Необятната къща

First topic message reminder :

Намира се някъде по средата на гората. Малка, напълно обзаведена, но пуста откъм обитатели. Или поне така си мислеха случайните минувачи. Но истината бе съвсем различна. Всъщност къщата е собственост на Пазителя на Изгубения град, Покровителя на гората Шеридан , за който също никой не знаеше, Дани Смоук - велик некромансър, свикнал с инкогнито живота. Не обича хората, още по-малко прищявките им. Единственото, което има значение за него е звука на парите, който може да го накара да направи почти всичко. Въпреки всичко, хората си мислят, че е необитаема, защото собственика й рядко се задържа там.

Дани


Пелтека ( Демона на Дани )

-Май сме в рая, а?
Постарах се да се усмихна, въпреки всичко.
-Сигурна съм, че ще е по-вкусно от моите буклуци.
-Надявам се. - засмя се Дани и ми помогна да се изправя.
Седнах на стола, той на другия, а гнома на третия и почнахме да се храним. Не бях изобщо гладна, по принцип ядях малко, но знаех, че сега имам нужда. Трябваше да се оправя достатъчно, че да мога да се прибера привечер.
-Ще искаш ли охлюви?
Направих гримаса, показваща погнусата ми и бутнах чинията по-назад от мен.
-Мисля, че ще се застопоря на ориза.
Реално ментата, която бе сложил малкия ми подейства ободряващо. Прочисти дробовете ми и ми помогна да дишам малко по-лесно. Мехлемът почна да върши работа. С малко късмет и без да се напрягам, щях да мога да вървя нормално и да издържа разстоянието от един час между гората и града, за да се върна обратно. Хранехме се в мълчание, но бях сигурна, че Дани се притеснява за мен и това, което е в мен. Не исках да му обяснявам. Ако знаеше още повече щеше да откачи. А неговата лудост вече доближаваше нормите на извън нормалното, така че реших да не му го причинявам. Поне не още.
-Дани....
-Да.
-Как реши да станеш пазител на гората?

- Ти сваляш ли ме ? - отвърна и през смях некромансъра. - Хах. Никога не си ме питала нещо толкова лично. Какво пък те прихвана сега?
- Не знам. Интересно ми е...
Докато некромансъра продължаваше да се хили, преглътна последните хапки храна. Спря се за момент и остави вилицата на масата. Време бе да разкрие малка част от живота си, за който До не предполагаше, до преди няколко месеца.

- Историята не е чак толкова интересна, колкото си мислиш. Преди около четиридесет години, тази гора я нямаше. Не съществуваше на това място. В целите околия на Територията на прокълнатите, нямаше по-красиво място. Тук кипеше живота и всички му се наслаждаваха. Но, с годините това се промени. Появиха се алчни хора, които прогониха маговете. Останахме само ние. А когато това се случи, настъпи и бавният край на нашият град. Всъщност, не беше толкова бавен. За около година, половината жители бяха изтребени от нападения. Появиха се същества, за които бяхме чували само легенди. Всичките вампири, върколаци и тем подобни изчадия, които върлуват нощем тук, тогава дойдоха за първи път...
- Но защо?
- ... търсеха нещо или по-скоро някого. В този град имаше много магове, кой от кой по-силен. А това, привличаше създанията. Те копнееха за кръвта им. За около две години, градът опустя. По улиците можеха да се видят единствено, захвърлените вещи от бившите им собственици. Всички си тръгнаха. Тревата избуя, появиха се дървета, след тях малките храсти и ...всичко изчезна.
- Говориш сякаш си бил там...
- О, не. Не съм бил роден тогава.
- А в крайна сметка, как попадна тук? Кой те изпрати? Моля те, разкажи ми всичко...
- Добре де, добре. Май умираш от любопитство...
По лицето на синекосата девойка, се появи усмивка. Чувстваше се приятно в компанията на мъжа и с радост би слушала историята му. Все пак, докато възстановяваше силите си, трябваше да прави нещо. Двамата бяха забравили дори да се хранят. Гледаха се взаимно, а Дориан попиваше всяка дума, изречена от мъжа.
- Малко. Хайде, продължавай.
- До къде бяхме стигнали?
- Много си глупав! Попитах те, как попадна тук. Стига си увъртал само!
- А, да! Как попаднах. Всичко бе въпрос на време. Ако ти кажа къде съм роден, дори няма да ми повярваш.
Погледа на До стана въпросителен.
- Грейвс?
- Не...в Найтмер.
- Стига бе! - момичето подскочи от изненада. - Ти сериозно ли?
- Да, не те лъжа.
- Не вярвам!
- Ако щеш. Не те карам. Дори, се обучавах в гилдията, в която си била и ти.
- Роузкилл?В сградата?!
- Мхм...
- Не вярвам!
- Знам.
- Защо не си ми казал до сега? Как така?
- Не си ме попитала...
Дани се засмя. Беше му забавно, да слуша въпросите с които го засипваше малката некромансърка. Един след друг, бързайки и дори не чакаше той да и отговори изцяло. Явно любопитството я бе завладяло.
- ... дори се обучавах там. Но, предполагам учителите отдавна са се сменили. Моят беше Корнелиус Дъст. Велик маг! Дължа живота си на него. Той ми разказа историята за древния град в гората. В началото не вярвах, докато не ми го показа. Тогава, останах запленен. Все още не изглеждаше по начина, по който го видя ти. Сградите бяха цели, нямаше толкова разрушения. Но когато се върнах, години по-късно, заварих същата гротеска гледка. Това ме накара да остана. Създадох си тази барака и се пренесох тук. Без да казвам на никой. От тогава, пазя града ден и нощ.
- Но защо?
- Трябва все някой да го прави. Това е историята ни. От там сме произлезли. Преди, когато го е имало този град, тук не е било толкова тъмно. Некромансърите не са били това, което сме сега. Били сме едни от най-силните, заради което са ни преследвали.
- Преди малко каза името на учителя ти, което ме подсети за нещо.
- Какво?
- Това как се запознахме. Когато те видях в гората с Клавдий. Той няма нищо общо с учителя ти, нали?
- О, този ли? Не. Не вярвам. Търсех нещо от него, което бе откраднал от Грейвс.
- Значи и той знае за него?
- Да. Видях го преди около година, да преминава през гората. Беше странен. Спотайваше се, оглеждаше се, сякаш търсеше нещо. Преди да го заловя, разбрах че е намерил града. Бе взел една книга, която се намираше в храма, в който бяхме с теб. Но, така и не я намерих.
- Съжалявам...
- Спокойно, минало. А ти от къде го познаваш?
Време беше и Дориан да отговори на някой въпрос. Но дали щеше да посмее да каже истината? Време беше да разберем...

Всичко това бе толкова ново за мен. Дани ученик на сегашният гилдмайстор! Каква чест само. До някъде му завиждах. Той каза, че дължи животът си на този човек. Нещо, което не можех да твърдя за моят пръв учител, в който може би до някъде вярвах. А той ме предаде най-безскрупулно. В умът ми се върна онзи спомен, в стаята за мъчения, когато Боунс ми каза, че съм луда.
"Трябва да изкореним това от теб."
Тръпките, които ме побиха тогава бяха по-болезнени, по-остри от всяко друго видение, от всеки път, в който магията на богът излизаше на повърхността, от всеки възвърнал се случайно спомен. Да изкорени същността ми, като ненужен плевел от земята, бе по-страшно дори от, дори от смъртта, дори от подземното царство, накуп с всичките му дяволи, предвождани от Себастиан Дантес.
Сега вярвах много повече на мъжът срещу себе си, макар на моменти да не можех да го понасям. Но колкото повече го опознавах, толкова повече смятах, че мога да разчитам на него. Той бе ироничен, потаен, коварен на моменти. Звучи ли ви познато? Да, на мен също. Може би затова връзката ни бе извисена на някакво странно, психологично ниво, в което той ме моли да остана през нощта, за да му помогна, а аз му пея приспивни песни и поемам стрела в корема, за да го защитя. Неведоми са пътищата господни, казват. Никога не съм смятала, че нещата могат да се развият в такава насока. Но ние не можем да променяме ориста си. Аз знам това повече от всеки друг. Колко пъти съм се опитвала да променя вече видяното бъдеще. Така и не успях. Аз съм като лист, на който е написано, но не мога да взема гумата, да го изтрия и да го пренапиша. Нямам това право.
А тази книга. Книгата, която Клавдий намери е моето минало, без дори името ми да е написано там. Само една легенда, която се оказва вярна. Смешно. Никога не съм си представяла, че ще се окажа част от легенда. Та нали затова се нарича така? Защото е една въобразима история. Колко страдалческо само - историята да се окаже собственият ти живот. Звучи поетично, изпълнено с мистика, поне за останалите. Но не е така ако си главният герой. Никой не знае през какво минаваш. Какво успяваш и какво не да преодолееш. Никой не се пита какви промени настъпват в главата ти по време на процеса. Всеки го интересува само краят. А още по-плашещо е, когато краят ти все още не е предначертан.
-Съжалявам.....
А може би не. Може би ако я беше намерил сега и той щеше да иска да ме улови. Ако не ме беше опознал, ако ме приемаше само като един съд пълен с неземна магия, дали нямаше да ме заключи на някое тъмно място, за да ме използва. Кой знае....
- Спокойно, минало. А ти от къде го познаваш?
От къде познавах Клавдий? А дали го познавах наистина? Кой беше той? Онзи белокос мъж, който ме прие в гилдията, който ме целуна на гробищата? Или онзи тайнствен лодкар, тананикащ си корабни песни в нощта? Онзи жесток убиец в моргата или онази сянка, която винаги ми е пазела гърба даже без да го осъзнавам? Или онзи русокос странник в парка? Или онзи истинският, със сините очи в онази нощ, на онзи кей, когато ме измъкна от дебрите на реката? Който ми разкри истината, който ме освети за самата себе си? Кой от всички тях бе реално Клавдий Блек?
-Той, ние се запознахме когато постъпих в Роузкилл. Той бе изпитващият ме. Прие ме, после се виждахме от време на време. Може би е нормално, имайки предвид, че живеехме на едно и също място.
Не знам как точно да определя отношенията си с този човек, но вътрешно в душата си знаех, затова казах единственото, в което най-накрая след толкова мъст и разочарование, бях сигурна.
-Той е....приятел. Далечен, но някак сигурен. Той е подкрепа. Като теб и Дрейк, но на по-различно ниво. Не по-близко, но все пак по-различно. Той....той ми спаси живота.
По последните ми думи Дани разбра, че нямах предвид чисто физически. Казах го така, че да стане ясно. Г-н Блек не спаси тялото ми. Той спаси душата ми, като й показа истинската й същност. Винаги щях да му бъда благодарна за това.
Извърнах главата си назад и видях цигулката си облегната на стената. Да, това бе моето писмо, чрез което се свързвах с него. Моят сигнал, че имам нужда от присъствието му. И тази нощ щях да го използвам, така, както правех преди.

- Да можех да кажа същото и аз за него...
Дани следеше погледа на некромансърката, вперен в цигулката. В нея се виждаше желание за нещо. Но защо я носеше? Рядко се виждаше тъмен маг с музикален инструмент. Може би, когато е била все още малка, в ръцете и са оставили този инструмент, вместо магическия жезъл от който е имала нужда. Но, Дани не си падаше по тези неща. Предпочиташе да слуша, вместо да използва ръцете си за звучни удоволствия. А и повече го биваше да се бие и да руши, отколкото да твори.
- Благодаря ти.
Неочаквано думите излязоха от устата му. Не на място, но с чувство. Чувстваше го така, заради последната вечер. Премеждията които изживяха заедно с момичето, му се отразиха добре.
- За това че едва не умрях ли?
- Не. За това че остана. Имах нужда от някого, наистина. Ако не беше ти, на дали щях да се справя. Не знам и до кога ще издържа. Стават все повече.
До се опита да му припомни накратко какво се случи, преди да се намеси той. Обясни му за момента с върколаците и как малкия му демон и помогна. Както и за жената вампир която я заплаши. Дани стоеше безмълвен и слушаше историята. Трябваше да знае всичко или поне достатъчно за да знае как да действа оттук нататък. Но, той знаеше това. Знаеше че го наблюдават, че искат да го прогонят или по-лошо...да го премахнат. Не бе желан в гората от тези създания. Те мислеха че града е техен и всичко което е в него. Не искаха да допускат чужда ръка да се докосне до руините. Пазеха ги като свой кошер. Като дом, в който са се настанили...завинаги.
Некромансъра се изправи от мястото си и отиде до кожения калъф, който си бе донесла До. Наведе се и го взе. Отвори го внимателно и погледна вътре. Инструмента изглеждаше красив. Може да не разбираше как да го използва, но определено грабна вниманието му.
Дани повдигна очи и погледна към момичето.
- Научи ме...
- Моля?!
Мъжа се приближи до нея. Извади цигулката от калъфа и го подаде в ръцете и. Остави в своите инструмента, но за лъка забрави.
- Искам да опитам...
Думите му звучаха искрени. Дали бе толкова луд, да се докосне до нещо което не разбираше? Или просто искаше да се сближи повече с некромансърката? Дантес да ми е свидетел, дори и аз не мога да повярвам че е истина...

- Искам да опитам...
-Дани.....
Очите ми бяха изпълнени с бляскави искрици, сформиращи в себе си тъга, щастие, почуда, носталгия и меланхолия. Този мъж ме изненадваше все повече и повече.
-Добре.
Изправих се леко, за да не натоварвам раната си, която изненадващо за мен, зарастваше доста бързо и добре, и се отправих към калъфа си. Взех лъкът от него и се върнах на мястото си. Дани понечи да го вземе, но не му го дадох.
-Не още. Това е като стрелата на бойният лък. Учиш се да я използваш, чак когато опознаеш самият инструмент.
Взех в ръце малкото музикално тяло и се приближих до мъртвородният. Бяхме лице в лице. Дъхът ми се блъскаше в неговият. Поставих я в леко облегнато състояние, по диагонал, като горната част се опираше в брадичката му.
-Точно така... - говорех тихо и нежно. Музикалните инструменти винаги ме разнежваха. Караха ме да мисля извън всекидневното.
-Сега постави лявата си ръка тук. Да....С другата ще държиш лъка.
Положих пръстите му на струните.
-Както виждаш са четири. Диапазонът почва от "сол" на малка октава до "до" на четвърта. Постави показалецът си на ключ сол.
Той го направи и после съвсем леко дръпна струната. Излезе слаб, сладък звук и мъжът се усмихна. Аз също.
-Браво. Сега пробвай и другите. Виж как звучат самостоятелно.
Същото последва и с останалите тонове. Справяше се добре за грубиянин.
-Сега вземи лъка и леко го прокарай по струните, докато свикнеш, а с пръстите на лявата ръка продължавай да натискаш различни тонове, докато не се образува приятна за ухото музика.
Дани ме послуша, взе лъка и направи каквото му казах, но от целият опит излезе някаква дандания, дразнеща слуха.
-Съжалявам.
-Няма нищо. Никой не се е родил научен. Пробвай пак. Ето, нека ти помогна.
Мушнах торса си зад неговият гръб, положих брадичка на свободното му рамо, с дясната ръка хванах лъка, като се пусках неговата, а пръстите на другата положих върху неговите. Почнахме заедно да движим лъка и да натискаме, пускаме и дърпаме леко различни тонове.
-Леко, не ги насилвай. Плавно. Мисли си за нещо или някой, който ти е скъп. Ще ти помогне. Да, точно така....
Получи се нещо просто, без много завъртулки, височини или дълбочини, но беше приятно в своята простота. Лежерно, нищо сложно, нищо изключително, но звукът излизаше чист и придобиващ някаква форма. След десетина минути, в които го дирижирах, го пуснах и се отдалечих малко. Усещах, че е готов да пробва сам.
-Сега само ти.

Дани се обърна с лице към некромансърката. Гледаше я право в очите. Не знаеше кога да започне. Изби го притеснение, което не бе присъщо за него.

- Хайде, давай.
Но, До нямаше да го остави така. Подканваше го да започне да свири, дори и да не успее. Дани прояви увереност и постави лъка върху струните. В долния и край постави ръката си и обхвана цигулката внимателно. Докосваше я едва-едва с пръсти, като внимаваше да не нарани дървото. Първият му опит, бе плачевен. Може би, имаше нужда от доста голяма подкрепа в началото. Още когато прокара за първи път лъка върху струните, се чу пронизващ и дразнещ звук.

- Мамка му! - изруга мъжа.
Пусна цигулката надолу заедно с лъка и след кратка почивка, отново я постави облегната на рамото си. Лъка на струните и ...втори опит. Този път, не натисна толкова силно, колкото първият път. Звука, който се получи, не бе толкова дразнещ. Само в началото. Но когато чу това, Дани отпусна пръстите си и повдигна леко лъка нагоре. Ако беше в училище, щеше да получи минималната задоволителна оценка.
Некромансъра се усмихна. Точно така. Беше доволен от себе си, въпреки че инструмента му издаде само един стон. В този момент, Дориан го окуражи. Подвикваше му нещо надъхващо, което го караше да продължава да движи лъка. Тоновете бяха ту добри, ту много лоши. Всъщност, Дани не знаеше какво прави в момента. Просто движеше произволно ръката си, като възпроизвеждаше някаква странна ария. Минаваше по тоновата стълбица хаотично, но въпреки това приятно. Поне, за него или някой музикален инвалид.
Следващите десет минути, мъжа продължи да стърже по инструмента като изобщо не му пукаше дали ще изгони и последната птичка в гората. Дърветата нямаха нищо против противните звуци. Стояха си мирно на местата и се вееха, полюшвани от вятъра. Ако Дориан не го спреше на време, на дали щеше самият той да го направи. Беше му приятно да прави нещо, което не разбира. Но, въпреки това му харесваше да чува звуците, които излизаха от инструмента.

Усмивката ми се увеличаваше все повече и повече. От грозно дрънкане, звуците изпод пръстите му излизаха по-гальовно, придобивайки форма, тоналност, мелодичност даже. Вече не дразнеше, не ти идеше да си откъснеш слуховият апарат, даже напротив предразполагаше.
Той виждаше удовлетворението в очите ми, което допълнително го нахъсваше. Малкият гном даже си тананикаше измислени думи посредством мелодията, която нямаха никаква връзка една с друга, но все пак беше забавно.
Слушах го близо двайсет минути. Изобщо не се изморяваше. Бях горда с моят малък ученик, хахахха. Изправих се от мястото си, а Дани веднага спря дейността си.
-Какво има? Добре ли си?
-Добре съм, Дани, спокойно. Просто искам чаша вода.
-Да ти донеса ли? Не е нужно да ставаш.
-Не, спокойно. Не съм саката, само ранена. Сама ще си сипя. Ти продължавай. Не мисля, че съм те виждала толкова спокоен преди.
Мога да се закълна, че той леко се изчерви. Като че ли бледа руменина изби по страните му. Но не каза нищо, а пак се зае с музиката. Отидох до мивката и си сипах една чаша вода. Изпих я почти цялата. Бях леко дехидрирана, затова си налях още една. Изпих и нея до половината и се обърнах към останалите. Но тогава видях нещо, което бях виждала и преди, но дойде доста изневиделица и се стреснах. От изненада изпуснах чашата и тя падна на земята. Музиката секна, а некромансъра се обърна притеснено към мен.
-Съжалявам. Съжалявам.... - наведох се и вдигнах прибора.
-Какво стана?
Изправих се и го погледнах право в очите.
-Сестра ти е на прага.
Мъртвородният се обърна и наистина, на мястото на отворената широко врата седеше малкият призрак, който видях преди близо месец в същата тази гора, и в същата тази къща.
-Лора?
-Бате, Данииии - извика радостно духа и навлезе вътре. - А и каката, която е бог е тук!
При тези думи изтръпнах и се залепих за мивката. Каката бог? Какво имаше предвид? Да не би, тя да знае?.....

Дани чу отново онези странни думи, които Лора му каза преди няма и месец. Каката бог.
Малкото момиченце се затича към своят "батко Дани". Застана на около метър пред него и вдигна погледа си нагоре. Заклепа с големите си очи, гледайки право през него. Усмихна се. Невинна детска усмивка, когато видиш някой близък. Дани се наведе и остави цигулката в калъфа, заедно с лъка. Обърна се към Лора и бръкна в джоба си. От него изкара малко откъснато цвете, което подаде към момиченцето. Когато то го видя, очите и грейнаха. Избуя силна светлина от тях, която озари ръцете на мъжа. Детето се опита да вземе цветето, но ръцете му преминаха право през него. Но въпреки това, то ги поднесе към лицето си и всички видяха, как си пое дълбоко въздух.

- Липсваше ми, Лора.
- Обичам цветя. - промълви детето, без дори да отговаря на некромансъра - Благодаря ти бате.
Детето се усмихна широко и после подаде малките си устни напред в детска целувка. Мъжа и отговори, като издаде звук, напомнящ това действие. Секунда по-късно, детето се отдръпна назад и се усмихна широко. После се обърна и погледна нейната синя какичка. Приближи се до нея с бързи стъпки и погледна нагоре с големите си красиви очи. Подаде ръчичката си нагоре и докосна нараненото място, където бе пронизана некромансърката.

- Какичко, ти се погрижи за бате Дани и аз няма да го забравя.
Детето движеше леко ръката си върху нараненото място. Около нея се образуваше малко облаче от енергията и, която изчезваше вмигом, след като се отдръпнеше в страни.

Колко странно само - призрак да те милва или нещо подобно. Не усещах докосванията й, но лека енергия премина през тялото ми като почти несъществуващо електричество. Връзката между живите и отвъдното.
- Какичко, ти се погрижи за бате Дани и аз няма да го забравя.
Погледнах към мъжът. Седеше на канапето, а зад него, извън къщата слънцето залязваше и залезът отразяваше ликът му. Усмихваше се. Неволно също се усмихнах.
-Няма проблем. За него винаги.
При тези ми думи забелязах, че изражението му се видоизменя. Какво ли си мислеше? Нямаше как да разбера, не четях мисли, затова се отдръпнах от момичето, отидох до брат й и седнах на дивана до него.
-Ела тук.
Малката се засмя и изтича припкаво, като се намести между двама ни. Ако можех щях да я прегърна през рамо, но уви, ръката ми просто щеше да премине през нея и да увисне във въздуха, като скършено стебло на цвете.
-Защо не ми разкажеш някой спомен свързан с батко ти, Дани. Виждам, че много те обича. Ще ми е интересно да чуя нещо повече. - намигнах й съзаклятнически и тя веднага разбра за какво иде реч.
Колкото и жестока и непоколебима да бях, просто не можех да бъда същата спрямо едно дете. Не можех да ги нараня. Бяха твърде млади, твърде пресни и не заслужаваха подобна орисия. Възрастните от друга страна не бяха такива. Тях можех да елиминирам един след друг без да ми мигне окото.

Момиченцето започна разказа си, без да обръща внимание на околните. Гледаше в далечината, право в малката камина. Очите и присветнаха няколко пъти, преди да започне.

- За първи път, го видях когато бях на три. Бе с една година по-голям от мен, но не и на ръст. Бе еей толкова висок - Лора посочи към рамото си, показвайки размерите на Дани като дете - косата му бе буйна и дълга. Пазеше ме. Пазеше ме от всичко.
Живеехме в онзи тъмен град, като деца. В къщата си имахме страшни неща, които излизаха вечер. Когато ги виждах, бате Дани ме гушваше и заедно се криехме под одеялото.
Имахме куче което бате Дани много обичаше. Но, то избяга. Не слушаше никой и един ден, просто скъса каишката си. Той го търси много време, но така и не го намери. Не се прибра цяла седмица. Беше се лутал тук - в гората, за да го намери. Когато се прибра, беше мръсен, с окаляно лице и скъсани дрехи. Беше откраднал от парите на тате и си бе купил бонбони за да има какво да яде. Но когато свършили, се бе отказал и се прибра. Последното нещо което помня, бяха студените му ръце. Галеха ме по лицето, а бате Дани плачеше. Стоеше до тъмната река и крещеше името ми. Притиснал ме силно до себе си. Мокър и плачещ. А аз, стоях до него. Виках му - "Недей бате. Тук съм, до теб. Не ме ли виждаш?"...
От тогава го наблюдавах как расте. Винаги бях до него. Помагах му, показвах му какво трябва да направи и какво се иска от него. Той растеше със всяка изминала година. А сега е станал еей толкова голям. Чак до звездите стига, моя батко! Когато порасна, бате дойде да пази боговете. Той ги виждаше и можеше да разговаря с тях. А от благодарност, те му позволиха да ме вижда. Ти също ме виждаш какичко, защото си от тях...


В този момент, Лора прекъсна историята си. Отново стигна до този момент, в който наричаше Дориан бог. Но, не искаше да каже нищо повече. А и не можеше. Тя бе дете, което не можеше да обясни тези неща. Бе чула от другите, за тази какичка. А когато я видя за първи път, я позна. Усещаше че е тя. Виждаше същността и, както и това което всъщност е тя.
Дани стоеше безмълвен. Слушаше кратките историйки, които малката му сестричка припомняше. Но, те не го правеха тъжен. Обичаше да си спомня някой от тях. Чувстваше ги, сякаш се бяха случили вчера или може би, преди няколко дни. Всички замълчаха. Всеки един от тях, мислеше за себе си и своите проблеми, своите преживявания. А малката Лора, просто се усмихваше по детински. Със вперени очички в огъня и грейнала усмивка на лицето.
Тя се обърна към Дани и го погледна.

- Трябва да тръгвам, бате. Викат ме.
- Добре дете... - промълви едва едва некромансъра. Усещаше се тъгата в гласа му. Но, не можеше да я спре. Лора имаше по-важни дела, които трябваше да свърши.
Детето скочи на земята и под краката му се разнесоха прашинки енергия. Обърна се, погледна Дани, после се обърна към Дориан и се усмихна широко. После се завъртя като малък пумпал назад и се затича право към вратата. Блъсна се в нея и премина право през дървото. Чу се детският и сладък смях, който отекваше из гората...











/ p.s. Поли, баща ти ми уби музата /

Бях с наведена глава докато слушах историята й, но не тъжах. Лека усмивка се криеше под спускащите се кичури. Тогава момичето стана и изчезна нейде в пространството. Щях да я видя отново. Разбира се. Та тя бе малката сестра на Дани. Не споменах нищо за божественото определение, което използваше за мен. Но щях да му споделя нещо друго. Изправих се и клекнах на пода, гледайки право в очите му.
-Знаеш ли, аз никога не съм познавала родителите си. Никога не съм имала възможността да ги видя, а идеята за брат или сестра си е просто един блян, който даже нямам смелостта да си пожелая. Животът ми мина в самота и пустота, в една голяма, но празна къща.....
Поех си въздух, който щеше да ми помогне да продължа.
-Но когато бях малка имах нещо друго - едно плюшено мече. Знам какво ще кажеш - това е толкова дебилно. Може би беше, но само то бе до мен, може би точно защото не можеше да диша и мисли. Едното му око липсваше и често го заменях с камъчета, намерени под леглото копчета, веднъж даже с умрял цветен бръмбар. Хахах...беше толкова нелепо. Когато заспивах го прегръщах силно, за да усещам нечия мекота, даже и да не е реална. През годините конците му все повече се късаха и колкото и да ги зашивах времето си взимаше своето, даже и от една плюшена играчка, а пухът му излизаше през процепите и се губеше из къщата. Когато се разкъса напълно направих най-налудничавото нещо, което може да измисли едно дете. Погребах го. Да, погребах го в задният двор. Даже панихида направих. Естествено никой не дойде. Положих го в една малка дупка, а до него в стъклена кутия бръмбарът, който му беше око. После ги зарових и повече не погледнах назад. Сега, въпреки голяма понякога ми се иска мечето да ми се яви, да ми махне и даже без да каже и дума да се усмихне. Колко съм глупава само.....
Поклатих глава.
-Не си.
Вдигнах поглед и срещнах неговият. Сивите му очи светеха на лунната светлина, която вече се процеждаше от прозореца. Изправих се и въздъхнах. Раната вече не ме болеше много. Вдигнах блузата и видях, че е в добро състояние. До утре от нея нямаше да има и спомен.
-Аз също трябва да вървя.
Свалих горнището и му го върнах, все пак не беше мое. Материализирах върху себе си светли впити дънки и една бяла тениска, свободно падаща върху бинта, за да не ме пристяга прекалено много. После взех цигулката и лъка и ги прибрах в калъфа. Когато бях напълно готова се надвесих над Дани, хванах брадичката му, като я повдигнах малко и леко целунах бузата му.
-Утре ще дойда да те проверя. Не умирай тази нощ, нали?
-Да.
Обърнах се и тръгнах към вратата. Отворих я и се спрях на прага й. Беше ми някак странно да напусна тази къща и да го оставя сам. Усещах, че през последните двадесет и четири часа ми беше влезнал под кожата. Сега повече от всякога можех да го нарека свой приятел.
-Сигурен ли си, че не искаш да дойдеш с мен? Ще спиш при Дрейк и ще си в безопасност. Той няма да има нищо против.

Дани сложи отново приятелската си усмивка и махна с ръка.

- Спокойно, ще се оправя. Знаеш. Имам си гном, имам си демон...ще кретам някак си. Няма да съм сам. Все пак, благодаря.
- Както искаш - отвърна му некромансърката. Остави го, въпреки че искаше да го вземе със себе си.
Тя пое по пътя по който бе решила, а Дани остана с гнома си. Демона отдавна почиваше в своят свят.
- Шефе?
Дани се обърна към дребосъка.
- Тя наистина ли е Бог?
- Вече не знам на какво да вярвам. На какво ли не съм се нагледал, през тези години. Но, това няма да ме учуди.
- Това значи ли че ще ни накаже?
- Какво имаш предвид?
- Като Дантес. Да ни убие или измъчва.
Некромансъра се засмя. Този път, доста по-силно от обикновено. Приближи се до джуджето и приклекна до него. Погледна малката му сбръчкана муцуна и го погали с ръка по главата.
- Не вярвам. Тя те харесва. А пък и аз няма да позволя, някой да ти направи нещо.
- Наистина ли?
Очите на гнома се напълниха със сълзи. Май и на него му бе дошло в повече, всичкото това словоизлияние от присъстващите до преди малко духове и немъртви.
- Казах ти го вече. Ти си ценен за мен.
Минута по-късно, рамо до рамо, гнома и Дани се запътиха извън къщата, за да бранят бялата пътека водеща към Грейвс. Поредната тежка вечер предстоеше за тях.

В този момент, Дани стоеше кротко пред къщата си, в компанията на гнома. Това бе една от малкото вечери, в които бяха останали необезпокоявани от чуждите нападения.
Двамата другари или по-скоро Шефа и Подчинения стояха в средата на двора. Бяха наклали няколко огъня във всички краища, за да виждат по-добре околността и евентуалното настъпление на някакви врагове.
Върху огъня, гнома бе поставил набучен на пръчка фазан който старателно бе оскубал преди няколко часа. Въртеше го от всички краища за да придобие хубав загар, като за тази цел бе сложил две вертикално поставени пръчки до огъня, които служеха за подпиране. Изобретателното направеният инструмент за печене на птици, вече се отблагодаряваше с резултат. А именно - вкусно изпечена птица от която току що капеше мазнина.

- Шефе, готово е. - провикна се заднешком гнома, като свали птицата от огъня. Остави я на един камък и я разряза с малко джобно ножче, изкарано от джоба си.
Дани се усмихна и се приближи до огъня. Изчака малкия да свърши с рязането и взе една доста изпечена част от плешката на животното. Хвана я здраво с ръце като се стараеше да не се изгори от все още топлото ястие и я поднесе към ноздрите си. Пое дълбоко от аромата и въздъхна :

- Отдавна не бяхме хапвали нещо прясно, освен риба.
- Да, но и тя е вкусна. Обичам рибешки очи!
Гномът наистина имаше извратен вкус за храна, като се имаше на предвид предишният ден какво бе сготвил.
Двамата се заеха старателно да се хранят, като ометоха почти цялата птица за двадесет минути. Докато джуджето се хранеше без да му пука изобщо дали върху тях ще падне метеорит или че някой ще ги нападне, Дани се ослушваше за опасности. Бе привикнал до толкова с гората, че различаваше и най-малките и шумове. А защо се ослушваше в момента? Бе намерил причина да го прави. В далечината, различаваше шум неприсъщ за дърветата. Бяха стъпки и определено той чуваше че не са от животно. Тежки, бързи и настъпателни. Но имаше и нещо, което го успокояваше. Човека който вървеше беше сам. Когато го забеляза в другия край на двора, Дани скочи от мястото си. А в този момент, мъжа тъкмо прескачаше оградата, като се набираше на върховете и.

- Мамка му! - извика некромансъра, като се приготви за атака.
Гнома скочи на крака и застана до господаря си.
- Трябва да направим нещо с това заграждение!
Дани впусна магията си в действие, като изкара от ръцете си два дебели снопа лъчи. Те се стрелнаха направо към непознатия мъж, който все още стоеше в сянката на далечината. Тъкмо бе скочил на земята, непознатия погледна пред себе си.

- Дани, неее.... - чу се от далечината.
Преди да се усети, непознатия се озова на земята. А некромансъра, стоеше и гледаше глупаво до огъня.
- Дани?!
- Кой е този, Шефе?
- Не знам. Но, трябва да разберем!
Дани се затича към непознатия, готов да го пребие ако дръзне да помръдне. Но когато се приближи, остана с отворена уста. Пред него лежеше самият Дрейк Туул, проснат върху земята. Опитваше се да диша, но му бе трудно. Енергията на некромансъра го бе стоварила толкова силно на земята, че почти го бе препарирала.

- Тъ...пак...
Дани се спусна към земята, до приятеля си.
- Леле...извинявай, извинявай...
Внимателно го повдигна от земята и му помогна да се изправи. Докато му помагаше да стигне до къщата, подхванаха малък разговор.
- Какво правиш тук, толкова късно?
- Исках да уверя че сте добре...
- Добре?! - намръщи се некромансъра - Че какво трябва да ни е? Супер сме си.
- Ами До...? Къде е тя?
- Не е ли при теб?
- Не...
- Ами, не е и тук. Тръгна си вчера, за да се прибере при теб. Хайде, да те отведа вътре и ще ми разкажеш.
След около минута вече бяха вътре. Двамата мъже се настаниха на дивана, а гнома седна близо до тях.
- Значи, искаш да кажеш, че не се е прибрала. Така ли?
- Да. Обеща, но все още я няма. А и докато идвах до тук, не я видях. Значи, е някъде.
- Спокойно, Дрейк. Тя ще се оправи. Не е малко дете, а знаеш че е способна да се защитава повече сама, отколкото когато и дишаме във врата.
- Но...
- Стегни се бе, пич. Утре ще отидем в Найтмер и ще я потърсим. Сигурно се е напила някъде и в момента спи на някой бар или повръща в някоя локва.
Дани заповяда на гнома да изтича навън и да донесе храната. Когато се върна, поднесе и малкото останало от птицата на Дрейк.
- Благодаря ти.
Гладиатора се усмихна за първи път, от няколко часа. Въздъхна тихо и се зае с храната.
- С дребния ще те оставим да си починеш, че като те гледам не си спал изобщо. Ние ще пазим отвън, а сутринта ще те събудя.
Дрейк се съгласи, въпреки че не искаше да ги оставя сами. Когато Дани и гнома излязоха, гладиатора продължи да се храни сам. След като привърши с яденето, се просна направо на канапето от умора. Спеше му се ужасно много и умората си каза думата. Няколкото часа вървене до гората, определено го измориха...

Дани седеше сам в нощта в празната си къща, която макар и малка, сега изглеждаше още по-пусна и голяма, отколкото реално е. Последният оцелял гном се скиташе нейде в горите и сега пазителя на Шеридан с отегчено лице, играеше шах....сам със себе си. Изолираният от всички некромансър за първи път усети какво е наистина да си сам. Самотен, без никой, който да ти подаде ръка, да ти каже една единствена дума, колкото да изпъди тази жестока тишина и да те спаси от загнездилата се в теб нищета.
Бавно, без особено желание местеше фигурите от една щриха на друга, но какъв е смисъла да победиш себе си. Няма я онази тръпка и искрица за надмощие или слабост. Очите му сега не блестяха с нормалната си светлина, защото нямаше кой да ги накара. Дрейк замина в поход, който нямаше сигурен край, а Дориан....тя просто изчезна. Единия ден седеше сгушена до него на леглото му, разказвайки му приказки, учеща го да свири, а на другият се изпари като димен блян. Винаги я е нагрубявал, обиждал или гаврел. В началото не можеше да я погледне, без да поиска да я нарани, да я разчекне. Кога му стана толкова близка? Кога влезе под кожата му, оставяйки отпечатъка, който сега искаше да почувства отново? Това ли се наричаше приятелство? Искаше да види тези черни очи поне още един път. Да чуе смеховете на Смит и Туул, когато идваха да го посетят, сещайки се за него в дългите дни или празните вечери. Чак сега, когато загуби единия, а другия не знаеше дали ще се върне жив, осъзна колко много всъщност му липсват. Не виждаше колко много бяха направили те за него. Ковачът винаги е бил до него, подкрепа, която го е поддържала толкова години. А малката синекоса. Тя не веднъж жертва себе си, за неговото благо, без дори да я моли. Можеше да го псува безброй, всеки божи ден, но той виждаше в очите й онази скрита, подсъзнателна привързаност.
Мъжът погледна срещу себе си и там видя седнала мъртвородната фурия. Гледаше го, усмихваше му се печално.
-Дани.....защо си тъжен, Дани....
Некромансърът прискляпа няколко пъти с клепачи, за да се убеди, че това не е поредната илюзия на магическата гора.
-Истинска ли си.....?
Момичето поклати бавно глава.
-Не, Дани....не съм истинска.
-Къде си? Имам нужда от теб. Казах ти.....че не мога да се справя сам.
Бледото лице на девойката се усмихна за пореден път.
-Аз винаги ще съм с теб, дори когато съм далече.
-Липсваш ми.... - прошепна той сам на себе си, навел глава. -Никога не съм ти го казвал, но...те обичам Дориан. Ти си...ти си какичката бог. Ти си тази, пред която Лора се показва. Ти си музиката....Ти си....Приятел!
-Знам. Винаги съм го знаела.
Илюзията се изправи, заобиколи масата и клекна до него. Хвана бузата му и повдигна главата му, взирайки се в сиво-белите очи.
-Съжалявам. Съжалявам, че те оставих да си отидеш онази нощ. Ако не го бях направил, сега....
-Шшшш....Не ти се сърдя. Не си знаел. Наглеждай Дрейк. Не го оставяй сам. Само теб си има.
Мъжът стисна здраво ръката й, страхувайки се, че ще си отиде.
-Ще се върнеш ли някога?
-Не знам. - все така спокойно отговаряше момичето. -Не знам....
Тя доближи лицето си до неговото и го дари с една нежна, едва докосваща целувка. Устните й прилепнаха до неговите, без да се отворят. Няколко мига, после се дръпнаха. Усмивката не слизаше от изражението й.
-Сбогом, Дани....
Привидението изчезна в пространството, оставящо след себе си дири на тамян.
-Дориан не си отивай!- извика чернокосия. -Не си отивай!
Гласът му заглъхна в празната къща.
-Не ме оставяй сам....
Но нямаше кой да го чуе, кой да му отвърне. Изправи се и се упъти към леглото. Тъгата се разливаше в кръвоносните му съдове. Утре щеше да посети града. Една черна пешка на дъската бе паднала, повличайки след себе си царицата на противниковата армия. Тишината обзе помещението и възцарува....

Малкия гном се почеса по тила. Изглеждаше така, сякаш изпада в дълбоки размисли и страсти.
-А... - понечи да каже той, но се спря.
Ако я заведеше в къщата, Дани най-вероятно щеше да се ядоса. Той не обичаше посетители, а сега още повече от преди. Единствените, които допускаше там сега ги нямаше, от което настроението му се бе помрачило стократно и се бе отдал единствено на самотата и дебненето на гората нощем. Нищо друго не съществуваше за него от известно време насам и не се знаеше до кога ще продължи цялото това мъчение. Дори не се усмихваше вече. Бе толкова депресиран, макар че се стараеше да не го показва, че малкият му подчинен се чудеше всекидневно начин, по който да го развесели. Но каквото и да правеше беше без успех. От перкав непукист, пазителя се превърна във вечно намръщен, мрачен и параноичен мъж, който при най-малкия неестествен звук подскачаше нащрек или скоростно излизаше извън домът си, оглеждайки се на всички посоки, с надеждата да съзре Дрейк или Дориан в далечината. Но те така и не се връщаха, а вече бяха минали няколко седмици.
-Е, добре. - съгласи се най-накрая малчугана - Отдавна не сме имали гости. Може би ти ще можеш да разсмееш шефа.
Гномът нарами заека и тръгна с маршова стъпка, подминавайки червенокосата.
-Хайде, насам. - подкани я той, махайки с дребната си ръчичка и тя го последва.
Нямаше представа на какво ще попадне, но си заслужаваше да си пробва късмета. Току виж я препратил към правилната посока.
След не повече от петнайсет минутно вървене, по време на което джуджето си припяваше някаква абсурдна, несвързана песничка, стигнаха до оградата на "Необятната къща". Впечатление направи на момичето, че тя бе обградена от високи дървени подпори, със заострени колове, все едно обитателят й се подготвяше за инвазия или си бе създал бункер, в който да се предпази от атомна бомба. Мъникът открехна частта, която играеше роля на порта и я прекара вътре. После остана само да отвори и главната врата.
Веднъж попаднала вътре, Соня видя, че помещението почти не е осветено. Въпреки, че слънцето все още грееше, същината на къщата беше мрачна. Пердетата на единствения прозорец бяха спуснати и почти не позволяваха лъчите да пробият под плаща им. В мивката имаше наредени съдове, все още чакащи да бъдат измити, а покъщнината бе разтурена. Не цареше никакъв ред. Явно господаря се е отдал на отшелничество и ни най-малко не му се занимава с подредба. Дори дрехите му бяха захвърлени по пода.
А самият той спеше на леглото си, с гръб към тях, така че момичето не можеше ясно да види лицето му. Само добре оформеният гръб, от който липсваше блузата и тъмните кичури, стигащи малко под врата.
-Уф...пак се е отдал на делириум.
-Да не е болен?
-Болен? Глупости. Само симулира.
Гнома остави заека на масата и се дотътри до леглото на господаря си. Вдигна показалец и почна да го ръчка между плешките.
-Ммм... - измънка мъжът, като размаха ръка, за да премахне дразнещото създание от себе си.
Но малкия дразнител не се отказа. Продължи да го човърка най-безцеремонно.
-Шефе...Шефееее...Ставайййй....
-Ммм...не...ис...ам....
-Шефеее....
-Н....и...кам....раз....рай...се....
-Шефеее.....
На Дани му кипна. Не беше известен с търпение, а с буйност и избухливост. Чашата преля след поредното ръчкане. Той се надигна рязко като буреносен облак, като помете всичко около себе си.
-Разкарай се беее............
Енергийната вълна, която изкара от себе си бе толкова силна, че гномът, както заобикалящите ги предмети полетяха на всички посоки, а ниския мъж се стовари право в краката на хубавицата. Тя погледна стреснато към него, а после се осмели да повдигне поглед и към виновника за този хаос. Соня се сепна. Не можеше да повярва. Що за лудо стечение на обстоятелствата? Пред нея седеше същия онзи Дани, който богинята й показа, но с разчорлена коса, мътен като на махмурлия поглед и сенки под очите. Беше ужасно красив по някакъв особен начин и изглеждаше ядосан. Много ядосан. Приближи се към нея с бавни, заплашителни стъпки, впивайки почти белите си ириси в лицето й. Приличаше на вестител на смъртта, който ще откъсне главата ти с невидима коса.
-Коя си ти? - завря пръста си право в носа й, като я гледаше на кръв.
-Аааммм...намерих я в гората. - обади се все още поваления гном.
"Шефът" го стрелна мълниеносно, от което го побиха тръпки, а ако трябва да сме честни нея също.
-Казал съм ти да не ми водиш случайни хора в къщата, нищожество такова.
-Ма шефе...помислих си, че...
-Ти мислиш? От кога?
-Реших, че компания ще ти се отрази добре, след като оная лудата пукна....
Още преди да е довършил изречението си, некромансъра се наведе бързо като светкавица и го хвана за гушата. Повдигна го във въздуха с кръвясал поглед, излъчващ нищо повече от желанието да го убие. Стисна здраво гръкляна му, а под натиска малкия мъж почна да се задушава.
-Да не си посмял да говориш за нея! Никога повече!
-Д...д....да....
Чернокосия хубавец се обърна към отворената врата и го запрати натам толкова силно, че джуджето изхвърча през отвора и се заби в дървената ограда. Сега мъжът отново извърна взор към нахлулата неканена гостенка и я вледени с ирисите си.
-Върви си!

Съдба.Омръзна ми да я анализирам и да и се удивлявам, но сега отново ме бе изправила пред поредното си противоречие.Стоях лице в лице с мъжа когото се налагаше да убия, да го лиша от правото му на живот.Съдейки по личността му, нямаше да е лека задача.Беше красив, неземно красив , но в същото и мрачен като буреносен облак.Дори се сепнах малко при недобронамереното му държание, как щях да се справя с такъв костелив орех.От мига в който ирисите му се забиха в мен, разбрах, че задачата ми не е никак лесна.Та цяло изпитание си бе да го убедя да остана, пък камо ли да го убие.
Проследих летящия гном и преглътнах шумно, трябваше внимателно да подбирам думите си:
-Върви си!-бе съвсем точен той.
Идеше ми веднага да го послушам, да му обърна гръб и да тръгна, но не биваше да се предавам толкова лесно:
-Виж...забелязах, че...ъъм...как да кажа, си доста предпазлив относно непознати.Но, аз не съм враг...-започнах несигурно аз.-Нова съм тук, не познавам местността и честно казано смятам че не бих се оправила сама...Пък и деня преваля, а нощем тук е опасно.-той продължаваше да ме гледа все така сурово.
-Мисля, че бях ясен.-обърна ми гръб въпросния Дани.
Каузата ми бе загубена:
-Разбирам, че си претърпял загуба..съжалявам.Но..не очаквам да ми разкажеш всичко, дори..дори да си помълчим докато ядем заешко също би било добре.Просто бихме могли да си помогнем взаимно, аз като слушател...а ти, като ме приютиш поне за малко-казах.-Моля те, само за тази нощ.Няма дори да ме забележиш, дори мога да измия чиниите или..или да ти помогна с нещо.

-Разбирам, че си претърпял загуба..съжалявам. Но..не очаквам да ми разкажеш всичко, дори..дори да си помълчим докато ядем заешко също би било добре. Просто бихме могли да си помогнем взаимно, аз като слушател...а ти, като ме приютиш поне за малко. Моля те, само за тази нощ. Няма дори да ме забележиш, дори мога да измия чиниите или..или да ти помогна с нещо.
Нещо изщрака в главата на Дани в този момент. Нещо толкова силно, че отпуши в него личността, която показваше рядко, само когато се налагаше да се изправи срещу най-върлия си противник. Нещо толкова грозно, че клетките ти запищяваха от ужаса, в който са се озовали.
Той извърна пета, заби я в пода и в следващия миг се стовари върху момичето, като я блъсна на земята. Едната му ръка стискаше гръкляна й, а другата здраво държеше талията й, като болезнено натискаше апендикса.
-О, не си ли една добра самарянка?! - лаконично се изкриви устата му в зловеща гримаса. -Сега си готова да кажеш, че ще потушиш и мъката ми. Че ще задоволиш нуждите ми, за да те приютя. Глупаво същество. Наистина ли си готова да си предложиш услугите, за да ми направиш кефа?
Девойката го гледаше право в очите. И въпреки, че бяха изпълнени с жестокост, виждаше мъката притаена дълбоко в тях.
-Ако това желаеш. - отпусна се тя предадена за каузата, да се върне при обичните си.
Дани стисна още повече леката издутина на гърлото й. Беше готов да я разкъса всяка секунда, нищо, че не беше вампир или едно от онези същества, които го нападаха почти всяка нощ. Той нямаше вяра на никого.
-Жалка си. - отпусна захвата си той и се изправи.
Соня се закашля от спряния приток на въздух. Държеше се за шията, в полуседнало положение и го наблюдаваше. Трябваше да е внимателна и прецизна в постъпките и думите си.
-Много си я обичал.
Не знаеше дали не нагазва в забранени води, знаеше само, че трябва да спечели поне малко време, за да опознае капацитета му и да намери подходящия момент за евентуална атака. Изречението го сепна. Мъжа сви рамене и стисна клепачите си.
-Не е твоя работа.
Червенокосата събра смелост и се изправи. За сега поне все още дишаше.
-Хей, хайде, говори ми. - постави длан на рамото му, използвайки женската си хитрост.
Дани избута ръката й грубо, като се отдръпна.
-Не ме докосвай, жено. Игрите ти няма да ме умилостивят. Казах ти да си вървиш.
-Но скоро ще се смрачи.
-Това не е мой проблем. Оправяй се сама.
-Нима си толкова коравосърдечен, че да оставиш едно момиче само през нощта в гората.
Чернокосия се обърна към нея. В лицеизразът му не се долавяше нито една емоция.
-Да!
В този момент, свестилия се гном се дотътри до къщата и предпазливо влезе вътре.
-Шефе, аз....аз мога да сготвя, Ето виж, улових заек. Тя ми помогна.
Той изтича до масата и вдигна плячката високо за доказателство.
-Не съм гладен. А тя, която и да е, може да върви на майната си.
-Казвам се Соня.
-Не ме интересува.
-Некромансър съм! - натърти тя, опитвайки се да събуди симпатия към сънародник.
-Не ме интересува.
Наистина не му пукаше. За него нямаше значение какъв си или от къде си. Стига да не си в дома му и да не му пречиш с присъствието си.
-Ще помогна с вечерята.
-Не!
-Моля те... - опита се да вкара и нотка на съжаление, но не проработи.
-Казах Не!
Червенокосата въздъхна. Що за изчадие бе този човек? Сприхав инат. Почна да я хваща яд и бяс, а всички знаем, че щом това се случи, влезнала в роля или не, устата й се отваряше и почваше да бълва това, което й е на ума.
-Ужасен си! Не мога да повярвам, че изобщо някоя жена се е подложила на това мъчение да бъде с теб. И с нея ли се държа толкова лошо? Нищо чудно, че е сложила край на живота си.
В миг Дани се скова на място. Гневът изби по повърхността на порите му и той не усети кога се обърна към нея и й заби силен, шумен шамар, от който тя залитна, а бузата й поруменя.
-Млъкни, мътните те взели!
От това действие, червенокосата се разяри още повече и почна да повишава тон.
-И нея ли биеше така? Това кара ли те да се чувстваш мъж?
Мъртвородния не издържа, засили се към нея и я заби централно в стената, притискайки я здраво към нея.
-Замълчи! Не говори за неща, които не знаеш, проклета да си! Не знам от къде се пръкна, но не можеш да й стъпиш на малкия пръст. Затваряй си устата ако не искаш да се простиш с нея.
Вълнението и необладаното търпение в чернокосия бяха на предела си. От къде се появи тази досада, която му четеше морал за неща, които бяха толкова далеч от нея? Ръцете му трепереха от бяс, а толерантността намаляваше с всяка изминала минута. Искаше да я разкъса, само и само да продължи. Ако вървеше в същия ритъм сълзи щяха да избият от очите му, а той не можеше да си позволи това. Не и той!

Стоях и търках удареното, място като гледах с навъсен поглед.Колкото и да си затворен и необщителен, все пак така ли посрещаше гостите си, като ги черпеше с шамари вместо бонбони.И въпреки, че бях адски бясна, а в същото време и отчаяна , че мисията ми е обречена, дълбоко в него съзирах човек, който е толкова наранен, че е превърнал живота си в едно голямо отрицание.Можех дори да си позволя да кажа, че се е предал пред мъката си и обезверен сега води едно жалко съществуване.
Трябваше да подхождам внимателно, като с дете, което се е загубило и сега не вярва на никой.Поне вече не ми повтаряше да се махна и прочее , но видимо все още бе ядосан.Реших да му дам малко време да приеме нещата и след това да направя повторен опит.
Направих знак на гнома да ме последва навън, като ме е видял че излизам сигурно си е помислил, че си тръгвам.Двора беше голям и имаше различни растения в него, някой от тях дори бяха билки и подправки които разпознавах:
-Винаги ли е такъв?-попитах.
-Ами, както казах откакто лудата ритна бакъра е неузнаваем.Веднъж даже само и само да го разсмея се престорих на умрял, но той тръгна да ме погребва.Но аз да ти кажа се радвам, че онази я няма.Беше ме страх от нея, изби повечето ми другари, а на мен от стрес, че може да съм следващия започна да ми капе косата.
-Гадно..но няма ли начин поне малко да го накараме да се отпусне?
-И да има аз още не съм го открил.
-Ще видя какво мога да направя по въпроса, дай сега да ти помогна за вечерята.
Той кимна и се зае да дере заека, а аз на свой ред се заех да бера подправки за яхнията.За момент се почувствах в свой води и това ме накара да се усмихна.Когато бях готова с тях ги нарязах на ситно, донесох дърва за огъня, овкусихме месото и по мой изчисления бе минало достатъчно време, че да се върна обратно при въпросния Дани.
Открехнах вратата и влязох предпазливо в "бърлогата" му, почти не виждах нищо , трябваше ми време за да могат очите ми да привикнат със сумрака.Тогава го видях, седнал на един от столовете срещу леглото, загледан в нищото.Пристъпих плахо, но той ме чу:
-Мислех, че си си тръгнала.Защо още си тук..-каза той, а в тона му все още се усещаше яд.
Настаних се на мекия матрак пред него, като очите ми го гледаха кротко в тъмнината:
-Знаеш ли...-започнах аз.-Ако бях позволила на всичко, което ми се случи до тук да ме смачка, сега щях да съм на два метра под земята.Майка ми е мъртва, никога не се е интересувала от мен, а сега след смъртта си се опитва да ме вкара в гроба при нея...Имам само един брат и един баща, които дори не виждам толкова често...и когато..когато най-накрая срещнах човек, човек който запълни нищетата в мен, превърна се в нещо повече от семейство...тогава един ден тя просто изчезна.А заедно с нея изчезна и част от мен, сега прекарвам всеки един ден не откъсвам поглед от пътя, надявайки се че някоя сутрин ще я видя да минава по него, връщайки се отново при мен.Другите не си го признават, но всички мислят че е мъртва...а аз...аз никога няма да го повярвам.Никога.Не искам да се държа непочтително, но наистина ще се радвам ако бъдеш склонен да ме оставиш тук тази вечер...-реших че това също може да помогне, да му споделя своята мъка, да му покажа, че и аз минавам през нещо подобно, но той ми отвърна с мълчание.-Явно още не си готов...-изрекох тихо и се изправих.-Съжалявам, че те обезпокоих.-пристъпвах бавно към вратата.

"Защо ме занимаваш с глупостите си?", мислеше си Дани, докато червенокосата обясняваше за неволите си. Изобщо не го интересуваше каква е майка й, какво искала от нея и прочее. Това си бяха нейни работи, не го засягаха. Мислеше си, че като сподели нещо толкова лично ще го трогне. Защо? Нима е изпитвал съпричастност към някой, че да го покаже пред една непозната? Тя не заслужаваше състраданието му, най-малко приятелството, което явно се опитваше да завърже. Нямаше нужда от него, както нямаше нужда от нея. Искаше само да остане сама, но тя не се отказваше.
-Не искам да се държа непочтително, но наистина ще се радвам ако бъдеш склонен да ме оставиш тук тази вечер...
Мълчание.
-Явно още не си готов. - въздъхна Соня и се изправи, като се запъти централно към отвора. -Съжалявам, че те обезпокоих.
Мъжът се обърна и се загледа в голия й гръб. Беше висока, слаба и жилава. Можеше да мине за привлекателна, но не беше негов тип. А и да беше това нямаше никакво значение. И все пак, той се изправи и тръгна по следите й.
Когато момичето се оказа на двора, гномът доволно бъркаше с голям черпак в казана и поемаше уханията на сготвената манджа.
-Скоро ще е готово.
-Не мисля, че ще остана да го опитам.
-Ама защо??? - ококори се разочаровано педя човекът.
-Попитай шефа си.
В този момент, некромансъра се озова зад тях, загледан във врящия котел.
-Направили сте вечеря, казваш?
Очите на джуджето светнаха от радост. Той скочи на крака и марширува.
-Да, шефе. Ще вечеряме ли?
Чернокосия се обърна към натрапницата и погледите им се срещнаха.
-Ще вечеряме.
С тези думи, той й казваше, че може да остане. Усмивка по лицето на хубавицата се показа, но преди да е направила някое сладникаво, досадно движение, Пазителя вдигна пръст и я спря.
-Но само за вечеря. След това си отиваш.
И това бе нещо. Може би до тогава щеше да успее да изпълни планът си, така че тя кимна приемливо, за да не го раздразни отново.
През това време, малкия гном вече пълнеше третата паница и я носеше на масата в къщата. Наряза хляб и ги извика. Тримата се настаниха и Дани почна да се храни мълчаливо, като от време на време вдигаше очи към нея. Опитваше се да я прецени, но за сега стигаше единствено до заключението, че в нея има нещо мътно.
-А ти от къде каза, че си Соня? Ще се застоиш ли? Ще те видим ли пак? Не ти ли е студено с тези дрехи? - намеси се джуджето, което бе толкова ентусиазирано и щастливо, че в къщата има жена, че не можеше да скрие еуфорията си.

Докато пристъпвах към прага с ясното съзнание, че съм се провалила и обмисляйки някакъв сбъркан нов план да се върна през нощта и да го задуша с възглавница докато спи, той промени мнението си.Не знам дали беше заради мириса на вкусната манджа или човешкото в него проговори, но си беше факт, че нищо не е изгубено.
За малко да изпадна в един от онези моите пристъпи на радост , но се сдържах.Некромансърите не бяха такива хора, затова просто отвърнах на решението му със сдържана усмивка.Гнома, чието име все още не знаех сервира масата и се настанихме на нея, като всеки започна гладно да поглъща съдържанието на паницата си.Аз бях до толкова заета да се наслаждавам на експлозията от вкусове зародила се в устата ми, че не обръщах внимание на никой.Единствено дребосъка изглеждаше възбуден и ентусиазиран, като отново ме засипваше с куп въпроси като малко дете:
-А ти от къде каза, че си Соня? Ще се застоиш ли? Ще те видим ли пак? Не ти ли е студено с тези дрехи?
Преглътнах , след което отговорих:
-Найтмер.Не мисля.Идеално ми е така.-гледах да съм максимално пестелива с информацията.
-Имаш ли майка и баща?Какво работят?А ти какво работиш?-продължи с атаката.
Леко започнах да се изнервям:
-Майка ми е мъртва.Баща ми е търговец на трупове, а аз работя с него и ако не искаш да те продам на черния пазар по-добре ме остави да се нахраня на спокойствие.
Той сбръчи вежди:
-Ама и вие жените сте едни, не знаете какво искате.Като не ви обръщаме внимание се сърдите, като ви обръщаме, пак се сърдите.Пфуу.
Хвърлях по някой друг поглед на Дани, знаех че каквото и да завържа като разговор щях да бъда порязана.Когато бяхме готови с вечерята, станах и отсервирах чиниите, по някакъв навик ,може би.Исках да разкарам малкия досадник за известно време.Затова клекнах до него и му се усмихнах топло, като сложих ръката си на рамото му:
-Сладурче, какво ще кажеш да ми набереш малко малини за из път, ще съм ти много благодарна.
Той ме изгледа подозрително:
-Знам, че го правиш за да можеш да накараш шефа да останеш, не съм толкова тъп.
-Знам, че не си.
Гнома се обърна и потегли в незнайна посока, а аз се върнах при Дани:
-Чудех се, дали има някаква баня или нещо подобно където да си взема душ.Нямам представа от колко време вече се лутам в тази гора.

Докато Соня се придвижваше от място на място, Дани не сваляше погледа си от нея. Наблюдаваше я внимателно, предпазливо и прецизно. Ако нещо го успокои бе факта, че не носеше оръжие със себе си и явно не бе особено силна. Е, успя да подплаши гнома му с онези приказки за търговията с трупове, но не и него. Докато гледаше как отсервирва се сети за До и онази ужасна каша, която бе сготвила. Почти не го отрови. Проклета вещица, направи го нарочно. Непрестанно измисляше начини, по които да го тормози. Било то с преждевременни събуждания, кресливи псувни или някой друг бой. Усещаше как ненавистта му към тъмнооката нараства в организма му. Проклета да е, защо трябваше да изчезва? Мразеше я от дъното на душата си. И му липсваше...
-Чудех се, дали има някаква баня или нещо подобно където да си взема душ. Нямам представа от колко време вече се лутам в тази гора.
Въпросът й го отрезви и освободи от захласа му по миналото. Изправи се от стола си и я огледа. Наистина бе малко мръсна и чорлава, което си е в реда на нещата щом се скиташ из Шеридан, особено неподготвен, за това, което те очаква тук.
-Вратата до леглото. Кърпите са вътре. Не се застоявай!
Без да казва нищо повече, мъжът се извърна и се отправи навън, оставяйки я сама. Озова се на двора и седна на напуканата земя, както си бе само по панталон. Повдигна поглед нагоре и се загледа в изгрелите вече звезди. Всяка от тях блещукаше сама за себе си в неспирни леки трептения. Една се отдели от групата си и полетя стремглаво надолу. Но некромансъра не си пожела нищо. Не вярваше в тези неща, не му трябваха. Отдаде се на тишината, пречупвана единствено то свиренето на щурците и тук таме стъпките на някой нощен, горски обител. Мислите се удряха една в друга в главата му, но си оставаха вътре в нея, където им бе мястото.

Насочих се към мястото на което ме бе упътил, не бе трудно за откриване и не можеше да се отрече че наистина бях малко мръсничка.Поне дрехите ми бяха само леко прашни, но не и мръсни, затова не ми се налагаше да ги сменям с нещо друго.
Банята не съвсем обикновена, малка, заредена с неща от първа необходимост.Водата обля тялото ми и за момент се почувствах толкова жива, изплакнах косата си, тази не бе толкова права като моята, а малко по-вълниста и някак си начупена, харесваше ми.След като приключих с банята се заех да изтупам дрехите си от прахта с малко вода, изпрах бельото си и го оставих да съхне на една тръба зад вратата, така че да не бъде на показ и отново се облякох.
Докато минавах през къщата нещо ми направи впечатление и това бяха оръжията или по-точно ножовете.Спрях се да ги огледам внимателно, като преценявах всеки един, някой бяха прекалено големи и нямаше как да ги скрия, а други прекалено малки и нямаше да нанесат кой знае какви поражение.Но един определен ми се стори идеален, бе със средна големина.
Мисля, че бе време да измисля някаква тактика.Първото, което ми мина през ума бе, че колкото и трудно да бе според мен щеше да ми е по-лесно ако се опитам да го прелъстя по някакъв начин, след което да забия ножа в гърба му.Господи, нямах никакъв опит с тези работи.Но оръжието бе за всеки случай, иначе мислех да използвам магията си.Разтворих дланта си и я призовах за да проверя дали работи и в това тяло.Като вярно куче тя се процеди през порите ми и се стече по пода, като от него поникна някаква тревичка, идеално.
Взех ножа със себе си и когато излязох на верандата го оставих на масата за да е в близост до мен, ако се наложи да го използвам.Дани стоеше седнал на земята и гледаше към небето, за части от секундата си помислих дали да не го атакувам точно в този момент, в гръб, но реших, че избързвам прекалено много.
За сметка на това се приближих до него и седнах, като и аз вдигнах поглед към звездите:
-Благодаря ти, че ме остави за вечеря.-опитах се да завържа примитивен разговор, но той не ми отвърна.
Вгледах се в чертите му, бяха някак си остри:
-Сигурен ли си, че си добре?-понечих да сложа ръката си на рамото му, но той ловко я грабна и така се изви, че след минута ми бе болезнено опъната зад гърба.
-Не ме докосвай.Ако не ме лъже паметта след вечеря трябваше да изчезнеш.
Стисках зъби:
-Сама?В тъмното и то в тази гора?По скоро бих умряла.А ти ще престанеш ли да ме удряш и блъскаш и да започнеш да се държиш нормално, а не като параноичен кретен?

Какво мислите, че щеше да последва в този момент?
За любителите на хорър филмите - моля настанете се удобно и си вземете пакет пуканки. Лицата със сърдечни проблеми, моля да напуснат форума!
Разбира се, това е шега, но не и за Дани. Той би изтърпял всичко, но не и някой да му говори по този начин, най-вече някоя непозната, неволно пръкнала се от гората като отровна гъба, която никой не желае в дома си. Щом словесната атака от страна на червенокосата бе отправена, некромансъра светкавично се извърна и стрелна ръката си към гърлото на момичето, обхващайки го с лекота. Едно леко движение и петдесетина килограмовото тяло на момичето се отдели от земята на около двадесетина сантиметра. В този момент, Соня нямаше пряка видимост към скритото си оръжие или пък шанс да се докопа до него. Въздуха и започна малко по малко да не и достига и скоро тя започна да се задушава. Некромансъра все още не смееше да продума, а просто си я държеше в ръка, като развяващ се флаг.

- Ш..ше...шефееее - чу се пискливият глас на гнома, идващ откъм гората.
Дани извърна глава в посоката, от която идваха писъците на малкото същество. В далечината го съзря как се задаваше с бясна скорост към него или поне доколкото му позволяваха малките крачета. Гнома тичаше с все сила и размахваше около себе си малка плетена кошница, от която хвърчаха парченца малини във всички посоки.

- Вампирииии...- извика като в предсмъртен стон дребосъка, преди зад него да се появи точно едно такова същество, за каквото се опита да предупреди.
Млада вакханка се прехвърли точно през загражденията и се стовари върху малкото безобидно същество. С помощта на краката си го бутна на земята, притискайки го в безпомощно състояние, а с дългите си нокти го хвана за косите така, че да извие главата му в страни, подготвяйки го за принасяне в жертва. Гнома се опита да изкрещи, но не можеше да си поеме въздух от силният натиск на жената-вампир.
Щом Дани я видя, без дори да се замисля отпусна хвата си и остави червенокосата да се строполи на земята пред него. Без да се бави миг повече, той се затича в посоката на гнома, опитвайки се да го защити.
Миг преди вампира да впие зъбите си в невинното и глуповато същество, Дани изпъна ръцете си напред, изпращайки няколко снопа тъмна енергия. Веднага щом силата се освободи от тялото му, той започна бързо да шепне думи, на непознат език :
-Ексорсизамус те омнис имундус спиритус. Омнис сатаника потестас,омнис инкурсио. Инферналис адверсарии,омнис леджио. Омнис конгрегатио е секта диаболика...Ексорсизамус те омнис имундус спиритус. Омнис сатаника потестас,омнис инкурсиo...
Преди да е изрекъл думите си за втори път, митичното същество изви глава назад, а после и тялото си, наддавайки зловещ писък. Ръцете му се разпериха в страни, а самото то отстъпи няколко крачки назад, освобождавайки гнома от тежестта си. Вампирката се опита да отлети, надявайки се да избегне атаката на некромансъра, но още при първият си ход се строполи на земята. Тялото и се сгърчи... Това умение не бе обикновено. Един от скритите и най-опасни козове на мъртвородните - Погребалния белег. Ако си достатъчно бърз да го изречеш преди атаката, опонента ти е обречен на гибел, независимо от расата, нивото и силата му. Нямаше кой да се спаси от майсторството на черната магия, а пазителя я бе усъвършенствал до перфектност. Соня видя пред очите си как тялото на жената почна да се съсухря в себе си и да се превръща на пепел. Лицето и почна да се жули и от него падаха парчета плът, които падаха под формата на пепелта, за която споменах по-горе. За няма и минута от нея не остана нищо друго освен една купчина прах.

Дани се спусна към джуджето, като буквално се сурна по земята, право до него. За щастие не беше ранен, измъкна се точно навреме или по-точно господаря му се намеси на време. И все пак, той го оглеждаше обстойно, като напълно забрави за магьосницата зад себе си.

- Мамка му, долни изчадия. Не се ли отказват?
- Шефе, добре съм.
- Писна ми от тях. Писна ми. - продължаваше да реди чернокосия, докато все още обстойно оглеждаше малкия гном.

/ Гери, реши какво правиш, дали го нападаш. Ако да, помни, че го дебнеш. Всичко да е под формата на опит./

Да явно с този човек щяхме да си общуваме с груба сила, понеже за пореден път се озовах в хватката му и ако не беше въпросната вампирка, се кълна, че щеше да ме убие.Пусна ме като чувал с картофи на земята и се втурна да помага на малкия си приятел.Гледах свадата като вцепенена, но заради произхода на съществото или нещо друго, а понеже станах свидетел на мощта, която този мъж притежаваше.А аз, някаква нищо и никаква магьосница дръзвах да се изправя пред него, Елисандра подиграваше ли се с мен?Трябваше да го упоя и да го завържа с вериги за да мога да му причиня нещо, но дори тогава си бе опасно.
Но това беше мисленето на Арадел, този страхлив дивеч, който винаги се криеше зад сенките на другите и проповядваше целомъдрие и чистота по света.За нея животът е един безкраен конкурс за красота, жалка история.Когато стане въпрос да се сблъска с реалните неща в този свят, като кръв, смърт и вътрешности, тя пискаше като малко дете, което тичаше да се крие зад полата на мама или в нейния случай панталона на някой мъж от къщата.
А някой казват, че не си живял докато опиташ вкуса на първото си убийство, да си колекционер на души и да ги държиш на острието на оръжието ти и всеки път когато пролееш кръв, да го облизваш.Мммм.Но сега не бях Арадел, а Соня, тя в момента се скатаваше зад някой ъгъл на това прекрасно тяло:
-Хайде, Арии, излез да видиш колко ще е забавно.След това ще молиш за още като блудница.
-Някой хора тук си имат ценности.
-О, моля те..заври си ги в девствения задник.
-Бих те посъветвала същото имайки предвид каква разгонена уличница си.
-Сега не е време за морал, а за кръв.
Колкото и да харесвах Соня, все пак не бях аз.Влияеше на мисленето ми, действията и желанията ми.Караше ме да искам неща, които никога не съм предполагала и да се държа както никога до сега.
Като котка, която наблюдава мишка в нещо в мен изщрака.Забелязах че вампирката всъщност ми е помогнала и е създала перфектната ситуация за атака.Сега Дани бе с гръб към мен и бе твърде зает да се интересува от физическото състояние на гнома, а той самия лежеше на земята и пак дрънкаше нещо.Извърнах поглед към оръжието ми, направих две крачки и го взех безшумно.Насочих се към мъжа, като се движех тихо като пантера, бях опиянена от ставащото.След миг се озовах зад гърба му и надигнах ножа:
-Сега ли?-попитах.
-СЕГА!-отвърна Соня.
Отпуснах ръцете си и острието полетя към гърба му....

Да говориш сам на себе си се счита за болестно състояние в нашия свят. В онзи, истинския, лекарите ще дойдат с белите престилки, ще разбият вратата и ще те отведат против волята ти. Ще залостят ключалката, дори ще превъртят два пъти ключа за по-сигурно, ще те дозират всекидневно с купища риталин, валериан и други по-силни успокоителни, и ще те затворят в тапицирана стая да блъскаш главата си в стените, опитвайки се да я разбиеш, само и само да сложиш край на ужаса, в който си попаднал.
Но тук, в тази реалност, шизофренията е често срещано явление. Може би прекалено често. Искаме сами да си вдъхнем кураж, да си дадем стимул да продължим, или за да се убедим, че деянията ни не са грешни. Дори в ума ни да се роди чудовище, то трябва да е оправдано само пред себе си. Да не съдържа предразсъдъци, двоумения или несигурност. Иначе битката е изгубена, преди още да е започнала.
По същия начин Арадел се опитваше да даде на Соня свободата, която се изисква за подобна постъпка. Решителността в червенокосата бе на едно различно ниво, по-високо от това на блондинката. Състраданието й измени, за да даде път на жестокостта да избие. А тя изби и обхвана организма й.
Докато Дани все още клечеше над гнома, притеснен за състоянието му, момичето се промушваше иззад него, дебнеща удобния момент за един, но фатален удар. Поне се надяваше да е такъв, имайки предвид огромната мощ на некромансъра. Тя определено се молеше на небесата да не се стига до реална битка, ако искаше да запази главата на раменете си, там където й е мястото.
-По дяволите... - ругаеше Пазителя.
Имаше нужда от почивка, но за такава нямаше изблик, а и вече нямаше помощници.
-Спокойно, шефе, ще се справим. - опитваше се да го успокои джуджето, макар че знаеше, че няма да успее.
-Сега ли?
-Сега!
Девойката замахна право към гръбнака, в стремеж да улучи костния мозък.
-Не, имам нужда от Дориан.
Ръката й застина във въздуха при споменаването на това име. Цялото й тяло изтръпна, вледени се с все още вдигнато оръжие. А Дани изобщо не я забелязваше, смятайки, че персона като нея не може да представлява каквато и да е опасност.
-Тя винаги ми е помагала. Искам си Я обратно! -едва не извика разярено мъжа, отново наблегнат от мъка и искрена ярост, че съдбата му отне синекосата мъртвородна толкова изневиделица.

/Гери реши какво да правиш. Дали отстъпваш или пак понечваш да го улучиш./