Къщата на Тарен Мареил старши

First topic message reminder :

Домът на старият пиро маг се намира в началото на града. Къщата му е сравнително малка, не разполага с кой знае какъв уют или богат интериор, но всичко, което съдържа е напълно достатъчно за Мареил, напуснал родното си място в търсене на злато и слава. Той е сприхав човек, доста недоволен от живота си и винаги стремящ се за нещо повече, но късмета така и не иска да му се усмихне.

Ако имаше часовник, който изверва часовете не откъм продължителност, а откъм качество, то от момента на връщането ни до последната секунда щяха да са отброени като "страхотни". Ето това беше моята представа за рожден ден- не от онези, в които хората пеят, а ти си център на вниманието, стоиш на тръни и се чудиш къде да се дянеш, къде да си бутнеш рцете и с каква по- убедителна усмивка да покажеш радостта си, защото не върви и ти да пееш на себе си "Честит рожден ден". Сега беше идеално! Спокойно, непринудено, достатъчно тържествено, но не чак като смокинг, душащ те около врата. Бях наистина в свои води, сякаш резонансът на желанията ми и на действителността най- сетне съвпаднаха. В Маджестик рядко рождените дни и като цяло празниците се подчиняваха на клишетата, обзели всички елисандрийци в останалата част на света. Безметежно, но не и монотонно. Бляскаво, но не кичозно. Тържествено, но без излишен шум. Богато, но не и разгулно. Разговори на ниво, но в никакъв случай за политика и прекалено сериозни теми. Такъв е стилът на повечето магове от "старата школа".

Но изведнъж…

Ооо, я стига! Чувства, любов, планове за бъдещето- само тази тема не биваше да засягаме, когато в главата ми имаше алкохолни изпарения, а в дробовете ми пушек от такова омайващо наргиле.
И ще ви кажа защо- защото сериозно започвах да мисля за това. От мен се очакваше отговор в контекста на разговора дух- забавен, типично мъжкарски- лековат и самоуверен. Само че бляновете в тази посока почти никога не се сбъдват, нали? Хайде, вдигнете ръце онези, на които първия път е минал, както са си го представяли! Защо не ви виждам ръцете? Е, има една- две полюшващи се гордо в дъното на тълпата, но ето че моят изобщо не следваше невинно- перверзните ми сценарии. Беше изумително изживяване, да, но си представях да е с… друг тип момиче. Слава на Елисандра, че не се сбъдна желанието ми- сега щях да съм обвързан, незряло-влюбен и разкиснат като туршия в саламура. Целият хаос на първата връзка, споходил партньорите без опит, с прекалено големи очаквания,свръх чувствителност при всяко разочарование и инат при дребните компромиси- това щеше да ми стъжни живота. Така натрупвах опит, колкото и вулгарно да звучи. Чувствата ми се избистряха, придобиваха улегнала форма и емоциите назряваха за нещо наистина имащо бъдеще. А не младежки опити насляпо като хаотично смесване на вещества, докато накрая всичко гръмне или се размирише до нетърпимост.
Хайде сега втори опит- вдигнете ръка всички, които са свързали живота си с половинка, която отговаря напълно на идеалите ви. Знам, че в момента съпругите ви сръчкват или настъпват, за да вдигнете ръка, но бъдете откровени със себе си- няма нищо лошо в това- може би дори нямаше да сте толкова щастливи, ако се бяхте „бракували” с младежката си мечта. Понякога просто не можем да преценим какво е най- добро за нас. Нямаме опита, не познаваме достатъчно типовете хора, не познаваме напълно дори себе си. Между мечтаната и подходяща половинка не би трябвало да има съществена разлика, но твърде често се получава стабилно разминаване в тези понятия.
И как при тези житейски истини се предполага да отговоря кой е моят идеал?
Докато превъртах това в ума си, печелех време за отговор, дърпайки съсредоточено от наргилето. Опитвах се да направя един трик, който Кайл показа с пушека и чак след като сдъвках един фъстък и отпих от коняка, отговорих:
- От нея ще се иска да ми е вярна и да ме обича. В отношението й с другите, смятам, че трябва да е силен характер. Искам половинка, а не инвентар в къщата. Пък за външен вид… - тук направих умишлена пауза с полу-усмивка, при което приковах още повече вниманието и ушите се наостриха. – Това ще го запазя в тайна.
След тези думи имах чувството, че Кайл ще ме замери с нещо и бях готов да залегна. Той нададе вой на разочарование заради незадоволения му, подразнен апетит за пикантни подробности.
- Стига, бе, човече!!! Какво се церемониш тука! Все повече си мисля, че си бивш монах!
- Съгласен съм с думите ти, Тарен.- кимна одобрително дядо ми. – Едно време моят баща до две щеше да ме завлече в храма да се венчая за едно пухкаво момиченце. Не беше лошо девойчето, ама единствената страст в душата й беше към тенджерите и децата. После с мъжа й си народиха седем парчета. Радвай се, че нито аз, нито времената са такива- иначе тука щеше вече да щъка едно хлапе и женица с надут корем да ни сервира.
След тези думи дядо ми се засмя. Изтръпнах при мисълта за тази картинка. Не можех да си го представя да дундурка внуци, а още повече- под неговия покрив. А да не говорим аз да съм на тези години семеен… има още толкова неща, които трябва да постигна преди това! Наистина ли говореше сериозно или акцентираше върху факта, че не настоява и дори не иска подобен развой на живота ми?
Отправих поглед към Старши. Все пак ми бе доста неудобно да говоря за нагоните си пред него. Колкото и да бяхме в ролята на „просто трима мъже”, колкото и да виждах любопитство и в неговото изражение, толкова и смятах, че е твърде пошло да слуша фетишите на внук си… макар че, като се поставя на негово място, аз нямаше да имам нищо против.
- Какво ме гледаш, младежо?- засмя се дядо ми, сякаш улавяйки мислите ми иззад моя поглед.- Не падам от небето! Нетактично пред приятели е само да обсъждаш жена си и креватните ви изпълнения, обаче ти нямаш жена, така че...
- Точно така!- викна Кайл. –И бившите също можеш да обсъждаш!
Дяволития пламък на шмекера се заби в кожата ми като отхвръкнала искра от камината. Знам какво целеше- след всички тези дни, в които го нямаше, той надушваше, че съм имал интересни преживявания, за които така и не му разказах, макар той охотно да даваше пример и тон за песен със собствените си истории.
- Не харесвам руси жени. – колебливо започнах аз. Все пак имаше граница на откровението ми, която никога не съм прекрачвал- липсата на приятели в пубертета, когато най- много се обсъждат тези неща, си личеше по неувереността, с която споделях.- Някак обикновени изглеждат- като плитко езеро. Тъмнокосите сякаш винаги крият нещо интересно под повърхността…
- И под дрехите, и под дрехите…- не се сдържа да подметне Кайл, но го направи тихо и мимоходом, за да не ме прекъсва. В контекста на разговора неговите непрестанни закачки не бяха неуместни или дразнещи. Напротив- като чист алкохол в розова есенция правеха аромата по- опияняващ и наситен.
- Обожавам хубави заоблени дупета! Виноват!- вдигнах ръката, в която държах маркуча за наргилето, а другата поставих на сърцето си.- А гърди… поне колкото шепата ми може да хване.
Последва жест, с който огледах шепата си и наистина установих, че размерът ме удовлетворява.
- Останалото е преходно.- добавих в заключение и надигнах чашата с коняк.
Не бях сигурен дали разумът ме караше да изглеждам сухар в такива теми, но чисто и просто бях малко по- улегнал. Безсъмнено се радвах на всяка красива жена на улицата, като посетител в изложбена галерия- черпех сетивата си постоянно с малки шотове сладки фантазии, гъделичках нагона си с перце от мръснишки идеи, но не хуквах с оплезен език след всяка мадама, усмихнала ми се окуражително.
Имаше нещо, което не можех да определя, но присъстваше като образ в ума ми всеки път, когато си представях жената, за която бих направил не само първата, но и стотици други крачки. Имаше някакъв конкретен лик, мяркащ се пред очите ми… по-скоро като усещане, като пронизваща тръпка всеки път, когато призовавах фантазиите си… един поглед, който… който сякаш вече познавах, който бях виждал, но без да осъзнавам. Като гласът на певицата… но тази мисъл ме върна в пустините и случилото се днес, затова залостих бързо вратата на пресните спомени.
Кайл правеше нов трик с дима от наргилето, който исках да науча- направи кръгче, до него- още едно и подхвърли фъстък, който мина през двете и падна в устата му. Беше толкова показно! Като цяло това умение не демонстрираше нищо похвално откъм талант или сфера на опит, но беше забавно. И всички онези, звучни, ключови термини за всеки трик! Не ми се отдаде първия път и се отказах- не напирах да забавлявам хората на маса с разни номера, макар неуспешните опити също да ги веселяха стабилно. Берас вече се беше присъединил към нас, заместен в мътенето от половинката си, и след като сдъвка крекера, който му подадох, не пропусна възможността да се включи в разговора, докато „желязото е още топло”:
- Защо не си водил жени у нас?
- Защото…- тук ме свари неподготвен.
- Защото това не е хотел и знае, че ще ги изритам и двамата.- намеси се Старши. Кайл се смути дали това не е намек, че злоупотребяваме с гостоприемството на дядо ми, но аз бях сигурен, че не се отнася за него.
- Все пак аз те сватосах с Луна, така че имай повече респект!- казах престорено авторитетно и тупнах с показалец човката на дърдоркото.
- Лиза ми помогна! Не ти!- тръсна глава Берас.
- Направо ми идва понякога да си направя капан за сънища от перата ти!- въздъхнах с едва сдържана усмивка и кукумявката побърза да се премести по- близо до дядо ми.

-Ех...Лиза... - положи глава на юмрука си Кайл и току въздъхна със замечтан поглед, отправен към димните вълни, които се разширяваха и отплаваха нейде нагоре към тавана. -Ето това е жена мечта! Никога няма да спре да ме е яд, че я изпуснах.
Въпреки подробният опис на бъдещата си жена, шмекерът винаги омекваше при вида на сладката барманка, забравяйки всичко, докато не се сетеше, че е омъжена за Паркър. Тогава инстинктът за самосъхранение се обаждаше и възхитата му си оставаше само от разстояние. 
-Ало...влюбения!
-А! Кой? Аз?! - размърда се като излезнал от транс червенокосия и за да се измъкне от неудобството, по пример на приятеля си, засмука маркуча, жадно дърпайки от тютюневата смес.
В същото време на вън заваля! Един от първите зимни дъждове, първият от многото, където тук, до морето, бяха в изобилие. Климата предразполагаше надуващите се облаци, които за в бъдеще многобройно щяха да изливат пороя си върху непорочните им глави. 
-Ха! Май ще ти върви по вода!
Тримата мъже се обърнаха към стария стенен часовник, реликва още от дядото на Старши и установиха, че до полунощ и края на рождения ден остават цели седем минути.
-Някак си се съмнявам!
-Не бъди песимист.
-Кой само го казва!
-Аз съм реалист, момче! Здраво стъпил на земята, напълно осъзнаващ собствените си качества и грешки.
Отговор, типичен за интелекта на Мареил. Младежът не се и съмняваше, че дядо му ще му отвърне подобаващо, макар и намеквайки му съвсем леко сарказъм. 
И колкото повече дъждът се разрастваше, толкова повече огънят в камината пукаше неспокойно, а животните се гушеха в Тарен старши, търсейки закрила и опора, на която да се облегнат. Когато и денонощието преполови, младите решиха да се оттеглят под претекст, че на сутринта трябва да стават рано, но истината бе, че телата, а и умовете им бяха претоварени от отминалите случки. 
Завили се в леглото, гледаха тавана без да смеят да продумат. Единият замислен за свои си неща, а другия със стържеща от вътре душа, чиито пипала копнееха да надникнат отдолу и да се уверят, че най-скъпото им и също така най-опасно притежание си е на мястото, непокътнато, неподвижно, не дишащо. Мареил бе сигурен, че книгата диша. Като че бе събрала мъртвите души на всички герой, за които се разказваше. Дори сега можеше да усети тръпчивото й влияние върху кожата си, но не можеше да рискува да сподели находката си с Кайл. Това нямаше да доведе до нищо добро, затова трябваше да изтрае. На сутринта...на сутринта щеше да провери. А до тогава трябваше да спи. Да избие тази идея от главата си, колкото е възможно, ако иска да запази здравия си разсъдък, който така умело успя да защити през последния месец, непозволявайки си да чете. Знаеше, че съвсем скоро, може би след едва няколко часа нямаше да издържи и ще разлисти пожълтелите страници, които щяха да го ударят с поредната си доза ужас, но бе подготвен, или поне така се надяваше. В този ред на мисли, заспа, изморен и отпаднал, събиращ сили за следващото предизвикателство на съдбата.

Понякога сънищата не те напускат с първото отваряне на клепачите. Все още в ушите ти кънтят гласове от сънищата, виждаш сенките на образите от нощта, които първите лъчи не могат да прогонят от мозъка ти. Ставаш стреснат от докосване, удар, болка, изпитани в пространството на миражите и те са толкова истински, че не осъзнаваш дали си буден, дали спиш, кое е било реалност и кое- не. Изричаш думи, отправени към някого, който се е изпарил като утринната мъгла, но мозъкът ти не иска да го пусне и още говори с него.
„Дали сънувам, че съм пеперуда, или пеперудата сънува, че е човек?” Съзнанието ни предвкусва наличието на други измерения, но това е просто интуиция, около която оплитаме единствено своите догадки и въображение.
А понякога първата мисъл, с която се събуждаме, е последната, в компанията на която сме се предали на нощта.
Книгата.
Боях се от бълнуването си, подобно на глад на някой пристрастен, обхващащо ме щом наближи часът, в който обикновено поемам дозата си. Вече повече от месец се въздържах. А и не бих могъл да понеса кошмарите от книгата и притеснението от войната, която така завъртяно сервира Феникс…
Разбира се, няма да се оплаквам като баба ми /която нямах/ за времената, днешната младеж и времето, които със същата настървеност са хокали бабите преди тях.
Като че ли пред очите на всяко застаряващо поколение се вихри апокалипсис, а младите просто не могат да го проумеят и как не ги е срам да бъдат оптимисти, след като света аха- аха да загине!
Не, светът няма да загине. Никой бог не би позволил да загуби и декар от владението си. Просто сме прекалено големи егоисти да приемем мисълта, че ще съществува, ще замени или ще прежали нашата уникална и незаменима особа и нямаме великодушието да му пожелаем всичко добро. В това число може би слагам и себе си.
Но бих казал, че сега живеем в сравнително прилични времена. Имаме бира. Открих и наргилето. Останалото се преживява, както са го преживявали преди нас- с кръв и упоритост.
След тази свежа вълна първи мисли в недоспалата ми глава на прага на новия ден, се надигнах от леглото преди да съм заспал пак. Все пак ме движеше едно вълнение като на първи учебен ден /така съм чувал, че се вълнуват хората/. Не… не за себе си, а за Кайл. Щях да го водя на работа. Ама че забавно щеше да бъде!
Беше забавно още от първите ми опити да го събудя, докато той се правеше на заспал. Не изгаряше от нетърпение да стане в осем сутринта и да върши нещо, за което държавата би му плащала заплата, вместо служебен адвокат и надник на прокурора- обвинител.
Беше се вкопчил във възглавницата, притискайки я в обятията и между бедрата си и сумтеше при всяко сръчкване.
Бих издевателствал над него още поне час, но кучето нахълта през вратата /твърде бързо се адаптираше към новата брава и начин на отваряне/ и при допира на мокрия му език в петата на червенокосия, той откликна мигновено. Изчезна в банята преди мен по долни гащи и не ми оставаше друго, освен да се облека и да чакам реда си с чаша с кафе… която трябваше да си направя сам. Дядо ми беше сварил само за себе си.
-Ентусиазмът за работния ден ли се обади в другарчето ти?- попита старши вместо да отвърне на поздрава ми за „Добро утро”
-По- скоро инстинкт като на всеки, събуден от Звярът.
-Казва се Пухчо.
-Ама разбира се… и аз това си казах първия път.
След кратко неизбежно суетене, което честно казано беше на края на лимита ми да понеса щом в къщата се завъртят повече от двама човека, нагласих Кайл с една моя блуза /по- като за работа в библиотека/ под коженото яке и го ескортирах до изхода, за да може и дядо ми да се наслади на тишината, която с идването ми в Скайфол се стопи за него.
Студът, както би го нарекъл всеки от пустините, варираше в рамките на 15 градуса на слънце и може би 5 на сянка. Небето бе такова ясно и чисто, че ако нямахме други сетива освен зрението, бихме обявили с радост началото на пролетта. Ала слънцето бе далеч. Морето носеше мек, но влажен въздух, проникващ до костите. Кислородът бе като шотове с твърд алкохол за мен- леден на допир отвън и разпалващ отвътре огъня при поглъщане.
-Ех, човече… ако можеше майка ми да ме види сега… аз съм най- издигнатия в йерархията от рода ми! Отивам на работа!- Кайл протегна ръце към небесата като завоевател. Знаех, че преиграва и просто е прекалено позитивен.
-Не искам да храниш напразни надежди. Първо трябва да говоря с шефовете и началника на бригадата.
-Еее, че не съм ли хубав! Как може да ме изпуснат! Слушай… ами ако някой ме познае…
-Предпочиташ го пред това дядо ми да ти намира задачи.- усмихнах се за кураж.
-Не, наистина… май е по- добре да си хващам пътя… Само беля ще ти донеса на главата.
Гледах пътя пред себе си. От доста време насам не бях обръщал внимание на познатите отъпкани пътеки, но сега търсех ъгълчета, сенки, шумове, загатващи опасност. Все някога някой щеше да разбере, че шмекерът се е върнал. В онези среди не забравят, ако веднъж са ти обещали да нахранят рибите с теб. Незнайно защо, обаче, аз се чувствах някак… по- спокоен, когато до мен самия имаше някой, въртящ сносно камата.
-На никого няма да му хрумне да те търси там. И никой няма да те пипне, без да си го видял пръв. Не е като да носиш пратки насам- натам по тесните улички, нали? Хайде, това ти е най- малкия проблем… първо трябва да се запознаеш с колегите ми….

Започваше да ръми.
Някъде на север на небесната шир някой бе разлял черна мастилница и златните зари на залеза се удавиха в катран.
Всичко притихна под капака от облаци. Шумоленето от невидими капчици се удряше в паважа, изпълзяваше нагоре и като ехо се връщаше обратно над земята.
Птиците /поне малкото останали през този сезон/ сякаш потънаха и се стопиха в калта от мокър прах и кишави мъртви листа.
И аз трябваше да вървя през тази гадост. Водата.
Навел глава напрягах всеки мускул, за да се прибера час по- скоро. Не ми беше студено. Беше неприятно.
По врата и по тила ми се посипваха като ледени метални стружки капчици, търкаляха се по дрехите и тяхната влага и хлад попиваха в кожата.
Изви се вятър. Не силен, но упорит, съсредоточено биещ в яката ми, мушкаше се през всяка гънка като изпусната в ръкава мишка, която драпа с малки ноткета, за да се добере още по- навътре измежду дрехите ти.
Знаех, че от бързането няма полза. Просто мисълта, че се опитвам това да приклучи възможно най- скоро правеше пътя по-… изпълнен със смисъл.
Гледах само земята пред себе си. Обръщах внимание само на следващата крачка. Слушах къде от стрехите шурти струя вода, за да не се приближавам прекалено до тях.
Гледах локвите. Следях кръгчетата, които правеха калките. Там, където те бяха по- големи и водата отскачаше по- високо, означаваше, че накъде над това място се събира вода и минаването ще бъде неприятно.
Законите на природата подсказваха много неща. Уви, разгадаването им и заниманието да се упражнявам в прескоци на локви и заобикаляне на капчуци щеше да е напълно безполезно, ако сега вместо да ръми леко, се изсипваше типичния за сезона порой.
Реших да спра на топло и да си поема дъх в едно магазинче.
Прияде ми се нещо определено. ОНОВА определено нещо, което осъзнах, че няма еквивалент, откакто го опитах. Беше малко, кръгло, бяло и сладко, но не със шоколад!
Светлината в прозорчето на магазина беше същински фар на надеждата.
Усърдно търсех. Разглеждах, не бързах. Но с всяка прекарана минута сред рафтовете осъзнавах, че няма нещото, което ми трябва…
На девойчето зад щанда й стана любопитно и може би забавно как забил глава като кокошка тършувам и ми предложи помощ.
- Няма с какво да ми помогнете, освен ако не сте скрили някъде любимите ми сладки.
Тя се усмихна, незнаеща какво да отговори, и аз просто поблагодарих и си излязох.

Вече бях в затънтения квартал на дядо ми. Там, където пръстта има навика да се трупа по пътя, за да може когато вали да бъде максимално хлъзгаво.
Прибрах се почти сух. Старши стоеше с изпънати на една табуретка крака пред камината и се сушеше. Явно до сега е имал работа по градината.
- Добър вечер.
- Още е ден.- отвърна със своята си съмнителна, дори спорна доза хумор
Видя, че съм сам, но това с нищо не промени изражението му. Знаех, обаче, че е доволен.
- Мога ли да те помоля нещо?- подех
- Казал съм ти- молби само пред Елисандра. Кажи какво има.
- Става ли да потренирам с меча…
Дядо ми се понадигна и ме погледна. Не каза нищо, разбира се, само си направи своите заключения, които никога не ставаха мое достояние, освен с едно от многозначителните му „Аха”.
- Знам, че вън вали… затова не може ли да се упражнявам някъде тук?
- Първо се преоблечи.- отсече той и смачка недопушената си цигара в пепелника.
Когато бях готов Старши стана бавно и каза да го последвам. Отидохме до антрето и той ми нареди да се кача на един стол, за да достигна капака на капандурата, водеща към тавана.
Бях твърде любопитен и развълнуван, че да съжалявам в какви условия щях да се натреса.
От капандурата се спускаше въжена стълба и двамата я изкачихме бързо.
В малкия правоъгълник светлина, нахлуваща през отвора се виждаше единствено напречната греда на тавана. След нея още една и още една като ребрата на чудовище, в чийто търбух сме се озовали.
Миришеше на борова смола, прах, мокра глина от керемидите и още прах. Не беше задушно- имаше идеални процепи за проветрение на гредите, за да не прогниват, само че бе толкова ниско, че вървяхме приведени, а ако се осмелявах да се надигна в цял ръст, рискувах след крачка да се сблъскам челно със следващата чепата гледа по редицата.
- Тук светлина няма. Пространство няма. Теренът е непознат. Наподобява най- много обстановката, в която би попаднал при истински бой. Слез до долу и донеси от дървените пръчки една.
Подчиних се. Бях все по- ентусиазиран да приема това ново странно предизвикателство за уменията ми. Когато се спуснах и изкачих обратно, подадох внимателно на дядо ми пръчката от онези, с които се връзват младите фиданки, за да не се изкривяват. Той я пое, смътно видях, че я опипа и каза да донеса нова.
Направих го, но той ме прати и за трета с изричното предупреждение да не хитрувам да нося повече от една.
Накрая, когато бях още по- задъхан и вече до краен предел изнервен от непонятното му издевателство над мен, той мина зад мен, затвори капандурата и заговори:
- Сега си изморен. Ядосан си, че те разкарвам. Рефлексите и разсъдъка ти са притъпени. Вече състоянието ти наподобява това, в което ще бъдеш при една битка. Сега слушай….
Той сниши гласа си и потънахме в тишина. Чувах единствено сърцебиенето си и излизащия на пресекулки въздух от дробовете ми. Не виждах почти нищо. Но това скоро се промени.
До ушите ми достигна ромона по керемидите от ситния дъждец навън.
Различавах светлината между дъските от цепнатини по- тънки и от паяжина.
Разбрах, че ромона не е от дъжд, а от капки, отичащи се по надвесените клони на дърветата до къщата. Дъждът бе спрял.
Открих освен източника на светлината, и посоката й, и крайната й точка. Нишките падаха върху равен дъсчен под без обичайните натрупани по таваните сандъци и вехтории.
Някои лъчи маркираха гредите на тавана и можех да се ориентирам за височината в средата и как тя започва да се скосява в двете посоки, докато придобие типичната за покрив форма. Но все още не можех да доловя присъствието на дядо си. Той сякаш се изпари. Това ме направи малко нервен. Въображението започна да опъва струните на сетивата ми и съвсем скоро чух и още нещо…
Скърцане някъде зад мен. Обърнах се рязко.
- Това е твоят противник- прошепна дядо ми. Усещах, че едва сдържа смеха си.- Аз отивам да дремна, а ти трябва да убиеш с дървената сопа няколко от тези обитатели. Наричам ги мишки, но за теб са врагове.
- Искаш да ти бъда котка?! – кипнах, защото реших, че дъртия гад ми се подиграва.
- Никога не подценявай противника си, Тарен!- скастри ме той и аз изстинах при тона му.- Шейпшифтърите стават и по- невзрачни същества, за да притъпят вниманието ти! Тези тук са по- бързи от теб, по- добре се ориентират от теб, по- малки са от теб… и са на своя територия. Докато не убиеш поне една, тренировката ти се счита за провал. Научи се да работиш сам със себе си, а не да копираш чужди техники. Така ще намериш общ език с енергията и оръжието си.
Слушах безропотно. Какво можех да направя. Усещах разума и логиката в упражнението, на което искаше да ме подложи, но…. мишки….. Тази част звучеше нелепа.
Дядо ми мина покрай мен и отвори капандурата. Светлината не беше силна, но замижах заради разширилите ми се до краен предел зеници.
- И още нещо… бъди тих. Никакъв огън, никаква светлина. Не се пребивай, защото лягам да дремна.
Дървеният капак тупна след него, а стълбата остана да виси надолу.
Струва ли си да отделям внимание на такъв абсурден и гротески лов на мишки?
Прах, хлад, скърцащи дъски… гледах с огромно пренебрежение ;ялото това нещо. И все пак трябваше да убия поне една. Тогава осъзнах, че това е ужасно трудно. Те се движеха сравнително шумно, но бавно опипваха всеки сантиметър преди да пристъпят, уви, само едно мое движение и те изчезваха за миг! Нямах време да се наглася или да пристъпя. Имах една секунда, достатъчна само за нанасянето на удар. След като се изнервих до краен предел започнах да псувам и да размахвам дървената тояжка и тя срещна една от гредите, разбивайки се на парчета в нея. Целият треперех от ярост. Сега разбирам слабостите си тогава- прекомерна горделивост- считах, че това е упражнение под нивото ми, но всяко нещо, представляващо трудност заслужава да бъде тренирано и овладяно. Бях нетърпелив, несе вслушвах в ритъма, не намирах покой, не се концентрирах. Така минаваше вече почти час. Накрая просто седнах и продължих да псувам къде на ум, къде на глас.
„Нелепо! Просто покъртително! Това щеше да е смешно, ако не беше жалко!”
Бях се отказал да правя каквото и да е. Честолюбието ми заглушаваше инстинктите на ловец, на войн, на хищник от върха на хранителната пирамида. Опрял гръб в гредите просто се оставих апатията да ме направи напълно безучастен и незаинтересован от поставената задача. Вече си представях как лягам да спя гладен, но не и да сляза с наведена глава.
Не можех да се върна с празни ръце…
Добрият ефект от честолюбието ми задейства отново сетивата ми. Вече нито капка от дъжда не докосваше керемидите и всичко тънеше в гробна тишина. Струваше ми се, че дъските дишат, че прашинките се удрят една в друга, ушите ми пищяха в отчаяно търсене на някакъв звук, но подплашените от изблика ми на ярост мишки не идваха…
Но накрая чух първо една… после от другия край- друга….
Наострих уши и се взирах безплодно в мрака.
Мислех си да ги изгоря, да ги замеря, да им направя капан…. Но най- рационално си оставаше боравенето с проклетата сопа….
Хванах я леко, бавно. Мишките спряха щъкането си само за миг, но не побягнаха…
- Сега ви пипнах…. Прошепна вътрешния ми глас.
Изведнъж всичко се превърна в игра на малко момче, което лови скакалци из поляните, във война на артилерия от топчета срещу редица оловни войничета…
Фантазията ми би могла да нарисува някакъв епичен лов с красива кауза, но нямах нужда от допълнителна мотивация. Просто исках да хвана поне една проклета мишка, за да си докажа, че няма да ми се опре една такава глупава задача.
А ползите от упражнението бяха големи.
Ориентацията ми заработи в непознати до сега граници. След два сблъсъка с напречните греди вече знаех къде да се наведа и до къде да замахвам с пръчката, знаех къде са ъглите и от къде точно идва шума…..
Дали цялото това тупуртене по тавана щеше да има успех????
Ето че първата жертва бе зашеметена и изцвърча. Останалите се разбягаха, а аз я хванах с ръкава си и я пъхнах в обувката си /отдавна бях бос за по- добро движение и баланс/. Вече можех да слезна долу, но не можех да се задоволя с минимума!
Изчаках посестримите й да се престрашат и да пристъпят отново, за да направя втори опит.


/може би зарче за това колко мишки ще хвана????/ :D :D

Добре де, трябва да признаем, че упражнението беше абсурдно. На пръв поглед съвсем обикновено, дори дебилно, принизяващо, потъпкващо гордост и търпение и изобщо...абсурдно. Но защо ли именно в абсурдните неща откриваме най-голяма логика. Стояла незабелязана до преди малко, тя нахлува в съзнанието и опровергава първоначалните му теории. Малко по малко придобива смисъл, открива причина и дори заражда желание за победа. 
Дали желанието за победа или чистия инат караше Тарен да продължава да търси в тъмното, да опознава тишината, да всмуква влагата, напоила се в дървените плоскости, беше спорно, но ефекта бе на лице. Никога преди не се бе движил толкова свободно и почти без затруднения в мрака. Знаеше го, признаваше си го и това му харесваше. Абдикирането на черното и привикването на сетивата му, бе като еликсир за до преди малко накърнената му душа. Сега тя ликуваше с всеки удар по дъсчения под, с всяко цвърчене на дребните животинки, ставащи жертви на извратените човешки копнежи. Една по една падаха в плячка на дългата сопа, която примирено и дори с леко горделиво удоволствие заемаше знатната роля на самурайския меч. 
Малко по малко идеята, че се чувства като дете на първия му урок, отминаваше. Спомни си часовете, преминати с учителя му от Феникс, но дори тогава, дори в тези първи стъпки, предпазливия и твърде уравновесен маг не му даде подобно предизвикателство. Наблягайки на интелекта и умствения капацитет, нужен на подобна фамилия, той занемари физиката му. Сега, след всички тези години, дядо му подобаващо наваксваше изпуснатото и създаваше от него една цялост от ум и бойни умения. Колкото повече време минаваше, толкова повече дървото омекваше в ръцете му, ставаше леко и почти неосезаемо и на няколко пъти се хвана, че го размахва досущ както трябва да се борави с един меч. Може би заместителя не трябваше да се подценява, въпреки критиките и псувните, изказани по негов адрес. 
Колкото до мишките, таванът им се стори тесен. Трудно си намираха дупка или ниша, в която да се скрият. Макар и перфектно ориентиращи се, реакциите на младия Мареил станаха от тромави впечатляващи и животните трябваше буквално да се борят за живота си. Тази игра на котка и мишка може да се струва забавна на някои дечурлига, които превръщат всяко преживяване в измислена история от книжка за любимият им приказен герой, но за Тарен си бе истинско изпитание, от онова, което не те развеселява, а възбужда интереса и подклажда старанието. Пример за всичко изказано бе потта, стичаща се по врата и гушата му, както и влагата, избила по корените на косата му. И как иначе? Всички тези въртежи, бързи предвижвания от едно място на друго, особено когато теренът е тесен и ограничен, го караха не само да се изпотява, но и изморява. Предизвикателството се оказа по-сложно отколкото очакваше и трябваше да признае пред себе си, че дядо му има известен стил. 
Поредният удар, поредното цвърчене, след което реши, че е отнел достатъчно жертви и няма нужда повече да гинат. Красавецът отвори вратичката за долния етаж, така че светлината да пробие този мрак, с който бе почнал да свиква и инстинктивно прикри очите си за няколко мигновения. Когато зрението му се приспособи към промяната, започна да брои плодовете на труда си. Седем! Цели седем! Доста добър резултат имайки предвид нерешителността и нежеланието, с което започна. От друга страна, идеята, че имат толкова вредители, а сигурно още толкова щъкат някъде наблизо, изобщо не му се понрави и се замисли дали не трябва да обходи тази къща старателно, стая по стая, ъгъл по ъгъл. Но тези мисли остави за по-късно, защото сега по-важни занимаваха ума му. 
Сега, внимателно слизаше по въжената стълба, като люлееше напълнените с трупове обувки и се стараеше някой да не изпопада по пода, в лапите на кучето или не дай си боже, върху главата на дядо му. Такава опасност обаче не се намери, защото Старши стоеше все така на креслото в трапезарията и чакаше да чуе точно това, което искаше, а и знаеше, че ще чуе.
-Добре, признавам! Беше прав!
Думите, с които го посрещна внукът му, го накараха да се усмихне заканително и дори леко дразнещо за младежа, но той преглътна тази усмивка, защото фактите бяха на лице. 
-И колко улови смелия трапер?
-Виж сам!
Зеленоокият маг изсипа съдържанието на улова си върху масата, само и само да жегне роднината си.
-И таз добра! Тарен, това тук да не ти е боклукчийска кофа? 
-Мяса понякога, с тази мръсотия.
-Не ме карай утре след работа да ти заръчам да изчистиш основно. 
Старецът преброи животните и остана доволен.
-Не е зле! Другия път може да ти да да си поиграеш и с меча.
-Пак ли срещу гризачи?
-Гризачи, птици, хлебарки, все ще го измислим. - засмя се Мареил.
-Да...сигурен съм! Сега ме извини, но мириша. Искам да се изкъпя.
-Да, направи го, имаш нужда.
Малките жегвания между двамата бяха доста интересни и колкото и да се стараеха да не го показват им доставяха удоволствие. От онова скритото, в което всеки се опитва да изкласи и доминира, но резултатът бе равен, преминаващ от едната везна на другата. 
И така, половин час по-късно, Тарен лежеше в леглото си, спокоен и отпуснат, с напълно избистрено съзнание, изморено, омекнало тяло, което доста лесно щеше да се потопи в сънища, защото се бе натоварило подобаващо. Но още бе рано, а сънят далеч. Трябваше да реши с какво да запълни оставащото си време, с какво ново предизвикателство да провокира мозъка си, с какво да зачекне съзнанието си. Имаше ли смелост за нещо по-задълбочено или щеше да се отдаде на простичко и елементарно излежаване, в чакане на нощта, която щеше да го покрие рано или късно...

/Таренчо получава опит-7. Ловкост -8, Интелект -7, Воля-5. А сега свободно РП/

Мракът. Тишината.
Толкова мразени, когато очите на десетки опасности са се взрели в теб, а твоите собствени не могат да пробият пелената от катран.
Безпомощност, страх- в това си облечен като в бинтове на мумия, сковаващи всеки мускул.
Мракът. Тишината.
Толкова жадувани и очаквани, когато те те изолират от всичко излишно, отключвайки оковите, поставени от деня, заслепили надзирателите, стопили решетките на ограниченията за да дадат простор на всяко твое желание.
Решителност, трепетно задоволство, изобретателност- това са доспехите на нощните скитници, кръстосващи сенките. Превръщат те във вятър, в скрита под плаща на нощта кама…
Утрото е толкова жадувано за едни и толкова неприятно за други…. Граченето на петлите е като спасителен зов или като досадно повикване от родител, прекъсващ играта ти насред най- забавния момент.
Като дете /макар на 12 да не се считах за такова/, имах всяка вечер задача- да изляза от стаята си и да скитам из къщата на Илирас без никой да ме усети.
Беше лято. По дъсчените подове на моя етаж нямаше килими, които да заглушат стъпките и шляпането от босите ми крака. Нямаше и какво да омекоти скърцането на гредите.
Никога няма да забравя първия път, когато напуснах стаята си посред „забраненото време”. Сърцето ми щеше да се пръсне от вълнение, защото знаех какво щеше да се случи, ако някой ме спипаше. През последните дни бях наказан и като цяло това да наруша забраната да излизам от стаята си бе най- неразумното нещо, на което бях способен. Именно затова исках да го направя- не толкова в знак на протест /все пак целта беше никой да не види тази демонстрация на непокорство/, а за да докажа пред себе си, че не се боя от Каскар, че той не може да ме окове и да ми нарежда какво да правя.
Неопитността ми ме направи изобретателен в излишък… с времето и след още 2-3 среднощни излизания осъзнах, че съм правил много излишни маневри и приготовления.
Ставах по- бърз и ловък, вярвах, че не е недопустимо да живееш някъде, където не можеш да се ориентираш със затворени очи. Бях доволен от себе си. Горд.
Нощем натрупвах самочувствие, избивах комплексите си, че съм в подчинено на подчинените на Каскар положение, чувствайки се пълновластен господар на къщата. Вярвах, че те са безпомощни. По- безпомощни и безправни от мен през деня. Можех да отида и да направя всичко! Да избягам, да убия Каскар дори! Но тази „власт” ме плашеше и стоях настрани от вандализми и неразумни постъпки. Достатъчно ми беше, че нощем бях себе си и следващия ден ставаше по- лек заради мисълта, че не съм подчинен никому.
Може би затова през последните месеци поднових самотните си нощни скитания. Нещо ме бе накарало да забравя и след това да преоткрия собствената си увереност. И докато през деня нещо ме спъваше и ми тежеше, сред нощния хлад имах криле, нетипични за поклонник на слънцето. Но слънцето огрява много излишни и неприятни силуети, които вечер потъват под завивките си и ме оставят сам със света, за да мога да му се порадвам.
Може би всичко това дължах на Книгата.
Тя, както ледената с болнава влажност ръка на Каскар, ме зашлеви. Посочи ми всичко грозно, изопачи доброто, наказа ме заради собствените ми добродетели. Запокити ме наказан в малка стая за мъчения с инквизитор собственото ми съзнание… и така ме освободи.
Събуди ме.
Накара ме да се чувствам нищожество, разболя ме и ме стимулира да докажа обратното и ми показа как да се излекувам.
Заши с ръждива кука и мръсен конец раната ми и изгори плътта по нея, за да не гноясва повече.
Като операция без упойка, която се надяваш да доведе до нещо добро.
Книгата.

И сега, както и преди години, очаквах всичко да утихне, за да се пресегна до скритото, тайното кътче от съществуването ми.
Единствената разлика бе, че в последно време мисълта да докосна Черната книга, беше съпровождана от стонове на съвестта ми. Заради Старши.Мисля, че се привързах към него. Нещо като шибан Стокхолмски синдром, при който ужасната неприязън премина в скърцане със зъби, в подчинение, в уважение и накрая, преди да се усетя, присъствието на този мъж ме правеше уверен, спокоен, провокираше ме, стимулираше ме, направляваше ме… Не исках да разчитам на него все още напук, но всяка моя постъпка вече се пречупваше през огледалото на съвестта ми „А дали той би го одобрил?”. Ако вършех нещо, което исках да премълча гузно, то това нещо определено беше неправилно. По ирония на съдбата, такива неща се намираха в изобилие. Колебанието, поривът да споделя, покоя в мълчанието- всичко това свидетелстваше за немалкото място, което този допреди месеци непознат човек зае в живота ми. И по- правилно- аз завзех неканен в неговия.
Фактът се упоменаваше в едно изречение: отреклият се от мен дядо. И докато идвайки тук превез вземаше първата част от словосъчетанието, то в момента за мен имаше значение последната дума от него. Ако бе такъв боклук, нямаше да ме приеме в дома си, нали? И това е нещо!
Само че съвестта ми относно Книгата работеше до момента, в който тя се озове в ръцете ми. Забранената. Болезнената. Отровната. Преди да се усетя вече бях разхвърлил завивките на леглото си, за да се добера до нея и когато кожата от кориците й се докосна в дланите ми, потръпнах, забравяйки всичко. Забраната бе пренебрегната, болката- приета, а отровата- погълната.
„Липсваше ми, Тарен”
„Не съм се отказал от теб”
„Радвам се, че си толкова дързък и глупав”
„Радвам се, че ме подценяваш отново”
Познатият ми свят изчезна. Започнах своя диалог с персона, слава на Елисандра, непозната за вас. Поех подадената десница на Умопомрачението и се здрависахме като противници в един дуел на карти. Неотменните му съотборници- Ужасът и Смъртта, бяха по местата си, а аз бях сам. Но може би някъде там щях да обърна играта и двамата да започнат да подреждат картите в моя полза. Всеки имаше своят малък порок, а моят явно бе тази хазартна наклонност с много по- значими залози от парите.Предстоеше поредното раздаване.
Там.
Където отново бях гост на мракът и тишината.

Любовниците често се карат, отблъскват и заклеймяват в омраза, но те са любовници точно затова - за да се жигосват, а после да се прегърнат и да се отдадат на най-силната страст. Идеята, че Тарен обичаше тази книга все повече придобиваше логични очертания. Тя го нараняваше, ровичкаше душата му, а после отваряше обятията си за него, за да го приеме между кориците си, както блудницата приема мъж между краката си. Потапяше се в този океан на мъка и нищета, но излизаше от него изпотен и отпаднал, както след сексуален акт, който е изпил и последната капка енергия. И макар да си казваше, че повече няма да го прави, че този път е за последно, пак се връщаше към тази сладка жлъчка, която му показваше света в най-гротесковата си форма, с всичките му окапали зъби, хлътнали страни и раздиращи писъци, от които се опияняваше. За пореден път Книгата се гавреше със съзнанието му, но натрупваше в тялото му желание за още, още...истина...

ГЛАВА ШЕСТА
"ЛЕДЕНАТА КРАЛИЦА"


В полумрака на зимата, всичко затихва, сякаш Себастиан е протегнал сивата си ръка от дълбините на земните недра и собственоръчно е уловил потока на времето. Като забучена с карфица муха, така и сезона замира. Зимна дрямка наляга територията и я обковава в оковите на статичността. Шумотевицата се превръща в далечно ехо, като пътник, който е заминал без да се сбогува с никого. Зимата в земите на прокълнатите винаги е тиха, някак изкуствена. Погледнато от страни, ти прилича на човек с лепенка на устата, запечатана за следващите месеци. Ситните снежинки се посипват по поля и пътеки, мъглата всяка сутрин те посреща за "добро утро", а гарвановият крясък се увеличава. 
Зимата на дванадесетата година от създаването на територията обаче, беше различна. Доста нетипична и сурова за равнинния релеф. Снегът падаше на парцали, без почти никаква почивка и натрупалите преспи стигаха чак до бедрата. Въздушните течения бяха толкова сухи, силни и смразяващи, че шибаха лицето като камшиците на Тартар. Честите бури се видоизменяха във вихрушки и имаше дни, в които не можеш да прекрачиш прага на собствения си дом. Капаците на прозорците постоянно бяха затворени, покривите на къщите натежаваха от натрупалия сняг, а цепениците в камините пукаха и цвърчаха, сякаш водеха война с бушуващия климат отвън. Така или иначе, бедната реколта замря напълно. Дори гората изгуби своя блясък и често можеше да се видят скършени, изпопадали клони, а на места дори изтръгнати цели дънери, които едва е държаха за корените, като счупена врата за ръждясалите си панти. Шубраците бяха пълни с животински трупове и някой друг човешки череп. Смразяваща кръвта зима. Първата и последната такава, която територията е преживяла. 
И тук идва въпросът "Каква е причината?". Такава имаше, но нито бе в природните условия, нито наказание от боговете. Земята се бе превърнала във втори Корнор, а същината на тази промяна се криеше в една малка, дървена къщурка насред свързващия път. Тя бе малкото царство на една жена без име и без възраст. Можеше да е на четиридесет, а със същия успех и на двадесет и три. Лицето й бе прекалено порцеланово, като бял чайник, че да отброиш точните лета на живота й. Кожата бяла, гладка, чак лачена, като слонова кост. Очите малки, свити и злобни в своя стъклен син отенък. Като прозрачни джаменки. Блестяха като син неон. Косата дълга до тазът, толкова светлоруса, че чак се сливаше с тази кожа и тези очи и ако я погледнеш от далече, ще се затрудниш да различиш къде започва едното и къде свършва другото. Дали бе красива, бе трудно за определяне. Тази керамична хубост, изваяна като от гипс-картон понякога привличаше, а понякога отблъскваше окото. Но нямаше никакво значение. Зад цялата тази фасада стоеше една единствена дума - Вещица!
Вещиците не бяха на почит дори тук, защото за разлика от праволинейната кръв на различните прокълнати, тяхната не бе нито сбор от трите, нито четвърта такава. Те разчитаха на странични спомагателни, на знанията на другите, на проклятия и заклинанията от старите книги, и магията им бе прекалено неопределена, затова се считаше за забранена. Още повече, защото за техните услуги трябваше да си платиш.
Затова Вещицата обитаваше своята къща, която с времето щеше да се превърне в убежище и на други като нея, и бълваше своята чума над света, на който толкова се сърдеше. Сърдеше се, че е пренебрегвана, че не е призната за истински виртуоз на тъмното изкуство Сърдита на хората, които я заклеймяват и на всичко, което я заобикаля. Затова реши да залее този свят със своята проказа и да го накаже за своеволието на личното му мнение. 


Да усвоиш елемент, който не ти е познат, който дори не пребивава в твоята територия е нещо почти непосилно за обикновен човек, бил той и вещица. Цената, която трябва да платиш е твърде скъпа, твърде рискована и твърде гибелна. Но тя бе готова да поеме тази цена, да я плати с кръвта си и нищо нямаше да я отклони от пътя й, колкото и истеричен да бе той. Да, тя бе пропита с мириса на истерията, на вглъбяването, стигащо чак до полуда. Всяка една мисъл се въртеше около основната цел, всяко едно действие. И затова слухтеше. Слухтеше дълго, цели месеци. Търсеше, проучваше, изучаваше и дебнеше, своята жертва, своят проводник, който щеше да й помогне, без дори да го желае. 
Всеки ден в страната навлизаха търговци и купувачи от съседните територии - пустинници, планинари, магове. Точно такъв и й трябваше. Млад, бял и невинен, елементалист, който ще й предостави своята вода или по-точно своят сняг. В един от мъгливите дни, точно такава ескорта от чужденци пристигна в Найтмер за размен на отвари и билки. Чиста търговия без проблеми. Това очакваха другоземците, но ако за повечето щеше да бъде така, то за един определен, нещата щяха да се развият в много различна, недоброжелателна насока. Младежът бе на не повече от тридесет. Достатъчно млад, че кръвта му да е буйна и силна и достатъчно възрастен, че да е усъвършенствал стихията до едно стабилно ниво. 
Покупко-продажбата не продължи дълго. Маговете се стараеха да са възможно най-дипломатични и бързи, без излишни приказки, за да си тръгнат час по скоро от това мрачно, студено място. Избираха, плащаха, разменяха и готово. Парите бяха прибрани, стоката натоварена, а всички доволни.
Но от края на улицата едни кристално сини очи наблюдаваха тази гледка и почти проблясваха на дневната светлина. Стъклената им орбита се бе впила в искания от него мъж и сякаш го пробождаше с този поглед. Качулката скриваше почти цялото й лице, но тези очи и керамичните, плътни устни, се открояваха като мастилено петно на светъл пергамент. Тя докосна с пръсти долната си устна, издиша струйка въздух, който бе наситен с едва забележими сребърни частици, после изпъна длан и духна дъхът си като въздушна целувка. Той политна като сребърен вятър, движещ се хаотично, в красиви извивки, заобикаляйки всеки ненужен й и стигна право до желаната дестинация. Разля се като прашец в лицето на чужденеца и той се спря на място. Изражението му се промени. От сковано, леко неудобно, че е тук, се отпусна, мускулите се смекчиха, погледът почти се замижи. Една замечтана усмивка се разля по устните му и той се обърна по посока на ъгъла, от където идваше този благоухаен аромат. А там седеше най-прелестното създание, което бе виждал някога. Висока, бледа, толкова красива. Мъжът изпита това, което се нарича любов от пръв поглед, но някак натрапена, загнездена в теб. Въпреки всичко, краката му тръгнаха машинално, едвам отлепяйки се от калдъръма, право към жената на неговите фантазии. Изглеждаше му перфектна, напълно перфектна. Без нищо в излишък, без нито една бръчка, тик, бенка или каквото и да е друго. Истински шедьовър на съдбата.
Тя протегна ръката си и помилва бузата му.
-Как се казваш, момче?
-Лукас Тир...
-Шшшттт... - положи показалец на устните му. -Фамилията ти не ме интересува.
Жената почна да заотстъпва, като не спираше да го приканва с длан, като че го водеше с невидима нишка.
-Ела с мен, Лукас. Ела при мен. Ще ти доставя най-голямата наслада на света. Само ме последвай.
Подвластен на магията й, магьосникът закрачи, стъпка по стъпка, приближавайки се към тази нирвана. Пътят им продължи в мълчание. Непознатата вървеше тихо пред него, а той все така бе впил взорът си в изящният й гръб, който дори закрит с плаща, пак загатваше за нежните си извивки. 
Когато най-накрая стигнаха къщата и белокосата открехна вратата, мъжът бе напълно в нейн плен и бе непосилен за каквато и да е съпротива. Тя го хвана за ръката и го преведе през стаите, стигайки до последната. В нея имаше единствено едно легло, а около него наредени в кръг запалени свещи, като одър за жертвоприношение или правене на любов. 
-Хайде, Лукас....
Керамичната хубавица го постави на леглото и започна да разкопчава дрехите му. При всяко копче продължаваше да го омайва със сластни думи и да изгаря вътрешностите му със змийски поглед.
-Вечно щастие...Вечна любов....Вечно здраве....
Останал гол, жената се надвеси над него и почна да целува гърлото, гърдите, корема му, като не спираше да говори.
-Вечна страст....Вечно богатство....Искаш ли ги....
Целувките й изгаряха кожата му като ръжени.
-Да... - простена чужденеца. -Да...искам ги...
-Ще бъдат твои.
Ръката й се плъзна по завивките, изваждайки една сребърна кама изпод дюшека, но той не я видя. Бе толкова сляп, сляп за тази богиня, че не възприемаше нищо. Единствено гласът й достигаше до умът му. 
-Ще ги имаш....в отвъдното. А аз ще имам силата ти.
Стоманата изсвистя в затъпения шум и се заби право в ключицата. Кръв бликна като фонтан от сънната артерия. Сподавени хрипове, червен бълвоч, изливащ се от устата, а после тишина. Острието продължи все надолу, като че режеше масло, а мирисът на метал огласяше помещението като най-скъпия и сладък парфюм. Безименната взе един бокал и го постави под ножът. Кръвта на клетника се стичаше в него като тъмно, наситено вино, докато не го изпълни догоре. 
Веднъж приключила с това, тя се изправи, напусна къщата и застана пред прагът й оглеждайки околността. Времето за нейното наказание дойде. Една доволна усмивка се прокрадна по ликът й. За първи път показваше каквато и да е емоция. Надигна бокала и изпи течността на един дъх. Усети как живителната енергия облива органите й. Топлината милваща дробовете. Природата заливаща сърцето. Чувстваше се преродена. Бокалът падна на земята, а тя вдигна глава право към небето и разтвори широко ръце, сякаш искаше да го прегърне. 
-Ти земя и вие елементи на сътворението. Ти вода, създателко на всичко свято, всичко чисто и непорочно. Ти, която даряваш живот, но отнемаш души. Ти, повелителко на хоризонта. Ела при мен! Аз ти заповядам, стани част от мен. Влей се в моята утроба, изчисти този свят от мръсотията. Дай ми силата си! Дай ми мощта си! Използвай ме, позволи ми да те използвам! Бъди моя майка, моя закрилница и мой роб! Дай ми мощта си!
Гласът й кънтеше като хиляди камбани, гърлен, басов, разтрисащ почвата. Вятър забрули и отметна качулката, като разпръсна косите й на всички посоки. Колкото повече нанизваше своето заклинание, толкова повече атмосферните влияния се променяха. Въздухът се изстудяваше, небосвода се прочистваше от всякакви облаци, стигайки до кристален, а в следващият миг се разцепи. Малки снежинки западаха от него, които с всяка следваща ставаха все по-големи, по-твърди и по-нетипични. Пронизващият й смях се разнесе в унисон, а снегът посипваше ли посипваше, затрупвайки всичко що свари. Щеше да замрази тази земя, заедно с всичките й обитатели, а после да излезе и да наблюдава ледените им трупове. Щеше да чупи крайниците им, да пронизва лицата им, да си направи пиршество и да се смее. Да се превърне в единствената, Ледена Кралица!


-По дяволите, на това трябва да се сложи край!
Тежкият му юмрук се стовари върху дървената маса и я разтресе, бутайки чаши и чинии на земята. Трясъкът от счупен порцелан се разнесе из стаята, но никой не му обърна внимание. Всички погледи бяха насочени към един единствен мъж, открояващ се на фона на всички останали. Силната му, здрава структура, бе нетипична за този район, но мъжът бе кореняк до мозъка на костите си. Личеше си по хищническия поглед, заострените като резци зъби и едрото окосмение по продължението на ръцете. Самаил Нероу беше един от първенците на територията по това време и сега той, както и останалите с този пост, се бяха събрали, мислейки как да се измъкнат от кашата. Зимата всекидневно взимаше нови и нови жертви и ако положението продължаваше така, до няколко месеца можеше и да няма Територия на Прокълнатите. 
-Какво открихте? - попита един от старшите, обръщайки се към новодошлите, двама младежи, видимо запъхтени и изморени.
-Засякохме голям поток на енергия от една привидно безлюдна къща, намираща се на главния път. Но нещо пречи да я доближим. Сякаш невидима бариера ни отблъсва.
Очите на Нероу се свиха при чутото. Мозъкът му превърташе всички познания и спомени за къщата, докато накрая не се свиха още по-злобно.
-Вещица!
-Моля?
-Дом е на вещица. Мръсна проклетница. Значи тя е причината.
-Силите на вещиците са неопределени, не знаем как да се изправим срещу тях.
-И да я оставим да ни убие един по един ли? Това ли предлагаш, Маркъс?
-Просто казвам, че е неразумно да прибързваме. Трябва да измислим план.
Едрият мъж се изправи от мястото си, пренебрегвайки съветите на колегите си и се отправи право към изхода.
-Самаил, чакай, къде отиваш?
-Вие си мислете плановете. Аз отивам да сложа край на жалкото съществуване на тази пачавра.
Вратата се тресна гръмко след него, оставяйки първенците на града в своето притеснение. Самаил Нероу отдавна имаше амбицията за по-висок пост, не, за най-високият и ако чрез търпение не ставаше, то щеше да стане чрез груба сила и доказване на народа. Една жена нямаше да го уплаши и той гордо и смело се отправи към унищожението й. Беше известен с жестокостта си и за пореден път щеше да я покаже на обществото, този път избавяйки го от сигурна гибел. 


Нощта беше тиха, безлюдна и бяла. Прекалено бяла. Снегът се сипеше, образуващ цели хълмове от лед, а вятърът плющеше лицето му безпощадно и грубо. Наблюдаваше домът й вече от два часа. Прозорецът все така светеше от запалената камина, а носът му долавяше миризмата на мърша, разложено човешко месо и смърт. Стоеше и чакаше. Дебнеше като диво животно. Ирисите му светеха на навлизащата тъмнина, но чакаше. Само едно нещо, нещо определено, което ще отприщи цялата му мощ в истинския си блясък. Не трябваше да търпи дълго. Само след минути, неговата господарка се показа и озари тялото му. Луната изгря в цялата си прелест и даде старт на трансформацията му. Лицето се издължи в продълговата муцуна, завършваща със здрава обратна захапка. Кожата му се покри с наситена тъмно сива козина, ноктите се изостриха, а ръцете отдавна бяха загубили първоначалната си форма. Върколакът стъпи на четири лапи и вирна нос право към къщата. Долови още толкова много нюанси, които бе пропуснал преди малко. Озъби се, а по продължението на резците се стече слюнка, капеща в рохкия сняг. Стъпките му оставяха следи в преспите, но никой не го забелязваше. Бе тих като гроб и прецизен като природна стихия. Това бе неговата държава и нямаше да позволи на една незадоволена кучка да му я отнеме. 
Вече стигнал до прага, се насочи към прозореца, повдигна се на задни лапи и се загледа вътре. На масата спокойно седеше безименната порцеланова хубавица и съзерцаваше един пламък от камината. Топлеше се, защитена от творението си, за разлика от всички останали. Зад нея на леглото си личаха останките от едно време цял мъжки индивид, който сега се разлагаше бавно, но сигурно. Звярът се озъби още повече, а омразата му нарастваше с всяка изминала секунда. Копнееше да я разкъса, да вкуси месото й, да погълне кръвта й, само и само да я заличи от този свят, заедно с гнусната й поквара. Без да чака повече, слезе на земята, отстъпи на два метра, затича се и скочи право в прозореца. Стъклата се посипаха по вътрешността на къщата, а прокълнатата стъписано стана от масата, хващайки една кама за самозащита. Подобието на вълк нямаше дори драскотина. Стоеше пред нея ръмжейки заплашително и следеше всяко едно нейно движение. 
-Тук си да ме убиеш, нали? - попита спокойно тя, напълно сигурна в силите си.
Един кучешки вой бе достатъчен отговор, затова тя стисна още по-здраво ножът и замахна право напред. Животното отскочи бързо и ловко, избягвайки атаката, заставайки странично от нея, толкова изневиделица, че русокосата загуби представа за реалност, грешка, която й костваше живота. В следващият миг, върколакът се нахвърли върху й, събаряйки я на пода. Камата изхвърча чак в ъгъла, а вещицата се опита да закрие лице с ръцете си. Напълно безуспешно. Острите зъби се забиха в гръкляна й, карайки кръвта да рухне из ведро от сънната артерия. Магьосницата наддаде агонизиращ вик, който биваше заглушен от множеството хрипове, излизащи от гласните й струни. Звярът хапеше където свари, разкъсвайки плътта й. Лицето, раменете, гърдите, а тя притихваше, притихваше, докато накрая замря с широко отворени, изцъклени очи и почти бели кичури, изцапани с червени пръски. Вълчакът слезе от нея и се трансформира в човешкият си образ, неспиращ да я наблюдава. Студенината в очите му бе покъртителна и можеше да се сравнява само с тази навън. Той се наклони, хвана я за косата и затлачи безжизненият й труп към вратата. Озовали се вън, захвърли тялото в преспите, там където му е мястото. С нейният живот си отиде и магията на чуждоземецът и само след няколко мигновения, снегът престана да вали. Вятърът спря своя непристоен, нетипичен брод, а мъглата проби, възвръщайки господството си. Самаил огледа заобикалящата го територия и се усмихна самодоволно. Съвсем скоро, всичко това щеше да бъде негово. Усещаше го, както усещаше, че до седмица снегът ще се разтопи и да напои закоравялата почва под нозете му. 
Така и стана. След седмица жестоката зима си замина, а природата възвърна нормалният си ритъм. Нероу бе обявен за герой и спасител, а кандидатурата му за водач на държавата бе вдигната и изглежда всички щяха да го подкрепят. По тези времена, той бе най-силният и властен човек, а само след месеци щеше да седне и на предводителския престол, взимайки цялата страна под лапата си. От тогава вещиците бяха заклеймени още повече, правата им осакатени до минимум, залавянето им често явление, а изгарянето им на кладата още повече. Настъпиха бурни години, за които си заслужава да отделим повече внимание и да се потопим в управлението на Първият Лидер!