Оръжейницата на Дрейк

First topic message reminder :

Тук можеха да се намерят най-острите, здрави и изящни хладни оръжия. Изработваше ги млад, двайсет и пет годишен мъж-гладиатор, напуснал своя роден край. Дрейк бе не само майстор ковач, но и опитен боец, добре познат сред женското съсловие. Красив, недоверчив и находчив. Неговият магазин е неговото царство. Цените бяха по договаряне по "според зависи" както обича да казва самият той.

Дрейк

Този човек твърде много питаше. А това не беше хубава черта. Може изведнъж да попита нещо, което да му донесе само страдание, но за сега не задаваше нищо по-различно от познатите въпроси за това, коя съм, или пък защо господин Туул го нямаше.
-Не мисля, че е удачно да казвам къде е.
Започнах тихичко да говоря. Пазех гласа си, трябваше ми за по-важни неща от говоренето с непознати. Отидох до "касата" и извадих нужните пари за материалите. Не бях сигурна какво правя, а и не разбирах дали това са много или пък малко пари. Но щях просто да направя каквото ми кажат.
-А колкото до мен .. аз съм просто работник и нищо повече.
Когато той взе парите погледнах кошовете и въздъхнах. Понеже бяха тежки, а всеки би предположил, че няма как да ги вдигна реших да ги пренасям едно по едно. Но това чак когато човека си тръгне. Не беше удачно да го оставям сам в магазина докато редя някаква си стомана.

Оар погледна към монетите в ръцете си и се усмихна лукаво. Докато все още бяха в ръцете му, той ги приближи към лицето си и пое дълбоко въздух.
- Ааааа - въздъхна той. - Обичам мириса на пари! Толкова е съживяващ. Е, аз мисля, че трябва да тръгвам. И без това виждам, че не сте добре настроена към непознатите...
Когато търговеца се обърна към изхода на вратата, пред него се изправиха двата коша с материалите. Тогава, премина една малка мисъл в главата му. Толкова малка, но достатъчно значима, че да го накара да остане още поне петнадесет минути.
- Нека ти помогна с пренасянето. Не бързам за никъде.
Още преди момичето да е възразила на предложението му, Оар хвана първият кош с две ръце и го замъкна към средата на стаята. После я попита къде точно да остави всичко, а момичето само му посочи с ръка към мястото, от където преди малко бе взело метлата за да почисти.
Оар покорно пренесе и двата коша до малката стаичка и извади всички материали на куп. Складира ги в единия край на стаята и когато опразни кошовете, ги замъкна навън. Окачи ги отново на седлото на своя кон и го приготви за път. Докато се оправяше, Мортем го чакаше на изхода на оръжейницата, сякаш искаше да го изпрати с поздрав.
Оар бе готов след няколко минути. Скочи на гърба на добичето и хвана здраво юздите. Обърна се за последно към момичето и помаха с ръка.
- Сбогом, страннице. И прати поздрави на твоя човек. С него е забавно. Като идвах преди тук, не ми даваше да си тръгна с дни. Жалко, че с теб не се опознахме толкова добре.
Мъжа дръпна рязко юздите и коня му пое по пътя на улиците.

Гледах как човека внася материалите и се зачудих. Защо ли ми помагаше? Не го разбирах. Бях живяла толкова време с хора, които искаха услуги за помощта си, а този човек, той не беше като тях, може би бях го преценила погрешно. Да наистина задаваше много въпроси и беше любопитен, но докато не попита нещо, което да разкрие същността ми, може, и да се разберем.
- Сбогом, страннице. И прати поздрави на твоя човек. С него е забавно. Като идвах преди тук, не ми даваше да си тръгна с дни. Жалко, че с теб не се опознахме толкова добре.
Слушах го внимателно как изричаше тези думи и една не ми се понрави. "Странница"? Това беше нещо ново, но далеч по добре от "Дете на Бога" или пък "Демон". Е добре щях да съм приятелски настроена към него. Въпреки, че беше човек.
Точно когато дръпна юздите на коня застанах пред него, което накара добичето да се уплаши и да вдигне предната си част от тялото, а копитата му да са точно пред лицето ми. Но просто имах чудесно личице наподобяващо кукла и дори не мигнах. Не че не ме беше страх, о не. Вътрешно исках да избягам, от страх че може да ме смаже, но така или иначе не можех да умра, какво толкова.
-Бихте ли останали още малко ...
Сведох поглед към земята и прехапах устните си, не можех да повярвам, че го казвах.
- .. вътре е твърде пусто.
Мдам и освен това ми беше самотно. Но нямаше да го кажа на глас.

Без малко, Мортем да бъде поредното стъпкано момиче от коня на търговеца. Но когато тя го помоли, мило да остане поне малко при нея, сърцето му се разтуптя. Усмивката се върна отново на лицето му и той бе една идея по-щастлив в момента. Въпреки че бе изморен и през последните два дни бе спал едва три-четири часа и то върху коня си, можеше да отдели поне малко време за момичето. Оглеждайки се във всички посоки, той не видя своят другар около себе си. Явно синекосата девойка се бе изпарила в покрайнините на града и в момента разучаваше Немъртвите.

- Е, добре - въздъхна търговеца - мисля, че другите ми задължения могат да почакат...малко.
Тук, той имаше предвид само един човек. А именно - Ния. Онова красиво създание, което го придружаваше и което Мортем нямаше как да познава. Оар се присегна към задната част на дрехата си и бръкна в нея. От там изкара малко хартиено пакетче и го подхвърли в ръцете на момичето. Мортем ловко го улови и когато го отвори, физиономията и се промени леко.

- Не си ли виждала кафе до сега?
- Е..ти пък!
- Ще имам време поне за едно. Имаш ли къде да го направиш?
- Мисля че да...
Двамата влязоха отново в оръжейницата. Мортем се захвана да търси джезве или съд в който да направи кафето, докато Оар продължаваше да разглежда оръжията. За късмет на момичето, тя намери едно малко джезве, скрито в склада. Наля в него вода, сложи и кафето което Оар и даде и го метна право в камината. Тя не бе запалена, но с няколко съчки и по-умели движения от нейна страна, след десетина минути кафето вече вреше като лудо.
Оар побърза да помогне, като намери две стъклени чаши и малко захар. Сложи в двете по малко и отиде при момичето, което чакаше кафето да бъде готово.
- Между другото, зоват ме Оар. Знам че името ми е малко странно, но се свиква. Там от където идвам, всички го знаят. Земите на Мидлан. Пустините...ахх - въздъхна мъжа - била ли си някога там? Голяма е красота! Ще ти хареса. Всъщност, разкажи ми повече за себе си. Толкова си малка и невинна, че все още се чудя как г-н Туул те е наел на работа. Не го ли е страх че ще си счупиш нещо с тези тежки метали?
Въпросите му капеха като дъждовни капки от небето. Един след друг, а Мортем нямаше време да отговори на всички. Но, такъв си беше търговеца. Любопитен, до последната капка кръв в тялото си.

Наистина досега не бях виждала кафе, което да не е разтворено във вода. Налях кафето само в една чаша. Аз не мислех да се тровя с кофеин. До сега тялото ми не е приемало никакви такива вещества, нямаше да почва чак сега. Пък и кафето винаги ми се е струвало гадно на вкус.
- Между другото, зоват ме Оар. Знам че името ми е малко странно, но се свиква. Там от където идвам, всички го знаят. Земите на Мидланд. Пустините...ахх - въздъхна мъжа - била ли си някога там? Голяма е красота! Ще ти хареса. Всъщност, разкажи ми повече за себе си. Толкова си малка и невинна, че все още се чудя как г-н Туул те е наел на работа. Не го ли е страх че ще си счупиш нещо с тези тежки метали?
Слушах го и не продумвах и дума. Той просто толкова бързо задаваше въпросите си един след друг, че нямаше шанс да съм също толкова бърза в отговорите. Просто не беше възможно. Когато спря да говори беше мой ред. Малко се притеснявах, защото можеше да кажа нещо, което да не е на място, но нищо.
-Веднъж бях в Илион.
Изражението ми помръкна. Сетих се там какво стана. Първия наплив на моето събуждане. Най-гадното чувство в живота ми.
-Наистина е красиво, но не можех да се насладя на земите му. Колкото до мен.
Спрях да момент и хванах хартиеното цветенце и го приближих до лицето си.
-Името ми е Мортем, за разлика от вашето, моето е странно навсякъде. Освен за онзи, който ми го е дал.
После се замислих. Наистина как така Туул реши да му помагам. Бях мила с едно дете и баща му и той реши да ме направи свой заместник докато се върне. Пък и може би тук хората обичаха парите, защото аз не струвах нищо на Дрейк. Може и да е заради това.
-Иначе не съм толкова малка, по-здрава съм отколкото изглежда, пък и дори да си счупя нещо, господин Туул надали ще го интересува много. Но да си призная може и да е защото не исках никакво заплащане, просто исках да се занимавам с нещо, което да ме държи далеч от мислите ми.

Оар отпи няколко глътки от кафето, преди да ококори очите си.
- Н-не искаш пари?! Ама, как така? Безплатно?
- Мхм..
- Леле... - въхити се търговеца -... а аз, представи си, плащам по сто злато на двама лентяй да ми пазят къщата. А то, накрая нищо не правят, а по цял ден се припичат на слънце. Ама, не е хубаво така. Като те гледам, много си умислена. А и щом искаш да отвлечеш вниманието си с нещо, защо не тренираш примерно? Като те гледам, тукашна си. Ако бях на теб и имах достатъчно свободно време, по цял ден щях да тренирам. Да стана велик и един ден, всички да се гордеят с мен. Ала, уви. Аз съм прост търговец, който търси изгодата. Човек съм, което ме разграничава от вас. Нямам вашите умения или силата която притежавате. Мога да отида при онези, Маршали-те, ама не мога да боравя с оръжие. Най-много да ми резнат главата на втората седмица и...край.
Оар се извърна и огледа залата. Още първият път, когато влезе, си хареса едно оръжие. Красив сребърен кинжал, с късо острие и стабилна дървена дръжка. Той се приближи до тезгяха и с нескрито любопитство се присегна към стъклото. Положи ръката си отгоре и се обърна към младото момиче.

- Мисля скоро да се връщам към Мидланд. Въпреки че ми е приятна компанията ти, имам наистина голяма нужда от сън. А и доста работа ме чака там. Но, преди да тръгна, бих искал да взема този кинжал. Много ми харесва и мисля че ще имам нужда от такова нещо на пояса си. Прецени колко злато ще ми искаш, а междувременно, ако желаеш можеш да ми разкажеш, какво те притеснява. Понякога непознатият събеседник е по-добър слушател, от този, който е близо до сърцето ти. Поне ще знаеш, че никога няма да използвам това което чуя срещу теб, защото на дали ще ме видиш някога.

Този човек беше забавен. Вайкаше се заради някакви си, на които им плаща за нищо работа. Наистина беше забавен. А да не говорим за приказките му за тренировките и величието.
Когато пък отиде и пресегна ръка към оръжието се очакваше да му кажа някаква цена. Отидох и погледнах оръжието. Беше интересно направено. А в главата ми беше само това, което ми каза Дрейк. Да не давам оръжие под 100 злато. Добре, щях да се вслушам в този негов съвет.
-Аз не търся нито слава, нито пък власт. А и имам цялото време на света. Ако постоянно тренирам ще трябва скоро да се връщам в къщи.
После се замислих над останалите въпроси.
-Ами как да го кажа.
Започнах несигурно. Всъщност почти за нищо не бях сигурна, просто се оставях по течението.
-Скарах се с баща ми и затова брат ми ме последва. Но после нещо стана и с него се скарах и така той ме заряза в Илион да се оправям, но не му се сърдя, това беше негово решение и искаше само да ми покаже, че понякога имам нужда от помощ. И като за край имаше някакъв мъж, който се ...
Оуу това щеше да боли. Просто като се сетих за онзи Джим ми идеше да отида в Ада и да го измъчвам отново и отново. Докато най-накрая не може повече.
- ... възползва от мен. Както и да е. Оръжието е 120 злато.
Като се имаше в предвид, че е сребърно, да не говорим за труда, който му е хвърлил Дрейк, все пак среброто не е от най-лесните сплави за обработка. Абе щеше да стигне за сега.

Нещо се сви в душата на Оар, когато чу края на историята.
- О, бедното момиче. - възму ти се той - Проклинам ги такива мъже, които посягат на...дете. Какъв беше той? От твоите? Дантес да го вземе дано! Аррр...
Лек гняв се навдигна в сърцето на търговеца. Но и всеки би го направил, когато чуеш такава история. Някой биха си замълчали, други биха изругали като него. Трети, пък от срам няма да обърнат внимание и ще сменят темата. Но Оар не можеше така. Имаше ли да каже нещо, изливаше си го. Пък, после каквото ще да става.
Но сърцето му се успокои, когато Мортем му подаде оръжието. Веднъж докоснал сребърното острие, той забрави за всичко, което бе чул до сега. Студенината на метала го накара да потръпне поне за секунда. Търговеца хвана здраво дръжката на кинжала и го превъртя няколко пъти пред тялото си. После смени посоката, постави го пред корема си в двете си ръце и го огледа внимателно. Прокара единия си пръст по острието и го дръпна рязко.

- Ау...
- Какво? Какво има?
- Остър е като бръснач! Определено ми харесва. Но, ще ти дам сто и петдесет злато. Като гледам това острие, най-малко струва толкова. А и изработката е много качествена.
- Добре, така да е - съгласи се Мортем.
Оар извади монетите от джоба си и ги преброи на масата. Остави точно толкова, колкото бе обещал, а останалите прибра в джоба си. Сега разполагаше с достатъчно пари, че да преживее няколко седмици в охолие. А след добрата сделка сключена тук, можеше да се оттегли спокойно към пустинният си дом и да се излежава в него по цял ден. Той изпи и последната глътка кафе, преди да прибере кинжала в препаската си. Остави чашата близо до камината и се обърна към момичето с думите :

- Виж, ще е хубаво да те оставям. Кафето е хубаво, но няма да ме държи вечно буден. Ако някой ден се върнеш в Илион, помоли някой да те доведе при мен. Лесно ще ме намерите. Като тръгнете право през пустинята, първо ще срещнете мен. Ако питаш за "Оазисът на Оар", всеки ще те упъти. А сега, ти предлагам да ме изпратиш, както подобава. Че като се мръкне, ще ти се наложи да ме сложиш, при теб да спя. Хехе...
Оар се засмя и се приготви за тръгване. Всъщност, единственото му приготвяне бе, да отиде до мивката, да отпие няколко глътки вода за да избистри вкуса в устата си и да приглади козята си брадичка.

Едва не ме напуши на смях когато чуй думите "Дантес да го вземе дано!". Но някак се сдържах. Щях да го засегна или пък не. Е все едно. Важното, е че се сдържах.
- Виж, ще е хубаво да те оставям. Кафето е хубаво, но няма да ме държи вечно буден. Ако някой ден се върнеш в Илион, помоли някой да те доведе при мен. Лесно ще ме намерите. Като тръгнете право през пустинята, първо ще срещнете мен. Ако питаш за "Оазисът на Оар", всеки ще те упъти. А сега, ти предлагам да ме изпратиш, както подобава. Че като се мръкне, ще ти се наложи да ме сложиш, при теб да спя. Хехе...
Леко се подсмихнах и го изпратих до вратата, но преди да тръгне му казах.
-Непременно ако минавам през Илион ще попитам за вас, и съжалявам, но както стоката в този магазин така и мен ще трябва да купите. На следващия аукцион може би. Или пък да попитате господаря ми дали дава да спите при мен, но още сте млад да ходите при него.
После му подадох хартиеното цвете и се усмихнах.
-Това е за вас, за да си ме спомняте.
Изчаках да се качи на коня си и само се поклоних в знак на уважение. Когато си тръгна влязох вътре и измих чашите. Седнах на един стол при мястото за отдих и се загледах в оръжието, което си купих от господин Смит. Още не разбирах как така точно нещо с образа на Смъртта ще ми отива.