Стаята на Арадел

First topic message reminder :

Подготвена специално за нея, тя беше неизползвано преди таванско помещение. Не разполагаше с кой знае какво. Легло, маса с няколко стола и няколко рафта. Таванския прозорец гледаше към пътя за града, а по стените имаше сложени няколко извезани гоблена.

На вратата се потропа, а после без да чака позволение за влизане, Лезандър се намъкна в стаята на Арадел. Тъкмо се беше облякла с нови дрехи и галеше Шейн. Той се облегна на страничната каса на вратата и скръсти ръце пред гърдите си, загледан в снажната й фигура.
-Ерик ми каза, че си искала да заминеш на почивка.
Очите й светнаха. Беше запомнил. Колко мило е това.
-Ами да....за малко. За един ден, не повече.
-Добре. Тогава си стягай багажа и под багаж имам предвид, колкото се може по-малко.
-Значи наистина ще заминем?
Идеше й да пищи от щастие.
-Ще заминем. - усмихна се красавецът. - Чувала ли си за Скайфол?
-Не.
-Там ще ти хареса. След десет минути среща в общата зала.
-Йейййй....
Подскочи Арадел и изохка, заради изкълченият си крак. Д'Арвил само се засмя и я остави сама, за да се подготви.

Тъкмо се бях настроила за един ден прекаран в стаята ми, в разглеждане на стари неща, четене и лежане.Когато в стаята ми влезе Лезо с перфектната новина, че ще ходим на почивка.От унило, настроението ми веднага се покачи и усмивката изгря на лицето ми.Бях толкова щастлива, Ерик наистина бе запомнил какво му бях споделила и това ме изпълваше.
Станах бързо и вече знаех какво ще облека, щом вече планирах облеклото си, значи всичко беше наред.Станах и веднага извадих тоалета си.А той се състоеше от едни апетитно къси панталони, високи обувки , късо бяло бюстие и красива ленена риза отгоре.Косата ми я оставих да пада свободно надолу, бях в настроение и се гримирах, но съвсем леко, колкото да подчертая чертите си.

В чантата си сложих нормалните женски неща, парфюм, гримове, салфетки...Излязох с усмивка от стаята с най-красивата усмивка на света, цялата сияеща.

Матюс открехна тихо вратата и я затвори плътно след себе си. Хвърли небрежно дрехите им и я положи в пухеното си легло. Седна на него и се изгуби в сребърните й очи.
-Ела при мен...
Знаеше, че трябва да отиде при Лезандър, но в момента просто не можеше. Не искаше да го пуска, не още. Поне тази нощ да е нейн. Съгласна бе на всичко. Дори сега Д'Арвил да блъсне вратата и да ги убие на място. Щеше да умре с чиста съвест.
Чернокосият се настани до нея и я погали по продължението на торсът й, между гърдите, стигайки чак до пъпа.
-Красива си....
-Ти си красив.
Мъжът се усмихна.
-Стига си ме контрирала.
-Съжалявам.
-Няма за какво.
Той обви кръста й с ръка и я придърпа към себе си. Устните им се вплетоха в поредната завъртулка на езиците, изпивайки се взаимно. Нестихналата им страст се обади повторно и Ерик проникна в нея за пореден път. Наклонен на страни, облегнал се на стената, сега я придърпваше към тазът си, така че тя да поеме цялото му мъжество. Членът му пронизваше сладострастно влагалището й, карайки я да стене отново и отново. Впиваше ноктите си в него, оставяйки му следи от тънки рески. Той хапеше врата й, зърната, рамената, ушите. Опитваше я цялата от-до. Плавно, нежно, на моменти грубо тласкаше членът си в нея. Вратовете им се огъваха назад от еуфорията и незаспиващият екстаз на плътското и душевно удоволствие. По телата им се стичаха капки пот, които попиваха в чаршафите и оставяха аромата на трева и цветя.
В един момент мъжът се покатери отгоре й и почна да движи тазът си нагоре надолу. Силно, леко болезнено, но не неприятно. Не, всичко друго, но не и неприятно. Не спираше да я обсипва с целувки, да прокарва езикът си по кожата й. С едната си ръка мачкаше нежно лявата й гръд, а другата галеше извивката на гръбначният й стълб, стигайки чак до дупето и обратно. Арадел не можеше да издаде нито звук, нито стон от преливащият въздух в гърдите й. Стенанията й стигаха до прекалено високи честоти, но тогава Матюс слагаше длан на устните й, като спираше проходът им, така че никой да не ги чуе.
Любовният им, еротичен акт продължи дълго, отнемащ всичките им запаси от сили. Когато мъжът изригна в преливащ екстаз, той вкопчи ноктите си в нея и без да иска й пусна малко кръв. Но тя не усети болката. Защото също като него се наслаждаваше на вторият си най-силен, най-опустошителен оргазъм в живота си. А първият бе само преди по-малко от половин час.
Земният маг се отлепи от тялото й и легна странично. Зави я, за да не й е студено и продължи да я гледа. Съвсем скоро тя щеше да заспи, потъваща в страната на сънищата, а той щеше да стане и да потъне в един друг свят - на самота и пагубна гибел. Случилото се, го правеше едновременно благодарен и нещастен. Но за сега, нека просто да я гледа. Още малко. Още малко докато клепачите й не се затворят, а усмивката изчезне....

Последва нова доза удоволствие, покварена смесица между сласт с нотка на вина.Но този път преобладаваше животинското , първичното.Движенията му бяха по-настойчиви и вулгарни, но все така нежни.Отдадох му се изцяло, дадох и последното, което бе останало в мен, като бях наясно, че утре от мен ще остане едно глухо ехо, загубено в пространството.Бяхме оставили следи по телата си, тихи свидетели на станалото, доказателство, че това, наистина се е случило.Те щяха да заздравеят, но белезите щяха да се възраждат като феникси и отново и отново да разказват на сърцето за този блян.
Когато всичко приключи, разбрахме, че това е едва началото на един трънлив и опасен път осеян с мълчание и тихи погледи.Бях изцедена във всяко едно отношение и сега стоях и го гледах кротко.Като красива приказка за лека нощ, Ерик милваше страните ми, зовящ съня.И той не закъсня, но вместо към един измислен свят, ме пусна по пътеката водеща към утринната реалност.Малко преди да попадна в клопката му продумах:
-Обичам те, Ерик Матюс..проклет да си...-и потънах в дрямката си.

Сутринта дойде безмилостна и неканена, отворих очи, а моя блян си бе отишъл.Свидетелство за него бяха както казах малките следи по рамената ми.Протегнах се и станах със сънена походка, отивайки към гардероба.Навлякох дънки и черен потник, а на врата си сложих сребърен кръст, любим накит.Вързах косата си високо и излязох.

Влязох в стаята си и започнах да тършувам в една от раклите за да намеря ветрилото подарък от Лезандър.Спомням си, че го бях закътала някъде тук след като си помислих, че няма да имам нужда от него.Дори не можех да го използвам за декорация на стаята си, понеже не се вързваше с интериора.Сега поне щеше да влезе в употреба, нямаше да събира вечно прах .Всичко в залата мина на косъм, напълно бях забравила да премахна следите си от нокти по тялото.Пък да си бъда честна, не исках да се разделям с тях, те бяха единствения белег, че всичко е било е истина.Грабнах ветрилото и се запътих към уговореното място.

Да се събудиш сам не е едно от най-приятните преживявания. А когато знаеш, че само една две стаи през теб е човекът, до когото искаш да се събудиш, това само натежава ситуацията. Но нямаше как. Трябваше да пазим анонимност, колкото и да не ни се искаше. Поне за сега. Аз се надявах да е за сега. Надявах се някой ден да се събудя до него, без да се притеснявам, че трябва да се крием и да играем игри. Те са забавни и интригуващи, но до едно време. После се превръщат в мъчителни. Знаех, че не иска да нарани Лезандър, знаех, че и аз не исках да го нараня, но това рано или късно щеше да се случи, нали? Беше неизбежно. Въпроса бе кога, кога ще се случи и какви ще са последствията.
Надигнах се все още чорлава от леглото, а до него се бяха излегнали тигрите. Мъркаха в сладка дрямка. Нямаше да ги будя все още. Имах близо два часа до работа. Напълно достатъчно да се оправя и да пия едно кафе. Закуска! Също разбира се. Отскочих до банята и се изкъпах набързо, стараейки се да измия миризмата му от тялото си, колкото и да исках да я нося като дневен парфюм. Онази свежест на лепи. Толкова приятна и ароматна. Но скоро тя изчезна. Когато се върнах се заех да вчесвам косата си и след петнайсет минути тя придоби нормалния си вид. Оставих я пусната небрежно. Навлякох една дълга снежно бяла туника, която се оказа по-дълга от обикновено и затова реших да я нося вместо рокля. Две тънки презрамки стегнато овиваха раменете ми, а по правото деколте имаше малки жълти цветчета. Взех една голяма пазарна чанта отново в бял тон и в нея внимателно сложих роклята си за таз вечерния бал. Само при мисълта сърцето ми почваше да бие бясно. Отделно сложих несесер с гримове, обувките и маската, които бях купила специално за роклята и да не забравяме поканата. Без нея бях за никъде.
Когато багажът ми бе приготвен отидох до кухнята напълних две дълбоки купи с храна за животните и им ги оставих в единия ъгъл на стаята си, за да я изядат когато се събудят. Нямаше как да ги взема с мен. Днес щяха да прекарат деня сами. Изчислих че ми остава още час, което бе напълно достатъчно за сутрешното кафе, а след това време за Маджестик. така с бодра крачка се отправих към любимата ми обща зала.

"Дориан я няма"...."Дориан я...няма"...това бяха единствените мисли, които се въртяха в главата ми.Нищо друго, пустота обзе тялото и духа ми, страх разтресе душата ми , страх, че всичко за което се опасявах ще се окаже вярно...Ерик грабна Дрейк и го качи нагоре, влязохме в къщата, а аз го следвах мълчаливо с пребледняло лице.За миг се поколеба къде да го занесе:
-В моята стая.-казах тихо, почти без глас.
Насочихме се към нея и като влязохме положихме внимателно мъжа върху леглото ми.Леглото, което преди време те заедно с До споделяха, усмихнати, щастливи, а сега...сега той лежеше сам на него, мизерен и измъчен на прага на лудостта и отчаянието.
Ерик седна до него като отново му премери пулса:
-Има вероятност да се е обезводнил, умората и безсънието също са оказали влияние...горкия.
Стоях като статуя , а лицето ми не показваше никаква емоция, изглеждаше почти мъртвешко:
-Ще направя чай и ще донеса топла вода.-казах с равен тон и излязох.

Като чели някаква черна дупка дупка бе засмукала цялото ми същество, някакъв апокалиптичен автопилот бе превзел тялото ми..Влязох в общата зала и там отново бе Лезандър, който като ме видя се изправи и ме настигна.Вдигнах ръката си в знак, че ни ми е до приказки:
-Просто отиди в стаята ми....там ще разбереш.-белокосия ме изгледа продължително и ме послуша, а аз влязох в кухнята.
Налях в чайника вода и го поставих на печката за да се стопли, сложих и едно метално джезве и за чая.
Облегнах се на мивката и се загледах през прозореца.Облаци бяха захлупили небето, намръщени те изливаха гнева си под формата на дъжд..дори не бях чула кога е заваляло.След като водата се стопли, излях част от нея в една средно голяма купа и взех чиста кърпа, положих билките в топлата вода и захлупих с малка чиния.Взех всичко необходимо и се насочих обратно към стаята си.

Когато отворих вратата, Лезандър се бе надвесил над Дрейк и се взираше в него, а Ерик явно бе помогнал малко с магията си, понеже лицето на гладиатора бе придобило малко цвят, но въпреки всичко все още беше в безсъзнание:
-Вървял е чак до тук за да ни каже, че Дориан я няма...изчезнала е.-каза чернокосия, а думите му отново се забиха в сърцето ми.
-Явно се е случило нещо сериозно с малката...Този мъж беше като скала когато се запознахме, а виж го сега.
-Всички знаехме колко я обича..липсата и сигурно го погубва.
-Мислиш ли, че е....-започна Лезо без да довърши.
-Какво?Мъртва?-ококори се Ерик.-Не ставай черноглед, тя е мъжко момиче.
-Да, такава е...но нещастия се случват на всеки...
Стоях отстрани и слушах малкия им разговор и когато ми дойде в повече се намесих като минах между тях и седнах на леглото.
Поставих чая на нощното шкафче за малко по-късно и потопих кърпата в топлата вода, след което започнах да бърша нежно лицето на горкия Дрейк.Загладих косата му, промих раните и махнах мръсната ми блуза, като измих и торса му...всичко от което имаше нужда в този момент.Мъжете в стаята навярно разбираха как изживявам всичко, затова стояха със скръстени ръце в момента и мълчаха.Когато бях готова се изправих бавно, завих го добре и за минута се загледах в лицето му...излъчваше болка дори когато не беше буден.Обърнах се към момчетата:
-Аз...аз..аз съм отвън ако ви трябвам.-просто се врътнах и почти притичвайки се насочих към клоните.
След мен се чу единствено тропването на външната врата и силното румолене на дъжда отвън...

/Следва пост на клоните/

Вратата която водеше към Клоните се отвори. От там се появи рошавата коса на Ерик, а лицето му беше някак си по-ведро, отколкото преди малко.
- Ари, той е... - но младежа спря да говори, още щом видя лицето и - ...ей, ела тук!
Младежа премина през вратата и отиде до нея. Застана зад гърба и, клекна и я прегърна, като предварително се огледа за всеки случай.

- Ще я намерим, обещавам ти.
- Наистина...ли? - продума през сълзи русокоската.
- Е...ако не аз, то поне Дрейк. Сигурен съм, че тя е добре.
- Той как е?
- Тъкмо се свести. Хайде, ела с мен, за да ни разкаже какво се е случило. Може, пък да не е чак толкова зле, колкото си мислим.

Ерик и помогна да се изправи, като преди да влязат в къщата я прегърна силно и я целуна по челото. Двамата влязоха бързо в стаята и, където Дрейк и Лезо бяха останали.
Гладиатора се бе изправил на леглото и в момента Лезо тъкмо му подаваше купа с чай, която щеше да му вдъхне малко живина в тялото. Щом Ари и Ерик влязоха в стаята, Дрейк се опита да се изправи. Лезо веднага го спря, хващайки го за рамото.

- Шшт... стой мирен. Още не си готов да ставаш.
Туул го погледна с подпухналите си очи и седна отново назад. Ари дотича до него и сядайки бързо на леглото до него, го прегърна силно. Дрейк я пое в обятията си, като я погали по главата.
- Кажи ми че е жива, моля те...
- Не знам Ари...никой не знае - започна историята си гладиатора.
Матюс и Лезо седнаха направо на земята, слушайки внимателно историята за Дориан.
- Това което знам, не е много. Не знам къде се намира, не знам с кого е, дали е жива или не е. Не знам дали има нужда от помощ, но усещам някъде дълбоко в душата си, че тя е някъде там. За това съм решил да я намеря. Каквото и да ми коства, някой ден тя отново ще се върне тук. Името ми да не е Туул, ако не го направя...
- Кажи ни какво знаеш - обади се Ерик.
- Разказа ни го Боунс - единия от учителите в Роузкилл. Той и братята Нед и Доминик Лансър са организирали цялото и отвличане. Хванахме ги, но за малко. Братята избягаха, обаче Боунс го заловихме...докато една глупава ученичка не го освободи поради незнайно каква причина. Сега нито братята са в Найтмер, нито някой знае къде е Боунс. Опасявам се, че ще тръгнат след нея и се надявам да е така. Ако целят това - добре. Поне ще имам надеждата, че тя е жива...
В този момент, на Дрейк му прилоша и той замлъкна. Лезо реагира навреме и го хвана за рамото.
- Спокойно, братко. Не се мъчи повече. Ще я намерим, не се безпокой.
Тримата мъже останаха безмълвни в този момент. Само Ари все още хлипаше върху рамото на Дрейк, а той я галеше по главата опитвайки се да успокои както нея, така и себе си.

Братята?Боунс?Все имена и хора, които не познавах, но всички свеждащи до едно единствено заключение - нея я нямаше.Не ме интересуваше защо и как, макар че за да я намерим всички подробности трябваше да бъдат уточнени.Никога не съм изпадала в подобна ситуация, нямах представа какво се прави, как се търси човек.Ако зависеше от мен, щях да преобърна всяко едно кътче, във всяка една територия за да стигна до До.Защото бях сигурна, че е някъде там, знаете, когато обичаш някой ти имаш специална връзка с него, а тази между нас двете бе повече от такава.Сърцето ми биеше за двама и усещах и нейния пулс във вените си, в цялото ми тяло. докато знаех, че е там все още имаше надежда.Можех единствено да се моля само да е здрава и да не е ранена.
Бях чисто мокра, до кости и сега бях положила глава върху рамото на Дрейк, а очите ми бяха подути и червени.Лезандър стана и извади от шкафа една хавлиена кърпа като ме загърна с нея:
-Искаш ли да ти донеса нещо за хапване?И двамата имате нужда да се подсилите..
-Не...аз..аз не съм гладна.Донесете на него...-отвърнах вяло.
-Аз също не съм гладен...-каза гладиатора.
-Тези да не ги чувам.Скитал си се толкова време, кой знае от кога не си ял.Ако наистина искаш да я намериш трябва да имаш сили, да се пазиш.-белокосия се обърна към Ерик.-Моля те отиди и донеси нещо за ядене.
Но някак си всички тези приказки не достигаха до мен, те бяха просто фон, а очите ми блуждаеха някъде на вън.
Цялата треперих, дрехите ми се бяха впили в тялото ми, а влага им се просмукваше в тялото ми:
-Трябва да ги съблечеш, преоблечи се ..ще се разболееш.-каза Дрейк усетил, че треперя.
-Не искам...
Тогава влезе Ерик с един поднос, на него имаше плодове и топли соленки..явно някой беше направил закуска, постави го пред нас в леглото:
-Хайде, хапнете.-подкани ни той.
Дрейк послушно си взе една соленка и банан едновременно, а на мен ми се гадеше:
-Искам да я търся с теб!Няма да стоя просто просто ей така..дори да не ми позволите, ще тръгна сама, но няма да стоя тук и да чакам неизбежното!Няма!Няма!

Въпреки мрънкането си, Арадел на дали щеше да успее да накара коравия гладиатор да я вземе със себе си. Да, тя и бе най-добрата приятелка. Редно бе да се притеснява и да иска да помогне, но нямаше как да го направи. Хората замесени в това бяха много над нея и тя само щеше да си навреди по този начин, ако искаше да се замеси и тя. Но въпреки това, Дрейк успя да използва желанието и срещу нея, накарвайки я да се преоблече поне за да настине.

- Оу...оу..стига си викала - скастри я Ерик - Ще тръгнеш сама?! И къде ще отидеш? Сигурно даже не познаваш хората, които са го сторили.
Дрейк се извърна и погледна мокрото същество до себе си.
- Виж...първо се преоблечи, а после ще го измислим дали ще те взема.
- Няма! Не искам да се преобличам! Дориан е по-важна!
- Добре, така да е. Щом искаш, стой си мокра. Като настинеш, ще се разболееш от някоя много гадна болест, ще те тръшне на леглото и после не само няма да можеш да помагаш, ами и няма да можеш да я видиш, когато се върне. Тъй че, отивай и се преоблечи!
- Няма! Искам с теб! Или, тръгвам сама.
Дрейк леко се ядоса. Хвана ръката и, стисна я леко и я придърпа към себе си.
- Хей! Няма кой да те спасява и теб после. Разбираш ли? И никъде няма да ходиш! Не искам после да издирваме не само Дориан, ами и малката ти руса главица, поела на приказното си пътешествие! Това не е игра, която можеш да играеш!
Лезандър се изправи и хвана чернокосия за рамото.
- Остави я. Знаеш, че е нормално да се държи така. Аз ще я наглеждам да не направи някоя глупост. Ари...хайде, отиди да се преоблечеш.
На белокосият нямаше как да му откаже. Девойката стана и отиде до мястото където държеше дрехите си. Взе си любимите парцалки, и излезе от стаята, тъй като не бе много удачно да се разголва пред тримата мъже.
- Какво мислиш да правиш? - попита Ерик.
- Все още не знам. Нямам никакви следи нито за братята, нито за Боунс. Въпреки, че той се опита да се изкара невинен, знам че не е така. Няма кой друг да го е сторил. Просто няма...
- Добре, поне някаква информация нямаш ли? Къде са били, как се е случило...
- Почти нищо. Бях си в нас, когато я чаках да се прибере. Знам само, че са били покрай реката. Нищо повече.
- Коя река?!
- Тази в Найтмер.
- Мислиш ли, че може да са тръгнали по нея?
Дрейк извърна рязко глава към Ерик, поглеждайки го намръщено.
- А вие, знаете ли накъде води тя?
- Аз, да.
- Не вярвам да са я изпратили в подземното царство...
- Защо пък не? Все пак, това е отвличане.
Гладиатора се изправи и поде да си тръгне, като преди това стисна ръката на Лезо, а после и на Ерик.
- Благодаря, момчета.
- Но...няма ли да останеш?
- Нямам време. Трябва да вървя. А и...вече се чувствам малко по-добре.
- Сигурен ли си? - попита го Ерик.
- Не се притеснявайте. Грижете се за русокоската, да не направи някоя глупост. Тя ще го приеме най-трудно.
Гладиатора излезе от стаята, като за намерение имаше да намери момичето преди да си тръгне от къщата.

Лезандър отиде до кухнята за да ми прави бульон, който аз нямаше да изпия.Първо мразех такъв вид супи, второ нямах никакво желание да се лекувам.Исках просто да си стоя така сгушена в леглото и да гледам през прозореца, мислех, че мога с години да откарам в подобно летално състояние.Като изключим, че се чувствах като боклук, болежката в гърдите предвещаваше тежка кашлица, а треската тежка болест.Нямах против, знам че ще прозвуча песимистично, но няма как в момента да гледам по друг начин на нещата, но за момент ми се прииска да си отида от този свят.Не можех да бъда с този когото обичам, а Дориан бе изчезнала, като не се знаеше дали е жива или не...Какво друго бихте направили когато сте в депресия и сте болен едновременно?
Ерик се възползва от отсъствието на приятеля му и легна до мен, като ме притисна към себе си.Беше облекчаващо, но само за секунда, това нямаше как да излекува.Температурата ме унасяше, но не биваше да запивам, До можеше да дойде..можеше да дойде всеки момент...:
-Ари кажи ми нещо. Каквото и да е. Не мълчи, моля те.-каза той.
Галеше главата ми с една ръка , а на другата аз бях легнала, загледана някъде в пространството.Какво искаше да му кажа, не ми се говореха излишни приказки, а и очите ми се затваряха:
-Знаеш ли....-започнах с провлачен глас.-Един ден с нея...бяхме на разходка в Маджестик...и..решихме да се позабавляваме.Отидохме в магазина за отвари...там си взехме една, която сменя пола.Превърнахме се...в мъже...бяхме много готини..и тогава отидохме в парка да сваляме мадами.Беше голям смях..понеже...докато аз се опитвах да забия едно момиче..действието на отварата свърши и отново се превърнахме в жени...Онези мацки щяха да полудеят..А един път...се пребихме на улицата...изпочупихме се целите...беше готино....-говорех сънливо с лека усмивка.
Но тогава се появи кашлицата, все едно чифт нокти раздраха дробовете ми в този момент, чак се надигнах в седнало положение, беше толкова дълбока, че имах чувството, че никога нямаше да мога да спра.А най-гадното от всичко бе, че още нямах храчки, ако имах щеше да мине по-лесно.
Отпуснах се отново назад в леглото, това изпи и последните ми сили.Чухме стъпките на Лезандър в коридора и Ерик побърза да се изправи като седна в краката ми.
Белокосия носеше купа от която се надигаше пара и лъжица.Седна отново до мен , загреба в нея и я понесе към устата ми, но аз извърнах глава:
-Не бъди бебе, това е за твое добро!
-Не, не искам!.-той направи повторен опит и я пъхна в устата ми.
Стана ми толкова гадно, все едно имах нещо адски гнусно в устата си и ми се пригади.Не можех да се сдържа, защото усетих как ми се повдига.Побързах да стана от леглото си като отидох бързо до прозореца, отворих го и повърнах.Страхотно.Седнах на земята и подпрях глава в стената, като отново ме раздра тежка кашлица:
-Не искам нищо...моля ви.-успях да кажа накрая.

Кашлицата й се увеличаваше все повече и повече, а двамата приятели седяха и не знаеха какво да направят. Самите те не се разболяваха почти никога. Телата им бяха толкова здрави, че можеха да издържат на всичко, което времето им поднесе. Дори и в най-тежките си моменти, не си позволяваха това своеволие. Но Арадел бе по-чувствителна и душевните последици й се отразяваха. Като зараза, която от сърцето и мозъка иска да завладее целият ти организъм, тормозещ го, отравящ го не само медицински, но и мислено. Сега трупът й бе заразено с болестта на критичността, меланхолията и страданието и тя избиваше през порите й чрез температура, треска и давене на собствения й гръден кош.
Лезандър отиде до нея и клекна, като я повдигна. Извърна се, стигна до леглото и я положи на него, като я зави до гушата. После метна още едно одеяло отгоре. Ако успееше да се изпоти, това би смъкнало топлината й.
-Щом не иска бульон ще отида в гората. Ще потърся някои билки. - каза Ерик и белокосия кимна.
Нямаше друг, който би се справил по-добре с тази задача. Земният маг знаеше абсолютно всяка тънкост на растенията. А такива билки имаше в гората, стига да знаеш къде да ги търсиш. Той знаеше и щеше да отдели времето си в намирането им.
-Аз ще я наблюдавам.
-Добре. Няма да се бавя.

Матюс се обърна и излезе от стаята насочвайки се към изхода на къщата. По коридора го спря Казаки, който тъкмо вървеше към стаята си.
-Хей, къде си се разбързал толкова?
-Отивам в гората. Арадел е болна.
-О, горкото зайче. Добрият ловец ще й търси лек. - иронично подхвърли лидерът. - Не иска ли добрият ловец да я стопли с тялото си? Сигурен съм, че ще му хареса.
Нещо щукна в главата на чернокосия красавец. Той се спря в крачката си, извърна се светкавично, хващайки дългокосия за яката и го заби в срещуположната стена.
-Не говори така за нея. - изсъска с огнен, заплашителен тон.
Чан се усмихна подмолно.
-Не ми се прави на моралист, земляко. Може да се сърдиш единствено на себе си. Все пак ти си предателя. Но какво се учудвам? Тя предаде приятелите си, ти своя. Като се замисля, един за друг сте си.
Ръката на Ерик трепереше от вълнение и желание да прониже гърдите му. Истината допринесе за тази агресия и му бе трудно да махне пръстите си от дрехата на шефа му. Татуировката на дланта му почна да се нагрява и да свети. Казаки знаеше какво означава това, но нито за миг не потрепна.
-Стиска ли ти? - контрира го той. -Хайде, покажи що за мъж си.
Думите му накараха мъжа да изтрезнее и макар трудно той го пусна. Извърна се и без да казва нищо продължи по пътя си. Лидерът го проследи с интригантска усмивка.
-Яре, яре. Тези младите са голяма напаст. Толкова темперамент.
Обърна се и се прибра в стаята си.

В стаята на Картие, Д'Арвил се изправи и изчезна за пет минути. Когато се върна той носеше поредната купа, но за радост на момичето в нея нямаше супи или бульони. Вместо това той я бе напълнил с оцет до средата. В другата си ръка стискаше бял памучен парцал. Когато седна до нея, остави купата на шкафа и накваси парцала. Той попи обилно. Мъжът го изстиска и го положи на челото й.
-Това ще извлече част от треската.
Миризмата натрапчиво прониза носните й канали и тя понечи да го махне от челото си, но графът не й позволи.
-Стига....моля те. - опита се да бъде по-благ той. - Остави ни да ти помогнем. Не е шега работа. Опитай се да поспиш. Тялото ти е изморено. Когато Ерик се върне ще се почувстваш по-добре.
Лилавоокия продължаваше да сменя компреса, като от време на време го намокряше, когато оцета изсъхне. За първи път се грижеше за болен. Не беше сигурен дали се справя добре, но само това знаеше и се надяваше да е достатъчно.

Миризмата на оцет дразнеше допълнително сетивата ми, гадеше ми се.За миг от вечността се бях предала, не исках никакво лечение, не исках да оздравявам.Впрочем имаше един единствен лек и той не бе билки или бульони, а един човек, който се намираше незнайно къде.
Погледнах нагоре към мъжа, който сега попиваше капките пот с памучната кърпа, рядко ми се случваше да го виждам в тази му светлина, затова се усмихнах едва забележимо.Колкото и одеяла да имах над себе си, тялото ми все още трепереше немощно пред терзанията които го бяха сполетели, било то психически или здравословни.
Не знаех дали се дължи на треската, но исках да остана напълно сама....исках в този момент да съм някъде навън, под поройния дъжд , а капките му да дълбаят останките от душата ми, наречете го мазохизъм, но когато си тръгнал по пътя на саморазрушението няма връщане назад.
Знаех много добре къде ще отида, някъде където едва ли някой щеше да се досети, дори аз самата се съмнявах, че подобна мисъл ще ми хрумне в нормално състояние.Но когато си загубил абсолютно всичко и просто от тук нататък искаш просто да съществуваш, а не да живееш, започваш да се държиш като самоубиец, пишеш писма, складираш ненужни вещи и обявяваш разпродажба на целия ти живот.
Да, аз исках да погубя онази част от себе си, която ме караше да продължавам напред, исках да погубя човека криещ се под кожата ми, да го отърва от мъките.И когато това се случи, опаковката ми да наблюдава безкрайни пейзажи, без да е част от тях.Идеално....
Трябваше обаче да изчакам Лезандър да се махне от стаята, а така като го гледах нямаше такова желание.Щях да му помогна:
-Искам...препечена филия...с масло.-казах немощно, но той не успя да ме чуе.
-Какво, Ари?От какво имаш нужда?
Повторих несъществуващото си желание, той видимо се зарадва, че започвам да имам апетит:
-Май оцетът помогна в крайна сметка. Веднага отивам.
Той стана и излезе от стаята, работата която му бях възложила щеше да му отнеме около десетина минути и имах време да се довлача до желаното от мен място.Изчаках няколко секунди за да чуя, че вратата на злата се хлопва и станах като се олюлявах.

Удовлетворен, че най-накрая прояви някаква зависимост от материалното, Лезандър бързо скочи и се изстреля от стаята. И все пак щеше да се забави. Не много, но напълно достатъчно, че Арадел да осъществи малкият си план - а именно - да изчезне от тук. Не много далеч, но на място, където едва ли биха се сетили да я потърсят.
След десетина минути, белокосият мъж се върна в стаята с чиния в едната ръка и кана с прясно изцеден сок в другата. Дори се усмихваше, считайки, че приятелката му почва да се съвзема, но когато открехна вратата и завари помещението празно, тази усмивка изчезна за стотна от секундата. Лицето му помръкна, изтъни, сякаш кожата се всмука навътре и залепна за черепа му. Бързо остави посудата на шкафа и се заоглежда трескаво, като че ли по този начин щеше да я намери,с вита в някой ъгъл или дори скрита в гардероба. Но от нея нямаше и следа.
Не след дълго през прага премина още един. Ерик, стискаше малка торба, пълна с билки, а реакцията му не се различаваше много от тази на графа.
-Къде е? - попита притеснено той.
Усещаше как адреналина му се покачва вероломно и още малко щеше да изпадне в нервна криза.
-Къде е? - извика се магът, напълно несъобразявайки се с положението си.
Д'Арвил се извърна бавно към него, с разширени очи и полуотворена уста.
-Няма я....аз....отидох да й направя и....и....няма я.
На Матюс не му трябваше повече информация. Захвърли торбата като чувал с боклук и тръгна с бързи крачки към изхода.
-Ерик...чакай. - вървеше след него илюзиониста в опит да го настигне. -Къде отиваш?
-Да я намеря, разбира се.
Вече вървящи по коридора, те превлекоха вниманието на някои от лидерите. Разминаха се с Джей и Клайд, които бяха отблъснати от пътя на чернокожия като гранитен, тежкотоварен влак, който няма никакво намерение да спира където и да е, в уплах, че закъснява за последната, важна спирка.
-Ей....какво става бе? - възмути се русокосия, но не получи отговор.
Лезандър побърза да му обясни ситуацията, като не спираше ходът им. Когато чуха, че Картие е изчезнала и е тежко болна психически и физически, решиха да се намесят.
-Чакайте ни, ще ви помогнем.
Така в рамките на няколко минути, четиримата мъже се озоваха пред къщата, а дъждът мокреше телата им, карайки ги да потръпнат.
-Предлагам да се разделим. - каза Валето и всички се съгласиха с него.
-Аз и Клайд ще потърсим по улиците. Лезо ти виж към езерото, а Ерик...
-Аз тръгвам сам.
Преди да успеят да възразят земният маг тръгна към гората, сигурен, че отпускайки магията си и използвайки следотърсаческите си възможности, които бяха на професионално ниво ще я открие.
-Чакай бе човек. - извика се Джей, но твърде късно.
Чернокосият мъж вече навлезе през дърветата и не им обърна внимание.
Лезандър въздъхна и го последва. Веднъж озовал се в гората, той тръгна право към полето, където се намираше малкото езеро. Същевременно запрати малка част от енергията си към Ерик. Ако я намереше първи щеше да усети и да ги настигне.

Тигрите вървяха след мен , като взех по-малкия в ръцете си и се насочихме към стаята ми.Животните усещат когато нещо не е наред и сега вървяха подире ми, не защото просеха храна, а за да окажат подкрепата си.Само те и Ерик ми останаха, но бях благодарна и на малкото, което имах.Отворих вратата на стаята си, всичко бе така както го оставих.Пуснах малкия Шейн на земята и видях торбичка с билки, която явно Ерик я бе набрал от гората.Вдигнах я и я допрях до носа си, миришеха толкова приятно, оставих я на нощното си шкафче и започнах да се отървавам от мокрите си дрехи.
Захвърлих ги в единия ъгъл и отидох в гардероба си за да си намеря нощница.Взех една бяла с тънки презрамки, но памучна, щеше да ми е топло с нея.
Когато се насочих към леглото си, забелязах и поднос с препечени филийки и натурален сок, малко ме заболя, но нямаше безболезнен вариант.Навън вече бе залез , дъжда бе спрял и сега облаците бяха отстъпили малко местенце за залеза и немощните му лъчи.Поредния залез, но този път бе тъжен, този бе адски тъжен.Легнах на леглото, повдигнах възглавницата си и се облегнах, като придърпах завивките, понеже ме втрисаше.
Тигрите не чакаха покана и се настаниха до мен, като големия Шейн легна така че главата му да се пада на гърдите ми, гледаше ме с големите си влажни очи, сякаш ме питаше какво ми тежи.Винаги усещаше, когато съм зле, положих ръката си върху главата му и въздъхнах:
-Чудя се колко още ще издържиш и ти преди да си тръгнеш от мен...повярвай ми тогава няма да го преодолея.Казвала съм ти го много пъти, че ти си единствения мъж, който никога не ме оставил заради това, което съм.Не знам дали го виждаш...или не...или просто нямаш избор.Помниш Дориан , нали?Ами сега я няма, а Лезандър онзи който те гледа странно...нараних го.Ерик едва не изгуби живота си заради мен, загуби най-добрия си приятел и уважението на останалите...-очите ми се насълзиха.-Кажи ми...толкова ли си струвам, че хората правят такива жертви за мен.Страхувам се, Шейн....не искам да наранявам никой, кълна се.Искам просто да съм щастлива...като всеки нормален човек.Ерик да е до мен, да имам свой бизнес , да водя хора след себе си, хора които виждат, че могат да научат нещо от мен.А дали действително има какво да научат?Какво мога да предложа на света?...Уроци по прелюбодейство от Арадел Картие.Как да нараните мъж, пак от същия автор... Уморена съм..толкова много съм уморена...

Сълзите потекоха по страните й, отприщени по най-логичния начин. Нямаше как да се сдържа толкова време. Денят бе осеян с прекалено много лоши новини, разгадаване на греховни тайни и предпоставка за новоизлюпени страхове, които заплашваха да се превърнат от малки врабчета в ястреби на вавилонова гибел. Страхът винаги е водел сърцето до един напълно нов прелом. Страхът от самотата, страхът от загубата на ближен, страхът от неизвестното и от осъзнаването, че мечтите са само блян, който едва ли някога ще се сбъдне.
Тигърът гледаше собственицата си с кротки очи, които може би изписваха повече мъдрост, от тази, която може да се крие в човешки такива. Близна я по външната част на дланта и зарови муцуна под пръстите й. Сигурно това бе неговият отговор, но кой ли може да каже какво се върти в главата на едно животно?
След известно време вратата се открехна и през нея премина Ерик. Неговото лице бе също толкова покрусено, посърнало и сега мрачно. Беше изгубил онзи живец, който осветяваше ежедневно ирисите му и сега очните кухини се бяха разширили, а ябълките вдлъбнали, правейки главата му да прилича по-скоро на сух череп. Изглеждаше състарен с поне двайсет години. Имаше нужда от физическа и душевна почивка, но ако тялото му имаше щастието да си почине, то душата му не. За нея всичко тепърва предстоеше.
Той пристъпваше тихо и също толкова безшумно седна на леглото до нея, като се стараеше да не я гледа в очите. Не защото не искаше, а защото се чувстваше виновен. Виновен не само пред себе си, Лезандър и останалите, но и пред нея. Ако не беше той, ако не си бе позволил това своеволие, сега и тя щеше да е по-щастлива. Арадел на няколко пъти му бе споменавала възможността да си отиде, за да е спокоен, но тази връзка е двупосочна. Самият той й създаде прекалено много проблеми и неприятности, които в други обстоятелства можеше да пропусне.
Неусетно очите му се насълзиха и няколко горещи сълзи се търкулнаха по страните му. За първи път го виждаше да плаче. Чак сега, след всички понесени обиди, удари и ругатни, мъжът си позволи да се разплаче.
-Извинявай..... - промълвиха сухите му, напукани устни, върху които още имаше засъхнала кръв. Дори не искаше да се излекува. -Съжалявам....ще...ще ми простиш ли?....

Ерик влезе в стаята ми с тихата стъпка на опечален човек, а лицето му бе изрисувано с тоновете на съжалението , мъката и покрусата.Тези тягостни чувства се хранеха със светлината в него и сега от човека, когото обичах бе останала единствено сянка, празна опаковка и ехо на едно отминало щастие.Той приседна на края на леглото ми , като наведе тежко глава и сълзите потекоха като хиляди молитви.
Но замисляли ли сте се какво е мъжкото страдание?Някога опитвали ли сте тези сълзи, които крият в себе си толкова недоизказани слова, когато думите засядат в гърлото и на тяхно място се появяват тези малки капки и оставят в пространството единствено мъртвешко многоточие.Когато един мъж страда, той не го прави с онази показност, напротив, тихата гордост в хлипанията показват, че тази душа е стигнала дъното на отчаянието. Страдащия мъж е като лъв, пуснат да се скита, загубил инстинктите си в лагуната на своята лудост.трябва да уважаваме тези сълзи, понеже те са откровение от една по-висша степен, а самият факт, че са споделени с нас ни прави специални.
Устните му се отвориха, а по тях личеше засъхналия ален цвят на едно предателство и немощно изрекоха:
-Съжалявам....ще...ще ми простиш ли?....
В първия момент стоях неподвижно, имах чувството, че ако помръдна ще го нараня, ще прекъсна тази изповед, но после се надигнах леко и пропълзях до него, като го обгърнах силно.Главата ми се облегна на рамото му и прошепнах:
-Не съжалявай...не си искал.Колкото и трудно да изглежда сега, след време всичко ще се оправи.И не аз или ти ще го преодолееш, а ние, искам да запомниш това.Защото аз ще съм до теб...-преместих се и седнах в скута му, като хванах нежно лицето му в шепи:-Ще съм до теб за да целувам сълзите ти..-и долепих устни до една.-Да споделям усмивките, да рисуваме нашия свят...
Докато държах лицето му в ръце отпуснах магията си и тя се разля по него и попи в кожата му, като започна да лекува раните, но за жалост не стигна до тези, които бяха в сърцето му.
Когато вече беше здрав, физически се надигнах от него и го хванах за ръката:
-Хайде, ела да си легнем..имаш нужда от почивка.
Той ме последва кротко и двамата се излегнахме на леглото, като положих главата му на гърдите си и галех с пръсти влажните кичури коса.

Ерик послушно като малко дете се настани на леглото и пое Арадел върху гърдите си. Допирът й го успокояваше до някъде. Караше го да не мисли за най-лошото. Галеше я по косата и гърба, и поемаше от аромата й. Чувстваше се жив с нея. И все пак, мислите му се върнаха назад, много назад. Ако тя наистина е до него, ако е част от неговият живот, то той изпита непреодолимата нужда да го сподели с нея:
-Знаеш ли, с Лезандър се познаваме от седемнайсет години. Още го помня сякаш беше вчера. Аз бях на седем, той почти на дванайсет. От сиропиталището, в което живеех ни пускаха да излизаме само в сряда и петък и то с надзор, но аз често бягах без позволение. Почти никога не ме хващаха. А в дните, които успяваха ми мрънкаха. Бях толкова смешен. Стоях на едно малко дървено столче, без облегалка, директорката ме хокаше, а аз скръствах ръце и се мусех. Когато ме питаше защо го правех ентусиазирано, чисто по детски й отвръщах, че искам да стана изследовател, а тя ми казваше, че това е невъзможно и й се плезех.
В един от дните, които за пореден път бях пренебрегнал забраната, се скитах из града и се любувах на красотата му. Изумявах се как може някои хора да живеят в красиви, богати къщи, а други едвам да свързват двата края. Неусетно стигнах до покрайнините на града, където почваха аристократичните имения. Едно привлече вниманието ми повече от останалите. Беше обширно, от бял мрамор. Липсваше му онази студенина, която е нормална за подобен вид постройки. То излъчваше топлина и имаше най-хубавата овощна градина, която съм виждал. Наистина най-хубавата. Ябълките по дърветата бяха големи, лъскаво зелени и сочни. Без дори да съм ги опитал, устата ми се пълнеше със слюнка и желание да ги вкуся. Без изобщо да се замислям, прескочих оградата и се озовах в нея. Огледах се на всички посоки, но нямаше стражи или кучета пазачи. Шмугнах се до едно от дърветата и почнах да го изкачвам. Когато стигнах до един от клоните понечих да откъсна един плод, но не успявах. Напъвах се, но не достигах ябълката само с няколко сантиметра. Тогава чух детски глас, който ме накара да замръзна на място.
-Какво правиш?
Обърнах се и видях белокосо момче. Седеше спокойно и ме гледаше без грам злоба или укор с лилавите си очи. И все пак скочих и свих юмруци, готов да го нападна ако се наложи. Представяш ли си ни? Едно одърпано сираче, с панталон до колената, скъсан на места и изтъркани обувки и друго момче, доста прилежно облечено, гледащо те с проницателен поглед и ръце зад гърба. Не харесвах такива като него защото знаех, че те имат всичко, а аз нямам нищо. Затова се затичах да го съборя, но той само се отмести от мястото си и се строполих на прашната почва. Момчето надвеси глава и ме изгледа с любопитство.
-Ако искаш ябълка ела вътре. Има цял поднос.
Без да ми казва нищо повече се обърна и тръгна към страничния вход на имението. Гледах го известно време както си бях на земята, после се изправих. Инстинктите ми, дори в тази крехка възраст, ми казваха да бягам, да си тръгна, но нещо ме накара вместо това да го последвам. Може би беше факта, че не ме изгони, не викна някой да ме набие и изхвърли. Влезнах в богатия дом и той ми даде не една, а десет ябълки. Две от тях изядох, другите дадох на децата от моята група в приюта. От тогава често ходех при семейство Д'Арвил. Баща му много ме хареса. Научи ме да чета и пиша. Даваше ми творчеството на Дикенс, Бърнс, Уайлд и много други, а аз му ги връщах веднага след като ги изчета. С Лезандър все повече се сближавахме. Сякаш границите в семейното и обществено положение не съществуваха. Стария граф молеше от време на време директорката да ме пуска да им ходя на гости по цели дни, дори да приспивам от време на време, а самият той ме връщаше точно в осем на другата сутрин, за да не изпусна урока по дърворезба, който ни водеше градският архитект, по обществена поръчка.
В един летен ден се запознах с майката на Лезо. Със сестра му се върнаха от дълга почивка от прованса с медицинска полза. Тогава за първи път видях Пам Д'Арвил и хлътнах до уши. Имаше кафява лъскава коса, която винаги стоеше на вълни и големи кафеви очи. И те много ме харесаха. За осмият ми рожден ден, г-жа Д'Арвил ми подари сив костюм, като каза, че всеки млад джентълмен трябва да има такъв. Седеше ми като чувал, но нямах нищо против, защото беше от сърце. Точно като ябълките. Пам ме научи да свиря на пияно и редовно следеше уроците ми по четене и писане. С Лезо растяхме, а с това открихме и способностите си. Почнахме да ги развиваме заедно като си помагахме. Бяхме неразделни. Въпреки, че никой не ме осинови през всичкото това време, имах чувството, че съм намерил своето семейство. Когато навърших пълнолетие и дойде време да напусна дома, г-н Д'Арвил ме назначи като писар към една кантора. По това време той тъкмо почна работа при тогавашния кмет. Кариерата му вървеше право нагоре и цялото семейство беше щастливо. Година по-късно признах чувствата си на Пам, които мислех, че ще отхвърли. Но за мое изумление тя ги прие и се впуснахме в красива и нежна любов. Чувствах се на върна на света. Имах всичко, от което се нуждаех. Добра служба, невероятен приятел, хубаво момиче. Не ми трябваше много. Запленен от собственото си щастие обаче, останах сляп за това, което се случва в душата на Лезандър. Явно идилията за мен, не се отнасяше и за него. Беше му писнало да следва правилата на фамилията, на баща си. Искаше да се чувства значим и полезен по свой собствен начин. Може би именно покрай мен разбра, че света не е толкова розов, че има и друго - страдание, бедност, неправда, дискриминация. И реши да отдаде животът си да промени всичко това. До толкова се вглъби в тази мисъл, че я постави на пиедестал.
-Виж как си живял ти, Ерик. - каза ми веднъж. -Нима това е честно и справедливо?
-Не, но, животът ми пое в доста добра насока.
-Да, защото имаше тази възможност. Колко други я нямат? Дори в гилдията не те приеха. И то не защото не си добър, а защото си различен.
Известно време след това не повдигахме темата, но Лезо твърдо бе решил, че ще използва дарбата си, за да постигне някаква промяна. След няколко месеца ми каза, че се е запознал с един човек и иска да ни срещне. Беше Клайд. Самият той беше минал през свои собствени перипетии. Изключително интелигентен и доблестен мъж. Скоро се запознахме и с останалите от братството. Лезандър остана очарован. Свързваше ги една обща цел. Отначало не бях сигурен дали искам да се замесвам в нещо толкова глобално, но не можех да го оставя да върви по този път сам. Все пак ми беше дал всичко. Заради него съм това, което съм. И така двамата станахме членове на групировката, а след нас дойдоха и още няколко. Някои от тях се отказаха. Хелга успя да се задържи, защото Лезо я обучи добре. После дойде и майка ти и някак си стана наставник на цялата работа, без някой особено да го желаеше. Знаеш как се развиха нещата за нея. Известно време всичко вървеше добре, но тайната не можеше да остане скрита завинаги. Г-н Д'Арвил разбра какво се мъти в главата на синът му и всячески се опитваше да го откаже. Молеше дори и мен, но той не слушаше никой. Нещата излязоха извън контрол когато умря сина на тогавашния кмет. Спомняш си, разказвал съм ти. Тогава всичко тръгна надолу. Лезо изпрати Пам в Илион. Обещах й, че скоро ще дойда да я прибера, но не знаех колко съм се лъгал. Малко по-късно го арестуваха и тогава той уби баща си. След това и майка му умря от мъка. Горката, болката я съсипа и разболя. Всичко, което бяхме градили се срина за един миг. Напълно се отцепихме от обществото. Превърнахме се в аутсайдерите, които познаваш. Пам ни намрази, заяви, че не иска да ни вижда и с право. Няколко години по-късно и много изпълнени и не планове, се появи ти. Останалото ти е известно. Може би цялата идея е, че винаги, независимо какво става и какво се случва, винаги сме били двамата - той и аз. Винаги сме се подкрепяли, пазели сме си гърбовете, а сега....сега всичко това свърши.
Думите му заглъхнаха в нощта. Това бе неговата история, събрана в десетина минути, така както никога не я беше чувала. Истинската история за Ерик Матюс, която не всеки знаеше, дори почти никой. И сега за първи път, той я сподели с нея от-до, без да пропуска нищо. От началото, та чак до сега. Преди знаеше за него откъслечни моменти и въпреки това се влюби в характера и душата му. Но сега познаваше и миналото му, а то винаги е важно, независимо какво казват хората. То винаги носи своя отпечатък и никога не потъва в забвение.

Ето, че след като се успокои дойдоха и думите, толкова неканени и така неочаквани те се нижеха, образувайки плетеницата на едно минало.Минало с кръпки от един мизерен , но някак си щастлив живот, минало огласено от възгласите на другарите ти, бой с пръчки и съкровища на всеки ъгъл.Научих и как са се запознали с Лезандър, нищо че нямаше нещо общо, все пак ми напомни за приятелството ми с До, след него е последвала и първата любов, също толкова сладка и необятна.Докато слушах историята му се усмихвах, представях си го като малък, с чоелава, непокорна коса, може би малко каскетче и панталонки до коляното, как търчи с още куп дечурлига и се смее волно.Този чист смях се бе загнездил в очите му и сега бе онзи блясък, който познавах и обичах.
Изправих се и седнах по турски:
-Ти си имал едно истинско детство, дори мога да ти кажа, че малко ти завиждам.
-Завиждаш ми, че съм израснал в сиропиталище?
-Нее, за това че там си намерил приятели, че сте играли до късно на криеница, че си имал среда.Аз не съм имала това щастие...
-Защо?-попита той.
-Ами...имам бегли спомени от тогава когато майка ми ни е напуснала, просто съм била много малка.Като дете помня, че с баща ми и Арманд се преместихме в къщата на баба ми, дядо ми тъкмо се бе споминал от тежко боледуване.Пък и сам мъж нямаше да се справи с две деца, та той знаеше единствено как да си направи омлет и то почти винаги загаряше яйцата.Когато се преместихме, на мен ми дадоха една таванска стаичка, която гледаше към улицата пред нас.Късния следобед се събираха група момичета на нея и играеха на дама, след като се връщаха от детска градина.Аз не съм ходила на градина, защото не можехме да си го позволим, за сметка на това баба ме научи да пиша и чета, но може би това, че не съм ходила на такова предучилищно заведение, ме правеше аутсайдер в очите на останалите, нещо като бавноразвиваща се сигурно.За да не стоя постоянно затворена, нашите ме пращаха на уроци по пеене и пияно при една съседка, жената бе семейна приятелка и не искаше пари.
Та един ден се престраших и слязох при децата на улицата, първоначално сами сядах на тротоара и ги гледах и така няколко дни.Докато един ден едно от момичетата не дойде при мен да се запознаем, тогава срещнах Лора.Започнах да се уча от нея, начин на държание, маниери...всичко.Тогава бяхме на седем, тъкмо предстоеше да тръгвам на училище.Брат ми вече бе трети клас и нашите се чудеха как ще бъда и аз ученичка само с мизерната заплата на баща ми и малката пенсия на баба.Тогава той работеше като търговец на книги, но някак си бизнеса му бе обречен.И тогава реши да замине за друга територия, за тази на прокълнатите...бях силно против, не осъзнавах, че го прави за пари, просто мислех, че и той ни напуска.Та замина и се сдуши с някакви хора там, отново бе търговец , но този път на трупове с разликата, че имаше и хора под себе си.
Започна да праща пари достатъчни за образованието и издръжката ми.Когато влязох в училище бях в един клас с Лора, опитвах се да бъда от готините ако ме разбираш, ни вечно стоях в сянката и.Докато един ден не срещнах Франс, момче от горния клас, тогава бях на петнадесет.Харесахме се, но бях прекалено срамежлива да предприема нещо и разбира се, добрата ми приятелка Лора, предложи аз са му пиша писма и тя да му ги предава.В крайна сметка така се получи, че той никога не получи тези писна, а тя го оплете в мрежите си.Развалихме взаимоотношенията си и останах съвсем сама, докато един ден вкъщи не пристигна колет.Голяма дървена кутия, висока почти колкото мен, беше от баща ми.Когато я отворих вътре беше Шейн, още съвсем бебе.Той стана най-верния ми другар.
Арманд пое по пътя си към пустините, а аз останах сама с баба ми.Когато открих способностите си, започнах да си ги развивам сама, не излизах, не правех щуротии.И когато станах на двадесет, реших, че е време да потърся майка ми, просто за да и поискам някой отговори.Оттам историята ти е ясна, така се озовах и тук.
Лошото е, че от толкова главоболия и събития съвсем не ми остава време да посетя клетата си баба, дори....дори не знам дали е жива.Страх ме е, че като един ден отида да я посетя, вече ще е късно и ще заваря празна къща.-замълчах за момент, като наведох глава.
Не се сещах повече какво да кажа, не ми се бе случвало нищо толкова интригуващо, едва ли историята как съм си чупила ръката след като паднах по стълбите в нас е интересна, затова я запазих за себе си.Но истината е, че живота ми започна след като дойдох тук, в Маджестик, след като срещнах всички тези хора....

Ерик слушаше мълчаливо, с интерес и търпение историята за миналото на любимата си. Разказа му всичко, което смяташе, че трябва да знае или просто искаше да сподели. А той я погълна цялата, точно както тя неговата.
-Лошото е, че от толкова главоболия и събития съвсем не ми остава време да посетя клетата си баба, дори....дори не знам дали е жива.Страх ме е, че като един ден отида да я посетя, вече ще е късно и ще заваря празна къща.
Мъжът повдигна длан и погали косата й.
-Може скоро да я посетим заедно, ако искаш. Ако имаш нужда от подкрепа. Не искам да се натрапвам.
-Не....би било добре да ме придружиш. - сякаш водена от страха си, прие поканата.
Ерик кимна и свали ръка от нея.
-Тогава ще го направим. Животът ти може да не е толкова разноцветен, но носи своите собствени нюанси, а именно те са важните. Няма да ти кажа да не съжаляваш за нищо, защото всеки съжалява за нещо, но...не можем да го променим, нали?
Въпросът беше риторичен и въпреки това Арадел промълви едно тихо "Не можем", след което се закашля. Магът стана от леглото и взе торбата с билки, които беше набрал за нея през деня. Тя се погрижи за раните му, макар че той не го искаше. Сега той щеше да се погрижи за нея.
-Ще ти направя чай. Знам, че не искаш лекарства, но не искам да се влошиш.
За момент мислите му се оттласнаха от днешните терзания и тръгнаха в друга посока - нейното здраве, което не бе по-маловажно от проблемите с Лезандър.
-Няма да се бавя.
Чернокосият напусна стаята, като по пътя се размина с Ейвъл, но го подмина с наведена глава. Лидерът само се подсмихна тихо зад гърба му и продължи пътя си.
През това време, Арадел остана сама, размишлявайки над живота си. Може да не беше като на Дориан, като на Ерик или други хора, които всекидневно се сблъскват с прекалено грозна реалност, но беше достатъчно объркан, че да те измъчва вътрешно. Беше изгубила близките си като малка, расла предимно сама. Беше наранила много и страдала от много. Подобни съдбовни моменти не са за пренебрегване. Можеше само да се надява, че нещата ще се наредят някак си и, че тя ще стане по-добра. Защото въпреки всичко, въпреки всичко на което беше ставала свидетел, Арадел Картие беше добър човек. Само това познаваше и не искаше да променя възгледите си. Не искаше да се бори със зъби и нокти за щастието си. Искаше да си го извоюва, но не беше готова да нарани, да отнеме живот и честно казано, никога не искаше да става готова за подобно нещо. А дали щеше да й се наложи да го изпита на собствен гръб само времето щеше да покаже.
След десетина минути Матюс се върна при нея с голяма чаша, повече приличаща на купа, пълна с благоухайна отвара.
-Ето. Ще ти помогне. Утре ще си много по-добре.
Момичето не пое съда веднага. Все още не й се искаше да пие каквото и да е.
-Моля те.
Погледа на мъжа пред нея наистина показваше загриженост и надежда и тя с неохота взе чашата. Ако не заради себе си, щеше да го изпие заради него. Излизащата пара се загнездваше в носните канали и ги отпушваше. Аромата на билките бе приятен и ненатрапчив. Най-накрая отпи няколко малки глътки. В продължение на пет минути изпи цялото количество под зоркия поглед на природния магьосник. Той взе чашата от ръцете й и я остави на масата. После се върна при нея, легна и я придърпа към себе си. Прегърна я силно, без да я задушава и я целуна.
-Да поспим. Искаш ли? Изморена си.
-Ти също.
-Да...аз също.
-Да спим тогава.
Двамата сключиха чела едно в друго. Известно време се гледаха, докато малко по малко силите ги напуснаха до толкова, че неусетно заспаха. Горките, бяха толкова измъчени, че дори не успяха да си пожелаят лека нощ. Тъмнината ги обгърна с наметалото си и ги изпрати далеч, далеч от тук.

Какво да ви кажа...Сигурно сте долавяли онзи аромат на току що разцъфнал живот, идващ от дърветата през през пролетта.Да, чувството ви изпълва с надежда, започвате да кроите планове за идните месеци и една едва доловима усмивка краси лицето ви.Това бе да заспя до Ерик, да опитам аромат който дълго време сетивата ми са копняли, който се е скитал в съзнанието ми като безименен спомен придобиващ постепенно очертания и контури.Това приятно чувство се загнезди в мен като яребица и ме накара за миг да забравя, цветовете се размиха, реалността се пропука и остана аромат на цъфнали вишни.Не усетих как съня ме е навестил, беше постепенно и плавно с валсовата стъпка на благородник, но заспах с усмивка.
В мен пукваше пролет, а чувствата ми разцъфваха срамежливо, като момена сълза, пролетта на една любов.Любов без годишни времена, намираща пристан единствено в бурното лято на чувствата.Дори за момент забравих за станалото с До, което ме накара да се засрамя на сутринта, а тя дойде бавно и протяжно като котка.Събудих се първа, небето все още бе лилаво и зората още си крадеше последни минути сън.Ерик спеше до мен, като дете.Стоях известно време обърната към него и тихо го наблюдавах, всяко едно трепване на клепача, равномерното дишане, падналите кичури коса...всичко.Запечатах тази картина в съзнанието си и щях да се връщам към нея многократно когато имах нужда да предизвикам онази спонтанна усмивка на лицето си.
Изнизах се съвсем тихо от леглото, без да го будя, пък и да не бях толкова старателна пак нямаше да го събудя, понеже спеше непробудно и уморено.Навлякох една широка рокля и излязох от стаята, сега беше рано и не се притеснявах, че някой може да ме види, понеже цялата къща все още бе потънала в сладка дрямка.Отидох навън и се запътих към онова проклето ябълково дърво, на което не един път бях проляла потта си.Исках да изненадам Ерик, да го върна към онази простота и удобство на детството, която се е състояла в безгрижно ядене на ябълки и мерене на прашните улици.
Щял да му припомня вкуса на тези отминали времена състоящ се ароматна зелена ябълка и още нещо.Набрах достатъчно, колкото да заситим глада си и се върнах обратно в стаята.Слънцето тъкмо изгряваше и първите му лъчи сънено гъделичкаха околията, като посипваха предметите в стаята ми със златиста светлина.
Чернокоското дишаше тежко и не проявяваше признаци, че ще се събуди скоро.Това беше идеално за мен, понеже докато брах ябълките, реших да го изненадам с още нещо.С тиха стъпка отидох в килера и тихо притворих вратите след себе си.Освен закачените дрехи и прилежно подредените обувки, в някой от скриновете човек можеше да намери снопове плат и един пластмасов манекен, който сега бе навлечен с една от моите рокли.Съблякох го на бърза ръка и се заех да кроя плата.За тези, които не са се сетили още, ще поясна, че щях да шия костюм.Нямах представа дали пази онзи, подарък от Лезандър, най-вероятно, да, но сигурно бе леко износен с времето.Започнах да режа , кроя и разкроявам и преправям.Знаех, че си има и онзи с който беше на бала, но някак си е различно когато съм вложила цялата си и енергия и любов в създаването на нещо специално за него.Беше черен, права кройка и панталони.Сакото не бе от онези старомодните, а наподобяваше на онези спортните.Като цяло ми отне около три-четири часа, и вече беше към десет часа.Ерик започна да шава в леглото, знак, че се събужда, а аз бях почти готова.Завърших последния шев върху яката, докарах манекена до леглото, като до него поставих и купата със зелените ябълки.Излргнах се до него и нежно го целунах по челото:
-Хайде, отвори очиии..-подканих го аз, като го нападнах с нежни целувки по цялото лице.
Той се прозина сънено и ме погледна, като обви ръцете си около мен:
-Не помня да съм поръчвал събуждане, но ми допада.Някой да ти е казвал, че си красива сутрин?
Усмихнах се:
-Може и така да е, но това е защото съм будна от пет часа.
-Какво прави толкова време?Да не си ме гледала как спя?
-Нее..-засмях се аз.-Щяха да ме заболят очите.
-Толкова ли съм грозен?
-Не, ставай глупав, просто бях твърде заета да направя това.-и обърнах главата му към произведението си.-Какво мислиш?-попитах с трептящо очакване на реакцията му.

Ерик гледаше към костюма и мълчеше. Първата му мисъл бе, че все още сънува. За да си докаже, че това не е така, разтърка няколко пъти очите си, а когато ги отвори пак виждаше костюм, доста добре ушит и то с подръчни материали. Местеше погледа си ту към дрехите, ту към усмихнатата Арадел.
-Ти ли го направи?
-С двете си ръце.
-Колко време ти отне?
-А, не много.
Едва ли й е отнело час. Сигурно откакто е станала не се е спряла. Мъжът пусна краката си да опрат в земята и се изправи. Отиде до манекена и почна да го обикаля, като го оглеждаше обстойно. А русокосата все така търпеливо чакаше похвалата му.
-Е? Харесва ли ти? Грозен ли е? Ако е ще го хвърля.
Понечи да го вземе тя, но Ерик улови китката й още във въздуха, като не й позволи да докосне плата.
-Прекрасен е! - каза тихо и спокойно без да се обръща към нея.
-Наистина ли?
-Наистина.
Чак сега, мъжът се обърна към нея и я прегърна.
-Благодаря ти. Това е много мил жест. Успя да ме изненадаш приятно.
За момент дори забрави проблемите си. Естествено, те щяха да се появят съвсем скоро, но за сега се чувстваше страхотно и причината не бе в новият костюм, а това, че е ушит от Картие. Може и никога да няма възможност да го облече, но щеше да го пази, точно така, както пазеше и онзи от осемгодишният му рожден ден.
-Страхотен е! Ти си страхотна.
Матюс я пусна и взе лицето й в шепите си. Целуна я дълбоко, страстно и нежно. Беше му трудно да я пусне, но все пак след известно време се наложи.
-Но какъв е поводът?
-Няма повод. Просто така.
Чернокосият се усмихна.
-Обещавам, че ще ти се реванширам.
-Не го направи затова.
-Знам и все пак ще се реванширам.
-Ще го пробваш ли?
Той кимна и свали дрехите от пластмасовият манекен. Нахлузи ги бързо върху себе си и всъщност му прилепнаха идеално. Но нямаше намерение да се разкарва с него, за да не го измачка или пък скъса, затова побърза да го съблече.
-Какво ще правим сега? - попита го приятелката му, ако можем да я наречем така.
Ерик огледа тялото си доста сконфузно, след което малко го изби на смях.
-Аз май ще е добре да се изкъпя, че тази засъхнала кръв не може вечно да краси кожата ми. Среща в общата след петнайсет минути?
-Дадено.
Така той я дари с поредната целувка, а после излезе от стаята й, запътвайки се право към банята.

Ерик бутна мощно с крак вратата на стаята и я внесе вътре, като побърза да я остави на леглото й. Паниката му бе толкова голяма, че дори нямаше време да бъде тъжен. Притеснението притисна нервния му център и сега магът се зае да пълни тялото й с лечителната си магия. Обливаше го толкова много, че можеше да го пръсне от напрежение. Клайд усети това и спря ръката му, прекъсвайки потока на енергия.
-Стига, Ерик. Препълваш я.
Чернокосият нямаше никакво намерение да спре, но осъзна, че лидера е прав. Ако продължаваше така, сърцето й нямаше да издържи на напрежението. Въпреки, че външните рани изчезнаха почти мигновено, тя все още не се събуждаше. Дишаше слабо, леко, но равномерно. Все едно бе изпаднала в дълбок сън или в кома. Матюс бе на ръба на нервен срив, но надеждата му се крепеше и то единствено от това, че усещаше диханието й, а клепачите й потрепваха от време на време, за да докажат, че не заслужават да бъдат погребани.
Никой не разбра какво и кога се случи. Просто изхвърча, а после изпадна в транс, от който не знаеха как да я върнат.
-Няма какво да направим. Остава ни само да чакаме. Ела да...
-Не. - повиши тон земния маг -Никъде няма да ходя. Ще стоя тук.
-Не можеш да й помогнеш така. Ще се изтощиш...
-Казах не. Ходете където искате. Ходете по дяволите, ако щете. Аз оставам.
Валето го наблюдаваше в гръб без да продума. Познаваше добре характера му. Знаеше, че веднъж науми ли си нещо не можеш да го разубедиш. Мъжът въздъхна, обърна се и пое към вратата.
-Ако имаш нужда от нещо само кажи.
-Добре. - отвърна червеноокия, но реално не го чуваше.
Остана до леглото на възлюбената си, държащ ръката й, без да я пуска нито за миг.
-Къде си Ари? - промълви той, сякаш искаше тя да го чуе. -Върни се при мен.
Не знам колко време беше изминало. Може би минути, може би половин час, когато през прага на стаята й влезе Д'Арвил. Стъпките му бяха тихи и умерени. Той застана странично от приятеля си и се загледа в обездвижения труп на девойката. Изглеждаше толкова спокойна. По нищо не си личеше, че е наранена.
-Как е тя?
-Не много добре. Защо си тук?
Мълчанието възцари в главата на Лезандър. Не знаеше какво да каже или как да го изкаже.
-Не съм искал тя да пострада. Не и наистина.
-Обвиняваш ли се?
Тишина.
-Не е като да си го предизвикал с проклятията си върху ни. Вселената не се върти единствено около твоите желания.
Графът наведе глава надолу. Въпреки всичко се чувстваше зле.
-Ерик....аз...не мисля, че някога ще мога да ви простя. Нещата никога няма да са същите. Но...не мога да си представя свят в който ти не съществуваш. Нито тя.
-Знам. - отвърна сухо магът, просто защото нямаше сили да покаже каквато и да е друга емоция.
Много добре осъзнаваше, че връзката му с Лезандър Д'Арвил е скъсана завинаги, но вътрешно, дълбоко в тях, те винаги щяха да се обичат. Тази обич щеше да е забравена и захвърлена навътре, изтласкана от предателството и болката, но въпреки всичко....
-Дръж ме в течение.
Матюс кимна с глава и продължи да се взира в лицето на блондинката. Нямаше какво повече да си кажат. Графът се извъртя и напусна стаята, оставяйки ги сами. Знаеше, че мястото му не е тук. Вече не....

Леглото стоеше все така застлано с бежавите чаршафи на Арадел Картие, а самата тя, лежеше на него, неподвижна, статична като кукла, като восъчна фигура и само тихото й дишане, едвам надигащите се гърди и лекото трептене на клепачите, все още показваха, че е жива или почти. Погледнато от страни изглеждаше просто на кротко заспал човек, забравил, че трябва да се събуди.
Измина повече от ден, но очите й така и не се отваряха, а тялото поддържаше една умерена температура между студено и топло, между отвъдното и земното.
Но на леглото не бе само тя. Главата на Ерик лежеше до торса й, а кичурите почти закриваха лицето му. Изминаха едва малко повече от 24 часа, но то бе изпито, вдлъбнато и отслабнало, като на някой, който е преживял сериозна болест. Нито за миг не напусна мястото си. Единствено нуждата да отиде до тоалетна или да засити жаждата си, го караха да изчезва за минути, след което отново заставаше на пост, като най-вглъбения в работата си стражар. Бе забравил дори да се храни. Стоеше и я чакаше да се събуди. На няколко пъти Лезандър или някой друг му предлагаха да го отменят, но той отхвърляше предложението като носна кърпа в канализацията и ничия приказка, ничие убеждаване не можаха да го склонят. Един-два пъти дори се заговори за идеята за край, някои вярваха, че тя няма да дойде в съзнание и животът й е свършил перманентно. Но и това мъжът отхвърли като вариант. Съзнанието му не можеше да приеме възможността, момичето никога да не се събуди и пъдеше тези мисли за такъв нелеп, безсмислен край. Като доказателство за всичко това, бе и едно леко помръдване на ръката й предния ден, което му даде надежда и дори когато Силвия му каза, че е по-добре да е подготвен за най-лошото, той почти не й скочи на бой. Всички го разбираха и не се сърдеха заради държанието му. Беше се превърнал като майка стръвник, готов да защитата най-скъпоценното си чедо. И за това никой не му се сърдеше. Не можеха да очакват от него да се предаде, не беше в природата му, а когато обичаше нещо, кой се бореше с нокти и зъби да го защити с цената на всичко, дори със собственото си благоденствие.
Сега, на предела на силите си, отмалял, почти стигнал до припадък, той неохотно, без да иска мижеше с клепачи, изтезан, в полусън. Блуждаеше между трезвеността и хипнозата и мислено се молеше любовта му да се върне при него. Едната му ръка бе положена на сърцето й, сякаш искаше да усеща, че то все още бие, а другата мърливо се влачеше във въздуха, почти докосвайки пода. От време на време шептеше несвързани реплики или откъслечни думи и продължаваше да блуждае между реалността и прекомерната умора.

/Пиши как се събуждаш/

Синьо преминаващо в зелено, зелено в жълто, жълто в бяло и бяло в...черно.Мрак.Това бяха цветовете които съпътстваха пътуването ми след, като буквално се изпарих от кметството.Дали пък мнението на Богинята се бе променило и сега бях мъртва?Не, не можеше да е това, усещах парене върху очите, болка в стомаха и гръдния кош и можех да се закълна, че някой дишаше до мен.Но, чакай малко...очи?Стомах?Гръден кош?Това значеше, че съм в тяло, в своето собствено разбито тяло, което сега се възстановяваше бавно от травмите.
Не можех да отворя още очи напълно, можех единствено да мижа.Светлината ме дразнеше и бодеше ирисите ми сякаш с остриета.Но малко по малко и това се случи, можех да виждам единствено пред себе си, погледа ми се движеше бавно, поех дълбоко въздух, все едно исках да вдишам пространството, аромата да дрехите ми, чаршафите, дървото....Ерик.Не можех да се обърна рязко и да го видя, но го усещах, врата ме болеше адски.Размърдах леко пръстите на ръцете и краката си и след като те ме послушаха, това ме зарадва, малките подаръци на това да си жив.
Оценяваш ги чак след като ти се случи нещо такова...Нищо, че бях в друго тяло, все пак се чувствах като мъртва.Направих повторен опит да извърна глава към любимия си, но той бе адски болезнен, така че бях много леко обърната, но достатъчно, че да го съзря.А това, което видях леко ме натъжи и уплаши.Очите му бяха хлътнали, кожата загубила цвета си, косата мръсна...приличаше на човек, който е претърпял тежка загуба или е болен от нещо.Понечих да се усмихна и вдигнах ръка като е насочих към главата му, бях като машина която не е работила от известно време и сега се смазваше и раздвижваше.Знаех, че са излекували донякъде раните ми, но все още болеше.Отворих уста да кажа нещо, но от нея излезе неопределен звук, направих повторен опит:
-Е..ей...тук...съм..-успях да сглобя изречението накрая, като го погалих.