Градският пазар

First topic message reminder :

Тук може да се намери абсолютно всичко - от храна и алкохол до дрехи, сувенири, домашни любимци, бижута и всякакви други. Най-умелите и сладкодумни търговци разтварят сергиите си тук. Винаги е шумно и пренаселено, не само заради големия избор, но и заради доброто качество и не много високите цени.

Бях доволна от новата си продобивка.Човек трябва да експериментира с външния си вид, иначе в един момент започва да става скучен.Хората ще го запомнят с определен тип дрехи...примерно "Том, който носеше винаги врътовръзки"
-Тази твоя работа....Не е нещо много фрапиращо, нали? Не правиш нещо по....ммм...специално така да го кажа за клиентите си?-опита се да бъде възможно най-деликатна.
Думите й малко ме смутиха, но ми стана смешно и избухнах в истеричен смях.Когато вече можех да си поема въздух от смях й отговорих:
-Ол да, тези които искат да са специални получават специалният ми юмрук в лицето си!-засмях се отново аз.-Иначе,не..просто си танцувам...всъщтност утре е първият ми работен ден и ти ще ми помогнеш да го направим паметен, нали така!

Разхождаха се по улиците на града бавно, спокойно. Цялата атмосфера беше приятна и отпускаща. Един от хубавите дни в Маджестик, в които просто знаеш, усещаш, че нищо лошо няма да се случи и ще си способен да прекараш един безгрижен, мързелив ден, без да правиш нищо съществено.
Така и те обикаляха пазара, разглеждащи за какво ли не. Първо беше обяд и изпитваха нужда от храна, второ се стигна до консенсус, че са им нужни обувки за костюмите, а цените в онзи бутик са прекалено завишени. Затова издирваха такива тук. Разбира се, по-голямата отговорност се беше паднала на Арадел, като представител на женския пол, с обяснението - "Вие разбирате повече".
-После ще хапнем. Обещавам, че обяда ще е от мен. - успокои я Клайд, че няма да изхарчи всичките си пари, които без това не бяха много още в началото. Така де, хиляда злато са доста пари, но не и когато това са единствените ти и изхарчените не се възвръщат.
-Е, видя ли нещо подходящо?

Вървяхме измежду сергиите, като навлизахме все по-навътре в този магически колорит.Тълпата, която се движеше като жив поток, виковете на търговците за да привлекат внимание и аромата на различни билки и храни, правеха мястото автентично по свой си начин.Сега имахме мисия да намерим подходящи обувки, макар че олекналата ми торбичка със злато ме притесняваше, че няма да мога да си намеря нещо за тези пари.Но след като се разгледах по-обстойно, забелязах, че цените тук всъщност са доста сносни:
-Е, видя ли нещо подходящо?-попита Клайд.
Започнах да се оглеждам трескаво, но около нас имаше единствено сергии за бита и билки.Малко по-надолу в същата посока обаче като една истинска шопохоличка фиксирах сергия с обувки:
-Търпението е добродетел, драги.Особено в този бранш.-усмихнах му се аз.
Стигнахме до сергията където жена със сранна коса и цветни дрехи започна да промолтира стоката си:
-Оооо, тука има за всеки по нещо.Ето оверете се сами, прекрасни сандали, чехли, боти, галоши...-започна тя.
-Госпожо, виждаме с какво разполагате, ако нещо ни грабне ще ви споделим.-казах й аз любезно.
Започнах да разглеждам с какво разполага.Наистина имаше от всичко, от най-отблъскващите и кичозните, до най-елегантните и красиви обувки.На втората редица в дясно, точно до едни галоши мернах подходящи обувки за себе си.Красив златист сандал с тънки връзки, овиващи се елегантно около крака ти:
-Извинете, бих искала да пробвам тези златистите.
-Веднага, дете...ето заповядай.Това е твоя номер, след толкова години в този занаят имам набито око.-и тя ми подаде една кутия.
Извадих една за десния ми крак и пъхнах ходилото си вътре...направо "заспа".Нямаше какво повече да му мисля:
-Взимам ги!Колко ви дължа?-попитах.
-50 злато, мила.-отвърна тя.
Извадих нужната сума от кесията си и я подадох:
-Сега намерим нещо подходящо и за господина.продължих да оглеждам, този път частта с мъжките обувки.
Определено не желаех да са лачени.Спрях се на едни от изкуствена кожа, издължени и не прекалено заострени отпред.Показах му ги и го погледнах въпросително:
-Ммм, да тези всъшност стават.Идеални са даже!-отговори той разбрал питането ми.
-Добрее, взимаме и тези!
-За тях 40 злато.
Разплатихме се и тръгнахме на долу:
-Сега къде ще ме водиш да хапнем?

-Надолу по улицата има едно малко бистро. Не е кой знае какво, но е приятно. Да хапнем там.
Те тръгнаха в правилната посока и след десетина минути го стигнаха. Наистина не беше голямо, но симпатично. Изградено от масивен кремав камък, вътре с не повече от десетина маси. Настаниха се удобно на едната от тях и оставиха багажите в краката си. Дойде един келнер и подаде менютата.
-Имаме и обедно меню ако желаете. В него влиза пилешка супа, лозови сърмички, катък с чушки и зеленчукова мусака.
-Звучи добре. За мен една супа, една порция мусака и кана айран.
-Чудесно. А за вас, госпожице?

Катък с печени чушки бе единственото , което чух.Заведението не предсавляваше кой знае какво, но от малкото си опит знам, че подобен тип барачки винаги те изненадват с учудващо вкусните си гозби.Може би като вид компенсация за визията, знам ли.Истината е, че обожавах катък с чушки, а шопинга ме караше да освирепявам от глад.Няма по-добър завършек на пазара от това да седнеш някъде и да отпразнуваш покупките с нещо вкусно:
-Амии..задължително ще искам от катъка, пържени картофки със сирене, пилешки хапки с корнфлейкс и една кола.-усмихнах се почти хищно аз.
Какво ли си мислеше келнера, къде ще ли ги побера всички тези неща...хааах...и преди съм получавала подобни погледи, не знам дали винаги е било така.Нямам спомен, може загубата на паметта да ми се отразява и на метаболизма.След това се обърнах към Клайд:
-Какво те накара да прекараш този ден с мен , Вале?

-Чудесен избор. - каза келнера, зарадвам, че двама човека ще направят толкова оборот. Взе менютата и се отправи към кухнята.
-Какво те накара да прекараш този ден с мен , Вале?
Той повдигна леко скептично едната си вежда.
-Нима съм толкова лоша компания?
След което се усмихна, за да покаже на Арадел, че се шегува.
-Обичам да прекарвам дните си с обитателите на къщата. Ние сме семейство или поне се опитваме да бъдем. Вярно странно семейство, но все пак. А ти си част от нас, нали?
Разговорът им беше прекъснат от сервитьора, който дойде и постави пред тях поръчаните гозби и питиета. Арадел не се беше излъгала. Наистина всичко миришеше апетитно, а на вкус сигурно беше още по-добре.
Клайд отряза малко парче от мусаката и го напъха в устата си. Остана доволен.
-Надявам се да не съм много досаден, все пак, хахаха.

Беше един от онези следобеди, които те предразполагат към бъбривост, а слънчевите лъчи и спокойствието витаещо във въздуха караха корема ти да стърже от глад.Даам, но освен вонята на помпозно спокойствие из въздуха се носеше и топлия, почти гальовен като котка, аромат от нашите гозби.Сега наредени пред мен хапките, картофите и катъка с печени чушки ме навеждат на мисълта, че съвършенството се крие в простите неща.Как е възможно само една хапка от това иначе просто ястие да ме накара да се усмихна блажено?!Може би защото съм жена, а жените са предразположени към чревоугодничество:
-Обичам да прекарвам дните си с обитателите на къщата. Ние сме семейство или поне се опитваме да бъдем. Вярно странно семейство, но все пак. А ти си част от нас, нали?-отговори на въпроса ми Клайд и в първия момент си помислих, че един от картофите е проговорил..толкова се бях отплеснала в менюто.
-Наистина имаш данни за лидер,а стремежът ти към сплотяване на екипа говори, че си наистина добър лидер.Ами, може би трябва да започна да свиквам да ми го задават този въпрос дали се чувствам част от нещо.Ще те излъжа , ако кажа просто едно лаконично "да", защото не е така.С някой дори не си разменям и думичка, а това се различава от концепцията ми за семейство.Аз и разделям на колеги и приятели..някак си ми е по-лесно на работния процес...А след днес мога да кажа, че освен нещо като шеф , мога да те повиша в близък познат.-усмихнах му се мило аз, но усетих, че устата ми е започнала да изсъхва от дългата реч, а стомахът ми обявяваше стачка като се опитваше да се самоизяде:
-Аз предлагам, сега да се отдадем на още едно приятно занятие, а то е-храненето.Нека само чрез звуци и гримаси да покажем емоциите, които ястието ни предизвиква в нас.Приеми го като игра.-предложих аз, вдъхновена от апетита си.
-Съгласен.- отвърна той с развълнувана физиономия.
Следващите минути бяха изпълнени с звучно "мммммм", ококорени от задоволство очи, ахвания и други подобни възклицателни.След като приключихме си поръчахме по едно мокачино, побъбрихме си за още куп интересни неща...а най-накрая дойде и последната фаза.Моментът в който стоим блажено облегнати на меката мебел, галещи коремите си.Беше време да ставаме, но мързелът надделяваше.

Да, наистина мързела си оказваше влиянието, а и кой нормален човек ще тръгне на някъде веднага след като се е наял, освен ако не бърза. Но този ден беше за почивка и отдих и времето не беше от значение. След няколко минутно реанимиране Клайд се замисли за предишните думи на Арадел за семейство и за това, че е добър лидер. Дали наистина беше? Правеше ли всичко както искаше когато почна? Още тогава знаеше в какво се забърква и си обеща, а и не само на себе си, че ще се опита да няма много излишни жертви. Стремеше се към това, но знаеше, че без такива не може и те малко по малко падаха като листа от есенно дърво. И все пак може би се справяше сравнително добре.
-Арадел.... - почна той, а тя се обърна към него цялата в слух. - Колкото за преди. Нека ти кажа нещо за моето семейство. Аз съм единствено дете. Родителите ми често се караха. Имаше моменти, в които не си говореха с дни, даже седмици. Като напълно непознати. Не се занимаваха особено с мен, може би покрай цялото това неразбирателство не им оставаха нерви. Постоянно се чувствах не на място, все едно не съм част от едно цяло. Но когато баща ми умря, майка ми не позволи да го погребат. Стоя заключена в стаята до трупа му и плака три денонощия. Три денонощия без храна, без сън, само тя и мъртвеца и едни сълзи. Едвам успяхме да вземем тялото. Беше готова да издере очите на всеки, който се опита да се доближи до него.
Той отпи от мокачиното и продължи.
-Разбираш ли какво се опитвам да ти кажа? Че даже и най-незадружното семейство ще скочи и в огъня заради теб, или мен или някой друг. Да, на някои едва ли ще им се иска, но все пак ще се опитат да направят каквото могат, даже и против желанията си. На това можеш да разчиташ.
Последва известна пауза, в която момичето размишляваше над думите му и се чудеше дали може да ги приеме.
-Хайде, да ставаме. Искам да те заведа някъде.
Оправиха сметките набързо и след добрия обяд излезнаха обратно на пазара, като Клайд я поведе към летището.

Чернокосият обикаляше спокойно, но целенасочено. Знаеше много добре къде отива, но първо трябваше да премине през всичките тези сергии и шантри. Най-накрая зави в една от пресечките и се спря през стъклена врата, която отвори и попадна в света на диаманти, злато, платина, сребро и всякакви възможни скъпоценни камъни. Не всички знаеха, че в сърцевината на така ефтиния пазар се крие едно бижу. Не, по-точно магазин за бижута и то най-добрия в цялата територия. Нарочно не е построен в центъра на града, защото клиентелата е от класа, изработките единични, а показността нежелателна.
Ерик застана пред собственика - бижутер в своите петдесет, който задълбочено наблюдаваше истинността на един жълт диаманд под лупа. Когато усети тялото на мъжът пред него повдигна главата си и махна от едното си око лупата. Човекът пред него му бе непознат, но това не се случваше рядко. Славата му се разнасяше от уста на уста.
-Какво ще желаете, господине?
-Нещо за подарък.
Матюс почна да разглежда единствените две витрини, докато не намереше нещо подходящо.
-Имаме чудесни гривни. Тази например - и майстора изкара една нежна, тънка гривна. -е от бяло злато. Много здрава.
-Не. Не тази.
Огледа още малко и накрая го видя.
-Ето това.
Той посочи едно колие от интересно съчетание между два вида перли и безопасни игли.

-Аааа. Чудесен избор. Едно по рода си е.
-Точно такова ми и трябва.
Възрастния мъж извади изделието и го прибра в черна кадифена кутия. Ерик плати за бижуто и излезе от магазина, като се насочи обратно към къщата.

По това време на деня пазарът кипеше от живот.Същите онези викове, привличащи вниманието на минувачите към какви ли не чудновати стоки.Вървяхме бавно, а пред нас подскачаха Шейн едно и Шейн двем, без да имат проблеми с навалицата понеже всеки им правеше път.Мисля, че бе време да похарча малко пари, Арманд веднага забеляза изражението ми и каза:
-Знаех си, че не трябва да идвам по магазините.Сега ще бъда експлоатиран като закачалка и носач, срамота!-засмя се и добави.-Хайде, не съм толкова лош, отивай да си играеш.-и ме шляпна по дупето.
Аз на свой ред само това и чаках, обикалях сергиите като пчеличка и след около половин час се сдобих с още няколко рокли към колекцията ми.
https://2img.net/r/ihimizer/img194/9445/20310101512674591883661.jpg

Една черна, къса с прекрасна дантела.
https://2img.net/r/ihimizer/img405/6008/60552101512686091883666.jpg
Друга, типично в мой стил и тонове, които щяха да ми отиват.
https://2img.net/r/ihimizer/img802/2025/96391015128750381836669.jpg
И трета в ,която толкова се влюбих, че облякох веднага.
Към всичко това добавих и един прекрасен корсет, по-скоро изненада за Лезандър, предполагах, че щеше да му хареса.
Когато бях готова, връчих торбите си на Арманд , а той само поклати глава:
-Сега, имам една изненада за теб.Една твоя мечта от много малка и сега е време тя да стане реалност.
-Ще имам пониии.-плеснах аз с ръце и грейнало лице.-Ол, чакай, аз вече имам.Каква е тогава?
Млъкни и ме последвай.Послушах го и след около десетина минути се озовахме пред едно малко студио със светещ неонов надпис:
-От тук имам това.-каза той и повдигна тениската си като показа плетеницата на гърба си.
Цялата засиях:
-Моето първо татуууу.-изписках и се хвърлих на врата му.
Влязохме вътре, а аз обясних подробно на човека какво точно искам.Той ме разбра и се залови за работа, не беше толкова болезнено колкото очаквах.Но мястото (извивката на талията ми) бе доста чувствително затова се наложи да стискам зъби.След един час бях готова и резултата бе това:

Не цветна, разбира се.Съчетание между двете ми любими неща, котките и пеперудите.Не беше много голяма за да бие на очи, но стоеше много нежно:
-Честито, малката.-каза брат ми и плати на човека.
Излязохме от студиото, нямах търпение да се приберем и да я покажа на графа.дали щеше да я хареса?Щях да се фукам навсякъде с нея.

Тук прекарах най-голямото време от разходката си. В началото минах покрай сергиите, където се продаваха плодове. Не че нямаше в Сто Слънца безплатни, но в момента точно ми се хапваха банани. Взех си пет бройки и ги излапах още по пътя. После се спрях до една баба, която продаваше потребности за банята. Кърпи, бръсначи, шампоани и тем подобни. Накупих си почти от всичко което имах нужда, без женската част. Имах предвид един шампоан 3 в 1, който съдържаше "не знам си колко билки" и душ гел за тяло. Сапунчета с различни цветове, бръснач който щеше да ми послужи добре, за да поддържам лицето си. Не че имах брада, но на някой места определено избиваха косъмчета, които трябваше да отстранявам често. Пяна за бръснене, хавлия...абе доста неща си взех от жената. Платих си и поех надолу.
Намерих и един мъж, който продаваше вази за цветя. Взех си десетина, както и почва за такива. Цветя не взех, защото щях да си ги направя сам - по мой вкус.
Почти изгубил представа за времето, видях настъпващият залез. Имаше още няколко часа до него, но слънцето се надвесваше почти над хоризонта. За това, реших да се връщам. Прибрах всичко в каруцата и извадих кесията си. Преброих набързо монетите и видях че имам около 2000 злато. Ако съм броил добре, може да е повече. Ако не - можеше да е и по-малко. Но бях малко изморен, за това не си играх много с жълтиците и поех право към сградата за да се прибирам в стаята си.

Добре де, дамата явно не беше толкова лоша, вършеше нещата по свой си начин.Тояжката ми се стори малко нелепа, но явно нямаше друг начин да се предвижа по-бързо от охлюв до пазара.Времето навън беше слънчево и топло, но не и от онези жеги, които морят всичко живо.Спрях се на една от чешмичките преди пазара за да измия лицето си и пригладя косата си, поне да придобия човешки вид.В себе си нямах толкова злато, за да си позволя някоя от дрехите, които обичах, но имах достатъчно за някоя по семпла и също толкова хубава, колкото да не се разкарвам като просяк, можеше да срещна някой познат все пак.Спрях се на първата възможна сергия за дрехи преди да достигна мини барчето със сандвичи и закуски, все пак обедната почивка ми беше около четиридесет минути.
На сергията стоеше червендалеста лелка с широка усмивка:
-Заповядай, девойче, избери си!-подкани ме тя.
Ситуацията бе извънредна и бях доста бърза.Мернах едни сини дънки за 30 злато и един красив бял топ с бродирани орнаменти по него за 50, грабнах ги и казах:
-Избирам тези, но те моля да ги облека и да си остана с тях, все пак виж ме как изглеждам.-помолих и посочих окаяното си състояние.
-Нямаш грижи.Само дай паричките и влез отзад да се преоблечеш.
Бръкнах в кесията си за да извадя от моите пари, не от служебните и платих не жената.С болния ми крак ми трябваха около пет минути, излязох като бях готова и и дадох старите дрехи:
-Тези можеш да ги хвърлиш.Хайде със здраве!-и продължих надолу.
Тук винаги имаше много хора, никога не бе пусто дори в дъждовните дни.Стигнах до малкото заведениице и влезнах вътре, без да обръщам особено внимание на гостите му.Направо се спрях пред бара където дадох поръчката си за Дазлин и зелена салата с вода за мен опакована за вкъщи за мен.Трябваше да изчакам десетина минути докато всичко бе готово.

Арадел търпеливо чакаше докато приготвят и опаковат поръчките й и от време на време се оглеждаше и тя не знаеше за какво. Просто така, инстинктивно. Все пак не й се искаше да има неочаквана среща, затова очите й шареха по преминаващите като котка, затаила се в шубрак. Но за сега всичко вървеше по вода.
И като заговорихме за вода, девойката усети как зад нея се спира човек, все още не знаеше от женски или мъжки пол и така й не се отместваше от мястото си. Тя не смееше да се обърне, защото до някъде се притесняваше от това, което може да види. Ами ако е някой познат? Какво ще му каже, как ще се обяснява? Но фигурата не остана невидима за никой. Нито за останалите клиенти, нито за бюфетчията, който в момента затваряше салатата на блондинката в пластмасова кутия.
-А, г-н Кастиел!
-Добър ден, Мигел. - поздрави кратко и сдържано, мъжът и когато Ари се убеди, че стоящият зад нея е непознат, събра кураж да извърне глава.
А веднъж направила го, пред очите си видя един индивид, умопобъркващ те с външността си. Като цяло нищо кой знае колко фрапиращо. Не изпъкваше с неизмерни цветове, белези, татуировки или подобни кичозни, забележителни орнаменти, както доста от героите ни. Тъмна гарванова коса, на определена светлина синееща се, червени, остри проницателни очи, тънки устни. Небрежни, тъмни дрехи, малко прекалено затворени за високата температура и кожени ръкавици изпълващи дланите. Но в този мъж имаше нещо, нещо под опаковката на типичният красавец. Да беше хубав, за мен лично, прекалено хубав. И все пак, криеше някаква дълбочина. Имаше нещо в начина, по който гледаше. Нещо, което остава недоизказано, неопределено. Изглеждаше доста сериозен за общо взето младите му години. Нетипично. Човек би си помислил, че младите би трябвало винаги да са усмихнати и лъчезарни. Но не и той. По-скоро наблягаше на сдържаността, мъдростта, преливаща от аурата му и добре преценени движения и думи.
-Сега ще ви обърна внимание, г-н Кастиел. Само да довърша тази поръчка.
Арадел не можа да не забележи, че бюфетчията се обръщаше с голямо уважение към него.
-Няма проблем. Дамите са с предимство.
-Да, разбира се.
Картие все още не можеше да отлепи погледа си от него. Такава харизма. Отдавна не бе попадала на такъв индивид, след Лезандър, Ерик и може би Дрейк. Даже той малко й напомняше за ковача. Имаха някои общи черти. До толкова се отплесна в мислите си, че не чу когато мъжът зад бара я повика.
-Госпожице.....Госпожице....
-Извинете, но май викат вас. - намеси се чернокосият и чак тогава момичето се сепна.
-Моля?!
Непознатият посочи с пръст зад нея и когато тя се обърна видя, че всичко е опаковано.
-О, да! Извинете.
Тя взе торбата и се разплати. Когато се обърна, нейното място зае въпросният г-н Кастиел.

/Гери сладко, позволявам ти свободно РП. Прави каквото искаш тук, или пък си тръгни твоя воля. Кастиел можеш да видиш в Сто слънца, ако не се сещаш кой е./

Поех плика с поръчката си, но вместо да се обърна и да си тръгна по живо по здраво, бях застинала на място и втренчено наблюдавах господина пред мен.Беше от онзи тип мъже, които със своето достолепие те омагьосват и ти се иска просто да стоиш и да ги съзерцаваш.Имах още около двадесетина минути докато ми свърши почивката и нищо не ми пречеше да изплакна малко очите си в този красив екземпляр.Определено беше маг, но още не бях сигурна какъв точно, имаше някаква едва доловима сила, която бучеше във вените му и ти действаше като опиат.
След като и неговата поръчка бе готова, нещо ми подсказа, че не мога да го пусна да си иде току така.Исках да се запознаем, можеш доста да научиш от такива хора.Понечих да пресеча пътя му, но вместо това не съобразих дистанцията и се блъснахме.Нещата от неговия плик паднаха на земята и се разплискаха по пода и част от дрехите ми.При този развой на събитията продавача на щанда изпадна в истерия и се втурна към нас с една кърпа, като започна да бърше мистериозния мъж:
-Г-н Кастиел, толкова съжалявам!Това нескопосано момиче разсипа поръчката ви, веднага ще се заема да ви я направя наново за сметка на заведението.
-Не се притеснявай, случва се.
-Разбирам, че не внимавах, но с какво право ме наричате нескопосана?Извинявам се на господина, но не смятам, че трябва да имате такова разделение на клиентелата.Височайши и нескопосани , по този начин ще изгубите доста хора и г-жа Дазлин е една от тях като и разкажа след малко за отношението ви!-сопнах се аз на дебеличкия келнер, който ме ядоса.
Той от своя страна зае отбранителна позиция:
-Малката, ако Дазлин има нещо против отношението ми, нека дойде и сама каже, а не чрез незначителни посредници!
-Незначителен ще викаш на бараката, която държиш.Позволих си да хвърля едно око на хигиената, а тя е под всякаква критика, тъй че спри до тук ако не искаш утре ти и хлебарките ти да сте безработни!
-Кой смееш да заплашваш?-изквича той и грабна заплашително дръжката на парцала.
Тогава мистериозния мъж, който досега кротко наблюдаваше свадата, застана между ни като разпери ръце:
-Мисля, че целия този цирк ми беше достатъчен!Ти-обърна се към мен.-излез навън.А ти, се връщай на работа преди и аз да съм хвърлил едно око на хигиената!
Без повече да казва нищо, той се врътна и излезе.Вън, аз вече бях запалила цигара и крачех нервно:
-Видя ли?Видя ли колко нагло се държа?И човек от твоето потекло пазарува при него...Ха!
-Коя всъщност си ти?
-Аз?Ами аз съм Арадел...просто Ари?Защо?Ти кой си?

Мъжът се усмихна. Рядко се намираше човек, особено жена, който да не знае кой е той. Това до някъде го ласкаеше, защото покрай цялата тази популярност и слава, беше изгубил правото си на лично пространство и анонимност. Това му е лошото на известността. На всяка крачка викащи след теб момичета, искащи съвети магьосници или покланящи се минувачи. Не за това бе станал учител. Искаше да дарява другите със знанията си и да помага за развитието на една по-добра държава. Защото колкото и млад, интелигентността и военната му тактика бе на ниво, което можеше да го докара до най-връхните точки на управлението и някой ден, сигурно така щеше и да стане. Ако имаше подходящ и достоен кандидат от новото поколение за височайш пост, то това бе именно той. Но до тогава имаше да изтече много вода - буквално и преносно.
-Аз съм Кастиел. Учител на водните магове в Сто слънца. Приятно ми е да се запознаем, г-це Арадел.
Той подаде сдържано ръка и здрависа нейната, която направо омекна при допирът му. Арадел нямаше току така да се влюби в случайно срещнат персонаж, но все пак бе жена и като всяка такава, сърцето й трепваше в компанията на хубав, а явно и изискан мъж. Още повече, че беше преподавател в гилдията. Как не го беше виждала преди? Сигурно доста се покрива и страни от хорските сплетни. Имайки се предвид, на какво стана свидетел, го разбираше напълно. Не изглеждаше горделив и самовлюбен като Скай, да речем.
-И на мен ми е приятно. Отново съжалявам за поръчката ви.
-Няма нищо. Не е беда.
И наистина само след няколко минути Мигел дотича и му връчи нова торба с храна.
-Моля приемете искрените ни извинения, г-н Кастиел.
-Приети са. А сега се върни и се погрижи за останалите клиенти. Г-цата е права. Разделението на класовете не е хубаво.
Сякаш поласкана от защитата му, Картие се изчерви.
-Значи работите при Дазлин. Костелив орех е. Учудвам се, че е накарала куцо момиче да й купува обяд. Нищо не й пречи сама да си го вземе.

Имах си работа със знаменитост значи, но вместо да изпадам в истерия като повечето фенове се държах съвсем хладнокръвно:
-Значи работите при Дазлин. Костелив орех е. Учудвам се, че е накарала куцо момиче да й купува обяд. Нищо не й пречи сама да си го вземе.-каза той.
Куцо момиче?Той ме смяташе за инвалид, което ме накара да се почувствам глупаво, но все пак нямаше как да знае какво ми се бе случило:
-Аз не съм перманентно куца...Просто днес трябваше да се бия с едно туловище тройно на моите килограми и това е просто контузия.Дам, и въпреки всичко я победих.-малко поукрасих аз .-В боя беше забранена магия, а аз съм земен маг и някой от уменията ми щяха да са доста полезни.А относно Дазлин, започвам да и свиквам, в това и е чарът.-усмихнах се аз.
Хората минаваха между нас, но аз не им обръщах внимание, как ми се искаше да съм свободна и да мога да му отделя повече внимание, да науча повече неща за него.Но не можех да пренебрегна факта, че идва от гилдията.Как изобщо можех да се стърпя да не попитам за някой от познайниците ми, които толкова ми липсваха:
-Щом си преподавател в Сто слънца, познаваш Хейз и Скай, нали?Ами Аш, Тес и останалите?Как са всички?-нямах представа дали питам прекалено много, но в случай, че той не знаеше коя съм, предполагах, че няма проблем.

Мъжът повдигна леко веждите си, когато тя го засипа с куп въпроси, отнасящи се за колегите му.
-Значи ги познаваш?
Тя се притесни малко от контравъпросът му, но запази самообладание.
-Да, може да се каже.
Кастиел се усмихна спокойно, предразполагащ я. Нямаше да я разпитва как и от къде. Все пак държавата не беше кой знае колко голяма и запознанството с хората е нещо нормално. Затова пък реши да удовлетвори любопитството й.
-Добре са. Скай винаги е добре, всъщност. Нищо не може да сломи този човек. Свободен е като рееща се безцелно птица. Другите също. Колкото до този Аш, съжалявам, но не знам кой е. Нямам допир с всички ученици на гилдията. Но мога да те успокоя, че положението е нормално. Няма нищо нестандартно или лошо.
Е тук малко поизлъга, но на едно обикновено момиче, било то и маг, не му трябваше да знае вътрешните проблеми с организацията или предположенията, че държавата е в опасност.
Двамата си поговориха още пет минути, след което чернокосият красавец реши, че е време да се връща в покрайнините.
-Съжалявам, че трябва да ви оставя, г-це Арадел, но трябва да се връщам. Работа ме чака. Някой ден ако имам свободно време ще мина през магазина да ви видя. Макар че се съмнявам да си купя нещо.
-Разбирам.
Имайки предвид облеклото му, си личеше, че не пазарува от там. Личен вкус, какво да се прави.
-Беше ми приятно.
Той се здрависа с момичето, сбогуваха се и водният маг се отдалечи, като я остави да се връща на работа. Нямаше още много време. Почивката й щеше да свърши след петнадесетина минути.

Дали жегата може да заблуждава? Да, сигурно ако си в пустинята и умираш от жажда, то умът ти сам ще почне да играе различни сцени, които в главата ти ще изглеждат по-истински и от реалните такива. Но тук в Маджестик, жегата не бе толкова силна, поради навлизащата есен, а миражите не бяха често явление. Даже никакво. Защо говоря за това? Защото както казах, умът може лесно да се заблуди. Прекалено лесно. Един огнен маг не се отличаваше от правилото и сега очите му виждаха неща, които не бяха там, а ръцете му докосваха тяло, което не съществуваше. Всичко се случваше по извратени приумици на мозъка му. Дали бе луд? Не, момчето си бе напълно нормално. Не е нужно да си с психични отклонения, за да се заблудиш. Достатъчна е само малко....магия....
В края на улицата, там където тъмнината преобладаваше и силуети трудно се различаваха, се бяха облегнали двама другари, мъж и жена и наблюдаваха с интерес и любопитство малката гледка. Жената въртеше между пръстите ромб от розов кристал и току се подсмихваше.
-ПОЧАКАЙ! Ти си огнен маг, нали? Няма лъжа.
Блондинката не се сдържа и се изкиска тихо, така че единствено събеседникът й да я чуе.
-Ама, че глупак. Новото поколение е все повече и повече лишено от сиво вещество.
Мъжът, белокос, с открояващи се лилави очи и порцеланова кожа продължаваше да наблюдава демонстрацията, като от време на време присвиваше очи, като че напъваше мозъчните си импулси да управляват случващото се.
-Тук се срещат много. Включително и ти...
-Добър отговор. - отбеляза дамата, като не спираше да прехвърля кристала от едната ръка в другата.
За по-старите играчи, веднага би станало ясно, кои са двамата странници. Едни наши познайници, факири в изкуството на манипулацията и нестандартната магия. Сами се досещате, че в момента Лезандър си играеше с момчето както си искаше, като създаваше пред него илюзии, толкова реални, толкова перфектни, че почти не можеш да ги различиш от действителността.
-Почакай! Не знам какво беше това, но съм ти благодарен. Съдейки по ситуацията този смяташе да ме нападне. Не знам как разбра, но си прав, и аз съм огнен маг! Точно заради това искам да ти помоля да стана твой ученик. Досега съм се учил изцяло сам, но имам нужда от човек, който да ми помогне да усвоя тънкостите на пиро магиите. Ако трябва ще ти платя, ще направя всичко, за да ме научите на силна огнена магия!
Крис едва сдържа смехът си и се наложи да запуши уста, за да не се издаде.
-Боже, този наистина се върза. Колко е лесен само. Поздравления Лезо, добра тренировка.
-Казах ти! Никой не може да се усети, че са илюзии.
-Така е. Спечели си десет жълтици.
Русокосата бръкна в джоба си, извади от там монетите и ги изсипа в шепата на подчинения си колега.
-Е, какво ще го правим този? Не мислиш ли, че достатъчно го изтормози. Току виж взел да ръкомаха на въздуха, смятайки, че е негов учител.
-Да го нокаутираме?
-Разбира се. Искаш да си го вземем с нас ли? Ако беше по-умен и по-силен може, ама нови новаци не ни трябват.
-Съгласен съм. Би ли се заела с честта?
Еднооката хубавица само това и чакаше. Тя стисна ромба в дланта си и се съсредоточи. Геометричната фигура почна да се уголемява, докато не достигна малко по-голям размер от този на топка за тенис. Здрав, непробиваем, нечуплив кристал, по-твърд и от диамант. Оттласна се от стената, все още закрита от сенките, вдигна ръка, прицели се с единственото си здраво око и хвърли творението си право към Ейс. То се удари ниско в тилът му и момчето усети остра, силна болка, която го изкара извън равновесие. Тялото му се строполи в безсъзнание на топлата улица, а старецът, с който разговаряше до преди малко изчезна така, както се и появи - от нищото.
Двамата ренегати тръгнаха към него, като веднъж достигнали го, го прескочиха най-безцеремонно. Единствено Крис се спря, за да си вземе кубчето, после погледна към хлапето и въздъхна клатейки глава.
-Деца....
Няма и секунда по-късно, двамата подминаха, неоставяйки и следа след себе си. Нашият герой, той преживяше проснат на земята, незабелязан от никого.

Колко време мина, не мога да кажа с точност. Може би по-малко от час. Но когато Ейс почна да възвръща сетивността си, първото, което усети бяха леки шамари, които някой забиваше по бузите му. Отвори очи и видя пред себе си непознат мъж, напълно различен от старецът. Липсваше наметало, главата му не бе закрита от никаква качулка. Лицето бе младо, скулите изпъкнали, а родилното кафяво петно до дясното око се открояваше като отличителен знак.
-Хей, момче. Добре ли си? Да не си си ударил главата? Момче.... - говореше му мъжът, опитвайки се да го свести, а огненият маг тепърва възвръщаше представа за света, в който се намира, докато все още изпитваше вече тъпа болка в задната част на трупа си, там където нещо се бе стоварило напълно ненадейно.

/Няма нужда да ти обяснявам какво да правиш, ясно е от само себе си./

Огнен маг значи, а? Не, че беше нужно да му съобщава. От далече миришеше на пърлено и пламък. Ако за другите този аромат бе труден за долавяне, същото не можеше да се каже на Флейм. Той долавяше нюанса на собствената си стихия и никога нямаше да я сбърка. Може би именно затова обърна внимание на поваленото момче, вместо да го подмине като ненужен боклук.
-Както и да е, аз съм Ейс. Един от многото огнени магове новобранци, търсещи учител. А ти си?
Мъжът се ухили достолепно и широко, показвайки всичките си зъби на показ, като така придобиваше една нотка хлапашко изражение, една нотка луда глава, но пък очите му излъчваха интелект, непоколебимост и някаква вътрешна привързаност към расата си.
-Аз съм учител! - гордо заяви непознатия, слагайки юмруците си от двете страни на кръста. -Името ми е Хайен.
-Да бе!
На Ейс му бе малко трудно да повярва, взимайки под въпрос преживяното от преди малко. Дори докосна мъжът, за да се убеди, че е реален, но той така и не се изпари, както предния.
-Ъъъ...какво правиш?
-А нищо! Наистина ли си учител?
-Да! В Сто слънца. Ей там....
Мургавият сладур посочи към края на града, където на един хълм, на не повече от половин час с кон и един пеша се виждаше фасадата на огромно красиво имение.
-Не си ли малко млад за учител? - не преставаше да е предпазлив нашия герой, защото не искаше пак да го измамят.
-А ти не си ли доста придирчив? Нима възрастта е важна?
-До сега мислех, че да....
-Е грешиш. Важен е таланта. Ти талантлив ли си?
-Да! - решително отговори младият магьосник, твърдо вярваш, че в него има хляб и основа, на която да се гради.
-Тъй ли? Тогава защо си в това положение?
Тук Ейс замълча. Не можеше да отговори, дори да го обясни на себе си, а най-вече не искаше да изглежда като слабак или идиот.
-Не изглеждаш толкова уверен вече. Е, добре, цял ден ли ще седиш на земята? Хайде ставай.
Представилият се вече ментор от гилдията се изправи, подаде ръка на падналия и го издърпа на крака.
-И какво смяташ да правиш сега, о талантливи?

Хайен набърчи веждите си, когато чу за къщата. Първо от къде този младок знаеше за нея? Дори слуховете да са достигнали до неговите уши, питаше за неща, които не го засягаха. Нито беше един от тях, че да му дава обяснение, нито искаше да споделя тази информация. Положението в държавата бе обтегнато, без да са сигурни дали причината са точно бунтовниците или някой друг, но тези неща не се споделяха на случайни минувачи, на които си помогнал. Мъжът придоби сериозно, почти изгарящо изражение, което показваше и другата част от същността му - тази на истински преподавател от гилдията, който не е просто за празни приказки.
-Ти един от тях ли си Ейс?
Въпросът му бе зададен умерено, но с вътрешния трепет на истински майстор на огнената стихия.
-Не.
-Тогава не те интересува какво знам и какво не.
Незадоволителен отговор, но макар и трудно, младият маг забеляза, че мъжът пред него се притеснява. Може би не много, но определено си има едно на ум.
-Просто исках...
-Стига си увъртал момче! - прекъсна го учителя. -Кажи какво наистина искаш. Искаш да ти стана учител ли?
Е, ако не друго, този определено не се държеше като имитация. Предната бе доста благосклонна, а този туп, излъчваше истински пожар, който може да те ослепи или опожари. След известно преценяване и затишие от страна на новият ни герой, той най-накрая реши да кара открито и да хвърли картите си на масата.
-Искам!
Непоколебимостта в тембъра му бе похвална. Флейм не знаеше колко точно ще се развие, това зависеше само от него, но виждаше, че е куражлия, че е смел и може би ако го вземе под крилото си, няма да съжалява. Престъпи няколко крачки, като го подмина и продължи по улицата, там където последните сергии се приготвяха да затварят, търговците събираха стоката си и всички се отправяха към заслужен отдих до следващият ден. Слънцето вече залязваше бавно, обливайки с последните си лъчи града и му придаваше мирен и благ вид. На два метра разстояние Хайен се спря и извърна главата си към младежа.
-Какво чакаш? Тръгвай.
-А?
-Искаше да и стана учител, нали? Считай се за приет.
И просто така, толкова лесно и в същото време след известни препирни, Ейс се сдоби с покрив над главата си, с едно ново начало и с ментор, който ще даде всичко от себе си, за да го изучи в тънкостите на огъня. Момчето тръгна нетърпеливо след него и двамата се отправиха право към залеза, там където сградата на Сто слънца ги очакваше с широко отворените си порти.

/Ейс, пиши как стигате в сградата и се изкачвате в личните покои, ето тук  https://fatecry.bulgarianforum.net/t83-topic /

Зед бе... изгонен от тренировъчната зала. Бе странно. Усмивката която играеше по устните му не изчезваше, понеже "отмъщението" му бе забавно (или поне той го мислеше за такова).
Замисли се, какво да направи. В кесията му дрънкаха доста монети, а бе чул че Маджестик освен невероятни кръчми, имаше и много добър пазар. Затова, след кратък размисъл, той реши да отскочи до него, и да разгледа. Чувстваше се... странно без оръжие. Бе маг, разбира се. Но бе и бивш наемник. Хладните носители на смърт, му бяха приятели отдавна, и да няма нещо под ръка, бе... странно.
Блекуинд тръгна, по познатия път към малката барачка, която пазача обитаваше. Помаха му с ръка приятелски, а той изсумтя някакъв поздрав леко намръщено.
Докато поемаше по пътя към града, той видя друг ученик, който си подсвиркваше и жонглираше с няколко водни балона.
Интересното бе, че те не бяха в опаковка, а изглеждаха като вода в безтегловност. Очевидно бе воден маг.
Зед го настигна и му помаха.
- Хей, здрасти! Накъде така? - започна младежа.
- Към Маджестик, днес нямаме тренировки - отговори той, без да спира да подхвърля водата в ръцете си.
Честно казано, бе красиво, понеже светлината се отразяваше в нея, и водата изглеждаше сякаш светеше.
- И аз така. Ти накъде си?
- Мисля да посетя някоя от кръчмите... Днес обучението ми беше епично.
- Хехехе, супер. И при мен не бе лошо. Аз мисля да разгледам пазара. Чувал съм че могат да се намерят много неща там...
- О, да... Улицата е запълнена от сергии, магазини и разни съмнителни типове, които могат да ти продадат всичко..
Разговора им продължи така, непринудено по целия път...



Този път, отне на Зед около час да стигне до Маджестик. Когато влязоха през една от портите, той махна на новия си познат (чието име така и не разбриа) и се раздели с него, тръгвайки към пазара.
Когато излезе на търговската улица, очите на Блекуинд станаха огромни. Видя една гигантска улица, зарита от хора. Навсякъде имаше продавачи, сергии, копувачи, викачи... Хора, народ.
В малки бутки, бараки, дори на самата земя имаше предмети, храна, дрехи...
Погледа на Зед, започна да се мести, гледайки. На една от сергиите, той видя коза, изпечена на пещ от която продавача режеше парчета и ги продаваше на хората. Аромата носещ се от там, бе прекрасен, така че Зед се отпави натам... докато не забеляза че в широко отворената и уста, имаше гигантски... фикус. Цветето сякаш бе израснало в нея, а не бе добавено по-късно.
- Колко за едно средно голямо парче от бута? - попита той човека седящ зад импровизирания тезгях.
Мъжа посочи цените отстрани. Бяха разумни. Дори евтини... бе леко съмнително, но този сладък, вкусен мирис, едва ли можеше да лъже. Мага си поръча две парчета, и няколко резена хляб, и хвърли няколко монети на тезгяха. Продавача ги взе, и благодари, след което продължи да хвали стоката си.
Взе с ръце едното парче и го захапа... а в устата му се разля сладък вкус, на билки, на крехко месо и... вкуса на фикус. Странното бе, че това не разваляше ястието, а напротив. Правеше го още по-уникално. Сетивата на Зед пееха, докато той ядеше. О, да. Той щеше да идва насам по-честичко, ако всички сергии продаваха такива сладки удоволствия.
На съседната сергия, продаваха роби, халати и много други дрехи... на които бе изобразена коза, в идилична обстановка, която хрупаше фикуси. Какво, да го вземат драконите бе това обсебване...
Докато Блекуинд се хранеше на крак, и разглеждаше нещо привлече вниманието му. Една миниатюрна сергия, която продаваше маски. Една от тях, незнайно защо го привлече. Почти бе свършил с козето, и излапа последните хапки. Нямаше с какво да обърше рацете си, затова се съсредоточи за миг, завихри въздуха около ръцете си, и го сви. "Изстърга" мазнината от кожата си (протривайки я леко, но какво да се прави...), и се насочи към сергията.
Маската бе там. Проста, чисто бяла, покриваща цялото лице. Имаше отвори само за очите и устата, съвсем леко изсечени. Над лявото око, имаше синя светкавица.
Зед не знаеше защо, но... тя му харесваше. Много. Сякаш бе направена специално за него, и сега просто го викаше...
- Здравейте, мога ли да пробвам тази маска? - каза мага, и посочи тази, която бе привлякла вниманието му.
Старицата, която седеше на малък стол, се усмихна, и му кимна с главата си.
Блекуинд я постави на лицето си... и всичко дойде на мястото си. Бе интересно, как такъв малък предмет, можеше да го накара да се усмихне.
- Колко?
Старицата му се усмихна, и посочи с пръсти цената. Зед без да се замисли и за секунда, бръкна в кесията си и постави парите на тезгяха. Прибра маската във вътрешния джоб на якето си, и продължи нататък.
С усмивка на лицето, нашия герой тръгна нататък. Бе време да намери нещо метално, режещо и красиво...
Докато вървеше, той забеляза красиво оръжие на една витрина. Веднага залепи лицето си на нея, и започна да го оглежда. Бе нож... Имаше проста, но красива дръжка, и в средата на острието му имаше празно пространство колкото да се побере молив.
Двете страни, бяха като че ли заточени от всякъде... бе просто красиво.
Героя ни, веднага влезе вътре, и се огледа за продавач. На тезгяха, имаше звънец. Мага го натисна няколко пъти, и изчака, разглеждайки наоколо.
От една от сенките се чу:
- Какво ще желаете?
- Колко струва ножа, изложен на витрината? - попита Зед, опитвайки се да види говорещата... понеже гласа бе женски...


/Маската...
Ножа.../

Да, пазара на Маджестик. Сборище на култура, колоритност и екзотични стоки. Човек можеше да се снабди с абсолютно всичко от там, като започнем от оръжие , минем през стоки за бита и завършим с кози. Козата, хах, явно нашия герои бе попаднал в тази част на пазара, в която тя бе на почтит. И само на много големи празници се ядеше от нейното месо, а днес бе такъв. Най-често можеше да заварите въпросните добичета излегнали се върху хавлиен дюшек и двама роби им правят вятър с огромни листа от фикус.
Но за жалост Зед нямаше това щастие да стане свидетел на тази иначе така неправилна гледка.
След като си закупи маската, реши че е време да се разгледа за някое по-читаво оръжие. Знаете ги мъжете...какво компенсират с всичките тези големи ножове и базуки. Но това е друга тема, да кажем, че нашия герои се открояваше от масата. Докато вървеше по главната алея и в него се блъскаха различни хора- брадясали, обръснати, с чалми, без чалми, кривогледи и пр. изведнъж погледа му се спря върху една определена сергия.
Беше по-закътана от останалите, но асортимента и от оръжия бе много по-богат и различен от останалите. Зед се спря любопитен и започна да оглежда малките хладни приятелчета. Можете да си го представите, виждали сте наркоман в аптека. Но тук само погледа го издаваше...Обаче за да разбереш нещо повече, като цена и пр. трябваше да позвъниш на звънец. Без да откъсва очи от оръжието, което си бе избрал, Блекуинд натисна копчето и дори не погледна когато съдържателката се появи на вратата. Както вече ви казах - мъже. Тя се облегна на касата на вратата и скръсти ръце, като гледаше мъжа пред себе си с поглед смесица между любопитство, надменност и нещо неопредлено.
Беше красива, стройна , екзотична , като целия този пазар...:

- Какво ще желаете?
- Колко струва ножа, изложен на витрината? - попита Зед, опитвайки се да види говорещата... понеже гласа бе женски...
Но вместо отговор със съответната цифра, магът получи нещо неочаквано, като отговор:
-Цената зависи от това дали можеш да боравиш с него.
Чак тогава той вдигна глава и я съзря. За малко да забрави обноските си и ченето да увисне, но се сдържа:
-Щом искам да го купя, значи следователно мога...-отвърна той и се подсмихна чаровно.
Това изобщо не я трогна обаче:
-От къде да съм сигурна, че не си един от поредните колекционери?Продавам оръжията си единствено на хора, които знаят как да боравят с тях.
-Можеш да си спокойна, че това бебче няма да хваща прах в някоя витрина.-увери я той.
Девойката постоя така за момент и вдигна едната си вежда, като огледа Зед отгоре до долу, след което каза само едно:
-Последвай ме..
Обърна се и влезе в магазина отново, без много да му мисли Блекуинд я последва, като държеше и ножовете в себе си. Минаха през цялото помещение, като накрая жената отвори една врата, която водеше към заден двор ограден с ограда, така че ставащото в него да не става достояние на любопитни минувачи.Красавицата бе облечена с елегантна рокля наподобяваща кимоно и най-малко очаквано извади изпод колана си обвиващ талията и, два ножа. Застана в удобна позиция и се усмихна едва доловимо на нищо подозиращия Зед:
-Хайде сега, щом си такъв разбирач....нападни ме!

/ Зедчо, опиши опита си на това как я нападаш.
Маска - 30 злато
козе месо- 15 злато/