Оръжейницата на Дрейк

First topic message reminder :

Тук можеха да се намерят най-острите, здрави и изящни хладни оръжия. Изработваше ги млад, двайсет и пет годишен мъж-гладиатор, напуснал своя роден край. Дрейк бе не само майстор ковач, но и опитен боец, добре познат сред женското съсловие. Красив, недоверчив и находчив. Неговият магазин е неговото царство. Цените бяха по договаряне по "според зависи" както обича да казва самият той.

Дрейк

- Ух, отървах се! - продумах на себе си, докато карах каруцата към града.
Веднъж като пристигнах в него, леко се поуспокоих. Не бях единственият с неразлагащо се лице който се разкарваше по улиците. Но май наистина бях като "зелен фенер" както ме нарече момичето. Навсякъде виждах тъмни цветове. Черно, кафяво, бежово...чакайте! Видях нещо червено! Не мога да повярвам! Подкарах каруцата към мястото от където идваше този хубав цвят. Но когато приближих, останах разочарован. Бяха някакви си ...глупави цветя.

- О...не Елисандра! Нямах предвид това - извиках повдигайки поглед към небето - Просто исках да видя нещо по-различно от ...мен...
Продължих по пътя си.
Коня ми се озърташе за прясна трева, но никъде не намери. Единственото зелено нещо което ставаше за храна бе един храст до който спряхме за да изчакаме една каруца която преминаваше напреки нас. Лутах се из града в продължение на половин час без да знам какво и кой търся докато не чух звън на метал. Погледнах в страни и видях младо момче което набиваше върху една наковалня с чука си.
"Бинго!" - помислих си аз и се отправих с каруцата право към магазина му. Спрях до него и се наведох през страничната част на каруцата.
- Ей, приятел... Ти ли си... - в този момент извадих бележката от джоба си и прочетох името на глас - Дрейк Туул?
- Ъъъ... - чу се от момчето което явно не разбра какво имам предвид.
Повторих още един път въпроса си, но получих отрицателен отговор. Жалко.
Преди да отпътувам го попитах къде мога да го намеря този г-н Туул и изкарах късмет. Младежа се опита да ми обясни горе-долу посоката, но след петото "завий надясно" което бе последвано от "наляво, после надясно"...забравих всичко. Реших да поема в посоката в която ме упъти право по улицата, пък дано го намерех.
Накрая лутането ми бе увенчано с късмет. Карайки си по улицата която бе изпълнена с всевъзможни търговски магазини, видях така наречената Оръжейница. Как я познах ли? Големият надпис "Туул Inc." който бе издълбан над входната врата определено ме караше да бъда сигурен, че това бе моето място. Слязох от каруцата и завързах коня за една крайпътна греда. Приближих се до вратата и почуках плахо по нея. Не исках да събудя мъртвите толкова рано и да бъда подгонен по улиците. Почуках и втори път, но никой не ми отвори. Тогава реших да долепя ухо до вратата за да разбера дали всъщност имаше изобщо някой вътре...

-Ъхъм.....
-Аааа..... - Аш подскочи от звука на прочистващото се гърло идващ иззад гърба му, обърна се още докато беше във въздуха и се заби във вратата, като уплашена кошута, прикривайки лицето си с предмишници. Когато посмя да ги отмести малко, за да образува дупка, видя, че пред него стои един малко по-висок от него мъж, с гарванова коса, странна татуировка на лицето и мускулесто, но не прекалено, тяло.
-Мога ли да ви помогна?
Младокът го поогледа по-внимателно докато успокояваше ритъма на сърцето си и с радост осъзна, че непознатият пред него, не е представител на прокълнатите. Това го накара да си отдъхне и да свали гарда си.
-Т-търся Дрейк Туул.
-Намерихте го.
-О, чудесно.
Момчето говореше все още леко трудно и внимателно, да не би да обиди с нещо този силен мъж. Една грешна дума можеше да бъде в негов ущърб.
-Тук съм, за да купя някои оръжия.
-За тази цел трябва да отворя.
Дрейк направи няколко крачки, но Аш така и не помръдваше от мястото си. Все едно бе прилепен за него. Ковачът го изгледа леко недоверчиво и строго.
-Ако обичаш.
-О, да. - измънка магът и се отмести няколко крачки.
Собственикът на магазина отключи и влезе в царството си, а зеленокосият младеж го последва несигурно. Туул отвори двата прозореца, с които разполагаше магазинът му, за да влиза въздух, накла огън в пещта, за после и седна зад тезгяха си. През цялото време чужденецът го наблюдаваше внимателно.
-Пустиняк ли сте?
-Илионец.
Това накара Аш да се успокои още повече. Двете територии бяха в добри отношения и въпреки, че не прекаляваше със своеволията, предполагаше, че ковачът няма да го нарани. Или поне се надяваше.
-А вие - маг, нали?
В последните дни Туул се нагледа на толкова магове, че вече лесно ги различаваше. Всичките бяха едни слънчеви и шарени. Не се различаваха особено от собствените му хора. Не беше трудно да ги разпознаеш.
-Точно така. От феникс. Идвам от името на гилдмайсторката си.
-За какви оръжия по-точно говорим?
Аш извади списъка и му го връчи. Гладиаторът обстойно го прочете и се изправи.
-Ще отнеме известно време. Настанявайте се. - посочи му един свободен стол и Аш като малко, послушно дете седна на него, неспособен да откаже.
Дрейк почна да събира всичко необходимо и да го слага в един голям сандък.
-Десет двустранни меча, пет секири, седем саби. - повтаряше той, за да е сигурен клиентът му, че не го лъже по някакъв начин.
-Някои от катаните трябва да бъдат поправени. Ще ми отнеме не повече от половин час. Надявам се не бързате.
-Не, ще изчакам.
Ковачът седна на работното си място, отдели три от оръжията и почна да ги поправя, като първата имаше нужда от поправка в дръжката. От време на време вдигаше погледът си към непознатият. Нямаше как да не забележи, че най-слабо казано се чувства не на място.
-Май климата тук не ви понася.

- А, не! Напротив! Климата си е много хубав. - констатирах аз - въпреки че за първи път стъпвам в тази местност. Винаги съм живял на юг където е било топло. А тук климата е друг. Не че е студено, но хората ми изглеждат такива. Поне с такова първо впечатление останах още когато пристигнах. Не знам дали е заради името на града или просто от легендите които съм чувал.
След краткия ни разговор реших да се поразходя из оръжейницата докато мъжа поправяше катаните. Разгледах тук-там оръжията които бяха поставени по стените. Имаше всичко! Дори видях оръжия които дори не знаех как се използват. А и пък защо ми трябваше да знам? Все пак бях земен маг... на нас не ни бе нужно да се бием. Имаме си магия която ни е предостатъчна.
Можех да се загубя в този магазин. Но, след няколко обикаляния ми доскуча. Чернокисия се бе захванал с може би последния меч (или поне така се надявах), когато се приближих до него. Наблюдавах го какво прави. Тежките удари върху стоманата я караха да издава скърцащ звук който пронизваше ушите ми. Не ми се искаше да си помислям как той издържаше това всекидневно.

- Ами Вас какво Ви води тук? Казахте че сте Илионец, а това до колкото знам е място отвъд Планините. Да не са Ви отвлекли?

Пусти да остане, ако ми отговори положително. Щях да хвърля дисагите на земята и щях да се прибера от където бях дошъл. А и Гилдмайсторката щеше сама да си вземе сабите...и без това не ми бе платила за което щях да и искам комисионна!

Цветното момче обикаляше из оръжейницата му и с любопитството на дете оглеждаше всяко едно от неговите творения.Дрейк не бе от най-социалните, затова благослови този момент, в който необичайният му клиент не му досаждаше.Допреди малко бърбореше безспирно правейки ненужен анализ на местността, давайки мнението си без някой да го искал.Магове, достатъчно определение изключващо всички останали епитети. Какво изобщо знаеха те за Найтмер.Трябваше да бъдат благодарни, че краткият им престой ги спасяваше от това той да се разгърне с цялата си злокобна прелест.Имаха късмет, че не познаваха онези тъмни ъгълчета, в които дори и тъмнината избягваше да ходи.
Из магазинът се разнасяше единствено любимият звук на Дрейк- този на метал.Когато бе сам, а Дориан не съществуваше за сърцето му, единствено дрънченето прогонваше самотните мисли витаещи в главата му.Тогава странното момче отново заговори, изричайки още по-голяма небивалица:
- Ами Вас какво Ви води тук? Казахте че сте Илионец, а това до колкото знам е място отвъд Планините. Да не са Ви отвлекли?
Ръката на ковача спря и желязото замлъкна.Той наистина ли го попита това или Дрейк бе оглушал?Елисандра трябва да е благосклонна към такива като него.Илионецът тъкмо бе готов да го удостои с язвителен отговор, когато му хрумна гениалната идея да му затвори устата, докато не си свърши работата.Усмихна се дяволито и му отвърна:
-Да!-кратко, точно и ясно, но достатъчно сърцето на Аш да се свие, но това не бе всичко.-Пред малко хора разказвам тази история...-продължи с добър артистизъм ковача.-Бях малко момче, когато една вечер през отворения прозорец на стаята ми влязоха двама мъже.Очите им светеха в тъмното, а диханията им ледени като люта зима, пръстите им дълги и кокалести като клони на старо дърво.Никой не чу писъците ми...Когато се свестих бях затворен в тъмна стая и бях подложен на унизителни мъчения.-идеалният момент за драматична пауза.-От тогава не съм същия човек.
Очите на Аш щяха да изхвърчат от орбитите му, но това не бе всичко:
-Трябва да внимаваш.Привличат ги ярките цветове...-прошепна му Дрейк.
Нямаше намерение да споделя историята си с някакъв непознат, а казаното дотук щеше да го накара да замълчи поне докато си свърши работата.Звукът на метал отново се разнесе из оръжейницата.....

Тъкмо разглеждах едно от оръжията окачено на стената, когато ковача изрече думите си. При думите му че цветовете ги привличали, изтръпнах. Виждайки отражението си в оръжието, прокарах пръсти през косите си. Целите бяха...като дъгата. Всъщност в косите ми имаше точно три цвята - синьо, зелено и нещо средно между двете, които така и не знам как са се появили. Надявах се милата ми майчица през ранните години когато ме е създала, да не е имала нищо общо с боговете или цветята. Но, ако наистина тези същества с дългите пръсти ги привличаха цветовете, трябваше да се измъкна по-бързо от всякога от този град.
Посегнах с ръка към нашийника си. Хванах кръстчето и го придърпах към устните си, като го целунах. О, не! Не вярвах в онзи Бог, чийто символ бе това. Просто това ми бе талисман който ми е останал от детството.

Взех меча който стоеше пред мен, окачен на стената. Свалих го внимателно от поставката на която стоеше и го превъртях пред себе си.

- Все тая дали обичат цветното или не. Ако притежавах едно от тези оръжия, щях да ги накълцам...
Показах лека увереност която се появяваше единствено сред непознати. Не исках да изглеждам жалък, нито пък смешен като се перча с оръжие което почти не знам как да използвам. Но ако ми се наложеше, по пътя за в къщи, щях да изкарам някой от тези мечове които щях да купя и да го използвам. Дръзнеше ли някой мъртвец да ми се изпречи на пътя, дори бих го смачкал с каруцата ако трябва!
- Имам въпрос за цената на оръжията. Тъй като не ме предупредиха колко ще струва, имам в себе си...
В този момент бръкнах в джоба и извадих кесията. Изсипах монетите в ръката си и ги преброих.
- ... около седемстотин злато, в изсечени монети. Достатъчно ли ще е?
Тук бе момента в който щях да разбера, дали щях да се върна навреме за следващия си урок. Ако всичко ми струваше по-скъпо, можеше да се наложи да започна като чирак в този...магазин. Ужас!

Дрейк се подсмихна на цветното момче, което доста аматьорски и непохватно въртеше меча във въздуха. Представи си колко лесно можеше да го избие от ръцете му, ако се изправи срещу него. Даже нямаше да му е нужно оръжие. Преспокойно можеше да го повали. Достатъчна му бе вилица или дървена тояга. Магове. Битките изобщо не са им в кръвта. Малцина бяха като Лезандър или останалите от къщата, с които се запозна. Но пък имаха доста стабилна магия, не можеше да им го отрече.
Когато купувачът ми, привидно се успокои дойде време и за работа. Туул привърши трите ками и ги сложи в кашона при останалите оръжия.
-Имам въпрос за цената на оръжията. Тъй като не ме предупредиха колко ще струва, имам в себе си...около седемстотин злато, в изсечени монети. Достатъчно ли ще е?
Седемстотин? Той сериозно ли? Трябва да се шегува. Кой му е позволил да пътува и то за такива покупки с толкова малко пари? Но, за да е точно всичко, взе лист и молив и почна да изчислява. Записваше индивидуалната цена на всяка от изработките, после я умножаваше по бройката им и накрая тегли чертата.
Аш седеше с притаен дъх. Не смееше да каже нищо. Даже не смееше да си представи недостига на кесията му. Дрейк вдигна очи към него, сурови и властни, после отпусна тялото си, облягайки се назад.
-Съжалявам.....
Това беше, свърши се.
-Всичко излиза 2500 злато. Даже направих отстъпка. Няма начин да ти ги дам за по-малко.
Ако душата на земният маг можеше да крещи, то сега би упискала света. Проклетата Ив. Гордостта й, не й позволи да го види преди мисията и сега тази женска дребнавост му излезе през носа.
-И какво мислиш, че трябва да направя сега? - дипломатично го попита ковачът.

Преглътнах сухо. Толкова, че почти не усетих слюнка в устата си. Бях прецакан и то тотално. Явно Гилдмайсторката искаше да изчезна колкото се може по-надалеч и то без никакви пари, за да не се върна скоро...или никога. Е, явно това бе моята съдба и трябваше да я приема. На дали този мъж щеше да приеме за чирак някой малък земен маг или пък най-вече...мен. Не ставах за тази работа и туй си беше. Шумна е, мръсна е...не е за мен! Нямах никакъв избор в момента освен ако мъжа не ми предложеше нещо. Другия вариант бе, да тръгна по светло из града и молейки се от врата на врата, да търся работа.

- Ами то...вие...нямате какво да направите. То моите пари не достигат, а вече си свършихте работата. Единственото което ми идва на ум, е да поискам някаква отсрочка. Може би ден, два, пет...зависи. Ако трябва ще..не знам. Ще обикалям из Найтмер докато си намеря работа и да изкарам още злато. Но, друг начин не виждам. Ако се върна до Сто Слънца ще ми отнеме може би по-малко време, но ще се забавя, дори да се загубя е възможно. Коня ми е твърде изморен за да се връщам толкова време. Трябва ни почивка...

Това е. Почти се бях решил да се обърна и да изляза от Оръжейницата. Но, все пак исках да чуя мнението на мъжа. Беше ми ясно че няма да ми даде всичко безплатно, за това реших да си трая докато мога.

Така значи. Имаше голям проблем, за който трябваше да се намери някакво подходящо решение. Мозъкът на Дрейк почна да цъка на пълни обороти. Той бе доста проницателен, знаеше как да върти бизнес и изобщо славеше се с богата интелигентност, която никога не го е подвеждала до сега. Нямаше да позволи тепърва да почва. Предложението с търсене на работа не беше мъдро. Никой в този град нямаше да го наеме. По-скоро да го убият във втората пряка, отколкото да си намери препитание. Пълен абсурд. А въпреки, че нямаше пари и се намери в дълг, илионецът не искаше да прекратява животът на малкият маг. Не беше в стила му. Той странеше от погубването на човешки или животински животи. Допираше до такава опция, само когато нямаше друг избор. От друга страна, младежът не разполагаше с нищо, достатъчно ценно, с което да заплати. Да му позволи да се върне в родината си, не смееше. Каква е гаранцията, че ще се върне? Дадената дума?! Едва ли.
-Защо не се откажеш от част от тях?
-Не мога. Поръчката не е за мен, а за лидерският състав.
Ковачът се изправи и почна да обикаля из магазинът си, погълнат в размисли. По едно време до прозорецът му долетя черен гарван и кацна пре спокойно. Туул се обърна и видя, че на глезенът му има закрепена бележка. Отиде до птицата, която за миг не се уплаши и свали бележката. Разгъна хартията и прочете написаното. Беше от Дориан. Осведомяваше го, че няма да се прибере. В началото мъжът се навъси, но когато разбра, че става въпрос за Дани и че има нужда от помощ омекна. Ако приятелят му е в беда той би бил първият да се отзове, но не можеше да зареже младока. Трябваше да се разправя с него. Затова взе молива, с когото до преди малко изчисляваше, обърна листа и написа собствените си слова. "Така да бъде. Остани, но бъдете внимателни, макар че като ви познавам едва ли ще си траете. Очаквам те утре. Поздрави." Завърза малкият свитък на птицата, каза й да я занесе обратно на собственикът си и тя излетя без да чака второ нареждане.
Тази новина малко или много му даде светлина в тунела, сиреч решение на проблема със земния маг.
-Как каза, че ти беше името?
-Аш.
-Е, Аш, тъй като нямаш пари, а аз няма да те пусна да си отидеш, ще взема това, което имаш. Всъщност не, ще ти оставя двайсет злато за храна. А другите ще ми допълниш като работи за мен. Днес и утре. Това е предложението ми и единствената ти алтернатива.
Дрейк отиде до масата, където бяха пръснати монетите, събра ги на купчина и ги изсипа в собствената си кесия.
-Съгласен?

Видях единствената монета която стоеше пред мен. Двадесет злато. Можех да се нахраня спокойно в някой бар и после да се самоубия. Но, нямах друг избор. Подадох ръката си напред и зачаках тази на ковача. Той стисна дланта ми здраво, което бе достатъчен маркер че сме съгласни един с друг. Тоест, аз с неговите правила. Щом трябваше да работя, щях да го направя. А после, тежко и на Гилдмайсторката как ще ми върне парите!

- Няма проблем, но когато си тръгна, искам бележка за оръжията. Все пак като се върна, ще си искам парите до стотинка...въпреки че съм работил тук.
Предположих че мъжа нямаше нищо против, защото не възрази.
Кимнах му в знак на уважение и излязох за няколко минути извън оръжейницата. Отидох до каруцата която бях спрял наблизо и развързах коня. Махнах стреките за да не му пречат и го освободих от тази тежест която трябваше да дърпа. Преместих го на няколко метра в страни и завързах юздите му за една крайпътна лампа, около която имаше достатъчно трева за да се нахрани.
Потупах красивото животно по гърба и му рекох :
- Почивай конче, почивай. Аз отивам да се потрудя и за двама ни.
Животното дори не ми обърна внимание. Явно не разбираше нищо от думите които му казах. Въпреки това, той бе най-близкият ми човек в момента и имах нужда да му кажа нещо...
Когато се върнах в Оръжейницата, ковача бе прибрал всичките оръжия грижливо, а и заедно с тях си бе скрил и монетите. Умен човек беше, признавам. Единствено моята монета от двадесет злато стоеше на масата. Приближих се, взех я в ръка и я подхвърлих нагоре няколко пъти. После я прибрах в кесията си която вече приличаше на смачкана носна кърпичка и се обърнах към мъжа :
- Значи ще работя днес и утре, а за това ще получа оръжията без да дължа абсолютно нищо. Така ли?
Получих положителен отговор.
- Добре! От къде започваме?
Потупах ръце една в друга и се приготвих за работа. Всъщност, приготвих се психически. До сега никога не бях стъпвал на такова място, камо ли да работя. Точно за това и не знаех какво да правя или от къде да започна. За това взех решение да следвам мъжа. Ако той ми кажеше нещо - щях да го изпълня. Не знам колко бе умно от моя страна да бъда като малко кученце, но нямаше какво друго да направя. Все пак бях на непознато място. И не говорех само за града...

Дрейк извади кутията си с цигари и запали една. Тази му беше първата за деня и щеше да му дойде добре, още повече сега когато имаше помощник.
-Така. Аз трябва да изляза за малко. Ще се върна след час, може би малко повече. През това време....
Той се замисли каква заръка да му даде. Не му се искаше да рискува и да му възложи изработка на оръжия. Ръцете му бяха нежни и гладки, личеше си, че не е свикнал на физическа работа. От друга страна обаче беше земен маг, което също имаше своите преимущества.
-...може да ми набавиш дървесина. Земен маг си нали?
Аш кимна.
-Много добре. Пред магазина има доста дървета. Ще можеш ли да ги разцепиш и издялкаш с магията си? Да придобият формата на греди, дълги по метър и купчина по седемдесет санта, за каси. И после да ги сглобиш.
-Мисля, че ще се справя, г-н Туул.
-Само Дрейк, моля.
-Ще мога, Дрейк.
-Добре. Но за всеки случай, не се сърди, че ще се застраховам.
-Разбирам.
Туул кимна и прибра сандъка с оръжията на Аш в склада си. Заключи вратата, но това не бе достатъчно. Все пак той владееше природата, нищо не му струваше да покори дървената врата, затова отпусна част от енергията си и обви с нея портата. Получи се нещо като енергийно поле, през което никой освен създателя му не можеше да премине. Когато беше напълно сигурен, че младока няма да го ограби и избяга, взе кесията си, някои други лични принадлежности и бележката на дразнещата, малка Кат. Бе време да разбере какво по-точно иска от него. Каза довиждане на момчето и излезе, поемайки към центъра на града.

Време беше да се залавям. Така представилия ми се Дрейк замина към града или на където бе поел и в момента аз бях цяря на Оръжейницата. И като такъв...трябваш да цепя дърва. Ама че безумие!
Но пък от друга страна, това си бе преимущество. Трябваше да направя нещо което нямаше да ми е проблем. А за капак на всичко, даже и щяха да ми платят.
Заех се да търся нужните ми неща. Обиколих няколко пъти и си набавих чук, гвоздеи и няколко малки дъски за подпори. Сложих ги в малка кърпа за да не ги загубя и се запътих право пред Оръжейницата.
Огледах се и видях купчината с дървен добив. До колкото разбрах, искаше греди по метър, други по седемдесет сантиметра и да сглобя каси с тях.
- Лесна работа, шефе! - промърморих си под носа и се заех за работа.
Започнах да свалям по-големите дървета от купа и да ги отделям. Най-дългите и средните ги оставях в единия край, а по-малките от метър, ги оставях да се търкалят на същото място. Така щях да ги отделя на равни части и можех да се справя с работата по-лесно. Но какво умение да използвам за работата?
Когато огледах дърветата, за мой късмет, все още корените им седяха. Това означаваше че в тях има поне малко живот който мога да контролирам. Е, трябваше да опитам, защото нямах друг избор.
Когато отделих двата купа по размери, реших да се захвана със същинската част. Приближих се до по-малките които щях да използвам за загрявка. Трябваше да премахна корените, кората от стеблата и клоните.
Оставих кърпата с подръчните инструменти и приклекнах до първият куп. Доближих всички парчета едно до друго така, че корените или стеблата им да се докосват. По този начин, магията ми щеше да стигне безпроблемно до всички.
Положих ръка върху първото дръвче и се отпуснах. Опитах се да намеря път към корените му, чрез който да се свържа. Освободих част от енергията си под формата на малък облак, излизащ изпод дланите ми. Насочих го към корените на дървото и ги покрих целите, след което магията ми бавно започна да се абсорбира в него. С всяка изминала секунда дървото засмукваше все повече и повече от енергията ми, докато не се изпълни отвътре. Оставих това да продължава около петнадесет минути, в които трябваше всички дървета да са свързани едно с друго. Когато прецених че това трябва да е станало, реших да го проверя. За миг отклоних вниманието си от корените и взех един от гвоздеите които се намираше до мен. Стиснах го здраво и с едно рязко движение, го забих право в стеблото на дървото. Гвоздея проникна едва няколко милиметра, но това бе достатъчно за да нарани кората и стеблото. Когато го отместих, от малката се образувала дупчица засия енергията ми. Свързала се със сърцевината на дървото, тя бе приела бледо-синкав отенък който я караше да свети, дори през деня.
Време беше да се заема и с нарязването на трупите които искаше ковача. Застанах изцяло от задният край на първото дърво и допрях ръцете си до корените. Освободих още по-голяма част от енергията си, за да мога да изтласкам предишната отвътре. Когато го направих, тя започна да избива по стеблата на дърветата и да си проправя път навън. Малкият куп засия като звезда, а след няколко секунди кората от стеблата изсъхна. След малко по-интензивно движение от страна на магията ми, същото се случи и с корените. Ефекта който трябваше да пресъздам, бе естествен за дърветата. Когато дойде зимният сезон и той не е толкова силен, дърветата не спят, а разцъфват отново. Но завали ли сняг след като са се появили първите пъпчици, в тези малки живи същества се поражда инстинкт за самосъхранение, който запушва всяка пъпчица и я кара да изсъхва. Така дърветата се предпазват от замръзване и евентуална смърт.
Точно това и направих с тях в момента. Въпреки че бяха изкоренени, контролирах малкото живот в тях и го изплаших до толкова, че го накарах да си помисли че зимата е дошла отново.
Когато дърветата останаха "голи" ако мога така да ги нарека, трябваше да се заема и с по-големия куп. Там щеше да ми отнеме малко повече време, защото другата част не бяха по метър, а поне по два, че дори и пет метрови.
Веднъж приключил с тази си дейност, ми дойде добра идея. Вместо да режа дърветата с магията си и после да ги приковавам едно към друго с гвоздей, можеше да направя всичко с чиста енергия. Така дървото щеше да бъде слепено със собствените си нишки и единствено някоя здрава брадва можеше да раздели касите които щях да направя. Намерих из склада на ковача една лопата, с която премахнах боклуците останали от клоните и корените. Събрах ги на купчина наблизо, но не мислех да ги изхвърлям. Щяха да ми свършат идеална работа при свързването на дървесината.
Приближих двата купа с цепеници един до друг и застанах между тях. Положих двете си ръце до най-близките дървета и се свързах с тях. Знам че звучи глупаво ако някой ме чуе, но наистина усещах връзка с растенията. Когато използвах магията си, сякаш плувах из малките канали намиращи се в сърцевината, чрез които те се хранят. Този път, щях да използвам сърцевината. Тази част от дървото, която е съставена от мъртва тъкан, която не се храни нито от корените, нито подхранва клоните. А в този момент в който и едното и другото липсваха, не служеше за нищо друго, освен за моите дела.
Абсорбирайки повечето от енергията си в дърветата които бяха най-близко до мен, щях да омаломощея. Но все пак, нямах друг избор и трябваше да свърша работата си. След около минута, започнах същинската работа. Чрез силата която се намираше в стеблата успях да втечня сърцевината на дърветата. А с малко натиск и насочване, я накарах да разкъса нишките на стеблото така, че от всяко едно започнаха да падат идеално изрязани дъски. Малките стебла станаха на седемдесет сантиметрови парчета, а големите бяха по метър.
Следваше най-трудоемката работа. Разтапянето трябваше да се повтори, но този път със всичкия материал който бе останал. Изправих се от местото си и отидох до купа с отпадъци. Допрях ръце до него и останах така, докато не се образува купчина смола. Как я направих ли? Ами питайте всеки земен маг, който си е играл като дете. Лично аз обичах като дете, да заставам до някое дърво и да започна да пробивам дупки в него. След това чаках няколко минути и с помощта на някой малък глинен съд, събирах смолата която изтичаше от дървото.
След около час и половина играчка, касите които трябваше да бъдат готови, бяха грижливо подредени една до друга. Бяха само седем на брой, но мога да кажа че работата ми бе перфектно свършена. След всичкото топене в смола и наслагване на тези дъски, мисля че имах нужда от малка почивка. За това, отидох до каруцата, потърсих багажа си и отворих малкия мях. Отвътре измъкнах комат хляб, някакво месо което грабнах набързо преди да тръгна и един морков. Настаних се вътре в малкото превозно средство и се излегнах в единия му край. Облегнах гърба си, а краката качих отсреща през малкия парапет. Отхапах от хляба, после от месото и замлясках доволен от себе си. Сега оставаше да изчакам г-н Дрейк да се върне и да си прибере касите. А това мислех да направя тук, без да мърдам изобщо от каруцата. С вперен поглед в небето и с комат хляб в ръката!

Аш блажено отхапваше от хлябът и месото и в момента, ситуацията му изглеждаше поне една идея по-розова. За сега бе жив, никой не го бе нападнал, и като изключим проблема със заплащането всичко вървеше що годе нормално. А и като гледаше този г-н Туул се успокояваше. Едва ли някой щеше да го закачи докато е при него, а утре просто щеше да си замине и ако зависеше от него, никога повече да не се завръща.
Докато го завладяваха подобни мисли, в близост до каруцата премина тяло и се спря пред вратата на оръжейницата. Надникна вътре, но беше празна. И все пак отключена.
-Ехо..... - разнесе се женски глас и земният маг подскочи от мястото си. Надзърна през каруцата и видя, че на прага на магазина седи едно приблизително седемнадесет годишно момиче, не много привлекателно, но все пак правещо му впечатление, заради типичният си прокълнат вид.
-Д..да..какво ще желаете?
Непознатата се обърна по посока на говора и съзря зелената коса и очи, които едвам се показваха иззад дървената дъска.
-Търся Дрейк Туул. Искам да си купя нож.
-Няма го в момента. Ще се върне може би скоро, може би не, не знам.
-Нямам време да го чакам. Уроците ми ще започнат скоро. Вие да не го замествате?
-Ами да, нещо такова. - отвърна несигурно цветния младеж.
-Продайте ми вие тогава.
Това малко го притесни, защото не знаеше как вървят цените тук, но не искаше да го ни клиентите. Скочи от превозното си средство и влезе в магазина.
-Какво по-точно търсите?
-Трябва ми кинжал. По-възможност по-къс.
Аш се видя в чудо. Как точно изглеждаше един кинжал? Беше виждал, но не беше сигурен дали няма да го обърка с нещо друго. Тук имаше толкова оръжия и някои доста си приличаха едно с друго. И все пак трябваше да намери това, което девойката искаше.

- Ох, да видим. Дано го намерим. Ако искаш, търси и ти. Най-добре ще знаеш как изглежда идеалния кинжал за теб. А после, ще измислим нещата.
Запътих се към края на Оръжейницата, а момичето оставих в началото. Заедно започнахме да разглеждаме оръжията едно по едно, търсейки това което и трябваше. Лутах се като обезумял, но това бе по-скоро от притеснение. Исках да помогна, но се чувствах като в "небрано лозе".
Първо минах през големите мечове - тези двуострите. После по-къси, чукове, саби, ками, ножници...леле, тук имаше много неща. Накрая, момичето извика иззад гърба ми :

- Ето го!
Приближих се бързо до нея и погледнах в ръцете и.
- Не е ли красив? - изрече момичето, като ми показа късия меч.
Наистина си го биваше. Дръжката бе кожена, а в края и имаше метално "топче", оформено като главата на змия. Предпазващата част от острието бе оформена като крила на птица, което правеше ножа още по-красив. Всичко бе изработено от красив лъскав метал, който хващаше окото от далеч. Тя ми го даде в ръцете, за да го разгледам хубаво. Отидох към средата на магазина и затърсих в какво да го сложа. Намерих някаква кожена кутия, която щеше да му пасне идеално.

- Колко ще ми струва? - попита изненадващо момичето.
Но защо пък да бе изненадващо? Все пак нямаше да и го дам безплатно. Беше си съвсем в правото да ме пита такова нещо, че даже и ми помагаше.
- Момент, сега ще проверя.
Затършувах се за някакъв надпис по кинжала, но нямаше. Нямаше и там, където стоеше преди малко. Единствено оставаше на мен да реша, цената на този красавец.
Замислих се за това. Огледах другите оръжия и търсех тези които са с по-малак размер. Цената им варираше от 200 до 500 злато, като някой от тях имаха и по-висока цена. После ми хрумна идеята да сравня цената, с оръжията които щях да купя. Трябваше да взема около двадесет и пет оръжия, които бяха на цена от 2500 злато. Значи по тези сметки, всяко ми струваше по 100 злато. Но, това пък бе кинжал. Въпреки че бе по-малък, бе изящно направен...
- Абе да си кажа...-обърнах се към момичето-...не разбирам много от оръжия. Но като гледам цените и го сравня с другите, мога да ти кажа примерно една цена от ...триста и петдесет злато за него. Ако те устройва, ти го давам. Ако го искаш, само кажи и веднага го опаковам...
Надявах се това да се доближава до реалната му цена, за да не си навличам неприятности.

Момичето се замисли за момент. Струваше й се малко скъпо за малък кинжал, но от друга страна изработката му бе толкова перфектна, че си заслужаваше парите. И ако имаше късмета да не го изгуби някъде, изхарчените монети щяха да се възвърнат тройно.
-Взимам го.
-Чудесно! - възкликна Аш, доволен от факта, че се е справил като продавач и го подаде на непознатата.
Тя на свой ред му плати до стотинка, сбогува се и весела излезе от магазина.
Земният маг не можеше да свали усмивката от лицето си. После щеше да се допита до г-н Дрейк дали го е дал за сносна сума. Ако не беше, сигурно ще работи няколко часа допълнително, за да ги избие.

Дрейк вървеше по обратния път повече от ядосан. Какво ти ядосан, лицето му беше придобило формата на буреносен облак. Ненавиждаше това проклето дете. От първият ден, в който я срещна му скачаше на врата, все едно й е домашен любимец. Така и не можа да преодолее факта, че никога не я погледна по онзи начин, по който се гледа зряла, истинска жена и сега намери подходящият момент да му го върне тъпкано - с интриги и спекулации. Ако по някакъв начин застрашеше отношенията му със Смит, щеше да я убие. Толкова дълго и стриктно пазеше истината за миналото си в тайна, че ако сега излезеше наяве всичко щеше да е загубено. Туул обичаше некромансърката така, както не е обичал никоя, но не можеше да й каже всичко. Не беше готов. Затова й бе споделил само основата, колкото да го опознае, но не и цялата същина.
Когато наближи ковачницата си, се опита да избие всички тези мисли за момента. Не искаше никой да го вижда по този начин, затова сложи маската на нормалното и продължи.
Веднъж стигнал до оръжиейницата си видя, че малкият му заместник не е тук, но за сметка на това касите са готови. Отиде да ги огледа. Клекна и почна да ги върти и опипва.
-Седем за час и нещо. Не е зле.
Ковачът се изправи и отиде до вратата. Отвори я и видя, че магчето е вътре.
-О, върнахте се.
-Да. Ела да ми помогнеш да ги внесем вътре.
Аш изтича и пое три от касите. Дрейк взе останалите четири и двамата ги наредиха в един от ъглите на помещението.
-Някакви проблеми докато ме нямаше?
-Не. Само едно момиче дойде да си купи кинжал. Не беше много голям, с кожена дръжка и нещо като крила. Продадох й го за 350 злато. Добре ли е?
Зеленокосият силно се надяваше отговорът да е положителен и за негово щастие точно така се и оказа.
-Даже си й взел 200 злато повече. Май те бива за търговец. Защо не се замислиш да се преквалифицираш?
-Хаха, благодаря.
Момъкът му даде спечеленото злато. Аш харесваше този Дрейк Туул. Беше хитър, доверяваше се трудно и все пак благосклонен и дипломатичен. Чк му стана малко кофти за историята му.
-Жалко, че са ви отвлекли. От вас щеше да стане един добър гладиатор.
Илионецът се обърна и го погледна учудено. А, да, вярно, че го беше излъгал. Той се засмя и махна с ръка:
-Ти сериозно ли повярва на онези глупости? Никой не ме е отвличал. Тук съм по собствено желание. Изглеждаше идеалното място за започване на бизнес от такъв сорт. До преди това шифтърите и некромансърите не наблягаха на оръжията. От както съм тук, почнаха да им обръщат внимание и тъй като съм единствен занимаващ се с това, имам голяма изгода.
-Брей!
Оказа се, че не само е хитър, но и добър лъжец. Още по-хубаво качество за един бизнесмен.
-Какво искате да направя сега?
-Слънцето скоро ще залезе. Няма смисъл да стоим дълго. Аз ще изкарам нови изработки на мястото на старите, а ти почни да чистиш. Не помня кога за последно съм хвърлял парцал на това място. Праха вече си личи на светлината.
След последните си думи, Дрейк отиде до вратата, махна енергийното поле и влезе в склада. Почна да подбира оръжия, а на Аш подаде кофа с вода, един не толкова бял вече парцал и метла.

О, ама разбира се! Ако аз не чистех, нямаше кой друг да бъде! Да взема един чистач да стана, че поне да свикна с миенето всекидневно.

- Да, няма проблеми г-н Туул.
Оставих ковача да си върши работата, а аз подхванах един парцал, кофа и малко препарат за дърво. Сложих във водата и започнах да чистя из Оръжейницата. Първо преминах през рафтовете където Дрейк щеше да сложи новите оръжия и забърсах под всяко едно. Първо изкарах старите, после махнах и подложките върху които те стояха и накрая, забърсвах дори оръжията.
Постарах се като "за последно". Все пак трябваше по някакъв начин да се отблагодаря за опрощението на оръжията.
Да, знам че не ми отне много време да го направя, но и магазинчето не бе от най-големите. Около тридесет минути развъртане на парцала и всичко светна така, както е било в началото.
Когато свърших с работата, отидох направо при ковача. Той все още грижливо си подреждаше оръжията по тезгяха и ги оглеждаше по някакъв си негов специален начин.

- г-н Туул, мисля че съм готов, но имам един въпрос. То е ясно че работя за вас още един ден, но се интересувам къде ще спя. Просто така, информативно...

Макар и беден, този Аш беше доста работлив човек. Стараеше се, а Дрейк забеляза това, въпреки, че не му личеше. Подреждайки прилежно изработките си, той не пропусна да го наблюдава, просто за всеки случай. Не очакваше никакви неприятни изненади, но все пак.
Когато магът беше готов, той зададе един прост, но доста уместен въпрос:
- г-н Туул, мисля че съм готов, но имам един въпрос. То е ясно че ще работя за вас още един ден, но се интересувам къде ще спя. Просто така, информативно...
Туул се обърна. Замисли се за момент и отговори:
-Да, едва ли ще мога да те оставя на улицата, а магазинът, макар да има задна стая за отдих, не е подходящо място.
И тогава ковачът взе решение.
-Да затваряме. Ще спиш при мен. Но не си мисли, че няма да използвам силите ти. Може да ми свършиш малко работа и у дома.
Някои биха го нарекли експлоатация, но реално Аш просто си заплащаше за гостоприемството чрез труд. Осъзнаваше, че дължи на този мъж много повече, отколкото можеше да предложи.
Илионецът затвори оръжейницата и двамата се запътиха към покрайнините на града, където се намираше крепостта. Конят оставиха на същото място, като се надяваха, поне чужденецът от Феникс, да е цял и непокътнат и на сутринта.

/Тед пиши в замъка/

По пътя за оръжейницата, Дрейк ми разказваше за града. История, тъмна като него. Прокажена дори. Имат река, но не може да се плува в нея. И риба няма. Тогава защо им е?! Сигурно давеха жертвите си в нея, а труповете им стояха на дъното.
Когато пристигнахме, мъжа отключи вратата. Нямаше ранобудни клиенти днес и никой не чакаше пред вратата. Това означаваше, че скоро няма да имаме работа. За това се захванах с първото нещо, което ми хрумна. Вчера, свърших доста работа. Изчистих, ковача подреди...значи трябваше да направя нещо ново.
Все още бях сам в оръжейницата, защото Дрейк изчезна някъде. Огледах се. От къде ли да започна?
- Хрумна ми! - промърморих си.
Отидох до камината и се надвесих над нея. Все още бе пълна с пепел от изгорелите дървета. Взех една лопата и набързо събрах пепелта в един чувал. Изметох отпред и оставих всичко отстрани. Взех няколко цепеници и ги подредих една до друга отвесно, като допирах върховете им. Направих нещо като къщичка. Отзад дръпнах една малка брадва и с нея насякох отделна цепеница на малки трески. Поставих ги в малката "къщичка" от дървета на куп, а между тях, пъхнах парче хартия. Огледах се и потърсих запалката на Дрейк. Уви, нямаше я. Но за мой късмет, над камината имаше малък кибрит, който използвах. Драснах клечката и с нея запалих хартията. Гледах я как догаря бавно и разпалва сухите дървета. Седнах направо на земята и се взрях в огъня. Чаках да усетя топлината му, когато лумне силно. Докато се взирах, през това в време, с малката брадвичка продължавах да дялкам едно друго парче дърво. Отделях от него по някоя друга треска и я хвърлях в огъня.

Добре де, малко се надцених. Или поне краката ми така смятаха, усещах пулса си именно там, ако си сваля обувките сигурно щяха се откъснат и няма да желаят повече да са подвластни на останалите части на тялото ми.
Това беше пътуване повече от час, ако знаеш на къде отиваш разбира се, но на мен ми отне поне 2 в лутане и разглеждане на хората. А те бяха толкова пленителни, всеки от тях заслужаваше поне секунда внимание, но нямах толкова време. Бях решен с парите завещани от баща ми да инвестирам в себе си. А най-добрият начин да го направя в момента бе, да се сдобия с първия си истински меч. До този момент винаги съм си играл с дървени прътове,представяйки си тежкия метал, срещу въображаемите ми съперници. Излишно е да казвам, че винаги ги побеждавах, дори когато си въобразявах, че са по-силни от мен.
Чух хората да говорят за това място, Оръжейницата на Дрейк се славела с качество и изгодност и прочие и прочие, често хвалбите се отнасяха повече за самия Дрейк, отколкото за оръжейницата му. Признавам, че предизвика интереса ми, може би там щях да открия новия ми хладен спътник.
Не след кратко лутане из сивите улици стигнах и до оръжейницата. Спокойствието ми прекъсна, когато отворих вратата, а тя бе така благодарна, че реши да съобщи за присъствието ми с ясен и не до там приятен звук на скърцащо дърво.
Гледката вътре бе изумителна, тук със сигурност можеше да се открие всичко изработено от метал. Отблясъците на оръжията осветяваха очите ми и миг виждах само очертания и сенки. След няколко премигвания вече виждах ясно всичко, включително и младежът до камината.
Не, не отговоря на описанието, може би това не е мястото. Този определено не е Дрейк, хората го описваха по различен начин.
Въпреки че и това момче имаше своите качества. Определено беше интересен особено за мен. Впрочем, повече от колкото още един модел за преобразование. Караше ме да изпитвам удоволствие да го гледам, красотата трябва да бъде оценявана, поне на това ме учеше баща ми.
Въпреки страха си да прекъсна явно усърдната му дейност да наблюдава огъня, реших да го направя.
-Извинете, работите ли тук?
Определено предизвиках вниманието му, той се обърна и можех да видя очите му. Погледа му беше ясен, като на сърна сред гората.
-Търся, Дрейк, знаете ли къде е?

Приятното дялкане на суха дървесина, бе прекъснато от проскърцването на метал. Вратата зад мен се отвори. Когато се обърнах, останах изненадан. И приятно и ...не чак толкова. Приятно, защото видях живо същество пред себе си. Не чак толкова, когато успях да видя лицето му, половината липсваща коса и странно изглеждащите очи.
В ръцете си все още държах малката брадва и...една току що издялкана треска от дървото, която бях се приготвил да хвърля в огъня, докато я гледам как изгаря бавно като мъченица. Понякога, докато го правех си мислех че са живи. Представях си ги като човешки тела. С ръце, крака, глави и всичко останало. Забавно, но не и в момента.
Мисля че се сетих за това мое занимание, за да се разсея по някакъв начин от гледката на момчето. Но когато то проговори, паническия страх се обади и почука отвътре в душата ми.

-Извинете, работите ли тук?

В този момент, ми идеше да изкрещя. Дали работех тук? О, не...приятелю! В този момент, исках да избягам от тук! С писък, чупещ най-близкото стъкло на Оръжейницата, тичайки право към Сто Слънца.
Обзе ме страх. Дори в пристъпа си на паника изпуснах малката брадва която държах в ръцете си, а към съществото насочих дървената треска, с която мислех да се защитавам. Всъщност, в този момент изобщо не мислех. В главата ми бе пълна бъркотия.
Когато вратата се затвори зад момчето, успях да го видя в целия му вид. Наистина не бе чак толкова страшен, колкото си помислих в началото. Чисти дрехи, приятна външност...но когато завъртя главата си в страни, за да огледа оръжията по стената... "О, Боже!" - изкрещя малкия ми мозък. Половината му глава бе оголена. Елисандра ми е свидетел, че бях на ръба да припадна. Съществото не приличаше на некромансър. Но какво беше? По-скоро ми напомняше на неоглозган труп, от колкото на дружелюбно момче.
Няколко секунди по-късно, то отново проговори :

-Търся, Дрейк, знаете ли къде е?

А! Кой? Дрейк?
Преглътнах сухо. Осъзнах че явно не трябва да се страхувам. Но ако ме нападнеше, щях да крещя с пълно гърло, името на ковача. Щом го познаваше, бе длъжен да ме спаси, ако ми се случи нещо.

- Тук...някъде...трябва...да...е...- отговорих плахо, като се огледах около себе си.
Знам че не го бях скрил зад себе си, нито го бях хвърлил в камината, но си нямах никаква идея къде е той в момента.

- А...ти...кой...си?
Държах все още острата пръчка в ръцете си и нямах намерението да я сваля, за нищо на света. Ако ще Ив да дойде пак гола пред мен, не! НЕ! Кълна се, щях да я използвам, ако от това зависеше живота ми.

- Аз съм Спириус!
Боже, ако този човек наистина работеше тук явно има лоши спомени от минала клиентела. Очите му бяха като уплашена до смърт котка или по-конкретно котенце. Бе хванал парче дърво, все едно държи амулет. Нима го плашех, но с какво, нима изглеждам лош, зъл или агресивен. Беше толкова красив дори и до болка уплашен, свил пръстите си, вкопчил ги в парче дървесина, с треперещи зеници и несигурен гласец. Виждал съм толкова много хора, но за първи път виждам, толкова уплашено момче.
-Аз... съм тук, за да купя меч.
Все още беше в отбранителна поза, сякаш исках да му навредя.
-Вие, продавате ли мечове?
Погледнах го още веднъж, но този път проследих погледа му, който се бе забил в косата ми. А-а-а, ясно, явно момчето се притеснява от несъвършенствата, колко плоско. Вярвах, че зад физическата му красота, ще се крие и толкова дълбока душевност, но уви. Е добре, мога да се справя с това, щом се страхува от хора от като мен, не би се страхувал от самия себе си?! Дали?! Обожавам игрите с хората, които дори не ме познават.
Погледнах в нежните му очи, които в момента ме гледаха като звяр, затворих своите собствени като си представих красивия младеж. Затаих дъха си и започнах бавно да се изменям в него. Първо краката, с тях се справих отлично, после ръцете и торса, също много добре. Но тук идваше и най-сложното трябваше да пресъздам лицето му, едно към едно. Едва ли бих могъл да пресъздам такова съвършенство, което боговете са сътворили, отново. Точно тогава си припомних един приом, който баща ми ме научи, леко отворих клепачите на дясното си око, половин милиметър, така че да виждам внимателно лицето на момчето, сега вече спокойно можех да изградя всеки детайл. След миг, вече се бях преобразил в него.
-Е, ще ми продадете ли меч сега?

Е, представи ми се. Първоначално, всичко мина добре. Но, за жалост за по-нататък нямах късмет.
Миг след като се успокоих, момчето затвори очи. Изчаках да видя следващата му реакция, когато изведнъж...мозъкът ми искаше отново да закрещи. Срещу себе си, сякаш имах огледало. Виждах не онова уродливо същество което говореше с граматически грешки, ами...себе си! Единствената разлика, бяха дрехите ни. Изглеждаше като мен, но маниерите и стойката му си бяха същите.

-Е, ще ми продадете ли меч сега?

- Меч? - извиках с все сила - Меч ли искаш? Ей сега, ще ти дам меч!
Крещейки към хлапето с моя лик, размахвах ръце пред себе си, държейки все още дървената пръчица. Тя вече не ми трябваше, за това я хвърлих на земята. Грабнах първото нещо което ми приличаше на това, което искаше момчето и го запратих право към него. Беше малка кама, около двадесетина сантиметра. Може би по-скоро декоративна, от колкото оръжие за бой. Краищата и не бяха заострени, но пък върха бе скосен. Надявах се поне, ако го улуча, да му нанеса по-сериозни последствия.
Паниката все още не ме бе пуснала. След като хвърлих камата, не успях да го уцеля. Моят клонинг успя да се дръпне бързо в страни и да избегне неблагоприятният за него удар. Но, нямаше да се откажа толкова лесно.

- Ще ми се превръщаш! Ей сега ще те превърна в това, в което си. Гаден, умрял, труп такъв!
Виках като побъркан, докато се оглеждах пред себе си, с какво да замеря хлапето. О, видях още една кама. Чудесно! Хванах и нея и я запратих пак към двойника. После един къс меч, някаква сребърна лъжица за кафе, шепа сребърни монети които стояха близо до оръжията и брадвичката, която стоеше на земята. Не гледах изобщо към него. Надявах се или да го прогоня, или като се изправя, да го видя припаднал на земята. Хвърлях като обезумял всичко леко, което ми се докопаше до ръцете, а през това време крещях като обезумял. Гадни некромансъри!

"Гаден", "умрял", "труп"," некромансър" първоначално се обидих, дори се уплаших, това момче, почна да ме замерва с ками и някакви сувенири джунджурийки. Беше точно като котенце, което в уплаха си настръхва и се опитва да изглежда по-голямо.
-Ха-ха-ха. Май и ти не обичаш некромансърите, но аз не съм такъв.
Погледа на уплашеното момче, което все повече приличаше на търсещо изход животинче, обикаляше из стените в търсене на още нещо което да хвърли по мен. Но в този зиг-загообразен ход на очите му, забелязвах как примигваше когато стигаше до мен. Но какво не беше на ред сега?! Не виждаше ли нещо красиво, самия себе си?! Не можех да повярвам, че може да е уплашен дори от собствения си облик. Нима не е виждал огледало. Страха му беше толкова голям, че дори ми позволяваше да минавам крачки към него, една след друга, докато стискаше клепачите си. Минах зад него /точно така Тед :D/ стиснах юмруците му в длани, през гърба му усещах сърцебиенето му, беше като на заек, пред заколение. За минутка в мен се появи, ново усещане, арогантността ми даде път на ново чувство, не мога да го наименувам или опиша. Исках да помогна на това същество, беше толкова уплашен и толкова красив, няма как това нещо да причини зло.
-Спокойно, няма нищо страшно, няма да те нараня, не го искам, а и нямам с какво, замисли се.

Погледнато от страни, човек щеше да помисли, че магазинът се тресе. Чуваха се шумове, наподобяващи чупещи се мебели и стъкла, викове, сякаш използват току що направените оръжия върху хора, за проверка, а за капак на всичко през отворената врата изхвърча незнайно как, една вилица, която се заби в кората на близкото дърво.
Минувачите, които иначе спокойно преминаваха през ковачницата всеки ден, сега забързваха ход, да не би, собственика да излезе разярен и да почне да коли наляво и надясно.
А самият той спокойно вървеше по посока на царството си, нарамил две платнени торби пълни с материали. Каза на временния си помощник, че излиза за малко, но му отне повече време, отколкото очакваше. С приближаването на оръжейницата си, не можа да остане сляп за раздорът, който бушуваше вътре. Гладяторът забърза крачка, притеснен, че Аш може да е направил някоя беля или по-лошо, да се е захванал да прави оръжия сам и нещо да е избухнало. Когато стигна до прага, внимателно и предпазливо пристъпи вътре, но гледката, на която стана свидетел не само го потресе, ами направо изуми. В другият край на помещението седеше Аш, треперещ като лист, а зад него, обгърнал го бе....Аш!!! Момчетата се обърнаха и го видяха. Ето го и него - Дрейк Туул. Красив не по-малко от земният маг, но много по-мъжкарски. Със здраво тяло, признак за годините неуморен труд, осанката на истински илионец и поглед на умел търговец и професионалист.
Този поглед обаче, сега се бе изгубил нейде в небитието. Ковачът буквално зяпна с широко отворена уста и уголемени очи. Изпусна торбите на земята и принадлежностите в тях се пръснаха по пода.
-Какво в името на Елисандра.....????
-Г-н Туулллллл.... - извика единият от Аш-овците, отскубна се от задният и се затича към гладиатора, като удавник към спасителен пояс.
Другият обаче не остана много назад и бързо се присъедини. Собственикът месеше погледът си ту на единият, ту на другият. Не беше глупав. Първоначалната изненада отстъпи място на здравият разум. Живееше в териториите на прокълнатите от достатъчно години, че да научи нужното за различните видове магьосници произлизащи от този район. Познаваше добре сънотворниците, покрай повечето си клиенти, а още повече и покрай Дани и Дориан бе запознат до съвършенство с некромансърският стил, а този на шифтърите не правеше изключение. Не му трябваше много, за да се усети, че единият от тях е представител точно на тази раса. Въпросът обаче бе - кой от двамата е истинският и кой измамникът.
Туул се намръщи по онзи начин, който караше лицето му да изглежда строго, осъдително и провокативно (нещо, което повечето жени в града намираха за изключително привлекателно) и протегна ръцете си към двамата. С едната хвана ухото на единия земен маг, с другата това на другият. Издърпа ги рязко и болезнено, но това бяха само уши, все пак. Не мислеше, че ще се наложи да използва сила в този случай, защото бе ясно, че някой просто си прави шега с твърде наивният и плашлив чужденец.
Мъжът издърпа ушите им до толкова, че двамата да застанат лице в лице.
-Така! Сега говорете. Кой е истинският?
-Аз съм! - отвърна бързо Аш номер едно.
-Не аз!
Дрейк въздъхна. Бяха като деца. По дяволите, та разликата в годините между него и тях даже не беше толкова голяма.
-Добре, нека пробваме друго. Ще ви задам въпрос, на когото може да отговори само истинският маг.
-Да, направете го! - възкликна нашият реален земен маг, но тогава илионецът се сети нещо друго, което допълнително го отчая.
-Мамка му, аз и истинския не го познавам добре, че да знам на какво може да отговори и на какво не.
После ги пусна.
-Добре де. Или измамникът да си признае, или и двамата ви заключвам тук, да работите до преумора, докато не ви писне.
Май не бяха много доволни от това решение. Нашият Аш трябваше да се връща във Феникс скоро, а Спириус едва ли искаше да изгуби целият си ден да чисти, кове и какво ли още не и то без да му плащат.
-Е?

Хм...верни са били приказките. Определено имаше какво да обсъждат в Дрейк Туул. Мислих си, че е някаква измислица или градска легенда, но уви, приказките им се оказаха реалност. Дори повече от това, Дрейк изглеждаше интересна личност, но се страхувах да се преобразявам отново. ако Клаудия разбере, щях да отнеса доста санкции за това си поведение, дори и с името на баща си. Затова реших да не играя повече игрички, в крайна сметка дойдох тук за оръжие, а не да се наслаждавам на уплаха на Аш. Странно име наистина, какво ли е събрало този Гладиатор с един Маг? Поне ми стана ясно защо трепереше като животинка, този Аш. С жест на ръката си, бавно възвърнах формата си, от която явно в други територии плашат децата, за да не правят бели. Натъжих се, нима съм толкова отвратителен, че трябва да заемам други форми за ме обслужат в оръжейница?! Не смятах да го премълчавам, все пак имам поне семейната си гордост. Обърнах се към Дрейк, усмихнах се повдигнах леко глава напред и нагоре, за да го виждам в очите.

-Аз съм Спириус Аверии, нов съм в града, но дойдох тук, за да търся оръжие.

Дрейк дори не помръдна, беше като статуя на стоицизма.

-Съжалявам за поведението си си сър, но вашият...Аш, не пожела да ми помогне в избора, меко казано.

Ето го и злосторникът в целият си блясък. Какво пък толкова, не беше кой знае колко отвратителен. Вярно не беше пръв красавец, но той е прокълнат, нормално е да има странна визия. Странна за всички, които не са свикнали на рожбите на богът на смъртта.
-Съжалявам за поведението си сър, но вашият...Аш, не пожела да ми помогне в избора, меко казано.
Дрейк се обърна към Аш с груб поглед.
-Тук не дискриминираме по род и външност.
-Аз.... - опита се да измънка земният маг, но не знаеше какво да каже.
Гладиаторът поклати глава, наведе се и вдигна торбите си, като прибра разпилелите се инструменти обратно в тях.
-Остави. Вземи изчисти бъркотията, която създаде и по дяволите някой да махне тази вилица от дървото. Плаши минувачите.
След което остави покупките на масата, на която работеше и се обърна към новодошлият.
-Г-н Аверии извинете помощникът ми. Тук е за малко. Не е свикнал с хората от вашият вид. Какво по-точно търсехте? Ще ви помогна с избора.
Разпрата дойде малко басово за настроението на ковачът, затова изкара цигара и запали, за да се успокои. Пушеше рядко, но напоследък все по-често му се налагаше да утолява нервите си, било покрай магазина или покрай проблемите, които Дориан му създаваше всекидневно. Сериозно, откакто тази жена влезе в животът му, той стана много по-опънат и опасен. Какво да се прави, съдба.