"Братска любов"

First topic message reminder :

Най-предпочитаното заведение от младите. Държат го чаровните близнаците Нео и Лео, които знаят как да забавляват себе си и клиентите си. Тук освободеното държание е задължително. Винаги е весело и шумно. Идеалното място за събиране с компанията за по бира или нещо по-силно. Цените са приемливи, напитките са студени, храната е предимно снаксове и ядки, но това не е ресторант все пак.

Нео(русият) и Лео(чернокосият)

Мда... Изненадваща бе тази тренировка. Имам предвид, наистина. Да ги накарат да правят спаринг.
Началото бе добро, за съотборниците, но когато лидера на гилдията дойде с Аш, нещата тръгнаха много надолу.
Естествено, Ейс помогна. Но и направи ситуацията много по-сложна. Мда, познаваше го от един ден, и вече проклинаше скапания си мизерен късмет. Е нищо, поне свърши, нали?
Сега мъжа имаше нужда от питие. Нещо по-силно за предпочитане. Но къде? От това, което той бе видял, нямаше нищо подобно на кръчма. Или пивница. Или дори кафене. Как изобщо тия хора живееха?!
Стигна до изхода, и на портала „разбра” че град Маджестик е наблизо. Можеше да стигне до него за няколко часа ходене пеш. Е, явно беше време да хване пътя. Отново.



Минаха три часа и половина. Три. Часа. И. Половина. Зед бе уморен, ядосан и жаден. Ейс сякаш бе проникнал в мислите му, и мъжа чуваше гласа му.  Аргх, да. Просто бе уморен. Това трябва да е. Да.
Когато влезе в града, в ноздрите му сякаш проникна миризмата на голям град. На много хора, събрани на едно място.
Да де, миризмата беше на нечистотии и гниещи зеленчуци. Но в същото време, се носеше миризмата на екзотични подправки от пазарите, подвикването на продавачите се чуваше ясно...
Въобще голям град с развита търговия.
Зед започна да търси кръчма. Видя няколко, но... просто не бе това от което се нуждаеше.
След известно скитане, той откри това което му трябваше. Пред кръчмата имаше някакво оживление.  Мага се приближи, и с любопитство започна да оглежда. Изглежда, главния герой бе едно пиянде. Вероятно не си бе платило сметката, и в момента се караше на висок глас със съдържателите. Които бяха очевидно братя. Накрая единия от тях просто му забърса един, а другия го подхвана. Заведоха го в една уличка, и... Зед не искаше да знае какво е станало по-нататък.
Той се приближи тихо до входа на кръчмата и влезе...
...и се озова в една голяма стая, с маси. Бе препълнено. Всичко изглеждаше чисто, и спретнато. Сравнително.
На импровизираната сцена, имаше няколко танциорки които даваха танцуваха страстен танц в облекло, подчертаващо невероятно красивите им форми. Повечето клиенти (дори и тези на "другия бряг") хвърляха жадни погледи към тях.
Проправяйки си път към бара където имаше нещо като местенце, мага се сблъска с няколко човека. Пусна дежурното "Извинете" и продължи смело напред.
Когато стигна до бара, видя един от братята. Русия. Той му се усмихна, подкупващо и го подкани да поръча.
- Халба бира. Като за начало - с една от ония "ослепителните" усмивки каза поръчката си той, и седна...

Тук е моментът, в който трябва да отбележим, че Зед е голям късметлия. Въпреки всестранният начин на живот, честото попадане в беди и проблеми, винаги е съумявал да се измъкне по един или друг начин и изглежда късметът му нямаше намерение да го напусне скоро. Беше се вкопчил здраво за ревера му и хич и не смяташе да го оставя сам. И не говоря само за битката, в която влезе преди няколко часа. Дори тук, в града късмета му се усмихваше. Какво имам предвид? Като за начало, въпреки късния час, той пропусна дъжда. Точно след като открехна вратата на местния и любим на поколения локал, от небето западаха първите капки солена вода, които съвсем скоро ускориха и уголемиха формата си, превръщайки се в един достоен, пръв за есента порой. Та, като изключим, че се размина с подгизналост, попадна на още един плюс. Това място почти винаги бе претъпкано, толкова претъпкано,че трудно можеш да си намериш свободна маса. Но Блекуинд пак не удари на камък и намери пролука в ситуацията или по-точно единствените останали две свободни места. И то точно на бара. Там, където всеки се стреми да се докопа, защото там са и собствениците на заведението. Двамата човека тук, на които всеки иска да се наслади. Ако си свободна жена ще се стремиш към вниманието им, защото са толкова чаровни. Ако си им приятел, ще искаш да изпаднете в един от онези незабравими весели разговори, а ако си мъж просто ще искаш да се почувстваш в свои води. Понякога няма нищо по-хубаво от една стабилна мъжка компания, особено ако знаеш, че компанията е способна на какво ли не. А дори и да не ги познаваше, Зед виждаше, че тези два колоритни образа са способни на всичко. Личеше си от блясъка на очите им. Дори той се различаваше. Ако този на русия бе енергичен, силен и жизнерадостен, то на чернокосия бе първичен, малко по-суров, ехиден и изпълнен със задни мисли, които зависи от ситуацията в коя посока ще поемат.
Така или иначе, нашият герой се намърда точно на един от тези щъркели и без да се замисля отправи поръчката си. Нео се ухили широко, винаги се радваше когато кръчмата се сдобиваше с нов, непознат посетител и се извърна, заемайки се с наливането на пивото. Зед оглеждаше атмосферата с нескрит интерес. Ресните и цепнатините по дървените плоскости му казваха, че тук не веднъж са се водили ожесточени да речем скандали, сбивания и прочее, които обаче са оставили своите примамливи знаци. Музиката звучеше достатъчно високо, но не толкова, че да не можеш да чуеш събеседника си. Кипеше весела шумотевица, наздравици и смехове, а сладката Нанси, кълчеше пищното си тяло на сцената, развявайки меката си, дълга до кръста кафява коса и радваше окото. Дори най-закоравелия престъпник или най-верния съпруг щеше да се загледа по формите й. Мъжът не направи изключение и си позволи свободно да я обходи с поглед, без да е прекалено нахален, а тя от своя страна забелязала интереса му, се усмихна, намигна и се врътна още веднъж, сякаш специално за него. А като си помислим, че само преди няколко седмици, девойката едва извиваше глас от срам и свян. Каква забележителна метаморфоза.
След няма и две минути на барплота пред него тупна и желаната му поръчка, а с нея и една купичка с бирени фъстъци.
-Това не съм го поръчвал.
-Знам, бе брато. Бонус като за нов клиент. - ухили се блондина и протегна ръка. -Нео!
-Зед! - пое я внимателно магът, но колкото повече го наблюдаваше, толкова повече осъзнаваше, че няма причина за притеснение. Виж не беше сигурен за другия, но така или иначе той си седеше в другия край на бара и водеше някакъв оспорван разговор с един мъж, така че едва ли щеше да има шансът да се запознае с него. Поредния късмет!
Първата глътка на нашия герой му подейства адски освежаващо и разтоварващо. Сякаш чак сега камък му падна от плещите и той усети едно разположение на духа, широчина в гръдния си кош и добра перспектива за развоя на вечерта. Очите му все още шареха по тялото на танцьорката от време на време. Поглед, който Нео забеляза и това само подбуди допълнително усмивката му.
-Виждам, че се отплесваш по нашата монахиня.
-Какво? - сепна се чернокосия -Монахиня? Честно!? Аз не, не....
-Хахах, споко бе брат. Не е истинска монахиня. Викаме й така, защото когато дойде тук беше като едно стеснително бебе, което дори не може да върви само. А сега виж я. Цял пожар. Казвам ти, човече, някой ден ще се оженя за това момиче. Нищо, че ми е подчинена.
Стресът на Зед се увеличи още повече след последните думи на собственика. Само това му трябваше - да си навлече неприятности тук, където сигурно всеки би защитил бармана.
-А, извинявай. Не знаех, че е твоя....
-Хахаха, оле много си лесен сериозно. Не е моя! Не се коси толкова, ако искаш да се позабавляваш с нея нямам против. Стига тя да иска. - смигна му симпатягата и тогава Блекуинд осъзна, че тази Нанси (чу името й от съседния по стол и чашка мъж) явно излязла от черупката си на девственица, сега го раздава шафрантия и половина. Е, всеки сам решава как да живее животът си. Дали това му хареса или по-скоро го отврати не знам. Но така или иначе вечерта тепърва предстоеше, а нещо ми подсказва, че нещата няма да задържат за дълго сегашното си положение.

/Минчев, свободно РП/

Ерик си тръгна, това беше неговото желание и аз го уважих. Но след всичко, което каза , нищетата ме обзе като ураган, обгърна ме със студената си мантия и ме запрати в онези тъмни кътчета на душата ми където съвестта дълбае мозъка ми. Облегнах се на стената на стаята и се свлякох надолу, в главата ми беше каша. Едно хубави питие щеше да ми се отрази добре, но не питие от този мини бар тук, а такова в истински бар. Където Нео и Лео със закачките си щяха да ме избавят за малко от реалността, да ме накарат да забравя, че всъщност съм една предателка и нищо повече.
Облякох дънки и черен топ, оправих грима и косата си и тръгнах към кръчмата.
Дъждът вече бе притихнал, само ръмеше, а от стъпките на Ерик нямаше и следа. Чуваха се веселите възгласи, песните, кристалния вук на надравиците. През прозореца видях, че Нанси изпълнява поредния си танц. Беше ги схванало нещата това момиче, дори леко се притесних, че съм я покварила. По масите бяха разпръснати различни хора, някой бяха заспали, други танцуваха, трети разговаряха оживено. Все пак бях дошла в разгара на купона така да се каже. Количеството алкохол, което бях погълнала в хотела се обаждаше , като ехо в главата ми, но бях сигурна, че мога да погълна и още.
Една малцова чаша уиски с лед щеше да ми се отрази доста добре. А за досадниците, които щяха да се възползват от факта че съм сама, щяха да се погрижат барманите. И като заговорихме за тези сладки кретени, Нео ме фиксира и се изкрещя:
-Вижте какво е довлякла котката. Госпожице Картие, изглеждате ужасно, но ще поправим този факт...
-Какво става, шмате?Какъв е проблема?-попита другия.-Проблеми в рая?
Леко посърнах, но след това отново се опитах да си придам ведър вид:
-Нищо, което не е поправимо, драги.Но мисля, че една голяма чаша с уиски ще ми подейства по-оптимистично.
Русокоското се зае с поръчката ми и след секунди уискито беше сервирано пред мен. Отпих от него една голяма глътка и сякаш света се преобрази в едно красиво място:
-Съжалявам, слънчице, но ще ти обърнем внимание след малко, в момента сме затрупани от поръчки.-каза Нео.
-Няма проблем..-усмихнах се.
И без това не ми беше точно до весели разговори и подмятания. Заех се да си играя с ледчетата в питито ми и да оглеждам присъстващите в бара. Обстановката си беше същата, дори някой от лицата бяха същите , като изключим едно момче до мен , имаше вид все едно всеки момент ще получи инфаркт, дори за момент се поколебах да го стресна, но после се отказах.
Не ми беше нито до песни, нито до танци...

Докато Зед отпиваше от ледената си бира, до него седна зашеметяваща красавица. Имаше дълга руса коса, сиво-сини очи и зашеметяващо стегнато тяло. Определено имаше сила в него. Гърдите и опъваха черния, потник който бе облякла.
Изглежда се познаваше със собствениците. И бе популярна, понеже доста от хората които Зед бе идентифицирал като „редовни” я поздравиха и вдигнаха наздравици в нейна чест.
Загледан в халбата си, мага избягваше погледа и. Бе зашеметяваща. И все пак, онзи тих гласец, който обикновенно му казваше „Скачай”, прошепна тихо и подкупващо „Заговори я... Едва ли ще те изяде”.
- Хей, здрасти. Какво става? Изглежда си доста популярна тук... – започна той, с може би по най-тъпия начин за начало на разговор с красиво момиче. Естествено той нямаше чак толкова голям опит в това.
-Имах скапан ден! Но се надявам вечерта ми да не е такава...Нека не говорим за проблемите си, става ли? – каза му тя, поглеждайки го.
- О, разбира се. Кой подяволите говори за проблемите си на кръчма? Добре де, добре „пивница”. – отвърна той, и дори успя да пусне една от онези усмивки, които караха бившите му работодатели да му поверяват всичко – от малки деца до безценни съкровища.
Тя се засмя и го погледна отново. Мага се почувства леко неловко, понеже имаше чувството че тя гледа в душата му и открива всички негови мисли.
- Какво ще кажеш, да вземем една бутилка и да удавим проблемите в алкохол. А ако не искат да се давят, да добавим музика и танци? – усмивката не слизаше от устните му. Сякаш лицето му бе застинало в една от ония гримаси, които са като маски.
-Звучи ми като план...Но нека си го поделим, не обичам да ме черпят
- О, сигурен съм че Ви се случва доста често. Аз съм Зед. – каза той, и протегна ръка напред.

Какво да ви кажа, по някакви неведоми причини винаги ставаше така, че когато поисках да остана насаме със себе си, винаги се появяваше някой. Първо беше Ерик, чиято визита ме разстрой, а сега и този непознат, който изглеждаше добряк. Имаше черна коса, добре сложено тяло и някакъв недоизказан чар, беше от онзи тип момчета, свитите, притеснителните..но това явно бе защото е нов. Не съм го виждала преди тук, а и по всичко му личи..Но нали знаете, че да изплачеш мъката си на непознат е много по-добре отколкото на приятел..все пак не се знаеше дали ще се видим повече.
Той се усмихна искрено и подаде ръката си:
- О, сигурен съм че Ви се случва доста често. Аз съм Зед.
Поех ръката му в своята и също се усмихнах:
-Аз съм Арадел, но ако искаш можеш да ми викаш Ари. Все пак една бутилка ще делим...
-Не знам, дали си чувала, но аз съм откривател на закономерността, че почти винаги след първата следва втора.
-Известен и забавен...страшна комбинация.-изкисках се аз.-Но за жалост не съм те виждала преди, нов ли си?
- О, аз съм един от тези, които хората наричат "скитници". Разхождам се по света, търсейки... нещо. - думите бяха изречени с леко нервен смях и отпиване от чашата.
Ама че странен тип. Но при мъжете е така, никога няма синхрон, или са красиви и заети, или красиви и откачени, като в този случай. О, толкова се радвах, че Ерик е забавен. Но все пак да не правим прибързани заключения..
Но, какво за бога ни интересуват целите ни, от къде сме, кого сме срещнали онзи ден и защо сме на тази земя. Тук сме за да удавим мъката, но понеже кучката е добър плувец, поне да я поизморим малко:
-Нали няма да имаш нищо против ако се напия? Все пак съм дошла тук с мисия.
- Не, освен ако не ставаш буйна когато го правиш. Възпитаван съм да не удрям жени... освен ако не са заплаха за живота ми. Ти не си такава, нали?
Разсмях се:
-Може да те понатупам малко, но понеже съм много зле, от кавалерство ще се преструваш , че те боли, нали?
-Разбира се!
Изпих съдържанието на чашата на екс и си налях ново питие:
-Е, Зед..от Сто слънца ли си?
- Да. Ученик при уважаемите Скай и Кейтлин Лайт .
Сърцето ме присви като ми каза! Как ми се искаше да беше просто някакъв непознат, който за малко минаваше през града, ала уви! Сега се чувствах още по-смачкана, съвсем възможно бе да кръстосаме шпаги както се вика на битката. И какво правим тогава? Нима ще мога да прережа гърлото на човек, който малко по-рано се е опитвал да ме разведри? Или пък на всичките ми приятели там, които бяха сторили толкова много за мен. Отново помръкнах...Но нямаше как, трябваше да се преструвам:
- А, Скай! Имаш късмет, той е добър учител и ще научиш доста!И освен това ще се позабавляваш, винаги можеш да го бъзикаш за обицата му, тогава стой и гледай шоу.А случайно да познаваш един Аш? Леко зеленикав, прилича на горска фея и недорасъл гей едновременно?
- Ах, Аш... - О, да... Преди да дойда, той се... присъедини към тренировката ни. Отборна работа. Вятър и огън. Изглежда Ив искаше да ни покаже колко слаби сме... Ще забравя трудно това поражение. Или по-точно - сритване на задника. Ние бяхме "поемащите".

Само се усмихнах мило..Замислих се за всички тренировки в гилдията, за всички спомени и изражението ми отново помръкна. Обзе ме страх, ами по време на битката ми се наложеше да се изправя срещу Зед? Как щях да издържа огорчения му поглед, нищо, че не бях вече там, все още се имах като за част от Гилдията. Сигурно ме мисли за пълна кретенка и алкохоличка: - От теб ще излезе страхотен войн, сигурна съм, Зед. Просто ги слуша, независимо от всичко ги слушай. Тези хора могат много да ти помогнат.Вие вече сте семейство...- да , там поне хората бяха истинско семейство не като това в къщата...
-Е, нека не си говорим за училище и тренировки, сигурно искаш да си починеш.Какво предлагаш да правим?

/Свободно РП, Минчев/

Е да. Зед не се запознаваше често с красиви жени. А, Ари беше техен представител. С усмивка на устните, мага обърна халбата си. На екс, ей така. Взе няколко фъстъка и ги хвърли в устата си. Побутна купичката към Ари.
- Подарък от Нео. - каза той, с усмивка на устните. Изглежда днес, вечерта щеше да е неизменна част от изражението на лицето му - Изглежда много обича новите клиенти.
- О, да... Те обичат новите... посетители на заведението - отвърна тя, подсмихвайки се. - Те помагат за разнообразието тук.
В халбата му имаше още няколко капки, които той изля в гърлото си. Алкохола (ако бирата изобщо се броеше за такъв) съвсем леко замая главата му. Сигурно бе от умората от тренировката. И загубата.
Току що осъзна, че жената до него го бе попитала какво иска да прави. И той не и бе отговорил. В ума му запрепускаха мисли, като коне на надбягване гонени от глутница побеснели кучета.
- А... относно какво ми се прави... Като за начало, да вземем една бутилка и още малко фъстъци и да я започнем. – започна той, казвайки първото нещо което му хрумна.
- Звучи като добро начало на вечерта!
- Нео – Зед вдигна ръка и поръча – Бутилка уиски и голяма купичка фъстъци.
Чернокосият близнак се появи, сякаш бе призован от магия. Усмихна се, и свали от рафта една голяма бутилка уиски. С отработено движение, я отвори, и наля в две чаши. Добави кофтичка с лед, и гигантска купа вероятно за салата пълна с всевъзможни ядки. Имаше орехи, фъстъци (бирени и обикновенни), стъфиди и бадеми.
- Уоу, нима това е подарък за нови посетители?
- Не, това е бонус за редовните клиенти – каза чернокосия, и намигна. – Забавлявайте се деца.
Погледите на Зед и Ари се срещнаха, и двамата избухнаха в смях. Вдигнаха чашите, в мълчалив тост.
- За новите запознанства!
- За новите запознанства!
Чашите се доближиха една до друга, и с ясен звук запяха своята песен.

Какво да ви кажа, нещата не се развиваха по първоначален план, но започнаха да придобиват добър отблясък след появата на бутилката с уиски. Интересно е колко малко нещо може да предизвика усмивката ти, да се зарадваш, като дете на коледен подарък и да се успокояваш от мисълта, че само след няколко часа ще пъплиш на четири крака по улиците и ще повръщаш в някоя канавка. Тогава поне за малко ще се докоснеш до забравата, ще се страхуваш от    утрешния махмурлук, а не за битката на следващия ден.
Да, никога не съм зовяла деградацията си толкова силно колкото сегашния момент.А пък и си имах добра компания, Зед се оказа изключително забавен и двамата се отдадохме на разговор за учители, нелепи ученически случки и вицове за магове. Чашите се редяха една след друга, а след всяка следваща светът изглеждаше малко по-добро място за обитаване. Музиката както винаги беше на ниво и си тактувах, така ми се искаше да изляза както преди на малката сцена и да отдам всичко на зажаднялата публика.
Но сега Нанси изпълняваше тази бойна задача по свой си начин и не бях сигурна дали не бърка работата си с проституция от тази на певица и танцьорка:
-Ама ти знаеш ли, че веднъж спах гола в градината на гилдията. Да! След това всички ни видяха и си изпросих заслужено наказание.
-Верно ли? Ами учителя ти как реагира?
-Как би реагирала майка ти ако те завари да маструбираш? По същия начин реагира и той...малко ме е срам от тази случка, но поне беше забавно.
Двамата избухнахме в смях отново и Лео се доближи до нас , като изкара някакъв странен поглед:
-Ари, къде е Ерик?
-Ъм...предполагам, че вече спи, защо?
-Наблюдавам те, драга..дебна те..-направи жест при който приближи показалеца и средния пръст към очите си, гласящ "наблюдавам те".
Добре, това беше малко странно и със Зед се изгледахме с недоумение:
-Кой е Ерик? - попита той.
-Приятеля ми.
-Ъм...ако ще си имаш някакви проблеми по-добре да се преместя на друго място, а?
-Не, спокойно...свободна съм да изпия по питие със съученик, нали?
-Предполагам, но нали вече не си в гилдията. Беше ми неудобно да те попитам, но...щом не си при нас, къде си?
Малко се смутих от този въпрос, но си предадох нормален вид и безцеремонно излъгах:
-При леля ми...-та аз дори нямах леля...май.
След което разговора ни бе най-нахално прекъснат от милата Нанси, която се натресе при нас:
-Гълъбчетаааа...как сте?-метна се тя на врата на Зед.- О, Ари постоянно водиш някакви красавци с теб, да ги схруска човек.Кой си ти, сладкиш?
-Ъ-ъ..казвам се Зед, приятно ми е.
-Прррекрасно име, какво ще кажеш да потанцуваме?
Гледах тъпо, наистина бях създала чудовище, което на всичкото отгоре бе нахално и...леко. Нямаше да я оставя да ми съсипва вечерта като постоянно кокетничеше с приятелите ми:
-Нанси, мила, не искам да съм груба, но пречиш...
-Ееее, голяма егоистка си значи, искаш ги всички за себе си...-изчурулика тя в отговор.
-Нанси..разкарай се.
-Иначе какво? Ще ме напляскаш ли?
Не, нямаше да правя сцени, но имаше едно нещо, което щеше да я изкара от играта поне за малко и това беше алкохола, затова просто и налях една голяма чаша с уиски и я подадох:
-Не, но ще те черпя питие, хайде сега до дъно.
Изпих своята, докато тя с мъка преглъщаше течността, след което я тупна на бара и леко се олюля:
-Ааах, някой да каже на земята да спре да се въррртииии...-изхили се още веднъж и припадна в скута на Зед, който гледаше шашнато. Преместих я на един стол за да не пречи, но Нео ме видя и се надигна на бара:
-Ееее, хубава работа! Пак ли бе?! Това изобщо не е честно, тъкмо се канех да и предложа тази вечер брак!
-Приеми го, като знак от съдбата...пък и ако се ожениш за нея, значи ще се ожениш за поне половината мъжка клиентела на заведението...
Той се нацупи:
-И сега кой ще забавлява хората?
Усмихнах се широко и погледнах към новия си приятел, който кротко си къркаше.Отидох и го прегърнах през рамо:
-Зед е страхотен певец! Сигурна съм, че ще ни попее малко, нали така, друже?

Зед бе стреснат. Танцьорката, която той изпиваше с очи цяла вечер, припадна в скута му, и причини известна реакция от страна на тялото му. След което около него започна да се води разговор, който го смути още повече. Изглежда трябваше да... пее? Пред хора? Докато е сравнително трезвен? Невъзможно.
И все пак... Онзи глас, който постоянно чуваше, прошепна „О, я стига си се оправдавал. Можеш да го направиш...”
- Да, мога да пея. Но... мога да правя и много други неща. – каза той, усмихвайки се и вдигайки чаша – Ще ти кажа какво Лео. Ако успея да забавлявам публиката, ще ми дадеш една бутилка от най-доброто си...
- А, ако не успееш, ще трябва да направиш... друг вид шоу – отвърна му чернокосия със странен блясък в очите – Все пак, трябва да... оправдаваме разходите...
Мъжа преглътна шумно, и кимна. Взе бутилката, и тръгна към сцената. Проправи си път (с много блъскане и викове), а там другия близнак, Нео който изглежда бе чул разговора, го чакаше. Той се усмихна мило и извика с пълен глас:
- Дами и господа, посетители на таверна „Братска любов”. Вие знаете, че обичаме различни хора и различно забавление. Тук, днес е един млад нов талант... Представяме ви... Зед.
Заставайки на сцената, мага си глътна граматиката. Цялата кръчма бе утихнала, и всички погледи бяха вперени в него. Няколко жени, дори го събличаха с поглед, което го накара да се притесни още повече.
Той се замисли за момент... и се съсредоточи. Енергията потече през него, и въздуха се завъртя.
- Дами и господа... Ще ви разкажа, една интересна история, която ми се случи в Мидланд преди много време. – започна той, с ясен глас. – Имало едно време, един наемник, на име Зед. И той работил за много хора, на много места...
Докато говореше, той сплиташе нишките на въздуха, докато не се появи нещо, подобно на човек създаден от облаци. И един гигантски боен кон.
- Той бил нает, от определен военноначалник да му бъде ординарец. И главните му задължения били, да гледа неговия любим кон.
Докато говореше, Зед движеше ръцете си, като кукловод, и караше коня и мъжа да се движат сякаш говорят.
- Но конят бил много, много капризен. И не харесвал нашият герой.
Мъжа, се превърна в жена...
- Тогава, на Зед му хрумнала брилятната идея да се погрижи за него...
Жената приклекнала под коня, и хванала нещо между краката му...
- И той му наел проститутка!
Следващите движения на фигурите, бяха цензурирани вероятно в няколко държави и църкви. Докато правеше това, Зед отпиваше от бутилката, и създаваше трета фигура. Малко преди да стигне до „края” на коня, третата фигура се появи.
- Но военноначалника се появил, и какво да види! Любимият му кон, в ръцете на някаква мръсна... жена на ноща. Тогава той хванал нашият герой за ревера и му казал „Ако, знаех че ще му вземаш курва, щях да ти дам пари да наемеш по-добра!”
Цялата таверна, се разтресе от смеха на посетителите. Те се смееха, тупаха по масите, и крещяха „ЩЯХ ДА ТИ ДАМ ПАРИ ДА НАЕМЕШ ПО-ДОБРА” колкото им глас държеше.
Мага си отдъхна, понеже края на тази история не беше точно... добър за него, но карай. Ако не можеш да преиначиш някоя история, какъв бард си?
- А сега! Да изпеем една любима наша песен. Сигурен съм че всички я знаят...
Той си пое дълбоко дъх, и започна да пее:
- When I come back from a mighty quest
I have no need for sleep or rest
I head to a tavern, for a drink
I get so drunk I cannot think
A wench by my side, and a jug of mead
These are the things that I most need
So I sit back and sing this song
I drink and party all night long…
Преди да завърши и първият куплет, цялото заведение пееше заедно с него. Бе стряскащо, да види как дори и жените пееха как искат вино и жени, и как млади момчета удряха по масите и крещяха с цяло гърло. Когато песента съврши, на ръба на сцената имаше няколко халби, поръчани от редовните клиенти и няколко бележки... Зед се чудеше какво ли пишеше в тях, но не си даваше много труд.
- Сега, ще си взема малко почивка, и след малко ще се върна, с нова доза песни и истории из живота на наемника Зед.
Той бе изпратен от сцената с аплодисменти, и дори не трябваше да си пробива път. Странно, но сякаш се бе образувала пътека, между сцената и бара.
Нашият герой, Блекуинд седна тежко на мястото си, и удари голямо уиски на екс. Арадел и Нео го гледаха с зяпнала уста, вероятно чудейки се какво да кажат.
- Е, успях ли да ви изненадам? – каза той, с една мила усмивка.

Представлението наистина си го биваше. Ако не друго, поне беше нещо ново, което никой не бе виждал до сега тук. Лео, колкото и скептичен чак се зачуди дали да не направят отворена вечер за посетители, където да си изливат таланта или простотията. Едните ще радват окото и слуха, а другите ще разсмиват. И в двата случая печели. Но това бе въпрос, който щеше да обсъжда с брат си след като затворят тази нощ. А до тогава имаше време.
-Е, успях ли да ви изненадам?
Двамата русокоси в компанията се спогледаха с изцъклени очи. Никой не очакваше подобно нещо. Но пък от време на време някой случаен клиент скандираше израза за проститутката, който явно щеше да се помни дълго и да се превърне в нов лаф на младото поколение, което обичаше нецензурните изрази, поради нарастващите хормони в телата им.
-Май сам виждаш. - отвърна барманът и се ухили. -Спечели си бутилката.
И тупна на масата една охладена бутилка качествено, марково уиски за него и Арадел. Нашият герой отвори шишето и като истински кавалер наля на дамата до себе си. Двамата се чукнаха за тост и отпиха по една малка глътка, защото все още не го бяха разредили. Само че, както във всяка история и в тази нещата не се развиват според очакванията. Тъкмо бяха оставили чашите си, Зед усети леко потупване по рамото си. Когато се обърна видя, че зад него се извисява един....да го кажем велможа. Мъжът беше висок поне глава над Блекуинд и също толкова по-широк. Имаше мазно лице, едно от онези на богаташите простаци, които бяха бъкани с пари, но никаква класа и стил въпреки всичко. Магът му се усмихна, защото предполагаше, че най-вероятно е дошъл да го поздрави за култовото шоу, а кой знае, дори може би да го почерпи. Предположението му обаче се оказа грешно. Господинът изглеждаше по-скоро навъсен и дори мога да кажа обиден от представлението му.
-Значи имаш против проститутките, а?
Въпросът му дойде толкова неочаквано и изневиделица, че нашите герои се сепнаха. Прескляпаха с мигли без да разбират защо е всичко това.
-Аз....
-Виждаш ли онази жена там? - той посочи една от съседните маси, на която стоеше сравнително млада госпожица на високи токчета, скръстила крака и нервно тропаше с нокът по дървената плоскост. -Това е съпругата ми и да, куртизанка е.
-Ъ???
Мъжът сви юмрук и го разтърка в дланта си заканително.
-Знаеш какво значи това нали, леке? С историята си обиди не само професията й, но и мен.
-Ей, чакайте малко. - намеси се Картие -Какво работи жена ви не ни засяга. Не е искал да....
-О, искаше. И сега ще си го получи.
Непознатия замахна към чернокосия сладур, но той бързо се наведе и избегна удара. Преди да му е дал възможност за нова атака, се изправи като го бутна и шишкото падна по гръб.
Сега.....всички знаем какво означава първия удар в една такава кръчма. Всеки забравя за останалите. Няма значение кой крив, кой прав, кой започнал, кой виновен. Веднъж даде ли се старта, всички скачат в кюпа. Така и стана. Мъжкото съсловие скочи от местата си и стана меле над всичко живо що шава. Тукати там, тукати тук, всеки си го изпросваше. Дори русият барман се бе включил със звънлив смях, като размяташе една бутилка, с която случайно цапардосваше нечия глава. Колкото до брат му, той най-спокойно си седеше зад бара, бе положил крака на плота, излегнал се на един стол и най-необезпокоявано си пушеше един фишек. Когато някой падаше на бара му, той просто поставяше подметка на челото му и го изблъскваше. Чуваше се едно глухо тупване и пак продължаваше да смуква никотина смесен с някоя друга билка.
А сещате ли се за проститутката, заради която стана всичко? Тя милата се бе покачила на масата и замерваше разни мъже с дамската си чантичка, като пищеше.
-На ти и на теб! И на теб! На теб също!
Арадел я забеляза, намръщи се и промъквайки се през навалицата я достигна. Женицата се обърна и последното, което видя бе юмрукът й, летящ към напудреното й лице. Центрира я право в носа, звезди се появиха като ореол около челото й (метафорично казано) и тя тупна.
-На ти и на теб, скочубра!
Красавицата изтупа длани една в друга за добре свършената работа и се огледа. В средата на заведението, няколко мъжаги бяха подхванали новият й познат и го носеха високо във въздуха...право към вратата. Отвориха я с трясък и го изхвърлиха на улицата.
-Пхахаххахахахахха...... - разнесе се подигравателния смях на Лео, който все така се излягаше и се радваше на гледката.
Зед цопна в една локва, която намокри задните му части, а за негов най-лош късмет, една котка изскочи от близката тенекиена кофа и скочи върху главата му. След няколко секундно драскане изхвърча като стрела от него и с подплашено мяучене се шмугна в тъмната пресечка. Вътре глъчката и боят продължаваше, но Арадел съумя да се докопа до изхода без да изяде някой шамар или по-лошо и въздъхна когато видя новака подгизнал, надран и...е....повече от учуден от развоя. Една ръка я прегърна през рамото и гласът му се разнесе.
-Все по-добри си ги подбираш.
Чернокосия, който най-накрая бе напусна тронът си я потупа иронично по гърба, хвърли цигарата на улицата и все така ухилен се върна в локала, където шоуто продължаваше. Чак тогава Блекуинд се обърна към хубавицата с полуотворена уста.
-Ъъъъъ......какво за бога се случи току що?.....

Няма нищо по-забавно от кръчмарския бой, сякаш хората само това чакат и им се струва най-добрата идея да се помлатят малко. После всички дружно се черпят с питиета и се смеят на раните си, като деца. Но наистина не ги разбирам тези грамадните мъжаги, ощетени откъм лексика, единствения начин да преговарят е чрез езика на тялото. Тъжна картинка. Но почти съм сигурна, че Зед ще помисли три пъти преди отново да дойде тук. Да те ступат за "Добре дошъл" не е най-милата проява на гостоприемност, да те почерпят с юмрук, вместо с курабийка е равно на трагикомедия.
А, като се замисля, че и моята първа поява тук бе свързана с бой, но за щастие Лезандър я предотврати. Но такива са си маговете..експресивни. Лео ме прегърна през рамо и пусна един от своите хапливи коментари, но въпреки това смешни:
-Все по-добри си ги подбираш.
Завъртях очи:
-Такава ми е орисията...-и отидох към Зед да му помогна.
Милия още стоеше в локвата и дезориентирано цопкаше, като врабче. Приклекнах до него и му се усмихнах топло:
-Ей, добре ли си?
-Нищо ми няма, само драскотини.-опитваше се той да се държи мъжката.
Положих ръка на рамото му и спуснах магията си, която попи в тялото му и започна да търси местата, които трябваше да закърпи. Те не бяха много, не бяха и фатални, но исках да му спестя срама да обеснява на приятелите си, как са го пречукали в кръчма. Пък и да не го боли..Издутината на скулата спадна, цепката на веждата зарасна и ето че беше, като нов:
-Предполагам няма да искаш да се върнем вътре.-казах.
Той поклати глава.Кимнах и за малко влязох отново в бара и се върнах с недопитата бутилка с уиски и две пластмасови чаши:
-Значи ще си направим пейка парти.-вдигнах победоносно шишето.-Хайде, ставай!
Той се надигна с мъка и двамата тръгнахме надолу по улицата, като преди това помахахме на барманите за довиждане. Малко по-надолу видях един прекрасен бордюр и реших да се тупнем на него:
-Но, тук ли?-попита Зед.
-Не се сещам за по-добро място. За предпочитане е от това да се забием в друга кръчма и пак да си намерим боя.
Седнах и налях течността в чашите, като му подадох неговата:
-Хайде, да пием и да се напием за пиянството!
Погледнах към един уличен часовник, наближаваше два, а аз смятах след като довършим тук да се прибера към къщата. Някак си съвестта ми не остана безучастна след тръгването на Ерик:
-Има ли шанс това да го изпием за един час и след това невредима да си стигна до къщи?

Ноксиа влезе в барчето. Денят бе минал както всички останали, нищо по-различно не се бе случило, а сега и вечерта трябваше да наподобява на другите. Момичето всяка вечер отиваше в някое барче да утоли алкохолната си жажда и да разпусне. За в момента това бе единствения начин, който караше Ноксиа да се чувства добре, няколко алкохолни напитки с по някоя цигарка и добра компания бе перфектната вечер за момичето. Когато влезна тя се насочи директно към бара, беше сама, затова не смяташе да сяда на някоя маса. Седна на барчето, не искаше да заема цяла маса само за нея и зачака бармана, от който щеше да си поръча някакво силни питие, като междувременно запали една цигара.

Едно чуждо и в същото време тукашно момиче. Тукашно по бит, религия, раса и рождение, но чуждо на законите. Защо? Заради една единствена случка, години назад, която я кара да изостави всичко, да се откаже от всичко, да се отдаде на скитничество мимолетно, което никога не достига своя край, защото няма кой да й го покаже. Жалко наистина за едно дете, което все пак таи надеждата в себе си за нещо по-добро, може би, стига да смее да мечтае.
Сега, все така скитаща се без цел и без посока, до преди малко потопена в една бистра, изворна улица, в момента стоеше на поредната спирка на природата и се чудеше как да избяга от скуката, от спомените, а може би от реалността? Знам ли! В един човешки мозък се крият прекалено много питанки, оставащи без отговор.
И сякаш не забелязваше нищо и никого. Мислейки си, че е сама, остана сляпа за заобикалящото я. За красотата, за чистотата на въздуха смесваш се с алкохолните изпарения и тютюневия дим, и за още един човек. Човек, който в момента седеше на привидно разстояние от нея, по нищо личащ си, че я забелязва. Но всъщност я усети още в момента, в който тя седна на бара. Но на неговата персона ще обърнем внимание по късно.
Въпреки, че името и визията й бяха сравнително непознати за околните, същото не се отнасяше и за барманите, които озаряваха това помещение като слънчеви лъчи, заслепяващи дори новоназначената танцьорка, която за пореден път кършеше снага на малкия дансинг и радваше мъжкото око.
-Йо, Нокси! - провикна се Лео и се ухили насреща й по типичния си интригантски начин.
Момичето винаги е намирала чернокосия за загадъчно обаятелен и чаровен, а факта, че си бе пълно копеле само допринасяше допълнително за желанието й да прекара вечерта в неговата компания. Знаеше много добре, че не може да му се има вяра, че правеше каквото му е изгодно и се сприятеляваше с тези,с които му е изгодно, но точно това го открояваше толкова много от тълпата блеещи овце, с които света бе препълнен, та чак се пукаше по шевовете.
-Скоро не си идвала. Да не се загуби по пътя?
-Ха-ха, остроумен както винаги.
-Че да се променя ли искаш?
-Да не си посмял!
Собственикът на заведението се усмихна повторно и протегна врат напред, така че почти се навря в лицето й.
-Не ухаеш на развалено. Значи просто те е мързяло да навестяваш старите си приятели.
-Абе, стига ми се ври, а ми дай нещо за пиене.
-Обичайното?
-Да!
Чернокосия се врътна около себе си и хвана една полу пълна бутилка с уиски, средно качество. От тези, които нито са много скъпи, нито много евтини. Нито прекалено горчиви, нито и меки. С тръпчив вкус, който гъделичка небцето, оставя след себе си вкус на кехлибар и е напълно по стандартите на джоба й. Отля й едно голямо в стъклена чаша, бутна вътре две бучки лед, напълни друга, висока чаша със сода и остави поръчката пред нея.
-Къде е брат ти?
-Няма го днес. Искаше малко почивка.
-Значи днес си сам?
-Не ми пречи. Ти винаги си сама, ама като гледам още креташ.
Дракконис не обърна внимание на язвителната му забележка. Вече бе привикнала и подобни коментари не можеха да я разстроят.
-Кажи сега, как я караш?
-Сам го каза - кретам.
-Парични проблеми?
-Може би!
-Виж, Нокс.....ако имаш затруднения е нужно само да попиташ. Не ни е нужен помощен персонал в момента, но сигурно все ще успея да измисля нещо, та ту да ми помогнеш, ту аз на теб.
Не беше въпрос, нито предложение за работа. Всъщност Лео много рядко проявяваше милосърдие, но пък тя му бе редовна клиентка от близо две години. Нямаше да изгуби нищо ако й подаде ръка, а и тя не беше от момичетата като Нанси, които не могат да вършат нищо освен да се кълчат и припяват. Не се страхуваше от здрав, физически труд. Но всичко щеше да стане единствено ако го помоли. Даром нищо нямаше да й се даде.

Момичето не отговори веднага на бармана. Не го познаваше толкова добре, но му бе редовна клиентка и си имаше поне малко на идея какво представляваше. Изглеждаше и приятелски настроен, но винаги си имаше едно на ум за всички около нея. Самата тя не бе сигурна в себе си, пък камо ли и за останалите, което от една страна беше добре, но от друга и пречеше да завърже нормално приятелство с някой. Въпреки това би дала шанс на всеки, който и се хареса, като надяваше да не и се отплатят с предателство, както неведнъж се бе случвало.
Ноксиа веднага взе чашката и отпи една голяма глътка от нея без да се бави, сякаш всеки момент можеше чашата да изчезне. Уискито се проля по гърлото и, и я затопли, цял ден чакаше за това перфектно чувство, което и осигуряваше алкохолът. Откакто изгуби семейството дните сякаш минаваха покрай нея без да се отбележат с нещо кой знае какво, а самата тя се опитваше да изработи някакви пари, само за да може вечер или понякога през деня да ги пръсне най-вече за алкохол. Сякаш това бе станало главното нещо, което ръководеше еднообразния и живот и го правеше малко по-поносим, но и самата тя не искаше нищо повече, сякаш се бе примирила със сивотата в уж най-прекрасния град, който тя всъщност никак не харесваше. Момичето дръпна от цигарата си и издиша сивият дим, който се изви нагоре като грациозна балерина и след малко просто изчезна. Тя го наблюдаваше с интерес, въпреки, че вече бе виждала това прекалено много пъти. Все още и харесваше и сякаш това бе най-красивото нещо, което бе виждала от много време насам. После погледна Лео. Предложението му се струваше като добра идея, но не бе свикнала да разчита или да получава помощ от някой. Внезапната му проява на милосърдие не бе типична за него, чак толкова зле ли изглеждаше Ноксиа, замисли се тя.
- Знаеш ли.. - започна момичето, като огледа барчето. Не го направи толкова от интерес към другите, които бяха тук, дори не ги забеляза, просто си даде време да обмисли точно какъв да бъде отговорът и - определено бих се възползвала от допълнително пари. Сигурна съм, че бих се справила с всичко, така че ако имаш какво да ми предложиш ще приема.
Ноксиа нямаше кой знае какво светло бъдеще пред себе си или поне тя така смяташе. Също нямаше и никакви добри перспективи, така че щеше да приеме почти всичко, стига да се набави с още някой "лев" отгоре.

Брей, мислеше я за по-горда. Вярно, че е ортак, а такива хора лесно се навиват на предложения, било от скука или от истинска нужда, но някак си всичко се получи прекалено лесно. Лео си представяше, че ще се дърпа, ще тръгне да му обяснява колко е добре, няма нужда от подкрепа и всякакви подобни глупости, с които жените се извиняват, замаскирвайки положението си, само и само да не признаят, че са изпаднали в нищета и стигнали до дъното. Да покажеш зависимост пред някого, било то от пари, вредни вещества или дори любов, се счита от хората като голяма слабост и я избягват по всевъзможни начини. Ноксиа от друга страна бе уверена и сигурна в себе си, и дори беднячка и бездомник, не се срамуваше от това, което е и от това, което животът й бе причинил. Съжаляваше да, но срам - никога! Човек не избира съдбата си, защо да се кори и да си скуби косите напразно? Така или иначе няма да промени абсолютно нищо. Камъчетата в собствената му воденица няма да се претъркулнат и да освободят място на стичащата се вода. Обществото няма да се промени, нощта няма да е светла и по-малко плашеща, а сезоните няма да спрат да взимат от земята това, което по право им принадлежи. Така, че защо едно момиче, едва в началото на своите двадесет да се прави на нещо, което не е, за да угоди на прищявки, които не са й познати, само защото така са наложени от народа? Напълно безсмислено и безполезно е. Губене на време, с което тя не разполагаше. Животът й бе прекалено крехък и кратък, за да го пилее в излишни мелодрами и поставяне на различни маски, които изважда всекидневно от порцелановия рафт в душата си, на който ги е наредила. Нали знаете - по една за всеки случай и повод.
Изпаднах в прекалено философско настроение, затова нека спрем до тук и продължим нататък.
Тъкмо когато барманът открехна напуканите си устни, а те бяха такива, защото от многото работа нямаше време да ги накваси, и понечи да й отговори, от края на заведението, или началото му, зависи от къде го погледнеш, се чу силно провикване, уплътнено с пищни и набъбнали скандирания, кикот и глъч, предпоставки за разразяваща се велика веселба, достойна да влезе в рекордите на Гинес. Около масата се беше събрала сравнително малка, но достатъчно шумна групичка, в центъра, на която се извисяваше изправен, с халба в ръка, рус мъж, който макар и не красавец правеше по-голямо впечатление, отколкото сам можеше да предположи. Високото и слабо телосложение, небесно сините очи, изпъкващи на фона на бялата кожа, странните дрехи и това малко закачливо подобие на бомбе, го отличаваха от всички останали като ексцентрик, веселяк и дори смахнат. Усмивката му бе заслепяваща, начина, по който изпъкваха трапчинките около клепачите сладки, а гласът звънлив и разчупен като на разтресено магазинско звънче.
-Хайде наздравеееееее...... - разнесе се високо наздравицата му, а халбата се удари в тази на другаря му, който кой знае от къде бе намерил и част от пяната се свлече по вече леко стоплилото се стъкло.
Мъжът изпи останалото количество бира на един дъх и тропна голямата чаша на масата.
-Лео, по още една! За всички. Аз черпя!
Чернокосият се ухили доволно и почна да налива поредната дузина халби, сменящи ги една след друга под крана.
-Джей, внимавай да не препиеш, че после не ми се иска да те нося на конче до вас. Прекалено далече живееш.
Блондинът само махна, признавам не много пропорционално с показалец и изцъка.
-Мне! Джей-Джей няма да се напие. Той не е някоя принцеса! Нали момчета?
Другарите му като в хор почнаха да го защитават декламирайки като на протест: "Не е принцеса! Не е принцеса! Не е принцеса!" И за да докаже още повече правотата си на Лео, се отскубна от мястото си, подмина компанията си залитайки и буквално се свлече на бара, като дупето му леко щръкваше навън, а ръцете се вееха като плужек по дървената повърхност.
-Аз шшшш ги зема. Шшш ги зема!
Сега, спомняте ли си за онзи индивид, за когото споменах в предишния пост? Да...в момента ставате свидетел на изцепките му. Още тогава забеляза Дракконис, но не посмя да я заговори, затова започна да се налива с всякакъв вид алкохол за кураж и ето го крайния резултат - пълен резил. Но ако не друго, желанието му все още не се бе изпарило. Сладурът съумя да извърне глава, така че да гледа право към нея и се усмихна широко и дебилно.
-Много си...сладка....Аз съм Джей-Джей! Джей-Джей те намира за сладка....
Що за човек говори за себе си в трето лице? Сериозно, вие познавате ли такъв? Ама, че перко! Това бяха първосигналните мисли на момичето. Но какво наистина смяташе за непознатия господин и изчанченото му държание, дали й допадаше, дали щеше да се разсмее или отблъсне като боклук...е, нека разберем.....

/Мими, свободно РП/

Ноксиа не би отказала предложение за работа, не се страхуваше да работи, бе свикнала цял живот да го прави, на всичкото отгоре и имаше нужда от пари, така че нямаше адекватна причина да се дърпа от подобно предложение. Не смяташе, че има смисъл да увърта и да казва колко е добре, след като не беше така и бе явно. Положението в което се намираше без съмнение можеше да се опише като трагично, но бе интересно как на пръв поглед момичето не отдаваше прекалено много енергия на това. Бе свикнала да живее ден за ден, но трябваше понякога да се замисля малко повече над живота си, а точно сега имаше такава възможност. Тя очакваше отговор от бармана, когато някакъв доста странен за нея тип се бе провикнал някъде зад нея. Момичето се обърна леко назад, държейки чашката в ръце и го огледа, при което присви вежди в почуда - странният му стил на обличане накара Ноксиа да се замисли кой го е пуснал да избяга от цирка? Тя се обърна напред, като отпи още една глътка от уискито си, но продължаваше да слуша разговора на висок тон, който се провеждаше между хората от компанията зад нея. Забеляза как русокосият не спираше да говори за себе си в трето лице и тя погледна с неразбиращ поглед Лео, с който явно се познаваха, но в момента той бе зает да налива бирите на пияниците зад нея. Рядко някой човек можеше да направи впечатление на Ноксиа, но русокосият определено беше доста отличаващ се, че да и хване окото, било то с нещо, което да се хареса на момичето или пък с точно обратното. Сега обаче самата тя не бе сигурна дали русокосият и се хареса или не, беше прекалено странен, за да може да определи. Но със сигурност имаше весела компания, а на всичкото отгоре и пияна такава, така че какво по-хубаво от това? Ноксиа винаги бе харесвала големите и шумни компании, със сигурност такива хора знаеха как да се забавляват, а въпреки всичко и момичето също умееше да се забавлява. Тя продължи да отпива от уискито си, което скоро щеше да свърши и чакаше Лео да свърши с напитките им, за да поговорят относно работата, която имаше за момичето, когато неочаквано до нея се просна русокосият индивид. Тя не реагира по никакъв начин на неговата особа, виждаше го като поредния пиян индивид в някоя градска кръчма, което не бе никак необичайна в такава среда. Може би подобно нещо би направило впечатление на хора, които не се навъртаха в кръчми, но на Ноксиа тази гледка и се струваше нормална, особено като се има в предвид, че доста често самата тя изпадаше в подобно състояние на неговото, пък и по-зле. Продължаваше да отпива от уискито си напълно спокойно, когато русокосият не реши да я заговори. Тя се обърна с присвити в почуда вежди към него и видя пияната му ухилена физиономия. Това плюс начинът по който се изразяваше накара момичето да прояви странното желание просто да го удари, може би щеше да се оправи и да заговори като нормален човек? След малко обаче и се стори забавно начинът, по който се опитваше да я заговори, а подобни комплименти бе чувала доста пъти, че да и направят впечатление, но този път човекът, от който излизаха бе коренно различен от всички останали. Изглеждаше и като малко дете, което се опитваше да направи впечатление на момиченце, но някак си не му се получаваше, понеже Ноксиа не беше малко момиченце. Тя се разсмя с глас, мислеше си, че бе виждала всякакви опити за свалки, но явно живота винаги намираше начин да я изненада. Тя продължи да държи усмивката си на лицето, като продължаваше да го гледа.
- Аз съм Ноксиа.. а ти ми изглеждаш пиян.
На русокосият сякаш не му хареса този отговор и се намуси леко. Все пак до преди малко твърдеше, че няма да се напие, а всъщност бе пиян до...бомбето!
- Джей-джей не е пиян, той е напълно добре! - отговори русокосият, като леко се поклащаше наляво-надясно. Усмивката на Ноксиа доби доста ехиден вид, като притвори леко очи и се приближи на около 10см от лицето му, прошепвайки:
- Или... може би Джей-Джей е пияна принцеса?
Ноксиа определено не изпитваше никакви лоши чувства към Джей, а точно обратното. Забавляваше се, защото знаеше, че той вероятно ще отрича до последно, че е пиян и очакваше с интерес неговите реакции на провокациите на Ноксиа.

/Ммм.. не го познавам толкова добре, че да измисля по-дълго свободно рп, но все пак пробвах :D /

Мъжът продължаваше да я наблюдава с ококорени, навлажнени очи, в които се прокрадваха малки ивици проблясък. Такива жени харесваше той. Не претруфени, напудрени примадони, които те е страх да докоснеш, за да не им се счупи абаносовото лице. Предпочиташе по-земната хубост, която не прави толкова силно впечатление, но е много по-истинска. Струваше му се като малка плюшена играчка. Идеше му да я награби и да я стиска и гушка до пръсване. Дали пък не можеше да си я осинови? Може ли човек да има за домашен любимец друг човек? Даже щеше да й купи златна каишка със звънче, за да трака докато ходи.
Ей такива ми ти мисли се въртяха в главата на магът, когато девойката най-накрая реши да проговори.
-Аз съм Ноксиа.. а ти ми изглеждаш пиян.
-Джей-Джей не е пиян, той е напълно добре!
-Или... може би Джей-Джей е пияна принцеса?
-Ъъъъъъъххххххх...... - възкликна възмутено блондинът, като се изправи рязко, сякаш някой му е отвърнал с най-голямата обида.
Даже сложи длан на сърцето си за по-явна демонстрация. Но точно тогава, пияният му мозък заработи по един друг начин и извади на повърхността не толкова скрития му, лудешки потенциал, с който бе всеизвестен и се ухили като малко дете, на което са подарили най-огромния захарен памук в света.
-Принцеса?! Джей е принцеса! Принцесата на Феникс! Даже и корона си има, виж!
И намести шапката си, с престорени аристократични движения. Това допълнително разсмя Ноксиа. Определено не очакваше такава реакция, но този непознат успя да я изненада за пореден път.
-Абе, брат... - намеси се в цялата хава Лео. -Бирите...
-Не сега! - вдигна длан пред лицето му синеокия, като почти не удари носът му. -Принцесата си намери нова придворна дама. Милейди, моля....
Магът измести ръката си този път към нея, като я разтвори галантно, така, че тя да постави нейната в шепата му. Какво пък? Колко често се случва да гледаш шут и то безплатно? Заслужаваше си да се възползва от възможността до край. Без повече обмисляне, Дракконис хвана дланта му и в следващият момент той я издърпа от стола й и я завъртя в кокетен пирует, който тя извърши с лекота. Тези дворцови маниери й бяха адски далечни, но на него също. От страни по-скоро изглеждаха като две фламингота, които се кокошинат и пърхат с крила при разплоден период. После я хвана под лакът и почна да я разкарва из заведението, кимайки и махайки на всички клиенти.
-Как ви се струва тази вечер кралството ни, милейди? Има ли някой, който искате да линчуваме или обезглавим? Какво ще кажете за онзи дебеланко? На няколко пъти го хванах да се тъпче скришом в кухнята като свиня. Крайно незадоволително. Ако продължава така ще ни свършат всички ресурси. А ако нямаме продукти за народа с какво ще ги храним? С пасти ли?
Ставаше все по-интересно и по-интересно, а нашата героиня със сигурност се забавляваше с цялата си душа.

Момичето не очакваше подобна реакция от негова страна. Мислеше си, че ще се впуснат в някакъв разговор, който щеше да накара времето да мине по-бързо, когато Ноксиа просто щеше да се изниже през вратата на кръчмата и да отиде да прекара нощта където можеше - в някой познат най-вероятно. Но току що случилото и дойде като гръм от ясно небе, като в главата и изникнаха няколко въпроса - кой беше този човек, откъде идваше и защо по дяволите проявяваше такъв интерес към нея? Дали ако знаеше повече за момичето щеше да изгуби интереса си към нея? Все пак тя вече нямаше собствен дом, живееше където намери за добре, нямаше сериозна работа, докато сякаш той съдейки по дрехите му и се струваше, че едва ли е имал някога такива неприятности и вероятно хора като нея не бяха част от обкръжението му, но пък дали наистина беше така можеше само да предполага. Тя игнорира набързо тези въпроси, които изникнаха в главата и малко след като той я издърпа от стола и я пусна във вихрушката от танци, забавления и фантазии. Тази вечер изобщо не бе очаквала да се случи подобно нещо, мислеше си, че всичко ще бъде както всяка друга нощ, затова когато русокосият я измъкна от стола и бе описал непознатата за нея ситуация тя просто се остави на наистина забавното чувство, което не бе изпитвала от доста време насам. Кой знае след края на тази вечер кога пак щеше да и се случи нещо подобно? Ноксиа не преставаше да се смее високо на всичко сторено от Джей, тази негова непредсказуемост и странно поведение започваха да и харесват и едва ли в момента можеше да скрие по някакъв начин усмивката от лицето си. Знаеше обаче, че не трябва прекалено много да се захласва по обстановката, но за сега просто се остави.
Когато Джей зададе въпросът относно въображаемото им кралство той се бе обърнал към Ноксиа със милейди.
"Милейди ли? Каква милейди съм аз? Минала съм покрай лейдитата! А откъде му дойде това за пастите?!" - си каза на ум, но реши да се води по приказката на синеокия, като едва се сдържаше да не се разплаче от смях при споменаването на пастите. Той бе създал една интересна за момичето ситуация и затова щеше поне за още малко време да се остави в в нея. Тя се отскубна от Джей, като след това се поклони леко надолу с изпънати ръце настрани, сякаш държеше въображаемата си рокля и просто каза:
- Вие сте принцесата! От вас зависи каква ще е съдбата на този човек, а аз просто ще слушам и изпълнявам, владетелке на това пиянско царство!
За първи път от много време момичето се забавляваше наистина и допусна да се държи по този начин. Дали това беше за добро или лошо не знаеше но и точно в този момент не и пукаше. А и защо трябваше? Нали приказките завършваха с хубав край?

Джей постави показалец на устните си и направи една от онези патешки муцунки, сякаш обмисляше много важен и сериозен политически и обществен въпрос. Дали приемаше ролята си прекалено на сериозно? Най-вероятно, но имайки предвид какво го очаква утре вечер, мъжът просто искаше едно последно забавление, ей така, грандиозно и паметно, като за световно. Естествено, не го водеше идеята, че след двайсет часа може и да е мъртъв, но пък му помагаше да се отпусне максимално.
Та....след като постоя така известно време, взирайки се във въпросния дебеланко, случаен клиент, който си стоеше преспокойно и необезпокояващо на своята маса, блондинът свъси вежди и размаха достолепно пръстът си във въздуха:
-Да му се отсече главата! - извика се той и описа елипса с показалеца си уж държи брадва и обезглавява въпросния нарушител.
За миг, посетителите се обърнаха малко стреснато към него. Разбира се, уплахът им продължи едва няколко секунди, след като видяха кой е източника на данданията. Малцина знаеха с какво се занимава реално лудакът, а тези малцина дори не бяха друг. За останалите той просто бе забавния тип, който се появява когато си иска, прави каквото си иска и си тръгва когато си иска. Разсмиваше ги, но го смятаха за крайно безобиден. Горките, невежи будали!
-И на него да му се отсече главата! И на него! И на нея! И на...а не, на нея не! - размахваше ръце блондинът досущ като някой ядосан диригент, а Ноксиа се заливаше от смях. Коремът я болеше от постоянния кикот, на моменти дори си поемаше трудно въздух.
И тъкмо когато си мислеше, че нещата не могат да поемат в друга насока, за капак на всичко, един уличен помияр, незнайно как се намуши в кръчмата и сините очи на "принцесата" веднага го фиксираха.
-А....кученце! - възкликна той и се отправи към вратата като я остави широко отворена.
По пътя премина през девойката, която го проследи с поглед и видя как рошавата и мръсна мастия изскача извън бара, а новият й познат я следва с разперени към нея ръце. Е, не! Не можеше да пропусне подобно шоу, затова инициативно хукна след тях, озовавайки се на прага на Братска любов. Главата й се въртеше на всички страни, но от тъмнината не можеше да различи фигурите им.
-Пссссттт, ехоуууу....
Две малки очни ябълки се озоваха точно пред лицето й, което я стресна и Дракконис залитна назад. Но преди да тупне, ръката на Джей се протегна и я улови, като я дръпна към себе си. Така се озоваха на тротоара, а хубавецът просна по дупе и почна да гали кучето като го наричаше с разни умалителни имена от сорта на "Пухчо, Мечо, Тоби" и всевъзможни други. Девойката можеше да се закълне, че от тупането на козината му, няколко бълхи скачаха на земята, но реши да не споделя тази малка подробност.
-Ама виж го какъв е сладък! Много, много сладък е малкия Григор! - продължаваше да бръщолеви русокосия, докато мачкаше с две длани муцуната на горкото животно.
-Григор!? Сериозно?!
-Че какво? Не ти ли харесва?
-Аааа......
Самата тя не знаеше какво да каже или как да реагира.
-Хайде да си го вземем!
-Ние?????
-Да....ти ще му бъдеш мама, а аз татко!
-Ти нормален ли си бе, човек?
Мъжът повдигна глава към нея и въздъхна.
-Изглеждам ти като някой луд нали?
-А...ам....не....просто...
-Може би съм! Джей никога не е бил рационален. Просто....утре ме чака нещо много тежко и малко се отнесох. Съжалявам ако съм ти се натрапил....
Ситуацията се промени за трети път. Сега за сефте, Ноксия виждаше и някаква нормална, даже сериозна и леко натъжена страна от него. Явно дори и шутовете могат да бъдат тъжни. А този човек....не изглеждаше като да се преструва.

/Мимс, преместваме случващото се на улиците. Пиши там./

Някой от вас бииха го определили, като нетипично, странно и дори в разрез със семейните норми. Да излезеш с баба си на бар, звучи, като началото на някой виц, нали? Всъщност хората, които поддържат нормални взаимоотношения със семейството си, знаят, че с тях можеш да си прекараш най-приятната и незабравима вечер в живота си, понеже не ти се налага да влизаш в някакви стереотипи на държание. И така, ние поехме по павираните улици на Маджестик, който сега бе облечен в нощната си пелерина от блещукащи светлини и огласян от самотната песен на някоя друга кукувица. Баба настояваше да си сложа най-хубавата рокля, след което сплете косата ми на дълга небрежна плитка. Радвах се, че ще прекарам тази вечер с нея, наистина не си представях вечерта ми да протече сред група пияни шаферки, а аз да бъда закичена с едно от онези була и от километри да си личи, че вероятно на следващия ден ще бъда булка. А кой знае, вечерта можеше да протече по всевъзможно различен сценарии...
Като се погледнех в отражението на някоя витрина и ми ставаше странно, чак ми се струваше неестествено да изглеждам по този начин наконтена. Да, аз! Просто в седмиците след войната нямах време за какъв да е социален живот, не бях илизала и дори малко занемарих вида си. Когато преминеш през подобни събития, това е последното нещо, което ти идва на акъла. Но бързо влязох в ритъм и ето ме сега, отново на път към поредното ми приключение.
Стигнахме вратите на заведението и още от вън ни посрещнаха радостните подвиквания и звъна на пълни халби с бира. Музиката беше на ниво, вътре същите лица с изключения на едно-две и едно, което ми беше до болка познато. Седеше на бара и пиеше уиски с много лед, както го обичаше. Русата му коса този път беше прибрана на опашка. Не ни видя, затова се възползвахме и го атакувахме в гръб. Арманд леко се стресна като ни видя:
-Арии, бабо...ъъъ...БАБО?!За Бога, какво правиш тук?
-Каквото се прави в един бар! Въпросът е какво правиш ти тук и защо не се обади, че си пристигнал.
-Мхмммм...-кимнах.
-Както виждаш пия уиски! Пълнолетен съм вече за тези работи!
-Стига си ми се правил на дръвник ми ела да те прегърна!- и баба му дари една от своите задушаващи прегръдки и го разцелува по бузите, като му остави отпечатък от червило.- Виж се само какъв си мършав, с пясък ли се храниш в тези пустини?
-Бабооо, стигаа..има момичета, гледат нии!
-Ааа не! Никакви фусти тази вечер, единствените жени с които ще бъдеш сме ние с Ари.
Бих искала да опиша съжалението, което се изписа в погледа му, но не бих могла да намеря подходящите думи, единствения начин по който можех да го утеша е да вдигна рамене:
-Тя е шефа тази вечер...
-Абе тука няма ли бармани или сама трябва да ида да си налея? - започна да се оглежда баба.
В този момент от склада излязоха и близнаците, като се подхилкваха на нещо. Не че ме е нямало кой знае колко време, но имах чувството, че тези двамата не се променят изобщо. Косата не им ли растеше? Не им ли се появяваха бръчки или пъпки? Има някаква тайна в това да си барман:
- Арадел Картие! Правиш, струваш и пак се връщаш при нас! Как я караш, скитнице? Утре се омъжваш, а? Горкия Ерик...беше толкова хубав човек..
-Сватбения хумор отдавна не е забавен...Лео.
-Добре де, не ми се карай! Аз просто се радвах да те видя...Дошла си на правилното място да отпразнуваш моминското си парти.
-Или срещата с випуска..-изхили се Нео.
Добре де, очаквах го, въпреки всичко ми беше смешно:
-Не съм сигурна с тези прически как по-точно да се обърна към вас, но да приемем, че сте господа. Е, господа, бихте ли налели десет шота текила на мен и на внучката ми, след което да ни сипите по един бейлис?
-Веднага, госпожо!
Двамата имаха вид на деца смъмрени от детската учителка, но така им се падаше.
Шотовете вече стояха пред нас, а ние ръсихме китките си със сол. Арманд посегна към една от чашките и баба го плесна по ръката:
-Това е за мен и Ари!
-Десет шота? Вие да празнувате ли сте дошли или да се отрязвате?
-По малко и от двете, скъпи, по малко и от двете... Чин, чин. Хайде, Ари да му покажем как се прави.
Никога не съм обичала текила. Смятам, че тя служи да се довършиш, когато вече си на финалната пиянска права. Няма нищо сладко в нея и после те боли глава.
И така, вечерта се нижеше в приятни разговори, смях и още шотове, но този път бяха от онези цветните и даже имаше и за Арманд.
-Ей, булката...хайде да ни изпееш нещо като за последно?- провикна се Лео.
Всеки път едно и също, пием, пеем, танцуваме, аплодисменти...въпреки, че си бе порочен затворен кръг ми харесваше.Това си бе моето местенце, моите хора и моят град. Нямаше нужда да му отговарям, просто се запътих към малката сцена, баба ръкопляскаше в екстаз, поздравих се с няколко човека по пътя, след което заех мястото си. Нанси също седеше до мен, не исках да се чувства излишна, затова и предложих да ми бъде бек вокал. Вложих в мелодията цялото си сърце, целия си глас и цялата онази емоционална памет, която те кара да вложиш в това, което вършиш най-доброто от себе си и то по някакъв начин да докосне останалите.
Определено се получи добро шоу, забавлявах се, хората също, а това бе най-важното. Малко преди да сляза и да се върна на мястото си обаче, през вратата на бара преминаха трима мъже, облечени по някакъв странен начин, май бяха някакви униформи. Проправиха си път през тълпата и като ме достигнаха двама от тях ме хванаха леко грубовато:
-Г-це Картие, заподозряна сте в измама, трябва да ни последвате.
Бях като втрещена, мозъкът ми започна да тършува из спомените ми, но така и не откриваше нещо за което да потвърди това в, което ме обвиняваха:
-Чакайте! Сигурно е станала някаква грешка.
Арманд и баба се втурнаха към мен, но когато вече бяхме на половината на заведението, изведнъж светлините изгаснаха, от някъде се чу влачене на стол, на който бях поставена да седна. Едното от момчетата се наведе към мен, вдигна брадичката ми и се усмихна широко:
-Ще запомниш тази вечер. - след което малките прожектори се насочиха към нас, започна музика и...и..тези тримата започнаха да танцуват. Ама не да танцуват както танцуват нормалните хора а буквално да се кълчат и да се разсъбличат.
Баба за да не остане по-назад също си придърпа един стол и се настани до мен и видимо пируваше от гледката пред себе си, не се притесняваше дори да ги гали и всякакви такива неща, които ме караха да извръщам поглед:
-Честно, не очаквах , че ще стигнеш дотам, че да ми викнеш стриптизьори...
-Ари, мила...не съм викала никакви стриптизьори, единствено бях решила да ти подаря една хубава вечер...но..ох..абе оплакваш ли се?
Мъжът пред мен със завидна фигура се овиваше около тялото ми, не можех да отрека, че е красавец:
-Ами...да ти кажа..не...но това е работа на зет ти...!
И ето че нощта се разчупи от рутинните си коловози и навлезе в посока която и не очаквах.

Сватбата! Краят на нещо старо, началото на нещо ново. Границите между  двете така се докосват, че аха да ги вкусиш с привкуса на отминалите и настоящи години, но все не можеш да определиш къде започва едното и продължава другото.
Надеждата за бъдещето отстъпва мястото на свободата от миналото, причислявайки всички нужди и копнежи под общото наименование "заедно".
Но до тогава се преминава през приготовлението, късащо въжетата на самостоятелният живот. Моминска вечер. Момент, който сам по себе си носи цял букет от емоции. И разбира се, в живота на Арадел, където всичко следваше една последователна права и този празник не се освободи от присъствието на близнаците, предоставящи своят скромен дом. Питиетата, песните и танците не бяха чужди на компанията, съюзила се в една общност, щедро споделяща щастието на бъдещата булка и нейното семейство.
И докато стриптизьорът кършеше красни телеса пред русокосата магьосница, тя охотно оглеждаше прелестите му, без дори да възроптае. От една страна, очакваше да не попадне в плен на клишетата, от друга не смееше да мръдне, за да не направи лошо впечатление. И ако всичко течеше по мед и масло, то ситуацията коренно се промени, когато в заведението влезе Ерик, придружаван от своите приятели и съветници Джей и Ноксия.
Сигурен, че ще намери годеницата си точно тук, устата му окапа, когато видя чуждите ръце, шарещи по раменете и. По принцип неревнив, все пак не му бе особено приятно, още повече когато не го очакваше. Срещайки пустия си поглед с този на Картие, тя осъзна какво се върти в главата му.
- Джей...-строго поде кметът - Това твоя работа ли е?
- Хаха...как позна?
- Виждам почерка ти.
- Не се сърдиш, нали?
- Малко!
Изправяйки се, красавицата подмина брат си и се изправи лице в лице с бъдещия си съпруг.
- Виждам, че си прекарваш добре.
- Мислех, че знаеш.
- Не знаех!
- Разстроен си!
- Не! Просто не очаквах да те сваря така.
- Аз не...
- Няма нищо! Това е последният ти ден като свободна жена. Ако преча...
Мъжът се извърна и понечи да си тръгне, но крехката ръка на Арадел го хвана за лакътя, спирайки го...

Един град никога не е твърде голям и никога нищо не може да се скрие. Никога не си застрахован кого или какво ще те срещне зад ъгъла и никъде не можеш да се чувстваш спокоен, дори в собствения си дом. Едно от златните правила - когато изглеждаш зле или си в издънка, точно тогава ще се появи и Човекът с главно Ч. Така се случи и при мен...само където не бях сторила нищо лошо, а само гледах да се забавлявам.
Ерик се появи в бара и не изглеждаше изобщо така все едно и той ще се присъедини към танците. Нямаше как да го игнорирам, затова станах и се запътих към него:
- Аз не...
- Няма нищо! Това е последният ти ден като свободна жена. Ако преча...-тръгна към изхода когато го хванах за ръката.
Дааа...обичам мъжкото драматизиране, техният начин да покажат ревността си по завоалиран начин и да ти внушат фалшиво чувство за вина. Безценно!
- Май момчетата сте пийнали повечко, защото ми се струва, че говориш глупости. - прегърнах го топло.- Хайде да седнем на бара и да гледаме как една стара жена засрамява всички млади в този бар.
-Много добре знаеш, че не мога да ти се сърдя дълго.
-А какво стана с традицията, че в нощта преди сватбата не трябва да виждаш булката?
Ерик се приближи до ухото ми, така че останалите от момчетата да не могат да го чуят:
-Истината е, че едни от най-големите напивания и забавни пиянски истории съм ги преживял с теб и ми се прииска да се позабавляваме заедно, но ако стриптизьорчетата са ти по-интереснии...
Запуших устата му с продължителна целувка. След като се добрахме до бара, потърсих с поглед баба ми, която сега бе изчезнала мистериозно:
-Не се притеснявай, може да е някъде наоколо и да се забавлява...
-Тя има доста нестандартни виждания за забавление и точно това ме притеснява.
Бутилката с уиски, която бяхме поръчали бе наполовина празна и налях една чаша на Ерик, като вдигнах своята за наздравица. Бях се втренчила в красивата му усмивка, когато нещо в периферното ми зрение привлече вниманието ми, за миг получих сърцебиене и не усетих кога стъклената чаша се изплъзна измежду пръстите ми и полетя към земята. Хукнах към това , което накара за секунди пулса ми да полудее, бутах хора, препъвах се в нечии крак, но накрая я достигнах. Как бих объркала тази синя коса...първоначално посегнах към ръката и, но бе минало толкова много време , че не можех да се сдържа, затова се хвърлих върху нея:
-Дооо!!!!!
Но ответната реакция не бе такава каквато очаквах:
-Какво по дяволите...-когато момичето се обърна, забелязах, че няма нищо общо с моята До.
-Съжалявам, много съжалявам...просто..просто ви взех за някой друг.
Разбира се, че нямаше как да е тя...беше прекалено хубаво за да е истина. Но не исках да скапвам настроението на останалите затова преглътнах недоразумението и се запътих към бара:
-Съжалявам.- каза искрено Ерик, след като бе станал свидетел на объркването.
-Недей...все някога ще се появи...-отпих голяма глътка от уискито си, докато поглеждах към часовника над бара.
-Сигурен съм, че е сега е на някое приятно място, пие коктейл, около нея има два-три трупа на някой който и е казал нещо накриво, а останалите хора я гледат уплашено заради цвета на кожата и....Все пак не можеш да отречеш, че е прекалено бледа...
Засмях се леко, наистина ми се искаше да го вярвам. Часовникът показваше десет вечерта, а появата на годеникът ми донякъде обърка плановете, които си бях направила. Да, точно така, план. или по-точно среща, имах уговорена среща с един много специален човек, когото открих много трудно, но и някак си случайно. Ерик не трябваше да е тук, но след като нещата се бяха стекли по подобен начин...нямах друг избор освен.....да ги запозная:
-Връщам се след минута..
-Къде отиваш?
-Приеми го като предсватбен подарък...- и се отдалечих към изхода.
Нощта бе студена, нормално за края на октомври. Нямаше никой все още пред "Братска любов", затова запалих цигара, идеално средство да отбиеш малко време в чакане.
Точно преди да хвърля фаса я видях да се задава по стръмната улица. Виждах я за втори път, но и сега като първия притеснението скова тялото ми:
-Здравей..-поздравих я кратко. -Малка промяна в плана...той е вътре, надявам се да не е проблем за теб.
Тя видимо се смути, но после придоби сериозен вид:
-Не...не, разбира се..нека влезем.
Малко преди да стигнем бара на който седяха Ерик и Арманд, тя ме хвана за рамото:
-Това там...с черната коса е..той, нали?
- Да...хайде, не се притеснявай.
Поех дълбоко дъх като стигнахме до него:
-Ерик, скъпи...искам да те запозная с един човек.
Той се обърна и дари жената с една от онези свой чаровни усмивки при, които тръпчинките му изпъкваха:
-Много ми е приятно госпожо...вие сигурно сте някоя роднина на Ари или...се бъркам.
-Не...всъщност е твоя роднина...
-Моя ли?
-Да, Ерик, това е....майка ти.

-Моята...какво...
Когато съдбата ви дари с подобна среща, не само неочаквана и грандиозна, но и с човек, за чието съществуване дори не сте предполагали, логичното мислене и здравият разум напълно се губят нейде дълбоко, толкова дълбоко, че не си сигурен, че някога въобще си ги притежавал. Тази черна коса, толкова напомняща неговата, тези големи, ярки, но кротки кафеникави очи и топлотата на лицето, същото, което по природните закони би трябвало да му се усмихва всяка вечер за лека нощ, но вместо това се е усмихвала на някой друг...дори не успяха да го върнат години назад, в спомените, защото такива просто нямаше. Не суровият живот ги бе разделил, не немотията, обстоятелствата или каквито и да е други глупави причини, я бяха накарали да вземе най-колосалното решение в живота си. Не можеше да се хване за тях, не можеше да ги използва като оправдание. Решението бе нейно и ничие друго и причините изобщо не бяха важни, защото няма важна причина, заради която да се лишиш от собствената си плът и кръв, особено ако ти си я носила и родила на бял свят. Младостта, глупостта, немотията или каквото и да е, те бяха просто константи, нищо повече.
Мъжът стоеше като препариран, като видял призрак не по-нереален от истинските и не можеше, не, не искаше да асимилира случващото се. То бе твърде банално, но в същото време парадоксално, че да остави преценката му бистра и неопетнена. Единствено инстинктите и защитната реакция за самозащита се обаждаха и водеха трупът му, в който като че не бе останал и капчица кръв. При това, като по поръчка, появата й се оказа точно след като зар важен пост. Колко удобно! Идеята, че е водена от майчин инстинкт и желание за покаяние и изкупуване на отминали грехове му се струваха абсурдни и неправдоподобни. 
-Е...Ерик... - започна жената, с треперещи устни и още по-треперещи пръсти, изтънели, покрити с първите старчески петна, признак на годините и това, което постепенно ни отнемат. 
-Госпожо...съжалявам, но не ви познавам. Моята майка, която и да е била тя, не съществува в моята душа. 
Гласът му бе праволинеен и равен, но студен и неприемлив. Накара я още повече да се събере в черупката си, която старателно бе изграждала през всичките тези десетилетия на отрицание. 
-Аз...
-Извинете ме!
Красавецът стана от мястото си и ги подмина, все едно се разминава със случаен гражданин на пазара, излизайки извън заведението. По пътя взе кутията на Арадел и запали една цигара, облегнал се на стената на кръчмата. Не можеше да си спомни кога за последно бе пушил, но ще да е било прекалено отдавна. Тютюневият дим навлезе в белите му дробове, остър и пронизващ, но дори тогава не се закашля. Остави отровата да попие в клетките и гънките на органа, сякаш нарочно искаше да го нарани. 
Обратно в заведението, жените се гледаха смутено, незнаещи какво да кажат. Блондинката не очакваше подобна реакция. Предполагаше, че ще се зарадва и въпреки, че го разбираше, му се искаше тази история да има щастлив край. Уви, едва ли такъв съществуваше някъде по тази земя.
-Аз ще отида! -изправи се Арманд и тръгна след бъдещият си зет.
Излезе от бара и се облегна на същата стена, в близост до него.
-Може ли една?
Матюс подаде кутията към него, без да се обръща и загорелите пръсти извадиха една цигара.
-Не знаех, че пушиш!
-Много рядко, макар че в пустинята това си е като закон. Само при специални случаи, а този май е такъв. 
Мъжете мълчаха и гледаха устремено напред към тихите, опустели, но осветени улици. Гледката носеше на Картие носталгия по бащиния дом, но също така и много спомени, от които избяга на драго сърце.
-Ама, че вечер, а? И все пак тя ти е майка.
-Не зная какво е това!
-Разбирам те, и аз бих постъпил по същия начин, но Ари...
-Никой не я обвинява! Знам, че е искала да помогне. Винаги иска да помогне, но от такава помощ нужда нямам. 
-Какво мислиш да правиш?
-Нищо! Барът е за всички. Ако иска да остане и да пийне по едно, нека бъде така. Но не може да очаква прошка от мен, нито приемане. 
-Звучиш почти като най-добрата ми приятелка.
-И тя ли е толкова спокойна?
-Не, и тя е толкова непоколебима.
-Браво на нея! 
-Все някога трябва да се върнеш вътре.
-Знам! Но не още!
А вътре, музиката бучеше и замаскираше десетките емоции, сливащи се в едно, непозволяваща на нито една да пробие и да изпъкне над останалите. Възрастната жена стискаше барплота с наведена глава, забита в ходилата й.
-Може би не трябваше да идвам. Само го разстроих. Справя се отлично и сам, аз само вкарах допълнителен смут.
-Но...
-Ти си добро момиче. Късметлия е, че те е намерил. Ще се грижиш за него, нали?

/Свободно РП/

Запомни, ти, точно ти подвластен на всички редове докосващи съзнанието ти, ти, големия мечтател в малка боксониера, с много книги и малко приятели, ти, с чисти намерения, но мръсни помисли в нощта! Запомни, че си велик единствено в пределите на собствената си съдба, а в чуждите си безсилен. Не проявявай глупостта да се месиш, да се бъркаш и човъркаш с пръстите си вонящи на засъхнало мастило...А аз, тази, която дръзва да те направлява, съм същата като теб, живея чужди животи и всяка сутрин окичвам ревера си с човешки емоции, които съм събрала в сумрака и аз закусвам с хорските съдби. Поглъщаш всичките им грехове и добродетели и всичко това засяда в гърдите ти, лепкаво е и поглъща малко по малко точно онова от ляво, влизаш в един порочен кръг, ти се храниш с него, а то с теб. И вече се питаш къде свършва всичко това? Когато забравиш...

Това е твоята дрога, но можеш да се излекуваш, да престанеш...да бъдеш вече чист. Но има едно дребно условие, точно като онези в договорите, написано с дребен шрифт и причиняващо големи главоболия. И то не е да влезеш в болница и да ти направят лоботомия....а да гледаш най-близките ти как страдат и то заради твоето лекомислие, заради теб! Да, и аз го разбрах наскоро...даже преди няколко минути.

Реших да събера майка и син, колко великодушно от моя страна. Нека поиграем на семейство...Но кажи ми, ти със старите си дрехи и нови книги, ако цял живот си живял без една ръка, свикнал си с недъга си, даже си го приел за някаква даденост и изведнъж след толкова години някой дойде и насила ти дари това оръдие на труда, което ти е липсвало толкова дълго...повярвай няма как да свикнеш с него, дори се съмнявам, че ще желаеш то да е част от теб и света, който си изградил с едната си ръка.

Метафорите са добър начин да кажем по заобиколен начин, това което искаме. Но в моята ситуация не става въпрос за липсващи крайници, пак е нещо толкова близко, но историята е за майка и син.Ерик не можа да понесе тази среща и излезе на вън да пуши, а аз останах с тази клета жена и не зная дали да я оправдавам или обвинявам. И ето...пак влизам в ролята на съдник. Почувствах се ужасно, коя бях аз да определям подобни съдбовни визити, да решавам кога е подходящия момент да се случи нещо преломни в живота ти? Коя? Самозабравям се...всякакви празненства ми се отщяха.

А тя седеше пред мен и с молещи очи чакаше да и дам едно голямо обещание. Аз самата не знаех дали съм готова на това нещо. Да се грижа за него? Това не значи ли да имам трезва преценка какво е добро за него и какво не? Та аз едва за себе си се грижа...и то винаги с помощта на някого. Всички тези въпроси се стовариха върху главата ми, като товарен влак...всичко, за което не се бях замисляла от момента когато казах "да", досега тежеше на шията ми, като огърлица от олово. Дали не го наричат някаква предсватбена треска? Да,да.. май е това. Опитвах се да успокоя съзнанието си, това ме беше съвсем погълнало, чувството беше същото, като онова когато се събудих един ден и не помнех коя съм.

Обърнах се към майката на Ерик и се загледах няколко секунди във влажните и очи....устните ми бяха пресъхнали, опитвах се да кажа нещо, но не успявах.Накрая просто грабнах чантата си и изръсих нещото, което тя може би най-малко очакваше:
-Съжалявам...не мога...просто..не мога..
Подминах я и се затичах към изхода, имах чувството, че ще повърна. Когато бях на улицата мернах с периферията Ерик и брат ми, но направих рязък завой и без да спирам да тичам продължих по улицата. Трябваше да разбера...но какво? Не можех да се омъжа..това бе прекалено, нямаше да се справя...щях да объркам нещо...Или пък..не...не знам.
Бях се озовала вече в къщи...като на сън се качих на горния етаж, в спалнята където прилежно бе окачена булчинската ми рокля. Изхлузих дрехите вонящи на цигари и сложих нея. Застанах пред огледалото и се втренчих в него . Бях вложила в нея всичките си мечти и всичко онова, което смятах, че искам, цялата си любов към този мъж .