Стаята на Арадел

First topic message reminder :

Подготвена специално за нея, тя беше неизползвано преди таванско помещение. Не разполагаше с кой знае какво. Легло, маса с няколко стола и няколко рафта. Таванския прозорец гледаше към пътя за града, а по стените имаше сложени няколко извезани гоблена.

Сън ли бе или реалност, кой може да каже? Аз, ето кой. Арадел също. По какво се разбира, че преживяните моменти не са измислица на долното й подсъзнание, че сънят не влиза в съня, за да създаде нов сън на прекомерна действителност от различни картини, действия, постъпки, несъществуващи хора и божествени осеяния? По болката, драги мои. По болката. Тя винаги е онзи фактор, който може да докаже правотата на някое чувство или физическо деяние. Само и единствено болката, която оставя своя отпечатък. Тази болка, която тялото й изпитваше не беше измислена. Не беше плод на болен ум. Тя бе толкова истинска колкото и истински е въздуха. Не можеш да го видиш, но го усещаш с всеки свой орган. Сега телесната и душевната болка на двама души се сливаха в едно, изрисувани от преминалите състояния на едно падане през прозорец, на един изпотрошен труп, на един страх и мъка и едно пътуване през пространството.
Приятен живот й бе казала Богинята, но дали щеше да бъде такъв? Нямаше ли да е просто продължение на вече започнатото, от което не можеш да се измъкнеш, защото обстоятелствата те притискат като приближаващи се стени без пролука или изход? Без дори ронеща се песъчинка в някой от ъглите.
Не....не беше сън в съня. Сънищата са много по-опасни и страшни и попаднеш ли в един такъв генезис връщането е много трудно. Докато нашата героиня се върна. Покрусена, оставила част от себе си там горе, но все пак жива и до някъде здрава, ако можем да я наречем такава.
-Е...ей...тук...съм....
Пръстите й докоснаха ръката му и мъжът до нея сякаш излезе от трансът, в който се намираше и се повдигна рязко, несигурен дали наистина чува гласът й или е поредната халюцинация, която през последните двайсет и четири часа, често го навестяваше. Главата му се въртеше трескаво на всички страни, търсейки източника на този глас, когато най-накрая се спря право върху нея. Очите й мижеха, крайниците й едвам се движеха, но тя беше тук. Тя се върна при него. Уморена, но искрена усмивка се прокрадна през устните му.
-Знаех си, че ще се върнеш. Те изгубиха надежда, но аз знаех. Знаех, въпреки всичко. - говореше тихо, пресипнало Ерик и единствено адската изчерпаност на психиката му пречеше да се нахвърли върху й, да я прегърне и да я стиска докато не изкара и последният дъх от дробовете й.
Мъжът протегна ръка в опит да я погали по лицето и тогава, още преди да я достигне, силите му напълно го напуснаха. Дланта му увисна във въздуха, а секунда след това се строполи, заедно с торсът му върху леглото, точно до нея. Бе изпаднал в несвяст, който бе въпрос на време и всички се чудеха как все още не го е надвил.
-Знаех си..... - бе последното, което Арадел чу от любимия си, преди той да си отиде от този свят, погълнат, унесен от умората. Умът и волята му се сринаха и той изпадна в безтегловността, от която толкова много имаше нужда.

/Гери свободно РП./

Уморaтa нaдделя и Ерик се стрполи до мен, плевелите нa нервите и тревогaтa бaвно и сигурно обвивaхa последнaтa кaпчицaенергия, съзнaнието му не издържa и се пръснa нa хиляди пaрченцa, кaто стъкленa вaзa.Лицето му бе отпуснaто, дишaнето рaвномерно, кичури косa пaдaхa пред очите му, кaто черен водопaд.Обърнaх се към него, тaкa че дa могa дa гледaм, минaвaм отново и отново с поглед всички онези пътищa по лицето му , които усттолковa обичaх- тръпчинките, устните, които пaзехa всякa еднa моя сълзa и всички онези усмивки, сгрявaщи сърцето ми,, миглите...искaше ми се дa целунa всякa еднa от тях.Изглеждaше толковa спокоен, кaто дете, коетодо сетен дъх се е отдaло нa игрите си и нaкрaя покорно е зaспaло.Но щеше дa е толковa прекрaсно, aко събитиятa довеели до тежкия му сън бяхa просто игрa...еднa божествено изврaтенa игрa имaщa зa цел дa пречупвa съдби, погубвa достойнствa и дa всявa рaздор в собствения ти рaзсъдък.Но всичко свърши и докaзaтелство зa товa бе aромaтa нa окосенa тревa, чернaтa косa и устнитте...теВддигнaх ръкa и я прокaрaх през еднaтa му стрaнa , леко нежно зa дa не прогоня крехкaтa пеперудa нa съня, кaцнaлa сегa върху клепaчите му:
-Спи...спи любов моя, спи и сънувaй.-прошепнaх-Ще ти рaзкaжa еднa история, но не отвaряй очи, не ме поглеждaй зa миг.-продължaвaх дa шептя.-Докaто ме нямaше бях в онaзи омaгьосaнa горa, зaпознaх се с пaзителя й, Дaни...Богинятa ми зaръчa дa го погубя, но aз не успях...Беше приятел нa Дориaн, нa моятa До.Но ти спи любов моя, спи и сънувaй.След кaто се провaлих, ме прaти в Скaйфол, в чуждо тяло, чуждa душa, при кметa Вaлънтaйн и зa дa се върнa тук при теб, зa дa зaслужa животa си, трябвaше дa зaслужa животa си, трябвaше дa извършa немислимото..Но ти спи, любов моя, спи и не помни думите ми.-продължaвaх дa шептя.-Трябвaше дa продaм тялото си, дa го зaложa зa животa си.Грешнa съм, любов моя, толковa грешнa, но ти спи, сънувaй.Ще ми простиш ли?Едвa ли ще рaзбереш зaщо съм го нaпрaвилa, но aз съм тук зaрaди теб, обичтa ми ме върнa обрaтно.Но съм грешнa...грешнa съм толковa много...пред теб...пред мен...пред нaс.Aко не успееш дa простиш, ще рaзберa, ще си отидa, но ще помоля понякогa дa ме пускaш в съня ти, дa целувaм спящите ти очи и отново дa си тръгвaм.И тaкa нощ след нощ, докaто не се погубя съвсем и остaнa просто спомен.Но ти спи, спи, любов моя, спи и сънувaй мен.

Изповедта на една грешница, паднала на колене пред олтара, оставила всевишния или в случая един единствен човек да й бъде съдник, винаги струва с пъти повече от всевъзможните плачевни, но измамни: "Прости ми отче, за дето съгреших". Изповедта на убийците, крадците, курвите, просяците и сираците винаги са по-истински, защото те съдържат в себе си нотката на отчаянието, до което са стигнали. Нотка, която другите не притежават, осланяйки се на неделната църковна практика по задължение. Когато си стигнал ръба, думите ти са много по-искрени от когато и да е било и те не са фалш, не носят в себе си игра на словото, нито богопомазани канони на преструвките, за да не бъдат наказани един ден, когато напуснат този свят. Изповедта само пред един човек и пред самия себе си е цяло богатство, опетнено за миг, но измито чрез разкаянието, то възвръща реалният си блясък на чистота, правда, белота. И грее. Грее толкова силно, че може да те заслепи. Защото израства от пепелта с крилете на феникса, които понякога забравят как да горят, но никога не изгасват напълно.
Сякаш тази изповед достигаше до припадналия мъж, защото като че ли й отговаряше само с миженето на клепачите си. Те потрепваха в унисон с речта й и я осмисляха на едно подсъзнателно ниво. Нежната ръка не спираше своето галене, от което кожата му се загряваше. Толкова бе копнял отново да го докосне така, че дори в съня й отвръщаше.
-Про....прощавам.....ти....
Едва ли в момента Ерик осъзнаваше какво изрича, но това успокои момичето, даде й надежда, че е взела правилното решение, че е освободила себе си от този товар и няма да се връща към него с ненавист, с вина. Тя се прочисти пред единствения човек, който го заслужаваше и.... неволно се усмихна.
Вратата се открехна внимателно и на прага застана Клайд. Видял будната девойка, първоначално се сепна. Не очакваше да я завари така, но тя побърза да сложи пръст пред устните си и да му направи знак да бъде тих. Посочи Матюс и лидерът веднага разбра какво се беше случило. Приближи се до двамата млади и клекна като огледа първо единия, после другия.
-Как си?
-Добре.
-Доста ни поизплаши, знаеш ли?
-Съжалявам.
-Няма нищо. Важното е, че се събуди. Горкия, не е спал повече от тридесет часа. Стоеше неотлъчно до теб.
Трогателност и дълбока обич се възроди в сивите очи на красавицата.
-Много е преживял.
-Сигурен съм, че е щастлив, че си добре. Успя ли да те види преди....
-Да. За малко.
-Ще отида да кажа на другите.
Картие само кимна. Не й се занимаваше с никого в момента, но знаеше, че няма как. През коридорите чак до нея се разнесе гласът на Валето, който обясняваше на останалите, че е жива и скоро ще бъде на крака. Блондинката не можа да чуе реакциите на останалите членове, но предполагаше, че не са лоши. Само след малко всички се струпаха в стаята й, обхождайки леглото, задавайки й куп въпроси, на които тя не можеше да отговори. Защо, как? А как да обясни случилото се? Беше ли изобщо възможно? Вместо да се опитва им отговаряше с уклончивото, но винаги ефикасно "Не знам" или "Не помня".
-Добре, добре, дайте й малко място да диша. - сопна се на колегите си Крис и на бърза ръка съпроводи останалите навън.
-Ще ви оставим да си починете.
-Добре. Благодаря.
Лидерката кимна и напусна стаята, оставяйки вратата широко отворена, за всеки случай ако има нужда от нещо да се провикне. Нещата се нареждаха горе долу добре. Никой не я гледаше на кръв, въпреки очакванията й. Дори Силвия я поздрави макар и сухо за завръщането. Да не би нещо да е станало докато я е нямало?
А ето, че и единственият човек, който не дойде да я види с останалите се оказа на прага. Седеше стоически, мълчаливо, с потънал, дълбок поглед и се взираше в двете ранени тела. Арадел го видя и първата й реакция бе да се надигне. Но не успя поради натежалите й крайници и множеството рани.
-Не ставай.
Лезандър седна в края на леглото й и все така продължи да ги гледа. Известно време не каза нищо. Може би не знаеше какво, може би се смущаваше.
-Виж аз... - поде най-накрая. -Не съм забравил какво се случи, не съм го пренебрегнал въпреки всичко.
-Разбирам. - отвърна с наведена глава красавицата. Не смееше да го погледне в очите. -Не очаквам прошка.
-Няма и да я получиш. Но....се радвам, че си добре.
Изненадата от думите му я накара да повдигне поглед и да се срещне с неговия. Беше искрен, макар че се стараеше повече отколкото бе по силите му.
-Казах го и на Ерик. За мен вече нищо няма да е същото. Не мога да ви погледна с онези очи, но няма да ви се пречкам.
Метаморфоза или поне до някъде, ето какво се беше случило. Да те тримата повече нямаше да са приятели, тази връзка никога нямаше да се зашие наново, но поне....поне той вече не изпитваше омраза. Първосигналните факли на ярост, обезумялост и гняв го бяха напуснали и оставили единствено разочарованието, което бе доста по-лесно за приемане от себеотрицанието и отрицанието на ближния.
-Благодаря ти.... - прошепна Арадел -За всичко. Ако не беше ти....
Мъжът се изправи в знак, че не иска да чуе останалото. Не можеше, липсваше му тази смелост, тази воля и желание. Той хвана краката на бившият си най-добър приятел и ги качи на едно ниво с останалата част от тялото му. Дори тогава не потръпна. Беше като труп, сигурно се и чувстваше като такъв.
-Ще си вървя. - промълви Д'Арвил и се отправи към изхода.
Понечи да затвори вратата, но се усети, че нарочно е оставена отворена, затова я разтвори дори допълнително.
-Лека нощ, Арадел.
И се изгуби в тъмнината на коридорите.
-Лека нощ, Лезандър.....

След случилото се, започнах да си задавам въпроса, дали всъщност съм отсъствала повече отколкото съм мислела.Но общо взето бях доста доволна от развоя на събитията, поне нямаше да се притеснявам как ще отида до Общата за да си направя кафе или някакви дребни такива неща.Спокойствие изпълни тялото ми, все едно един товар се изпари от него току що и това накара кожата ми да изтръпне от облекчение.
Да простиш не бе лесна работа, а когато някой го направи за теб, то знай , че този човек ти е верен, разбира те и те подкрепя.Бях благодарна, но след случилото се горе не знаех на кого точно трябваше да бъда благодарна.Повечето хора, благодарят на Богинята за различни дребни работи, за насъщния, за работата си...но те си нямаха и представа какъв изверг се подвизава в облаците.Затова реших да бъда благодарна на съдбата, макар че понякога бе кучка, от време на време имаше добрата воля да замазва очите на простосмъртните с трохи от благосклонност.
Луната озаряваше стаята и позволяваше да имам видимост към Ерик.Въпреки изтормозения си вид, бе толкова красив.Искаше ми се да стоя и да го наблюдавам така цяла нощ, но за жалост очите ми не бяха на това мнение.Въпреки, че бях спала толкова дълго време, душата ми бе изтормозена от събитията и имаше нужда от сън.А единственото, което можех да си пожелая в момента е да не сънувам.
Беше ме страх, че ако затворя очи и потъна в тази омайна клопка, никога повече нямаше да се наслаждавам така изцяло на тези подсъзнателни картини както правех досега.Малко по малко усетих тежестта върху клепачите и те се затвориха за известно време...Поне такова чувство имах , защото не усетих кога утрешните звуци нахлуха в стаята ми.
Не отворих очи веднага, не исках да го правя...харесваше ми слънчевите лъчи да гъделичкат клепачите ми, чувствах се отново жива.Опитах се да поема онази решаваща сутрешна глътка въздух, но в гърдите ми се забиха куп ножове , което ме накара леко да изстена.Навярно нямаше да се възстановя толкова бързо, колкото желаех.Продължих да мижа, знаех че и Ерик все още спи, затова не бързах за никъде....а пък и ако мръднех, слонът стоварил се върху гръдния ми кош стоварваше неумолимо цялата си тежест.

Първите слънчеви лъчи са благосклонни, но само до някъде. Няма вечно да те чакат да се излежаваш в леглото и да блажееш за отминалите дни или за новите, които предстоят. Дават ти няколко минути на отдих и след това животът се завъртява в своя собствен кръговрат от мисии, задачи и проблеми или радости. Така, че не мина много, когато очите на красавецът излежаващ се до Арадел се открехнаха като отдавна неотваряна порта и съзряха през умората, за да си вдъхнат едно ново начало.
Първото нещо, към което се насочиха бе тавана, а после бавно се отправиха в страни с надеждата това, което видяха снощи да не се окаже плод на блудната му съвест и надежда. Но, не. Ето я там, точно до него, все така красива, макар и с множество синини и резки от наранявания. Ароматът на пролет не бе напуснал тялото й и Ерик си даде възможност да го вдъхне и поеме целия.
-Добро утро.
-Добро утро. - отвърна й той и усмивката изгря на лицето му като заслепяваше дори лъчите на слънчогледа. -Липсваше ми.
-И ти на мен. Нямаш представа колко много.
-Мисля, че мога да си представя.
-Така ли ще ме посрещаш? На контра? - пошегува се девойката и почти се засмя.
-Признай, че ме бива.
-В много неща си ненадминат.
-Хаха, благодаря. Ще го приема за комплимент.
Чак сега Матюс си позволи да я целуне. Леко и нежно заради травмите й, но изпълнен с безгранична любов. Не искаше да я насилва. И за това има време. Сега най-важното за него бе тя да се оправи.
-Искаш ли да.... - протегна ръка към тялото й той в опит да я излекува, но момичето спря този вопъл още в зародиш.
-Не. Недей. Нека стане от самосебе си.
-Сигурна ли си?
-Напълно.
-Добре тогава.
Магьосникът се напъна да се изправи, което не му бе трудно. Тези няколко часа сън му се бяха отразили съживяващо. Всичките му сили бяха на лице. За сметка на това й помогна да се надигне и Арадел съумя да направи няколко крачки почти без никаква помощ.
-Ден-два и ще си като нова.
Помогна й да се облече в удобни, широки дрехи, дори среса косата й, досущ като дойка закрилница и подпирайки я, двамата се отправиха извън стаята, осъзнали, че прекалено дълго са се застояли в нея. До толкова, че се бе сраснала с организмите им и имаха крещяща нужда от малко слънце. Кожите им бяха побелели от притеснение и липса на кръвообращение, и в момента нищо друго не изглеждаше толкова примамливо от една лека, ненатоварваща разходка на припек.

/Гери пиши където искаш/

Бях минала вече през банята и топлия душ бе отпуснал тялото ми до такава степен, че сега жаждата за сън излизаше от мен под формата на топла пара.Не желаех нищо друго, освен да се гмурна в завивките ми и да заспя блажено.Но за жалост, постъпката на някой хора ме лиши от това постелята ми да бъде споделена, а ме обрече единствено на самотно празно легло.
Не беше проблем, имайки се предвид каква жега беше, дори си бе за предпочитане, пък и отдавна не се бях гушкала с Шейн, който сега ме следваше по петите.
Облякох нощницата си, излегнах се в сатенените си чаршафи, които през топлите месеци носеха прохлада и незнайно кога потънах в сладък сън.
Истината бе, че не му бях толкова бясна, по-скоро озадачена от постъпката му, но пък гордостта не ми позволяваше да се държа така все едно нищо не е станало, а и според мен си абсолютна глупост да ми "върне" за нещо, за което дори не бях виновна.
Но както и да е, утрото е по-мъдро от вечерта, а то дойде с целия си блясък и филхармония от жизнерадостни птички накацали по клоните на дървото.Какъв по прекрасен будилник от този?Нямах представа колко е часа и колко съм спала, но от това, което виждах през прозореца можех да съдя, че е малко след обяд, към 1 да кажем.Чувствах се отпочинала и възстановена след тежката вечер, дори без капка махмурлук в главата ми, за което благодарих на Елисандра.
Станах и се заех да избирам дрехите си за деня, състоящи се в къси дънки и бял потник и отидох до общата зала за да си налея кафе.Странно, но не срещнах никой по пътя, нямаше и никой в общата, нито в кухнята, а не ми се струваше къщата да е необитаема.
Не обърнах особено внимание и след като сложих набързо храна на котките в купичките им и си налях животворната кафява течност, се върнах отново в стаята ми.
Не се сещах какво да правя, а на вън бе прекрасен ден.Все още бях леко афектирана от снощи, изгарях от желание да хукна и да ида в стаята му, като се сгромолясам върху него и да започна да го боричкам, но както вече споменах гордостта ми пречеше.
Затова реших да отворя прозореца си и да седна на един от клоните пред него, беше сенчесто и леко прохладно, а около мен можех да наблюдавам кръговрата на живота побран в парата на едно ароматно кафе.Запалих цигара, от кутията, която намерих на библиотеката си...Бляк Девил...Усмихнах се иронично и запалих черния фас, като мирис на ванилия се разнесе около мен, като кадифе:
-Ако бях на твое място щях да му прережа вратлето на тъпата Чи...Защо не го отърва от мъките на глуповатото му съществуване?
Обърнах се рязко и без малко да падна от звука на тъй познатия ми глас.До мен стоеше Дориан и също сладко пушеше, като надигаше пластмасова чаша от кафе:
-До....?!Полудявам, нали?
Тя поклати глава и се изсмя:
-Не, Ари...напълно нормално е точно в този момент да се пръкна от нищото и да стоя тук, насред всичките тези катерици и синигери и да си бъбря с теб.
-Ясно...луда съм.-заключих аз съвсем спокойно.
-Не, просто имаш нужда да поговориш с някой който те разбира и познава...и в такъв случай съзнанието ти си играе с теб..както миражите в пустинята.-тя натърти последната дума.-Но както и да е, не съм тук да ти правя психоанализа.Тук съм просто за да ти напомня да бъдеш внимателна...поне ти бъди внимателна.
-Внимателна съм...но има неща, които не разбирам, а и честно не ми се иска и да знам.Всичко започна да става прекалено сложни, заформят се някакви бъдещи битки, междуличностните взаимоотношения в къщата се изменят, къде заради мен, къде заради нещо друго.Понякога ми се иска да тегля майните на всичко и да избягам някъде където всичко това ще е далеч от мен.
-Бягството винаги е най-лесно.Веднъж го направи, но не ти ли се струва добре поне веднъж да завършиш нещо, което си започнала?
-Края може да ми коства всичко...
-Когато играеш на сигурно, се губи тръпката от играта...Преживей и се отдай на тази тръпка, пък после ще му мислиш.
-Ще го направя...Ти кога ще се върнеш?
-Ей, тук сме да говорим за теб, не за мен...мен не ме мисли...
-Но, ти...ти ми липсваш.
Тя се усмихна топло, една от онези усмивки в които лицето и почти добиваше тен и частица живот се прокрадваше през него:
-И ти ми липсваш...-отвърна До съвсем тихо, докато аз бях загледана някъде напред.
Извърнах глава за да я попитам нещо, но от нея нямаше и следа...единствено една катерица, която ме гледаше учудено заради всичките тези неща, които и наговорих.
Наведох глава и усетих как очите ми посърнаха...не исках тези привидения.Исках самата нея, тук до мен...Те ме караха да се чувствам така все едно всеки път се сбогувам с най-добрата си приятелка и правеха нещата още по-непоносими.
Нямаше как и мисълта за евентуалната и гибел да не споходи съзнанието ми, от което ме заболя от ляво...:
-Ще внимавам, До....Ще внимавам...-казах на вятъра и една сълза се освободи от ириса ми.

Ароматното кафе, още по-ароматната цигара, един висок клон и цяла панорама от растителност пред погледа. Всичко предвещаваше един вид душевно търсене на най-скъпото и ценното - твоите близки. Но близките на Арадел бяха живи и здрави. Баща й, брат й, приятелите й от гилдията и тези от къщата. Само една липсваше в цялата картинка и се открояваше като изгубена шамандура в океана на съдбата. Затова бе напълно естествено понякога да се сещаше за нея и да се пита къде е, как е и какво прави. Не й се искаше да е точно по този начин. Тази телепатична връзка, като по телефонна жица, само където жицата бе срязана някъде по средата, й идваше в повече и все пак бе по-добре от нищо. Дали тя можеше да я усети не беше ясно. Може би да, може би не, един бог знае, а най-вероятно и той или тя не знаеше. 
Не се случваше за първи път. Винаги когато девойката се чувстваше дезориентирана и без здрава почва под краката си, приятелката й се появяваше, за да й вдъхне известна доза кураж и обратното. Една наистина постоянна връзка, независимо дали краищата на жицата се мятаха безмилостно в дъжда и се удряха в локвите или стояха здраво сплетени един в друг. 
Захласът й можеше да продължи вечно ако не бе гласът идващ от улицата, който я измъкна от тази кончина на спомените и я върна в настоящето.
-Арадел. Араделллл....
Младата жена наведе глава, като почти не изпусна чашата от ненадейното включване на страничния наблюдател, което щеше да е неприятно, защото щеше да падне право върху му. Но за щастие, успя да я задържи преди гафът да стане.
Отдолу стоеше Винс, с лека усмивка, която не можеше да се определи какво излъчваше, а двете му разноцветни очи меко светеха дори на дневна светлина. Мъжът махна с ръка като я подкани да слезе. Нямаше как. Спокойствието й бе нарушено независимо дали искаше или не и трябваше да изпълни заръката на лидера си. Изпи остатъка от топлата все още напитка на един дъх и остави чашата на масата до прозореца си. Без да се замисля провеси крака надолу и само след секунда се озова на земята, в полуклекнало положение и то без нито една травма.
-Какво става?
-Време е за урок.
-Урок? Лезандър и Ерик са моите учители.
-Не и днес. Лезо го няма, а Ерик не мога да го събудя. Идиота спи като пън. Да не си го държала буден до пет сутринта?
Красавицата поклати отрицателно глава, а магът така и не попита за подробности. Не го интересуваха особено.
-И как реши точно ти да...
-Няма друг. Всички са наляво надясно. Защо, нещо против ли имаш? - погледна я с един такъв поглед, който не й позволяваше да каже "Да, имам".
-А не, нямам против. Но просто ти не си земен маг.
-Не е нужно. Вече съм направил план в главата си. Не искаш да губиш тренинг нали? А и ще е забавно, никога не съм поемал ролята на ментор.
-Е добре... - въздъхна блондинката, лишена от особен избор. 
Или това или....и тя не знаеше.
-Хайде, стягай си багажа и да тръгваме към града.
-Багажа?
-Това е метафора. - изгледа я иронично предводителя и тръгна напред, с пъхнати в джобовете ръце, като очакваше тя да го настигне, ако не искаше да му диша прахта.

/Гери пиши в парка в Маджестик./

Какво можеше да каже друго, освен да се усмихне съзаклятнически, извивайки устните си като самият дявол, а светещите в кърваво червено очи сякаш те пронизваха като хиляди запалени кинжали. Мъжът я хвана за брадичката, доближавайки лицето й към своето, но вместо да я целуне просто прошепна достолепно, почти заповеднически в устата й:
-Чакай ме горе след петнадесет минути.
Кой кого командваше не стана ясно. Но едно бе, Арадел за малко да се подмокри. Този човек я изненадваше все повече и повече. В едни моменти бе мил, забавен, в други мъдър и философски, а имаше и трети, като този, в който косата да ти побелее от излъчването му. Аурата се затъмняваше, придобиваше пъклен нюанс и ако не бе сигурна, че е маг, спокойно можеше да го сбърка с демон от недрата на подземното царство.
Един душ по-късно, омотана в пухена кърпа, красивата блондинка отвори вратата на стаята си, а в самият й край, облегнат на един от шкафовете бе Ерик. Стойката му бе някак небрежна, но толкова пленителна. Със скръстени ръце пред гърдите, краката поставени един пред друг, самодоволна усмивка, все така не гаснещи ириси и черни кичури, закриващи страните му. Бе облечен в луксозен черен костюм, бяла риза под сакото, с разкопчани последни горни копчета и небрежно поставена кожена вратовръзка, която не пристягаше врата му.
-О! - възкликна Картие виждайки го.
Изглеждаше невероятно, но той си е красавец така или иначе. Матюс от своя страна не промълви нищо. Абсолютно нищичко. Усмивката му не стихваше нито за миг, предизвикваща в организма й купища емоции и нарастващи пориви. Мъжът вдигна едната си ръка и щракна с пръсти, от което в стаята се процеди бавна, но фамозна музика, с много подтекст в лириките. Прекалено много. Оттласквайки се от шкафа, той хвана вратовръзката си и я разтегна допълнително. Със самият си ход я махна от себе си, захвърляйки я нейде по земята. Крачките му бяха бавни, умерени, без излишни завъртулки или танцови тактове. Все пак той не беше клоун, а мъж на място, затова и те бяха праволинейни, а линията го водеше до едно единствено нещо - тялото на неговата изгора. Вече и сакото бе на земята, освобождавайки го от ненужния товар.
Стигайки до момичето, чернокосият впи пръстите си в хавлията й и я придърпа към себе си, оставяйки я да диша тежко от увеличаващият се адреналин.
-Тази кърпа....хъх...грозна е.
С един замах платът бе изтръгнат от фигурата й, оставяйки я чисто гола. И докато той все още имаше в наличие своите дрехи, успя да се наслади на извивките на трупът й. Заобикаляйки я като хищник, прокарваше нокти по продължението на раменете, оставяйки леки резки, от които девойката настръхна. Заставайки за пореден път пред нея, глава и малко по-висок, доминиращ, смаляващ я до нищожното, хвана ръката й и я прокара по торсът си, застопорявайки я на поредното копче.
-Искам ти да я свалиш.
О, нямаше как да му откаже, нали? Аз не бих. Беше време малката Арадел да се развихри, а как, е....ще поживеем, пък ще видим.

/Песента: https://www.youtube.com/watch?v=djuNYdheD7k /

Чакайте малко!Стаята обърках или това наистина е Ерик?Кой стори това с него и къде е за да му стисна ръката.Да, истината е, че този човек колкото и банално да звучи е като една шоколадова кутия с бонбони, всеки път когато го опитам, не зная какъв вкус ме очаква.А този тук?Този бонбон имаше вкуса на истинското какао, на истинския шоколад, леко тръпчив, топящ се по небцето и каращ гърлото ти да пресъхва...пресипнало да моли за още.

Чувствах се толкова уязвима в този момент, сякаш като захвърли хавлията, запрати към пода и част от мен.Не можех да откъсна очи от него, погледа му сякаш изпускаше някаква отрова, която парализираше тялото ми.След като хвана ръката ми и я плъзна по изваяното си тяло инстинктивно прехапах устни.Искаше ми се да я сграбча с нокти и да я разкъсам, след това панталоните..бельото...след което плътта.Тази плът, от която можех да пия и вкусвам още и още докато сетивата ми крещят, а погледа премрежен витае в пространството в наслада.

Но не, исках да е бавно, трябваше да е бавно...толкова, че коленете ми да омекнат, а кожата ми да тръпне в очакване за неговата ласка, на ръба на лудостта:
-Искам ти да я свалиш. -каза той, но с онзи глас на непознатия в него, онзи който оживяваше само през нощта, онзи демон, който правеше любов дори със самата ми сянка.
Не казах нищо, щях да играя по неговите правила, а те ми харесваха.Прокарах бавно пръсти през врата му, като оставях леки червени дири и стигнах до първото копче, отървах се от него, но след това включих в играта и устните си.Те се движеха надолу по торса му, езика извършваше въртеливи движение, когато ризата бе дотолкова разкопчана, че ръцете ми можеха да шарят свободно по тялото му, не изпуснах и тази възможност да го обходя цялото.

Всяко разкопчано копче бе последвано от целувка и така докато не бях на колене и не обсипвах с целувки тази ивица, която дели панталона му от онова най-чувствително място от тялото му.Виждах как члена му вече е възбуден, започнах да го целувам през дрехата, дори леко да го хапя.Това явно му харесваше и то доста.Когато бе на границата от това да ме сграбчи и да ме хвърли на леглото или бюрото, спрях и се изправих бавно, тогава махнах ризата от раменете му, усмихнах се и прошепнах:
-Не забравяй все пак какво искам от теб.
Обърнах се и седнах на леглото, поставих една възглавница зад гърба си и се облегнах, като разтворих крака точно пред него.Бавно осмуках двата си пръста и ги плъзнах надолу по тялото си, като ги оставих да достигнат клитора ми и да се заиграят бавно с него.

Дяволската усмивка не изчезна нито за миг. Тя се разрасна още повече, образувайки елипсовиден лъч. Чак тръпки да те побият. Но ако изглеждаше така, все едно Ерик е готов да убие някой, но помислите му коренно се различаваха от външният му вид. Да искаше да убие, но не човек, а предразсъдъците, задръжките и правилата. Искаше да ги хване и да ги разкъса като изгоряла плът, а от нея да бликне кръвта на изкушението, на еротиката, на най-дълбоките тайни копнежи, пазени стриктно от чуждо око, за да си в тон с общественият морал. Но нямаше нищо забранено между тези четири стени, нищо, което не можеш да си позволиш, нищо, с което трябва да се съобразяваш.
Мъжът дръпна коланът си и остави панталоните да се разхлабят. Вместо да го хвърли като другите елементи обаче, той го преметна на рамото си. Арадел го предизвикваше с тази поза и той смяташе да се възползва от готовността й по един нов начин, който щеше да остави спомени за години напред. Копчетата едно по едно изщракваха безшумно в пръстите му, докато панталонът не се изхлузи бавно свличайки се по краката му. Тези здрави, жилави крака. Вдигайки ходила той ги прескочи и тръгна право напред към своята жертва. Липсваше бельо, затова достойнството му се открояваше на нахлулата лунна светлина, като го караше да изглежда дори още по-голямо. Дори нямаше нужда от стимул. Девойката бе достатъчен такъв и твърдостта му си личеше от километри. С всяка крачка пулсираше все повече и повече, но това бе игра и той щеше да я изиграе до последната карта.
Стигайки до леглото, красавецът се качи на него на четири крака, хвана ръката на Картие, същата онази, която сега бродеше из вагината й и я натисна още по-навътре. Младата жена изстена от сладката болка, но не възрази. Това беше нещо ново в техния интимен живот, нещо, което не бе правила с никой до сега, а още много имаше да изживее.
-Виждам, че ти харесва така.
Блондинката не можа да отговори. Премрежила клепачи се опитваше да остане адекватна, но това бе задача доста трудна за изпълнение. Ерик изкара пръстите й от съкровеното място, хвана и другата й ръка и ги вдигна високо над главата й. Издърпа коланът си, който стриктно пазеше и го омота около китките, пристягайки го до толкова, че изкуствената кожа се впи в естествената, с предпоставката, че щеше да остави червенина по нежната част.
Какво направи след това? Хвана остатъка от стърчащия колан и го придърпа към себе си, дирижирайки всичките й движения. Изправяйки се на леглото, тя последва примера му, а след това я обърна с гръб към себе си. С показалец докосна стената над главата й и от нея се подаде едно тънко, но стабилно и непоклатимо дървено трупче, където Матюс завърза останалата част от коланът. Така, Арадел бе в неговата милост, приклещена, а той можеше да прави с нея каквото си поиска. Плъзгайки длани по вътрешната страна на бедрата, разтвори краката й. Интимните й части тръпнеха при всеки негов допир, достатъчно навлажнени и горещи. Те го очакваха, но имаше още време. Чернокосият маг застопори пръстите си върху началото на клитора и почна да го масажира нежно, от време на време по-грубо и пламенно и пак нежно. Момичето пъшкаше при всеки кръг и люшкаше леко тялото си напред назад. Имаше моменти, в които гласът й се извисяваше по-високо отколкото трябваше, затова Ерик запуши устата й със свободната си длан, като продължаваше да дълбае в тази бездна на съкровищата. Не й даваше миг почивка. Гърчейки се, неспособна да се освободи от "оковите" си, съвсем скоро Арадел усети покачващ се застрашително адреналин. Меките мускули набъбваха все повече и повече, докато накрая първият оргазъм дойде и поради липсата на пространство да извика, от нея се чу само едно раздиращо хрипане, а зъбите й се бяха забили в ръката му. Мъжът се засмя предизвикателно на тези й действия и я помилва по косата.
-Сладката ми тя!
В следващият момент, членът му си проби път през несъществуващата вече ципа и проникна плавно, но дълбоко в нея. Стигна чак до самият й край, там където болката се засилваше, а съзнанието се губеше. Краката й се разтрепериха, но нямаше възможност да ги отмори. Вместо това Матюс навлизаше и излизаше в нея бавно, но все така дълбоко. Когато изкарваше достойнството си, той буквално го изкарваше, целият, вкарвайки го наново, все едно е за първи път. Държейки я за врата, вкопчи пръсти в косата й и изви главата й назад, съвсем леко скубещ я. Арадел се чувстваше като затворник, с който пазачът се гаври, но истината е, че й доставяше такова удоволствие, че нито за миг не се почувства омърсена или недостойна. Екстазът й стигаше до полуда, само за да бъде потушен за едно мигновение, а после да се възвърне с пълна пара....

/Гери, продължавай./

Ако трябва да опиша смесицата от усещания, които Ерик предизвика в мен , не бих могла да използвам думи, а по-скоро бих започнала да стена, така както не съм го правила досега. Това, което се случваше в момента си беше революция в сексуалния ми живот, всичко, което бе поставено в обществото като табу, оживя между тези четири стени.Потта избиваща по телата ни отмиваше и малкото останали задръжки, непозволеното беше позволено и бяхме изпаднали в едно тихо безвремие, огласяно единствено от нашите нагони, изпълнено с перверзия и еротика, които упояваха съзнанието ни и ни караха да вършим неща за които не сме подозирали.

Китките ми бяха пристегнати в здравата хватка на колана и отдавна бяха загубили своята сетивност, но аз не усещах нито болка, нито неудобство, бях отворила сетивата си единствено за този момент и за неговото тяло.А то караше моето да трепти на честоти, за които не бях подозирала, че съществуват.Достойнството му ме пронизваше, изпълваше, влудяваше и оставяше без дъх, движеше се ту бавно, ту по-бързо и всеки път , когато бях на ръба да свърша, той променяше темпото и тактиката.Започна да изписва с таза си леко въртеливи движения, бавни, каращи ме да усещам всяка грапавина или неравенство по члена му.

Усещах, че достига на места, за които не подозирах, че съществуват, стимулираше точки, които придаваха все по-цветни нюанси на преживяването.Ръцете му се спускаха по гърба ми, като го галеха, а понякога се впиваха в него неумолимо, оставящи огнени дири след себе си, стискаше дупето му, а понякога дори си позволяваше да ме плесне.Тъкмо когато си мислех, че няма какво повече да ми причини, Ерик отново допря показалеца си в стената и от нея излезе стъбловидно растение, без листа, гладко и тънко колкото кутрето на ръката.Зачудих се какво ли ще го накара да прави, но когато видях, че се насочва между краката ми затаих дъх.

Под неговото направление, то съвсем леко погали клитора ми и продължи така докато не помислих че ще изпадна в безсъзнание от удоволствие.Матюс облиза два от пръстите си обхвана едната ми гръд, като ги остави да се пързалят по зърното ми.Това ми идваше в повече, идеше ми да крещя и трудно се спирах, не ме интересуваше кой можеше да ни чуе.Но все пак той грабна един от шаловете точно до нас и го напъха нежно в устата ми.Растението не спираше с въртеливите си движения и много скоро усетих поредния прилив на адреналин в тялото си, всичко притъмня, след което пространството се озари в цветни фойерверки

Извърнах глава към Ерик и видях , че на лицето му е изписана отново онази усмивка, която преобръщаше стомаха ми.Той се присегна и освободи ръцете ми от хватката на колана:
-Сега е време малко да се полюлеем.Обичаш да се люлееш нали?
Дишах тежко, а зъбите ми стискаха шала, това по-скоро беше риторичен въпрос , защото той се изправи на крака и отново освободи магията си, която се пропи в тавана и от него започнаха да се спускат същите онези растения, като онова което си играеше с мен, но малко по-здрави.Те се преплетоха и започнаха да образуват нещо като люлка, но малко по-странна.Той ме хвана за ръката и ме поведе към нея.

Растенията, които бяха живи се вплетоха в ръцете и краката ми, като ме вдигнаха във въздуха в широко разкрачена поза.Под дупето ми също се бяха сплели , така че да има къде да седна, за да не се нараня когато цялата ми тежест попадне на крайниците ми.В крайна сметка, отново бях вързана, но пък изобщо нямах против.Чернокосия започна бавно да обикаля около мен, досущ, като хищник, който си играе с жертвата си и прокарваше показалец по тялото ми.Когато отново се озова между краката ми, приклекна и започна нежно да ме целува, по вътрешната част на бедрата , а скоро и на онова място , което все още пулсираше в екстаз.Когато движенията на езика му станаха по-резки и описваха онази така любима осмица, тялото ми започна да се гърчи необуздано.

Започнах да се замислям дали не иска да ме убие от удоволствие понеже, заклевам се бях на прага на третия си върховен оргазъм.Но точно преди да достигна върховното О, той спря и точно в този момент положи члена си в мен, вкара го толкова дълбоко, че въпреки шала в устата изревах и точно тогава свърших.Движенията му станаха по-резки, близо до агресивни и не мислех дали тялото ми ще го понесе.Какво ли още щеше да ми причини, нямах представа понеже този човек беше непредвидим....

Перверзията драги мои може да се открие в най-различни пориви, в най-различни хора, изглеждащи те обикновени или напълно екстравагантни. Няма закон който определя висотата на перверзията, нито такъв, който казва, кой е подвластен на нея и кой не. Погледнете човека от ваше ляво, или този от ваше дясно. Мислите ли, че те не крият тъмни части от себе си, които избиват на повърхността нощем? А я се погледнете в огледалото. Нима и на вас не ви се е искало да престъпите границата, да прескочите парапета на морала, да се хвърлите в океана на забраненото и да плувате в него? В едно необятно поприще на сперматозоиди, пот и стенания. Искате, не се правете на моралисти, много ви моля. Никой няма да ви повярва.
Така, затворени между тези четири стени и нашите герои се бяха отдали на похода в най-висша форма. От разнообразни атрибути, през новооткрити пози, та чак до нови изкушения. Като тази люлка да речем. Интересът бе взел своята връхна точка и съчетан със сексуалното удоволствие, навлизаше в една нова, неразгадана реалност. Измерение, далечно от ежедневното. Поклащащите се тела в такт с въздуха, се гърчеха едно върху друго, тръпнещи, жадуващи за продължение или може би за малко отдих. Определено на Арадел й дойде в повече и това бе един от онези моменти, които никога нямаше да забрави. Вече не усещаше крайниците си, ръцете бяха изтръпнали, долната устна се тресеше около орбитата си и единствено лианите я поддържаха все още в изправност. А Ерик, той все още не се бе изморил и настъпателно продължаваше кулминацията на сексуалният им акт, един нов връх в интимния им живот, достоен, да Не бъде описван в никой любовен роман. Един спомен, който със сигурност няма да разказвате на децата си някой ден.
Тласъците му бяха резки, почти до грубост, но момичето дори не усещаше болка. Бе на прага да припадне от вълнение и изтощение и ту искаше всичко да свърши, ту да продължи вечно. Но моментите са специални именно защото отлитат, оставяйки единствено привкус след себе си. Това ги прави скъпи и съкровени. След още десетина минути на еуфория, мъжът най-накрая свърши, отмествайки се от нея. Ръцете му се бяха вкопчили за връзките, а от напънът, се скъсаха. И просто така, тялото на красавицата се строполи на леглото, последвано от неговото собствено. Един върху друг, те прихнаха да се смеят на пресекулки от абсурдната ситуация, един уникален завършек на всичко. Сега дишаха жадно, като изморени животни от дългогодишен впряг, асимилирайки последния един час. Цял час на незаменимо плътско удоволствие, в което не мислиш за никой освен за ближния си.
Матюс се изправи от нея, за да не й тежи и я притегли до себе си, облягайки главата й на гърдите си.
-Този стриптиз.....май се разви доста по-различно от очакванията, а? - засмя се красавецът, задавен в собствените си въздишки.

Много хора биха пожелали подобна сладка смърт, а аз реално се доближих до нея.В един момент не усещах крайниците си, главата ми се маеше от преживяния екстаз и гърлото бе пресъхнало, като пустиня.Всичките ми жизнени сокове бяха безмилостно изцедени, но аз нямах против , дори се замислях кога ще е следващия път...но преди него щеше да се наложи да си дам малка почивка.Защото за подобно преживяване са ти необходими сериозен запас от сили, моят в момента бе на минимума.Лежахме в леглото запъхтяни и загледани някъде в пространството, като превъртахме кадър по кадър този сладострастен момент, който щеше да тлее в душите и телата ни, може би до живот:
-Този стриптиз.....май се разви доста по-различно от очакванията, а? - засмя се красавецът, задавен в собствените си въздишки.
Усмихнах се блажено и се сгуших още повече до него, сега бях в едно от онези състояния след секс, които те карат да изпитваш необходимост да се сгушиш в човека до теб:
-Оплакваш ли се?Аз лично не...но определено ако закъсаме за пари, няма да те пращам да ставаш стриптизьор.
Ерик се засмя:
-Не се безпокой, тези "танци" ги пазя специално за теб..И въпреки всичко те съветвам да се наспиш добре, защото утре е мой ред да раздавам команди.
-Това ще си е истинско предизвикателство..-измрънках аз понеже вече ми се затваряха очите.
В един момент и двамата замълчахме, просто защото се унесохме, онова състояние на тялото преди да заспиш, когато пред очите ти се сменят куп безсмислени картини.Когато се наместих в поза за съм , чернокосия се сепна и ми пожела лека нощ, като ме целуна по челото.
Дори не знам, кога ни е навестил съня, станало е почти веднага, но поради натоварения ден , мога да кажа, че не сънувах абсолютно нищо.Сутринта дойде, усетих заради игривите лъчи на слънцето ,които се опитваха да се закачат с очите ми, но аз предвидливо се завих през глава.
Явно Ерик бе набавил необходимата си доза сън, понеже усетих как се измъква от леглото, целува ме нежно, грабна една хавлия и вероятно се запъти към банята.

Стоях по средата на стаята ми и я оглеждах така все едно влизам за първи път, погледа ми обгръщаше всеки предмет и спомняше нещата свързани с него, понякога се усмихвах....а понякога една недозиказана сълза висеше отчаяно от окото ми, като многоточие. Толкова много спомени и толкова малко оставащо време...Утре можеше да се превърна в прах и всичко това щеше да запълва вселената, като предизвиква у хората любопитство на кого са принадлежали тези вещи, пространството щеше да се стесни с още една незапълнена съдба. Но ако заложим на такъв край...тези неща не са ми нужни. Ще взема единствено куража, достойнството и вината със себе си...но се молех на боговете Ерик да бъде невредим. Нека вземат мен, но да пощадят него!

В стаята не влизаше никаква светлина, единствено тази на луната, която тази нощ бе огромна. Взрях се в нея, усетих как милувката и се стича по лицето ми, като разстопено сребро. Бялата ми дълга рокля сега светеше на този единствен лъч, месечината и придаваше странни светлосенки, а самата аз се чувствах, като обляна от светещ ореол.Поех дълбоко въздух, нощта бе прохладна и караше кожата ми да настръхва, абсурбираше в себе си всички звуци и сега къщата бе тиха, не знаех дали изобщо има някой, за миг забравих и за Ерик. Забравих за всичко и всички останах само аз в моя сребърен свят, с когото трябваше да се сбогувам. Дори да се отърва от него, вече не ми бе нужен.

Отново поех дъх, бях готова и когато го изпуснах той прозвуча , като първите думи на песен. Гласът ми отекна в тишината, удряше се в стените, минаваше през тях , издигаше се като птица поела към юга и диреше синевата, за да се слее с нея. Постепенно се появи и мелодия, но не от онази , която просто зазвучава из стаята, този път излезе от дланите ми като мъгляво сребристо сияние, примесено с леко виолетово...простря се над стаята и започна да изучава всяка ниша. Гласът ми постепенно ставаше по уверен , стоях по средата с разперени длани и се чувствах като...като че все едно в мен има ято пеперуди, които се блъскат за да излязат. И ето, че не устояли на напрежението избиха от порите ми под формата на собствената ми магия. Тя се разтля наоколо , като удобна постеля, обгърна всеки предмет и с телекинеза го вдигна във въздуха.

Скоро из цялата стая в безтегловност висяха всичките ми предмети, въртяха се около мен бавно в такт с песента , след което биваха захвърляни, някъде из вселенското пространство, но далеч от погледа ми. Там , в този момент, обвита в своята пелена от магия и звезди, което ми се случваше за първи път, аз се отървавах от стария ми живот.

Цялата стая кънтеше и от гласа ми и от напрежението. Магията ми се обви около живите растения по стената и като хищник започна да ги изтръгва, от тях захвърчаха светулки и като малки, златисти роби на мелодията се раздвижиха около мен. Беше странно цялата обляна в различни цветове, сякаш цялата ми скрита мощ, дремела толкова време, реши да излезе на показ с всичка сила. Чувствах се безтегловна, само Ерик бе в мислите ми и ме водеше...неговата любов ме водеше и аз я следвах.

Обичах го с цялото си сърце и сега при мисълта че точно тази нощ може всичко да е за последно, отприщи невиждани неща от духа и тялото ми.Не знам дали си го представяте, дали сте виждали нещо такова , но се надявам поне да го усещате.

Песента ми бе отправена , като молитва , молитва към онази отгоре и към нейната съюзница съдбата. Молитва да закриля ближните ми, да пребори страховете ми и накрая да изляза свободна и лека. Песента ми бе обещание към човека когото обичах, вричах му се пред вечността, че душата ми ще го следва по която и пътека да поеме, че ще е плътно до него, белязана с печата на целувките му.Цялото това сияние от различни светлини , примесено със светулки , розови листа с дъх на жасмин се вихреше около мен и вееше косите ми. Никога не съм била способна да се отпусна по този начин...никога не бях виждала на какво съм способна и какво се крие в мен, до сега!

Цялата стая бе покрита с различни цветови експлозии , а по средата бях аз обвита в бяло сияние , кожата ми блестеше и чувството да усещам цялата тази енергия около себе си бе върховно!

/Песента https://www.youtube.com/watch?v=9UrJyHGWen4 /

Песента й се извисяваше из рамките на тези четири стени, но й се струваше, че те не съществуват. Че някой ги е отрязал като картон. Че пантите на вратата са смъкнати и тя е свалена, че прозорецът е изтръгнат. Струваше й се, че няма граници, няма материя, сякаш се рееше из космоса и го даряваше с мелодията си, а той на свой ред й отвръщаше шепнейки. Не бе достъпна за другите, но като че ли бе събрала целият този свят в шепите си. Къщата сякаш се тресеше под нозете й и нямаше значение дали това се случва реално или само в главата й, защото бе по-истинско от което и да е друго усещане. Параграфът бе зачеркнат, а под него се пишеше с нов молив, наострен и плътен нов трактат от съществуването на вселената, нейната лична, както и общата цяла.
Разбира се, в подобни случаи винаги трябва да има поне един свидетел, и той най-често е този, за когото вътрешно копнеем да ни зърне. Да вникне в тази галактика и да се зашемети от нея, а защо не и да се влюби. Човекът, за когото говоря отдавна се бе влюбил в същността й, но това не му пречеше да я преоткрива наново с всеки изминал ден. Една душа крие прекалено много, че да я опознаем за броени седмици, месеци, дори години. Все още имаше какво да научи от нея, а тя от него.
Минавайки покрай коридора нямаше как да не долови музиката разнасяща се от вътрешността на стаята и машинално или не, нахално или не, открехна вратата. Имаше това право, бе негово по закон, а и кой му го отричаше? Не и тя! Гледката, която се разиграваше вътре буквално го накара да подкоси колена. Съвършенството, съчетано с хармония и нежност бе специалитет на Арадел Картие и макар да не го показваше често, веднъж бе достатъчно, че да те насити за дълго време.
Истината е, че не искаше да изглежда като поредния романтик, какъвто си бе, точно сега. Не искаше да я възхвалява, издига на пиедестал и съзерцава красотата й. Искаше само малко време, затова реши да е дързък и закачлив.
-Танцуваш с покъщнината? Толкова ли не са останали кавалери на тази земя, че неодушевените предмети са за предпочитане?
Блондинката затихна, но магията й все още се рееше бледо и фино като звезден прашец наоколо, едва докосвайки телата им.
-Исках да остана малко сама.
-Ако се натрапвам....
-Не! Не, напротив! - прекъсна го преди да е направил поредната крачка, готов да напусне малкото й царство. -Остани!
Ерик прекрачи прагът и затвори портата след себе си. Отиде до нея, хвана я за раменете и я целуна по челото.
-И все пак е много красиво.
-Кое?
-Всичко това!
Мъжът премести ръката си от рамото й и я хвана за дланта, повеждайки я след себе си. Стигна до леглото и с едно плавно движение освободи тялото й от ненужната материя на дрехата.
-Ние ще....
-Не! - поклати отрицателно глава магът. -Просто искам да те усещам.
Същото последва и с неговите дрехи, а когато и той остана чисто гол, легна в кревата и я положи до себе си. Бедрото й се окичи върху неговото като венец, а пръстите му галеха гърбът й.
-Не е нужно да правим любов като за последно, защото аз не вярвам, че ще е за последно. Ще видиш!
Това обещание ли беше? Заръка? Дано! Силно се надяваше да удържи на думата си и да не я разочарова. Иначе нямаше да го понесе. А това сега...бе приятно. По-приятно дори от сексуален акт, защото бе интимно на същото ниво, но и просто, леко, свободно. Едно обикновено лежене, а с него идва и сънят, но толкова неусетно, че изневиделица се прехвърляш от този свят в другия и мечтаеш. Мечтаеш, кроиш планове и ги зашиваш с иглата на същите тези мечти. Нощта ги погълна безмълвна, а утрото щеше да ги посрещне постепенно, без да бърза, без да тормози, като всяко друго. Еднакво и в същото време различно....

Адаптация, безкористност, безличие, имагинерност...страх. Какво се случва ако се преродиш приживе? Когато сутринта завари тялото ти, но установи, че душата ти липсва. Когато са раздавали подаръците мен са ме пропуснали някъде...Да си изгубиш душата не е , като да си загубиш портмонето. Или пък може да е избягала някъде, да е решила че може да изпълни черупката на някое по-достойно създание. Дали есенните листа я бяха отмъкнали или дъждовните капки отмиха същността и, погребвайки я в канелената почва. Есента...старата гостенка , въоръжена със скалпел в ръка идва и започва да бърка по раните на хората, човърка психиката им , като ги залива с купчина шума, възвръща лошите им спомени с кофти време. Кучка. ...Но когато есента пристигне и безцеременно изрита вяртърничавото лято, както неизменно се случва някъде след средата на септември, тя се задържа край теб като стар, отдавна несрещан приятел. Настанява се наоколо както приятелят би седнал в любимото ти кресло, за да запали бавно лулата и да изпълни следобеда с разказ къде е бил и какво е правил откакто не сте се виждали.

Страх ме...страх ме е от есента. Страхувам се, като дете, защото детските страхове са най-чисти.
Колко странни са възрастните. Пият слабително, алкохол или приспивателни хапчета, за да прогонят страховете си и да заспят, а страховете им са толкова кротки, едва ли не питомни: работата, приятелите, парите, какво ли ще си помисли учителката ако не купя по-хубави дрешки на моята Меги, още ли ме обича жена ми, кои са моите приятели. Всичко това бледнее в страховете, които обграждат в тъмнината детското легло и само някое друго дете би могло да разбере. Не съществува групова терапия, нито обществена помощ за детето, което трябва всяка нощ самичко да се справя с нещото под леглото - нещото, което се хили и подскача заплашително, но винаги остава точно извън границата на зрението. Нощ подир нощ детето е длъжно да води все същата самотна битка, а единственото лечение е постепенното закостеняване на въображението и това се нарича... израстване.

Събудих се и слънчевите лъчи бяха избягали някъде на юг, въздуха бе тежък, като олово. Капки пот се стичаха по челото ми, треската бе налудничева. Кората на черепа ми ме сърбеше толкова силно че исках да го раздера с пръсти. Виждах триизмерно, реалността се бе превърнала във водна повърхност и сега трептеше пред очите ми. Не издържах, не можех да стоя на едно място.
Чувствах се, като диво животно, което не бе в кожата си...исках да разкъсам тази лъжлива обвивка, да се отъркам в скалите, да поканя орлите на вечеря с нея, да я заровя в майката земя и да потъне в забвение.
Надигнах се още по нощница и излязох през прозореца, хладния въздух се опита да ме спре със суровата си милувка, но не му обърнах внимание. Взора ми бе насочен единствено напред, там където човешката природа е нещо тленно и остава единствено дивото. Слязох от дървото и тръгнах с бърза крачка към гората..постепенно увеличавах темпото. Крачките ми се превръщаха в бяг.От какво бягах? Или към какво бягах?
Търсех ли нещо или някой? Нечии невидим вик бе долетял до мен, аромата ми изпълваше ноздрите ми. Можех дори със затворени очи да стигна до него, а докато тичах щях да си представям вкуса му. Леко тръпчив, като студено желязо, но на върха на езика ти остава една капка сладост. Такава каквато не можете да откриете в шоколада, нещо по-силно от афродизиак и по-лудо от хормони.
Чувах го, усещах го, желаех го и го дебнех с всяко едно от сетивата си. Не можеш да заповядваш на дивото. То не се подчинява на закони или гравитация, на добро или лошо...единственото нещо, което може да го опитоми то това е първичното. Тичах с всички сили, храсти и клонки ме бичуваха по голите ми крака и ръце, малки камъчета се забиваха в нозете ми, но това беше тленно.

И ето че след не знам колко време или колко километра аз стигнах целта си.Красива, кротка, като нощно езеро цел...С очи на сърна и коса, като горски водопад. Не, тя не беше горска нимфа или нещо подобно, а просто най-обикновено момиче. Бе дошла навътре в гората за да набере билки. Не се славя с свръхспособности на куче или вампир, но нещо в тази самотна душа ме бе привлякло. Затаих дъх зад шумата, не исках да ме чува. Пристъпвах бавно и тихо, като се стараех да не ме чува. Когато бях съвсем близо, дотолкова че да усещам топлината и...я сграбчих за врата. Нежната и кожа погали моята, но това не ме спря да отпусна захвата си.
Имаше нещо много сладко в тези гърлени звуци, агонията бе дори напевна , можех да съчиня песен от виковете и. Не исках да отнемем живота и така..грабнах ножицата с която режеше растенията и я забих в гърба и , като я завъртях . Извадих я и обърнах момичето с лице към мен..исках да гледам красивото и лице.

Чувството бе все едно наблюдаваш залез. Помилвах я по едната страна, а тя се взираше очите ми, все едно искаше да ме запомни. Усмихнах и се:
-Шшшт...
Последва нов удар с ножицата, този път тя си проправи път през красивите и гърди. Кръвта и се стичаше по ръцете ми и ги топлеше от студа, като алено наметало. Облизах един от пръстите си, вкуса бе такъв какъвто си го представях. Лесно е да отнемеш невинен живот, но завържи очите на съвестта си преди да го сториш.Именно тази кръв е най-сладка. Липсата на умисъл те превръща в животно, най-обикновен хищник , приемащ живота за даденост. В това щях да се превърна и нарочно за да съм извратена...щях да оставя съвестта ми да гледа. Да гледа и помни как извършвам всички тези лудости, след което щях да и позволя да върти душата ми на бавен огън докато те полудея съвсем.Нямах проблем и без това винаги тайно съм завиждала на лудите.

Но съзнанието е добър провокатор, дами и господа. картината започна да избледнява, цветовете се размиха и се стекоха в канала на битието, където щяха да поемат към канализацията на вселената. За какво са ни цветове, като си имаме прагматичност и толкова много нюанси на сивото? Почувствах се лека, като перце, тялото на момичето вече го нямаше, въображението ми отново си я бе прибрало в сандъка.И отново се озовах в собственото си легло, където писъка ми ме събуди, като будилник...Добро начало на деня, приветстващ гласно неговия завършек...

Денят за всеки започва различно. За един носи началото на омайната, сладка песен, която ще те вдигне на крака по-отрезвително от чаша горещо кафе, ще изпълни очите ти с блясък и ще роди усмивка върху устните ти. Ще изрисува бузите в алено, ще среше косите с гребена на надеждата, а душата ще поеме първата глътка свеж въздух, наситен с ароматни прашинки. Тези сутрини са красиви, искани, но рядко срещани. И все пак срещани.
За друг пък е различно. Той се събужда с неохота, неискащ да приеме новият ден, защото знае, че той ще бъде изпълнен с терзания. Не иска да премине през него. Предпочита да го проспи, а когато се събуди на следващия ден, да усети единствено горящия аромат на дърво, че нещо лошо е отминало, но поне ти не си участвал в него. Тогава нямаш блясък в очите, а торбички под тях. Тогава ходилата ти тежат като гранитни колони, едвам влачиш стъпала машинално, без желание, само защото ти се налага, черепът те цепи убийствено, а привкуса в устата ти е като на подгизнала от алкохол гъба.
В света, в който живеем подобни сутрини са болшинство. Никой не ги вика, но те така или иначе си идват. За тях сигурно си има причина, но тя остава някъде стъкмена на заден план и не я откриваме, а може би, дори не искаме. Причината не прави факта по-малко поносим. Прави го само по-закоравял и груб, защото когато знаеш, че нямаш шанс да се бориш срещу великият план на съдбата, се чувстваш нищожен и безсилен. Но както казах те са доминиращи и трябва да ги приемем, колкото и непосилно да ни се струва това. Дори и в летен ден, студът ще се вреже в кожата ти, ще заледи костите. Страхът ще обземе съзнанието ти и ще отключи фантазиите в неблагоприятен аспект. Ще искаш да избягаш, да се скриеш, да се навреш в канавка, да се покриеш с шума и да не излезеш от там докато всичко отмине. Но не можеш. Единственият начин е да го проспиш, а в крайна сметка всеки се събужда.....
Хищник или жертва? Ако в сънищата убиеш човек, това означава ли, че в реалността ти ще бъдеш убит? И изобщо хората трябва ли да вярват на картините, които виждат в просъница? Осланяме ли се на предсказания или ги отблъскваме нехайно? Ако ги оставим да ни водят за ръка, няма ли да попаднем в тяхната клопка? Една единствена крива стъпка и тръгваме по грешен завой. А грешния завой води до две неща - мъртъв край или мъртва пропаст. И двамата неблагополучно създадени за нас. Но как да се осланяме само на себе си, когато черна котка ни е пресякла пътя още от самото ни раждане? Лошият късмет дебне от всички страни, безшумно се сипе като снежец, но слухти и чака, с присвити очи, изострени сетива, наточени нокти, оголени зъби, по които се стича слюнката на пагубността. Понякога се чудя писано ли ни е изобщо да сме щастливи или щастието е просто една момента заблуда, която рано или късно, по-често рано, подминава, маха ни за довиждане и се изсмива лунатично подигравателно на наивността ни, че поне за момент сме повярвали в съществуването му. Ама че пародия....колкото и да се опитваш да бъдеш добър човек, онези от горе или пък отдолу, така и не ти дават тази възможност. Защо тогава изобщо да пробваме, не е ли загуба на време, нерви и най-вече съвест? Да убиваш за добра кауза, не е ли пак нанасяне на смърт? Каузата оправдава ли те пред самият теб? Кара ли те да спиш спокойно нощем, води ли те до онези първи, желани сутрини? Съмнявам се. Не и когато користта се е загнездила в утробата ти от първия живителен ден. Има хора, които приемат смъртта като игра, професия, удоволствие и дори задължение. Те не се колебаят да пуснат тетивата, да забият ножа, да изтръгнат сърцето. Но други треперят само при мисълта, че ръцете им ще бъдат опръскани с кръв. И това не е слабохарактерност. Това е предвидливост, достойнство и уважение към заобикалящата ни природа. Но дори те биват обречени на покушение. А ти, ще успееш ли да нанесеш удара? По-добре побързай иначе удара ще улучи теб.....

Арадел седеше на леглото си и мислеше върху всичко това, докато тялото й блуждаеше в пот от притеснение за вечерта, а дъхът й се удряше в стената и се връщаше обратно, за да облее студеното й в момента лице. Не намираше никакъв изход от ситуацията, колкото и да разсъждаваше. Да си тръгне е немислимо, да нападне също. Чувстваше се между чука и наковалнята. И в двата случая щеше да предаде важни и близки за себе си хора. Кое ще е по-лесното предателство? Че има ли нещо подобно на лесно предателство? Не и в нейния речник. Гърдите я стягаха от приближаващата се вечер, а денят й се струваше толкова къс. Искаше й се слънцето никога да не залезе. Да си остане на мястото, да спре времето и да се рее в някакво безметежно безвремие, където няма преди и после, а само сега. Но предпоставките за отминаващите минути бяха на лице, първите птици вече заглъхваха, лъчите пробиваха през тънките снопове мъгла, а клепачите на любимият й се отвориха, предвещаващи началото на края.
Ерик Матюс не беше глупав човек. Понякога малко нехаен, прекалено оптимистичен и интересно романтичен, но не и глупав. Не можеш да скриеш настроението си от него, ще забележи емоциите ти, дори да са стриктно замаскирани, а нейните не бяха. Не си правеше труда да ги прикрие, не бе подготвена и обучена на това толкова тънко и мрачно изкуство. Веднага прозря през тъканите и някак си безличните й гримаси. Болеше го, че я подлага на това, макар че не той я подтикна да дойде при тях. Но ако не беше дошла какво щеше да се случи? Най-вероятно след няколко часа щяха да кръстосат шпаги един срещу друг. Това ли предпочиташе? Не, разбира се, че не. Мисълта, че ако нещата бяха други, може да я убие го изгаряше. Разбира се, нямаше да знае коя е, но все пак....
Да, това все пак. То е многозначно и многопластово от където и да го погледнеш. Способно е да размъти мозъка ти, да го обели на малки листове като фолио, а после да ги смачка. Мъжът протегна длан и докосна лицето й,което едва потръпна от допира. В моменти като този топлината му не достигаше до нея. Единствено студа и лошото предчувствие. Промуши я под врата й и я придърпа към себе си, като я обгърна като бебе, покрито с мека пелерина.
-Всичко ще се оправи, ще видиш.
-От къде знаеш?
-Не знам.....

Винаги ме е удивлявало тази присъща човешка черта, да повярваш по-лесно на лошата дума отколкото на добрата. Този загнезден песимизъм в устройството на човека е клонката, която го препъва по пътя за неговото щастие. Тази клонка е препъвала животи, любови и приятелства...но уви до ден днешен никой не вярва, че хубави неща се случват. Не е нужно да си дете за да го вярваш или пък..Питър Пан, трябва единствено да си припомниш онези моменти в които някой ти е помогнал, казал ти е добра дума, сторил ти е път...Но на пук на всичко и всички аз повярвах на думите на Ерик, като пойни птици те свиха гнездо в сърцето ми и щяха да го топлят със своята бяла надежда.
Утрото беше мъгливо, малките капчици танцуващи във въздуха проникваха в стаята дори през прозорците и влизаха в стаята, като караха гърдите да тежат. Мирисът на листа бе навсякъде, есента бе заела своето място и сега ревностно го пазеше, като не даваше признаци, че ще си тръгне скоро. Точно в такива дни най-обичах да пресядам тихо на някое кресло с чаша билков чай и да чета някоя книга...Да, но днес денят бе различен. Днес се слагаше началото на главата на една нова книга и аз щях да съм участник в нея. Каква гордост...Протегнах се няколко пъти и се изправих в седнало положение, като започнах да редя плановете за деня.
Те не включваха нищо по-интересно от тренировки, ядене и кроене на планове за атака. Някой биха го нарекли ежедневие, а аз - ад. Облякох се набързо докато Ерик ме наблюдаваше още излегнал се:
-Нямаш ли намерение да ставаш?-усмихнах му се.
-Мне...така ще изпусна вълнуващото начало на деня да те гледам как се обличаш..Наистина, това ми е любимата част от деня...Е, по-любимо ми е да гледам как се събличаш ноо.....
-Мазник...Отивам да изпия чаша кафе в общата, след което смятам да тренирам ако искаш можеш да се присъединиш по някое време.
-Ще..-отвърна кратко красавеца.
Пратих му въздушна целувка и излязох от стаята.
Както в много редки случай Общата зала бе пълна, всеки един член на къщата бе там. Някой пиеха кафе и се взираха някъде във вечността, други разговаряха разпалено за предстоящото, а трети приемаха ставащото като едно голямо забавление...такива като Джей Джей, който стоеше облегнат на един стол и с широка усмивка наблюдаваше суматохата около него:
-Ето го и нашия малък войн!-поздрави ме той докато си наливах кафе.
-Страшен войн съм направо...гледайте да ме сложите в задните редици.
-Да не се срамуваш от старите ти дружки?
-Не..аз..просто не искам да преча на по-опитните..
-Ясно, ясно...нормално е да се чувстваш така, аз те разбирам.
-Радвам се, Джей..
Той ми намигна, стана и се запъти в незнайна посока. Седнах на един от столовете и се зазапях в останалите. Лезандър и Силвия разговаряха с Валето...много странно, бях останала с впечатлението, че той не я понася в компанията си, както и да е. Липсваха ми само двете големи котки, които създаваха настроение в къщата, но само да приключеше всичко...успешно и благополучно щях да си ги върна.
Когато приключих с ударната доза кофеин реших, че е време за тренировки.
Слязох под къщата и се отдалечих на известно разстояние, като си харесах едно дърво. Впуснах магията си и тя обви дебелия му ствол, като само след секунди на единия му клон висеше боксова круша. Също така си набавих бинт за кокалчетата на китките и започнах да налагам мекото тяло с удари. Беше някак си...освобождаващо. Постепенно увеличавах силата и бързината, сменях ъглите, ритах и раздавах крушета. Нямах представа колко време съм прекарала така, но реших че трябва да разнообразя като опитам и с оръжие. Колкото и гадно да бе си представях, че това е човешки торс и аз нанасях болезнени удари с дългата си кама, която също си изобретих. Злобата, която се повдига в такива моменти е някак си опияняваща и човек изпада в нещо като транс..сладък транс, от който не исках да излизам...