Оръжейницата на Дрейк

First topic message reminder :

Тук можеха да се намерят най-острите, здрави и изящни хладни оръжия. Изработваше ги млад, двайсет и пет годишен мъж-гладиатор, напуснал своя роден край. Дрейк бе не само майстор ковач, но и опитен боец, добре познат сред женското съсловие. Красив, недоверчив и находчив. Неговият магазин е неговото царство. Цените бяха по договаряне по "според зависи" както обича да казва самият той.

Дрейк

Череп?! О, колко хубаво само! Играчка. Обичах играчките. Ако са от такъв вид де. Облякох набързо един черен клин, една бяла дълга блуза до бедрата със сиви инициали по нея, черни кожени ботуши до колената и черно кожено яке, късо малко под бюста. Хванах косата си на плитка и сложих едни слънчеви очила, защото днес слънцето печеше повече от обикновено. Тръгнахме, а първото, което направих когато се озовахме на улиците е да запаля цигара. Първата свежа глътка за деня. Мммм.....благодат. Добре, че все още имах запаси.
Подхвърлях си черепа от едната в другата ръка. Сещах се как точно изглеждаше момъка притежател на тази глава. Гадно си отиде, не се харесвах тогава. Кого заблуждавам? Хареса ми и то много.
Стигнахме до оръжейницата, а сладура се зае да отключва. Облегнах се до вратата, повдигнах черепа на високо във въздуха и се въодушевих:
-Да бъдеш или да не бъдеш, това е въпроса?....
Дрейк ме изгледа учудено.
-Кой беше написал това?
-Шекспир....умен човек.
Той се засмя. За човек, който е живял цял живот сам, бях чела и научила доста неща. Ами как иначе. Като изтрепеш всички в града си, единствената ти компания са книгите, от които се научих да чета, да свиря и още много, много неща.
Влезнахме вътре и оставихме отворена вратата, за да се проветри. Седнах на един сандък.
-И сега какво, шефе? - опитах се да се пошегувам.

Дрейк се усмихна и не каза нищо няколко секунди.Бръкна в джоба си и от там извади малко парче плат с което привърза косата си назад.Прокара пръстите си през нея а татуировката на лицето му се показа в сялата си прелест.Красивият трайбъл продължаваше надолу по шията и само може би той знаеше до къде стига...

- Много бързаш.
Дрейк отиде до огнището и постави пред него малко подобие на буре, към което бяха прикрепени два маркуча, в чийто краища имаше по една пръчка.С тях се вкарваше въздух в малкото буре, като по този начин се подклаждаше огънят който той щеше да направи.Напълни малкото буренце с въглища догоре, а по средата издълба малка дупка с помощта на едни големи клещи.После с тях взе подобие на малка топка, която на горният си край имаше капаче.Постави я внимателно в дупката с помощта на клещите, взе едно столче и го постави до двете пръчки.

- Е, г-це Смит.Хващате ето така тези два...бастуна и почвате да духате ето така... - той внимателно се опита да и обясни с точност какво да направи, въпреки че изглеждаше много лесно.Трябваше да поддържа една и съща температура внимателно, докато металната сплав в топката не се разтопи.Дориан го послуша и колкото и да не ѝ се искаше да върши така привидно проста работа, тя се зае и старателно започна да шава пръчките една след друга.През това време Дрейк се захвана като изработваше формата в която щеше да излее меча.След като направи двете парчета от смесицата която бе забъркал, той постави една дълга пръчка върху едната и постави другата и страна внимателно отгоре.После я постави в една малка пещ за да се опече и се върна при Дориан.Погледна я как стоеше и ръчкаше с двете пръчки, вперила поглед в стената.

- Ехооо, отплесваш се.Ще съсипеш огъня! - пошегува се той, надявайки се тя да го разбере правилно. - Хайде, стига си ръчкала.Ела да направим нещо по-сериозно с теб!
Дрейк я хвана за ръката и я заведе до една голяма наковалня.Взе един чук, погледна го, после погледна малките ръце на Дориан и го захвърли настрани смеейки се.

- Малко ще ти е големичък този...хах.Ти драга ми Дориан, ще направиш дръжката на оръжието.Черепът ... - огледа се за да види къде точно го е оставила, но така и не го намери. - Да!Черепът който където и да си оставила, ще бъде в основата на дръжката.Ти реши как ще го направиш, важното е да се получи.Може да не използваш целият череп, ами само това което решиш.Сега ще ти покажа точно как се прави...


После намери дргу по-малък но доста здрав чук и го подаде в ръцете на момичето.Присегна се към огъня, изкара от него едно парче метал което се бе нагорещило до червено и го постави на наковалнята.Намести метала внимателно и удари няколко пъти силно върху него, докато върха му не започна да се деформира във формата която искаше.Показа и основните движения и по какъв начин може да направи различни форми и украски...

- Това е.Хайде сега опитай ти.Поставяш метала, вдигаш чука и просто го пускаш.Използвай ръката си само когато вдигаш чука, а останалото нека бъде инерция.Така няма да се измориш. - Младият ковач застана зад гърба ѝ като се долепи до нейното тяло и прокара ръката си по нейната обхващайки я заедно с дръжката на чука.Ръцете му бяха доста по-масивни от нейните и с лекота държеше ръката ѝ.Той замахна няколко пъти като показа как точно да го направи и как да усети тежестта на чука.После се отдръпна бавно от нея и се настани на един варел като я погледна с очакващ поглед.

Остави решението изцяло на мен - дръжка за какъв тип острие, форма, орнаменти, всичко. Помислих за момент какво точно да направя и ето, че реших. Самурайски меч - едно от най-изящните оръжия измислени някога. За притежателите му той е олицетворение на душата, символ на доблестта, честта и храбростта. На меча са посветени стихове и легенди, предавани от поколение на поколение. Необходими са много думи за да бъде описан изящният и уникален по вид нихон-то. В направата на меча се използват традиционни техники, както и уменията и опита на майсторите. С тънкото си и леко извито острие, той се счита за един от най-красивите мечове, които някога са произвеждани.
Острието на типичния източен меч е наточено само от едната страна.То е дълго около 80 сантиметра, широко е 3 сантиметра и тежи около килограм. Така прецених каква точно да е дръжката. Както казах по-рано добре, че знаех много за света. Острието е прикачено към така наречена дръжка тсука, и обикновено се съхранява в калъф, наречен сайя.
-Добре, До, да почваме.
Почнах да чукам нагорещеното желязо, така както ми показа Дрейк и не след дълго то почна да се разтапя под ръцете ми и да придобива желана форма. Чувствах чука като част от мен, удрях така, че да оформя колкото мога повече дръжката. Тя почна да придобива овална като на тръба форма. Тъкмо щях да почна да я оформям когато си спомних нещо. Една легенда или по-скоро много старинен начин за изработването на катаните. Като по-млада бях чела, че самураите преди вековете са сипвали в стоманата пясъчни прашинки. Така наречената татара сеитетсу технология. Бързо оставих наковалнята и излезнах от магазина. Огледах се и съзрях наблизо вградена църковна чешма. Отидох до нея и ето, че в билото й имаше камъни и съвсем малко чист пясък. Събрах една шепа и се върнах. Дрейк ме гледаше учудено. Не му обясних. Щеше сам да види. Всъщност съм сигурна, че е чувал за този метод, но просто го е забравил във времето.
Докато желязото още беше горещо, разтворих пръсти над него и пясъкът полетя надолу като блед водопад. Половината песъчинки се загнездиха в сплавта, а аз без да се бавя почнах да я чукам, така че те да попият хубаво вътре. Това правеше стоманата още по-силна, нямаше да е лошо, ако ковача направеше същото и с острието, след това.
След доста време и пот бях почти готова. Отливката отдолу чакаше търпеливо, стоманата почти оформена. Взех едно длето и внимателно отделих ненужната сплав, с една метална шкурка минах през повърхността, за да я загладя. Оставаше последния стадий в самата изработка - блясък и здравина.
-Може би ще ти се стори странно, но какво е най-нужното за изработката на идеалното оръжие - огън или лед?
Докато говорех, сипах една кофа с бистра, ледено студена вода, а с един ръжен в друга извадих въглища.
-Ааа.... - Дрейк се чудеше какво да каже. Той знаеше тези неща много добре, но явно не намираше смисъла на въпроса ми.
-И двете.
Изсипах въглищата върху изваяната стомана. Тя запука и преди да се деформира изсипах и ледената вода отгоре. Чу се силно цвърчене. Пара се вдигна до тавана, а когато се разми и взех клещите, за да извадя дръжката изотдолу тя проблесна на слънцето като огледало, а формата й, заедно с предпазителя идеални. Гледах я възхитено. Може би не беше кой знае какво, но все още не можех да повярвам, че аз съм създала това.
Оставаше да я доукрася. Реших да не правя традиционна дръжка, с кожа, а да я оставя напълно метална с орнаменти. Взех изваяната ненужна до сега желязна сплав и я нагрях до толкова, че да мога да я оформям с пръсти и малки сечива. С помощта на тънки, дълги работни пинцети, изградих един дракон, който залепих, пак чрез нагорещяване на метала, по продължението на дръжката. Отчупих няколко зъба от черепа и ги прикрепих към устата на дракона, като преди това ги изострих. Само за това включване на костите се сетих. Е, ако не му харесваше винаги можеше просто да я хвърли. Когато най-накрая бях приключила имах чувството, че е минал половин ден. То май така си и беше. Обърнах се и му поднесох изработката.

Spoiler:

/Нещо такова само че добавено допълнително, а не направо оформено така/

Дрейк поглеждаше понякога какво прави малката му ковачка и се радваше на желанието с което блъскаше по наковалнята.Когато тя поднесе дръжката в ръцете му, той я пое, повдигна я към слънцето и я огледа хубаво.Изработката беше майсторска.Дори се зачуди това малко момиче от къде можеше да прави такива изкусни неща, но все пак малките ръце винаги се справяха по-добре със сръчното правене на детайли, от колкото големите лапи на който и да е сръчен ковач.

– Интересни неща си използвала, Дори.Хубави учители имаш в града от който идваш.
Дрейк остави дръжката на масата и после отиде да провери отливката дали е готова.Отвори пещта, изкара я отвътре и я огледа хубаво.Беше достатъчно твърда че да издържи, което го удовлетвори.Той изкара внимателно пръчката която бе поставил по средата и се наведе.Изпод масата издърпа конусовидно буре и с помощта наголемите клещи, той постави отливката по средата.В това време той помоли Дориан да му помогне, като изгребе достатъчно пясък от един чувал, че да напълни бурето до върха.Накрая отливката бе зарита с пясък, докато не се подаваха само двадесетина сантиметра от долният и край, където зееше дупка.
Взе клещите в ръце и се приближи до огънят който до преди час Дориан подклаждаше, като вкарваше въздух под него.С върха внимателно отстрани капачето на малката топлка и погледна под него.В средата на малката сфера бе пълно с разтопен метал, който бе нажежен до искрящо жълто-червеникав цвят.Внимателно отдели сферата от въглените и след това я постави върху метален лост, на който по средата имаше кръгла форма, която пасна идеално на сферата.Дориан отиде от другият край на лоста, хвана го здраво с две ръце и двамата внимателно го повдигнаха.Приближиха се до формата която стоеше в пясъка и леко започнаха да отливат от течността, докато тя не стигна до върха.Разтопеният метал изтичаше от сферата като златиста вода, променил формата и структурата си до неузнаваемост.Когато напълниха формата почти до върха, Дрейк ѝ даде знак да вземе дръжката на меча.Дориан не се поколеба и за миг.Грабна я бързо от масата, потопи долният и край който щяха да свържат с метала във вода и после внимателно го постави на ръба дръжката.Спусна я по вътрешността на формата, а от нея започна да излиза пара и отново онова цвърчене се появи.Дръжката пасна идеално.

- Сега, трябва да изчакаме да стегне и после ще видим какво сме сътворили.
Дрейк изглеждаше доволен от добре свършената работа и от помощта на момичето.Харесваше му желанието с което тя вършеше всичко.

Беше толкова интересно. Нещо ново и мистично за мен. Може да се каже, че бях оставила част от душата си в това оръжие.
Да чакаме....хмммм....да може би, но не обичах да стоя със скръстени ръце. За това пък ми дойде друга идея. До сега се правех на мъж, беше време да заема малко ролята и на жена.
-Имам идея. Какво ще кажеш ти да довършиш, а аз да се върна обратно и да направя вечеря? Ще ми покажеш крайния резултат когато се прибереш.
Като се замисля умората се отрази и на двамата. Не знаех, че може да е толкова трудно да изградиш само един меч. И толкова дълго. Минаваше обяд, а докато всичко станеше щеше да е вечер. И двамата щяхме да имаме нужда от храна, а не бяхме яли цял ден.
Той се съгласи до някъде с неохота, че щеше да остане сам, но до някъде и с желание за добър релакс след това. Сбогувахме се, а аз си тръгнах от магазина като се насочих към пазара.

Последната спирка за деня на некромансъра бе точно тук. Стисна здраво дръжката на вратата и непоколебимо отвори. Звънчето издрънча и погледа на Дрейк моментално се отправи към новия му евентуален клиент. Но какво бе учудването му когато видя на прага си не друг, а самият Лушиъс Пахт. Той не знаеше историята му, но учителя на Роузкилл бе известен по цял свят. И все пак никога не го беше виждал преди в магазина си. Никога не си е купувал или поправял оръжия от него.
-Господин Пахт. - поздрави го внимателно той.
-Господин Туул.
Той седна на стола пред него и скръсти краката си.
-Какво ще желаете?
-Да ви предупредя.
Дрейк го изгледа подозрително.
-Разбрах, че не само поправяте оръжия, но и взимате чуждите в къщата си ако се наложи. Кажете ми добре ли се грижите за тези чужди оръжия? Не ги оставяте да ръждясат и занемарят нали?

Въпреки че не познаваше лично г-н Пахт, Дрейк бе сигурен че този мъж който стои пред него, беше той. И не се шегуваше ... Помисли за момент, огледа се около себе си, но самият той знаеше че в цялата оръжейница, нямаше оръжие което да бъде на някой друг, освен негово. Всичко бе изработено от сръчните му ръце. От най-малката кама, до най-тежкият двуостър меч. Докато се оглеждаше, му присветна всъщност за какво ставаше дума. Сети се че мъжа който стоеше пред него бе същата раса, която е и Дориан. А може би той бе неин учител? Ясно...
Дрейк се доближи до стената, сваляйки една малка рапира от там. Тънка като струна и остра като светкавица. Той започна да я върти в ръцете си, като се приближи до учителя.
- Вижте, г-н Пахт. Тези оръжия не могат да бъдат собственост на никой. Но уверявам Ви, че винаги ще бъдат в готовност за бой, стига да пожелаете. Като тази рапира. Остри, фини и опасни.

- Вижте, г-н Пахт. Тези оръжия не могат да бъдат собственост на никой. Но уверявам Ви, че винаги ще бъдат в готовност за бой, стига да пожелаете. Като тази рапира. Остри, фини и опасни.
Той пое оръжието и се загледа в блясъка му. Дам, наистина беше като нея. А тя, тя определено беше при ковача. Вече се убеди напълно. Не само от държанието и думите му. Цялата му кожа бе пропита с аромата й. Явно делеше не само къщата, но и леглото му. Това е добре. "Хубаво е да имаш за съюзник Дрейк Туул", помисли си Лушиъс и се изправи. Подаде му рапирата и се отправи към стената, за да разгледа другите изработки.
-Но има и други оръжия като този меч например - и той посочи голям рицарски меч със сребърна дръжка - които са много по-тежки и ако ги изправим един срещу друг биха счупили вашата рапира.
А много хора като този меч я желаят и съвсем скоро ще искат да ви я отнемат. Отваряйте си очите на четири, г-н Туул, иначе се опасявам, че повече няма да я видите.
Лушиъс тръгна към изхода на магазина и излезе от него без да каже нищо повече. Беше я скрил при себе си. Колко хитро само. Точно под носа на всички.
Дрейк остана сам в мислите си бушуващи се в него. Вятърът влизаше в помещението карайки звънчето да трака вместо черковна камбана като предизвестие за неясното бъдеще.

Дрейк свали меча от стената и внимателно го огледа.

- Значи някой иска да ми отнеме рапирата? - започна да разсъждава ковача, въртейки се на едно място. - Моята малка, изящна, синекоса... а...да! Рапирата! Няма да стане!
Младежа се завъртя към една от срещуположните стени и запрати силно с две ръце оръжието натам. То се превъртя няколко пъти във въздуха, изсвистя и с трясък се заби между камъните. Дрейк се приближи на около метър и издърпа оръжието си. То бе оставило малка зейнала дупка в стената, от която се ронеше замазка. По острието имаше малки незначителни драскотини. Силният удар дори не бе повредил върха, а по-скоро го бе подострил още повече.
Ковача нямаше много време за губене, за това се захвана отново за работа. Приближи се до пещта и изкара от нея малко глинено гърне, в което бе разтопил метал. Отново се захващаше с поръчката на някой знатен крал, изпълняващ прищявките му.

Щом още не е отворил, предполагам, че действието се развива ранната сутрин.


Деф се появи пред Оръжейницата. Все още беше рано сутринта и чакаше да я отворят. Чудеше се кога Лиза щеше да се появи. Не се бяха виждали от известно време, така че му се искаше да се срещнат и да си поговорят малко. На Деф рядко му се случваше да разговаря с някого, като изключеше Лиза. Имаше нещо странно в това утро. Сутрешната мъгла правеше обстановката тук доста зловеща, но това му харесваше. Сякаш прикриваше множеството кървави сцени разиграли се през изминалата нощ. Това, което го вълнуваше в момента беше кога щеше да отвори магазинът. Искаше да влезе и да разгледа. Беше чувал, че тук всеки може да намери това, което търси, когато ставаше въпрос за оръжия. Специално той се интересуваше повече от коса. Мисълта да жънеше душите с коса му харесваше много, а и щеше да му приляга. Под черната качулка се чу едно изръмжаване, подобно на някое настървено и гладно животно. Той обърна погледа си към витрината, за да видеше дали щеше да разбере кога отваря магазинът.

Улиците все още бяха предимно пусти. Ранната сутрин явно се отразяваше на рецепторите на хората и трудолюбието не им бе първо качество. Но в Найтмер повечето изкарваха прехраната си със сделки и нечестен бизнес, така че защо да се тормозят да стават рано.
Е, да, но аз бях друг случай. Токовете ми заповеднически тракаха по паветата, а от чашата горещо кафе в ръката ми, излизаше ароматна пара. Днес Дрейк беше болен, с температура и настинка, така че аз като негова съквартирантка, а и нещо по-близо се нагърбих със задачата да отворя магазина вместо него. Още един ден щеше да мине без тренировки и кръвоприлития, а алената течност от чуждо тяло така ми липсваше. Знам какво ще кажете сега - ама тя не е тренирала само от два дни. Само от два, но имайки предвид какво ме очакваше скоро, това си бяха като две години. Но ето на, единия лежи на легло у дома, а другия лежи на легло в гората с прерязано от мен гърло и все още не знаех дали се е възстановил напълно, че да ме обучава. Какво пък, заслужаваше си го.
Почти бях стигнала до оръжейницата, стискаща ключовете за нея в другата си ръка и размишлявах как точно ще се оправям с клиентите. Последния път се научих да създавам оръжия, или поне едно, но за търговия не ме биваше. Или по-скоро не ме биваше да се оправям с хора. Как по дяволите щях да се пазаря с тях като говорехме на различни езици, т.е. аз не говорех, а направо действах. Но не можех да му подплаша клиентелата все пак.
Ето я и нея, чакаща да бъде отключена и звънеца закачен от вътрешната страна на вратата доволно да извънчи, предвещаващ идването на първия си купувач.
Стигнах до там и се спрях. До входа стоеше едно същество обвито в черно дълго наметало и припряно обикаляше на едно място. Толкова рано и вече иска да купува. Когато се приближих успях да съзря чертите му. Беше висок, явно от мъжки пол, безформен, със странна кожа, обезобразен, грозен, Себастиан колко грозен,направо уродлив. Но ако за някои това би било гротеска и щяха да се извърнат и да хукнат в другата посока, то за мен си беше нещо напълно обикновено, непораждащо никакви емоции освен апатия. Всички знаем, че изобщо не ми пукаше за другите и ако ще да приличат на демони, това не ме касаеше. Ако създанието се опиташе да нападне, толкова по-зле за него. Даже не си направих труда да се въоръжа. Спокойно застанах пред него и го изгледах. Погледите ни се срещнаха, а той не продумваше. Изкарах цигара, запалих я и издишах първата дръпка дим. Мъжът все още ме наблюдаваше и се чудеше защо ниско, слаботелесно момиче като мен стои така доминиращо пред оръжеен магазин и го гледа право в очите, без да извърне поглед.
След още минута отворих устни:
-Тук си да купуваш ли?
И само това. Без приветливите "Добро утро", "Как сте".

Обезобразеният мъж свали качулката си в опит да ме сплаши. Той да сплаши мен? Това е нечувано. Та аз не се страхувах от нищо, даже и Боунс, само го мразех, но това е друга тема. Та този новобранец ли щеше да го направи? Да, усещах колко точно беше силен. Подушвах го в кожата му. Беше слаб. Вярно с потенциал и все пак слаб. Като новороден вампир, изправил се пред старейшина. Тъпи новаци. Това им беше лошото, не усещаха, кога някой е по-опитен от тях. Не помирисваха останките от кръвта, която са отнели.
Мъжът изръмжа заплашително. Повдигнах едната си вежда в гримаса - "изобщо не си прави труда, сладурче" и хвърлих угарката на земята.
- Къде е Дрейк? Не е ли той майстора на оръжията! Търся него!
Опитваше се да ме изучава. За жалост това нямаше как да стане. Черната роза, както почнаха да ме наричат не можеше да бъде прочетена от никой и нищо, за добро или лошо.
Подминах го без да му давам моментален отговор и пъхнах ключа във вратата. Ключалката изщрака. Натиснах бравата и вратата се отвори скърцайки.
-Дрейк е възпрепятстван. Днес аз ще се грижа за магазина. Ако искаш влизай и избирай, ако не - се разкарай.
И влезнах вътре като оставих широко отворено. Отворих и прозорците, за да влезе светлина и да се проветри. Отидох до масата в средата на оръжейницата и оставих чашата си с кафе на нея. Чак тогава се обърнах и се облегнах на нея, а ръцете си бях подпряла.
-Е, какво решаваш, мъртвородни?

Ама той май....той май още не усещаше какво съм. Изобщо не знаеше, че съм некромансър. Колко интересно само. Това момче ме забавляваше искрено.
-Не съм добра.
Този отговор го учуди, но не го показа. Май не очакваше точно това.
-Но мога да разбера какво ти трябва.
Добре, това още повече го изненада и воден от чисто любопитство зачака какво ли ще направи малкото синекосо, бледо момиченце.
Изправих се и застанах точно срещу него. Изпуках пръсти, после врата си и се концентрирах. Мамка му, не ми се искаше да Я използвам и днес, но явно нямаше как. Оръжията трябваше да се продадат, а след като един човек не знаеше какво иска, трябваше да стигна до мозъка му и да го открия сама. Първо да го огледам добре, за да преценя. След няколко секунди затворих очи и си поех дълбоко въздух. Освободих мозъка си от ненужната енергия и привиках другата. Около главата ми се образува съвсем леко неоново синьо сияние. Дишах равномерно, не ми се занимаваше с болки в главата рано сутрин и се надявах да се отърва от тях, макар че се съмнявах. Магията на Богът ме завладя, обля ме под формата на топли и студени вълни. Изпуснах част от нея към сърцевината на челото му. Тя проникна под черепа и пропи в гънките му. Имиджите почнаха да преливат неясно, като няколко се открояваха. Видях раждането му. Не е бил такъв в началото. След малко фона се разми и нова вълна ме озари.
-Жена...топла усмивка....кръв.... - говорех несвързано, но усещах, че мъжът пред мен се озадачи.
-Страдание.... самосъжаление.... после студенина.
Лицето ми се променяше през всеки поток на нови видения, а вече усещах тъпото пулсиране ниско в тила си. Но продължавах. След различните картини изпъкна една на оръжие. Почувствах желанието му. Ето го, виждах го, усещах го с органите си. И изведнъж промълвих:
-Коса...
Той замръзна на място.
-Коса... - повторих и освободих магията, позволяваща й да попие в сърцето ми, където й беше мястото. В следващият миг рязко отворих очи и залитнах назад. Задържах се на масата. Малки капки пот бяха избили по челото ми, а мозъкът ми кънтеше. Напрежението и болката лека по лека напускаха тялото ми. Все не можех да свикна с това. Съвзех се, избърсах потта и го изгледах право в очите.
-Искаш коса.
Обърнах се и отидох в склада, за да вия дали имаше нещо такова. След известно тършуване, в което го бях оставила сама с мислите му, се върнах, носеща само горната част на оръжието. Беше от сребро вместо от стомана, което я караше да изглежда много по-остра и лъскава. Но не беше довършена. Трябваше й дръжка. Огледах се а дърво и намерих един недооформен прът. Отидох при камината и нагрях леко върха му. Взех малък нож и почнах да дялкам. После само трябваше да ги споя и щеше да е завършена. Докато работех се обърнах към некромансъра.
-Седни. Не е нужно да стоиш прав като статуя.

Пръта вече беше издялан, а сега се занимавах с шлифоването му. Трябваше да стане гладко, за да пасне перфектно в отвора. Нямаше да ми отнеме много време.
- Не си спомням да съм те канил в съзнанието си, некромансър!
-Не си спомням да съм ти искала разрешение. А сега млъкни, за да си свърша работата.
И без да се занимавам с него се изправих, веднъж когато дървото беше придобило перфектна форма. Взех острието и отидох до ковачницата. Взех с ръжен една нагрята малка руда и я пъхнах в отвора му, за да разтопи вътрешната страна. След като това стана мушнах пръта и оставих среброто да свърши работата си. То се слепна идеално с пропорциите на дръжката. Сега само трябваше да се направи здраво и непоклатимо. След огъня идваше леда. Така се правеха най-здравите оръжия. Огън и студ, жар и вода, комбинация несъществуваща логически, но ставаше ли въпрос за оръжия, най-добрата.
Потопих косата в кацата със снежна вода и късове лед и от нея излезе цвърчаща пара. Няколко минути така и я извадих. Беше готово. Извитото острие, гладко, остро като бръснач ми позволяваше да се огледам в него като огледало. Прокарах пръста си по него и тънка струйка кръв се показа по кожата ми. Просто перфектно. Дрейк наистина си разбираше от работата. Огледах го още малко и се обърнах към непознатия.
-Дръж!
Подхвърлих му косата и той я хвана.
-Пробвай го и ми кажи какво мислиш. Все пак не съм телепат, не чета мисли.

/И наистина не е. Нейната дарба не е четене на мисли, а нещо много по-различно и опасно, което само тя притежава. А телекинезата е местене на предмети и хора с менталните си способности. Има известна разлика, нали?/

Деф хвана косата за дръжката, огледа я цялата. Плъзгаше грубата си длан по гладката дръжка, а острието беше толкова остро, че разрязваше светлината. Определено момичето се беше справило добре. Той се погледна в острието. Точно, докато го правеше от момичето дойдоха думите "Пробвай го и ми кажи какво мислиш". На лицето му се появи зловеща усмивка. Изглеждаше като звяр хванал жертвата си натясно и се готви да я изяде. Той плъзна двете си длани по дръжката, като с лявата стискаше долната част на дръжката, а с дясната я държеше по-близко до острието, като беше извъртял китката си и я беше хванал с обратен захват. Очите му минаха по цялото оръжие, оглеждайки го от най-долната част на дръжката до върха на острието, като когато погледът му се отдели от острието и се насочи директно в очите на момичето, поглеждайки я с хищнически поглед. Отвличайки й вниманието с този поглед той замахна с косата на направи хоризонтален разрез през гръдния кош на момичето. Тя му предложи да я пробва, е това смяташе да направи. Щеше да види дали тази коса може да пролее нечия кръв.

//Обърках думата в миналия пост, тъй като вече ми се спеше!

Копелето замаха към мен в опит да ме посече. Нямаше как да стане. Едва успял да засече движението ми, още докато замахваше се бях озовала зад гърба му, а той проряза нищо друго освен въздуха. Стисках гърлото му с лакътя си, както се държи глава, чийто врат ще прекършиш.
-Голяма грешка, бебе некромансър. - изсъсках студено, ледено, като демона който всъщност бях. О как ми липсваше това. Усещането за противник, привкуса за кръв. Черните ми ириси се разшириха от удоволствие, леко светещи в полумрака заобиколен от безброй оръжия.
Извъртях главата му толкова силно, но не я счупих а го хвърлих във въздуха на няколко метра зад мен, като косата му полетя и я хванах с другата си ръка.
Мъжът беше паднал по корем и когато се обърна, забих заобленото острие през гърлото му, като върхът му потъна дълбоко в дървеният под, а гръкляна му се намираше между него и бръснача. Погледа ми не беше хищен като неговия, не, той беше.....хмммм как да се изразя най-точно? Беше вглъбен, безизразен, все едно в мен не съществуваше нищо друго освен тъмнина. Нямаше го животинското желание за кръв. Имаше я жаждата за смърт. Смъртта бе най-красивото нещо на света и трябваше да се почита. Бе нещо сакрално, нещо извисено, не първобитно. Да отнемеш живот, душа е най-опияняващия наркотик. Не беше нужно да го разкъсвам. Достатъчно бе само да натисна...
Поставих ходилото си върху външната страна на косата и леко натиснах като вътрешната част напълно прилепна до гушата му, образувайки съвсем тънка ивица кръв. Само още един милиметър навътре и щеше да се прости с жалкото си съществуване. Докато подметката ми все още спокойно седеше върху оръжието извадих цигара и най-необезпокоявано почнах да си пуша като пълен непукис.
Отворих устни и монотонно заговорих, без емоция, равно, дълбоко като човек, на който му е все едно.
-Виж какво. Не ме интересуват вътрешните ти терзания и желанията ти да се правиш на мрачен и ужасяващ. Ако ще да размахаш косата и да избиеш целият град претъпкан от прокълнати, пет пари не давам. Повечето жалки гниди даже не заслужават да съществуват. Но докато си в Моя Дом ще се водиш по моите правила, иначе ще изхвърля грозният ти задник през вратата като ненужен боклук. Ясна ли съм?
Стоеше и слушаше внимателно, но не отговори.
-Попитах, ЯСНА ЛИ СЪМ? - повиших тон и натиснах още малко острието.
-Да! - отвърна кратко, сдържано той, все още с достойнство.
-Чудесно.
Махнах крака си, хванах оръжието за дръжката и го измъкнах от пода. После му го подадох и клекнах до него.
-Слаб си, бебе некро. Много си слаб. Ако искаш да се изправиш пред мен, след време с изравнени сили, или поне малко по-развити отиди в Роузкилл. Намери Лушиъс Пахт. Той е висок, с едно око и светлозелена коса, почти бяла. Ще те обучи добре. Само него! Не отивай при другия учител. Той е шибан хипокрит, мекотело, което няма да те научи на нищо и може да ти забие нож в гърба ако му позволиш. Кажи му, че те праща Дориан Смит. Не споменавай името ми пред никой друг. Някой ден, ако все още съм жива може да ме потърсиш.
Изправих се, а след мен и непознатия. Отидох до масата и загасих цигарата си.
-А до тогава... - обърнах се пак към него. - Косата ще ти струва Сто злато.



/Няма проблем. Сори, че казах една дума от твое име, ама нямаше как/

Определено случилото се изненада момчето. Не успя да повярва колко бърза беше момичето. Очакваше тя да надминава неговите възможности, но появяването зад него за по-малко от секунда наистина го впечатли. В следващия момент се намери на земята. Косата беше опряна до гърлото му, от което се стичаше тънка ивица кръв. Явно тя, също като Деф обичаше да пролива чужда кръв. А опита да му вземе страха с цигара наистина беше много добър. Когато тя го направи той се усмихна леко, тъй като опънеше повече жилите си, можеше да си пререже собственото гърло, без да иска. След това тя започна да му бръщолеви. Той я гледаше с поглед, изглеждащ нещо средно между отекчение или погледа на жив звяр, затворен в клетка, знаещ, че не може да направи каквото и да било, за да излезе. Когато тя му се изкряска той изръмжа с недоволство "Да". Тогава беше освободен. Момичето до него отново започна да бръщолеви. Деф се направи, че не я чува и се изправи, изпуквайки си врата, а когато тя свържи да говори отсече:
- Смъртта е само началото! - казвайки тези думи той остави парите на масата и взе косата като тръгна да излиза през вратата, а последните му думи бяха - Ще се видим отново, Дориан Смит и тогава ще е последния път, когато сред нас има жив...- а след това изчезна във вече вдигащата се мъгла. Той знаеше къде отива. Дори и да не го показваше смяташе да се възползва от съвета на момичето, тъй като тя беше искрена, когато го посъветва къде да отиде, за да стане по-силен или поне така си мислеше.

ПП. Къде да пиша сега?

-Да, да, добре, добре, чао. - помахах незаинтересовано и прибрах парите в кесията. Първата поръчка беше готова, да видим как щеше да продължи денят по-нататък.
Допих кафето си и се отправих отново към склада да наредя кашоните, които бях разтурила, за да му намеря нужната пръчка.
Клекнах на земята и почнах да ги подреждам един върху друг в колони. Зърнах един леко забутан кашон, който се беше отворил малко и го издърпах, за да го оправя. Отворих го, а в него лежаха поне двайсетина дървени кола, заострени в началото си. Озадачих се и взех еди от тях в ръцете си. Огледах го добре с разширени очи. Стоях така замислена защо му е на Дрейк да ги изработва и тогава в главата ми изникна просветлението.
-Вампири.... - прошепнах тихо на себе си. Най-опасните същества на земята. Мъртви, незаконно съществуващи сред нас, готови да изпият кръвта ни по всяко време. Изчадията на Ада, създадени без цел, омразни.
Чувствата, които се блъскаха в гърдите ми бяха странни. Без видения, просто някакво натрапчиво усещане за предвещаващ апокалипсис, само като гледах оръжието в ръцете си. Инстинктивно погалих страната на гърлото си и сякаш за част от секундата се задуших. Върнах го обратно в кутията и я запечатах, като я сложих при останалите.
Изправих се и се върнах в общата част на магазина. Огледах се подробно. Повечето оръжия бяха съставени от сребро. Даже косата на онзи грозник. Чак сега това ми направи впечатление.
-Среброто изгаря вампира като слънчевата светлина. Пронизан с дървен кол, той умира мигновено. Дрейк, подготвил си се. Но има ли защо?.....
Лицето ми беше изпито, разтревожено. Какво беше това чувство? Гледах в една точка, замислена незнайно как, за нещо, за което не се бях питала до сега...

До все още се чудеше, когато зад нея вратата се отвори. На прага застана измореният Дрейк, който бе тичал до сега. Надяваше се братята да не бяха намерили малкото му място, в което Дориан се бе спотаила. Когато я видя умислена и вглъбена близо до един куп оръжия, сърцето му се успокои.

- До, бързо! - извика ковача и бързо се приближи до нея. Хвана един по-малък меч и го подаде в ръцете и, а после започна да взима някой неща и за себе си. - Пази го, ще ти трябва. Трябва да изчезнем от тук, колкото се може по-бързо.

- Но... - ала преди да каже нещо, Дрейк я хвана за раменете и я разтресе силно, попречвайки и да каже каквото и да е.

- Няма но! Разбираш ли? Търсят те! И този път е сериозно! Тръгваме към Корнор веднага щом си взема... а, да! Ето го!
Дрейк разтвори един от кашоните и от него измъкна малкия кинжал, подарък му от Дориан. Закачи го на ръката си, като пъхна острието в платовете увити на ръцете му. Дръжката висеше едва едва отдолу, но се крепеше добре.

- Хайде, тръгваме. Готова ли си?
Гладиатора стоеше вече до вратата, като потропваше с пръсти по дървената дограма. Идеше му да скочи вместо нея и да и оправи багажите за да стане по-бързо всичко.

Мислите ми бяха пресечени от ненадейното нахълтване на Дрейк. Ама той беше болен, какво правеше тук? Държеше се като обезумял и прибираше някакви неща в сак, като ми връчи демонстративно един меч.
- До, бързо!
- Но...
- Няма но! Разбираш ли? Търсят те! И този път е сериозно! Тръгваме към Корнор веднага щом си взема... а, да! Ето го!
Намери кинжала, който му подарих преди време и го препаса за колана си.
Може би още имаше треска. Разбирах много добре какво ми говореше, но искаше от мен невъзможното. Това беше моя дом, а сега ме караше да го напусна. Желаеше да ме защити, за което му бях благодарна и все пак не помръдвах.
- Хайде, тръгваме. Готова ли си?
-Никъде няма да ходя! - заявих сериозно, застопорила се твърдо на мястото си.
Дрейк се обърна ядосан и изумен в същото време.
-Как така?
-Казах ти и преди. Няма да бягам.
-Ти луда ли си бе? Те ще те намерят и тогава...
-И тогава ще съм готова за тях. Няма да напусна Найтмер, колкото и да ме убеждаваш. Не мога.
Той дойде отново до мен. Идеше му да ми забие шамар, да ме нарами и да ме повлече, но не отстъпвах.
-Разбери ме, не мога цял живот да се крия. Ще ме намерят така или иначе. По-добре тук, отколкото завряна в миша дупка. Това не е начина. Още повече, няма да ти позволя да напуснеш мястото, на което си се устроил.
Замълчахме за момент, в който Туул се чудеше как да процедира.
-Няма да тръгна. Това е окончателното ми решение. Ако искаш да ми помогнеш, тренирай с мен. Утре, тази вечер, когато и да е, а до тогава, работата трябва да върви както обикновено. Колелото трябва да се върти, Дрейк.

Дрейк тропна с юмрук по масата. Ама че инато магаре беше тази Дориан. Ама нали все пак беше жена? Дори немъртва, в нея си оставаше онова породено чувство на свобода което явно не я напускаше, въпреки желанието му да я спаси.

- Добре де, няма да бягаме. Ама щом искаш да тренираме, отиваме при Дани! Мога да те науча да се биеш като мъж, ала не мога да контролирам силите ти. Мисля че той ще се справи по-добре...
Дориан се опули.

- Ама ти сериозно ли?
Дрейк се изправи, хвърли багажа си отгоре на масата и отсече:

- Няма друг начин. Ако беше нещо лесно, щях да се справя и сам. Ала, този път става дума за братята Лансър. Не знам дали си чувала имената им, ала те са нещо, с което трябва да се внимава. Щом те те търсят, значи някой е прибягнал до помощта им...

Вратата се открехна и вътре влязоха Ерик и Дрейк - двамата отшелници от малката компания на некромано-маговете, които в момента се бяха забили в Замъка.

- Е, добре дошъл в малката ми кочина! Някакви идеи какво ще правим?
- Не... Казах ти вече.
- Стига бе! Ти сериозно ли?
- Мхм..
- Хаха! - разсмя се Дрейк, след което заряза другаря си да се оправя сам.
Запъти се към "тезгяха" зад който обикновено стоеше и се опита да го вкара в нормален вид. Почисти го отгоре с парцал, забърса праха по повечето рафтове и вече свършил работата си, се настани удобно на един стол. Изтегна доволно крака напред и се отпусна.

- Не знам дори, как я издържаш - обади се Ерик, който в момента бе грабнал един къс меч в ръцете си и го разглеждаше. Пръстите му си играеха по острието, причинявайки си лека болка. - Със всичките и избухвания, крясъци и тем подобни! Казах ти, мен това ме плаши...
- Не е толкова зле! Понякога това си има и положителните страни. Е, например - виж Арадел. Тя е лигава, сприхава и при най-малката ситуация, може да се разциври. Представи си, нападне ни някой! Двама, трима, дори петима души да са. Аз ще хвана трима, ще ги ступам - ами ако е Арадел? Какво ще прави? Ще ги убива със сълзите си? Хах! А До, е мъжко момиче. Ако си счупи нокът, няма да седне да реве, ами напротив. Ще стисне зъби и ще си счупи още един, за да бъде модерна. Точно това и харесвам. Тя е като дива неопитомена котка, която съска през зъби, всеки път когато я докоснеш...

- Ужас! - прекъсна го Ерик.

- ... Да, ужас е. Но никога няма да се опитам да я опитомя. Може би отношенията ни са такива все едно съм я завързал с каишка около врата, но никога няма да държа стегнато въжето. Винаги ще се вее по земята и тя ще решава колко надалеч ще избяга от мен. Дори да го скъса, няма да я спра. Само защото всеки един миг когато сме заедно, ще си струва!
Ерик стоеше облегнат на една поставка за оръжия, подпрял брадичка на дланите си и гледаше замечтано към ковача.
- Ама че сте пиленца! - възкликна Ерик, след което внезапно подскочи от мястото си.
Иззад него, на вратата се почука. Двамата мъже се спогледаха, а ковача кимна с глава, в знак че може да отворят вратата. Ерик се приближи, открехна я и пред него се появи лицето на нисичко но много красиво момиче. Бе леко мургава, с издължени в краищата малки тъмни очи. Нежна усмивка от която се подаваха снежно бели зъби и две трапчинки които красяха лицето и.

- И-извинете, тук ли е Моргата?
- Моргата?! - подскочи отново Ерик, подплашен от думите и. Хвана се за лицето с две ръце и погледна право към ковача. - Дрейк, кажи ми че не продаваш трупове! Моля ти се!
- Хахаха! Дай го по-леко бе човек!
Ковача се приближи до вратата и подаде глава навън. Слънчевите очи огряха бледото му лице. Той се огледа в околността, търсейки най-краткия път по който да опъти момичето. Накрая посочи в една малка уличка и отвърна

- Тръгни натам и след пет къщи, свий в ляво. Първото нещо което ще видиш - това е Моргата. Няма как да я пропуснеш!
- Благодаря Ви! - отвърна девойката, леко покланяйки се напред, в знак на благодарност. После се затича по малката уличка и след секунди се загуби от погледите им.
- Горкото дете! Сигурно ще си продава органите, за да се изхранва. Ама че ужас! - започна да се вайка Ерик.
- Хаха! Ще ме побъркаш! - разсмя се Дрейк, връщайки се отново в Оръжейницата.
Денят им мина сравнително леко, без особени и фрапантни случки. Няколко продадени тежко-бойни оръжия и пълен джоб с пари. Когато привършиха работата си, двамата мъже решиха да се отправят направо към Замъка. Приключили със работата, в момента имаха нужда от малко почивка и...удоволствия които щеше да им поднесе съдбата. Ключа изщрака в ключалката и Оръжейницата отново остана празна.