди се отърси от мрака и усети тревата, в която бе заровено лицето й. Изправи се на колене и опипа гърдите си за раната. Рана нямаше. Силната ръка на Д'Арвил я изправи на крака и Арадел се огледа неразбиращо. Мъжът й помогна да седне на един дръвник и каза:
-Мъжът с когото се би, беше илионски легионер, служил под командването на Агрикола. Беше на седемнайсет когато се прочу като обещаващ гладиатор, а по-късно надмина всички. Пратих ти го в ранните му години. Научи ли нещо?

Като се замислиш, целият ти живот минава в това да се научиш да приемаш смъртта.За да бъдеш изкусен боец на полето или в живота, трябва да се научиш също и да губиш.Защото в една битка все пак, ти показваш, че доминираш чак когато изтръгнеш и последния му дъх от тялото...допреди това вие сте равни.Това научих аз.Научих да приемам смъртта, осъзнах, че в една такава ситуация като с илионския легионер, ако имаш нужните умения...ти можеш да контролираш.
Тези неща ми минаха през главата, когати лицето ми се сблъска с майката земя, но докато се изправя, илюзията бе изчезнала:
-Мъжът с когото се би, беше илионски легионер, служил под командването на Агрикола. Беше на седемнайсет когато се прочу като обещаващ гладиатор, а по-късно надмина всички. Пратих ти го в ранните му години. Научи ли нещо?-попита ме Лезандър след като ми помогна да се изправя.
Отговорих му дума по дума това което си мислех докато поемах поражението си.Това си бе моята лична поука.Докато си стоях на дръвника, Шейн изпълзя от някъде и легна в краката ми:
-Може би и ние сме като тях.Него няма смисъл да го уча да се бие, той си има своите инстинкти.Може би просто трябва да отключим и нашите инстинкти.-вдигнах рамене аз.
Вече беше към обяд и слънцето грееше жарко над нас, но по някакъв странен начин...лъчите му не горяха кожата, а я галеха.Дърветата над нас образуваха красив купол, осигуряващ ни сянка и прохлада.Станах, като бях извисила врат нагоре към всичките тези клони.Беше магическо красиво, а песента на птиците придаваше мистериозна окраска на мястото.
Пристъпвах бавно, като избистрих съзнанието си от агресията, която ми се наложи да проява.Въпреки всичко, тези неща бяха далечни за мен.Тази природна стихия тук бушуваше в кръвта ми и опияняваше съзнанието ми.Можех да усетя сърцето на стария лес и ние с Лезандър бяхме част от него.Изведнъж един славей, слезе от близките клони и кацна на ръката ми.Песента му започна да се извисява в пространството и караше сетивата ти да вибрират.Песента му бе толкова опияняваща и заразяваща, че за миг затворих очи и разтворих устни.Песните ни се сляха като два горски духа, които се удряха в небето и пак падаха в земята.Господи, не знаех, че мога да пея..това накара гласът ми да се издигне още по-високо с волността на птица.Бях забравила, че белокосият мъж е някъде зад мен, но бързо си припомних след свърших с песента и отворих очи, той бе пред тях.Малко се смутих, сигурно изглеждах като луда:
-Сега явно разбираш защо ми викат лудата.-усмихнах се аз, като леко се изчервих.Започнах да пристъпвам бавно към него, а тонът ми бе нисък и спокоен.-След като ще се учим, ще се учим един от друг.Знам, че съм неопитна, но не ти трябват специални умения за да виждаш и усещаш това около теб.-и посочих с ръка заобикалящата ни флора и фауна.-Виждам, че го забелязваш, но не знам защо не искаш да го допуснеш в себе си.Ето на това ще те науча аз.

Песента, която пея: https://www.youtube.com/watch?v=cSVnjcRHcLM

Тя протегна ръка към лицето му.
-Ето на това ще те науча аз.
Лезандър спря движението й, като я хвана силно за дланта, без обаче да я наранява. Чертите му бяха сурови, но все пак още не я пускаше.
-Аз не съм земен маг, Арадел. Природата не е за мен същото, което е за теб. Приемам я като част от света и хората, но не се захласвам в красотите й.
Чак тогава пусна нежната й ръка и се отдръпна на няколко крачки. Не можеше да стои толкова близко до нея, по необясними причини.
-Аз нося илюзии. Те се появяват, а после изчезват безследно без да оставят нищо след себе си, както ще стане и с мен някой ден. Толкова е просто.
За миг през главата му мина спомена за онази нощ на водопада. Там за първи път й бе открил илюзията си в цялата си прелест и тя се влюби в нея. Влюби се и в него. Той го знаеше. Разбра го още тогава. Сега стояща пред него, без спомени, тя не знаеше тази подробност, но мъжът осъзнаваше, че е само въпрос на време преди да усети порива на сърцето си. Това крехко сърце. Той не можеше да го стъпче, да го поругае, да го омърси. Всеки правеше грешки и рано или късно си плащаше за тях. Не искаше след време да съжалява за това. Затова и не можеше да е с нея. Не искаше.
-Аз съм ти учител. Нищо повече. Никога не забравяй това. - каза той докато се обръщаше и тръгна по посока къщата. Имаше нужда да остане сам, а и реши, че сега не беше подходящото време да продължат разговора си или пък тренировките. От утре сутринта щеше да я мъчи както нито Хейз, нито никой не я е мъчил. Щеше да се научи да бъде войн и маг в едно. Защо го правеше? Защото вярваше, че тя може.

-Аз съм ти учител. Нищо повече. Никога не забравяй това.-каза Лезандър сякаш да обеди себе си, а не мен.
Думите му отекваха в главата ми като църковни камбани.Не знам защо, но това бе единственото нещо, което ми се искаше да забравя, да го захвърля като ненужна формалност и да се отдам на някакъв порочен нагон глождещ ме отвътре.Този човек объркваше съзнанието ми, караше го да блуждае и ме жегваше под лъжичката.Той се обърна и пое по тясната пътека, гледах как се отдалечава втренчено:
-Дори фантомът от операта казва "чао"...все тая.-имрънках аз.
Седах на един камък и подпрях главата си с ръце, беше доста тежка за човек без спомени.С какво ли бе пълна?!Пеперуди...най-вероятно.Затворих очи и се пуснах по течението на мислите ми.Нещо като светкавица озари душата ми...може би спомен за миг прокраднал се.Той, белокосият потайник, златен водопад и...нимфи.Всичко това за части от стотната....Миг на колебаие дали това наистина се е случило и след това просто усетих, че е нещо, което очите ми действително са видели.Прииска ми се да го настигна и да му споделя просветлението си, може би е била някоя забавна случка.Станах и заприпках пъргаво по пътеката, колкото повече наближавах, толкова по ясни гласове се чуваха от нея...или около нея.Когато стигнах гледката ме удари като невидима стена.Изнасяха я...нея...майка ми.Бездиханна и застинала като восъчна фигура, сякаш току що заспала, след малко ще отвори очи и ще започне да ми разправя как като малка е вчесвала косата ми или за някоя моя щоротия.Стоях там и просто гледах.Ерик се приближи до мен и без да казва нищо просто ме хвана под ръка и тръгнахме след малката тълпа.Всички мълчаха, в такива моменти думите бяха излишни.Какво се очакваше от мен?Да плача ли?Някак си всичко това ми бе толкова далечно.Вървях с наведена глава, а косата падаше пред очите ми.Стигнахме до едно близко хълмче, положиха тялото й върху предварително подредено легло от съчки и сухи листа.Щяха да я горят.Все още гледах безизразно дори когато Клайд палеше огъня.Чуваше се само пръщенето на горящите пръчки.Пред мен се падаше Лезандър, едва тогава вдигнах глава за да погледна в очите му...пламъците играеха сатанински танц в тях.Погледите ни се срещнаха и застинаха...и тогава осъзнах, че целият този ураган от сбъркани емоции си има причина и заглавие....само не бях сигурна дали ставаше въпрос за обич или нещо не толкова сериозно, но то определено бе там.За Бога как мога да мисля за такива неща докато си давам последно сбогом с майка ми.Въпреки всичко продължавах да го гледам, сякаш исках да забележи откритието ми в очите ми.

Аромат на листа, дим от факел, малка тълпа и една ръка палеща остатъците от един отминал живот.
Какво представляваше тази панахида за Арадел? Безтегловността в тялото й, празнотата в погледа, застиналостта в мимиките. Сякаш нищо. Пълна формалност, подкрепена единствено от дългът на кръвта. "Кръвта вода не става" й каза Д'Арвил. Но чия кръв? Нейната?! Какво доказателство имаше, че жената пред нея й е майка - само чистата дума и физическата прилика. Момичето чувстваше по-близки хора, който мислеше, че никога не е виждала в живота си. Една синя коса, чиито очи все още не можеше да види, един цветен човек, едно далечно докосване и едни пеперуди. В този момент Арадел осъзна нещо - тя не познаваше безжизнената жена пред себе си. Не изпитваше никаква обич, нито радост, нито жал.
Клайд запали началото на импровизираният ковчег и пламъците почнаха да поглъщат бялото тяло. Всички лидери, освен Силвия бяха тук. Юрик навел глава гледаше в земята. Кой знае какви мисли се въртяха в главата му. Клайд все така сериозен се обърна към присъстващите и посочи девойката.
-Мисля, че най-подходящия човек да каже няколко думи за Клео е дъщеря й.
Той протегна ръка към нея, която тя машинално улови и се оказа в полезрението на всики.
-Арадел заповядай. - подкани я той.

Докато си стоях мирно и тихо, расъждавайки върху близките изминали събития, изведнъж си чух името:
-Арадел заповядай. -подкани ме Клайд.
Ама, ама, ама....всичко което можеше да кажа бе едно дълго многоточие.И все пак отидох на неговото място и отново вперих поглед в огъня и горящите останки.Огледах и присъстващите забили взора си в мен като дървено копие, което усещах в стомаха си:
-Някой от вас казаха, че кръвта вода не става и бяха много прави.Но една кръв достатъчна ли е питам аз.Ще бъда честна пред себе си, а и пред вас и ще кажа с тази жена тук, не ме свързва нищо освен една руса коса и едни сини очи.Но въпреки всичко ми е майка, светица или грешница аз съм длъжна да браня името й.Моменти като този ни показват колко е кратък животът и как всеки момент може да ти се изплъзне от ръцете като крехка стъкленица.Мир на праха й.-казах като заключение аз и предизвиках магията си към едната ми ръка и тя се изля от пръстите ми под формата на бяла роза, която хвърлих в огъня:
-Сега ако ме извините имам нужда да остана сама.-и се запътих към къщата.

Стигнахме до поляната, която се простираше в близост до къщата.Въпреки жаркото слънце, времето бе благосклонно към нас и не беше толкова жега.Ерик се облегна на едно дърво и замислено започна да потърква брадата си, гледайки към Шейн.А малкият звяр, обхванат от типичното си за него детско безгрижие, гонеше един голям скакалец:
-Време е да те научим на някакви обноски, малкия.-обърнах се към тигъра, но не получих никакво внимание от негова страна.-От къде да започнееем....
Наистина, чакаше ни доста работа с него и трябваше да се снабдим със солидна доза търпение и нерви.Знаех, е такива малки животни като него са чревоугодници, затова на излизане от къщата бях напълнила джоба си с няколко соленки:
-Като за начало ще го научим да изпълнява основни команди като "седни", "легни" и " на място".-извадих една от соленките и я размахах във въздуха за да му привлека вниманието.-Шееейн, Шееейййн, виж момче.
Той обърна поглед към мен и ококори очи, хищно започна да скача в краката ми в опит да улови малката закуска:
-Не и преди да дадеш нещо от себе си, господинчо.Седни!-казах с по-строг тон.За момент той спря и извъртя въпросително глава.-Седни ти казах!-повторих и започнах да го тупкам по задницата.
Това не помагаше и тупкането бавно започна да се превръща в лек натиск.Така се гонехме из поляната около десет минути, Ерик стоеше на мястото си и леко се подсмихваше.Накрая капчиците пот, които бяха започнали да избиват по лицето ми бяха възнаградени.Малката глава на тигъра, разбра, че ако изпълни командата ще бъде възнаграден и тупна меко задницата си:
-Можело значи!-и му пъхнах соленката в устата.За да по-сигурна, че ще затвърди умението си, повторих командата, но само се направих, че изкарвам нещо от джоба си.Наивното същество изпълнено с готовност отново седна.-Браааво, добро момче!
Ерик умишлено не искаше да се меси, за да се научи звяра да изпълнява първо моите нареждания.Само от време на време даваше някой съвет.И така след близо час и половина занимавка с животното, вече беряхме плодовете на нашия труд.Котето се бе научило да сяда и да стои на място:
-Няма да му натоварваме малкия мозък повече.Утре пак и без това соленките свършиха.-вече бе следобед, а аз бях жадна като смок.-Ерик, какво ще кажеш да отидем някъде и да изпием по нещо, да полеем нашата малка победа?

Да пийнат? Идеята не беше лоша, даже никак. Без това отдавна не беше излизал извън Феникс. Една по-далечна разходка нямаше да му дойде зле. Ерик се оттласна от дървото и я огледа.
-Издържаш ли на студ?
Арадел се опули неразбираща въпроса му и почна да мрънка.
-Явно не.
Поогледа я пак, като прецени добре ситуацията.
-Може би пък. Неее......там е само за кореняци. Но тя пък прилича...докарва го...дали пък...
Момичето все още недоумяваше, още повече пък сега.
-Хайде де, кажи какво мислиш?
Той надигна замисления си поглед и се усмихна. Отиде при нея и я грабна през кръста като я вдигна като булка.
-Надявам се нямаш против и многото пясък, хехе.
Мъжът вдигна единият си крак и преди Арадел да се усети той хукна да бяга. Но бягането му не беше нищо, което е виждала преди. Магьосникът се движеше със скоростта на светлината, на звука, на вятъра както искате до кажете. Подметките под него вдигаха пушек от сцеплението. Момичето стискаше здраво врата му и пищеше докато преминаваха през различни територии. Първо се озоваха извън Феникс, после преминаха и снежната страна за не повече от половин час. А малко след това се озоваха и в пустинята, където ходът на Матюс леко забави заради пясъка, но все пак за още петнайсетина минути бяха стигнали до незнайна за нея дестинация, потънаха в един плаващ пясък. В този момент Арадел си помисли, че с нея е свършено, но само в следващия паднаха на здрава улица от пръст, а около тях минаваха хора, не много различни от тях, освен в стила на обличане, множеството белези и видния загар. Сградите бяха каменни, всички до една. Като цяло града не беше хубав, даже хич. Типично пустинна архитектура, не много богати орнаменти, но всичко се вписваше идеално с атмосферата. Намираха се в града на Асасините!

/Арадел пиши на Улиците на Сахрид/

Дааа, той стоеше в средата на поляната и все още беше нацупен.Докато се задавах по тясната пътечка се опитах да не залитам много и да си придам виновен вид, въпреки че все още ми беше доста забавно.Шейн вървеше след петите ми и въртеше дупето си весело.Когато вече бях близо до него се спрях на няколко крачки и застанах мирно навела глава.Обаче усещах укорителния му поглед забит в темето ми, което ме изкуши и срещнахме погледите си.Все така суровото изражение не ме спря да изрека следното:
-Виж...аз съжалявам.Напълно изключих за тренировката...виновна съм.-замълчах за момент след което ми хрумна нещо абсурдно.-Но виждаш ли тази синина на лицето ми?-посочих аз скулата си.-Сбих се, а това значи, че съм се упражнявала..дам...но това не пречи да си ми все още ядосан.-измрънках като малко дете аз.
Горкият Шейн усещаше напрежението във въздуха и по свой си животински начин опита да смекчи нещата като започна да демонстрира командите научени от предния ден.Започна да сяда, да се търкаля даже се изправи за момент на задните си крачета.Гледката беше повече от забавна и ме накара да се засмея.Като погледнах към Лезандър видях, че изражението му не се е променило особено:
-Знаеш ли...не искам да те обиждам, но си голям сухар понякога.-след което веднагически запуших устата си...алкохола е виновен.

Сухар бил значи. И това му го каза русокоса лигла, която даже не може да държи на алкохол. А не помни кой й спаси малкия задник първия й ден в града нали? Естествено, че не помни. Реши да си загуби паметта, като в история от някой розов роман.
Не отвърна нищо на забележката й. Вместо това й посочи една столетна ябълка, простираща се на 30 метра във въздуха.
-Изкачи го три пъти и обратно. На последния ще се предвижваш на всеки клон и ще набереш всяка една ябълка, докато не остане нито една.
Той се отдалечи и седна под сянката на един дъб.
-Не използвай магия. - бе последната му инструкция.


/Арадел опиши процеса на качванията и брането/

Да, типично за него..дори не ме удостои с отговор.Обаче след това дойде големия абсурд:
-Изкачи го три пъти и обратно. На последния ще се предвижваш на всеки клон и ще набереш всяка една ябълка, докато не остане нито една.-каза най-накрая той като посочи с брадиката си ябълковото дърво което се издигаше до нас.
Под ябълково дърво повечето хора разбират седем, максимум осем метрово дръвче...да, но това тук бе някакъв мутант:
-Това какво изобщо има с бойните умения?Искаш да ме убиеш ли, имайки предвид, е не съм особено трезва?-изчаках за някакъв отговор, но уви.-Да...явно днес ще си мълчим.Но да знаеш, че ако се случи нещо с мен ще ти тежа на съвестта.-заканих се аз с пръст във въздуха.
Приближих се до огромното дърво и погледнах нагоре, едва се виждаше върхът му.Погледнах през рамо към Лезандър и му хвърлих един жален поглед:
-Ще ти докажа, че мога...-казах едва чуто аз.
Погалих ябълковия гигант по стъблото както рицар гали верния си кон преди тежка битка:
-Хайде, приятел..ще ми помогнеш, нали?-прошепнах му аз и започнах да оглеждам клоните.
Имах малък късмет,че един от тях се спускаше ниско и можех да го достигна с ръце.Просегнах се и се набрах на ръце, плодовете бяха на още два-три клона разстояние.Изкачих се и се надигнах на крака като пазех равновесие придържайки се с длани за кората на дървото.Извърших същото движение и със следващия и по-следващия клон и тогава дойде трудното.По продължението на клона бяха наредени красиви, червени ябълки.Трудното бе, че колкото и дебели и масивни да бяха клоните, към края си те не бяха съвсем стабилни и имаше вероятност да се счупи.Както бях изправена на крака , се хванах за клона намиращ се над мен с едната ръка, а сдругата обирах плодовете и ги пусках на земята

.Като стигнах до края му се върнах отново в началото му, приклекнах и се увих около клона на който бях стъпила като змия, усуках тялото си и започнах да се предвижвам бавно вършейки задачата, която ми бе поставена.Колкото по-нагоре се качвах, толкова повече клоните ставаха по-рядки и се налагаше да вися с надолу главата, да скачам като котка за да достигна някой клон, докато изведнъж късметут не ми изневери.Бях към края на един клон намиращ се на доста високо, като изведнъж се чу звук, който през цялото време се молех да не чувам.Пукането запона от началото му и се движеше към мен.Не се усетих как той не издържа и се пречупи под ръцете ми.Започнах да падам и за миг си казах, че това е края, но после си припомних нещото, което си казах преди да започна да се катеря.А то беше, че ще се опитам да докажа на онзи долу, че не съм страхлива пикла за каквато ме мислеше.

Докато се движвх със стремглава скорост надолу се просегнах и се хванах като за спасителна сламка за един клон.Погледнах надолу и ми се зави свят.Стиснах очи, разтърсих глава и продължих, нямаше да се предам.Изкатерих много по-ловко клоните, които вече бях минала, а до върха не ми оставаше много.Някъде преди края се натъкнах на нещо което не очаквах.Едно доста голямо гнездо и в него пет не много малки яйца.Запонах да се оглеждам нервно наоколо, надявайки се майката да е някъде далеч.Но явно днес природата бе против мен, защото над главата ми премина черна голяма сянка.До мен кацна един наполовината на моя ръст кондор, който не беше особено дружелюбно настроен.

-П-п-пиленцее, б-б-бъди добро, моля те!-започнах да заеквам аз.
Но хищната птица бе решила да брани своето и започна да ме кълве по кокалчетата на ръцете.Трябваше да действам бързо, предвижих се към стъблото, опитвайки се да пазя равновесие, като през това време благодарях на боговете, че джобовете на късите ми панталони бяха широки и докато се плъзгах успях да напъхам в тях три-четири ябълки.Започнах да целя птицата в главата, колкото мога по-силно.Но това само я ядосваше още повече.След това реших просто да се моля за живота си...по ръцете ми се стичаше алена кръв, а ябълките на този клон бяха свършили вече:
-Добре, добре...разбрах!Няма да нараня децата ти, обещавам!Просто този болен мозък долу ме накара да откъсне ябълките.-за да защитя думите си бавно протегнах ръка към яйцата и започнах да галя нежно едното.-Ето виждаш ли, не ви мисля злото.Съжалявам, че те ударих, но и ти не беше особено нежна.
Птицата стоеше и ме гледаше като бе извъртяла главата си на една страна, докато й говорех с тих и нежен глас започнах да се изнизвам нагоре.

Трябваше да стигна до горе, да премина от другата страна на дървото и да обера ябълките, които бяха останали там.А на върха гледката беше божествена.Облаците нежно обгръщаха в пухкава прегръдка върховете на планините, а небето преливаше от синьо.Останах така няколко минутки докато се отдъхна и се запътих на долу.Като бях вече почти на финалната права имах значителен брой драскотини по ръцете и краката си, ръцете ми продължаваха да кървят, а на моменти ми пречерняваше.
Слязох от дървото и факта, че се намирам на твърда земя ме накара да се замя и да тупна по дупе.Но веднага се изправих, грабнах един плод от земята и се запътих към Лезандър...като бях достатъчно близо до лицето му шумно отгризах паре от ябълката, като не приставах да го гледам в очите.Щом той не искаше да ми говори и аз нямаше да говоря.Знаех, че бях дала всичко по силите си и това ми стигаше.

Лезандър едва забележимо се усмихна. Протегна ръка и привика телекинезата си на помощ. Една от падналите ябълки се извиси във въздуха и с огромна скорост прелетя като куршум в шепата му. Той отхапа сочно и я погледна.
-Утре ще го направиш пак. Други ден пак, по други ден пак. И така всеки ден като увеличаваш изкачванията с по две. Няма да береш естествено, освен ако не решиш да омагьосаш дървото и плодовете му да пораснат наново.
Арадел бе като ударена с кило ябълки по главата. Отново!!??? Той наистина искаше да я съсипе май.
-И преди да почнеш да мрънкаш ще ти кажа какво общо има с бойните умения. Нямаш мускули. Нямаш еластичност и пластика на тялото. Нямаш и физическа сила. Това упражнение ще помогне на фигурата ти да стане по-гъвкава. Малко по малко ще успееш да се провираш през клоните без да се удряш в тях. От там когато се биеш срещу противник, по-лесно ще избягваш атаките му. При набирането ръцете и краката ти ще заякнат. Приеми го вместо лост в тренировъчна зала. Знам, че си свикнала на лукса на магията, но като човек на земята, би трябвало да разбираш, че природните ресурси са най-подходящи, за да постигнеш безупречна физика.
Арадел почна да разбира. Всъщност като се замисли има доста логика, която й бе останала скрита в началото.
-Прав ли съм?
-Прав си. - съгласи се накрая тя с известна доза нежелание.
-Чудесно. Тогава взимай ей онзи камък. - и той й посочи един ръбест камък, който тежеше може би пет кила. - И го пренеси до края на поляната и обратно.
А края на поляната бе приблизително на още сто метра от тях.

/Знаеш си работата : )/

-Чудесно. Тогава взимай ей онзи камък. - и Лезандър ми посочи един ръбест камък, който тежеше може би пет кила. - И го пренеси до края на поляната и обратно.
Тъкмо си бях помислила,че мъчението ми е приключило и се приготвих да тупна дупето си под сянката на един дъб.Този нормален ли беше?Нямаше ли милост?Очите ми бяха толкова ококорени, че щяха да излетят от орбитата си:

-Мааа....ти..сериозно ли?-попитах аз с надеждата той да махне с ръка и да каже "Не бе, просто се бъзиках"-уви.-Да, сериозен си...
Извадих отново погледа на отчаян пекинез и го забих в камъка, сякаш исках чрез силата на мисълта да го преместя.И после се сетих:
-Добре!Ще угодя на всичките ти извратени прищевки...защото е за мое добро.Но в замяна и аз искам нещо.Ако не си чул един учител трябва да поощрява ученика си...и в този случай искам след всяка свършена от мен задача, да ми отговаряш на един въпрос.Искам да говориш с мен.

След това се нагърбих и вдигнах камъка...имах чувството, че в момента в който се изправих щях да падна назад и той да ме затисне, но успях да запазя равновесие:
-Ти през това време мисли за какво ще си говорим!
Тръгнах да вървя, а жаркото слънце гореше голите ми рамене.Опитвах се да мисля за някакви положителни неща...понеже нямах много весели спомени...си създадох нови такива.Така се бях унесла в мислите си, че не забелязох една съчка и се препънах в нея.
Туловището ми излетя напред, камъкът падна глухо на сухата трева, не успях да се предпазя с ръцете си за това главата ми направи болезнен откат в един тъп ръб на камъка.Опомних се и побързах да се изправя, изтупах се и погледнах към Лезо, стоеше със скръстени ръце и ме наблюдаваше.Вдигнах отново камъка и продължих, по камъка падаха малки капчици кръв по камъка от разцепената ми вежда:
-Утре ще е по-добре!-казах аз на себе си.

Когато стигнах края на поляната пуснах камъка и ибърсах потта примесена с кръв от челото си.Рзтърсих ръцете си, мусколите вече ме боляха.Не исках да се размотавам, за това отново се нагърбих да нося тежкия камък.Сега като се връщах обратно, тежестта му ми се струваше двойна.Падах няколко пъти на колене и отново се изправях, стисках зъби и зовях волята си.Бях на около три метра от безпощадния ми учител когато ръцете ми просто отказаха да ме слущат и пуснах камъка просто ей така.За мое съжаление той не се изтъркули по земята, а болезнено падна върху единия ми крак.Изпищях като ранено животно, болката беше стегнала крака ми в болезнена захапка.Този път не беше един от случайните удари, беше сериозно:
-Счупен е!Счуупен е!-повтарях аз почти без глас, но не позволявах на нито една от сълзите напиращи в очите ми да се освободи, за да не показвам слабост.

Арадел изпусна камъка върху ходилото си и един хрущял изщрака.
-Счупен е! Счупен е! - изхлипа момичето като го държеше леко повдигнат. При всеки допир със земята щеше да изпита тъпата болка на счупен крайник.
Лезандър стана и отиде до нея като я хвана през рамо, за да се задържи на здравият си крак. После клекна и взе ходилото в двете си ръце.
-Спокойно. Спокойно, ще го оправим.
Той повдигна глава към нея, за да й покаже чрез погледа си, че няма да я остави така и може да му вярва.
-Отпусни се и не мърдай.
Тя кимна и със стиснати очи зачака следващите му действия.
Мъжът натисна счупената кост, която изхрущя. Остра болка преряза земния маг и тя инстинктивно стисна рамото му, като впи нокти в него от прорязването. Все едно й забиха нож. Даже не можеше да изкрещи. Гласът й се губеше нейде навътре в изсъхналото гърло. Леко залитна от шока, но Д'Арвил я хвана и я положи на тревата до себе си. Избърса напиращите сълзи по лицето й и я изгледа благо. После пак обхвана раненото място, което вече бе наместено.
-Дишай. Най-лошото мина.
Арадел видя как мъжът държеше ръката си над кожата й. Нагря я и тя почна да пулсира в тъмно лилаво. Усети как мускулите, костта, сухожилията и всички други малки тъкани почват да се загряват, а болката учудващо да намалява. След две минути не остана почти нищо от нея освен тъпа, некомфортна напрегнатост. Момичето почна да мърда пръстите си един по един и с радст осъзна, че не се затруднява. Все пак Лезандър не я вдигна веднага, за да се окопити напълно.
-Какъв е въпросът ти? - изненадващо попита той. Напълно забравила за това сега се сети, че такова беше условието.

Тъкмо се бях примирила с мисълта, че ще си откарам един месец със счупен крак, когато Лезандър хвана ходилото ми и със силата на магията си накара счупеното отново да срасне, а болката да се сведе до минимум.Докато го наместваше бях изпаднала в нещо като шок, така че исках или не сълзите вече пълзяха по лицето ми.С опакото на ръката си той ги прогони от лицето ми, докосването му ме накара да се почувствам по-спокойна:
-Какъв е въпросът ти? - изненадващо ме попита той.Очаквах просто поредната доза отрицание, виж тии.
-Ами...Ти не си като повечето хора тук.Те показват определена емоция, едни са злобни, други са жадни за кръв, а трети са мили и дружелюбни като Ерик.А ти...ти...тъиш всяка една емоция, убиваш я още преди да се е родила.Ако се опитам да се поставя на твое място бих казала, че това е най-подходящата стратегия за един боец-да се лишава от чувства и емоции.Въпросът ми е дали го правиш заради работата или има друга причина?

-Ами...Ти не си като повечето хора тук.Те показват определена емоция, едни са злобни, други са жадни за кръв, а трети са мили и дружелюбни като Ерик.А ти...ти...таиш всяка една емоция, убиваш я още преди да се е родила.Ако се опитам да се поставя на твое място бих казала, че това е най-подходящата стратегия за един боец-да се лишава от чувства и емоции.Въпросът ми е дали го правиш заради работата или има друга причина?
Какво й хръмнало да го пита. Лезандър не се замисли, за да отговори, просто отвори уста и прдума:
-Така ми е по-лесно да върша това, което е нужно. Май винаги съм бил такъв. Но не, не изпитвам липса, ако това те интересува. Не ми е в природата да съм експресивен, по никакъв начин.
Арадел го слушаше внимателно. Може би успя да научи нещо ново за него, да го опознае поне мъничко. Като зрънце в купа с ориз.
Незабелязано очите й натежаваха и тя ги затвори. Искаше й се малко да си почине от снощната дълга и бурна нощ, както и от изпитаната болка от тази сутрин. А и само като си помислеше, че утре я очаква същото и то в по-голямо количество, мозъка й отказваше. Лезандър я остави да си почине, като не мърдаше особено, но вместо да си отдъхне тя заспа. Сънят надделя над умората и почна да лекува не само тялото, но и съзнанието й. Главата й клюмна и в просъница намери най-удобното място да отмора, а именно скута на учителя й, ако можехме да го наречем такъв. Белият кичур падна пред едното й око.
-Хъх.... - усмихна се леко белокосият граф. - Това май сме го изживявали и преди, а?
Въпросът му остана празен във въздуха. Той леко, безшумно се измъкна изпод нея и я вдигна на ръце. Обърна се и тръгна през малката гора към къщата. Беше склонен да се съгласи, че си спечели поивката. Малкия Шейн тръгна по петите му послушно.

/Ари пиши как се събуждаш в леглото си по някое време. Полуаваш Опит-10. Сила-7, Ловкост-5, Воля-8/

Ливадата все още блестеше от капките на младата роса.Преди да изляза бях взела и Шейн с мен за да се разтъпче, обаче той реши, че е прекалено рано за него и се сви на кълбо под едно дърво:
-Блазе ти...-казах намръщено аз.
Отидох до дървото, изгледах го с безизразна физиономия и му казах:
-Виждаш ли тези панталони тук?-и ги посочих.-Те са ми едни от любимите, както и това потниче...така, че ако се скъсат, изцапат и прочие, няма да ми мигне окото да те отсека с помощта на магията ми.
Изпуках ръцете си и започнах...този път ми се налагаше да изкача дървото цели пет пъти.Първият път не мина особено гладко, но все пак бе по-добре от първия.Този път не паднах, подминах хищния кондор като просто си разменихме хладни погледи.На втория път реших да си почина малко повече на върха на ябълката, като си припявах една песен и леко поклащах клоните в такт.Осъзнах че четвъртият и петият път минаха особено гладко, почти не докосвах клоните, все още имаше места на които бърках, но те бяха съществено по-малко.Вече бях вир вода, слънцето вече се бе събудило и грееше много по-силно.Ако трябваше да нося този камък не един, а два пъти...щях да си умра от слънчев удар.Свалих черният си потник и го закачих на един клон като останах по бюстието ми.Хванах камъка и започнах да вървя...имаше и прогрес и при това начинание, успях да падна само три пъти и то не с някакви фатални контузии.Седнах изтущена на тревата и избърсах потта от лицето си...бях адски изморена:
-Сега ако ме накара да му посторя и каменен дворец, ще го убия, заклевам се.-казах задъхано аз.

-Това няма да е нужно, но благодаря за предложението.
Арадел подскочи изненадана от гласа на Лезандър, който не знаеше от къде идва. Оглеждаше се на всички посоки, само не и нагоре.
-Привет!
Тогава тя вдигна глава и видя, че мъжът е седнал на един от клоните на ябълковото дърво, което до преди малко изкачваше. Той изпъна крака и скочи на земята до нея.
-Виждам, че се справяш по-добре.
-Ама ти как....
Той вдигна ръка:
-Няма значение. Надявам се си си починала, защото продължаваме.
Арадел въздъхна. Очакваше най-лошото.
-Да....готова съм.
-Добре. Днес ще ходим на лов.
-Моляяяяя???? - извика блондинката.
-От къде мислиш, че идва цялата тази обилна трапеза? Хайде.
И без да й дава право на възражения я повлече навътре в гората. Когато стигнаха в същината й, той извади един колчан с лък и двайсетина стрели в него. После й го подаде.
-Искам да намериш подходящ дивеч и да го улучиш. Ако можеш. И моля те не питай как това би ти помогнало. Просто приеми, че ще.

Добре, без въпроси...просто приемам, че това е нещо важно и толкова, пък после ще му го върна както аз мога.Навлязохме навътре в гората, без да си говорим...явно за да не подплашим евентуалните плячки.Вървях зад него и гледах как катеричките подскачат от клон на клон, птица как храни малките си и се замислих за елементарните неща.За бързината на нашия свят и за това колко по-спокойни бихме били ако просто се спрем за минута и се огледаме.

Вече не бяхме на равно, а на някакъв склон, храстите бяха гъсти, а дърветата високи.Отвсякъде се чуваха шумове и това ме караше непрестанно да се оглеждам.Чу се звук на прекършена съчка близо до нас и това ме накара да стисна ръката на Лезандър.Докато вървяхме изведнъж той спря рязко и ми направи знак да съм много тиха.Разбрах, че е дошъл момента да демонстрирам ловджииските си умения или липсата на такива.Д'Арвил ми подаде лъка и стрелите, нарамих ги и тръгнах пред него.

Ходех леко приклекнала, като стъпвах на пръсти...имаше преграда от гъсти храсти, приближих се и приклекнах зад тях.
А зад тях се скри гледка, която честно казано затрудни начинанието ми.Женски глиган, който бе извел трите си малки прасенца на паша.Изгледах умолително Лезаднър, но той ми хвърли един от проницателните погледи.Отново със затаен дъх се върнах към умилителната гледка.Вдигнах лъка и извадих една стрела, насочих го съвсем внимателно и безшумно.Пак ще започна темата, че не съм такъв човек, но какво ли минаваше през мислите на горкото животно.То имаше едничка цел в живота, да създава потомство и да ги отглежда по възможно най-добрия начин.

Но животът не бе устроен така, колкото и мекошава да бях, даже и аз го знаех.Навън имаше убииства, кражби, изнасилвания и нечестност.Вдигнах стрелата на нивото на погледа си и се прецелих във врата на прасето.Тетивата бе достатъчно опъната, стрелата опъната като командос бе в готовност да осъществи съдбата си-да отнеме живот.Издишах бавно и отпуснах ръката си, без да помръдвам затворих очи и осъзнах, че със стрелата съм изстреляла и част от себе си.Бях готова да отнема живот, а това бе моят урок...за самата себе си.

Стрелата излетя и премина на поне пет, ако не и повече метра от глигана. Единственото, което направи е да го сплаши и той да побегне заедно с малките си. Арадел отвори клепачи:
-Улучих ли?
Лезандър не можеше да повярва на очите си. Почти беше отворил уста. Той се изправи и грабна лъка от ръцете й:
-Ти нормална ли си? Как ще ловиш дивеч със затворени очи? И най-тъпият човек ще се справи по-добре. - се скара той, като не викаше точно, но определено тона му беше повишен драстично от това, на което Арадел е свикнала. Идеше му да избухне яко, но се опита да се увладее. Това момиче нямаше да се научи. Защо изобщо се съгласи да се занимава с това? Пустата му гордост. Навря си таралеж в гащите. Тъкмо да си помисли, че има надежда за нея и тя пак се проваля с гръм и трясък. Едно на страна, че няма опит. Та тя даже не се прицели като хората.
Мъжът си пое въздух няколко пъти със затворени очи и когато ги отвори беше привидно спокоен.
-Може би много те надценявам.
Той тръгна обратно към ливадата като й каза да го последва. Момичето вървеше на няколко крачки от него, смутена от викането и упреците му. Когато стигнаха до първоначалното си местонахождение Лезандър вдигна ръка и я завъртя. От магията му се материализира мека шапка, после още една и още докато не станаха общо шест. Остави Арадел сама и се запъти напред. Стигна до едно дърво и закачи една от шапките на него. После продължи и същото последва и с другите като дърветата бяха първото на десет метра от девойката. Второто на двайсет, третото на 30, четвъртото на четиредесет, петото на петдесет, а шестото на сто.
Д'Арвил се върна при нея, хвана една стрела и я положи на кибита, а ухото й заби здраво в тетивата, така че да не мърда. С другата ръка хвана ръкохвата стабилно и вдигна лъка по посока на дърветата. Целеше се в последното, най-далечното. Опъна тетивата и затаи дъх. Сви леко очи. Не изпускаше целта от поглед. Арадел забеляза вените и мускулите, които изпъкваха от силните му ръце, толкова непоклатими в момента, че нямаше никакъв шанс стрелата да изхвъри на различна посока от предречената й траектория. Показалеца и средния му пръст просто се отпуснаха, давайки достатъчно разстояние на ухото да не се закачи за тях. Стрелата полетя като куршум, въртяща се около орбитата си и се заби в средата на най-далечната шапка. Точно в центъра, нито милиметър настрани. Идеалния изстрел. Арадел се ококори. Това си беше направо перфектно. Той се обърна към нея, извади още една стреа и й ги натика отново в ръцете.
-Опитай се да улучиш десятката. Дръж се сериозно този път.

/Опиши опита си/

Чувствах се адски некадърна точно в този момент.Не ми стана изобщо приятно , че така ми се развика и не съм целяла да го ядосвам или нещо такова.Но не мога да избягам явно от същността си.Вървях мълчаливо зад него с наведена глава, проявих слабохарактерност и си позволих да отроня една сълза, от яд.Като стигнахме на поляната не му продумах, просто стоях и наблюдавах това, което прави.Взе лъка си в ръце опъна го и с прецизността на вятъра пусна стрелата, която се заби в най-далечната шапка.Не ме изненада, знаех, че е добър:
-Опитай се да улучиш десятката. Дръж се сериозно този път.-каза той и ми подаде оръжието.
Вгледах се в шапката, която трябваше да улуча...за момент ми се прииска аз да съм на нейно място.Имах чувството, че каквото и да правя не се получава, че съм просто една лигла, чиито мироглед се върти около дрешките и животинките.Дали трябваше да се примем такава каквато съм, да се съхраня или да се променя?Погледнах Лезандър и просто въздъхнах...исках да говоря, да крещя, да драскам и блъскам...но всичко, което излизаше е мълчание.Та той дори не забелязваше...нищо.
Грабнах лъка, вдигнах на го на нивото на очите си, присвих ги за да мога по-лесно да фокусирам мишената си.Тетивата бе изпъната като балерина и ухото на стрелата трептеше в очакване.Опитвах се емоциите ми да не позволят на ръката ми да трепне.Издишах бавно въздуха събрал се в гърдите ми, а заедно с него отлетя и стрелата.Този път не я изпусках от поглед..нали все пак трябва да се учим от грешките си...

Лезандър наблюдаваше прецизно всяко едно нейно движение. Как държеше лъка, как поставяше стрелата. Как я опъваше. Всеки излише или не дъх, посоката на погледа, дали се прецелваше достатъчно точно. Дали не опъваше прекалено много или не достатъчно много и честно казано забеляза доста грешки. Но по-малко от преди.
Затова и когато стрелата политна тя се заби на пет сантиметра от целта. Поне улучи дървото. Това до някъде го успокои.
-Не се стараеш достатъчно. Не знаеш как да боравиш с него.
Той отиде зад нея и хвана ръцете й. Поставяше ги на точните места върху сечивото.
-Тази тук. - обясняваше той. - А с тази опъваш. Не, не толкова много. По-леко. Така. Като всяко оръжие и стрелата е продължение на ръката ти. Приеми я като магията, която изхвърляш от пръстите си.
Дланите ми бяха точно върху нейните и дирижираха движенията, а топлият му дъх се забиваше във врата й. На Арадел й беше трудно да се концентрира така и само ядът от предния провал я крепеше и надъхваше. Когато всичко бе показано, Д'Арвил стисна пръстите на момичето, които пък стиснаха ухото, Прицели я и пусна. Тя последва кожата му и стрелата отлетя като волна птица. И точно според очакването се заби в центъра на най-близката шапка. Арадел се усмихна неволно щастлива от успеха.
-Сега го направи сама. Помни на какво те научих.

/Ари, отново един малко по-подробен отговор за самата стрелба. Накрая пиши как е попаднала в целта/

Лезандър застана зад мен и ми показа как по-правилно да застана.Докато усещах допира на кожата му и галещия му дъх ми бе трудно да съсредоточа, но си го поставих за фикс идея да улуча тъпата шапка.Той се отдръпна:
-Сега го направи сама. Помни на какво те научих.
Хванах оръжието и застанах в стойката, която той ми бе нагласил.Опитах се тялото ми да заеме изваяната форма на лъка, да бъдем като едно, както той ми помага да постигам целите си, така и аз да му помогна да е по-прецизен и точен.Сега може би разбрах, че това оръжие трябва да се третира така, както трябва да третираш една жена.Превишиш ли натиска, тя ще се отдръпне и ше изпуснеш целта.Отново го вдигнах на нивото на очите ми, започнах да контролирам дишането си, направих го равномерно.И в точния момент, с точният дъх щях да пусна и стрелата.Опитах се да мисля, че лъкът е просто продължение на ръката ми, хванах стрелата за ухото с показалеца и средния си пръст, не я придържах нито много силно, нито много слабо.А захвата на самия лък бе тежък и здрав, като гледах ръката ми да не се изпоти и това да попречи на контрола ми.В следващия момент просто издишах нужната доза въздух и пуснах стрелата по мислената траектория, която бях начертала с погледа си.Тя е последва със звучно свистене и се заби точно в целта.Изгледах с лек победоносен поглед шапката, това си бе все пак едно малко постижение.Но колкото и да ме грееше мисълта , че съм успяла, настроението ми бе все така развалено.

-Браво. - отсече Лезандър -Когато главата ти е празна за излишни неща се справяш, но ти прекалено много я блъскаш с цветове и глезотии и това те разсейва. Почни да си изграждаш бойни навици. Може би трябваше да прекараш повече време с онази прокълната. - каза си замислено накрая.
Той прибра оръжието в колчана и го постави до така "любимото" ябълково дърво.
-Утре ще се опиташ да улучиш и по-далечните. Ще оставя шапките както са.
Арадел успя да го зарадва поне малко. Тъкмо бе почнал да се отчайва напълно, но момичето му даде някаква минимална надежда, че може би ще успеят да се справят за един месец.
-А, да. Какъв е въпроса ти за днес?

/Получаваш 6 опит от цялата тренировка. Ловкост-4, Сила-2. Умението ще получиш когато успееш да улучиш всички шапки/