Необятната къща

First topic message reminder :

Намира се някъде по средата на гората. Малка, напълно обзаведена, но пуста откъм обитатели. Или поне така си мислеха случайните минувачи. Но истината бе съвсем различна. Всъщност къщата е собственост на Пазителя на Изгубения град, Покровителя на гората Шеридан , за който също никой не знаеше, Дани Смоук - велик некромансър, свикнал с инкогнито живота. Не обича хората, още по-малко прищявките им. Единственото, което има значение за него е звука на парите, който може да го накара да направи почти всичко. Въпреки всичко, хората си мислят, че е необитаема, защото собственика й рядко се задържа там.

Дани


Пелтека ( Демона на Дани )

Настъпи часът на истината.В главата на Ани подсъзнанието и вече се въоръжаваше за предстоящата битка,а от някъде се разнасяше тържествен камбанен звън.Най-накрая щеше да видя прословутият Дани,заради който вече половин час и надуваха главата.Въпросният се носеше към тях като огромна и зловеща черна сянка която спокойно можеше да мине за халюцинация,ако не размърдваше храстите пред себе си.Горкото гномче бе изпаднало в паника и унищожаваше покъщнината в търсене на скривалище,но ако наистина господарят му беше толкова лош колкото казваха това нямаше да помогне.Доколкото се разбираше от разговорите им,той не бе в добро настроение и се само съжаляваше заради някакво момиче,най-вероятно това което в момента бе с тях.Аниезе правеше същото допреди малко,така,че би било много хубаво да се съберат и да си поплачат заедно,макар,че нямаше никакъв изглед това да се случи,все пак си оставаше хубава перспектива.
Изглеждаше така сякаш се изтъкава от черните нишки на нощта,ставаше все по детайлен и реален.Наближаваше.Все още бе твърде трудно да се разбере какво точно е изписано на лицето му.Не им оставаше нищо освен да чакат развръзката.Напрежението се покачваше постоянно или поне така и се струваше на Ана.
-Данн!-Само звука нещо съборено от истеричният гном посмя да наруши тишината,но след като звука заглъхна,отново всичко заглъхна.Сякаш природата също чакаше да разбере какво ще стане накрая.
Стана това,че той дойде.Изправи се пред тях в пълният си блясък.
-Какво става тук?-Това беше гласът му,мрачен басов глас.-Коя е тя?-Очевидно визираше Аниезе,тъй като всички явно се познаваха.Той говореше за нея,а не със нея,така,че момичето този път и съвсем неочаквано за нея намери за разумно да замълчи.

- Нямам си на представа. - чу се женски глас, идващ от къщата. А по-точно, от нейният покрив.

Дани инстинктивно изви глава в посока на гласа и забеляза тъмна сянка, стояща върху дървените дъски. Съществото бе провесило краката си през дъските, като те свободно висяха във въздуха. Постоя така няколко секунди поклащайки ги и скочи право на земята. Стремглаво, рязко и ...прекалено бързо, тялото му се заби в почвата.
Изви се вятър, незнайно от къде. Лек нощен полъх погали кожата на Аниезе, накарайки я да настръхне.

- Ей, ей! Какво става тук? - извика ковача, като се опита да успокои неочаквано развилата се ситуация. Не, това не беше Дани, нито пък самият той знаеше какво става в момента. Прекрачи няколко крачки към непознатото същество слязло от покрива и извади кинжала от колана си. Стисна го здраво в ръка, опитвайки се да прецени на какво разстояние стоеше врага. Бе в готовност да нападне, ако се наложеше.
Мъжа подал се изпод храстите преди малко, реши да проговори :
- Нищо, драги. Просто, скромна семейна вечеря. Нали скъпа?
Преди някой да отреагира по какъвто и да е било начин, съществото дошло от къщата буквално се изстреля напред, атакувайки Дрейк. Премина разстоянието за отрицателно време, прелитайки от мястото си, право към него. Докато се извисяваше във въздуха, разпери ръце напред и посегна да хване гладиатора. Той не очакваше такава фронтална атака, камо ли някой да лети в този момент. Наведе се изпъвайки ръка напред в атакуваща позиция, ала удара му бе избегнат умело. Съществото го хвана за яката на дрехата му и го събори по гръб. Продължи да го притиска здраво към земята, като се опита да разбие главата му в почвата.
В този момент, мъжа който дойде от храстите, издебна удобния момент да атакува некромансърката. Тя стоеше близо, дори твърде близо до него. До преди малко бяха лице в лице, ала нощта му даваше прекрасно прикритие. Той се наведе към земята, сливайки се с тъмнината и след миг се оказа зад нея. Приплъзнал ръце през косите и, стиснал ги здраво с едната си длан. Издърпа ги рязко надолу като оголи част от белият и врат. Единственото което Дориан усети в този момент, беше студенина. Но не такава от хладно оръжие което се опираше в тялото и, ами от зъби. Малки, остри кучешки зъби, докосвайки нежният и врат. Остри като бръснач, оставяха два напречни прореза, по цялата му дължина. Леки капки кръв избиха от раната, като се стекоха по кожата и.

- М-м-м... - чу се доволното мъркане на мъжа, след което облиза с грапавия си език капките които се стичаха в този момент -... прясно месце!

Да, това бяха вампири! Едни от многото същества които обитаваха тези гори. Точно такива, за каквито разправяше Пазителя. Навярно от тях се опитваше да се опази, като построи предпазни порти около къщата. Ала, късно. Портите бяха широко отворени и отдавна преодолени от двете същества. Създания владеещи тъмнината и прикривайки зловещите си лица в нея.

Още когато непознатия се показа се намръщих. Изглеждаше като Дани, но определено не беше той. Не миришеше на него. Всъщност миришеше на....нищо. Дрейк също разбра това, но имаше още нещо, което ме глождеше. Тези бяха....
- Ей, ей! Какво става тук?
Очите ми се разшириха, тръпки побиха по кожата ми.
-Дрейк, недей.... - извиках, но беше твърде късно. Жената полетя към него и го повали. Затичах се към тях, но преди да успея да реагирам, другият, който вече бе приел нормалната си форма ме стискаше здраво и прокара острите си зъби по врата ми.
-Вампири.... - изскимтях със злоба и притеснение. Вампирите бяха трудни противници. Ако успееше да ме захапе, с мен както и с останалите беше свършено. За сега се занимаваха с нас и онази червенокоса шифтърка бе в безопасност, но не за дълго. Мамка му. Защо не нападнаха първо нея? Така щях да имам време за реакция.
-М-м-м....прясно месце!
Изблъсках от сърцето си доза магия и успях да го изтласкам на метър от себе си. Обърнах се бързо, но видях само коварните му, зажаднели за кръв очи. Вампирът се нахвърли върху ми и ме събори по гръб. Тялото му беше тежко и твърдо и не можех да го избутам от себе си. Единствено успях да обърна глава, за да видя, как Дрейк се боричка с женската, а онази малка натрапница, нямам идея какво правеше тя. Погледнах я свирепо и й изкрещях.
-Помогни му!
Трябваше да помогне на него, той беше гладиатор и шансът му за оцеляване е по-малък. Вампирите явно бяха доста силни, но ние двете като деца на Себастиан Дантес, бяхме прокълнати точно като тях, така че малко или много знаехме как мислят.
-Колко благородно. Но не е ли по-разумно да се притесняваш за себе си? - попита мъжа и в следващият момент усетих пронизващата болка от впиващите му се зъби в бледата ми гуша. Копелето ме притискаше и малко по малко изсмукваше кръвта ми. Усещах как тялото и силата ми се отпускат. С всяка секунда отмалявах все повече, но ако не направех нещо бързо, щях да умра. За моя голяма жалост магията ми се източваше, а клепачите ми се затваряха. Тогава ми хрумна нещо. С напипване хванах един от медальоните си, който беше от сребро. Скъсах верижката и залепих сребърният кръг на едното му око. Вампира изкрещя, пусна ме и повдигна торса си, държейки се за горящото в момента място. Сега бе шанса ми. Докато още имах някаква останала сила, протегнах ръка към един клон. Напрегнах мисълта си и след една дълга минута, той се скърши и се озова в дланта ми. Счупената част бе остра и назъбена. Хванах импровизирания клон с две ръце, замахнах силно и с вик го насочих право към гърба му. Ако успеех да го пробода бях спасена. Само секунда ме делеше от успеха или от провала....

/Ан, след съвещание с админа, сега ти си наред, в опита си да помогнеш на Дрейк, да избягаш или да направиш каквото си решиш. Но ако тръгнеш да му помагаш, той ще реши дали си успяла, както и за мен дали убивам вампира/

Аниезе гледаше отвратено сцената разиграваща се пред очите и.Нито един от двамата не беше собственикът на къщата...бяха вампири-децата на нощта,а това беше много по-лошо.Тя не бе срещала много вампири за нейно щастие,защото
те са доста силни противници,достатъчно силни,за да се справят с онези двамата,които определено бяха доста по-добри от Ан.Не стига,че шансовете и да победи вампир благодарение на уменията си клоняха към нулата,че даже и я подминаваха тя не можеше да остави човекът сам.Може би ако по-някакъв начин успееше да разсее за известно време вампира и да даде шанс на мъжа да реагира...всичко опираше,до много щастливи случайности...всъщност това въобще не и мина през мозъка,тя атакува жената вампир,по единственият възможен начин който и хрумна за времето което имаше.Скочи върху нея,тоест скочи върху тях двамата което доведе до изключително забавна ситуация,за всички които не участваха пряко в нея.Ана имаше напълно разумното намерение да използва ножа си който винаги носеше със себе си.Не бе със сребърно острие,нито бе много голям,но това бе най-добрият вариант който и хрумна.Тя искаше да използва единственият възможен момент и да забие острието във врата и,добре де,не успя да го забие,но уцели сънната артерия което също не беше лошо попадение.Победата беше кратка...Жената издаде чудовищен писък и се стрелна към гърлото на Ана,търсейки отмъщение,червенокоската от своя страна също изкрещя доволно силно в знак на неприкрит ужас и страх.Беше безпомощна да направи каквото и да било друго освен да крещи.Бяха минали само няколко секунди,времето течеше по-бавно,тя виждаше живота си на лента.Усмихнатите и родители,баща и свирещ на пианото гледащ в екстаз белите клавиши...после първият мъж с който беше и мръсните му сиви очи и после невинните сини очички на Ейнджъл която я чакаше някъде там,а тя никога нямаше да се прибере...никога повече...очите на вампирът бяха очите на смъртта.Не искаше да умре,само това осъзнаваше в момента.Не искаше да умре!

Косите на жената се разстелиха в пространството, когато тя прелетя с бясно към момичето. Целеустремена към това да я атакува по възможно най-точния начин.
Зад гърба и Дориан се бореше буквално за живота си. Хванала се за спасителната клонка с две ръце, тя го размаха пред себе си, опитвайки се да нацели вампира. Крайният резултат бе успешен. С едно мощно движение докато вампира все още агонизираше. Стоновете на болка се разнесоха надлъж и нашир, докато Дориан все по-силно забиваше клона. Въпреки че листата му си играеха по лицето и, тя не спираше. Здравите и ръце натискаха надолу, почти подчинявайки вампира като го накара да се свлече на земята.
Жената дочула виковете на събратя си, извърна глава в страни. Видя го агонизиращ в тъмнината и не издържа на гледката. Изкриви тялото си по странен начин и форма, като се насочи направо към синекосата некромансърка. Издаде съскащ като змия звук и опъна ръце напред. Пръстите и сякаш раздираха пространството, проправяйки и път през него. Не ги делеше повече и метър, когато нещо удари странично жената. Нечии силни мъжки ръце, избутаха жената от пътя и. Двете тела се претърколиха няколко пъти по прашната земя и после се заовиваха на кълбо. Чуваше се съскането на жената, която се опитваше да се предпази в момента. Вик след вик, драскане и ръмжене прекъсваха тишината, докато внезапно всичко утихна, след един силен отблясък. Непознатия стовари десницата си върху лицето на жената, като освободи енергия от тялото си. Тя бе толкова силна, че освети пространството около него, позволявайки да се види цялата картинка. Мъжа бе надвесил косите си над нея, притискайки лицето и към земята. Колкото повече натискаше, толкова по-светло ставаше около тях. С коляно притискаше гръдния и кош надолу, а лявата си ръка бе опрял в земята за опора. Вампирката се опитваше да извива тяло изпод него, ала беуспешно. Мъжката му тежест не и позволяваше да се измъкне, дори на сантиметър. Тя преви кръста си рязко нагоре, изкривявайки тялото си. От пречупеното място се чу пукване, а след него и предсмъртен вопъл. Тишината пристигна. А с мея, нямаше никой. Мъжа се изправи, избърсвайки ръка в дрехите си, след което се запъти направо към къщата. От там се подаваше малкия гном, запалил една малка факла с която се опитваше да освети навън. По пътя си към сданието, мъжа премина покрай Дориан, която все още лежеше на земята, стискайки здраво клона. Жертвата и отдавна си бе заминала от времевото пространство в което се намираха и всичко замря. Непознатият я подмина, приближи се до входа и подаде ръката си през него. Джуджето доброволно му подаде факлата и той отново се отдалечи. Премина отново покрай некромансърката, а след нея застана на няколко крачки от Аниезе. Вдигна горящият прът високо, осветявайки около себе си. В момента ясно можеше да се види късо подстриганата коса на фитили и сиво-белите очи на Дани. Гордо изпънал снага в средата на поляната, стоеше като статуя, вдигнал своят огнен меч. Оглеждаше наоколо, търсейки случайно някой прикрил се вампир. Когато се увери че всичко е наред, се приближи до Аниезе. Подаде ръка към рамото и, докосвайки я леко.

- Спокойно, всичко е наред - каза с премерен тон, видял опасността в очите и. Не искаше да я плаши ни най-малко. Направи няколко крачки назад и отново отстъпи, насочвайки се направо към къщата. Когато премина покрай Дориан а погледна с периферното си зрение. Ала нещо в него не издържа и докато бе на крачка от нея, извърна глава в страни. Очите им се срещнаха въпреки оскъдната светлина и Пазителя кимна в поздрав.

- Явно джуджето не беше право, а? - заяде се той, без да се опитва да дразни някого. Не изчака дори отговора и, а направо се запъти към дървената къща, знаейки че ще намери това което търсеше...

Все още стисках импровизирания кол здраво в ръцете си. Сякаш пръстите ми се бяха вкочанили в него и не искаха да го пускат. Дишах тежко, на пресекулки. За първи път се сблъсквах с вампир и все още не можех да повярвам, че оцелях и даже убих един от тях. Дани премина през мен, появил се най-накрая:
- Явно джуджето не беше право, а?
Намръщих се. Точно сега ли трябваше да се заяжда? "Кой уби единия бе?" помислих си, но не му го казах. Нека си възвърне изгубеното самочувствие. Все пак ми беше учител, а не исках и той като Боунс да се обръща срещу мен, заради това, което имам в себе си. Може би ме смяташе за надута, но нямаше и идея какво изпитвах, какво бреме бе силата на Скитника и никога нямаше да разбере.
Изправих се залитайки. Енергията ми почти се беше изчерпала, загубих кръв и ми се маеше. С зиг загови стъпки отидох до вампира, от който не беше останало нищо освен локва кръв. Опипах врата си. От него все още се стичаше алена течност. Бръкнах с пръст в локвата, който се напои с кръвта на вечните същества и я намазах върху дупките. За секунди те се затвориха и раната изчезна. Остана само физическата умора. Знаех, че ако изпия част от кръвта им ще се оправя напълно, но нямах намерение да го правя. Отвращаваха ме. Поне за едно са полезни тези изроди.
Отидох до Дрейк и му подадох ръка. Той се изправи. Наклоних главата му и почнах да оглеждам гушата му. Слава богу не беше ухапан.
-Добре ли си? - попита ме той.
-Нищо ми няма.
Запътихме се бавно към входа на къщата, като се спрях до червенокосото момиче и я изгледах студено.
-Що за шифтър не се преобразява, за да се спаси?
Не дочаках отговора й, а продължихме навътре, като Дрейк навлезе, а аз се облегнах на касата на вратата. Не ме интересуваше коя е. Ясно беше, че идва от Роузкилл. Аромата на имението се бе отпечатал върху кожата й. Знам и, че преживя един малък ужас, но това също не ме интересуваше. Този свят бе изпълнен с ужаси, къде къде по-големи от този. Да свиква, не беше моя грижа. Друго ме интересуваше в момента. Защо вампири ще нападат расата си? Не беше логично. Не беше рационална постъпка. Територията бе пълна с тях, но единствените общоизвестни случаи бяха за нападения с минимални жертви. Да се покажат толкова открито и да нападнат. Нещо не беше в ред. Усетих го още когато гледах дървените колове в магазина на Туул. Имаше нещо гнило. Той ми подаде чаша с вода, докато Дани стоеше на един от фотьойлите. Изпих я на един дъх. С некромансъра не си казахме нищо. Погледите ни от време на време се срещаха, безизразни. Това, което преживяхме заедно през целия ден....не знам, просто не знам. Едва ли повече щеше да се спомене за случката в храма. И двамата щяхме да се опитаме да я забравим, но надали някой от нас щеше да успее.

Тя все още седеше на студената земя и се опитваше да се справи с уплахата.Дар словото и се бе скрило някъде много дълбоко.Дишаше на пресекулки и се опитваше да се съвземе.Не бе свикнала с подобни битки,искаше да живее колкото се мое по-спокойно разнообразявайки ежедневието си с интересни,но не толкова животозастрашаващи случки като тази.Всъщност тя не споделяше общата мания по сила и умения.Като дете искаше да бъде като тях,но ако си израснал в мило семейство като нейното просто не можеш да си представиш как нараняваш някого и как загърбваш себе си в търсене на силата.Всъщност не искаше да си признае,но се възхищаваше на хора като тях, защото знаеше,че не може да се държи по-този начин.Въпреки,че имаше навика да се заяжда,нямаше за цел да наранява който било и извън няколко пъти в които и се е налагало да спасява живота си както се случи в момента. Момичето я бе попитало,защо не се бе преобразила...истината е,не и дойде на ум да използва силите си по предназначение в критичните моменти,което беше доста голям минус,но тъй като общо взето рядко се забъркваше в ситуации опасни за живота смяташе да мине и без това.
Ан се изправи и се изтупа от пръста.Обърна гръб на къщатата съвсем бавно тръгна да се прибира.Имаше дете за което да мисли и сигурно малката Лола вече се тревожеше за нея, въпреки,че имаше достатъчно хора които да я наглеждат все пак Аниезе трябваше да се прибере в някой хубав момент.Вървеше съвсем бавно,твърде бе уморена да тича или изобщо да извършва каквито и да било усилия.Реши да не се сбогува и без това на никой не му пукаше за нея.Което бе доста странно след като за малко не бе умряла за да се опита да спаси човек за който Ан със сигурност нещо повече от досаден елемент в животът му.Подсъзнанието и се съвземаше от шока и настояваше тялото и да се обърне отново към къщата,но бе твърде слабо,за да има думата в този момент и всички заедно продължиха да вървят през гората.Искаше само да се прибере на топло и да прегърне момиченцето си.

Стояхме така известно време. Аз мълчаливо замислена, Дрейк и Дани обсъждаха някакви неща, за които в момента просто нямах уши. Момичето си беше тръгнало. Погледнах назад в нейната посока. Видях единствено останките от червеният й перчем. Май най-логичното в момента бе наистина да се върне там, от където беше дошла. Като се замисля, аз исках да направя същото. Бях прекалено изморена, отмаляла, оцапана с част от кръвта на вампира и мозъкът ме болеше. Поредния дълъг ден, изпълнен с напрежение и проблеми и без нито една хубава случка. Е, почти. Пълноценен ден в моя свят.
Накрая не издържах и се обърнах към мъжете.
-Не мога повече.
Те ме погледнаха въпросително.
-Искам да се прибирам. Тръгвам.
И се обърнах с гръб към тях.
-Идваш ли с мен?
Туул се зачуди за известно време дали да тръгне с мен или да остане още малко с приятеля си, но в крайна сметка ме последва. Сбогувахме се с Дани и потеглихме безмълвно през гората. От време на време той ме поглеждаше, като че искаше да ми каже нещо, но виждайки суровото ми лице се отказваше и продължаваше. Сигурно си мислеше какво ли се върти в главата ми. Какво ли не, бих отговорила аз.
След час и нещо стигнахме града и къщата му. Домът никога не ми се беше струвал по-сладък.

След близо час вървене стигнах и до тази омразна и в същото време обична ми къща. Тук се криеха толкова много тайни, за които само малцина знаеха, а аз бях една от тях. каква чест, нали?
Набрах се на оградата, която бяхме изградили заедно с Дрейк и Дани и я прескочих. И ако това го предпазва от врагове, здраве му кажи. Почуках на вратата, но никой не отвори. Почуках още веднъж, но все същото. Така докато накрая не се ядосах, натиснах дръжката и оп, оказа се, че е отворено. Влезнах вътре и какво мислите да видя - моя скъп учител проснат на леглото хърка като дъскорезница, гол до кръста, легнал по гръб, а едната му ръка виси от леглото, стигайки чак до пода.
-Нехранимайко. - изругах, но някак си ми бе мило, че го виждам.
Престъпих, свалих цигулката от гърба си и я подпрях на едната стена. Седнах на леглото точно до него и се провесих над лицето му. Положих показалеца си на слепоочията му и почнах да ги прокарвам надолу по кожата:
-Даниии....Даниии.....събуди сееее..... - шепнех тихо, сладострастно, когато накрая повиших тон до крещене.
-Събуди се неандерталеццццоооооооо......
Той се стресна и подскочи от мястото си. Сърцето му биеше лудо, а ритъма бе учестен.
Положих длани на бедрата си и го погледнах усмихнато, все едно не аз съм го събудила.
-Привет.

Дани се намуси и с все сила хвърли одеялото върху себе си. Нахлупи го през глава и се скри отдолу.
- Ти луда ли си?! - чу се изпод юргана.
- Стига де...искам да уча!
В този момент, завивката се "отвори" като на забавен кадър, от където се подаде некромансъра повдигащ се все едно излизаше от ковчег.
- Моля?! Гле'й! Гле'й колко е часа! Как можеш да ми кажеш че искаш да...
Когато Дани погледна към стрелките те тъкмо бяха ударили малко след дванадесет часа. Поглеждайки после към прозореца, той осъзна че всъщност не бе полунощ, а деня почти бе отминал наполовина.
- Е...добре де. Така може. - съгласи се мъжа, след което скочи от леглото. - Закуска носиш ли ми? Не я виждам. Ясно, значи трябва да си правя сам. Т'ва какво е ? - посочи той към калъфа който До бе облегнала.
Ала любопитството му надделя и той отиде до него. Погледна го и веднага се сети за какво става дума. Ясно бе че това е цигулка, но защо и бе на некромансърката музикален инструмент? Тогава нещо му прищрака в лудата глава. Дани се обърна, погледна синекосата госпожица която все още бе клекнала до леглото му и сбръчка вежди. Изправи се, доближи се до нея и повдигна брадичката и нагоре до толкова, че и показа че трябва да се изправи. Когато Дориан се изравни с неговия ръст, Дани и зададе възможно най-глупавия въпрос който тя някога бе чувала:

- Ти да не просиш бе?!
Въпреки въпроса си, физиономията му бе изключително сериозна. Той не само си го помисли, ами и почти повярва че некромансърката е достатъчно луда че да го направи. Да седне в някой тъмен ъгъл на Найтмер и да започне да прави всевъзможни магии или представления с трупове чрез които да си изкарва прехраната.

Изгледах го тъпо.
-Да, Дани. Прося. Веднъж седмично сядам в центъра на Найтмер и свиря, пея, понякога привиквам и Абадон да ми преглася. Все пак и аз трябва да се изхранвам. Храната е скъпа ако не си забелязал.
Той като, че ли повярва. Ама, че идиот.
-Ама ти сериозно ли? Ако имаш нужда от пари, аз бих ти дал малко....
-Ти олигофрен ли си бе? - изкрясках се в лицето му. - Разбира се, че не прося. Дай ми я.
Дръпнах цигулката си грубо и отидох да я прибера обратно в калъфа си. Обърнах се към него и го изгледах ядно.
-Виж не искам да ти развалям купона, но наистина трябва да ме тренираш. Не разполагам с много време.
-Какво говориш? Само обяд е. Имаш цял ден.
Нямах това предвид разбира се, но той нямаше как да знае това.
-Да.... все тая - казах само, все още чакайки го да почне да се държи сериозно и нормално дразнещо, за да свършим малко работа.

- Аа-а... това било! - най-накрая Дани си спомни какво имаше в предвид некромансърката - Ами че ти не си ли готова?
- Дани...това е Боунс! Малко не ми е на нивото, не мислиш ли?
- Ясно. Значи ще учим. Поне да бяхме закусили преди това.
Дориан се изви и приближи тялото си непосредствено до некромансъра. Погледна го изпод очи и процеди през зъби:
- Дани, аз казах ли че нямаме достатъчно време?
Некромансъра поседя около минута зает в размисли какво да я научи. Въпреки че бяха преминали към по-сложните неща, бяха забравили нещо сложно - Кукловодство. Нещо съществено което щеше да и свърши добра работа ако успее да убие поне един от нападателите си.
Дани се огледа из стаята търсейки подходящ обект. Ала, нямаше такъв. Единствените живи хора бяха само те двамата, а мъртви сред тях нямаше. Тогава, той взе важно решение.

- Гноми-и!
Гласът му отекна в стаята. Дори самата Дориан се стресна от вика който наддаде той. На вратата се появи онова хитро гномче което винаги се спасяваше от кофти ситуациите които му се случват.

- Кажи шефе!
- Умри!
Дани протегна ръка към него и още преди да е изпищяло малкото същество се строполи на земята бездиханно.
- Но...
- Какво "Но"...? Нали искаше да учиш? Добре! Давай! Искам да го контролираш, докато аз си врътна едни яйца за закуска!
И Дани наистина това и направи. Отиде в другия край на стаята, запали камината и без да обръща внимание на некромансърката извади един тиган, после намери от някъде няколко пресни яйца и ги чукна направо върху тигана. Преди да бъде готова закуската му се обърна към До и я изгледа въпросително.

- Още ли не си готова? Нали нямаше време? Хайде, направи нещо! Там.. накарай го да оправи масата примерно. Гладен съм!

В такива моменти е хубаво да се спомене че любовта на мъжете минава през стомаха. А явно на Дани любовта не му идваше на сърце преди да закуси.

Този не беше на ред. Не стига, че загуби един гном, като го превърна в пепел, а след това в демон и му останаха само още два, ами сега се лиши и от още един.
Разбирам, аз съм човек, който раздава смърт, но не и на тези, които са ми приближени и ми вършат някаква работа. От друга страна като се замисля, малкият си беше доста глупав. Може би като зомби щеше да изпълнява заръки много по-добре, стига Дани да не го мързеше да го управлява всеки ден. А може и да си го държи в килера и когато има нужда от домашна помощница, да си го разиграва, а самият той блажено да се излежава на леглото си.
Както и да е. Да се залавяме за работа. Без това достатъчно мрънка, че не съм бърза. Че то да не е лесно? Вярно, че вчера контролирах онези змии да нападнат Арадел, но те са си малки твари без особено мозък. А гнома, макар и също доста тъп си беше поне малко по-голямо предизвикателство.
Седнах на земята и се втренчих в трупа. безжизнените му очи бяха изцъклени право към мен, като че ли ме проклинаха задето се наложи да умре заради мен. Имаше право. Макар и косвено аз бях виновна. Но не изпитвах вина. По една или друга причина съвестта ми беше чиста. Подло, но факт.
Продължих да го изучавам както лекар изучава трупа при аутопсия. Изострих сетивата си. Не чувах сърдечен ритъм, нямаше дъх, органите му не функционираха, мозъкът не работеше. Просто една обвивка с кръв и месо. Поредното доказателство колко крехък е човешкият живот и колко лесно може да бъде прекъснат. Като скъсана струна. Струна?! Разбира се! Погледнах към цигулката си спомняйки си за всичките пъти в които съм опъвала лъкът на тези черни, блестящи струни. Същото се очакваше и тук. Но моите струни щяха да бъдат различните части на тялото и вместо музика щяха да изпълняват движения. Симфония на смъртта. Звучи добре, нали? Много добре бих казала. Даже и след гроба ние продължаваме пътят си, за да служим другимо.
Протегнах пръсти към мъртвият и изпуснах сивите нишки на магията си. Този път не бяха накъдрени, под формата на вълна. Не, бяха силно изпънати, остри като бръснач. Ако ги докоснеш можеш да се порежеш. Те пробиха през очните ябълки, ушите, устата, а после ги извих и продължиха надолу, застопоряващи се плътно зад всеки орган. Сърцето и мозъкът обвих допълнително, за по-голямо действие. От тук нататък съживяването беше лесно. Правила съм го и преди, затова с няколко напъна в лявото предгърдие, главата и останалите крайници тялото се размърда. Все още нямаше пулс, нито дихание, но обвивката бе готова и пригодена за всякакъв тим манипулации. Сега идваше и по-сложното. Да го накарам да ми се подчинява. Като един изкусен кукловод да следва всяка моя прищявка, колкото и нелепа или нелогична да изглежда тя на пръв поглед. Нямаше нищо странно или гнусно в тази картина. Напротив, беше красиво.
Енергията ми блъскаше като тъпан в малкият труп, караше кръвта му да циркулира стабилно, крайниците да се оросят и ето, че първият пръст помръдна. После и останалите. Влагах целият си умствен капацитет, като го прехвърлях в умрелият. Залагах командите си в него като в робот, очакващ да бъде програмиран. Отдадох част от себе си, за да я внедря в него и така да ме следва, да изпълни всичко, което му наредя. Даже нямаше нужда да го казвам на глас. Пръстите ми пъргаво и ловко се виеха и чупеха като над клавишите на пиано или струните на китара. Описваха във въздуха завъртулки, знаци неясни за никой друг освен мен. Мислено му бях заповядала да се изправи, да отиде до масата и да почне да я реди. Дали щеше да ме послуша или да продължи безизразното си лежене на пода зависеше само от мен и съдбата.

На няколко пъти Дани хвърляше бегъл поглед назад, наблюдавайки некромансърката. Тя толкова усърдно се бе заела със задачата си да контролира тялото на мъртвия гном, че дори не му обръщаше внимание. Когато некромансъра съзря първите магически възли вплитащи се в малкото тяло на хобита, се усмихна.
- Знам че ще се справиш и без мен.
След около десет минути Дани бе готов. Бързо нахвърляната закуска върху огъня цвърчеше и раздаваше приятен аромат из стаята. Той изсипа всичко в една голяма чиния и я повдигна към ноздрите си. Пое дълбоко въздух и издаде звук на задоволство.
Когато се обърна, пред него стоеше малкият гном разперил ръце нагоре.
- К'во бе?! - извика нервно некромансъра.
Не бе забравил че джуджжето е мъртво, напротив. Просто се чудеше ако Дориан го контролираше в момента, какво искаше да му каже с това.
Дани повдигна очи и остана изненадан. Пред него на отсрещният край се бе настанила некромансърката изтегнала се на един малък стол. Чак в момента забеляза късата черна рокля която бе облякла и косата хваната на опашка.
- Леле-е...
- Какво? Справих ли се?
- И питаш! Тялото ти е...
Дориан се сепна в този момент и скочи от мястото си. Прескочи масата, на която никой не обърна внимание и хвана Дани право за гърлото.
- Попитах за гнома, глупако!
Дани стоеше като препариран. В едната си ръка (лявата хаха) държеше чинията, а другата (дясната lol) размахваше около себе си, опитвайки се да хване нещо което да му помогне да задържи баланса си. Когато чу думите на момичето, той погледна към краката си ( и двата ) където стоеше гнома с разперените нагоре ръце. Видя празния му поглед, което му бе достатъчен знак, че тялото му е под чужд контрол. Но когато погледна към масата, която стоеше зад некромансърката, остана изненадан. Имаше нареден кристален сервиз, за който дори не знаеше, че съществува. Кристални чаши, сребърни прибори...дори чиниите на масата бяха повече от две.
- О, да! Определено!
До пусна учителя си от хватката и го остави да се настани. Храната бе разпределена на няколко места за да има за всички. Тоест за До, Дани и ...последният оцелял гном който в момента се появи на вратата.
- Шефе, шефе...нося...
Малкият гном държеше в пазвата си голяма дървена купа препълнена с горски плодове. Знаейки, че неговия господар обича природните лакомства, искаше да му направи изненада. Но колкото и глупав да бе, когато видя некромансърката настанила се на масата дребосъка замръзна. Погледна инстинктивно към господаря си, който в този момент му се усмихна, а след това и към малкият си другар. Затича се близко до него и го бутна по рамото.
- К'во си се разперил така бе? Да не се молиш на Оная?
Но единственият отговор, който чу джуджето бе от самия Дани.
- Късно е за него. Отиде при Пелтека!
Малкото сърце заби лудо. Очите на гнома зашариха из стаята и последното, в което се вгледаха бе синекосата некромансърка, която му се усмихваше в този момент.
Привидно ядосан от новината, гнома се приближи до масата. Остави купата с плодове в по-близкия край до него и извади един малък малинов плод от нея. Вдигна ръка и току да замахне към нея. В този момент, Дани привлече погледа на ученичката си.
- Давай До! Използвай умението си...
В този момент той искаше от нея да се развихри. Или да контролира и двата гнома едновременно или да спре по-малкия който в момента се прицелваше точно към лицето и.

Добре де, бях му отнела приятеля, а мен пита ли ме? Какво ли не ми бяха отнели, както и на много други хора по света. Животът е такъв, малкия, разбери го, ако ти стига акъла. Не, че щеше да ми направи нещо като ме замери с малина, но все пак гордостта ми нямаше да го позволи.
Още докато вдигаше ръката си, аз отправих моята към зомбито и вкарах допълнително нишки в тялото му. Вече бях поела контрола, просто трябваше да разширя периметъра на действията му. Пръстите ми се движеха доста бързо, натиска бе умерен, преценен, нито много силен, нито слаб. Точно толкова, колкото е необходимо за малкото тяло, без да го претоваря и така да почне да мята крайници наляво надясно без цел или посока.
Мъртвият тръгна със ситни крачки, но пъргаво към събратя си и в момента, в който първият хвърли плода, скочи върху масата. Скок, който приживе трудно би постигнал заради ръста си, но когато си мъртъв и под чужд контрол, гравитацията не важи. Мисловните ми вълни проникваха успешно в главата му. не усещах съпротивление или някакъв вид преграда от него, което доста улесняваше цялата дейност. Целта ми бе да се изпречи пред летящата малина, а тя да се забие в него, вместо в мен. И само това. Нямаше да го карам да се бие с живия или нещо такова. Нямаше да лиша Дани и от последният си гном.

Гнома се хвърли точно навреме, преди малкия плод да уцели некромансърката. Вместо да го направи, той попадна върху челото на дребосъка, където се размаза. На свой ред мъника се просна върху масата, претърколи се майсторски и се хвърли от другия и край. Скочи на крака и остави изумен от пъргавината си своя другар.
Когато единствения оцелял гном разбра че е останал сам, физиономията му се промени. Погледна към Дани, нацупи се още повече и удари с все сила купата с плодове върху масата. За щастие на собственика на къщата, дребосъка имаше твърде малко сила за да я счупи.
Но след няма и миг, малкия гном се приближи до некромансъра който тъкмо се приближаваше до масата. Застана на пътя му, погледна нагоре и изрече нещо на странен език.

-...Срамота! - бе единственото което разбраха двамата присъстващи.
Явно бе бесен заради постъпката на господаря си, за това че бе убил един от най-близките му.
Но както казваха някой хора "Живота е такъв, малкия,разбери го..."
Дани се наведе към малчугана докато все още държеше цвърчащия тиган. Погали го по главата и му прошепна.
- Стегни се, дребен. Ти поне ще оцелееш.
Изправи се и се настани удобно до некромансърката без да обръща внимание на създалата се ситуация. Върна на мястото отново чиниите които се бяха разместили от падането на гнома и сложи в тях закуската която се състоеше от няколко яйца за всеки и запържено месо. После най-глуповато остави тигана на земята до себе си и се обърна към Дориан.
- И какво разправяш?!
До извърна поглед към него и го погледна глупаво.
- Дани...!
- Какво бе?!
Ръката и посочи към малкия препариран гном който стоеше до масата. Тя все още управляваше своите нишки с които контролираше тялото му. В този момент "дръпна" няколко от тях и накара дребосъка да помаха с ръка към Дани. Като включим и тъпия му безизразен поглед, ситуацията изглеждаше доста комично.
- Аа-а...да. Еми да, справи се. Явно... Запиши си го в бележника или там където правиш тези неща.
Тук трябваше някой да изкрещи думата "Кафе!". Явно някой хора не можеха да концентрират мозъка си рано сутрин, преди да изпият дозата си благоуханен наркотик.

- Аа-а...да. Еми да, справи се. Явно... Запиши си го в бележника или там където правиш тези неща.
Въздъхнах отчаяно и прокарах пръсти през челото си, право към косата си, но тя не можа да се разроши, нали беше вързана на опашка, зализана като с гел. Изобщо не приемаше нещата на сериозно. Вече бях свикнала, може би, но той не разбираше едно нещо, а то е, че това може би бе един от последните ни уроци. Нямаше и да разбере. Ако бележката и нападението на онези наемници над Дрейк се окажеха истина, то тогава съвсем скоро нямаше да стъпя повече в гората, а Дани щеше да ме забрави, като с времето спомените му бавно, но сигурно щяха да избледнеят. Това до някъде ме накара да се примиря с глупостите му и за негова изненада просто се изправих усмихната.
-Ще направя кафе.
Отидох до печката и я запалих. Сложих една джезве с вода, а в две чаши доста тъмно кафе. Чисто. Извадих жигара и я запалих от огъня. Почнах да пуша докато чакам, а Дани ни приемаше все още, ни предаваше. Пълен игнор или нещо подобно. Гледайки пламъците от горящите дървета се замислих за всички неща, които преживях в тази къща. Самият той ме беше ударил с една цепеница преди време. После се мразехме, биехме, заплашвахме. Накрая взехме, че стигнахме до тук. Някой би казал, че израснахме доста. Кой знае. Може би ще е прав или пък общата изгода ни тегли един към друг. Каквото и да е, ето ни тук и сега, стоящи, все още каращи се, но открито, без задни помисли, готови всеки момент да пием кафе заедно и да обядваме.
Когато водата почна да кипи, я махнах от печката и сипах по равни порции в чашите. Разбърках сместа и се върнах при него. Поставих едната пред тялото му, а другата взех със себе си. Седнах точно срещу му и погледнах към чинията пред мен. Беше приготвил и за мен. Мило....
Боднах няколко пъти в яйцата. Желтъкът се спука и потече. За миг пред очите ми той стана кърваво червен, а после изчезна и пак прие нормалната си форма. Тръснах глава. Не сега. Отрязах едно парче и го пъхнах в устата си. Не можехме да си мълчим вечно, нали?
-Какво мислиш да правиш днес? - попитах го глухо.

Дани продължаваше да мълчи. Нещо имаше в главата му, което го караше да не слуша некромансърката. А може би, просто още не се бе събудил.

- Дани!
- А, да?
- Какво мислиш да правиш днес?
До му зададе абсолютно същия въпрос, който той така старателно бе пропуснал.
- О...извинявай. Просто не съм спал цяла вечер и...да. Трябваше да стоя пред пътеката за Града и да я пазя. Снощи имаше няколко нападения, от което едно ми се стори странно. Не бяха вампири ами хора. Истински.
- Как така?
- Не знам. Не съм виждал до сега някой такъв по тези земи. Когато усетих присъствието им, дори не повярвах. Нямаха нито магия в тях, нито желание да се бият. Единствената им цел бе да преминат през оградата и да стигнат до пътеката. Гонеха се, прескачаха се и преминаваха един през друг като дори не ни забелязаха. Докато не умряха...
Дани стана за момент от стола си и се приближи към един от прозорците. Погледна през него в двете посоки уверявайки се че няма никой, след което се върна при некромансърката.
- Съгласна ли си да останеш тук?
Изненада...
- Моля?!
Дани протегна ръката си към нея и я постави на коляното и.
- Моля те. Започнаха да стават твърде много, а аз съм сам. Ако трябва ще продължавам да ти помагам с тренировките всекидневно. Няма да учим нови неща, а ще тренираме старите. Дори, няма да ти взема пари, както се бяхме разбрали в началото. Просто ми е трудно...
Некромансъра за първи път показа малка част от своята същност. До сега не бе дръзнал да се моли за помощ на някого, а и тези към които се бе обръщал до сега, бяха отдавна мъртви. Единствената му надежда бе некромансърката.

Докато ми обясняваше за вчерашното нападение слушах изключително внимателно. Хора да нападат. Това е нечувано. Да не говорим глупаво. По тези земи нямаше добре обучени хора, които могат даже да дръзнат да се изправят срещу прокълнат. Трябва да са наемници. Няма друго обяснение. Вампирите колкото и силни, владеят само нощта. Ако имат кой да напада за тях и през деня, доста ще ги улесни. А Дани, той почваше да става параноичен, въпреки, че се държеше. Не можех да го виня. Толкова мощен и все пак сам.
Когато се върна при мен и ми зададе въпроса дали ще остана при него, единственото което можех да смотолевя бе едно "Моля?".
Той положи ръка на коляното ми и изтръпнах. Не очаквах нищо подобно от него.
- Моля те. Започнаха да стават твърде много, а аз съм сам. Ако трябва ще продължавам да ти помагам с тренировките всекидневно. Няма да учим нови неща, а ще тренираме старите. Дори, няма да ти взема пари, както се бяхме разбрали в началото. Просто ми е трудно...
-Аз....не мога... - гледах го с широко отворени очи. Това същият Дани ли бе? - Обещах на Дрейк и......
Той се изправи и се обърна с гръб към мен.
-Разбирам....
Наистина изглеждаше толкова различен, толкова истински. Никога не го бях виждала в такава светлина. Какво трябваше да направя? В повечето случаи слушах умът си, а той ми казваше да си тръгна, но нещо друго, дълбоко в душата ми подсказваше, че мястото ми е тук, поне сега, когато приятел има нужда от помощ. Инстинктът ми крещеше за приближаваща опасност. Нима можех да го оставя сам?
Въздъхнах. Съжалявам Дрейк.
-Ще остана. - казах решително.
Той се обърна с невярващо лице.
-Само до утре след обяд. - побързах да уточня. - После ще се прибера, а на следващият ден ще дойда отново.
Не знаех дали ще имам тази възможност, но ако съдбата бе благосклонна щях да изпълня обещанието си. Мъжът се усмихна искрено, без онази превзетост.
-Благодаря ти.
-Не го споменавай. Не, наистина. Недей. Но първо - имаш ли от онези пощенски гълъби?
Той се замисли.
-Не е гълъб, но ще свърши повече работа.
Отиде отново до прозореца и го отвори широко. Провикна се през него на някакъв странен, непознат ми език и след минута един черен гарван кацна на касата. Изправих се и отидох до птицата.
-Ще свърши работа.
Взех лист и молив и написах на бързо една бележка за Дрейк.
Тази нощ ще остана при Дани. Има нужда от помощ. Моля те, не се сърди. Утре ще се прибера. Не мога да му обърна гръб точно сега. С обич, Смит.
Завързах я за крака на пернатото, прошепнах й къде да я достави и тя бързо литна, скривайки се между дърветата.
-Бърза ли е?
-Достатъчно. Надявам се, че Дрейк няма да се ядоса.
-Няма. Все пак ти е приятел. По-скоро ще дотича самият той, отколкото да се обиди.
Некромансъра наистина беше притеснен. Не съм го виждала толкова изморен до сега. Лицето му беше изпито, а под очите се шареха сенки на прекалена умора.
-Хайде, довърши си обядът.
Той ме послуша и се върнахме на масата. Щом щеше да се будува, имахме нужда от подкрепа. След като привършихме, събрах чиниите и ги оставих в мивката. По-късно щях да ги измия. Запалих поредната цигара и се върнах при него, за да допия кафето си. Той вече привършваше своето. Обясняваше ми за нападенията с по-големи подробности. Все още помня студените зъби на онзи вампир, с който си имахме взимане даване преди време. Усещането беше слабо казано ужасно. Все едно някой изкуствено изпиваше цялата ти енергия, целият ти живот. Проклети зъбари.
Когато привърши с обясненията, очите ми доловиха нещо, окачено на срещуположната стена, което никога не бях забелязвала до сега. Как съм го пропуснала?
-Дани, този лък декоративен ли е или го използваш?
Той се обърна и погледа му се застопори на дървеният лък, прилежно висящ и колчана пълен със стрели.
-Не съм най-големият майстор, но ме бива.
-Ще ме научиш ли?

- Нали това бе плана? - подсмихна се некромансъра. - Все пак нали ще помагаш довечера?
- Съгласна!
Дани се приближи и свали внимателно оръжието от стената. Намери от някъде парче плат и внимателно забърса всички части на лъка. После извади и стрелите като направи същото с тях.
След около десетина минути, двамата некромансъри се озоваха пред къщата. Дани оглеждаше внимателно около себе си, търсейки правилното място където да започнат обучението си. Когато реши какво да прави със синекосата се приближи до една от стените ограждащи ги, остави на земята лъка и извади от джоба си малко ножче. Започна да дълбае в дървената преграда докато не образува малка дупка. После я огради с окръжност, нея с по-голяма, следващата също, докато не направи пет големи окръжности.

Чернокосия красавец взе отново лъка от земята и се отдалечи на около десетина метра. Постави една от стрелите като приготви оръжието си за стрелба, вдигна го пред себе си и се прицели внимателно. Повдигна леко оръжието нагоре за да може стрелата му да опише парабола във въздуха и опъна тетивата почти докрай. Постоя няколко секунди така, като отмерваше внимателно дишането си. Когато прецени че е готов, разтвори пръстите на ръката си и стрелата полетя стремглаво напред. Секунда по-късно, тя се заби точно между третата и четвъртата окръжност в горния край на мишената. Дани сбръчка вежди и отново се засмя.
- Май ще трябва двамата да се учим, а? Позабравил съм я тази стрелба...
В следващият миг некромансъра извади една стрела от колчана и я подхвърли към Дориан.
- Хайде, ела. Нека видим дали ще се справиш по-добре като за аматьор.
Малкият изпит на некромансърката щеше да започне сега. Не че щяха да и поставят оценка или да придобие ново умение, но поне щеше да изглежда забавно. Ситуацията щеше да бъде такава, все едно оставяш оръжие в ръцете на дете. Щом искаше да се обучава да стреля с лък, явно до сега не го бе правила. А когато някой новак стреля с такова оръжие, може да има доста сериозни, дори комични ситуации. Време беше и Дани да се позабавлява малко като види уменията на некромансърката.

Взех лъкът без изобщо да се замислям. Сложих една стрела, опънах го право пропорционално към мишената и пуснах. Чисто и просто. Стрелата полетя, заби се извън кръговете, но не можа да пробие дървената ограда, а отскочи и падна на земята. Дани се засмя подигравателно, а аз го изгледах на кръв.
-Какво се смееш бе? Ти да не се справи по-добре.
-Поне малко да.
-Ще видим.
Опънах още една и се съсредоточих. Явно стрелбата с лък не е толкова елементарна, колкото изглежда. Съсредоточих се в дупката. Успокоих съзнанието и тялото си, така че да е стабилно. Известно време ръцете ми трепереха, но с времето спряха. Почнах да свиквам с тежестта на изработката, с формата му. Да улавям извивките, пукнатините, грапавостта. Тетивата бе като струна на китара или като тези на собствената ми цигулка. Сравнявах я с това, за да ми е по-лесно да я възприема. Най-вече ме водеше желанието за успех. За некромансърите е подобаващо да използват магията си, в нея са ненадминати, но тези които наистина гледат по-надалеч от носа си, се стремят да придобият и бойни умения, поне колкото могат. Аз съм един от тези хора, които желаят да имат по-богат запас от арсенал. И ето, че пуснах и втората стрела. Този път не отскочи, но се заби по-долу от окръжностите. Втори неуспешен опит. Е, учила съм се да не се отказвам при първият провал, а да продължавам да се мъча, докато не сполуча. Я, има рима. А, и това има рима. Добре, преставам.
Извадих трета стрела, нагласих леко издълбаният край точно, а белите пера обвиваха тетивата. Мисли, Дориан. Представи си, че е част от теб, точно както и с ножовете. Опънах ръцете си. Ако бях мъж, сигурно жилите и вените ми щяха да изпъкват. Пръстите държаха стабилно стрелата, леко, не прекалено стиснати, за да има свобода на движението. За разлика от учителя си, не смятах, че изстрел с парабола е подходящ, когато мишената ти не се движи, затова крайниците ми сочеха право напред, без изобщо да потръпват. Поех си дъх, задържах го и пуснах....Стоманеният връх се заби право между третия и четвъртия кръг.
-Ха! - извиках в лицето му.
Той махна нехайно с ръка.
-Все още не си улучила центъра не се радвай преждевременно.
-Добре де. - намусих се и взех поредната.
Нагласих и нея и пак опънах лъкът. Дишах равномерно, през устата, като пълнех дробовете си дълбоко, чак до диафрагмата. Бях със затворени очи, представях си мислено как улучвам целта. В съзнанието му, дупката се разшири, така че да я виждам още по-ясно. Ако човек достатъчно повярва, че нещо е възможно, то става реалност. отворих очи и се прицелих. Зениците ми се бяха забили зорко в средата на мишената. Изчислявах колко да опъна тетивата и тъй като разстоянието не бе много, реших, че няма да е нужна кой знае колко голяма сила. Усещах сцеплението на вятъра. Не беше силен, затова нямаше да отклони стрелата от пътя й. Прецених всичко до последно и отпуснах пръстите си. Дървената пръчка изхвърча и.....

...стрелата която преди няколко минути бе успял да забие некромансъра бе разполовена на две. Дориан подскочи самодоволно на място и плесна с ръце като малко момиченце.

- Йей! - чу се от нейна страна, докато привидно Дани се опитваше да се прави на разсеян, като не допускаше своята загуба.
- "Късмета на начинаещите". Нали го знаеш този лаф? Както и да е. Щом мислиш, че си толкова добра, нека видим кой е по-добрия от нас!
Наистина мъжа не обичаше да губи. За това, му дойде и чудесна идея. Извади отново малкото ножче от джоба си и се приближи отново до мишената. Точно до центъра и написа цифрата "9", над нея между първия и втория кръг написа "5", между втория и третия написа "3" а най-отгоре, остана място за номер "1". Същото направи и в долния край, а от ляво и дясно написа срещуположните цифри : 8, 6, 4, 2. Когато бе готов със своята мишена се приближи към Дориан и я погледна предизвикателно.

- Мисля че е мой ред, нали? Който улучи по-голямо число - печели. Загубилия ще направи вечерята.
Ама че беше нагъл. Но нали точно заради това бе Дани? Не му пукаше от никой и нищо. Сам създаваше правилата а който не ги харесваше - спокойно можеше да се върне по пътеката от която е дошъл в гората. Но самият той, знаеше че Дориан няма да се откаже. Твърде упорита и ината бе че да се предаде току-така. По-скоро да поиска два или три реванша в които да заложи дори живота си, от колкото да подари победата на някого без бой.
Време беше Пазителя да опита своя късмет. Взе оръжието в ръце и го разгледа добре. Не бе стрелял от доста дълго време с него, но все пак не бе забравил как се прави това. Нагласи отново стрелата на лъка и се прицели. Предпочете да използва ума си и преценката която имаше, от колкото да се напъва да излива енергия върху оръжието с която да си помага.
Ръката му се повдигна и тетивата се опънаха почти докрай. Едно по-рязко движение и можеха да се скъсат още в ръцете на мъжа. Но, Дани не искаше да рискува ръцете си, за това леко отпусна хвата. Стрелата не стоеше толкова опъната, а в момента имаше малка свобода. Няколко секунди по-късно, пръстите които придържаха края на стрелата се раздалечиха и дървената пръчица полетя. Деляха ги само няколко секунди след които щеше да се види дали опита на мъжа бе успешен...

The member 'Fate' has done the following action : Зар

'Късмет' : 3

-Дани, ходил ли си на училище?
-Що за въпрос е това?
-Никакъв. Просто ако си, явно си бил голям тройкаджия. - засмях се гръмко. Мъжът се намуси, не обичаше да му се подиграват, но в нашият случай, това си беше ежедневие.
Врътнах се на пети и отидох до него. Изпънах ръката си на пред в очакване.
-Може ли?
Той ми подаде лъка и се върнах обратно на мястото ти, точно срещу оградата. Клекнах и извадих една стрела от колчана. Наместих я и опънах До максимум. Леко повдигнах лъка, а после надолу, за да проверя дали е способен на още разгъване. Когато установих, че не може повече се прицелих. Очите ми бяха зорки като на животно. Също като него не използвах никаква магия. Какъв бе смисъла? Не, че нямаше такъв, но е важно да се науча да стрелям без помощни средства. Пръстите ми се притискаха и отпускаха захвата си до момента, в който ще са напълно готови да освободят стрелата от затвора си. Майко как ми се пушеше. Но после. Също така се надявах да не се наложи аз да готвя. Лезандър го нямаше и съм сигурна, че щеше да се получи поредният баламоч.
Издишах няколко пъти, прецених разстоянието, силата с която щях да действам, изчислих траекторията и когато бях напълно готова отпуснах ръката си, без да местя дясната, която държеше лъкът, за да не променя посоката.
-Девет. Девет...девет...девет - скандирах тихо, стискайки юмруци. А дали. Щяхме да разберем само след секунди.

The member 'GorgeousNightmare' has done the following action : Зар

'Късмет' : 4