Стаята на Арадел

First topic message reminder :

Подготвена специално за нея, тя беше неизползвано преди таванско помещение. Не разполагаше с кой знае какво. Легло, маса с няколко стола и няколко рафта. Таванския прозорец гледаше към пътя за града, а по стените имаше сложени няколко извезани гоблена.

Ето я и нея - чужда, но някак гостоприемна точно и само за мен. Някой друг едва ли би бил толкова добре дошъл, но аз бях изключение. Изключенията са хубаво нещо. Приятно, гъделичкат съзнанието.
Затворих вратата след себе си и се запътих към леглото. Махах всяка излишна дреха, докато не останах само по долно бельо и се шмугнах под меките завивки. Мислех за всички случки от деня. Наистина беше взривоопасен. Толкова емоции една след друга. Онази проста Силвия, тренировките на Ари, сблъсъкът с нея, после Скай и Шейн, а накрая и това. Една достойна глава за бъдещ роман, не мислите ли? Аз да. След всичко преживяно един хубав съм би ми се отразил добре. Но не заспах. Щях да чакам и другият важен човек в живота ми, Затова само легнах на една страна и с отворени очи си мислех какво ли ще заварим утре когато се приберем у дома.

Малко след като съня завладя съзнанието на Дориан, нейният гладиатор се присъедини към компанията и.
Уморен от компанията на Ерик, Дрейк се бе оттеглил в покоите на малкия земен маг. Когато открехна вратата се огледа, търсейки леглото. Затвори вратата след себе си и след секунда вече беше под завивките, прегърнал некромансърката която отдавна спеше.

- Интересен ден... - прошепна тихо Туул, който в този момент се бе надвесил леко над момичето - ...като теб. Знам че спиш, но това не ми пречи да ти говоря. Надявам се с Ари да сте си оправили отношенията. Но какво говоря? Вие винаги се оправяте. Като две вихрушки които се срещат, блъскат се и после...тръгват по един път заедно. Въпреки всичко, деня мина добре.
Целуна я по бузата леко и се отпусна под завивките до нея. Едната му ръка леко започна да си играе по кожата и, като я галеше по гърба. Нежно, внимателно спускаше пръстите си надолу като едва я докосваше. Обичаше да я докосва. Колкото по-груб бе характера и, толкова по-нежно бе тялото и.
Не се мина много време и Дрейк усети умората върху себе си. Приплъзна ръка по тялото на Дориан прегръщайки я през кръста и след минута се отнесе в сладък сън. Но, не сънуваше нищо. Просто едно тъмно петно което променяше цветовете си с изминаването на всяка минута. На няколко пъти се събуди през нощта, търсейки прегръдките на г-ца Смит.
Когато сутринта настъпи, леко почукване по един от прозорците събуди ковача. Звука се повтаряше няколко секунди, след което спираше за малко и после пак...

- Ооф...
Когато се навдигна от леглото с изненада видя че всъщност на прозореца нямаше никой друг освен една граблива птица, която тропаше с клюна си по дървените части на прозореца.
- Проклети птици... - изпсува тихо, след което стана от леглото. Отиде до прозореца, отвори го и с няколко махвания се опита да прогони сокола. - ... къш, къш от тук! Отивай да ядеш мишки, какво си ми затропал!
Но птицата не се отказа лесно. На няколко пъти излиташе от прозореца, но след като Дрейк го затваряше, тя отново се връщаше на парапета. Така няколко пъти, докато Туул не се ядоса, грабна първото нещо което намериха ръцете му и не замери птицата. Когато тя излетя, осъзна че бе взел някаква стъклена фигурка, стояща близо до прозореца. Явно леко притеснен че може би Арадел ще се нацупи, си прошепна :

- Дано не ти е нужна, Ари...
Вече разбудил се от сутрешното блъскане по прозореца, Дрейк реши да отскочи до Общата зала. Направи за около десетина минути по една чаша топло кафе и се върна отново в стаята на Арадел. Надяваше се тя да не реши скоро да се прибере в нея за да може да по мързелува малко.
Приклякайки близо до леглото, Туул поднесе едната чаша кафе към ноздрите на Дориан.

- Сънчооо...събуди се... - тихо шепнеше мъжа, като се опитваше с аромата на кафе да я събуди.

Той си мислеше, че не съм се събудила. Моля ви! Че как няма да се събудя от проклетата птица, да не съм глуха? Но продължих да се преструвам. Интересно ми беше какво ще направи. Винаги съм се чудела какво ли прави един мъж когато се събуди първи. В случая моя изчезна. Колко мило. След като затвори вратата се изправих рязко и погледнах в същата посока.
-Ама, че идиот.
Соколът или каквото беше там пак се върна на прозореца и почна да тропа с човката си. Намръщих се, станах от леглото, бързо отворих прозореца и преди пернатото да успее да излети го хванах светкавично за гръкляна. Приближих го до лицето си и изсъсках злобно.
-Няма ли да млъкнеш?
Стиснах толкова силно, че прекърших врата му. После разтворих пръсти и животното тупна на земята безжизнено.
-Така е по-добре.
Плеснах доволно ръце, затворих наново и се върнах в кревата. Чух идващи стъпки затова застанах в същата поза, в която ме остави Дрейк и пак затворих очи. И ето, че точно той се върна. Клекна и ми поднесе чаша кафе точно под носа. О, колко мило. Не е излезнал за нещо друго, а да ми направи кафе. Сладур. Винаги ме изненадваше, което си беше доста трудно начинание.
- Сънчооо...събуди се..
Отворих клепачи бавно и се престорих на сънена.
-Мммм....добро утро.... - измънках и се изправих на лакти. - За мен?
Той се усмихна:
-Че за кой друг.
-Благодаря.
Поех чашата и го целунах. Той седна до мен и двамата почнахме да пием топлата, ароматна и тонизираща напитка. Вече беше облечен, а аз само по жълти боксерки. Щях да полежа още малко така, преди да се приготвя. Без това предполагах, че Ари още спи, а нямаше да си тръгна преди да съм се сбогувала.

Влязохме в стаята с гръм и трясък и още малко да съборим вратата с влизането ни.Бяхме като двама умопобъркани, аз по една негова риза, а той по боксерки:
-Мечкааааа!-изкрещях аз и тръгнахме към леглото.
От изненадващото ни нахлуване До се изправи рязко от леглото в бойна позиция въоръжена само по....чифт жълти боксерки, а Дрейк, той поне беше облечен.
Двамата с Лезо едва се спряхме, като той аз се обърнах и му закрих очите:
-Май искат не искат пак те ни изиграха, нали?-попитах престорено тъжно Лезо.
-Да!-съгласи се графът.-Не очаквах да видя точно това!Некромансъри.....
-Кво го криеш бе, да не съм прокажена?-сопна се До.
Аз само й се изхилих, пуснах Лезо и се нахвърлих върху нея на леглото.Поне бяхме в някакво равновесие, нейните гърди бяха на показ, докато на мен заради прашките, дупето ми лъсна.

След като се нахвърли върху ми, се разсмях силно. Ролите се обърнаха, а? Когато успях да я махна от себе си погледнах гърдите си.
Не бяха големи колкото нейните, но все пак си ги харесвах такива каквито са си. Но тъй като, както помним, Дрейк не обичаше хората, или по-скоро останалите мъже да ме гледат гола, бързо се закрих с горния чаршаф. Изправих се и ги огледах. Сетивата ми бяха достатъчно тренирани и изострени, че веднага да забележа промяната. Усмихнах се ехидно, както само аз си можех и с престорена префърцуненост заговорих:
-Охо, някой май е запалил леглото тази нощ, а графче.....
Злорадството ми не спираше, а конската опашка, само се смути и измрънка нещо от сорта " Не знам за какво говориш".
-Да...сигурно. И какво добър ли е? Заслужаваше ли си нервите?
-Дориан?! - възкликна приятелката ми, а Дрейк почна да се хили.
-Добре добре. Нека се облека.
Оставих ги за няколко минути сами, а аз се каширах в един от ъглите, с гръб към тях и навлякох на бързо дрехите си.
-Можеш да се обърнеш вече, кавалере.
Лезо се обърна вече спокоен, че не трябва да гледа срамните ми части. Скапани магове.
-Кога мислите да тръгвате? - попита той.
-След малко. - отвърна ковачът. - Работа ни чака.
При последното изречение се обърна към мен, натъртвайки го. Знам какво имаше предвид. Време беше да се прибираме и да се изправим лице в лице с това, което ни чака, колкото и лошо да е то.
-Прав е. Време е да се сбогуваме.

Mоже би затова бяхме толкова добри приятелки с До, защото нямаше вариант да скрия нещо от нея...тя просто го усещаше, а в този случай дори знаеше точно какво е станало:
Да...сигурно. И какво добър ли е? Заслужаваше ли си нервите?-започна тя да любопитства типично по женски.
-Дориаан!-изписках аз от нейната нетактичност, но с такъв тон, че да и покажа, че в удобен момент ще и споделя.
Двамата с Дрейк се приготвиха, тя се облече, а той събра малкото багаж и колкото повече стаята се опразваше от техните вещи, толкова по-голяма тъга ме налягаше.Дрейк беше прав като каза, че не могат да се застоят защото ги чака работа...не исках да им провалям плановете
-Прав е. Време е да се сбогуваме-каза До някак си меланхолично.
-Толкова бързо?Няма ли поне да пием кафе и да закусим?
Тя вдигна рамене:
-Няма как мила, чака ни път и важни дела.
Думите и ме натъжиха, мразех сбогуванията, най-вече сбогуванията с нея.Приближих се до нея и я прегърнах:
-Кога ще те видя пак?-попитах като сълзите вече напираха в очите ми.
-Задаваш ми много сложни въпроси...когато е писано.
-Искам да се пазиш!Чу ли ме...не бъди твърдоглава, а се старай да пазиш живота си.
-Добре.Същото важи и за теб, нали знаеш?
-Мен има кой да ме пази.-и погледнах към Лезо, който не чуваше за какво говорим.-А ти не слушаш никой, затова се притеснявам.

Слязохме долу под къщата за да ги изпратим.От очите ми се стичаха вече сълзи, не исках да я пускам, исках да си остане тук при мен.Но знаех, че по този начин само ще я мъча...тя е родена в мъглата и там и е писано да бъде.

Въведох големия тигър в стаята си и той пристъпи плахо.Нещо на леглото му направи впечатление и той замръзна на място.Погледнах към завивките и установих, че малкия Шейн се бе сгушил там и спеше спокойно:
–Ъм, относно това...-клекнах до косматия си приятел и хванах главата му в ръце.-Той е просто едно бебе, намерих го в гората и по никакъв начин не те е заместил дори за миг.-и целунах влажната му муцуна.-Хайде сега се запознайте.
Седнах на леглото и погалих бебето тигър по корема, то се протегна доволно и отвори очи.В първия момент се зарадва на присъствието ми, но после като забеляза грамадния себеподобен до леглото, стана на крака и целия се наежи:
-Виж го колко е сладък и наивен.-казах на Шейн.-Малък Шейн, не се страхувай той е приятел.-бебето обаче не вярваше и все още стоеше в отбранителна позиция.
Големият Шейн доближи муцуната си до неговата и се подушиха, така се запознаха.На малкия не му отне много време и почна да се умилква около големия тигър:
-Ето, че можете да бъдете приятели.Хайде сега да идем да хапнем.
Сякаш разбрали думите ми те се залепиха до вратата, а аз набързо махнах "работните" си дрехи и облякох една от много си рокли.

Ето я : https://www.facebook.com/photo.php?fbid=10151221989263366&set=pb.339655733365.-2207520000.1356262068&type=3&theater

Арадел лежеше на леглото си и само един бог знаеше какво сънува и дали изобщо сънува. Клепачите й мижаха и трепкаха от време на време. Доказателство, че в това младо тяло кипеше достатъчно живот за двама. И все пак дишането й бе спокойно, тежко и бавно. Признак на умора, не телесна, а душевна.
-Спи сестричке.... - прошепна Арманд и я погали по златните коси. -Спи си...
-Тя доста често припада. - леко недоволно изсумтя Юрик, който седеше облегнат на страничната каса на вратата със скръстени ръце пред гърдите си.
-Доста й се насъбра напоследък. - побърза да я оправдае Д'Арвил, но безуспешно.
-Няма значение. Майка й не беше такава.
Младият Картие се обърна към младежът.
-Познавал си майка ми?
-Живееше при нас. Ти как мислиш?
Отговорът на спонсора на къщата не му се понрави, но си замълча. Колкото и да се стараеше, а той не се стараеше, Юрик не можеше да приеме децата на Клео. Бяха прекалено различни, а той обичаше точно онази нейна твърдост, решителност и безскрупулност, с която вършеше всичко. Можеше да постигне толкова много, ако не беше изгаснала толкова без време. Но явно водата взе връх над огъня и ето, че нишката бе прекъсната. Въпреки това младият мъж не се сърдеше на Силвия. Нямаше това право.
-Събуди ли се? - попита Ерик, който тъкмо влезе в стаята.
Лезандър поклати отрицателно глава.
-Изтощена е.
После се обърна към русокосият новодошъл с онзи негов, до болка ни познат скептичен, но сдържан поглед.
-Какво по-точно ви води тук, г-н Картие? След толкова години, защо точно сега?

Арманд галеше меките коси на сестра си.Не беше притеснен за състоянието и, понеже още от малка бе наясно с нейната чувствителност.Сега просто чакаше кротко да се събуди и всеки един да запълни с разказа си пропуснатите години.Откакто бе напуснал дома си, той не искаше да чува името на Клео, назоваваше я по име, понеже не заслужаваше званието "мамо". Дори не му се стори странно когато един от членовете на къщата, спомена че тя е превивала тук.Безскрупулната и личност се вписваше перфектно в средата:
-Какво по-точно ви води тук, г-н Картие? След толкова години, защо точно сега?-попита един от присъстващите, с бяла като сняг коса.
Арманд придърпа един стол до леглото на Ари и седна:
–Не е ли очевидно какво ме води тук?Това малко същество тук започна да ми липсва прекалено много.Работата ми е прекалено натоварена за да си позволя да я посещавам толкова често колкото ми се иска.Дори не мога да и изпратя писмо, понеже не знаех точното и местоположение.
Арадел размърда глава и каза нещо в просъница, брат и впери поглед изпълнен с очакване към нея.И сякаш по поръчка момичето отвори очи и се огледа стъписано:
-Добро утро, красавице!-прошепна и Арманд.
Тя се усмихна толкова широко, колкото отдавна не се бе усмихвала:
-Значи не е било сън...-каза тя сънено.
-Ни най-малко...тук съм.-погали я отново той.
Арадел се изправи на леглото и се огледа:
-Тук ли ще прекараме вечерта?-огледа тя всички.-Хайде към залата, там ще изпием по нещо и ще си говорим цяяяла нощ.-плесна момичето с ръце и се изплъзна от леглото.
-Ааа не, малката, в единадесет часа те искам в леглото.-разроши той косата и, докато вървяха към изхода.

Открехнах леко вратата и надникнах, той още спеше.Гневът от снощи бе отминал, донякъде Лезо се бе погрижил за това.Промъкнах се тихо на пръсти и когато бях достатъчно близо до леглото се метнах върху му.Изпод завивките се наддаде мъртвешки стон:
-Ъъъъ, какво съм ти направиил.-след като осмисли въпроса си добави.-А,да ясно какво, но това не ти дава да смачкваш черния ми дроб.
-Хайде Казанова, ставай и се обличай.Отиваме на разходка.
-Нали няма да ме заведеш навътре в гората и да ме убиеш с камъни?
-Ако ще те убивам, заслужаваш нещо по-жестоко.Ако исках да умреш щях да те оставя в ръцете на Силвия, тя щеше да те довърши.
-Както и да е...ще говорим като се разсъня.Носиш ли ми кафе?
Повдигнах вежда:
-Това беше неуместен въпрос, брат ми.Айде, днес ние ще отидем при кафето.
Той стана, разтърка очите си и започна да се оправя.Аз на свой ред реших да махна тези дрехи и да сложа нещо по-така.Високи сандали, изтъркани дънки и бяло бюстие- идеалния тоалет за града.
Когато станахме готови, извиках двата тигъра и тръгнахме към Маджестик.

Влязох в стаята си и започнах да разопаковам.Големия Шейн дойде и започна да се умилква в краката ми:
-Поне ти я харесваш нали, миличък.-попитах животното като показах татуса си.
Той го изгледа с големите си очи и наклони глава, което за него бе отрицание:
-Ооо и ти лии?-казах натъжено и седнах на леглото си.
След малко Лезандър влезе, изгледах го безизразно:
-Добре, разбрах, че е гадна.Там където я направих могат да я махнат.Утре ще отида, не ми се бие пак път днес.Имаш ли идея какво да правим?Ако ли не се отдавам на креватна тренировка до края на деня, смисъл ще дрема.-искаше ми се той да поеме инициативата, но все пак ако нямаше нищо на глава, наистина щях отново да си легна.

-Няма нужда да я махаш щом ти харесва. Това е твоето тяло, можеш да правиш с него каквото си поискаш.
Той отиде на леглото до нея и седна като я целуна. Вдигна роклята й и погледна за втори път татуировката.
-Абе не е толкова лоша.
-Наистина ли?
-Няма да те лъжа, не ми харесва. Но на теб ти стои добре. - побърза да добави той, за да не се намуси отново. Макар че хич не бе в негов стил да й угажда на всяка прищявка или настроение, днес реши да го направи.
-Имаш ли идея какво да правим?Ако ли не се отдавам на креватна тренировка до края на деня, смисъл ще дрема.
Да бе, ще дреме цял ден. Как пък не. Кога е можела да стои мирна повече от половин час, освен когато спи? Никога.
Лезандър се замисли. Какво ли да правят? Водил я е на доста места вече, дали за сурови тренировки като в Корнор или за романтични вечери като в Илион. Не му се искаше много да повтарят. Не, че щеше да има против да я накара отново да мръзне по бельо в някоя пещера, но това е друг въпрос. Но като се замисли се сети, че колкото и да е обикалял света с нея, никога не я е извеждал в собственият им град.
-Почини си щом си уморена. После се приготви. Вечерта ще излезнем само двамата.
-Къде?
-В Маджестик.
Ари сбърчи леко вежди. Не, че имаше нещо против, но:
-Но аз тъкмо се върнах от там. Градът ни е хубав, но съм го обикаляла целият.
-Там където аз ще те заведа не си била.
-От къде знаеш?
-Просто знам.
Д'Арвил стана и се запъти към вратата.
-След няколко часа бъди готова.
Бе последното, което каза преди да напусне стаята й.

След като излезе от стаята, останах още малко загледана в мястото на което стоеше до преди малко.Какво ли бе намислил?Едно само, знаех, че идеите на Лезандър винаги бяха добри и определено нямаше да съжалявам.Двата тигъра лежаха кротко на пода и мъркаха в дълбок сън, май трябва да последвам примера им.Няма нищо по-хубаво от една хубава закуска с ароматно кафе, разходка по магазините и нов татус в един ден, а най-подходящия завършек на всичко бе една лека дрямка.
Съблякох внимателно дрехите си , нахлузих един потник, шмугнах се в леглото, доволна, че ще мога да спя разперена без да преча на някой.Обедната жега и цвърченето на птиците ме унесоха и не след дълго заспах.
Събудих се след около два часа напълно отпочинала.Навън бе късен следобед, станах и започнах да подбирам дрехите си.А те не бяха нещо особено , скини дънки, черно бюстие с камъни по него и високи обувки.Вързах косата си на кок, преди да изляза от стаята, отворих прозорците, когато двата тигъра се събудят щеше да падне луда игра и да пречат на останалите.

Добре, изпратихме го...не толкова фатално.Беше само на няколко часа път от мен, пък и както и двамата много добре знаехме, това не бе последната ни среща.Щеше да отиде там, да се захване с това което помрачаваше погледа му, но ми се искаше да срещне някой.Някой, който да докарва усмивката му, който да му припомня, че не е толкова самотен.Да, щеше да се справи.
Погледнах към двамата мъже застанали от двете и страни:
-Не знам за вас , но аз лично отивам да си строя гардероб-стая.Може да съм малко шумничка, но то още е рано.Ето тук съм си харесала дъскии, имам си чук.
Ерик доби налудничав вид:
-Искам да гледам.Тъкмо ще ти правя компания.
-Нямаш грижи...отвърнах му..
-Но само ще гледам, без да помагам.Не искам да се изцапам.
Качихме се нагоре и стигнахме до стаята ми.Застанах пред малкото шкафче наречено гардероб.Та дрехи имаше из цялата стая, то не побираше нищо.
-Добре, ще спуснем една линия по средата на стаята, тя ще я разделя на две..
-Искаш да кажеш, че ще спуснеш...-поправи ме Ерик.
-Да де, аз...и ми трябва място колкото за леглото и нощното шкафче.Останалата част от стаята ще е стаята за моите дрехи, дами и господа.
Започнах да кърта дъски, да режа с трион, да се потя..даже се порязах , но това не сломи духа ми.

Половин час по-късно.

-Готова съмммм!
Арадел вдигна победоносно ръце, една от които все още държеше чукът като сечиво на мира. Зад нея един....гардероб, да го наречем така заемаше по-голямата част от стаята. А защо да го наречем така? Защото буквално представляваше няколко греди заковани мърливо една за друга. Нямаше панти, нямаше кроеж, нямаше нищо. Само дъски и пирони.
-Ъъъ...Ари. Не мисля, че е от най-стабилните.
-Какво говориш? - засмя се момичето - Непокътнат е.
И за да му докаже положи длан на страничната част на изобретението си. В момента, в който натисна малко по-силно, се чу изпукване, скърцане и в рамките на секунди, цялата дървесина се срина на пода, вдигайки върволица прахоляк. От гардероба й не остана нищо. Ерик заклати отчаяно глава.
-Казах ти. Така ли се строи? Трябва ти графика, план, първо да го нарисуваш, да измериш дължината, да вкараш всички необходими части и чак тогава да го сглобяваш. Сигурно с магия ще се справиш по-добре но скъпа - строителството определено не е за теб.

Стоях по средата на всичките тези развалини и прах и гледах тъжно.С толкова усърдие и желание направих всичко, а то се срути в ръцете ми.Пък и наистина не бе един от най-красивите килери които съм виждала.Изглеждаше доста нескопосано и Ерик имаше право.Но бях твърде решена да си имам стаята гардероб още днес, за да мода да стоя вътре и просто да и се любувам.Лезандър мина през коридора и ме видя през отворената врата, стояща по средата на нищото.За моя изненада започна да се смее, започна да се смее така както се смееше в хотела:
-Определено имаш нюх..определено.Но вииж скъпа...онова долу, което го построи може да ти стане новата стая-гардероб.Даже опусумите и катериците ще ти бъдат модели.Не е ли страхотно?
Двата тигъра също бяха в стаята и сега по-малкия Шейн гризеше една дъска.Всичко бе против мен, взех една летва и я хвърлих към белокосия:
-Престани да ми се подиграваш ами ела и ти да помагаш.
-Аа, друже ела просто застани като мен и сочи кое къде трябва да иде и какво трябва да се направи.Много е забавно.-изсмя се Ерик.

-Мисля да се възползвам от поканата ти, приятелю.
Лезандър влезе в стаята и тупна на леглото до Ерик. Нищо не сближаваше двама другари повече, от това взаимно да се присмиват на приятелката на някой от тях. Тези чисто мъжки моменти бяха толкова забавни. И двамата не пренебрегваха жените. Уважаваха ги и всичко останало, но да наблюдаваш как една кокона сама се опитва да сглоби цяла мебел си бе най-малкото забавно. Нещо, което определено не биваше да се изпусне.
-Така, сега вземи онази греда. - почна да се разполага Матюс. - Не тази. Онази, най-широката от всички останали. Не, Арииии...онази, която е под всички останали.
Магьосницата разтури дъските и измъкна една много по-широка от останалите.
-Тази ли?
-Да, Ари, тази.
-Прав беше. Наистина е забавно.
-Нали ти казах? Сега я прикрепи в до стената.
Момичето го послуша и изпълни заръката.
-Да я забия ли с пирони за стената?
-НЕ!!!! - извикаха двамата мъже едновременно. -Майко, много е зле.
-Съкровище. - опита се да подходи по-мило Д'Арвил, току виж го е разбрала. - Основата не бива да се забива, защото стената ще почне да се рони. Не гледай, че е дървена. Просто я постави.
-Добре де. Не съм малоумна.
-Ъхъ...ъ да де и ние това казваме.
-Сега вземи едната дълга. Онази, която е с височина 1800мм и я сложи напречно в края на тази, която е на пода.
Арадел свърши и това, макар и малко трудно, защото гредите не бяха от най-леките.
-Сега да ги забия ли заедно.
-Да, Ари....сега ги забий в края. С винтове не с пирони, иначе ще се изкривят.
Така малко по малко, Ерик и Лезандър даваха наставления, а Картие изпълняваше като послушен зидар, въпреки че често не разбираше какво точно й говорят.
След като свържи всички страници и дъна , тримата обърнаха кутията и момичето закова гърба спазвайки отново перпендикуляри и диагонали. Дойде ред на вратите. Предварително проби отворите за пантите. Самите те бяха шест на брой с покрит кант. Първо ги зави на вратите, а после заедно с вратата, придържайки зави и на страницата. След повече от час мъчение остана само едно. Да се изберат дръжки, което си беше най-сладката част.
-Дано не се срути като първия.
-С нашите напътствия мислиш ли?
-Прав си.
-Е, къде са ти дръжките?

Ура, гардеробната ми бе почти готова и то единствено и благодарение на моите две прекрасни ръце.Е, помощта на моята публика също свърши работа , но бях горда от факта, че съм сътворила нещо сама и то по-добро от онази барачка долу.Гледах я с възторг и гордост и вече подреждах наум всички дрехи и обувки, които притежавам.Пък и самата направа си бе едно забавно занимание, изпълнено със смях, много синини и приятелски разговори:
-Е, къде са ти дръжките?- попита Ерик.
Стоях с чук в ръце пред моето творение и го съзерцавах, въпроса му в този момент ми се стори някак далечен:
-Дръжките...-повторих механично, като робот или умопобъркан.
-Да, Арии...дръжките скъпа.Нали трябва да се отваря по някакъв начин?!-продължи Ерик, и двамата с Лезо ме гледаха втренчено.
Продължавах да се взирам в пространството , като двамата мъже в стаята ставаха все по-далечни и по-далечни.Все едно някой отвличаше разума ми, все едно стоях на брега на тихо езеро и го гледах как той отплава със сал за някъде.Тялото ми се изпразни, сякаш като под хипноза.Изпуснах чука и той шумно тропна на земята, но нищо в мен не трепна, аз не бях там.Обърнах се към присъстващите и сякаш не моята уста изрече:
-Излезте от стаята.-каза тялото ми, с равен тон.
-Но..какво стана сега?Не ти ли харесва?Да не се разсърди, че не ти помогнахме?-попита Лезандър.
Но тялото ми отново повтори машинално:
-Излезте от стаята...Веднага!-като последното бе изречено с нотка на враждебност.
Дори не ги гледах докато им говорех, гледах нещо друго или по-скоро се опитвах да го чуя...а те ми пречиха.Сякаш в този миг изперках.Двамата приятели станаха мълчаливо и излязоха от стаята.
А аз продължавах да седя мълчаливо и да слушам пространството...много пъти съм твърдяла, че тишината може да говори, но точно в този момент, тя свързваше цели изречения думите и ме омайваха, хипнотизираха.Но дали в действителност тя нашепваше тези слова или някой друг.Не знаех, не мислех.Това което ми говореше бе хубаво, примамливо, но после започна да ме кара да извърша неща, които бяха грозни, грешни...страшни:
-Не!-казах сякаш за миг се върнах в тялото си.-Не мога...не, не искам..-продължих почти през сълзи., но след това онова нещо, може би Тишината отново пое контрол над тялото ми.
Можех само да гледам, как аз се навеждам и взимам отново чука от пода, обърнах се и поех към вратата.Единственото, което разбрах е, че търся Клайд.И подозирах, че няма да отида и да му стисна ръката...а ще направя нещо много лошо.

Стаята бе шумно затворена и вратата отдели това покрусено тяло, тази изгубена за момент душа от заобикалящият я свят. Свличането по дървената порта наподобяваше свличащ се дъжд по стъклен прозорец. Като протичащи сълзи незнаещи къде да спрат, пропиващи през материята, докато не запълнят цялата стая и не те удавят в собственото ти, космическо неразбиране. Толкова скрита метафора се криеше в движенията, в мимиките, във вкопчването в себе си. Пръстите й бяха готови да раздерат обвивката й, да изкоренят това умопомрачаващо усещане на гибел. Снагата дишаше тежко, опитваща се да подтисне това пагубно губене на разсъдък.
Плачът не закъсня. Той не можа да се задържи в сълзните канали. Ретината почна да пари, направо изгаряше и ето, че се отприщи тихо, скрито, но болезнено. Много болезнено. Мисълта, че тези две тънки ръце могат да наранят някой, да доведат до нечие страдание, оглушаваше мозъкът и го караше да се проклина, мрази, обвинява. Отчаянието е връх в човешкото създание. Достига до висини и дълбини, блъскащо се от едното в другото, каращо сърцето да навлиза в конвулст. Да се тресе безпощадно. От скоростни, туптенията му преминаваха в почти несъществуващи, а после отново в ударни. Сякаш не знаеше дали да продължи или просто да спре. Каква дилема само. Какво страшно, терористически изяждащо решение. Но има ли смисъл? Има ли избор? Едва ли! Това не е ли само по себе си тъжно? Да, аз мисля така!

Въпреки че го беше изгонила, той не можеше просто така да се лута из коридорите и да се чуди постоянно, без да знае какво става. Имаше нужда от отговори, а единственото място, на което щеше да ги намери беше тук. Отново тук. За пореден път.
Натисна бравата, но усети съпротивление от отсрещната страна. Беше там и я притискаше. Знаеше го.
-Ари......
Гласът му премина през дървените цепнатини и достигна слухът й, но някак си нереално далечен. Като че ли, го чува през девет планини в десета. Като че ли идва от другият край на земята. Глас, обгърнат от пясъци, бури и морета, едва едва процеждащ се през всички фактори, които му пречеха да се извиси достъпно и свободно.
-Ари моля те, отвори.
Никакъв отговор. Нито дума, нито звук.
Мъжът се намръщи, не можеше просто да се извърне и да си тръгне. Сви юмрукът си около дръжката и с най-голямата сигурност и непреклонност, на която беше способен предупреди:
-Влизам. Така че се мръдни.
Макар да не усвояваше добре казаното, трупът й сам извърши действието без даже да се усети. Инстинктите й я водеха и тя се прилепи за стената.
Бравата изскърца под натиска и в стаята влезе белокосият мъж от отминалите й сънища. Не затвори. Не се замисли за това. А и защо му е? Нима едно уединение е по-важно от жената, стояща безпомощно пред него? Той клекна и положи длан на косата й. Тя не реагира. Все още завряла глава в колената си, ридаеща над нещо непознато. Толкова й напомняше за Дориан. Винаги я е мислила за луда. Макар да не искаше да си го признава, малко или много подсъзнателно го знаеше. А сега самата тя се държеше като такава. Не спираше да се пита как ли се е справяла с всички тези кризи и дали изобщо е успяла. Самата тя не намираше изход и решение.
-Какво ти е? - чу отново гласът му, сега малко по-близък от преди. -Моля те, кажи ми. Говори с мен. Ако го таиш в себе си няма как да ти помогна.

Тишина, по-глуха и от космоса, раздираща завесите на здравия разум, чупеща истерично и малкото останали нерви, смееща се гръмко на едно объркано съзнание.Така ли щеше да свърши всичко?С една кротка лудост и забравата караща те да убиваш.Дали лудите хора осъзнаваха, че нещо с тях не е наред или в една лудост нямаше въпроси, нямаше тук и сега.
Стоях там, затворена в стаята си, затворена в себе си и не исках да отварям очи.Не знаех дали ако го направя, ще гледам на света както преди, страхувах се от това, което мога да видя.Пък и наоколо бе пълно с огледала, които само ми напомняха за това в какво съм се превърнала.Плачех, надявах се заедно със сълзите да си отиде онова, което ме караше да върша такива неща.Искаше ми се раздера кожата си собственоръчно, да бръкна в гръдния си кош и да изкарам загнездилата се таз тъмнина, щях да умра...но щях да умра като добър човек.
Сетивата ми сигнализираха, че пред вратата има някой, но аз самата не го осъзнавах.Когато направи опит да влезе се помръднах чисто механично.Развоят на събитията бе толкова бърз, че не се забави да остави отпечатъка си върху лицето ми- пребледняло, изпито с дълбоки сенки, като това на мъртвец.Сякаш живота ме бе напуснал, оставил пред вратата на душата ми бележка "Връщам се след малко, забранено влизането".Този, който стоеше пред вратата сега бе до мен, а ръката му милваше една празна черупка:
-Моля те, кажи ми. Говори с мен. Ако го таиш в себе си няма как да ти помогна.-отчетох звука излязъл от него под формата на въпрос.
Бях се свила на такава топка, не исках да виждам никого, дори себе си.Беше ме страх, страхувах се толкова много от това, което нося в себе си.Имах чувството че то ме изпива, изяжда ме бавно, като оставя човечността ми за десерт:
-Не бива да си тук!-казах с глас, който не бе моят.
-Хайде, разговаряй с мен!-отвърна той.
Пак нищо, след минути отново казах:
-Бях тук в единия момент, в следващия се опитвах да убия Валето.Това е, сега моля те, махни се...не отговарям за действията си.-звучах монотонно, сухо, без интонация, без живец.
Преглътнах сухо, знаех, че ако оставя това нещо в мен, то щеше накрая да погуби и мен, това бе крайната му цел.Тази сега, която бях повдигна глава и погледна мъжа право в очите, след което изсъска:
-Още ли си тук!Разкарай се!Чуваш ли ме?!?-последното вече го крещеше.
Водех една безименна борба вътре в себе си и тези думи бяха последните ми сили.Не знам какво видя в мен, освен едни червени очи и лице на труп.Започнах да пълзя към ъгъла и се залепих за него, обхващайки колената си с ръце.Отново започнах да плача, исках да отдалеча онова нещо от човека когото обичах:
-Моля те....-бе последното, което каза Аз.

На коридорите:
-Сериозно бе човек. Тъкмо бях заспал.
-Стига си мрънкал, Чан. Това е сериозно.
-Че какво му е сериозното? Полудяла е, голяма работа. Случва се на всички. Просто я убий или изгони. Да се спасява.
-Не. Така ли правим с членовете си?
-А може би трябва. Не ни трябват психари.
-Тогава да премахнем и Силвия и Ейвъл и почти всички, а ?
-Нямам нищо против, хахахаха.
Ниският мъж се забавляваше, търкащ очите си и доста недоволен, че са му развалили почивката. Но какво да се прави. работата никога не свършваше.
-И какво по-точно се изисква от мен?
-Ти я съживи предният път. Твоето електричество може да се справи с всичко. Сигурно ще успееш да махнеш това, каквото и да е то...
-Даа....сигурно.
Двамата вървяха право към стаята на Арадел, твърдо решени да изкоренят това, което я подтикна да атакува един от лидерите. Клайд знаеше, че не е тя. Видя го в очите си и смяташе да се справи с проблема, преди да е станал по-голям.

В стаята:
По същото време, Картие се бе свила на топка с раздираща от мъка душа.
-Още ли си тук!Разкарай се!Чуваш ли ме?!?
Лезандър се изправи с безизразно лице.
-Не мисля така.
Вече разбрал какво е станало, нямаше намерение да я оставя, макар че причината все още му беше неясна.
-Моля те....
Той отиде до нея и я хвана за раменете. Но в този момент, яростта в нея се обади с всичка сила. Тя го избута грубо и се провикна.
-Казах ти да се махнеешшшшшш.....
Д'Арвил се олюля и овладя тялото си. Момичето скочи, готова да му се нахвърли, но мъжът бе подготвен. Хвана я здраво за едната ръка, а с другата си длан и зашлеви силен шамар, от който главата й се извърна, бузата се зачерви почти моментално, а мозъкът й кънтеше.
-Я се стегни! - провикна се той, но и това не помогна.
Миг на затишие, а в следващият Арадел се обърна с кръвясали очи. Приличаше на разярено животно, изгубило разсъдък и адекватност. Хвърли се право напред, готова да изтръгне очите му, и каквото още може. Белокосият я хвана в здравите си лапи, опитвайки се да я озапти.
След няколко секунди в стаята нахлуха и двамата лидери.
-Дръж я. - побърза да даде наставленията си Валето.
-Какво мислиш, че правя.
-Яре, яре. Малката наистина е пукнала канчето.
-Бързо, сложи я на леглото.
Графът не чака повторна заръка. Вдигна момичето на ръце, която се мяташе като обезумяла и я тръшна на леглото. Хвана китките й, а Клайд държеше глезените, така че да не може да се отскубне. Само торсът й се извиваше ту нагоре, като елипса, ту потъваше в мекият дюшек.
Казаки изпука кокалчетата на пръстите си и престъпи към нея.
-Хайде бе, какво чакаш? - извика Лезандър, силно притеснен за приятелката си.
-Спокойноооо.... Това е сложно изкуство. Ако ме притискаш няма да стане нищо. Не искаш да й размътим допълнително мозъка, нали?
-Да, но...
-Просто млъкни и ме остави да върша това, което знам.
Д'Арвил замълча и се обърна пак към нея. Искаше му се да направи нещо, но знаеше, че няма какво. Само понякога дразнещият лидер можеше да помогне в случая. Той провеси ръце над нея и ги загря. Те светнаха в бледо синьо, прокарвайки електричеството си по цялото им продължение. Светкавиците почнаха да пробиват кожата и да се вливат в тялото на магьосницата. Проницателен вик оглуши цялото пространство. Вик показващ болката, достигаща чак до костите й. Изгаряше я отвътре. Навлизаше във всеки един орган, във всяка една става или сухожилие, най-много обхващаща мозъкът. Имаше чувството, че няма да издържи на напрежението и ще се пръсне на хиляди частици.
-Спокойно, Ари. Спокойно, успокой се. - опитваше се да достигне Лезандър до нея.
-Не мисля, че те чува. - отвърна Клайд.
-Дааа. Така е. Съзнанието й е обладано от нещо или по-скоро някой и мисля, че знам от кого.
-От кого?
-Не е важно. Тихо.
Мъжът с източните черти, вкара още повече от енергията си, застъпваща всяка една част от тялото й. Когато усети, че е хванал натясно чуждото присъствие, се зае да го извлича от нея. Процесът беше бавен и много неприятен, но нямаше друг начин. Раздиращите викове не преставаха нито за миг. Очните й ябълки изсъхнаха, изпъкнаха като на мъртвец. Вените й се уголемиха, ясно личащи по крайниците й. Ритъмът на сърцето се ускори до ненормално ниво, а трупът й се тресеше на всички посоки.
След известно време, тримата мъже, ясно можеха да видят как от обвивката й се процежда бледо червен, наситен въздух, наподобяващ полтъргайст или нещо такова. без определена форма, без лик, само енергия, която можеше да се усети. Опитваше се да се освободи от оковите на магията, да се разпръсне, да се върне обратно в тялото на Арадел, а ако не може да намери друг съд, но Чан я държеше под свой контрол, непозволяващ й никакви своеволия.
-Какво по дяволите е това?
-Дух. Призрак, наречи го както искаш.
-Но какво иска от нея някакъв си дух?
-Понякога връзката между майка и дъщеря е по-силна, независимо от отношенията им приживе. - отвърна само Казаки, което бе напълно достатъчно.
Зениците на останалите двама се разшириха.
-Да не искаш да кажеш, че Клео....?
-Казвам това, което е. Разбирайте го както си прецените.
Мъжът се изправи, а нематериалното явление се извиси пред него. Стискаше го здраво в хватката си. Вля още повече електричество в него и почна да го поглъща. Малко по малко червеникавият цвят почна да изчезва, докато се изпари напълно и от него не остана никаква следа. Бе унищожен, така както трябваше преди много време.
Съзнанието и тялото на Арадел се успокои. Конвулсите намаляха и тя утихна. От цялото напрежение изпадна в несвяст, но това беше напълно нормално.
-Вече е спокойна. Ще спи дълбоко. Сигурно ще се събуди на другата сутрин.
-Значи вече е добре?
-В момента не. тялото й е слабо и наранено, но ще бъде. Нуждае се само от почивка. Физическа и психическа.
Д'Аврил кимна.
-Благодаря.
-За нищо, белокоско. За нищо. А сега ме извините, но и аз смятам да поспя.
Той се обърна и излезе от стаята, напълно необезпокояван от нищо.
-Поне и това отмина. - каза Валето - Да я оставим да поспи.
-Аз ще остана при нея.
-Добре. Но не я притеснявай.
-Няма.
Двамата се разделиха, оставайки покоите в нормалното им състояние. Лезандър легна до девойката, мушна ръката си под врата й и я прегърна. Нямаше да заспи все още, но поне щеше да я наблюдава.

Светлинките се гонеха из клепачите ми, ту се криеха, ту се показваха...като слънчева игра на криеница.Беше ме гъдел, но само след секунди щях да установя, че това, което усеща тялото ми е далеч от гъдел.Имах чувството, че съм спала с векове, че по време на съня ми са минали войни и са се сменили нови режими, но съзнанието ми бе повече изтормозено отколкото отпочинало.Странно.Не трябваше ли да е обратното?
Да това е защото на миналата вечер....на миналата вечер....опитвах се да провокирам в спомените си някаква асоциация за изминалата нощ, но уви..само едно черно, болезнено и пулсиращо петно.Отворих бавно единия си клепач и съзрях тавана, другия бавно го последва, но май го направих прекалено бързо защото светлината опари очите ми.
Отново ги затворих и повторих процедурата, започнах да обхождам пространството с поглед, бях в моята стая, с моя нов гардероб-стая и явно с Лезандър, който се бе втренчил в мен.Странно.Ако ме зяпаше сутрин то не бе по този вторачен начин все едно очакваше да се пробудя и да му издера очите.Изпънах скулите си в усмивка-болеше.Отворих уста поне за поздрав:
-Добр..-но дотам, гласът ми бе изчезнал и звучеше като раздърпана стара дреха.
Поех отново въздух, като изпълних гръдния си кош-грешка!При нахлуването на въздуха имах чувството че милиони остриета се забиват в мен, превих тялото си от болка.Започнах да се панирам, погледнах въпросително Лезо и се напрегнах да проговоря:
-К-каво е с-станало?-изрекох едва.
-Ще ти кажа когато се оправиш...сега почивай.-отвърна ми той, но това не бе отговора който исках да чуя.
-Но...
-Не протестирай, Ари..нужни да ти още няколко часа почивка.Днес се пада битката ти с Хелга, но имайки предвид този непредвиден инцидент сигурно ще я отменим за друг ден.
Вярно, че беше днес...чувствах се като парцал, но за нищо на света нямаше да причиня унижението на Лезандър да чисти тоалетни заради мен.Опитах се да се надигна, но отново бе несполучлив опит:
-Не!Нищо няма да се отменя, днес ще е.-казах без да се задъхвам след което ме сподави суха кашлица.-Само те моля да ми донесеш нещо за хапване и да кажеш на другите че след два часа ще съм готова.-отново кашлица.
-Сигурна ли си?Мисля, че имаш нужда от почивка.
Не му отговорих, само го изгледах настоятелно.Мъжът въздъхна, стана от леглото (беше спал с дрехите- странно) и излезе от стаята.Нещо се бе случило, къщата бе необичайно тиха, все едно бе затаила дъх в очакване.Продължих да се тормозя с изминалите събития, които не помнех, единствено травмите по тялото ми можеха да говорят болезнено за тях.Да не би да съм паднала от високо?Или пък ме е блъснал влак?
Лезандър се върна с един поднос пълен с топла супа, портокалов кок, кафе и шоколадова поничка.Помогна ми да се изправя в седнало положение и оправи възглавниците ми.Бях толкова гладна, че започнах веднага да се хвана, като същевренно с това настоявах да ми каже какво се е случило:
-Кажи ми!Трябва да знам, да не съм паднала пак от някъде?И защо не си спомням?-отново се закашлях.

Той я гледаше миловидно. Бе смекчил лицеизразът си, така че да не я плаши. Може би нямаше никаква ползва ако знае. А и какво да й обясни, като не можеше сам да го разбере напълно. Обладан от духове!? Та това звучи по-фантастично и от съживяването на мъртви. Не, по-добре щеше да бъде ако не й пълни главата с глупости. Последното, което искаше е да почне да си въобразява, че е луда или нещо не е наред с нея. Познаваше ч, това щеше да я убие.
-Да, Ари....падна.
-Но как?
-Когато се опитваше да оправиш гардероба. Беше толкова ентусиазирана, че когато се намираше до прозореца, се завъртя от радост и полетя надолу. Нормално е да не помниш. Мозъкът има способността да заличава неприятните спомени, ако така ще се чувства по-спокоен. Знаеш, че и преди си изпадала в подобни ситуации. Трябва да сме благодарни, че сега амнезията е само частична, нали?
Той се засмя,приближи се и я целуна по челото. Все още имаше температура, но тя намаляваше стремглаво. Това е добър знак.
-Почини си, изкъпи се и се преоблечи. Когато си готова ще те чакаме на онази поляна, на която тренираме.
-Добре. - все още несигурно се съгласи момичето.
Лезандър се изправи и излезе от стаята й. Трябваше да се погрижи за предстоящият двубой. Всички тръпнеха в очакване.

Бях паднала.Наистина звучи типично за мен, падала съм от къде ли не, беше се превърнало в нещо като навик.Кой какво правеше аз падах от някъде.Като малка коленете винаги ми бяха издрани и лактите вечно в рани, но едно дете трябва да има поле на движение, да изучава, да пада, да става, това го калява.Ето мен мен например, жива съм именно благодарение на това, че майката земя ме е калила.Но някак си нещо в мен отказваше да сложи това крайно парче на пъзела на мястото си, сякаш не си пасваше.
Реших да не го мисля особено, не исках и мозъка да почне да ме боли, стигаше ми всичко останало.Полежах още малко, даже дори дремнах след обилната закуска.Когато се събудих отново реших, че е време.Преди да се изправя впуснах магията си, като я насочих към тялото, не бях усвоила това умение докрай, но бе достатъчно, че да успокои голяма част от травмите ми.Странни травми за падане, но явно си бях ексцентрична във всяко едно отношение.
В банята се забавих най много, топлата вида също помогна затова да се почувствам по-добре.Когато се върнах влезнах в новия си гардероб или правилната дума бе антре.От там си избрах един черен анцуг, черен потник и маратонки.Вързах косата си високо и я сплетох на плитка.Докато се гледах в огледалото нещо в очите ми направи впечатление, че са доста червени, но сигурно бе от прекалено многото сън.
Бях готова!Чаках този момент доста дълго, първоначално се страхувах, после ми беше любопитно, а сега бях уверена.Каква градация.Познавах врага си , бях се изправяла вече срещу нея, но този път бе по важен.Изпуках пръстите и врата си и излязох от стаята.

Стаята ми ме посрещна с онзи аромат , който наподобява майчина милувка и ти действа успокояващо.Чувстваш се в свой води, нещо като дом, но не точно.Миризмата на лилиите, обвили цялата стена се носеше и те подканваше просто да седнеш и да и се насладиш.Лезандър отиде до общата зала за нещо, но така и не разбрах за какво.Нямах против, щях да остана за кратко сама с тигрите си.
Съблякох дрехите си и нахлузих удобна дълга до петите рокля, която се връзваше зад врата, вързах косата си и седнах на едно от креслата.Големия Шейн сложи муцуна на облегалката и ме погледна изпитателно.О, само той знаеше най-добре какво ми се случва и през какво минавам:
-Милия ми, как може да си толкова добър?Да си с мен независимо от всичко?-целунах го по влажната муцуна.-Обичам те толкова много, бил си с мен през какво ли не.Сега ще преминем и през това, нали?-той измърка окуражително.-Какво да ги правя, Шейн?Имаш ли идея?Не мога да бъда на две места едновременно , да угодя на всеки.А ти видя какво се опита да направи Ерик.Защо точно сега като всичко вървеше толкова добре?Нима не заслужавам малко покои?