Оръжейницата на Дрейк

First topic message reminder :

Тук можеха да се намерят най-острите, здрави и изящни хладни оръжия. Изработваше ги млад, двайсет и пет годишен мъж-гладиатор, напуснал своя роден край. Дрейк бе не само майстор ковач, но и опитен боец, добре познат сред женското съсловие. Красив, недоверчив и находчив. Неговият магазин е неговото царство. Цените бяха по договаряне по "според зависи" както обича да казва самият той.

Дрейк

Дрейк обърна внимание на дребния. Прецених че сега бе момента, да се изнасям. Вярно, параноята ме "хвана". Но, изпитвах страх от тези същества. След като незнайно как онова същество ме нападна преди близо месец, а после се изпари... просто нямаше начин да ги обикна лесно.
Прокраднах се зад гърба на Дрейк и излязох направо от оръжейницата. Оставих го да си говори с новия си клиент и мислех да се размотавам, докато той не си тръгнеше. Огледах се навън, първо за вилицата. Отидох до дървото в което я бях забил и я погледнах.

- Уау.
Изненадах се, определено. Беше се забила половин сантиметър навътре, което си бе добро постижение, като се имаше предвид разстоянието. Измъкнах я леко трудно от стеблото и я прибрах в джоба си.
През следващите двадесетина минути, обикалях около оръжейницата и събирах какво ли не в джобовете си. Вилици, лъжици, монети...о, дори и оръжия намерих. Две. Една кама и едно джобно ножче, което така и не разбрах кога съм хвърлил. Когато почистих всичко навън, се прибрах при гладиатора и онзи лудия, който се превърна в мен. Оставих всичко събрано и продължих да събирам, но този път вътре в оръжейницата. Не обръщах внимание нито на момчето, нито на Дрейк. Вършей си работата необезпокояван, което ме задоволяваше напълно.

Бях забравил този дим. Дрейк запали цигара и сега тя блестеше с всяко дърпане, напомняше ми на някого, но в момента не исках да мисля за кого. Аш търчеше наоколо малко по-спокоен, явно от факта , че бе натъпкал джобовете си с някакви дрънкулки и когато ходеше те звънтяха в оръжейницата. Какъв интересен маг...

-Г-н Аверии извинете помощникът ми. Тук е за малко. Не е свикнал с хората от вашият вид. Какво по-точно търсехте? Ще ви помогна с избора.
-Да, разбирам, пролича му впрочем.

Познавах хората, в Дрейк виждах някаква нервност, нещо го терзаеше, така че шегичките ми едва ли биха били от полза.

-Търся оръжие, нещо като за мен.

Дрейк започна да оглежда наоколо, целенасочено, явно вече знаеше какво ми трябва, приближи се стъпка към стената, така че аз бях на две крачки от Аш, който скришом наблюдаваше какво правя.

-Извинявай, Аш... За поведението си, надявам се да не си се стреснал, но виж тук не е толкова лошо. Позволи ми да те черпя нещо за пиене, сигурен съм, че в града има някое яко място.

Нещо като за него. Като го гледаше, Дрейк реши, че му трябва нещо стабилно, но все пак леко. Не тежко, което моментално изключваше големите мечове за две ръце, всякакъв вид копия, брадви и секири или боздугани. Но ето, че нещо привлече погледа му. Туул свали от стената един дълъг, но доста лек меч за една ръка и го разгледа. Стоеше там от известно време, бе съдрал малко прах, но острието му бе толкова остро и сечащо, както и в деня, в който го направи.
-Извинявай, Аш... За поведението си, надявам се да не си се стреснал, но виж тук не е толкова лошо. Позволи ми да те черпя нещо за пиене, сигурен съм, че в града има някое яко място.
Дочул монологът на клиента си, ковачът се обърна и се подсмихна.
-Хах...Яко е силно казано. Единствената кръчма се намира в центъра на града. Нарича се тъмна светлина, ако искате отидете там, но не и преди малкият маг да се издължи.
Илионецът пристъпи към тях и подаде мечът на Спириус.

-Какво ще кажеш?
Младежът остана впечатлен. Оръжието бе добро, доста добро, даже той с непрофесионалното си око го виждаше. Не беше натрупан с излишни орнаменти, наблягаше на изчистеният стил, което му се понрави.
-Идеален е.
-Пробвай го.
Тук шейпшифтърът се смути. Истината е, че не можеше да използва каквито и да е оръжия и се страхуваше да не се изложи, но все пак реши да пробва. Повдигна меча във въздуха, неправилно разбира се, и замахна странично. Опита му бе толкова нескопосан, че за малко да отсече главата на горкият Аш, който я наведе преди най-лошото да стане.
-Оп, извинявай.
Стресираният маг не каза нищо. Само се измести на известно разстояние преди да се прости с някой крайник. Дрейк гледаше глупаво младежът, който въртеше меча все едно е дървена гега.
-Никога не си държал меч преди, нали?
Аверии наведе глава. Вече беше факт.
-Не.
Дрейк нямаше намерение да става учител по бойна техника на никого, но когато гледаше колко неправилно бива използвана изработката, която бе изковал със собствените си две ръце, направо му стана лошо. Това си бе гавра. Не можеше да остави нещата така.
-Не го държиш правилно. хвани дръжката в основата й.
Младежът го послуша и бързо оправи захвата си.
-Сега замахни от рамото, не само от китката. Нямаш никаква стабилност, затова се измества толкова много. Позволяваш на ръката си да следва инерцията от замаха, а трябва да е обратното. Тя трябва да контролира оръжието и да определя траекторията му. Пробвай.

/Коце позволявам ти да опишеш първо провал, после при втория опит да е успешен и там каквото друго искаш да допълниш/

Той беше толкова добър, как можех аз да държа меча, като него, толкова добре се справяше, сякаш се бе родил с един такъв.
Оръжието, беше идеално, красиво, леко и същевременно остро.
-Добре, ще пробвам
Хванах отново меча, както Дрейк ми бе показал, исках да замахна силно, съсредоточих се използвах цялата си мускулатура и пуф, меча се заби точно пред краката на Аш, който отново започна да гледа така, както когато се преобразих в него.
Дали и сега не мога да се преобразя в Дрейк и да замахна като него?! Не, беше твърде лесно!
-Ще опитам пак!
Взех меча, бавно и го хванах в основата силно, той път замахнах както ми бе показано, започнах от рамото, докато силата бавно се примесваше към мишницата, предмишницата и китката. Страхотно, бойните техники, винаги са ми куцали, но ето сега поне научих едно движение.
-Колко Ви дължи мага и колко аз?

Нямаше как да излъже нито себе си, нито него. Имаше някакъв напредък. Минимален, но все пак го имаше.
-По-добре беше. Упражнявай се и ще свикнеш.
-Благодаря. Колко Ви дължи мага и колко аз?
Дрейк погледна Аш, който все още трепереше от време на време. Прав беше още като го видя първият път. Климата тук определено не му влияеше добре. Може би беше време да го освободи от дългът му. Все пак ремонта, който направи снощи, а и тази сутрин в къщата му, обхващаше по-голямата част от сумата.
-Той вече не ми е длъжник. Свободен е да си върви.
Лицето на Аш светна. Най-накрая. Щеше да получи това, за което беше дошъл и да се разкара от тук, колкото може по-бързо. Но все още не бе отговорил на поканата на Спириус. Дали щеше преди да си замине, да му позволи да го почерпи, или направо ще си бие шута.
-Колкото до вас. Мечът ще ви струва 430 злато.
Аверии се съгласи на сумата. Парите му щяха драстично да намалеят, но това не го притесняваше. Пари се печелеха. Извади кесията си и отдели дължимото. Туул прибра парите, после отключи склада и изкара от там няколкото кашона, в които се намираше поръчката на Аш. Магът му помогна да ги принесат навън, да ги натоварят в каруцата му и след като всичко бе готово, двамата се изправиха лице в лице. Зеленокосият сладур подаде ръка напред и Туул я хвана с усмивка.
-Благодаря ви за всичко, г-н Дрейк.
-Само Дрейк.
Аш се усмихна и кимна.
-Да се пазиш, момче. И спри да се плашиш от всичко, което не разбираш. Може да се изненадаш.
-Добре. - отвърна искрено младежът и двамата се сбогуваха.
Аш остана извън магазина, галейки конят си, а Спириус го последва, след като също се сбогува с ковача, поне за днес и се озова в близост до магът.
-Относно предложението ми. Какво ще кажеш?

/Коце - 430 злато си/

Когато чух повдигането отново на тази тема, захапах обецата на устната си от притеснение. Дали да го отпратя от където дойде, с големия си меч или да отидем заедно на бар? Струваше ми се странно. Но въпреки че трябваше да се прибирам бързо имах желанието да остана. Да видя този прословут бар а който каза Дрейк и да се настаня поне за малко там. А ако имах късмета и да не се напия като свиня, щях да се прибера в гилдията рано сутринта.
Не мислех да пътувам по тъмно, но трябваше да реша къде да спя. Едно знаех - с този дребния нямаше да сме на едно място тогава.

- Добре.
Отговорих сухо, но въпреки това се съгласих да изпия едно питие с този странник. Но, кълна се, ако смееше да ме докосне и с пръст, щях да използвам сила и то груба.
Развързах коня си, който продължаваше спокойно да си пасе около каруцата. Впрегнах го за около десетина минути и подвикнах на момчето да се качи горе. Когато се настани на дървената седалка, подхванах юздите на добичето, стъпах на стреките и се качих при него. В мига в който крака ми докосна вътрешната част на каруцата, добичето потегли.

- О-о, стой бе! - извиках заднешком, залитайки право върху седалката.
Настаних се колкото можех по-удобно и стиснах юздите в ръце.
- Само казвай на къде да карам, че да не се загубим. И без повече превръщания!

Докато момичето вървеше по улиците към Роузкил и също така желаната дестинация си тананикаше една песничка:

Това е начина, по който ме остави.
Не се преструвам.
Без надежда, без любов, без великолепие.
Без Щастлив край.
Това е начина, по който обичаме.
Сякаш е завинаги.
После изживяваме остатъка от живота си,
но разделени.

Събуждаш се сутрин, попадайки в живота ми.
Не можеш да си вземеш любов без жертви.
Ако нещо трябва да се случи, е пожелавам ти добро.
Малко от рая, но и малко от ада.

Това е най-тежката история, която съм разказвал.
Без надежда, или любов, или великолепие.
Повечето щастливи краища изчезват завинаги.
Чувствам се, все едно чувствам, че напразно се хабя
и пропилявам всеки ден.

Това е начина, по който ме остави.
Не се преструвам.
Без надежда, без любов, без великолепие.
Без Щастлив край.
Това е начина, по който обичаме.
Сякаш е завинаги.
После изживяваме остатъка от живота си,
но разделени.

2 сутринта, нещо ми е на ума.
Не мога да си почина, продължавам да обикалям наоколо.
Ако се преструвам, че всичко е било наред, ще мога да заспя.
Мога да мисля, че просто сме били несериозни.

Това е най-тежката история, която съм разказвал.
Без надежда, или любов, или великолепие.
Повечето щастливи краища изчезват завинаги.
Чувствам се, все едно чувствам, че напразно се хабя
и пропилявам всеки ден.

Това е начина, по който ме остави.
Не се преструвам.
Без надежда, без любов, без великолепие.
Без Щастлив край.
Това е начина, по който обичаме.
Сякаш е завинаги.
После изживяваме остатъка от живота си,
но разделени.


Малко любов, малко любов.
Малко любов, Малко любов.

Чувствам се, все едно чувствам, че напразно се хабя
и пропилявам всеки ден.

Това е начина, по който ме остави.
Не се преструвам.
Без надежда, без любов, без великолепие.
Без Щастлив край.
Това е начина, по който обичаме.
Сякаш е завинаги.
После изживяваме остатъка от живота си, но разделени.

И ето ни вече през оръжейницата. Мо слезе от коня и го завърза внимателно, за да не бяга. Знае ли го човек, може да му скимне след малко да избяга от нея. Сега тя стоеше и гледаше вратата. Не беше много сигурна, но обеща да предаде поздравите на Амброзия на този мъж.
Ръката и се приближи до бравата и внимателно я натисна. Леко преглътна несигурността си и влезе вътре в магазина. Огледа се. Тук имаше дори повече оръжия от при Смит. Това беше просто невероятно.
Изведнъж видя подобен дагер като нейния и се приближи до него. Започна да го гледа и леко се усмихна. Към това оръжие нямаше онази топлина, която получи към това, което си купи, но и то беше красиво, нямаше спор.

/ Песента https://www.youtube.com/watch?v=oFkSMHle8-M /

-Мхм...-чу се мъжко прокашляне, зад гърба на крехкото създание. - Не се продава.
Когато тя се обърна, го видя в целият му ръст. Красив, строен и усмихнат. Коси черни като гарваново перо, а под тях изящно изрисувана татуировка върху лицето му, което му придаваше някаква перверзна изисканост. Дори за крехката си седемнадесет годишна възраст, малката некромансърка осъзнаваше че срещу себе си виждаше един истински мъж. Силен, здрав и никога неотстъпващ пред врага.
А в момента, той бе в настроение да убива. Но, не и момичето което видя. Тя изглеждаше толкова невинна и малка пред него. Въпреки това, от далече и личеше каква раса е. Некромансър. От тези, които му нанесоха толкова лоши, но и толкова хубави моменти.
Гладиатора се приближи до момичето и застана от другия край на масата. Погледна към малкия кинжал който гледаше момичето и се усмихна.
- Точно това, не го продавам. Личен подарък ми е.
- А защо е сред другите? - попита момичето.
- Просто...обичам да си спомням за него. Ако желаеш, мога да ти предложа нещо друго. Само ми кажи, какво точно ти трябва и ще намеря твоето оръжие.
Държеше се дружелюбно, въпреки че Мортем бе непозната за него. Нямаше против да си поговори точно с някого в момента.

Както си се любуваше на оръжието някой изкашля зад нея. Тя веднага се обърна и го видя. Господин Дрейк стоеше пред нея в цялата си прелест. Висок, строен, красив и някак си магнетизиращ. Просто не можеше да свали очи от него. Беше всичко, което казваха онези момичета в Роузкил.
-Просто...обичам да си спомням за него. Ако желаеш, мога да ти предложа нещо друго. Само ми кажи, какво точно ти трябва и ще намеря твоето оръжие.
Тя леко се усмихна и извади дагера даден и от господин Смит. Показа му го и се усмихна дружелюбно. Той беше дружелюбен с нея, и тя щеше да е с него. Макар и да нямаше много доверие на другите същества.
-Мисля, че моето оръжие вече ми беше дадено.
Явно той леко се учуди, защото се загледа в дагера.
-От вашия ментор ако не се лъжа.
Мо продължи да се усмихва и си пое дъх. Време беше да му каже причината, за която се намираше при него, а не в Роузкил.
-Амброзия Хийт ви праща много поздрави.
После наведе леко глава, защото не знаеше много, за какво говори, но все пак щеше да го каже.
-И мисля, че липсвате не само на нея, но и на господин Смит.

Някой спомня ли си онези, неловки моменти, в които чуваш неочаквано някоя новина? В такъв момент попадна и Дрейк Туул. Докато мислеше за своите проблеми, го достигнаха думи, които никак не очакваше най-малкото от непознато момиче. В главата му се завъртяха куп спомени от неговото детство, юношество и най-сладките години в младините му. Дългите моменти на обучение, изработка на оръжия и...тайни вечери, скрити от хорските погледи.
Спомни си лицето на човека, който го обучи да бъде това, което е в момента. Човека дал му занаята в ръцете и момичето научило го, как а се отнася подобаващо с жените.
Лицето му леко се промени. Усмивката на лицето му стана някак си...по-искрена, а не тази, която слагаше обикновено, пред клиентите. Очите, също се промениха. Те направо закрещяха от щастие. Напълниха се със сълзи, но те не покапаха по бузите му. Просто, неочакваният момент му докара онази еуфория, която те кара да избухнеш отвътре.
- А...ти...от къде ги познаваш? Кога ги видя? Те ли те пратиха тук?
Въпросите започнаха да изкачат от устните на мъжа, един по един. Любопитството му надделя или може би, спомените го връхлетяха твърде силно. Той хвана момичето за ръката и я поведе след себе си. Не я дърпаше грубо. Просто поддържаше ръката и, докато и показваше пътя, по който искаше тя да върви. В другия край на магазина, имаше удобно кресло, на което понякога можеше да се излегнеш. Дрейк заведе девойчето до там и я накара да седне до него.
- Кажи ми всичко, моля те. Не съм ги виждал толкова години...
Клепачите му мигаха на пресекулки, пърхащи като малки пеперуди. А сърцето му, то продължаваше да бие бързо от вълнение.

В момента, в който искрената усмивка се залепи върху лицето на господин Туул, Мо усети някак си приятно чувство. Някак си усещаше задоволство, удовлетворение от това, че го е накарала да се зарадва. И е смешно, защото тя самата имаше две лица. Едното - това, което е сега е добро, мило и иска хората да са щастливи. Това лице се мисли за птица, която успеели да полети никога няма да докосне земята, а другото лице - то жестоко, отмъстително, долно, мрачно. Но далеч от това сега наистина се радваше, че господин Туул е в добро настроение.
Леко се стресна когато той я задърпа и започна да и задава въпроси. Замисли се над тях и си пое дълбоко въздух.
- А...ти...от къде ги познаваш? Кога ги видя? Те ли те пратиха тук? Кажи ми всичко, моля те. Не съм ги виждал толкова години...
Тя го докосна по бузата и той усети студенината и. Искаше да го накара да се успокои, нямаше нужда от толкова вълнение. Когато видя, че почна да мига нормално си махна ръката и заговори.
-Запознах се с тях когато бях в Корнор по работа. Отседнах в странноприемницата на Амброзия Хийт и там се срещнахме. Тя е доста силна и красива, ако преди е била такава сигурна съм, че сега е дори повече. Даже ме спаси от мъжете в странноприемницата.
После се замисли. За господин Хукс какво можеше да каже. Но хайде да пробва с първите впечатления.
-Господин Хукс пък ме тестваше, за да мога да си взема оръжие, с което да се отбранявам по пътя насам. Истината, е че каза, че ви е обучил на всичко, което е знаел, но се виждаше, че му липсвате. И за въпроса дали те ме изпратиха тук. Може и така да се каже.

Гладиатора замълча за момент. През мислите му пробегнаха спомени, катурвайки се един през друг. Явно, малкото хлапе с което обичаше да се въргаля в снега, вече е станало истинска жена.
- Странноприемница... - прошепнаха мъжките устни -... а колко мечтаеше за това. Знаеш ли, спомням си една наша игра. Стояхме в ковачницата на г-н Хукс, и си играехме точно на това. Тя бе търговеца, а аз клиента. Представях си, че съм някой закоравял престъпник и се опитвах да обера нейният бар. А тя, после грабваше някое току що изковано оръжие и ме погваше навън. Хах. Биехме се в буквалния смисъл. Прибирал съм се насинен, с подутини по лицето, че дори един път даже си счупих крака. Неволно... гонехме се пак, докато не пропаднах в една пропаст. А тя, дори не извика помощ. Слезе сама по скалите и ме замъкна като истински звяр до дома. Ех, спомени...
Така е. Спомените понякога те връхлитаха неочаквано. А замислената физиономия на г-н Туул, в момента бе безценна. Беше забравил дори за какво бе дошло момичето при него. Той постоя така няколко минути, с вперен в тавана поглед. Не гледаше в него, а сякаш очите му виждаха през дъските на тавана. Като чели, небето се бе открило пред него. Вгледан в облаците, звездите, в тази прекрасна синева...
- О, извинявай... - подскочи гладиатора -... малко се отплеснах. Кажи ми, от какво имаш нужда и какво точно те води тук. Освен добрите вести, разбира се.

Мортем се изправи и се усмихна, беше приятно да вижда някой, който имаше за какво да живее, който имаше такива спомени. Като цяло Дрейк беше интересен. Не твърде отплеснат, не твърде сериозен или пък разлигавен. Спазваше всичките норми до границата на възможното.
Момичето скръсти ръце през скута си и се поклони, сигурно ще му се стори странно, но и беше навик.
-Само за това дойдох. Радвам се, че успях да ви предам поздравите на Амброзия.
И тогава се чу как някой отваря вратата на магазина, а в следващия момент имаше и детски писък. Мо леко се стресна и се обърна към писъците. Едно малко момиченце стоеше зад нея и гледаше право с косата и. Хайде пак старата песен на нов глас.
-Тате, тате виж. Захарен памук.
Това накара Мортем едва ли не да потъне в дън земя. Страхотно определение. Но явно момиченцето беше дошло с баща си, а Дрейк трябваше да осмисли всичките си спомени. Мо леко се наведе към него и тихо му подшушна.
-Надявам се да нямате нищо против докато вие витаете в облаците аз да поема тези клиенти.
Дори и не изкача да и даде, а просто се зае с това да му помогне. Мо застана пред бащата на момиченцето, което сега се опитваше да и хване косата, като скачаше и мрънкаше.
-Какво мога да направя за вас господине?
Попита розовокоската галантно. Той я измери от главата до петите и въздъхна.
-Търся оръжие за малкото ми съкровище и за двамата и братя.
-Чудесно .. - плесна Мо с ръце - .. подарък за малката, за да може да се защитава. Мисля, че мога да и помогна.
Мо се наведе и чак сега момичето започна да я скубе. Демона пък си хвана косата и я помоли да не дърпа толкова, след което сложи ръката си на ръцете и затвори очи. От там се появи малко светлинка, която се образува с синьо, черна пеперуда и започна да лети насам натам.
-Последвай я и тя ще ти избере оръжие. - и чак сега Мо погледна бащата на момичето. - за братята и бих предложила да направите следното.
Девойката го отведе една стена където имаше много мечове, кинжали, дагери и още какво ли не.
-Затворете очи и си мислете за синовете си с цялото си сърце. После където усетите топлина там насочете ръцете си.
Той я погледна доста невярващо, но все пак го направи и хоп изведнъж хвана два напълно еднакви кинжала, като обработка, но дръжките им бяха едната синя, а другата червена.
-Да не би синовете ви да са близнаци?
Попита Мо и мъжа само кимна. Това и стигаше. Явно и той беше доволен от избора. Сега демона погледна към момиченцето, което пък държеше малка кама с различни цветове по дръжката. И тя се радваше, а това беше най-важното.
-Тате, виж. Избрах си оръжие.
Каза малката и вдигна камата към баща си, прилягаше и. Даже доста. Крехка и малка като самата нея.
-Чудесно съкровище, чудесно. - после той погледна Мортем - е колко дължим?
Тук вече Дрейк трябваше да избере.

Дрейк се приближи деликатно до Мортем, която стоеше гордо зад малкият рафт, обсипан с оръжия.
- Здравейте - усмихна се гладиатора, а мъжа срещу него му кимна в отговор.
Той огледа оръжията и прецени цената им. Дори, смъкна малко от нея, имайки предвид какви са клиентите му.
- Всъщност, цената е малко по-висока, но мога да ви ги предложа за осемдесет злато. Устройва ли ви?
Малкото момиченце гледаше с големите си кафеви очи, право в баща си. Сякаш, искаше да го омилостиви в този момент. А и той нямаше голям избор. На кого друг да угоди, ако не на собствените си деца? Непознатия бръкна в джоба си и изброи точните пари, които искаше гладиатора. Отделно, добави двадесет жълтици бонус, които искаше да остави.
- Ето, ви сто жълтици. Двадесет, бих искал да дам на младата дама, за чудесния избор.
Мъжа остави монетите пред себе си и погали хлапето по главата. Тя се усмихна зарадвана и препаса малкият си кинжал в панталона си.
- Благодаря, тати! - зарадва се детето.
Той я хвана през дупето с една ръка и я повдигна към себе си. Целуна я нежно по челото и я понесе право към изхода.
- За нищо тате! - после се обърна към двамата търговци и им кимна отново - Благодаря ви отново.
Когато останаха сами, Дрейк се разсмя.
- Ама, теб май те бива в тази работа, а? Имам чувството, че некромансърите ще ми вземете хляба. Трябва да ми кажеш, къде мога да те намеря ако ми потрябва помощ.
Мортем го погледна изпитателно, не вярвайки на думите му.
- Надявам се, нямаш нищо против. И без това, мисля следващите няколко дни да отсъствам, тъй като имам доста важни ангажименти с едни хора. Ако искаш, утре мога да ти покажа основните неща, а после ще ме заместиш. А за работата си, ще получаваш процент от оборота. Съгласна ли си?

- Ама, теб май те бива в тази работа, а?
-Вярвате или не, това е първия път, в който продавам нещо на някой. - тя леко сведе глава и сякаш помръкна - там от където съм не ми даваха дори да се среша косата сама.
Мортем леко се стресна когато я попита къде може да я намери, но после като и обясни нещата се усмихна. Не искаше никакви пари. Така де, за какво са и. Можеше да има всичко, което поиска само с едно молба към нейния баща, затова побърза да си каже и нейните условия.
-Бих желала да ви помогна, но при едно условие.
Той повдигна вежди и сякаш и казваше да говори.
-Не искам никакви проценти от печалбата. Всичките пари ще са си за вас.
Надяваше да се приеме. То кой бе ни. Работник и то без пари. Само глупец би пропуснал тази възможност, а и Мо наистина не се нуждаеше от каквито и да е било пари, а просто от нещо, което да я разсейва от мислите за Грегъри.
-Също можете да ме намерите в Роузкил. Или по по-лесния начин, винаги можете да накарате господин Корнелиус да ме извика.

Дрейк повдигна вежди. Значи тя също бе ученичка в Роузкилл. Това място бе пълно с всевъзможни, интересни и колоритни личности. Въпреки, че се шегуваше, за това, че некромансърите ще му вземат хляба, той бе твърде навътре в нещата и тясно свързан с тях и техните съдби. Познаваше всички важни и видни личности и ето, че името на една от тях бе споменато току що.
-Корнелиус! Само преди няколко часа се запознах с него.
Той замлъкна за миг, опитвайки се да предостави думите си така, че да не й споделя за какво точно. Просто беше лично. А и щом е некромансър сама щеше да разбере, че Боунс е отстранен от учителското място.
-Имах работа в гилдията и се срещнахме. Приятен тип.
Приятен? Направо му изпълни душата как размяташе показалката си и поваляше врагове, все едно са хартиени човечета.
-Добре, ще го имам предвид. А сега ако искаш можеш да се връщаш у дома. Утре ела към обяд. Носи си храна или някакви запаси, от които имаш нужда и ще ти обясня нещата подробно.
И ето така, Дрейк Туул се сдоби с временен заместник, докато той обикаляше и вършеше важната си работа с.....онези хора.

От няколко дена насам се чудя, какво е да живееш? Какво е да имаш сърце? Да избираш сам? И дали има някой, който да ми каже? Който да стане моята опора, моят живот, моето сърце, моята съвест, моят избор. И колкото повече се чудя, толкова повече разбирам, че няма такъв човек. Аз сама избирах съдбата си, но понякога не можеш да избягаш от нея, тя те преследва, зове те, подмамва те. И ако си бил още само една фантазия и се е избирало какво да си ти, то бъди благодарен от избора. Защото най-ужасното нещо, което може да ти се падне е изобщо да не си жив.
Както времето е просто понятие, така и сезоните, емоциите, душата са. Всичко само по-себе си има място, тогава защо аз самата не мога да намеря своето място в този свят, защо където и да отида съм различна. Хей знаете ли, онзи ден ме нарекоха "досада" и не го виня онзи грешник. Наистина съм досада, но това ме прави специална. Слепотата прави слепия специален, немия, болния, глупеца, всички те са специални, защото са самите те.
И ето днес крачех към магазина на господин Дрейк, сигурно бях закъсняла, не знаех. За мен времето е просто поредното незначително нещо. Аз щях да живея дори и да не искам, защото това е наказанието ми. Наказанието на това, което е вътре в мен.
Знаете ли, преди години когато се появих умря една жена, тя даде живота си за мен. И до ден днешен исках да и върна услугата, но не можех. И онзи ден аз бях просто човек, но се появи онзи, който се нарича мои баща и видя нещо в мен. И ето как се превърнах в съд. За моя живот заплати друг, а за живота на това в мен заплатиха десетки, стотици, хиляди. След това ме нарече на древния език "Смърт", защото това в мен олицетворяваше само и единствено смъртта, само за това копнееше, мечтаеше, искаше.
Тя понякога ми разказва истории. Понякога я чувам, когато имам нужда, когато съм напълно загубена. И това което ми казва е как е била създадена. Тя ми говори за света преди аз да се появя, как някога е била избрала своя "Адам", така го наричаше. Разказва ми за това, колко е била щастлива, но един ден той я е предал. Намерил е друга "Ева" и я е оставил. Но другата "Ева" била коварна и жестока. Искала да убие "Адам" и затова тази в мен пожертвала тялото си, и поела цялата отрова на неговата избраничка, за да могат те са да вечно заедно. Може би някой ден може и да ги видите. Как се разхождат хванати за ръка, безнадеждно влюбени един в друг.
А защо разказвам всичко това? Може би защото ми писна от всичко и всички. Защото не мога да изразя чувствата си чрез думи излизащи от устните ми, защото дори и Всевишния не може да стигне до моята същност и се заблуждава. Дори и боговете нямат силата да ме разберат. Но ако опитат ще получат дар по-значим и от всичките сили на този свят. Ще получат власт и преимущество пред другите.
И може би самия Луцифер нявга разбрал това решил да ме направи свое дете, защото той е единствения, който знаеше истината за мен, без да споделя с другите, двамата споделяхме това бреме. И се защитаваме един друг. Аз със неговото боготворене, а той мен чрез създаване и пазене
Истината е, че мога да решавам сама, но за по-лесно, за мен, за Себастиян, за другите, казвам, че той ми е казал да го направя. Че той ме е пригодил така, но всичко е просто игра. И точно както фигурите в шаха изчезват, бутнати от други, така и всеки един от нас някой ден ще бъде бутнат от някоя пешка, кон или топ. А ние, безименните, безсмъртните ще стоим и ще гледаме как всичко просто пада и се разрушава.
Най-накрая стигнах до ковачницата и се загледах във вратата. Внимателно я отворих влязох.
-Господин Туул, тук ли сте?


/ Реших да се пробвам в първо лице. И нещо по-различно, защото онзи пост в погребалното бюро ме накара да се замисля на тази неща /

Вратата леко се отвори, а закаченото на горната й част звънче изкънтя, огласящо и осветяващо за наличието на непознато лице. Не непознато, но чуждо. Защото какво е да познаваш един човек? Истински да го познаваш? Та дори самите ние не се познаваме напълно. Никога не знаем кога някоя част, за която дори не сме предполагали, че съществува, ще избие на повърхността и ще завземе прелом над душата ни. Толкова изненадващи са човешките същества. Уж напълно прости в изграждането си, а крият толкова стъкмени моменти от вечността. Истинско творение на Ада и Рая. Истински шедьовър с всичките онези малки несъвършенства, които тук таме са видни, под формата на някоя бръчка, несъразмерен крайник. Или пък онези вътрешните, които избиват под формата на говорен дефект, глупост, гняв или внезапно появил се неспирен кикот без определена цел.
Така че, това, че си срещнал някой по улицата, че в магазинът ти е влезнало едно непознато до сега момиче и сте разменили няколко думи, представили сте се един на друг, не означава, че го познаваш реално. Самият Дрейк не смяташе да отделя нужното време, за да опознае Мортем. Той беше вълк единак като цяло. Допуснал няколко спътника до себе си, но все пак единак. И тези спътници му бяха толкова жизненоважни, защото ако изгубеше и тях, щеше да остане сам на света. напълно самичък, самотен. Само жуженето на света щеше да му бъде компаньон. А те почваха малко по малко да го напускат и той нямаше да намери покой, докато не си ги върне.
Ковачът старателно прибираше няколко най-важни принадлежности в раница от ватирана материя. Малко храна, туба с вода, по-голямата част от парите от импровизираната каса, оставяйки малко, за връщане на клиентите. Накрая погледна към малката кама, която му беше подарък от Смит, хвана я в ръце и я огледа старателно. С пуст поглед прибра и нея, най-отгоре, така че когато отвори раницата, това да е първото нещо, което очите му виждат.
-Господин Туул, тук ли сте?
Красавецът се обърна и я видя.
-Тук съм.
Момичето престъпи навътре и оглежда тъмното помещение. Капаците на прозорците не бяха отворени все още и съвсем малка част от дневната светлина влизаше от вратата.
-Нямам много време, затова нека ти обясня нещата набързо. Тук са парите. - посочи той към стъкната грижливо дървена кутия, намираща се в една допълнително закована греда под тезгяха. -Склада е тук. - отвори една врата разделяща главната част от малка стая, където имаше кушетка за отдих, няколко шкафа и рафта и кашони с неизвадени изработки. - Когато се умориш не се колебай да си починеш. Оръжията продавай според собствената си преценка, но не падай под сто злато.
Той обясняваше всичко бързо и припряно, защото знаеше, че няма много време за губене.
-Знам, че не искаш заплата, но поне ако огладнееш или ожаднееш използвай наличните пари от магазина, за да си вземеш нещо, нали?
Мортем кимна, колкото да не го обиди. Когато беше напълно готов той застана стоически пред нея.
-Има ли нещо, което не ти е ясно?

Когато влязох в магазина и видях Дрейк нещо изкънтя в мен. Точно като звънчето на врата, но и напълно различно. Приближих се до него и го загледах. Нещо имаше в него, което не ми даваше мира. Сякаш никога повече нямаше да се върне. Погледа му беше пуст, движенията му пък машинални. Как можеше да се промени толкова много за една вечер, или винаги беше такъв? И той беше една мистерия, която само чакаше да бъде разкрита.
Слушах го внимателно, следях с поглед местата, които ми показваше. Не беше сложно, даже да не кажа елементарно. Всяка маймуна би се справила с такава задача.
-Има ли нещо, което не ти е ясно?
Явно наистина бързаше, защото след обяснението това беше което каза. Замислих се, всичко ми беше ясно, но исках да му помогна, затова му казах да изчака и отидох в склада. Огледах всичко и видях каквото ми трябваше. Малка стъклена бутилка. Не по-голяма от един човешки пръст, толкова щеше да стигне.
-Искам да ви дам нещо, което може и да е полезно.
Леко натиснах нокътя си в показалеца на другата ръка и от там бликна малко кръв. Видях отвращението в лицето на Дрейк, но това щеше да ги подсили ако са уморени, или да накара раните им да зараснат по-бързо.
Надвесих пръстта си над бутилката и изчаках докато се напълни, после я затворих и му я подадох.
-Когато се чувствате уморен или пък тежко ранен по-добре изпиете. Няколко капки ще стигнат за човек.
Не знаех дали ще приеме това, можеше и да му стори малоумно да взима този дар, но ако не можех да помогна с нещо друго, поне с това.
-И още едно.
Поех си дълбоко въздух и се усмихнах.
-Моля да върнете госпожица Смит.

Туул не обичаше кръвопролитията и се стараеше да страни от тях. Всъщност откакто Дориан влезе така неканено в живота му, се нагледа на повече извращения, отколкото за всичките си двадесет и пет години. Но явно това бе начина тук и той го знаеше. Отначало му беше трудно да я възприеме такава каквато е, но с времето осъзна, че това е същността й, а докато прецени дали няма да е по-добре да се отърве от нея, вече беше късно. Любовта се възроди в него и му показа, че и в най-жестокото създание, като нея, има лъч надежда, която я издига повече от всеки друг. Поне за него.
Затова, когато Мортем му предложи шишето със собствената си кръв, той я прие. С неохота, но я прие, а и беше трогнат, че иска да помогне по някакъв начин.
-И още едно. Моля да върнете госпожица Смит.
Очите му леко се разшириха. Онова чувство на недоверие, с което бе толкова известен се роди в него, но осъзнаваше, че тя не е злонамерена, че не крие интрига зад фасадата си.
-Ти от къде....
Тя просто се усмихна. Да, сигурно новините в Роузкилл се носят бързо.
-Значи я познаваш?
-Да.
Мъжът се усмихна и разчорли косите й.
-Ще се постарая хлапе. Ще се постарая.
Той прибра епруветката в джоба си, сбогува се с Хелските, пожела й успех, тя на него късмет и напусна собственото си малко царство, за да се впусне в приключение, което щеше да му донесе или победа или душевна смърт. Вече беше пратил гарван на Дани, с което го оповестява, че тръгва. Даде му инструкции да си отваря очите на четири и затвори вратата след себе си. Звънчето изкънтя някак си меланхолично, оставяйки всичко в ръцете на един малък демон, без ясна представа колко конспирации и сплетни се образуват всекидневно на тази проклета земя.

Щом Дрейк излезе се загледах в магазина. Беше толкова ... празен. Отидох в склада и отново се разтърсих за нещо. Просто исках да правя нещо, а не да бездействам. И след купищата оръжия намерих каквото ми трябваше. Боже този човек явно не чистеше толкова много, защото една метла с триста зора, и едвам едвам я измъкнах от купа с мечовете. Но пък поне беше запазена и щеше да свърши работа.
Излязох от склада и затворих внимателно вратата след себе си. Отидох до прозорците и пуснах беглата за това място светлина да влиза. И когато видях, че вече магазина може да се нарече отворен се усмихнах. Хванах метлата и започнах да мета пода и да си тананикам някаква мелодия, която беше по-скоро какафония, отколкото симфония, но това не беше важно.
Скоро всичко беше що годе чисто и беше време за лека почивка. Оставих метлата и застанах зад мястото с "касата". Огледах го и видях лист хартия. Хванах я и започнах да прегъвам и прегъвам, и да си играя с листа докато не стана на красиво цветенце, и по-познато под името ирис.
Подпрях се на стената и се загледах в цветенцето, беше някак си спокойно да се превърне в хартиените фигурки.

Оар бе оставил младата асасинка "да огледа", както тя самата пожела. А той самия, се бе захванал със дневното си задължение.
Веднъж завързал конете близо до Оръжейницата на Дрейк Туул, той свали внимателно двата големи коша с метални сплави за оръжия и започна да ги дърпа след себе си. Бяха тежки, но ръцете му бяха свикнали с трудоемките задачи. Нямаше избор в този момент и нямаше кой да му помогне, за това, трябваше да свърши всичко сам.
Когато се приближи до Оръжейницата, той видя отворените и прозорци.
- Най-накрая! - извика сам на себе си и се усмихна широко.
Малката му козя брадичка се повдигна, от широката усмивка, която се появи на лицето му.
Когато мъжа се приближи до вратата, той я открехна с една ръка, докато с другата дърпаше единият кош след себе си. Влизайки в малката къщурка, той съзря не търговеца, който търсеше, ами прелестно малко създание, застанало зад мястото, където се търгуваха оръжията. Сладките и розови коси я караха да изглежда като приказно създание, в очите на Оар. Той се прокашля за да привлече вниманието и, което бе застопорено на малко парченце хартия, във формата на цвете.
- Добър ден! - провикна се търговеца в поздрав - Търся г-н Туул. Нося му стока от далечни земи, която той ми поръча.
- Каква стока? - бяха първите думи, които изрече момичето.
Оар се обърна и издърпа двата големи коша пред себе си. Отвори капака на единия и от него извади парче метал.
- Материали за оръжия. От най-високо качество! Двойно закалена стомана, подлежаща на всякакви интервенции. Най-доброто, което може да се намери от тук до Корнор и отвъд!
Добрата реклама, определяше и цената. А Оар, като изпечен търговец, обичаше да рекламира продуктите си, като в приказка. Все пак девиза на мъжа бе "никой бизнес не е по-голям, от неговата реклама". Той държеше на това мото и винаги се стараеше клиентите да останат доволни и да разберат за най-добрите качества на неговите продукти. Точно там се криеше малкото разковниче, на добрата сделка.

Както тамън си се бях напълно вплела в нишките на мислите си някой разруши моето спокойствие. Когато погледнах към злосторника видях нищо повече от просто един смъртен, който приличаше на всичко друго, но не и на местен. Но не можех да кажа, че не беше интересен. Просто напоследък всичко ми е интересно, защото ми е чуждо.
-Добър ден! Търся г-н Туул. Нося му стока от далечни земи, която той ми поръча.
- Каква стока?
Оар се обърна и издърпа двата големи коша пред себе си. Отвори капака на единия и от него извади парче метал.
- Материали за оръжия. От най-високо качество! Двойно закалена стомана, подлежаща на всякакви интервенции. Най-доброто, което може да се намери от тук до Корнор и отвъд!
Оставих хартиеното цвете на плота където беше и касата. Приближих се до кошовете и погледнах стоката. Леко се наведох и вдигнах малка част от всичката стомана в тях. Беше тежка, тоест щеше да стане добро оръжие от него. Понякога колкото по-тежък е меча, толкова по-здрав е той, а от това можеше да се изработи хубаво, здраво и достойно за някой боец оръжие. Внимателно оставих взетото парче вътре и погледнах търговеца. Усмихнах се както винаги и тихичко го попитах.
-И колко ще искате за всичко това?
Не бях сигурна какво трябваше да правя, защото все пак ми беше първия ден тук, а и не разбирах много от сплави, стомана и такива неща. Но пък щях да се опитам да заслужа доверието на Дрейк.

И ето че тук дойде момента, който търговеца най-много обичаше - определянето на цената. В случая, човека който той търсеше, го нямаше, ами на негово място имаше едно сладко и невинно момиченце, с розова коса. Момиченце, защото бе почти два пъти по-възрастен от нея. Виждаше идеална възможност да се възползва от нея и от може би незнанието и за оръжията и материалите, които носеше той. Но, имаше друг проблем. Тук той търгуваше с човек, с който са го правили стотици пъти. Точно него, не искаше да лъже. За това, погледна към младото момиче и заяви гордо.

- Ако трябва да съм честен бих продал всичко за четири хиляди злато. Но като се има на предвид, къде съм и дългият път който изминах тук, заради стар познайник, ще ти дам всичко за три хиляди. Обзалагам се, че когато г-н Туул се върне, ще те възнагради за услугата. Всъщност, къде е той и коя си ти? Никога не съм те виждал тук. Да не би да се е пенсионирал?
Оар се засмя за момент и погледна към рафта с оръжията. Приближи се до тях и започна да ги оглежда едно по едно.
- Колко са красиви. А представи си, преди години, това е бил простичък метал, който съм търгувал. А сега, оръжия. Изящни, ефирни и много опасни. Голям талант е този г-н Туул. До сега не бях виждал някой, който върти така умело чука и прави такива съвършени неща. Та, къде викаш се е покрил този красавец?