Необятната къща

First topic message reminder :

Намира се някъде по средата на гората. Малка, напълно обзаведена, но пуста откъм обитатели. Или поне така си мислеха случайните минувачи. Но истината бе съвсем различна. Всъщност къщата е собственост на Пазителя на Изгубения град, Покровителя на гората Шеридан , за който също никой не знаеше, Дани Смоук - велик некромансър, свикнал с инкогнито живота. Не обича хората, още по-малко прищявките им. Единственото, което има значение за него е звука на парите, който може да го накара да направи почти всичко. Въпреки всичко, хората си мислят, че е необитаема, защото собственика й рядко се задържа там.

Дани


Пелтека ( Демона на Дани )

- Мамка му! - изкрещя некромансъра, недоволен от случилото се.
Дориан се засмя и се приближи до него. Погледна го изпод малките си вежди и извади една стрела от колчана. Насочи я право към устните му и я опря точно в долната, като леко заби върха и.

- И не забравяй, че не ям чесън!
Една малка загуба за Дани, която нямаше да забрави лесно. Но въпреки неуспешния си изстрел, те трябваше да продължат с обучението. Все пак никой не се е научил да стреля добре, без да тренира. Дори и Рейнджърите.
Дани изтръгна буквално лъка от ръцете на момичето и се отправи към мястото, от където стреляха двамата. Приготви си стрела, положи я в малкия улей който бе предназначен за това и се прицели. Този път, искаше да използва малка хитрост. Точно когато насочи лъка в правилната посока, повдигна леко мерника си и се приготви да пусне тетивата, от ръката му се приплъзнаха няколко тънки нишки които се впиха в стрелата. Секунда по-късно, от върха на стрелата се появи малка нишка която се насочи право към мишената. Да, Дани се опитваше да мами. А ако успееше да уцели с нишката правилното число, можеше и да победи малкият двубой.

- Добре, ще ти сготвя! Но който победи сега, ще измие чиниите! - Некромансъра се усмихна, предвкусвайки малката си победа - Осем...осем...осем... - шепнеха устните му, като се надяваше магията му да помогне. Да, искаше да уцели по-ниското число, защото бе сигурен че некромансърката нямаше да удари по-високото. А пък и така, нямаше да се издаде толкова лесно...

The member 'Fate' has done the following action : Зар

'Късмет' : 5

-Буууу - провикнах се освирквайки го.
Като цяло се зарадвах заради две фундаментални неща. Едно - за сега водех, а да бие Дани бе толкова сладко. По-сладко и от сладолед в горещ ден. По-сладко даже от онези неща, които Меропа ми показа. Как се казваха пак? Шоколад! И две - щях да се отърва от готвенето. Даже и да загубех, което не бе желателно, поне чинии можех да мия.
И така, с бодра крачка се запътих към него, изтръгнах сечивото от ръцете му и го изместих с тяло. Застанах в бойна позиция. Единият крак по-напред от другия. Опорната точка обаче бе насочена към задния, за по-голяма стабилност. Не ми отне много време докато разпределя тялото си, така, че да следва една права - от главата, та чак до петите. Изпънах за пореден път лъка. Колкото и пъти да го правех, все не ми писваше. Беше забавно и най-вече полезно. Не разбирах какво толкова не й харесва на Арадел. Вярно, че ставаше бавно и се искаше търпение, но въпреки това, после плодовете, които щях да пожъна, щяха да си заслужават.
Забелязах, че стрелите са намалели доста. После ще върнем и изстреляните на мястото им. Без това не бяха много, трябваше да се довършват, като изключим онази, която вече бе разцепена на две. Не сме нито земни магове, нито ковачи, че да я върнем в нормалната й форма. Без нея оставаха точно деветнадесет. Изпънах своята на височината на брадичката си, затворих едното си око и се прицелих. Нали знаете, че когато затворите едното, другото измества взорът с няколко милиметра? Наложи се да преценя, кое точно е реалното разстояние и когато направих и това стегнах ръцете си. Пак нямах намерение да използвам магия, в случая бе излишно. Мишената ми не се движеше, че да насочвам собственоръчно стрелата. Бях напълно готова. Само една секунда и.....

The member 'GorgeousNightmare' has done the following action : Зар

'Късмет' : 6

...и...и..и...Дани отново бе победен. Явно днес на мъжа не му бе ден. Но въпреки това, нямаше да се откаже. Е, нямаше да залага примерно покъщнината си или пък че ще направи нещо по-сложно или неприятно ако Дориан го победи пак, но пък можеха да се забавляват.

- Добре де, признавам. Би ме!
Минути за реклама? Сигурно на Дориан и се искаше да изкрещи в цялата долина, как е победила великия Пазител на Гората Шеридан, в прост двубой със стрелба с лък.
- Но като гледам, имаме доста още стрели. Какво ще кажеш да ги изстреляш всичките? Приеми го като днешната ти тренировка. Имаме общо... петнадесет стрели. За мен остават пет които ще изстрелям, колкото да си припомня как ставаше, а ти ще имаш десет. Искам да го направиш бързо, сякаш си в близък бой с няколко противника и нямаш време да се прицелваш много-много. Сега ще ти покажа...

Дани взе отново лъка в ръцете си и изкара пет стрели за себе си. Закачи ги за страничната част на панталона си, между него и колана. Измъкна първата стрела, положи я облегната на тетивата и...ги дръпна рязко. Още при излитането на първата стрела, некромансъра посегна към останалите му четири стрели и измъкна една от тях. Допря я до предния край на лъка, задната и част опря в тетивата и пак ги дръпна рязко. Втората стрела полетя напред и Дани посегна за третата. После за четвърта и накрая изстреля и петата стрела. Това всичко стана в рамките на десетина или максимум петнадесет секунди. Тук трябваше някой да каже :
-"Може да не е точен, но определено е бърз стрелец".
Некромансъра се обърна и се приближи до Дориан и подаде към нея оръжието.
- Успех! - окуражи я той, след което се отдръпна. - После ще гледаме резултатите...

The member 'Fate' has done the following action : Зар

'Късмет' : 9, 10, 6, 3, 3

-Е, може и да не си най-точният стрелец, но определено си бърз такъв. - казах и поех лъка.
Отидох на определеното място, взех колчана и го окачих на гърба си. Извадих първата стрела, нагласих я и се прицелих към мишената. Ако се движеше щеше да е още по-добре, но за това после. Без това бях намислила нещо, с което да го изненадам, ако успеех разбира се.
Стойката ми беше същата като преди, с единствената разлика, че се отдалечих още няколко крачки назад. Поредната доза концентрация и изпуснах едната. Светкавично пъхнах ръка в колчана и извадих втората. По най-бързият възможен за мен начин се прицелих и пуснах и нея. После третата, четвъртата. С всяка изминала ставах по-бърза, докато не преброих девет. Последната нямаше да пусна към мишената. Грабнах я, застопорих я на тетивата и за изненада на Дани насочих лъка към небето. Беше следобед и птиците все още се виждаха. На бързо си набелязах една гарга, която прилиташе сравнително тромаво, прецених кога точно да изстрелям стрелата, така че да я улуча. А то бе няколко секунди преди да стигне до една набелязана ми в небето точка. Опънах го хубаво, до край и пуснах. Стрелата изхвърча и се заби право в тялото на животното. То се скова за момент, след което сбърчи крила и полетя стремглаво надолу. Тупна глухо на земята, вдигайки прах от почвата.
Усмихнах се доволно, че най-накрая успях да улуча и движеща се цел, но знаех много добре, че така или иначе не съм достатъчно добра. После не ми оставаше нищо друго освен да погледна към кръговете, за да видя какво по-точно съм улучила.

/Нагласям го на девет, заради птицата/

The member 'GorgeousNightmare' has done the following action : Зар

'Късмет' : 2, 1, 4, 1, 2, 10, 6, 9, 2

Чу се ръкопляскане от страна на некромансъра, който бавно се задаваше откъм къщата. След като Дориан привърши със стрелбата и дори успя да убие птица, Дани я похвали.

- Никак не беше зле, признавам си. Хайде, ела сега да видим какво си свършила.
Когато двамата се приближиха до мишената и двамата осъзнаха че всички стрели бяха забити, но никой не бе записал резултатите.

- Дани, такъв си глупак!
- Че защо аз? - сепна се мъжа, посочвайки се сам - Ти защо не се сети?
- Защото може би, идеята не беше моя...
- Чакай, чакай... сега ще видим как беше. Имам смътен спомен на това което уцелихме в началото и първият ми резултат.
Дани се присегна и започна да вади стрелите една по една, като си говореше тихо...
- Махаме тройката, защото беше моя, тя уцели в ляво четворка, значи е ...тази. После петица в долният край, шест от горния и остават... уау. Тук, вече ще е трудно.
На мишената имаше четиринадесет стрели, които все още не бяха извадени. Дани ги гледаше глупаво, докато зад него не се появи малкото джудже.

- Шефе, шефе...аз видях всичко. Ето...
В малките си ръце дребосъка държеше парче дървена кора, върху която бе издълбал резултатите. Дори бе нарисувал грижливо таблица, в която бе написал имената на участниците. Е, Дориан не се казваше "Лудата", но така бе решил да я опише дребосъка.
Дани взе кората в ръце и погледна резултатите.
- Това кръстче в края какво означава?
- Птицата, шефе...
- Ясно. Никак не е зле, До...имаш напредък. В последните ти резултати се вижда ясно колко зле си тръгнала, но и двамата имаме по една стрела в центъра и една до нея. С малко повече тренировки, ще успееш да използваш лъка си подобаващо. Въпреки че в един момент се опитах да те измамя, използвайки нишките на магията си.

- Каквооо...?
От далече си личеше, че настроението на момичето се промени. Май, някой пак щеше да го обхване странната лудост...

- Не,не ... използвах само няколко нишки, с които да насоча стрелата си във втория опит, нищо повече. А и като гледам, не си разбрала. Защо не пробваш да го направиш и ти?

Мамил???? Мамил? МАМИЛ!!!!!! Кипна ми, почервенях като домат. Направих няколко стъпки към него и избих лъка от ръцете му, а той падна покорно на земята. Събрах възможно най-много въздух в дробовете си и изкрещях в лицето му.
-Ах ти, лъжливоооо псееееее. Малък гаден, гнусен измамнииикккк. Мерзавец. Аз няма да мамя, няма, не е честно....
Обсипвах го с куп ругатни, идващи от дъното на душата ми. Беше ми приятел, но понякога толкова ме вбесяваше, че ми идеше да извия врата му като на кокошка.
Той от друга страна, моля ви се, изобщо не обръщаше внимание на обидите ми. Седеше, гледаше тъпо и сякаш ни приемаше, ни предаваше.
-Слушаш ли ме изобщо?
-А? Какво? Не! Ъ, да! Мислех си, колко къса е роклята ти.
Тъшшш.....Това вече преля чашата. Пердето ми падна и преди да се усетя, не всъщност си беше напълно целенасочено се хвърлих върху него и го съборих на земята. Почнахме да се въргаляме и боричкаме, а пясъкът се вдигаше до толкова от калабалъка, че вдигаше прашен облак и закриваше телата ни. Погледнато от страни, не можеш да разбереш кой кой е.
Налагахме се с тукати, скубехме се, извивахме си ръцете, щипехме се и псувахме. В една от стойките, Дани се озова приклещен по корем, бях извила кракът му, а коляното ми беше забито в кръста му.
-Предаваш ли се? Предаваш ли сеее?
-Никога! - извика той и с едно движение ме преобърна.
Мелето почна отначало, а за сега никой не изкласяваше.

Но, не за дълго. Дани вече имаше тренинг в битките с некромансърката и знаеше почти всеки неин ход. А в момента, нямаше да я остави за нищо на света, да го победи. Ако ще и самият Дантес да слезе пред него и да му заповяда да не го прави.
Дориан се опита по всякакъв начин да го събори на земята. Риташе го, блъскаше го с юмруци, но мъжа си стоеше кротко върху нея, притискаше я с коленете си надолу и единственият му труд бе, да се предпазва от юмруците и.
Честно казано, Дориан си имаше доста добра сила за момиче и при един по-сериозен и точен удар, можеше да му нанесе сериозни щети поне по лицето. И на няколко пъти, без малко да го направи. Дани без да иска изпусна едната и ръка, До се възползва и с все сила замахна право към лицето му. Ръката и мина буквално на милиметри от лицето му, като единствено той усети ноктите и.

- Ей сега ще те накажа! - чу се бесния глас на мъжа. - Не стига че загуби, ами и ще ме биеш. Сега ти ще готвиш!
- Кой? Аз?! Аз ли съм загубила бе, идиот?!
Дориан продължи да крещи, но некромансъра не я отрази. В първия удобен момент, той скочи от нея и се изви рязко назад, хващайки я за единия глезен.
- Ей сега ще видиш кой е идиота, като те пратя в кухнята!
На няколко метра от тях, стоеше малкия гном и ги наблюдаваше. Чудеше се дали тези двамата най-накрая ще се разберат за това което деляха. И двамата бяха избухливи, нервни и...обичаха да се бият един друг. Но, това на него му доставяше удоволствие. Не харесваше синекосата и когато господаря му я тормозеше, това му доставяше удоволствие. В следващите може би две минути, дребосъка продължи да следва двамата побойници, а самият Дани вече бе довлякъл некромансърката почти до вратата на къщата.

-Копелееееее.... - крещях докато Дани ме влачеше по корем към къщата си.
Отвори вратата и продължи, а аз представете си се вкопчих за прага й и не се пусках.
-Ела тук, бе.
Драпах с нокти и ритах с крака до тогава, докато на него не му писна, пусна ме, но преди да успея да се изправя, той собственоръчно ме вдигна и ме нарами като чувал. Продължавах да ритам като се надявах да нацеля лицето му, но това така и не стана.
-Аааааа.......... - беснеех като разярено животно.
Когато стигнахме до кухнята той ме остави на крака и се намуси.
-Готви!
-Няма!
-Готви!
Изгледах го злобно. Той не знаеше ли, че готвя ужасно? Не знаеше ли, че рискува да се отро..... И тогава ми дойде гениалната идея. Лукава усмивка се разля по лицето ми.
-Добре, ще сготвя. - престорено примирено отвърнах. -Но не ми се пречкай.
Този отговор го задоволи и той тупна на леглото си с някаква книга в ръка. Доволно, дяволито потърках ръце, като онези злодеи от старите филми.
-Да готвииимммм.... - хилех се сама на себе си.
Разтворих всички шкафове. Намерих една оскубана кокошка, отрязах главата й с някакъв голям сатър, който намерих и я сложих да се вари. През това време нарязах зеленчуци - моркови, картофи, лук, цвекло. Измих ориз и сложих всичко в една голяма тенджера. Напълних вода и зачаках.
Измина близо половин час, докато месото омекне. После разфасовах птицата и сложих парчетата, ептен с кокалите в тенджерата при зеленчуците. Сложих я обратно на камината да се вари. Докато се готвеше обикалях из къщата, от време на време се заяждах с гнома, а Дани продължаваше да се излежава. Вкарах магията си в действие и пак съживих малкия мъртвец. Почнах да го инструктирам, за да ми помага. Стоях пред огъня с черпак в ръка, а той ми носеше различни подправки.
-Черен пипер!
Сложих половин пакет. нека го направим екстра люто.
-Сол!
Малките ръце ми подадоха пакета. Сложих пет лъжици.
-Чубрица.
Същото последва,
-Лимонена киселина.
-Лимонена киселина? - обади се изненадано некромансъра.
-Какво бе? Нали аз готвя? Казах ти да не ми се бъркаш.
Той си замълча, а аз сложих три щипки от напълно несвързващата се с манджата подправка.
-Ким.
Цял пакет. След още половин час бъркане го опитах. Беше ужасноооо...Направо да ти се догади. Идеално!
-Готово е.
Сипах в две купи, извадих хляб и наредих всичко на масата. Дани се настани, а аз срещу него.
-Да ти е сладко. - усмихнах се "мило" и зачаках да опита отровата.

Гнома и Дориан стояха от единия край на масата, като очакваха Дани да седне и лакомо да започне да се храни. Но той самият, нямаше такова намерение. Поне в началото...
Некромансъра се настани удобно на масата и огледа всичко. Имаше хляб, вода и супа която ухаеше доста приятно, но на вид хич не го докарваше. От множеството подправки които бе сложила До в ястието, аромата се разнасяше из цялта стая. Дани първоначално не се усети че това е капан, но подходи предпазливо към започването с вечерята.

- Вие няма ли да се храните?
- Не още. Искам да чуя мнението ти за яденето.
Пазителя се надвеси над купичката със супа и я огледа. Имаше приятно жълтеникав цвят който спечели доверието му. Взе малката купа в ръцете си и я поднесе към носа си. Пое си дълбоко въздух през носа, вдишвайки от аромата на храната и след като го направи, се закашля.

- Уау...силничка е.
Време бе и да опита това което Дориан му бе приготвила. Взе си от масата лъжица, гребна един път в купичката с нея и я поднесе към устните си. Докосна леко течността уверявайки се че не е твърде гореща, но трябваше да изчака още малко. Но все пак, като всеки мъж, Дани не обичаше да чака. За това духна няколко пъти към лъжицата с надеждата да охлади яденето и вкуси малко от сока. Стори му се леко солен, но от горещината на ястието, все още не можеше да определи вкусовете му. За това, изяде остатъка който бе в лъжицата и лакомо загреба още няколко пъти в нея. Топлата супа осезаемо намаля като повечето се изля в гърлото на Дани, докато той не усети странния вкус! Сякаш някой се подиграваше със езика му. В предната част усещаше соления вкус.По предната част на езика си усещаше солта, в задната бе киселият вкус на лимонената киселина, а в цялата му устна кухина стоеше парещото усещане от черният пипер.
Последваха необяснимите реакции на мъжа, една след друга. Първо отпи няколко големи глътки от водата, но това още повече усили лютивият вкус. После се опита да насити всичко с хляба който стоеше близо до масата, но и това не му помогна. Накрая дишането му се очести, очите му се насълзиха, а носа му протече като райски водопад.
- Иискаш да ме убиеш ли?! - избоботи Дани ядосано.
Дори не изчака отговора на Дориан, ами веднага се втурна към мивката за да утоли жаждата си. Сърцето му биеше все така лудо, а в главата на некромансъра се въртяха какви ли не мисли. Но определено, трябваше да го върне по някакъв начин на До. Може би нямаше да е веднага, но нямаше да остави безнаказани деянията и.

-Ааааааааахахаххахахахахаххаа - разнесе се смехът ми из къщата, която направо кънтеше от него. Безценно, просто безценно!
Съдирах се от смях, наказание, за това, че ме измами и ме накара да готвя, при положение, че той трябваше да е на моето място и да бърка с големия черпак.
Той плюеше ли, гълташе се с вода и пак плюеше, за да премахне гадният вкус. Докато двамата се дразнехме взаимно, малкият жив гном се беше настанил на масата и блажено сърбаше от купата ми, която беше прикопчил за себе си.
-Не разбирам какво не му харесва? Много е вкусно! Има месо, има вкус, малко е жилаво, но....
Двамата го изгледахме потресено, което още повече засили смехът ми. Ама, че идиот. Явно не му трябва много.
Изправих се от мястото си и отидох на вън. Луната се беше показала и тайнствено пробиваше през горските клони. Събрах стрелите, чиято бройка бе намаляла на деветнадесет и ги прибрах в колчана. После взех лъка и върнах всичко на мястото им, окачени на стената.
Дани тъкмо се наливаше с поредната чаша вода.
-Е как е? Наяде ли се? Има още ако си гладен...
-В никакъв случай. Това не е храна, това е вещерска отвара!!!
-Наричаш ме вещица ли? О, Дани, няма нужда от ласкателства. Пак ще ти сготвя някой път.
Той ме изгледа на кръв, а дребното джудже задърпа края на роклята ми.
-Може ли още?
-Ти сериозно ли?
-Разбира се, че може. - отвърнах му мило и го погалих по главата. - Ето виждаш ли, той няма нищо против готвенето ми.
-Нищо чудно. Той няма рецептори в мозъка, които да го предупредят за наближаваща опасност.
Не обърнах внимание на забележката му, а сипах втора порция на гнома. Той я изсърба набързо и подаде купата.
Сега бе време за миене на чинии. Реших, че ще помогна на пазителя. Поне в това ме биваше и двамата се озовахме на мивката. Той миеше, после ми ги подаваше, а аз ги забърсвах и ги подреждах на местата им.
Усещах, че от време на време погледа му се прокрадва надолу по почти голите ми крака.
-Дани, гледаш ме.
-Ъ, извинявай. Отплеснах се.
-Другият път ще сложа чувал.
-Защо? Така си хубава.
-Именно заради това.
Той се обърна към мен и ме изгледа право в очите.
-До, и с чувал да си, пак ще си хубава.
Ъ! А? Това беше странно. Усетих как ми става неловко.
-Ахх....ъммм...чиниите са готови. - измъкнах се по най-баналния начин и се отдалечих от него. Седнах на масата и запалих цигара. Исках да си почина малко, нощта щеше да е дълга и вероятно още по-изморителна от деня. А и толкова време в компанията на Дани...не знам, беше странно по някакъв начин.

Дориан все още блажено дърпаше дим от цигарата, когато Дани се приближи до нея. Не твърде близо, но не и твърде далеч. Може би стоеше на метър пред нея и я наблюдаваше с интерес.

- Дани, престани!
- А... не бе, спокойно. Не си мисля нищо. Просто...разбирам, искаше да ме изгавриш с яденето. И с друго може, но все още не знам. Интересно ми е обаче, защо си седнала на масата, при положение че около нея има пет стола. Нещо не ти харесват ли? Знам че нямам вкус за мебели, за дрехи може би също, но не мисля че са толкова зле. Все пак, са по-удобни от това да стоиш на земята. Не мислиш ли?
Дориан не му отговори, а единствено му посочи най-дългия пръст от ръката си, след което се премести на един от столовете.
- Смей да ме погледнеш пак, като одеве!
Дани леко се изненада от реакцията и. Вярно че не бяха толкова близки, изобщо дори, но все пак бе нормално да изразява мнението си когато види красива жена. С решителна крачка, некромансъра се настани на стола до синекосата. Облегна се на облегалката и с доста сериозна физиономия приведе тялото си към нея.
- Ти някога поглеждала ли си се в огледалото?
- Д...
- Не, не...остави ме аз да говоря... - прекъсна я Дани -...не те питам дали сериозно си виждала някога отражението си. Говоря за самата теб. Вярно, некромансър си. Но, в това ни е чара. Повечето, да не кажа всички останали, са топли. Както отвън, така и отвътре. Не че ние нямаме кръв, пулс и т.н., но нашите тела са студени. Бледи, почти като на трупове. Това ги плаши, но точно в това ни е чара. Примерно ако ти беше някое леке чийто кожа бе розова като на Дрейк, абсурд! Щеше да си по-скоро противна, от колкото ...това което си. И не трябва да се стряскаш когато някой те гледа и задължително да му налиташ на бой или да го заплашваш. Това е нормално. Ако не искаше да те гледат, нямаше да се обличаш така. Нали? Имаш нужда, правиш го. Всеки има нужда да бъде харесван. А аз определено...

Да, банално е. Не, не говорим за ситуацията в която Дани почти се обяснява в любов на Дориан, а последвалите събития преди той да довърши изречението си. В следващият миг докато Дориан се чудеше дали не сънува или не, през близкия прозорец който бе до масата прелетя стрела, която се заби право пред тях на масата. И двамата се стреснаха, но Дани се окопити много по-бързо. Имаше достатъчен тренинг в такива ситуации и знаеше какво трябваше да направи. За по-малко от пет секунди, мъжа се изправи и използвайки енергията си се изстреля право до стената, където бе окачен лъка. Свали го от нея заедно с колчана стрели и с едно рязко движение ги хвърли в ръцете на До, която все още не бе допушила дори цигарата си.

- Време е! - извика мъжа, след което побегна към вратата. Отвори я широко и изкрещя - Елате ми изруди такиваааа!
Когато излезе от къщата, Дани се огледа във всички посоки. Но, нямаше нужда да го прави чак толкова старателно. В оградата която бяха направили, зееше дупка висока около един метър. През нея се бяха промушили три човешки фигури, които стояха приклекнали в далечината. Във ръцете на всяко същество се виждаше ясно оръжието което държеше. Двете фигури които стояха отстрани придържаха лъкове, а този по средата двуостър меч. Луната ясно огряваше телата им и в момента, Дани имаше перфектната видимост за атака. Без да чака и миг повече, Пазителя се затича право към трите фигури и освободи магията си. Призовавайки своя демон, той имаше шанса да елиминира и тримата нападатели, още преди Дориан да се присъедини. Единствената връзка в този момент с демона, Дани правеше чрез мислите си. Контролираше го като му даваше наставления какво да прави. А покорният малък демон това и чакаше. Жадуващ за кръв, дребосъка се затича веднага след като се материализира пред къщата. Изоставайки само на няколко метра, демона виждаше какво прави неговият господар. В този момент Дани се бе добрал до първата жертва която бе готова да го промуши със стрелата си. Но още преди да го е направил, некромансъра освободи сноп тъмна енергия която се всели в тялото му и започна да го задушава. Първата жертва изпусна оръжието си, хвана се с две ръце за гърлото и опитвайки се да си възвърне дишането, падна на земята.
В този момент, демона вече се бе приближил достатъчно близо. Имаше два избора - втория стрелец или този с меча, който вече се присягаше да удари Дани с оръжието си. Логичното и най-правилно бе, демона да помогне на господаря си. С един скок рогатият звяр се озова пред мечоносеца и протегна ръка нагоре. Дори без да докосва лицето му или да го удря, демона проникна в устната кухина на мъжа. Използвайки магията си и това че бе адско изчадие, той можеше да преминава през материята. Точно по този начин атакува и врага. Едно здраво стискане бе достатъчно, долната челюст на мъжа да бъде приклещена в адска хватка. Той не можеше нито да се отскубне, нито да атакува, тъй като болката която изпитваше от стискането на демона, бе твърде силна.
Още преди да издаде и стон, врага бе умъртвен по особено брутален начин. Изчадието на Дани дръпна рязко надолу ръката си, с което откъсна челюстта на мъжа, заедно с кожата на гърлото. След като гръкляна на умиращия се подаде изпод разкъсаната плът, малкия демон го хвана със свободната си ръка и го издърпа заедно с кожата на гърдите, оголвайки наполовина трупа. Секунда по-късно, тялото се свлече на земята, а от него се изтърколи все още тупкащото му сърце, което продължаваше да изпомпва кръв...
Последната бъдеща жертва се изплаши до толкова, че се отказа да атакува и захвърли лъка си на земята. В пристъп на паника вместо да се измъкне от дупката, побягна направо към къщата. Времето му бе твърде малко за да направи каквото и да е било, за това мъжа просто побягна в първата посока която видя.
Все още ръцете на Дани не бяха изцапани с кръв и той чакаше само удобен момент да го направи. Беше бесен на всяка твар, която се опитваше да премине тази стена непоканена. Демона също жадуваше за кръв, но некромансъра го спря. Заповяда му да пази дупката, а самият той се стрелна към жертвата. Няколко секунди по-късно, Дани се озова зад нея, държейки я за крайчеца на дрехата, точно зад главата.
- Кой ви изпрати тук?! - чу се вика на некромансъра.
Но за жалост на некромансъра, мъжът извади един скрит под крачола си нож и проряза в последни истерични опити ръката му, така че да отпусне захвата си. Напълно достатъчно за нарушителя да му се изплъзне и да изчезне в гората, преди да даде какъвто и да е отговор.
Всичко утихна и замря. Никой не се показа от сенките. Сякаш бяха потънали в дън земя.

Изтичах до прага, където Дани държеше окървавената си ръка. Понечих да я хвана, но той я отдръпна.
-Добре съм.
-Дай ми я. - намръщих се. По принцип самата аз никога не давах да ми помагат, но когато ставаше дума за някой друг, някой близък, защото колкото и да не исках да си го признавам, чувствах този мъж близък, тогава инстинктите за самосъхранение на ближния се отключваха и не приемах Не за отговор.
Влезнахме вътре. Аз почнах да тършувам из шкафовете и намерих бутилка медицински спирт. Излях част от него върху раната, а после грижливо я превързах.
-Мамка им. Изпуснахме ги.
-Не се притеснявай. Нещо ми подсказва, че ще се върнат.
Той ме изгледа.
-Какво, да не си гадателка?
Ако трябваше да бъда честна щях да кажа Да, но вместо това си замълчах. Нямаше начин да му обясня какво точно ми има, нито той щеше да разбере. Постояхме така известно време, обсъждайки събитията.
-Някой от нас трябва да стои буден през нощта. Ще се сменяме. - предложи той.
Аз кимнах в съгласие.
-Аз ще стоя първа.
-Не мисля....
-Аз мисля. Имаш нужда от сън. Сам ми каза като дойдох днес, че не си спал от дни. Няма да си много полезен ако припаднеш от изнемощяване, нали?
-Ами ако дойдат?
-Ей, забравяш с кого говориш. Все пак аз успях да призова магията си в онзи храм, за разлика от теб, не помниш ли?
Некромансъра се намръщи при спомена.
-Добре. - изправи се той и отиде на леглото си. Легна и затвори очи, а аз си направих кафе. Имах нужда от доза кофеин, който да ме поддържа будна и в кондиция.
-Не мога да заспя. Просто не се получава.
Обърнах се към него и видях, че е в полулегнало положение. Въздъхнах и отпих от вече готовото си кафе. Оставих чашата на плота и отидох при него. Прескочих го и седнах от вътрешната страна на леглото. Гърба си опрях в стената, а краката свих пред себе си.
-Трябва да спиш.
-Не мога ти казах!
Замислих се как да му помогна. Очите ми шареха из пространството и тогава попаднаха на нещо. Цигулката.
-Ще ти помогна.
Той ме изгледа скептично.
-Интересно ми е как.
-Ще видиш.
Пресегнах се и хванах инструмента си. Махнах го от калъфа и го подпрях, така че да ми е удобно да свиря. Дани се излегна в първоначална поза и зачака.
-Обичаш ли приказки, пазителю?
Той повдигна рамене.
-Добре. Остави ме да ти разкажа една.
Хванах лъка и го прекарах през струните. От тях се понесе нежна, но някак тъмна мелодия. Напълно подходяща за нашата раса, сякаш описваше настроенията ни. В тон с приказката, щеше да свърши идеална работа.
-Някога....много отдавна, в Подземното царство, където няма лъжи и болка, живеела принцеса, която мечатела за човешкия свят. Тя мечтаела за синьото небе, нежният лек ветрец и слънчевата светлина. Един ден, изплъзвайки се от своите пазители, принцесата избягала. Когато излязла, светлината я заслепила и изтрила всяка следа от миналото в паметта й. Тя забравила коя е и от къде идва. Тялото й почувствало студа, болестите и болката. Накрая тя умряла. Но нейния баща, краля, знаел, че душата на принцесата ще се завърне, може би в друго тяло, на друго място и в друго време. И той щял да я чака до последния си дъх, докато свят светува....
Казват, че принцесата се завърнала в бащиното царство. Че управлявала справедливо и с добро сърце много векове. Че народът я обичал. Че оставила след себе си малка диря за времето, което прекарала на земята, която можели да видят само тези, които знаят къде да търсят.
Приказката приключи, но не и за нас. За пореден път отворих устни, но от тях не излезнаха думи, а лирики. Песен, приспивна, пленяваща, а след нея още една, чиито думи не помнех, но исках да споделя.

/Песните. Първо едната, втората се влива в нея като продължение.
https://www.youtube.com/watch?v=zkXbzffVl44
https://www.youtube.com/watch?v=qzZgNKJxmgs/


Заспа. Изглеждаше толкова изцеден. Имаше нужда от почивка и аз щях да му я доставя. Оставих цигулката на земята и се върнах на мястото си. Облегнах се на стената, а краката си свих и обхванах колена с ръце. Гората почна да показва истинската си същност и шумовете на дърветата и приказните й обитатели достигнаха до ушите ми. Бяха някак мистични, идващи от един друг свят, за да се слеят с нашия собствен. Ако не си тукашен биха те побили тръпки, но хора като мен и Дани бяха свикнали на чудатите звукове. Някои от тях бяха тихи като жуженето на пчелите. Други заплашителни. Клоните шумоляха на вятъра като кокалести ръце на събудили се от гроба скелети. Но като изключим това всичко изглеждаше спокойно, поне за сега....
Не знам колко време мина, може би половин час, може би цял, когато очите ми се извъртяха по посока на вратата. Вън имаше нещо, неестествено, нещо, което не бе част от Шеридан. Бързо, но тихо се изправих и прекрачих Дани. Стъпих на земята и взех лъка. Сложих колчана на гърба си. Имаше близо двайсет здрави стрели. Надявах се да не ми се наложи да ги използвам, но силно се съмнявах. Открехнах вратата и излезнах вън. Минах оградата и се заоглеждах. Наострих слуха и зрението си, до колкото можех и притаих дъх. Трябваше да го/ги проследя. Храстите се движеха неестествено. Между тях се шмугваше нещо. Взех една стрела и я сложих на тетивата. Опънах лъка и зачаках. Не бях идеалният стрелец, затова трябваше да внимавам и добре да преценя кога и къде да стрелям. Чувах го все по-близо. Леко ръмжене, бърз бяг. Очите ми шареха по продължението на звука, чакащ го да се покаже. Там...Не, там... Ръцете ми стояха изпънати, готови да пуснат стрелата всеки момент.
-Покажи се, мръснико... - прошушнах сама на себе си и тогава го долових, само на десетина метра разстояние. - Ето те! - усмихнах се злокобно и пуснах тетивата.
Стрелата се стрелна, разцепвайки тъмнината и тъкмо когато едно създание изскочи иззад един от храстите, тя се заби в гърдите му. То падна мъртво на земята и тогава можах да го видя в целият му ръст и вид. Върколак. Мръсни гадини.
-Колко жалко. Уби домашният ми любимец.
Бързо сложих още една стрела на струната и я насочих по посока на гласът. От мракът се показа фигура на жена, висока с една глава над мен, с дълга кафява коса на вълни, червени устни и жълтеникави очи. Притежаваше онази студена красота, която подсказваше, че не е жива. Не и в реалният смисъл. Нито жива, нито мъртва. Затворена между двата свята. Безсмъртна, но всяко безсмъртие си има цена. Кръвта бе тяхната. Вампир!
-Това е частна собственост. Всеки, който влиза без разрешение ще бъде повален.
-Така ли? - повдигна вежда жената. - Законите не важат за нас.
-Начукай си го.
-Знаеш ли коя съм?
-А ти знаеш ли коя съм аз? - отговорих на въпроса с въпрос.
-Не?
-Тогава какво мрънкаш?
-Остроумна си.
-Защо го нападате? - не обърнах внимание на префърцуненото й говорене. Не ме интересува каква е. Вампирите могат да бъдат убити. Просто е по-трудно.
-Гората е за нощните създания. Пазителят не може да я пази вечно. Искаме си я обратно.
-Тя не е ваша. За какви права ми говориш? Вие даже не сте родени така. Създадени сте насилствено. Проклети хибриди.
Чу се смях идващ от гърлото й, а само след секунда тя бе обградена от още трима нейни събратя и още дузина вълка.
-Ще вземем пазителя. Ще го вземем и ще го убием. Или не, ще го направим един от нас, а после...после ще властваме над тази гора, а след това и над цялата територия.
-Май забравяш нещо, сестро.
-Нима?
-О, да. Забравяш, че пред теб стои една адски разярена, адски вбесена, адски шибана некромансърка. Ако го искате, трябва да минете през мен.
-Хахаха. Kакво ще направиш ти, дете? Аз съм три пъти по-възрастна от теб.
Ококорих се, а после стиснах ядно зъби.
-Дете!? Дете?!!!!!
И без да чакам повече пуснах и втората стрела. Тя се заби право в кракът на един върколак, който се пусна към мен и го забави. Светкавично взех още една и докато звярът се окопити я изстрелях в главата му. Премина през черепа му като нож през масло. Тогава се чуха гърлените викове на вампирите и всички полетяха към мен. Бях обградена, а не знаех какво да направя, за да ги отблъсна на веднъж. Почнах да изстрелвам стрелите където сваря. Понякога улучвах, някой друг крайник. Имах късмета да пронижа и един от вампирите право в сърцето. Той се спря и погледна надолу.
-И какво? Стрела, я моля те.
-Дървена дръжка, шибаняко.
Той се съсухри и след секунди от него не остана нищо, освен купчина кръв. Но веднага след това друг замахна с острите си нокти право към гърба ми. Не ми оставаше нищо освен да се обърна и да се опитам да парирам с лъкът.
Уви, той бе изблъснат от ръцете ми, а аз паднах по задник на земята. Жената вампир прекрачи и го взе. Обърна се към събратя си и му заповядва:
-Не я превръщай. Просто разчлени гадната кучка.
Мъжът се ухили хищно и замахна право към гърлото ми с огромните си, орлови нокти. Прецаках се. Не можех да направя нищо освен да прикрия глава с ръце......

Е, това не бе най-ефективната атака която умееше некромансърката, но все пак, нападателите и бяха доста повече от нея.Може би, тайно се надяваше че Дани ще дойде и ще я спаси. Да, всяко момиче би го направила. Да чака принца на белия кон или в случая - некромансъра с лошото настроение. Обаче, Дани го нямаше. Той спеше своят дълбок сън в къщата и на дали някой щеше да успее да го събуди отново, освен ако не го удареше с нещо тежко по главата. Колко жалко. Нали? Да... Но, и този път, по-добрата страна на злото, бе зад рамото на Дориан.
Единственият който не спеше в момента, не бе малкият демон. Да, точно той. Онзи сладък гном който умря преди няколко месеца и смъртта му бе възнаградена, като се превърна в адско изчадие. В момента той се намираше в другия край на малкото ограждение, далеч от погледите на вампирите. Но защо беше там ли? Ами някой хора бяха забравили за него и това, че трябваше да го изпратят там от където е дошъл. Все пак, демоните не само трябваше да бъдат призовавани, но и изпращани с подобаващата благодарност за службата им.
Нека се върнем на нашата героиня Дориан Смит. Докато тя се излежаваше на земята, Демона вече се бе справил с пет от върколаците които бяха най-близо до момичето. Разкъсаните им тела останаха на земята и кръвта им попиваше в почвата. Останалите дръзнали да се опитат да атакуват, също бяха умъртвени. Силата на Демона бе толкова голяма, че можеше да се справи с дузината, за отрицателно време. Но, все пак това бяха върколаци. Глупава глутница, която търсеше само кой да захапе. Така наречените диви кучета се нахвърлиха към дребосъка с огнения цвят. Още при първият им скок, първият от тях бе разкъсан на две, от рогата на дребосъка. С един мощен удар той разцепи тялото на псето и вътрешностите му се разхвърчаха наоколо.
Дориан продължаваше да чува ръмжене и гърлени звуци около себе си. Минаха няколко секунди в които тя все още седеше с ръце пред лицето, очаквайки атаката на нападателя си. Но, тя така и не започна. Първото нещо което тя усети, преди да разтвори ръцете си, бе студенина. Малки капки кръв падаха върху ръцете и, оставяйки леки петна. А когато погледна над себе си, върху и се стовари обезглавеното тяло на вампира. Още преди да е изпищяла, тялото му се пръсна и от него останаха единствено едно голямо кърваво петно, леещо се върху Дориан.
Смит погледна пред себе си, докато все още махаше вътрешностите на вампира от себе си. В краката и стояха два трупа на върколаци, сгърчени на топка. Малко по-надолу се виждаха останките на другия вампир, а до него, нахвърляни на куп телата на останалите псета.
Дориан все още не разбираше какво се случи. Дали магията и отново не се бе проявила? Никой не знаеше. Или, по-скоро никой, освен малкия демон който стоеше точно зад нея. Гледайки с безизразно изражение към дупката, от където дойдоха нападателите.

Стоях на земята трепереща, обляна в кръв и слуз. Гнусни вампири. Изправих се и почнах да махам вътрешностите от зъбатия от себе си. Демонът на Дани ги беше изтрепал всичките. Всички без онази противна жена. Беше откраднала и лъка, но къде е. Не можех да я видя. Няма значение. Важното е, че оцелях. Отидох до адското изчадие и се спрях пред него. То ме гледаше с безизразните си очи.
-Знам, че не си мой, но ти благодаря.
То не потръпна. Стоеше като войник, чакащ следващи заповеди. Но аз не можех да го контролирам.
-Обещавам, че ще напомня на Дани да те прибере.
Обърнах се и огледах обстановката. Навсякъде имаше трупове на вълци. Още не можех да повярвам, че са се съюзили с вампири. Би трябвало да ги мразят. На къде отиваше света само.
Изведнъж незнаен звук разчупи въздуха и преди да разбера какво става усетих остра болка ниско в торса. Тялото ми се изви леко назад, а после се преви на две. Погледнах надолу и видях забита стрела в корема ми, която преминаваше чак от другата страна.
-Сбогом, некромансърке. - чу гласът на жената, който заглъхна веднага след това.
Причерня ми. Кръвта ми изби, сливайки се с останалата, която имах по себе си и образува по-ярко червено петно, което се уголемяваше с всяка изминала секунда. Залитнах, но успях да се задържа на краката си. Обърнах се и с бавни крачки се запътих към къщата. Когато стигнах до средата, силите ме предадоха и се стоварих на пода. Дишах на пресекулки. Усещах как енергията ми ме напуска. Това ли щеше да е краят ми?
Гледах по посока на леглото, но нямах сили да извикам. За добро или лошо, единственият жив гном, чул боят дотича до мен и клекна. Видя зейващата рана и се уплаши.
-С...събуди го. - успях да изрека и той изтича бързо до леглото.
Почна да тресе господаря си и да вика истерично.
-Шефе. Шефеее....събуди сеее. Събуди се шефе.
Дани се разсъни, готов да убие този, който го е събудил.
-Какво има, изчадие? Остави ме да спя.
-Шефе, лудата....
Некромансъра не чака повече. Надигна се стъписано и изскочи от леглото си. Изтича в същината на къщата и тогава ме видя. Бях плувнала в собствената си кръв, паднала на колене. Единствено главата ми бе извита към него. Треската вече беше почнала и капки пот избиваха по челото ми, до някъде премахвайки слузта на вампира.
-Помогни...ми.... - изрекох и се строполих. Не бях изпаднала в несвяст. Нямах този късмет. Чувствах, възприемах всичко, случващо се около ми.
Дани се стовари до мен и ме подхвана.
-До, добре ли си? Дориан!!!!
Обърна ме по гръб, държащ ме в ръцете си.
-Из...вади....я.....

Дани се огледа трескаво около себе си. Все още не се бе събудил от дрямката си, но определено, вида в който видя Дориан го накара да го направи. Стрелата стърчеше от стомаха на некромансърката, а изпод нея се виждаше доста голямо кърваво петно.
Пазителя нямаше много време за размотаване. Трябваше да направи нещо, преди да е загубил синекосата фурия.

- Шефе, да донеса ли нещо?
- Не! Няма време...ще трябва да я извадя.
Гласът му звучеше притеснен. Дани обхвана с две ръце дрехата на До и я разкъса до долу. Въпреки че гърдите и лъснаха на показ, той не им обърна внимание. Нямаше време за такива неща в момента!
С ръцете си докосна внимателно стрелата, но още при първия допир с нея, Дориан изкрещя от болка.

- Ще бъда бърз, не се притеснявай.
Мъжа свали колана от панталона си и го прегъна на две. После накара момичето да го захапе здраво и да стиска колкото се може повече. Трябваше по някакъв начин да изтърпи болката, ако искаше да оцелее.
Дани промуши ръката си зад гърба на До и пречупи върха на стрелата. После свали тениската си възможно най-бързо, уви я около стрелата и притисна силно раненото място.

- Стискайй!
В този момент, Дани започна да дърпа стрелата с едната ръка, а с другата притискаше корема на До. Тя изрева от болка. Тялото и се приви нагоре, описвайки дъга. Но, Дани нямаше да я остави така. Той я натисна силно надолу, докато гърба и отново не допря земята. Студена пот изби по челото и. Ръцете и започнаха да треперят.
Когато Дани успя да измъкне стрелата я хвърли на страни и пое момичето в ръцете си. Повдигна тялото и леко от земята я прегърна с едната ръка, а с другата забърса потта от челото и.
- Дани...ще...умра...ли...?
- Шшт....точно сега няма да ми умираш! Трябваш ми жива!
От някъде се появи дребосъка, който бе дотичал до къщата. Въпреки глупавия си нрав и детинските постъпки, джуджето бе успяло да свърши работата си. От някъде бе намерило принадлежностите на Дани, които той пазеше за спешни случаи.
- Шефе...
Гнома остави кутията близо до господаря си и се отдръпна. На свой ред, Дани бръкна вътре и извади малко шишенце с прозрачна течност. Отвори капачето с една ръка, потопи пръста си вътре и после нанесе "мехлема" върху раната от стрелата.

- Само да те предупредя, че не трябва да си гнуслива. Това е вълча слюнка - помага за заздравяването на дълбоки или инфектирани рани. В глутниците когато е ранено някое животно, другите му помагат, като облизват раната.
Некромансъра се обърна към джуджето и му нареди да запали няколко огъня. Един в края до къщата и един до тях - за да им дава топлина и да осветява околността около тях. Докато дребният вършеше работата си, Дани стоеше седнал на земята, сгушил некромансърката в обятията си. Леко се поклащаше напред-назад като детска люлка и галеше лицето и с ръка. Единственото нещо което можеха да направят, е да чакат ефекта на вълчия мехлем.

По принцип не си бях гнуслива, а сега изобщо и не бях в състояние да избирам. Болеше много. Наистина много. Чувстват разкъсаните си вътрешности. А още по-ужасно стана когато раната почна да се затваря. Мускулите ми се слепваха един за друг прекалено бавно. Все едно ти правят операция, но ти не си в упойка. Виждаш, чуваш, изпитваш всичко. Като да те човъркат с нож безспир. Просто отвратително. Изгаря те, а ти не можеш да направиш нищо освен да стискаш зъби.
В агонията си, изплюх колана на Дани. Не ми помагаше изобщо. Почнах да се треса неистово, да си повтарям, че трябва да оцелея, не мога да свърша така. Не мога.
Изведнъж стаята се замъгли, силен вятър отвори с трясък вратата, а през нея премина тъмна сянка, обвита в черно наметало. Приличаше на самата смърт, но имаше лик. тя се приближаваше все повече и повече. Очите ми се изцъклиха. Езикът ми трепереше, неспособен да издаде никакъв звук. Ужасът се четеше в зениците ми.
-Дориан. Дориан, какво има?
Протегнах ръка напред, а качулката на сянката падна. Показа се гротесково лице, разложено, с капещи части. То отвори уста и двата остри зъби блеснаха в тъмнината.
-Ние идваме..... - чу се змийско съскане и в този момент изкрещях като умопобъркана.
-Дориан! - извика Дани и се обърна назад, но там нямаше никой. Всичко беше осветено, точно така както и в началото, вратата стабилно затворена, а чуждо присъствие нямаше.
Изневиделица тялото ми се огъна нагоре, а в следващият момент ми се повдигна. Извих глава настрани и избълвах солидно количество кръв от устата си, която се разля в голяма, наситено червена локва. После отпаднах и едва промълвих.
-Те...идват.....
Това бяха последните ми думи. После всичко потъна в мрак, всичко утихна. Бях в безсъзнание. Един бог знаеше какво щеше да стане с мен и дали щях да преживея нощта.

Дани все още държеше в обятията си некромансърката. Веднъж изпаднала в безсъзнание, живота и бе в неговите ръце. Ако не направеше нещо навреме, можеше да не оцелее. Въпреки че това бе само една рана от стрела, която вече бе зараснала, треската не бе напуснала тялото и. Дани заповяда на гнома да почисти, докато той занесе момичето на канапето на което той обикновено се излежаваше. Остави я внимателно настрани, седна от единия край от където бе главата и, като я положи на краката си. Нямаше какво друго да се направи, освен да се чака. А времето летеше бавно...твърде бавно.
Пазителя се обърна към вратата на къщата, където стоеше неговия демон. Той се бе върнал от двора и в момента чакаше някаква заповед от господаря си.

- Ела тук...
Демона покорно се приближи до господаря си, заставайки до канапето. Погледа му се впери в очите на господаря. Не издаваше признак дори на живот. Гледаше безизразно към Дани, дори без да затваря очите си.
- Искам да ни пазиш. Тя има нужда от някой, който да я наглежда, преди да е направила някоя глупост.
Демона издаде гърлен звук и се отправи към изхода. Излезе в двора и застана на пост на стълбите. Оглеждаше във всички посоки, очаквайки всеки момент някой да нападне. А някой стореше ли това, щеше да пострада сериозно.


Кошмарите на Дориан не спряха до тук. Късно вечерта, когато Дани вече се бе отнесъл в лека дрямка, дойде при тях неочакван гост. Някой, който никой не можеше да види в момента. Нито Дани, нито Дориан...дори и Демона. Единствено неговото присъствие се усещаше от съществото, което трябваше да пази входа.
Когато тъмната сянка се приближи до къщата, покорното създание на Дани стана неспокойно. Усещаше чуждото присъствие, но само толкова. Знаеше че има някой пред него, но силата му не бе толкова голяма, че да го забележи.
Няколко минути по-късно, сянката стоеше до канапето. Надвесила се над двамата спящи, тя наблюдаваше момичето. Устните на Дориан трепереха. Бяха придобили наситено син цвят, като косите и. Температурата и бе доста ниска, което допълнително усложняваше факта, че тя бе ранена. Цялото и тяло се бунтуваше с болката, но тя не спираше да се бори вътрешно.
Сянката се превърна в материя. На мястото на което стоеше преди малко сенчестото петно, се появи мъж. Облечен в черно, с нахлупена на главата качулка. Не се виждаше нищо, освен леката му усмивка.
Чу се тих шепот из цялата стая.
- Не бой се, дете. Ще се оправиш...
На вратата се появи малкия демон. Усетил че присъствието на Сянката премина в къщата, той се насочи за да опази господаря си. Веднъж видял непознатия вътре, той извика с гърлен звук и стисна юмруците си. Затича се с малки стъпки към непознатия мъж и когато стигна до него, посегна с ръка да го удари. Но, удара му премина през пространството. Ноктите на демона преминаха право през качулката и лицето на мъжа, но не го нараниха.
Из стаята се разнесе смях. Гласът бе дрезгав и наситен.
- Глупаво създание...
Мъжа протегна ръката си към него и докосна челото му. Съществото се успокои и след миг застина. На челото му се появи малко черно кръстче, все едно някой го бе жигосал. Демонът спеше. Единствено ноздрите му помръдваха леко, като показваха че в него имаше живот. Стоеше пред господаря си като статуя която никога нямаше да се съживи.
Непознатия се изправи от мястото си и се обърна в посока към изхода. За последно извърна поглед към Дориан и усмивката му отново се появи. След секунда, тялото му изчезна, заместено от сянката, която се появи преди него. Минута по-късно, всичко потъна в тишина...

Бях обгърната от тъмнина, като в бездна. Очите ми не различаваха заобикалящите ме елементи. Дали изобщо имаше нещо около мен? Ако протегнех ръка, щях ли да докосна материя? Ако направих крачка, щях ли да продължа или да пропадна в необятна атмосфера? Даже бялото на очите ми не се отличаваше на фона на тъмата.
-Не се бой дете.....
Какво е това?
Извърнах глава, но нямаше никой.
-Ще се оправиш.....
Очертанията на качулка се показаха в пространството. Една качулка и една....усмивка.
Сънувах ли? Трябва да е сън! Колко време мина? Умрях ли? Природих ли се? Дани, къде е Дани?

Отворих бавно клепачи. Даже те ме боляха, сякаш някой бе нанасял тукатите си на лицето ми цяла нощ. Отначало бях заслепена от сутрешната светлина, но малко по малко почнах да привиквам. Огледах се. До мен седеше демонът като скован предмет. Имаше странен белег на челото си. Кръст! Усетих как главата ми леко се надигна нагоре и после пак надолу и тогава погледнах назад. Дани спеше, а главата ми бе сложена в скута му. Цяла нощ ли съм стояла така? Беше мило. Наистина.
Помъчих се да се изправя, но парещата болка, на все още незарастналата напълно рана ме проряза и болезнено изстенах. Мъжът се стресна и веднага се събуди.
-Добре ли си? Добре ли си?
Видимо успокоен, че все пак не съм се присъединила към мъртвите, той не преставаше да ме оглежда.
-Да, добре съм. Помогни ми да се изправя.
Пазителят приведе глава достатъчно, че да обгърна врата му с ръце и ме притегли към себе си, за да седна. От страни изглеждахме като двама прегърнати влюбени. Ама, че ирония. Погледнах го в очите. В тях се четеше искрен страх за състоянието ми. Усмихнах се и се притиснах до него.
-Благодаря ти!
Исках да остана така за известно време. Имах нужда от поне малко топъл допир, за да си спомня, че съм жива. Благодаря ти Дантес за този шанс. Или може би не трябваше да благодаря на теб. Онзи мъж с качулката...... Кой ли беше той?

Дани продължи да я държи в обятията си. Въпреки препирните им и всички неуредици които имаха, тя за него бе едно хлапе. Точно за това и се присмиваше толкова в началото и го дразнеше факта, че толкова много и знае устата. Обичаше да се навира в неприятности, точно както той. Може би, по това си приличаха. А и за това той се отнасяше сега с нея по този начин. Дориан бе, един от малкото истински хора с които се бе сближил Пазителя. Криещ всичките неща които знае за гората, тайнственият град и обитателите му преди години, той се бе затворил. Ако не бе случайното им запознанство, покрай книгата която търсеше той, явно никога нямаше да я срещне. Но, бе благодарен на съдбата си. Поне можеше понякога да поговори с някого, който не е висок метър и двадесет или няма интелекта колкото на гъба.
Очите на Дани се спряха върху демона. Той стоеше все така мирно пред него, без да помръдва.
- Свободен си!
Въпреки заповедта на некромансъра, демона продължи да стои пред него. Малките му очи продължаваха да синеят на слънчевата светлина, без да премигат. Статуята продължаваше да не помръдва.
- До, почакай малко...
Дани се навдигна от мястото си, докато все още държеше момичето до себе си. Приведе се към демона, погледна го право в очите и замълча. В този момент, Дориан се извърна и му показа малкото кръстче, което бе на челото му. Очите на некромансъра се ококориха и той започна да заеква:

- Но...но..но...не..е..въз-мо-жно...
Притеснен явно от видяното пред себе си, мъжа се отдръпна рязко назад. Приличаше на подплашена кошута, която виждаше пред себе си нещо, което я кара да се страхува. Четеше се дори в очите му.
Въпреки болката която изпитваше, Дориан се обърна към него, питайки го какво става. Самата тя не знаеше какво се е случило и как да реагира.
- Никой...никой не използва тази магия...от години не съм я виждал. Това тук... - Дани посочи право към челото на демона - ... това е знак за приспиване. Използва се върху всичко. Хора, животни, дори митични същества. Знам че дребосъка не бе особено силен, но все пак, беше демон. Не е възможно някой да използва тази сила, току така...
Некромансъра изглеждаше замислен. Явно нещо го тревожеше в този момент. А и имаше правото да се тревожи, не само за себе си. Ако някой знаеше толкова древни магии и ги е използвал докато те спят...какво ли щеше да се случи когато се срещнат? Но въпреки всичко, те двамата бяха живи - което бе най-доброто в случая. Въпреки, че бе доста странно, някой да влезне в къщата, да приспи демона и...после да си тръгне. Поредният шантав ден за некромансърите.

Зениците ми се разширяваха все повече при всяка негова дума.
-Какво говориш? - стъписано попитах, но той продължаваше да бълва змии и гущери, в смисъл такъв, че до сега никога не съм го виждала толкова притеснен.
Трудно, но все пак решително се изправих и отидох до него. Вгледах се в малкият кръст, съвсем малък в горната дясна част на демона. Бе като надраскан с мастило перо. Протегнах ръка право към него в опит да го докосна, но ръката ми бе спряна от тази на Дани, която ме стискаше здраво за китката.
-Недей!
-Само ще видя.
Той ме пусна и аз продължих. Положих длан върху белегът. В същият момент главата ме заболя адски много. Сблъсъкът бе моментен, дошъл напълно изневиделица, като удрящ топ в противников лагер. В съзнанието ми проблесна фигурата на онази тайнствена качулка и онази лековита, спокойна усмивка, казваща "Не се бой, дете". Имиджът изчезна, но тялото ми се наелектризира. Без изобщо да мога да контролирам трупът си, се извъртях и паднах на колене на земята, а ръцете ми бяха пред мен, подпирайки се на пода. Черепът ме блъскаше неустоимо.
-Дориан! - извика некромансъра, но гласът му заглъхна в тъпанчетата ми, сякаш бариера се бе изпречила между него и мозъка ми. Това усещане. Този знак, чувствах го толкова близък и познат. Сякаш същата магия, но под друг вариант бе използвана и върху мен самата. Органите ми се тресяха в лек конвулс. Усетих какво следва, но преди да успея да го спра, онази електрическо синя енергия изби от порите ми и се пръсна отприщена из цялата къща. Дани я бе виждал и преди, онзи ден в храма, когато накарах непозволеното да стане достъпно. Същата тази енергия сега пропи във всеки един предмет, във всяка една вещ. Прибори, столове, маса, легло, всичко почна да се тресе около собствената си орбита. Няколко чинии паднаха на пода, чупейки се на големи парчета, прозорците кънтяха, цялата къща сякаш оживя, а после за миг всичко затихна. Магията се прибра в тялото ми. Бялата блуза, в която ме бе облякъл Дани се пропи с червено петно, точно там където се намираше раната ми. От цялото напрежение се бе отворила поне малко, позволяваща на кръвта ми да бликне отново. Хванах се за мястото, а после повдигнах длан пред лицето си. Тя бе алено червена. Кръвта се стичаше по пръстите ми. Бях уплашена....

Дани я обхвана внимателно с ръце и я върна обратно на канапето. Остави я да легне, за да не притиска повече раната си, за да не се отвори отново. Блузата му си бе заминала отдавна. С това кърваво петно ставаше само за парцал, с който да избърше пода. С ръка повдигна блузата на До, за да огледа раната. Наистина се бе отворила. Малко, но достатъчно да кърви и да и причинява неприятна болка. Остра, пареща, пронизваща я право в стомаха. Къде пък се намери тази грозна вампирка и защо и бе да "превзема" гората? Тя бе за всички. Единствено, не трябваше да преминава по малката бяла пътека. Вампирите нямаха работа там и много добре го знаеха. Но, в тях бе останала част от природата им. Въпреки че бяха безсмъртни, егоизма не ги бе напуснал. Днес гората - утре целия свят...
Некромансъра намери отново онзи магически мехлем, взет от вълчата слюнка. Нанесе го върху раната, но този път сложи два пъти повече. Искаше да е сигурен, че ефекта щеше да е по-бърз. Но, само мехлемите не помагаха. Трябваше и нещо, което да подсили тялото на момичето. За това той се изправи и остави девойката да лежи. Отиде до камината и сложи вода в малък метален съд. Когато се загря, натроши шепа различни билки и ги остави да пуснат от есенцията си във водата. Когато се върна при Дориан, лицето му бе променено. Не, не беше остарял. Изражението му бе притеснено. Но, този път не за демона. Даже, бе забравил за него и жалкото му съществуване. Мислеше за Дориан и това което е в нея. Вярно че за малко силата и не изпотроши малката му къща, но това не го интересуваше. Трябваше да и помогне по някакъв начин, но не знаеше как.
Сядайки на земята до канапето, Дани поднесе чая на момичето.
- Хайде, изпий го. Но, не бързай. Горчив е, но ще ти помогне.
Дориан се опита. Наистина! Навдигна се леко и пое купата с течност в ръцете си. Поднесе я към устните си и отпи няколко малки глътки. Но още след като преглътна първата, изплю останалото съдържание по посока на отсрещната стена. Вярно че бе горчив, но не предполагаше че ще е чак толкова...
- Ужасно е!
- Знам, но ще ти помогне. Хайде, изпий го.
Мъчението за Дориан продължи. Глътка след глътка, тя се опитваше да отпива от противната течност, но не се предаде. Докато пресушаваше купата с горещ и горчив чай, Дани се обърна към демона си. Погледна кръстчето на челото му и се замисли. Поставяйки ръка на челото му, той прикри кръста за няколко секунди и пусна енергията си в демона. Не всичката. Достатъчно, колкото да се свърже с него и мислите му. А такива, не бяха останали много. В малката глава, като чели нямаше нищо. Беше като празен чувал, в който нямаше нищо. Дланта на Пазителя засия. Под нея се виждаше лека мъждукаща светлина. Секунда по-късно Дани отдръпна ръката си, а отдолу нямаше нищо. Малкото кръстче се бе изпарило така, както се появи на челото му.
Миг преди Дани да освободи демона си, навън се разнесе нов шум. Силен, като от блъскане по стена. Малкия гном се усети първи и още преди да е чул някоя заповед от страна на господаря си, се стрелна навън. Дани изпрати също и малкия си демон в атака. Не се забавиха дълго. След около две минути на прага се появи джуджето, а зад него се подаваха рогата на демона. Дребосъка погледна към Дани и му извика :

- Бяха сърни, шефе. Две. Малка и голяма. Блъскаха се в стената, явно промушили се през процепа в нея. Поне ще имаме вечеря за утре...
Некромансъра се засмя.
- Добра работа!
- Дани...-чу се гласа на Дориан.
- Добре ли си?
- Може би да...болката отминава, но все още я усещам.
Дани постави пръст на устните и, за да замълчи. Трябваше да пази силите си, ако искаше да премине през това състояние невредима. Не я попита пак за случката със съживяването на материята около тях. Вече бе видял това един път и това му бе предостатъчно. Ясно му бе едно - тази сила не е дошла току така в нея. Нямаше човек на тази земя, който да има нещо в себе си, което да не може да контролира. Дори самият той. Въпреки огромната си мощ като Пазител, той умееше да борави със всяка една част от тялото си, използвайки енергия. Бе усвоил всяка тънкост в обучението си, за да достигне до такова висше ниво. Но това което видя, бе нещо по-различно. Някой ден, може би щеше да разбере какво е то...
Навън вече се съмваше. Това не си пролича много, докато първите слънчеви лъчи, не избиха през клоните на дърветата. Песента на птиците бе рядкост тук, поне в тази част на гората. Чуваше се само шума на листата, повявани от тихия ветрец. Дани и Дориан се бяха унесли в сладка дрямка върху канапето. Но колко можеше да е сладко нещо, което ти причинява болка? Въпреки съня и двамата бяха неспокойни. До се събуждаше заради раздразнената си рана, която заздравяваше, а пък Дани...от притеснение. Но въпреки всичко, успяха да поспят поне един или два часа необезпокоявани.
Първи очи отвори Дани. Разбуден от шума в къщата, той се огледа и остана приятно изненадан. Тази сутрин нямаше кой да го събуди с дърдорене или мрънкане, ами с приятна закуска. И то кой да я направи? Самият дребен гном стоеше пред камината, с шило в ръка. Бе набучил няколко филийки хляб на него и ги поддържаше върху огъня. Когато чу шаването от към канапето, дребосъка се стресна и се обърна. Слава богу, всички бяха живи там. Веднъж видял очите на господаря си, грозноватото човече се усмихна.
- Добро утро, Шефе.
Дани разтърка очи и невярващо се обади :
- Ти готвиш?!
Дребното човече побърза да се оправдае, но нямаше нужда. Върху масата вече бе подредил достатъчно интересни вкусотии, които заинтригуваха мъжа.
- Реших че ще бъдете гладни. Направих по нещо за всеки.
Дребното човече извади филийките хляб от камината и ги занесе на масата. Отдели ги в една празна чиния и без никаква помощ избута дървената мебел пред канапето. Дани огледа масата с интерес. Имаше неща които не бе виждал до сега. С леко сбръчкани вежди и пръст насочен към ястията, некромансъра започна да разпитва дребосъка, какво представлява всяко от тях.
- Какво е това?
- Ориз, шефе. С пресни гъби и мента.
- А това?
- Пържени охлюви, а това отстрани е масло.
- Интересно...това какво е?
- А това?
- Сирене, шефе...
- Интересно. А защо има такъв цвят?
- Изглежда мухлясало, но не е. Повярвайте ми. Някой ден съм сигурен, че ще стане деликатес!
Бързайки да обясни всичко на господаря си, джуджето направо изреди всички ястия, без да чака въпрос от Дани.
- Това са чеснови хлебчета, топчета от хума и магданоз, нарязано прясно зеле, запечени чушки на огън, а това тук са пълнени домати с риба, която налових сутринта от реката.
Докато некромансъра се чудеше на акъла на дребосъка, Дориан започна да отваря очите си. Слънцето бе огряло лицето и, гъделичкайки я леко. Дани погледна надолу към нея и се засмя. В този момент Дориан бе забелязала отрупаната маса и по лицето и личеше че е изненадана.

- Май сме в рая, а?
Лека ирония за "добро утро". Но, понякога имаше нужда и от нея.