Необятната къща

First topic message reminder :

Намира се някъде по средата на гората. Малка, напълно обзаведена, но пуста откъм обитатели. Или поне така си мислеха случайните минувачи. Но истината бе съвсем различна. Всъщност къщата е собственост на Пазителя на Изгубения град, Покровителя на гората Шеридан , за който също никой не знаеше, Дани Смоук - велик некромансър, свикнал с инкогнито живота. Не обича хората, още по-малко прищявките им. Единственото, което има значение за него е звука на парите, който може да го накара да направи почти всичко. Въпреки всичко, хората си мислят, че е необитаема, защото собственика й рядко се задържа там.

Дани


Пелтека ( Демона на Дани )

-Не виждаш ли?
И почна да върти гнусния си език във въздуха, имитирайки целувки, натискане и лигавене.
Очите ми се ококориха. Дани ме гледаше сконфузно, незнаещ какво да отговори. Лицето ми почна да почервенява отново и то на етапи. Червенината започна от врата и с всяка изминала секунда се покачваше нагоре през кожата ми, стигайки до ушите, от които излезе пушек от бяс.
-Ааа....ааааа....аааааааааааааааааааа......
Бутнах некромансъра от себе си и се нахвърлих върху малкия трол. Грабнах го за гърлото, както преди малко и господаря му и почнах да го душа.
-Ще те убия беееееееееее.......Ще ви убия всичкитеееееее..... - крещях като ненормална, докато го друсах, лежаща по корем, само с изпънати ръце, които го държаха здраво. Приятеля му се стресна и го хвана за гащите като почна да го дърпа, за да го отскубне от захвата ми. Дани на свой ред ме хвана за краката и също почна да ме дърпа, за да го оставя.
-До, пусни. Пусни го, До. Пусни бе.
-Ще го убияяяяя....
Ама, че смешната гледка. Момиче на земята влачеща се по корем. От едната страна един душещ се гном и друг зад него, който го дърпа за гащите. От другата й страна, един хубав мъж, който й дърпа краката, а от устата й тече пяна. Карикатурата е пълна.
Най-накрая Дани успя да ме издърпа по-силно и пръстите ми се отскубнаха от врата на нищожеството. Всъщност ме дръпна толкова рязко, че не само ме придърпа към себе си, ами ме и обърна, при което се мятах толкова, че без да искам го ударих в кокалчето и той падна върху мен. Оказахме се лице в лице на няма и сантиметър разстояние. Носовете ни даже се удариха един в друг. И всичко утихна. Джуджето се мъчеше да вдиша нормално, а ние с Дани. Ние се гледахме вече и двамата неловко и неловко. Ако този глупак можеше да се изчервява май беше сега. Аз самата също се чувствах сконфузно, не смеех да мръдна.
Отново казвам - ама че карикатура!!!

Двата мъника отново прихнаха да с смеят, което издразни Дани до краен предел. Явно доста им беше насъбрал през последните седмици заради непослушанието им, защото му пролича какво им мислеше. Киселата физиономия с която се изправи, можеше да скапе настроението и на най-веселият клоун. С няколко бързи движения той се озова до първият от гномите и го изрита с все сила между късите крачета. Дребосъка се повдигна на няколко сантиметра от удара и от болка се хвана здраво с ръце, притискайки силно нараненото място. Падна на една страна на земята и превивайки се, започна да се търкаля по нея обирайки прахта. В това време пазителят се бе засилил към другият дребосък, който се оказа по-пъргав от своят събрат. Миг преди Дани да го шутира мощно, гнома се затича в неизвестна посока, опитвайки се да си спаси малкият задник.

- Стига бе шефе, стига бе... - крещеше лилипута, като подтичваше бързо с малките си нозе.
При всеки опит от страна на по-едрият мъжага да го срита, той подскачаше хитро като избягваше ритниците. Дори, на няколко пъти Дани губеше равновесие, като на улучваше целта си и падаше на колене, губейки неравностойната битка.

А Дориан... тя се бе излегнала на земята по корем и наблюдаваше още по-комичната от преди малко ситуация, как мъжа който до преди малко искаше да надвие, се бореше с малкият си поданик.
Накрая изнервен от неуспеха си, Дани прибегна до крайност, като използва магия. Докато тичаше след дребосъка, затвори очи за малко по-дълго от един миг и...се озова на няколко метра пред джуджето. То още не го бе забелязало, когато се сблъска в него. Главата му се удари в повдигнатото коляно на Дани и се строполи право по задник. Дребосъка повдигна поглед нагоре и като видя и осъзна че не се бе блъснал в дърво, започна да мрънка :

- Стига бе шефе...само се шегувахме...

- МЛЪК! - извика некромансъра

- Так...
Дани вдигна заплашително ръка и джуджето утихна. Присви очите си, изви глава в страни и покорно зачака удара. Ала, това не се случи. За Дани тези мъници достатъчно бяха изтормозени от живота, че да имаше желание да ги малтретира всеки ден. Той отпусна ръката си и се отдалечи от "бойното поле". Когато стигна до Дориан и подаде ръка, помагайки и да се изправи.

- Хайде, стига си гледала сеир. Кажи сега, защо си тук...
Тонът му бе спокоен. Явно се бе разбудил достатъчно, а и малкото боричкане и закачки му бяха оправили настроението. Беше готов дори да обучава некромансърката, стига тя да пожелаеше това.

Изправих се, все още подхилкваща се.
- Хайде, стига си гледала сеир. Кажи сега, защо си тук...
И пак клюмнах. Този наистина беше пълен олигофрен. Забавен, но олигофрен. Колко пъти трябваше да се повтарям преди да вдене? Хванах се за челото и поклатих глава отчаяно.
-За да тренирам. За да тренирам, да тренирам съм тук. Тук съм да тренирам, Дани. Как не го разбра? - извиках му се леко. Всъщност почни не крещях, по-скоро се отнесох с него като към бавноразвиващо дете, което има нужда да разбера.
-Затова би ли ме научил на нещо, преди да се стъмни напълно, ако не искаш да те държа и през нощта?
Наистина почна да ми писва и ако още малко продължаваше да протаква щях да си тръгна. Не си струваше нервите.

- Офф... - въздъхна некромансъра, доволен от чутото. Вярно че бе забравил какво му каза малката и какво се бяха уговорили за тренировките й, но пък нямаше и как да откаже. Все пак бе обещал че ще я обучава.
Дани се огледа около себе си. Съзря двата гнома които се бяха забили в края на къщата и събираха съчки. Явно щяха да се опитат да запалят отново огъня до къщата, защото и без това слънцето вече залязваше. А единственото нещо от което се страхуваха малките човеци, бе тъмнината и големите чудовища които се криеха в нея. Или, поне тези които те си мислеха че се крият.

- Елате тук! - извика към дребосъците, които подскочиха от местата си уплашено и дотърчаха с бърза крачка. - Сигурно се чудиш защо са толкова послушни - обърна се той към До, обяснявайки всъщност какво прави. - Всеки път когато искам да ме слушат, използвам нещо простичко. Не е чак толкова сложно да го разбереш. По-трудното е да го усвоиш до толкова , че да можеш чрез него да контролираш повече от един човек. Искаш ли да опиташ и ти?

Дориан кимна само в съгласие, като го слушаше внимателно. През това време Дани бе опрял едната си ръка върху главата на единият от дребосъците, който стоеше кротко като кученце до него.

- Опитай да промениш гласа си със силата която притежаваш. Промени интонацията му, сътвори в него желание, нещо което да проникне в главата му и той да го направи, въпреки че отвътре не иска да се подчини. Първо опитай само с единия, ако се получи опитай да ги контролираш едновременно.

След като и каза какво трябва да направи, той потупа няколко пъти по главата джуджето и се отдалечи от тях. Приближи се до съчките които бяха събрали мъниците, скупчи ги в кръг, издигна малка куличка и с помоща на малко кибритче което извади от джоба си, си запали огън. Изчака го да се разгори малко колкото да освети на няколко метра и се настани удобно в очакване на шоуто. Липсваше му единствено един голям пакет с пуканки, който здраво да стиска в ръцете.

- Опитай да промениш гласа си със силата която притежаваш. Промени интонацията му, сътвори в него желание, нещо което да проникне в главата му и той да го направи, въпреки че отвътре не иска да се подчини. Първо опитай само с единия, ако се получи опитай да ги контролираш едновременно.
Да, да, бях чувала за това. Да контролираш врага без да се вселяваш в него. Идеално си беше като се замислиш.
Погледнах към двата гнома. Докато мислех как точно да подхода и да влезна в малките им глави, което едва ли би било трудно се чу лек шум и очите на всички се обърнах нагоре. Какво мислите, че видяхме? Звездите падаха. Сериозно падаха. Сипеха се като фин златен прашец. Беше толкова красиво. Отначало се уплаших. Мислех, че небето ще ни падне на главите, но не стана така. Те се лееха, на тяхно място идваха нови и после пак.
-Някой пак си играе с магията си. - каза Дани и се обърнах към него. Нима някой наистина можеше да сътвори нещо такова? Та това бе цяло вълшебство - прекрасно, изумително вълшебство. Дъждът спря, но спомена от него остана в сърцето ми. Затворих за миг очи. Трябваше да разбера как се бе случило нещо подобно. Избистрих умът си и почнах да търся първоизточника. Учудващо не ми отне много време. Мислите ми се тлееха като сини вълни, които преминаваха през лесовете и растенията и излезнаха на пътя. Със скоростта на светлината тършуваха по пътя докато накрая стигнаха до хълма и там ги съзрях. Два силуета, размазани, особено единия. Но другия ми бе толкова познат. Дългата, къдрава коса, една усмивка и две срамежливи очи. "Меропа" казах си с носталгия и вътрешен трепет. Малката нежна Меропа бе в центъра на тази красота. Искаше ми се да я видя. Едва проблясваща усмивка се прокрадна по устните ми, а когато отворих очи сякаш бях с нови сили. Сега не беше времето да се впускам в меланхолии. Може би по-късно.
И така, върнах вниманието си върху двете джуджета. Съсредоточих се, освободих магията си и я абсорбирах в гърлото. Чернилката почна да се увива около гръкляна, по гласните струни и ги заобгръща като нежно ги галеше. Отворих устни, положих езика в долната част, за да не си мрънкам. Думите трябваше да излизат отчетливи и ясни. Разполових енергията на две. Едната част се застопори надолу по гърлото ми, стигна до дробовете и диафрагмата от където идваше силата и тембъра на гласа. Димът обви тази диафрагма и я подплати. Другата част заизлиза на невидими за другите нишки. Те полазиха по езика, като леко гъделичкаха грапавината, по небцето, по цялата устна кухина, даже и по зъбите и естествено по устните. Но не спрях до там. Продължавах да изкарвам черни нишки, които излизаха от устата ми и се отправяха към едното от тях. Стигаха до лицето му и проникнаха в очите. Друга част влизаше през носа и устата. Избрах тези три места, защото бяха най-слаби и податливи. Особено очите. Те са прозорец на душата и този прозорец винаги стой отворен.
Време беше да кажа нещо. Енергията в дробовете ми набъбна, поех си дълбоко въздух с диафрагмата и бавно и строго му казах:
-МЛЪКНИ КУЧЕ И ПАДНИ НА КОЛЕНЕ!
Сякаш енергията подплатяваше думите ми. Гласът ми стана по-плътен, басов, нямаше грам несигурност и неувереност. Заповедта ми бе повече от сигурна. Но не се получи. Малкия глупчо само се обърна към мен и каза:
- Миличка, ако ми го кажеш нежно и на ушенце по бих те послушал.
Той и другаря му прихнаха да се смеят, а аз се намръщих. Един неуспешен опит. Изтръсках синята си грива и се концентрирах максимално, като този път реших да атакувам съзнанието и на двамата едновременно. Не можех да се откажа. Никога! И тогава осъзнах, че не е нужно да крещя. Всичко идваше от желанието, а не от височината на звука.
Разстлах магията си пак по езика, вкарах я в гърлото. Тя попи в гласните струни, подплати ги, направи ги по-силни и издръжливи. Целта ми бе ясна- да накарам кучето да слуша господарят си. Погледнах ги и отворих уста. Енергията ми заизлиза на снопове, които се вееха към тях като вълни. Те щяха да подсилят гласа ми, без да е нужно да го напрягам. Поех си въздух и казах съвсем спокойно, без напрежение, но адски заповеднически, сякаш смазвам мравка:
-Млъкнете и паднете пред мен.
Магията ми излизаше заедно със звуците. Всяка дума носеше доза силна енергия и проникваше в съзнанието им. И наистина сега гласът ми не бе толкова силен, но го чувствах много по-сигурен, твърд и подчиняващ.

Пискливият смях на гномите утихна за секунди. Пронизващата магия изпратена от младата некромансърка, проми малките им мозъци до толкова, че те замлъкнаха като статуи.
Дани стоеше отстрани и наблюдаваше цялото представление. Безмълвно хвърляше поглед към Дориан, наблюдвайки всяко нейно действие. Беше доволен от желанието и за действия и най-вече от това че не се отказваше лесно, но искаше да я затрудни още малко...
Той остави двете джуджета да се приближат до нея, като единствено ги следеше с очи.
В свой ред ниските човечета се обърнаха към своята гласовита "господарка" и закрачиха бързо към нея. Движеха се редом един до друг, като следваха заповедта която кънтеше в главите им. Магическите нишки оплитаха малките им мозъци като в танц, контролирайки импулсите които преминаваха през него. Умело възпираха възприятието им за света, оставяйки една единствена мисъл - да следват зададените им думи.
Двете джуджета бяха на около два метра от До, когато Дани се намеси. Поставил ръка пред устните си, стисната в юмрук, той отвори леко дланта си, образувайки формата на фуния. Прошепна нещо тихо и стисна рязко ръката.
Точно когато гномите трябваше да изпълнят заповедта си, нещо в тях се прекърши. Нишките които бяха обхванали вътрешността на малките им глави се пречупиха, покорени от други по-големи, по-силни и по-тъмни. Образуваха се черни фитили около тях, които за части от секундата се пропиха в малките дози енергия и промениха състава им. Те потъмняха още повече, придобивайки катранено черен вид. Думите които те чуваха отекнаха в главите им, заместени от тихата заповед дошла от техният истински господар. Дребосъците застанаха пред Дориан, завъртяха се в кръг на 180 градуса и тупнаха на земята от място. Веднъж положили дупета на пръстта, те загледаха в тъмнината очаквайки нови заповеди.
Дориан ги изгледа глупаво, а през главата и минаха какви ли не мъчения които можеше да им причини. Тя затърси погледа на Дани, който просветна в тъмнината. Котешките очи на пазителя го издаваха къде се намира. Той се приближи до момичето, като преди това погледна към гномите. Усмихна се доволно, като се постара това да остане незабелязано.

- Май не те слушат много... - изрече иронично към До, визирайки дребосъците.
Понякога обичаше да я дразни, дори тя да не се усещаше. Но нали толкова напираше да се научи? Е... сега имаше възможност да се усъвършенства.

- Май не те слушат много... - прошепна почти в ухото ми Дани. Лицето ми, което той не виждаше се помрачи. Не ми трябваше много, за да се усетя, че той беше в центъра на този обрат. Обичаше да си играе с мен. Дааа....аз също обичах да играя. Нека поиграем тогава.
Отпуснах магията, която бях вложила в малките им мозъци и тя послушно се върна в мен, като странник завръщаш се у дома, където се чувства най-уютно и сигурно. Образува се някакъв водовъртеж, в който обновявах и концентрирах силите си обратно в сърцето, което ги абсорбираше, а на тяхно място изтласкаше нови, пресни пресни и по-тъмни. Много по-тъмни, по-мощни и по-здрави. Затворих очи и позволих част от енергията на Скитника да ме обладае, само колкото да ми даде начален старт. Не исках да разчитам все на нея, затова като през гъста мъгла, позволих на няколко нишки да пробият със сините си снопове. Усещах как цялото ми тяло трепти от енергията. Отпуснах магията си да премине през порите на кожата ми, вееща се видимо във въздуха. Вълните бяха по-дебели и явно много по-силни. Концентрацията ми бе на ниво, държах съзнанието си спокойно, уравновесено, стабилно, нищо не можеше да го пречупи. Нямаше да му дам да ме надвие като ме ядосва.
Всичко беше готово. Всичко чакаше покорно моите заповеди. Магията ми направи един елипсовиден завой и вместо в малките тела се насочи към мъжът зад мен. Дани не очакваше това и успешно успях да вкарам чернилката си в него, през очните дъна и устната кухина. Пробиха си път през клетките и свръзките на тъканите му, като стигнаха до центъра на мозъка и се загнездиха като слуз по повърхността му. Не спрях до там. Некромансърът бе къде къде по-голям противник, а щом искаше да се усъвършенствам какъв по-добър начин от това да успея да контролирам самият него. Затова продължих с потока, наплива на енергията си, която усещах как пробива през мускула и се сгъстява в самият му епицентър.
Отворих очи и се обърнах към него. Те бяха пусти, точно като неговите. Бях съумяла да го "обладая", но дали щях да успея да го задържа и управлявам? Щяхме да разберем. Подплатих както преди гласните си струни. Желанието за контрол се изписваше в звуците на тембъра ми, в движението на езика ми. Умът ми вливаше командите си чрез тази чернилка, като не даваше на мозъка му грам спокойствие.
Усмихнах се лукаво, вдигнах ръка и погалих мъжа по бузата. Как ми харесваше така - мълчалив, послушен, като кукла или куче....
-Дани... - прошепнах тихо, даже гальовно, без да викам, без да беснея, като извадих един малък нож, който винаги носех и му го подадох. - ....Прережи си гърлото...
Не ме разбирайте погрешно сега. Не, че нямаше да се любувам на гледката как кръвта му изтича, но не беше това целта. Все пак ми беше нужен, но исках да проверя до къде ще стигне. Или по-скоро до къде ще стигна аз. Затаих дъх и зачаках да видя развоя.

Докато стоеше доволен и чакаше действията на Дориан, пазителят леко се разсея. Вслуша се в шумовете които идваха от гората, струвайки му се непознати или по-скоро нетипични. В смесица от песните на нощните птици, в далечината се чуваха тихи писъци. Все едно от дълбините на гората излизаха предсмъртните стонове, на хората които някога са живели тук. Дани се обърна по посока на звука, вслушвайки се все повече в него. Не! Този звук не бе фантазия или нещо свързано с магията която видяха преди петнадесетина минути, ами напротив! Беше си съвсем истински. Някъде там в далечината някой наистина умираше в този момент.
Дани се присегна с ръка назад, опитвайки се да хване рамото на Дориан. След като опипа в тъмнината няколко пъти въздуха и не я намери къде се намира, той извърна глава назад, търсейки я с поглед. Миг преди да продума, снопът енергия изпратен от некромансърката, проникна в тялото му. Здравите нишки се стрелнаха през всяка пукнатина през която можеха да минат, достигайки до крайната си цел. Обвивайки вътрешността на главата му, те не му позволяваха да контролира тялото си а и най-вече да се съпротивлява. Изненадан от внезапната атака от страна на момичето, Дани се опита да отреагира но вече бе твърде късно. Единствено успя да отключи част от енергията си и да използва същото умение което сега контролираше тялото му. Тих шепот се пророни от дълбините на тялото му, яхнал част от енергията му която се освободи.

- Не...
Думите му се изгубиха в пространството, като единствено устните незабелязано се задвижиха в тъмнината. Беззвучните му думи нямаха стойност в този момент, а енергията му се разсея изгубена без контрол. В момента той не можеше нито да се съпротивлява, нито да наложи магията си над момичето.В свой ред Дориан се приближи до него, прошепвайки му с почти нежен глас :


-Дани...прережи си гърлото...

Тя подаде малък нож в ръцете му, който той здраво стисна. Загубил представа за време и пространство, в главата му се завъртяха тези думи. Въпреки че не трябваше да го прави, в този момент силата която го контролираше, бе по-силна от него. Влиянието над тялото му си оказа думата и Дани стисна здраво дръжката на острието. Сви ръка в лакътя и запрати хладкото оръжие право към гърлото си. Заби го на дълбоко в плътта си, като остави острието да проникне до край. Магията която надделяваше над тялото на Пазителя бе толкова силна, че бе въздействала и на двете джуджета. Те също се опитаха да прережат гърлата си, но за тяхно щастие нямаха нужните инструменти. При тях по-скоро се получи комична ситуация, в която "забиха" юмручета в гърлата си, имитирайки движенията на Дани.
В свой ред некромансъра спусна острието по дължина на гърлото си, като направи не много дълбока прорезна рана, по цялата му дължина. Тя се отвори, като от нея бликна кръв на талази.
Кръвозагубата бе толкова силна, че даже няколко пръски се забиха в лицето на Дориан, оставяйки следи по него. Алената топла течност се стече по скулите и право надолу.
Докато стоеше самодоволна от успеха на опита си, някъде пред очите и проблесна светлина. Пламтящият огън зад гърба и се отрази в нечии очи, които в момента я наблюдаваха. После блясъка се повтори, но няколко метра в страни, но този път очите там бяха четири. Те се приближаваха бавно към момичето, като се разделиха в различни посоки. Дориан явно забеляза на време това, защото се окопити бързо от щастието си и заряза самоубиващият се Дани. Той вече се бе свлякъл безпомощно на земята, продължавайки да губи кръв. В този момент Дориан следеше с поглед разделящите се същества, като внимаваше с това кое първо ще се опита да нападне. Вниманието и бе насочено към съществото което стоеше от десният и край, което в този момент се приближаваше към горящият огън. Светлината огря четири космати лапи, които правеха бавни стъпки в страни. После се появи и останалата част от звяра, който в момента бе готов да атакува. От тази и страна, ясно вече се виждаше двуметрово създание, приличащо на вълкодав. Беше подобие на мутирало куче, окъпало се в кръв. Цялата му козина бе обагрена в червено, от капки които падаха върху почвата. По челюстите на животното си личаха малки остатъци от плът, която висеше отстрани.
Звяра изръмжа заплашително, като започна да се приближава с бавни стъпки напред, подготвяйки се да атакува. Белите му резци се показаха в тъмнината, отразявайки светлината от огъня. Дориан бе останала насред гората сама, а безпомощното тяло на Дани, нямаше как да и помогне. Все още магията и го контролираше, като не му позволяваше да поеме контрола над себе си.

Усмивката ми светеше лунатична, като на някой масов убиец. Той наистина го направи. Заби го навътре. Мислех, че ще спре, мислех, че ще надделее, но не, той продължи и преряза гърлото си. От очертаващата се ивица потече кръв на талази. Тогава чак се окопитих и мисълта ми почна да тече трезва. Какво правех? Та аз го убивах!
Преди да му кажа да спре чух стъпки. Две големи, жълти очи проблеснаха в тъмнината, а когато се обърнах бе прекалено късно. Дани се бе свлякъл безпомощно на земята, давещ се в собствената си кръв, а животните, наподобяващи огромни вълци наближаваха. Изсмуках магията си от мъжът, уплашена от скорошната атака. Не, излъгах. Не толкова от кучетата, отколкото от Дани. Този идиот щеше да умре и ако зверовете не го разкъсат, то от кръвозагуба, от моята собствена ръка. Сега кого да защитавам - себе си или учителя си?
-Няма да избягам. Няма да се скрия.
Закълбена мъгла се надигна наоколо ни като дим на огромен пожар - протягаше се в тънки пипала, които описваха кръг около ни и се отдръпваха. Все по-високо и по-високо се надигаше мъглата, докато не се затвори над главите ни като сив купол. Устата ми бе пресъхнала, но потта се стичаше на капки в очите ми. Отрих челото си и се изправих с ножа в ръка.
-Погрижете се за него. - извиках на джуджетата, които трепереха от страх, но въпреки това дотичаха до господаря си и завързаха раната, за да спрат кървенето.
-Бъди спокойна. - тихо казах на себе си.
Съсклив шепот се надигна сред мъглата и го чух да повтаря ръмженето си отново и отново. Сетне сивата стена се разтвори и видях двата вълкодава един зад друг. Преглътнах през свитото си гърло и откъснах очи от тях. Тогава първата фигура се изправи на задните си лапи и изви грозно заплашително. Дълги зъби лъснаха в зейналата паст. Вдигнах ножа си и острието светна бяло, уловило лунния светлик.
Без да губя време в мислене скочих напред. Първият от зверовете тръгна към мен и тогава видях, че очите му са червени като кръв. Той отвори уста, оттам се показаха дълги закривени зъби. Страхът ме блъсна като юмрук в корема и разколеба стъпките ми. Но миг по-късно, когато съществото връхлетя отгоре ми с умопомрачителна скорост, смелостта ми се разгоря с нови сили. Ножът ми литна, отби заострените му нокти, а после се спусна, разсече ключицата и ребрата на чудовището и стигна чак до корема. С грозен писък умря. Прескочих го и тогава се свих. Инициативно ръката ми беше отишла на хълбока, от който течеше алена струя. Нямах избор, трябваше да го убия, преди той да е убил мен, а след това да довърши Дани. Нямаше да му го дам. Не знам дали мириса на кръвта му ги докара до тук или просто бяхме поредните жертви, но нямаше да му го дам.
Ножът ми се срещна с огромната му лапа в свистящи дъги и аз заотстъпвах назад, хвърляйки всичките си сили в отчаяни опити да отбивам атаките на демона. Само секунди ми бяха нужни да осъзная, че врагът ми ме превъзхожда десетократно. Това не бяха като онези добермани в Моргата. Тези си бяха чисто сатанински изчадия, жадни, гладни за свежа мръвка.
Този беше по-голям и по-силен от предния. На три пъти отбих орловите му нокти на косъм от гърлото си, а собствените ми удари бяха парирани с презрителна и хищна лекота. После се спънах в някакъв камък и паднах по гръб. Вълкът скочи към мен. С някакъв невиждан късмет успях да се претърколя, така че да не ме разкъса и го изритах в главата. Но това го зашемети само за малко. Само след секунда се окопити и почна да ме обикаля бавно, преценявайки от къде точно да нападне. Реших да пробвам новото умение и върху него, молейки се това същество да не е по-силно психически от Дани. Не би трябвало, все пак е животно, нали? Но човек никога не може да е сигурен. За няма и пет секунди забих като ударна вълна магията си в черепа му, който поддаде доста лесно, но това пак не бе гаранция. За няма и още толкова подплатих езикът и гласа си, защото кучето вече летеше във въздуха. Риска си е голямо нещо. Надявах се адреналина да ми помогне и да задейства процеса по-бързо.
- Сприиии.... - извиках с всичка сила, в момента, в който беше на метър от мен във въздуха.

Докато Дориан се бореше с нощните зверове, иззад тъмнината последният чифт очи я наблюдаваха внимателно. Стояха предпазливо на разстояние, достатъчно да не бъдат забелязани и гледаха схватката с вълкодавите. След като първият падна в боя, очите се изгубиха за момент, а после пак се появиха на хоризонта. Отново така блещукащи в тъмнината и следящи всяко движение което правеше момичето. Любопитството им надделяваше и те се приближиха още повече към нея, като я следяха внимателно.
До използва в този момент, новата научена магия върху съществото което я нападаше. Изпрати към него струя чиста енергия от дълбините на душата си и с все сила изкрещя :

- Сприиии....

Викът и по-скоро подейства на съществото стряскащо, от колкото да въздейства на слуховите му рецептори. Все пак животните не чуват изцяло честотите на които ние говорим, за това и магията почти го пропусна. Единствено събуди в него чувството за самосъхранение, което го накара да отстъпи. След като прелетя няколко метра с озъбени резци в тъмнината, лапите му тупнаха близо до главата на Дориан, а след това с лекота то я прескочи. След като премина от другият и край, съществото се превъртя на място и се обърна назад, оставяйки огъня да огрее лицето му.
Ръка която не се виждаше от тъмнината, се подаде от непрогледният мрак и докосна животното по опашката. Плъзна се нагоре по цялата и дължина и с едно леко придърпване, го привика към себе си.
Съществото направи две бързи стъпки напред, като изръмжа заплашително към лицето на некромансърката и после отстъпи назад. През цялото време бе вторачило погледа си в нея, показвайки и че не се страхува да я нападне отново. Няма и миг, след което тъмнината го погълна с обятията си, а след него изчезнаха и онези тайнствени светещи очи.

- Шефе.... Шефе... - дочу се иззад гърба на момчето, което все още гледаше в посоката в която изчезна съществото. Тя обърна погледа си назад и съзря двете гномчета които старателно се бяха захванали да теглят господаря си. Всяко от тях го бе хванало за ръката, като със сетни сили го теглеха към огнището, за да го оставят на светло. С малко повече старание успяха, когато едното от тях се приближи, коленичи до главата на Дани и погледна превръзката на врата му.
Бръкна с едно бързо движение в джоба си, от където извади малко ножче. Разгъна го на две и с острието проряза парчето плат, което описваше врата на пазителя. Откри хубаво раната която се намираше отдолу и я огледа на светлината от огъня. Кървенето бе намаляло, но не можеше да се каже че е спряло изцяло. Другото джудже се приближи до своя побратим и му подаде плик с кафеникав прашец. Заедно го отвориха, след което вторият явно притеснен мъник започна да тръска от праха върху раната на Дани. Ръцете му толкова трепереха, че на някой места изсипваше прекалено много прашец. Това издразни по-отраканото джудже, което го перна през ръцете.

- Не така бе, тъпак! - изписука малкият, след което грабна пакетчето от ръцете му и хубаво поръси все още кървящата рана. - Това трябва да спре кървенето.
И наистина, след всяка изминала минута, прахчето което бе върху раната, се наслояваше и смесваше с изтичащата кръв. Така се образуваше плътна каша, която оставаше по продължението на раната, като засъхваше бързо и я затваряше по някакъв магичен начин.

- Ние нищо повече не може да направим. Трябва да го закараме в града - констатира дребното същество, гледайки право към Дориан. Надяваше се тя да му каже правилният начин, по който можеха да помогнат в момента на Дани.

Стоях като парализирана. Тази ръка. Тези очи. Кои бяха те?
-Какво по дяволите. - промълвих сама на себе си, все още невярваща, че се разминах на косъм.
- Не така бе, тъпак!
Тези думи ме върнаха към реалността и когато се обърнах видях как малките посипваха гърлото на Дани с някакъв прах, който образуваше лекарска смаска.
- Ние нищо повече не може да направим. Трябва да го закараме в града.
Отидох до падналия и клекнах до него. Погледнах раната. Беше много зле.
-Не. Ако го местим, раната ще се отвори. Ще умре преди да сме стигнали.
За капак на всичко заваля толкова бързо и силно, че скоро цялата гора подгизна. Дъждът беше жесток, наказващ, като продължение на изминалите събития.
-Мамка му. - изпсувах. - Трябва да го вкараме вътре.
Хванах мъжът за рамената и почнах да го влача. Мръсникът беше силен. Не можах да направя повече от метър, даже с помоща на малките нищожества, а огънят вече бе изгаснал напълно. Пуснах го и обвих тялото му с магията си. Тя го повдигна с лекота и почнах да го "нося" към къщата. Поставих го на леглото и казах на гномите да направят чай. Седнах до него, а вятърът биеше по прозорците грозно и зловещо. Все едно ръце на скелети се опитваха да пробият през него. Чак сега се усетих и за собствените си наранявания. Помолих малките да ми донесат кърпа напоена с алкохол и промих разрезът от страни на корема си. Стиснах очи и поех парещата болка. Нямах друг избор. Същото последва и с ръцете ми и чак тогава се обърнах отново към легналия в безсъзнание. Долепих ухо до сърцето му. То все повече намаляше ритъма си и това ме уплаши и накара да се стегна. Трябваше да направя нещо, но нямах лекарски принадлежности, а и не бях лечител. Но както казах трябваше да направя нещо. Положих ръка на гърлото му, а другата на слънчевият сплит и се концентрирах. Събрах колкото мога енергия и почнах да я вливам в тялото на Дани. Изсипах колкото можех от собствената си сила в него, като се надявах тя да го подкрепи и да му даде нужния живец да изкара поне през нощта. Когато спрях се чувствах изключително отпаднала. Бях му дала почти всичко. За малко да падна от стола, но успях да се застопоря.
-Сега ще чакаме. - заявих на гномите и престанах да им обръщам внимание. Взех кърпа напоена с оцет и понах да разтривам челото му, за да намаля треската образувала се от кръвозагубата. Когато свърших и с това, облегнах глава до неговата и се загледах в лицето му. Щях да стоя така през цялата нощ, за да наблюдавам състоянието му. Не можех да повярвам, че му помагам. Но му го дължах, а и честно казано не исках да умира. И чакането започна....

Въпреки надеждата която даеше в сърцето на Дориан, часовете си отминаваха, без никаква промяна в състоянието на Дани. Той лежеше безмълвно в импровизираното си легло и единственият признак че е жив, бе избиващата по челото му пот.
Часовете си отминаваха един след друг, а двете джуджета се чудеха какво да правят. Въпреки че бяха леко притеснени за господаря си, те бяха сигурни че ще се оправи. Той винаги се оправяше!
Изведнъж, едното от тях скочи от мястото си и внезапно се затича навън. Некромансърката само изгледа по посока на изхода, но не му обърна особено внимание. Когато джуджето се върна отново вътре, държеше в ръцете си една запалена факла. От косата му капеше все още вода, която бавно се стичаше по набръчканото му лице. Явно навън все още валеше и не мислеше да спре скоро.

- Чух шум... - отсече с пискливия си глас - ... ще остана навън, за да наблюдавам.

След като никой не го отрази, мъника отново се обърна назад и излезе от скривалището. Стиснал здраво факлата в ръце, заплацика из калните локви и се скри под едно голямо дърво. То не го пазеше много от дъжда, но бе най-приемливото място от което можеше да оглежда околността. Скоро след като и факлата му изгасна брулена от силният дъжд, гнома остана сам самичък в тъмнината. Стискащ здраво дървеният прът, готов да бъде изяден от вълците...

В къщата всичко бе спокойно, поне за сега. Дориан обгрижваше пазителя, а другият гном вече се бе облегнал удобно в спяща поза и почти похъркваше. От устата му висеше малка сламена клечка, която се движеше всеки път, когато той издаваше някакъв звук. Единствено До стоеше будна в този момент...

Секундите минваха като в пясъчен часовник и се превръщаха в минути, а минутите в часове. Единия гном стоеше уж на пост, а другия отдавна сънуваше втори или трети сън. Дани спеше неспокойно, като от време на време бълнуваше. Всичко почна да ми идва в повече. Челото ме стискаше като в менгеме, раната на хълбока ми се обаждаше от време на време, като караше дъхът ми да секва, а очите ми да се стискат от болка, примесена с инат. Хплетох пръсти в косите си, там където те се сливаха с лицето и протегливо ги изпънах назад. После ги пуснах и станах. Не можех да стоя на едно място защото иначе щях да заспя, а не знаех кога може да има нова евентуална атака. Отидох до мивката и наплискаш всяко възможно разголено място от тялото си с вода. Мускулите ми отказваха, изморени и наранени от така длгата вечер, а дъждът продължаваше да плющи по прозореца като небесни шамари.
Повъртях се известно време и пак се върнах до леглото. Вгледах се в лицето на мъжа. Беше едно такова сивкаво, неопределено, красиво. Погалих бузата му и отметнах един кичур. Наистина не исках да умира. А като се събуди какво ли щеше да стане. Сигурно щеше да ме изхвърли през вратата, ако преди това не ме убие. Но това нямаше значение сега. Важно бе само да се оправи и да оцелее нощта.
В тези мисли не усетих как главата ми буквално е паднала на края на леглото и съм изпаднала в несвяст. Умората си каза своето и даже и аз не успях да се преборя с нея. Сънят ми беше пуст, мрачен и неясен. По едно време чух шум и рязко отворих очи готова да се нахвърля на всеки посмял да прекрачи прага на тази къща. Скочих на крака и тогава я видях. Малкия призрак на загубената сестра на некромансъра стоеше на разстояние и наблюдаваше ту мен, ту него. Бавно пристъпих към нея.
-Това си ти.
-Да... - отвърна привидението.
Проследих погледа й стигащ до брат й и ми стана зле.
-Той ще умре. - казах с болка в гласа, която не предполагах, че мога да открия в себе си за него. Момичето само се усмихна.
-Няма.
-От къде знаеш?
-Знам. Батко Дани е силен. Няма да умре. Ти го пазиш.
Тези думи ме блъснаха в сърцето. Аз го пазех или погубвах? Не бях сигурна. И просто така детето се изпари в тъмнината.
Сепнах се и рязко отворих очи. Вдигнах глава и се заоглеждах трескаво из къщата. Нямаше никой - нито призрак, нито дете. Пот се стичаше по челото ми. Как ме болеше главата само. Вените ми пулсираха, сенките под клепачите ми бяха повече от видими. Очните ми ябълки бяха подути и кървясали. Колко бях спала? Може би монута, а може би час. Обърнах се към борещия се за живота си мъж и положих длан на челото му.
-хайде, Дани....Събуди се....Моля те....

Вратата на къщата изкърца в този момент. На прага и застана малкият гном който пазеше на пост, да не би някой от вълците да се върне. Нямаше сухо местенце по тялото си - дори под дрехите. Дребосъка направи няколко крачки в стаята, като ясно се забеляза че дърпа нещо зад себе си. Когато се приближи достатъчно до Дориан, тя видя че всъщност малкото същество, дърпа част от вълкодава който бяха убили преди часове. Погледите им се срещнаха, а мъника се засмя.

- К'во бе? Не си ли гладна? - попита дребното човече, след което продължи по пътя си.
Приближи се до своят другар, остави бута който бе нарамил на земята и срита другия дребосък да се събуди.

- Пшшш, хайде ставай бе!

- Ъъъ.. ъъъ... - на няколко пъти исумтя спящият, след което отвори очи.

- ХАйде да правим храна. Стига си спал!
Двата дребосъка се организираха след няколко минути и след като придърпаха месото към камината, извадиха по едно малко ножче и започнаха умело да го дерат. След като свършиха с тази си задача, вдигнаха месото над огъня и го оставиха да се пече над нагорещената жар. Доволни от себе си измиха ръце и когато вече бяха готови, по-големият гном се приближи до господаря си. Погледна него, после срещна и отчаяния поглед на Дориан.

- К'во, тоя още ли не се е събудил?
Дориан му кимна единствено в съгласие, уморена от цялата вечер.
Дребосъка подсвирна на другото джудже и двамата отидоха до един доста висок шкаф. По-голямото направи "стълба" с ръцете си и помогна на другото да се качи на раменете му. Така успяха да отворят широко вратичките на шкафа и оттам измъкнаха няколко шишенца. Слязоха на земята, забъркаха някаква смесица от трите бутилчици които държаха и после отидоха до Дани. Спогледаха се, а едното дори се засмя. Дориан леко се притесни какво бяха му намислили и им се сопна :

- Чакайте! Какво е това?

- Спокойно бе душа. Няма страшно, това е спирт. Само ще го събудим.
Момичето погледна малките им лица и видя само добронамерени погледи. Остави ги да правят каквото искат като единствено искаше Дани да отвори очи.
Първият гном взе малкото шишенце, поднесе го към ноздрите на Дани и зачака удобен момент в който да го навре под тях. В един от моментите в които Дани си поемаше по-дълбоко дъх, мъника бутна шишенцето достатъчно близо до ноздрите му, че да може силният етилов аромат, да прониже мозъка на Пазителя. След няколко неуспешни опита, ето че се получи. Ароматът на спирт бе подразнил рецепторите на мъжа, като възстанови нормалната му мозъчна дейност. Очите му се отвориха болезнено, но устните не можаха да ги последват. Дани се опита да каже нещо, но все още незарасналата рана го болеше твърде много. При всяко движение на устните го пронизваше адска болка, която му пречеше дори да говори. За това мъжа се опита да "обсъди" ситуацията с останалите, като променяше изражението си. Първоначално когато погледна гномите, изглеждаше ядосан за нещо, но после му мина. Но когато погледа му срещна този на Дориан, той се успокои. Не, не и беше ядосан - напротив. По-скоро беше горд с нея че се е справила сама, а не се бе скрила зад гърба му с писъци. Той положи ръка върху нейната и я стисна здраво.

Когато очите му се отвориха затаих дъх. Погледа ми бе загрижен и измъчен. Не можеше да произнесе и една дума, но поне бе жив. Положи длан на моята и я стисна силно. Тогава сякаш всички задръжки паднаха, сякаш гномите не съществуваха в момента. Нямаше никой в тази къща освен аз и Дани. Без да се усетя, без да мисля полезрението ми се избистри и една искрена усмивка озари лицето ми. Светкавично сложих другата си ръка на рамото му и го целунах по бузата. Веднъж осъзнала какво съм направила се дръпнах като опарена, но не от неприязън, а от смут. И не, не изпитвах любов към този мъж. Тази милувка не бе свързана с такъв тип чувства, но в този момент осъзнах, че въпреки всичко, въпреки скандалите, сблъсъците, псувните този човек ми е влезнал под кожата и може би, може би се е превърнал в неразделна част от мен. В приятел, в другар? Да, дразнех му се, както и той на мен и едва ли това някога щеше да се промени, но когато видях как губи живота си, почувствах, че всъщност не искам да познавам свят, в който не живее Даниел, пазителя на скрития град в гората. А понякога, в моменти като този той показваше същото и даже нямаше нужда да си го признаваме. Всъщност знаехме, че никога няма да си го кажем и нямаше нужда.
И все пак се чувствах неловко от това своеволие на показване на каквито и да е чувства, но не можех да му се озъбя, не и сега. Затова просто виновно и искрено каза едно:
-Извинявай....
По очите му видях, че ми е простил, което ме успокои и реших да се заема за работа.
-Аз ще се грижа за теб докато се излекуваш.
И без повече обяснения станах и се обърнах към джуджетата, като ги тласках леко по гърбовете.
-Хайде, хайде, отивайте да готвите. Господарят ви ще има нужда от силна храна.
Те се намусиха, но се заеха с печенето на месото, макар че не ми се виждаше добра идея да ядем точно съществото, което за малко да ни убие. Но сега нямахме време за излишен лов, а и всички бяхме изморени. Тъкмо се просветляваше и зорницата пробиваше с първите си лъчи.
Отидох до мивката и напълних един продълговат леген с топла вода, взех парцал и го потопих в него. Взех и един бинт, реванол и се върнах при него. Седнах на стола и помогнах на Дани да се изправи в седнало положение.
Той ме изгледа, не знаеше какво ще правя. Аз извадих ножа, с който си преряза гърлото и острието му блесна пред лицето на мъжа. Инстинктивно се дръпна леко, от което го заболя врата. Аз го хванах нежно.
-Спокойно. Трябва да те измием.
Положих ножа в началото на блузата му и го прокарах по продължението й, като я разкъсах, за да не го мъча, в опити да я свалим през главата. Махнах кръпките и оголих торса му. После взех мокрия парцал и почнах да го мия. Първо по гърба, като внимавах да не натискам много, после се преместих и почнах и с предната част. Докато го къпах, стоях с наведена глава, не можех да го погледна в очите, а той мълчеше и търпеливо понасяше процедурите. Май нямаше избор всъщност. Надявах се да си възвърне гласа. Нямаше да е същия ням.
След като привърших с това се заех с раната му. Махнах импровизирания вързоп и измих и кашата, с която го бяха намацали. Когато коричката падна видях, че разрезът наистина се е свързал, като шев и кръв не течеше. Напоих памук с реванола и минах по продължението му, за да го дезинфекцирам. После превързах раненото място с бинт, който не отхлабваше като парцаливата превръзка и щеше да стегне кожата му.
Докато приключа да се правя на сестра, гномите вече бяха изпекли бута. Върнах принадлежностите на мястото им и отидох до яденето. Моята собствена рана ме заболя и се хванах за хълбока, като се подпрях с другата ръка за масата, но бързо я оставих. Нямах право да се оплаквам, имайки предвид колко понесе некромансъра. Затова престанах да й обръщам внимание. Отрязах едно парче и го поставих в паница. Почнах да го режа на много малки парчета, иначе Дани нямаше да може да ги погълне. После сипах и част от соса, който беше пуснал месото и разбърках кашата, да я наречем така. Върнах се отново при него, загребах малко с една лъжица и я поднесох до устните му.
-Опитай се да хапнеш. Имаш нужда.

Дани стоеше кротко и наблюдаваше действията на малката некромансърка. Забеляза че при едно от разхожданията си из стаята, се хвана инстинктивно за хълбока. Остави това в мислите си за по-късно и продължи да я наблюдава. Въпреки че бе изключително грижовна с него, той не можеше постоянно да и отвръща с това.
Дориан се доближи до него, поднасяйки му топло ястие. Опитваше се да го нахрани за да има сили, но на дали щеше да успее да се храни сега.

-Опитай се да хапнеш. Имаш нужда.
Дани само извърна главата си настрани, в знак на несъгласие. Той се присегна към дрехата на До и я повдигна. Под нея се разкри не много дълбока, но прясна рана. Кожата и бе все още червена и подута. Мъжа се намръщи, след което се опита да се изправи. Успя да се облегне на едната си ръка, после се повдигна на другата и веднъж стъпил на краката си, той хвана ръката на До. Изправи я до себе си, след което я помъкна към другия край на стаята. Не се опитваше да говори, защото нямаше смисъл от излишна болка. Просто вървеше напред дърпайки момичето за ръка, а тя като кукла го следваше без да казва нищо. Когато приближиха до мястото към което се бе запътил Дани, спряха за миг. Той извади от едно малко шкафче шишенце с белезникава течност и една голяма топка памук. Напои го хубаво, а след това отново повдигна блузата на некромансърката. Огледа хубаво раната и за да прецени какво да направи и с една ръка избута Дориан назад като я облегна на стената. Стисна леко памука за да изтече повечето от течността и го постави внимателно върху раната. Момичето понечи да извика, ала пазителя я спря навреме, като постави ръка на устните и. Колкото повече се опитваше да промива раната, толкова повече До усещаше болката. Ала и двамата стискаха силно. Дориан своите зъби за да не извика от гордост, а Дани продължаваше да придържа устните и. Въпреки че я държеше здраво, топлият и дъх понякога гъделичкаше дланта му, което го караше да се разсейва до толкова, че леко отпускаше хватката си.
Когато приключи с промивката, кимна към момичето че е готов и захвърли топчето памук в коша. Обърна се назад сякаш нищо не се бе случило до сега и се отправи към мястото на което стоеше до преди малко. По пътя си взе една пита хляб от масата и се настани удобно на земята. Откъсна си едно по-голямо парче, потопи го в яденето което момичето му донесе и го поднесе към устните си. Допря комата до тях и вдиша силно за да усети аромата на яденето. Отвори леко устни, прокара една малка хапка през тях и я захапа лакомо. Опита се да превъзмогне болката за да се нахрани, но понякога тя бе твърде силна. Толкова силна, че го пронизваше чак до мозъка. Ала имаше нужда от енергия, за това я пренебрегна и продължи бавно да се храни като всеки път поднасяше към устните си напоено със сос парче пита.

Не знам каква бе тази течност, но проби през кожата ми и сякаш стигна до същината на разкъсаното ми месо. Остра, пареща болка задейства мозъчните ми рецептори и искам или не, понечих да се извикам. Но Дани ме стисна силно за устата, като не позволи на стона да излезе на повърхността. Почна да търка не малкото място от ноктите на чудовището, а аз стисках зъби, гледах нагоре с навлажнени очи и държах ръката му. Стисках китката й от болка. Няколко сълзи потекоха по бузите ми, но това нямаше значение. Трябваше да търпя, така както трябва да търпи всеки човек в лоша ситуация. Имах чувството, че промивката продължи цял час, а едва ли имаше и десет минути. Накрая Дани хвърли памука, пусна ме и ме остави сама като седна на земята и почна да се храни. Няколко секунди стоях така облегната и дишах дълбоко, чакаща болката да затъпи и да намалее.
-Ей, мацко. Месце искаш ли?
Обърнах се към гномите. Погледа ми беше въпросителен. Изобщо не го бях чула какво ми каза.
-Храна. Храна. - повтори той разбрал, че не съм схванала.
-Не искам. - отвърнах аз и тръгнах машинално из къщата или по-точно към изхода й. Подминах ранения мъж, който ме изгледа учудено.
-Ще се върна след малко.
И излезнах.

След случката в библиотеката Ана изпита силна нужда са остане сама със себе си.Приюти се в тази странна къща,най-вече защото бе обзаведена уютно,бе топло и можеше да поседи на спокойствие.Когато беше малка се криеше в избата или на покрива,за да пуши тайно от родителите си.Сега вече нямаше нужда от ничие разрешение,за да прави каквото и да било и все пак се криеше.
-Не се крия!-Каза сама на себе си,но не успя да се убеди напълно.За първи път осъзна каква огромна отговорност е поела като се е съгласила да се грижи за едно невръстно дете,все пак това не бе някоя играчка или домашен любимец,а човешко същество и като такова имаше право на свободна воля,а това и право един момент щеше да започне да пречи на правото на свободна воля на Ани.Тя бе свикнала да има свободата си на 100% винаги да решава какво да прави,къде да отиде,какво да вземе и какво да остави...винаги можеше да изостави всичко щом започнеше да и пречи.Едно дете обаче не бива да е пречка,не можеш да го оставиш просто така...НЯКЪДЕ...САМО.Имаше различни типове хора,Аниезе бе от тези които не са известни със своето постоянство.Животът и започваше и спираше постоянно,рискуваше,нараняваше...себе си и другите...продължаваше напред.Детето обаче променяше всичко.Бе посветила живота си на борбата срещу законите и системата,а това обикновено бе противозаконно,а къде да отиде момичето когато приемната му майка е в затвора и не е ясно колко време ще продължава да пребивава там.Онзи мъж в библиотеката говореше за борбата и надеждата,говореше толкова красиво и едва ли си даваше сметка в какво объркано и отчаяно положение я беше оставил-хиляди въпроси и никакви отговори,нито дори един отговор.Обикновено хаоса и беше приятен...обикновено...но нали в това се състои хаоса,че никога нищо не е обикновено или сигурно,а това започваше да я плаши.Не намери спокойствие дори в успокоителната уютност на притихналата къща.Не бе сигурна какво иска от живота си-сигурност или промяна,а може би и двете или поне една малка вечност прекарана в тишина и уют,точно както сега.Тишината крещеше с ужасяващият си беззвучен глас,а истинските крясъци излизащи от нечие гърло бяха точно толкова ужасяващи колкото и тези на мълчанието.Аниезе зарови лице в шепите си:Защо никога животът не може да ти предложи нещо по средата?

Аниезе бе изпаднала в едно от онези терзания за смисъла на живота, дали нейния е достатъчно правилен за нея и Лола и всевъзможни неща, докато пушеше криейки се от ничии очи. Защото в момента къщата бе празна. Само огънят в камината предвещаваше за скоростно присъствие на други хора. А външната постройка от по-рано, или по-точно оградата от високи колове ( постове, които са малко преди ти да пишеш, но направо в гората), ами просто я бе прескочила. Все пак е шифтър, ако не може да скача, тежко й на расата.
Докато момичето все още размишляваше и от време на време оглеждаше интериора, в къщата бързо и шумно влезе едно от малките гномчета на Дани. Оставил ги при храма, навътре, дълбоко в гората, той припна да бяга от яростта му, както и тази на Дориан, че си танцуваше с пейката. Не искаше поредната магия да бъде хвърлена по него, затова избяга, да се скрие в дома на господаря си и да изчака тук докато му мине.
Видя девойката и се спря на място. Изгледа я няколко пъти, премигна два-три пъти с клепачи и се развайка като бабичка.
-Ма, какво правиш тук, момиче? Бива ли така да влизаш като няма никой? Господаря ще се върне след малко, не трябва да си тук.
Той я хвана за ръката и почна да я дърпа към вратата.
-Хайде, хайде, шефа е ядосан, ако те види ще си изпатиш, хайде ти казвам...
И все така я дърпаше, макар разликата в размерите малко да го затрудняваше.

Тъкмо бе изпаднала в ужасно депресиращо настроение и започваше да се самосъжалява и да се отчайва от живота си,когато от някъде си изскочи дребничко гномче и я зяпна изненадано мигайки като мишка в трици.За секунди погледите им се срещнаха.Ана също премига,селд кратката битка на ментално ниво,започна тази на физичиеско.
Тя не бе чак толкова тежка и силна,но все пак можеше да отбие атаката на някакво си гномче,но в първите няколко мига въобще не се сети да го направи и се остави да бъде повлечена към вратата.След което обаче се осъзна и заби пръсти в рамката,решена да не се оставя да бъде избутана нито сантиметър повече. Съществото продължаваше да крещи нещо за някакъв си господар и да се опитва да извади ръката и от рамото,без да си дава сметка че усилията му буксуват.
-Млъкни за малко,ако обичаш.-Възпитано го помоли Ана,но или не я чу или не пожела да изпълни молбата и.-Млъкниии!-Този път тя извиси глас и след като едно стъклата на близките прозорци издрънчаха гномът спря да говори и дори спря да я дърпа.-Ти си ужасен.Как можеш така да прекъсваш човек в неговият интимен разговор със себе си и да ме гониш по този груб и невъзпитан начин?Изобщо защо ме гониш?-Гномчето тъкмо отвори уста да започне тирадата си за господаря...-и говори бавно,ако обичаш!

Дребосъка се ядоса. Веждите паднаха над очите му, схлупвайки ги и почти скривайки ги от нейния поглед. Той се облегна на касата на вратата поне за момент, изрече няколко думи изпод носа си и се забърза в стаята, с големи или по-скоро колкото му позволяваха краката, големи крачки.

- Виж сега, госпожичке - чу се не толкова забавеният глас на гнома. - ако не изчезнеш до няколко минути, знай че съдбата ти е предречена. Ще бъдеш не само разфасована, изкормена, изядена и после окачена на ей онази стена като картина, ами и после ще целят трупа ти с гнили плодове, за назидание на духа ти.
Уау! Думите на този мъник, бяха наистина внушителни, ала и действията му не отстъпваха. Веднъж добрал се до покоите на господаря си, започна да рови из шкафовете, търсейки някакви ценности, с които да подкупи госпожицата. Ровеше от шкаф във шкаф, ала не намираше нищо лъскаво, което да се хареса на червенокоска. Накрая, в ръцете му попадна малко прозрачно топче. Нещо незначително в неговите очи, ала се надяваше да не бъде така за момичето. Всъщност, това бе морска перла. Не знаеше от къде е попаднала в този шкаф и на кой е, но предполагаше че е забравена от някоя млада ухажорка, задявала неговия господар.
Гнома я взе в ръка, завъртя се в обратна посока и дотича с късите си краченца до момичето. Погледна нагоре намръщено и подаде ръката си напред.

- Хайде, взимай това и изчезвай. Ще кажем че се е загубило някъде, но се спасявай, ако ти е мил живота. Приеми го като благороден подкуп. Нещо което ще ти спаси живота и ще изкараш достатъчно злато, че да си...вземеш там нещо си.
Аниезе не знаеше как да отвърне на наглото държание, от страна на гнома. Гледаше ту към него, ту към малката перла и все още се чудеше какво да каже. Имаше два избора - или да избяга от мястото което си бе харесала и да спаси живота си, или да се бие за него, с човек който никога не бе виждала до сега.

Имаше два избора - или да избяга от мястото което си бе харесала и да спаси живота си, или да се бие за него, с човек който никога не бе виждала до сега.Да бе да, ще избяга взимайки перлата със себе си,ако не се бе опитало да я подкупи тя със сигурност щеше да послуша гномчето и да свие рамене и да си тръгне,обаче...то направи фаталната грешка да се опита да я купи.Освен това къщата бе огромна,като огромна бе твърде тясно за размерите и,така,че какъв беше шанс човекът да реши да дойде точно тук или пък това да му е най-ценната стая от стотиците с които разполагаше.Ани не виждаше нищо лошо,ако остане още малко или пък идва от време на време когато иска да остане сама и да помисли. Всъщност няма да е лошо да се срещне наистина със собственика и възпитано да го помоли да и позволи да ползва помещението,все пак за него оставаха още 999 стаи в които да се мотае.
-За какъв се мислиш,простак такъв!-Извика тя яростно в лицето на гнома и избута ръката му.-Никъде,ама никъде няма ходя гонена по този начин.За твое сведение,не съм направила нищо лошо и вместо да се ядоса на мен, господарят ти ще се ядоса на теб,защото никой не му пази къщата и очевидно всякакви некадърници могат да се доберат до нея!
В думите и имаше силна логика и се надяваше така да стресне съществото,освен това тя си бе напълно права.Щом тя можеше да влезе вътре,да си седне и да си стои с часове,значи и всеки друг със шейпшифтърски умения на средно ниво трябваше да може да го направи и със сигурност повечето хора нямаше просто да си седят до камината,а щяха да отнесат със себе си не само перлата,но и доста други скъпоценности.

Все още гледах намръщено гнома и си представях как разпльоквам малката му главица в камъка. Не ме харесвал! Аз да не би да го харесвах бе? Не ми ставаше жал от начина, по който Дани се държеше с тях. Ни най-малко. Изправих се и тръгнах с Дрейк. Когато минахме през легналия, ковача му каза, че ще го чакаме в къщата му, а той да остане за малко сам, за да се успокои. Сам с верното си куче, естествено.
По пътя запалих цигара. Нощта вече бе паднала и само угарката проблясваше като малка искрица огън. Не говорехме. Размишлявах над всичко, което се бе случило днес. Придобиването ми на един от най-великите демони, познати на човечеството, изграждането на оградата, загубения град и най-вече успеха ми да създам магия, там където това е непосилно за никое човешко същество.
Била съм по-силна? Наистина ли бях по-силна от самия Пазител? Не исках даже и да си го представям. Най-вече не исках омраза и завист да се зароди в сърцето на Дани, защото тогава щяхме да почнем от там, от където бяхме спрели - да искаме да се самоунищожим. Стигаха ми куп врагове, нямах време и за него.
Така в размисли и страсти стигнахме до къщата му, а тя светеше.
-Сигурно другия се е върнал тук. - предположи Дрейк и мълчаливо се съгласих. Отворихме единственият процеп създаден като врата на зида и влезнахме вътре. Но какво бе учудването ни когато видяхме, че джуджето не беше само. Напротив, то стоеше до едно червенокосо момиче и й буташе някаква перла в ръката. Когато ни забелязаха, те се обърнаха към нас, а мъника изтръпна. Почна да трепери от страх. Не стига, че се страхуваше от нас, ами и самия факт, че ние сме тук, означаваше, че шефа му не е много далеч.
-Това е...мъртва си. - каза той на непознатата.
Ние все така стояхме втрещени от гледката. Коя бе тя и какво търсеше тук? Това бе основния въпрос, който се въртеше в главите ни. Ноздрите ми се отпушиха и вдъхнаха аромата й.
-Шейпшифтър. - заявих сухо, без грам емоция в душата си.
-Какво правиш тук, момиче? - притеснен я попита Дрейк. Познаваше много добре приятеля си, както и ненавистта му към неканени гости в дома си. И не, той не беше голям. Даже изобщо. Преброяваше едва три стаи, в които нямаше как да се скрие никой.

/Ан, ти си/

Докато се караха и почти биеха,изникнаха още двама,явно също по някакъв начин собственици на къщата.Аниезе не бе виждала толкова пренаселена необитаема къща до сега.Не бе наясно кой кой е изобщо какъв е в цялата история,но изглежда бяха доста голяма компания.Зачуди се дали мъжът е въпросният зъл собственик(защото ако беше той,въобще не и се струваше лош) или той още не е дошъл.В момента бяха точно четирима души,съвсем достатъчно да поиграят покер.Всички бяха изенадани и за няколко секунди се гледаха втренчено един друг.
-Шейпшифтър-Категоризира я момичето
-Какво правиш тук, момиче?-Попита мъжът
Какво прави ли?Ами,имаше доста варианти да се отговори на този въпрос,като най-очевидният беше:
-Карам се с него!Ето това правя.-Сякаш се налагаше да го казва.Днеска цял ден и вървеше да се кара с разни хора.Може би трябваше да се държи малко по-спокойно и да не избухва при всяко малко нещо,но в момента не беше точното време за себе израстване.-Този дребният се опитва да ме подкупи,за да напусна къщата.-Тя изгледа гномчето много,ама много страшно.После се обърна към двамата:-Нямаше да имам нищо против да напусна,ако просто ми бе обяснил ситуацията,че уж необитаемата къща не е чак толкова пуста колкото би трябвало да е и съм нахлула в чуждо пространство.Обаче той реши да ме блъска и подкупва,при това едновременно.-Тя отново метна убийствен поглед на съществото.Днес изобщо не и вървеше,надяваше се да се отърве от тази очевидно нелепа ситуация по-скоро,за да се прибере и да се сгуши в топлите завивки.Всъщност тя изобщо не се притесняваше от постоянните заплахи от страна на гнома към живота и,чувала го беше толкова пъти,че вече изобщо бе спряла да им вярва.

Гнома отстъпи няколко крачки назад, приближавайки се към Дориан и Дрейк. Физиономията му видимо се промени, опитвайки се да каже нещо. Размаха ръце пред лицето си, а после започна да ги удря една в друга, обяснявайки какво щяло да стане, ако Господаря се прибере. Накрая, се спря пред Дрейк, погледна го и каза смирено :

- Та така, шефе. Ако не я пръждосаме тази малката, няма да доживее дълго!
- Стига, млъкни за малко! - скастри го ковача. Хвана го за ръката и го издърпа извън къщата. - Ти защо не вземеш да се успокоиш бе? Какво толкова си се паникьосал с тоя Дани?
- Ама...ама....
- Стига с това ама! Дани го няма! Стои си в тъпата гора върху един камък и размишлява над това, колко е некадърен и колко повече го превъзхожда едно най-обикновено момиче! Дани, Дани, Дани! Писна ми всеки да се вайка за това!
Горкия Дрейк! Бе изпаднал в някаква истерична еуфория, от която видимо скоро нямаше да излезе. Обикаляше в кръг и нареждаше дума след дума.
Дориан и Аниезе решиха да ги последват, като застанаха на входа. Гледаха полудяващият мъж и се чудеха какво да кажат.
След няколко минутна истерия, гнома също се включи в крясъците. Ала този път той не нареждаше собственият си Господар, ами всички наоколо. Това че никой не го отразява когато казва нещо, или дава съвет на някого.

- Т-това че съм с нисък ръст, не ме прави по-ма... - и дъхът му спря. Изведнъж докато се опитваше да спори с Дрейк, джуджето замлъкна, ококорвайки очи. Постоя така няколко секунди, след което с крясък избяга в обратна посока към къщата, скривайки се зад Дориан. Хвана я за ефирната червена рокличка като малко дете и подаде глава от едната и страна. Посочи с ръка в тъмнината, започвайки леко да пелтечи:

- Х-храста с-се п-помръдна!
Повдигна нагоре погледа си и когато осъзна че всъщност самата Дориан преди около половин час го бе сритала, отново духна да се крие, ала този път зад вратата. Отвори я широко като подскочи нагоре, хвана дръжката и се шмугна в къщата. Спотаил се зад дървената врата, гнома си бе оставил малък процеп, през който да вижда какво става навън.

- И какво като се е помръднал храста? Да не би сега да изскочи господаря ти? А? - развика се истеричният Дрейк.

Уви, наистина се появи някой, идващ от тъмнината. Но, не си личеше кой е той. Храстите се размърдаха и иззад тях се подаде черна сянка. Висока, стройна, ала сянката която падаше от дърветата, не позволяваше да се види лицето му.

- А-а! - извика гнома, като тръшна уплашено вратата след себе си. - Шефа, шефа.. Свети Дантес! Къде да се скрия?! - чуваха се писъците му от къщата, където в момента се опитваше да си намери място. Чуваха се блъскания на шкафчета или пък чупене на най-различни предмети.