Стая 1

First topic message reminder :

Стаите са за двама. Има всичко необходимо за удобството на ученика - две легла, в двата края на стаята, два гардероба, полица за личните вещи, маса с три стола и малка тераска, гледаща към градината. Банята е средна на големина с душ и средно голямо огледало.

Лицето й грейна.
-Ще дойда да хапнем да. Но после аз отивам при моя учител. И аз трябва да тренирам, особено сега след всичко случило се.
Тя замълча за миг.
-Знаеш ли....аз няма да я посрамя. Някой ден ще стана като нея. Искам да се гордее с мен. Мислиш ли, че ще се гордее?
Невинните големи очи се обърнаха към него. Нямаше нужда да се споменава име, Аш веднага разбра и просто благо кимна. Беше сигурен, че няма да я подведе.
Момъкът стана и почна да се приготвя, а през това време Роза се вторачваше в изписаното лице на Арадел като й се възхищаваше. Намираше я за....перфектна. Когато приятелят й беше готов тя се обърна към него и леко строго му направи забележка по случай по-ранният им разговор.
-Знаеш, че не можеш да се грижиш за всички, ако първо не умееш да се грижиш за себе си, нали?
Той въздъхна.
-Да, знам. - не му се искаше да си го признае, но детето беше право.
-Тогава да ходим да се грижим за себе си. - засмя се тя отново толкова пъстро. -Хайде, Доби.
Тя измъкна малкото драконче изпод завивките на леглото, в което спеше. Хич не му се искаше да го вдигат и изскимтя, но никой не го питаше. Двамата, т.е тримата се насочиха към вратата.
-И все пак е много красива. - констатира за последно роза по адрес на спящата красавица.

/Аш в Гостилницата, хапване, пийване. Знаеш как е ; )/

Бил длъжен да ме защитава, да бе даааа....Дори Тес и липсващата ми майка не бяха длъжни.Да, чух всичко!Малкото блондинче ме събуди като нахлу в леглото, просто не виждах смисъл да се намесвам в цялата тази суматоха.За това просто си станах спокоино, измих лицето си, вързах косата си на стегната конска опашка, реших да не сменям анцуга и бюстието които бях сложила преди да си легна.Не миришеха зле, с една малка подробност, че вонях на Аш....но убих аромата му като се напръсках обилно с парфюм.Целунах Шейн по розавата, влажна муцунка, оставох му вратата на терасата отворена ,защото понякога обичаше да се качва на покрива и да лови гълъби, сипах му храна в купичката и излязох.

Влязох в стаята и тръшнах вратата зад себе си като се подпрях на нея, свличайки се на долу към пода.Прокарах пръсти през косата си като само белият кичур падна пред лицето ми..като го гледах с периферията се почувствах толкова стара и изхабена.Не заради цвета, емоциите понякога състаряваха душата ми...даже си я представях като старица със снежно-бели коси на люлеещ се стол.Всяка една бръчка по лицето й носеше име, всеки побелял косъм-случка от живота й.

Беше ме страх, не исках да го показвам пред никой, дори пред себе си.Стоях така на касата на вратата, вперила поглед някъде навън, премисляйки нещата до тук.Спомените се завъртяха като пустинна буря в главата, подробностите като малки песъчинки заслепяваха очите ми като ги пълнеха със сълзи.Паркът при първото ми идване, всички онези нови цветове, барът, лилавите пепруди...Лезандър и нощта прекарана с него на онзи водопад.Като всеки смъртен се влюбих в илюзиите му, може би защото не бяха реални и нямаше опасност да ме наранят.Но те ме бяха издигнали до толкова във висините, че падането бе доста болезнено.Единственото хубаво на това запознанство бе, че благодарение на него станах част от гилдията и се запознах със Тес.Тес...онзи самонадеян младеж, който сякаш от нищото изникна онзи ден в залата и някак си с дългите си кичури оплете ума ми.

Бях от толкова кратко тук, но научих толкова много работи...да се боря, да не отстъпвам, да съм силна.Намерих приятели и се почувствах значима и на мястото си.А сега...трябваше да захвърля всичко на вятъра и в името на семейството да стана част от банда престъпници.Да предам Хейз...вероятно щяха да се опитат и да ме пречупят.Погледнах към Шейн, който току що слизаше от покрива и влизаше в стаята с перушина в устата:
-Е, ловецо...-казах му аз като дойде и се сгуши в мен така както се гушеше като бе още малко коте.-Отново поемаме на път...няма да съм аз ако не оплескам нещата, нали знаеш.Но поне ти винаги си бил до мен през всичките ми глупости...може би защото си животно и не разбираш.-той ми хвърли такъв поглед, че ако беше човек, сега щеше да ме хока за глупостите, които ръся.-Ще ме пазиш нали?Кой е моя звяр?Кой е моя звяр?-тигъра започна да ръмжи сякаш разбирайки закачките ми.
-Да опаковаме багажа и по-скоро да изчезваме, че ако остана още малко, няма да имам сили да тръгна.

Докато нареждах нещата си в един голям куфар ми хрумна безрасъдната мисъл да не се сбогувам с Тес.
-Ми да, защо да го правя?
-Как така защо да го правиш, защото държиш на него и защото този човек ти сервира своята лоялност на сребърен поднос.
-Дааа...но няма ли да е по-добре и за двамата, ако просто си тръгна, така той няма да знае нищо, няма да има сълзи и мелодрами...ще приеме по-лесно нещата.
-НЕ, НЕ Е ПО-ДОБРЕ БЕЗОТГОВОРНА КУЧКА ТАКАВА!Дължиш поне едното обяснение на горкото момче, не му казвай къде отиваш, но си вземи довиждане...той го заслужава!
-Ами...ако се засечем ще го направя!
-Страхливка...нямам нерви с теб...напускам!

Аз полудявах...да, превъртах съвсем сериозно!Бях рошава, хлипаща , подпухнала, пикла.Молех се само да не чуя почукване на вратата си, да си замина като призрак и един ден да се завърна, а хората тук да си мислят, че съм била на почивка на някой слънчев остров...или санаториум.

Ето го и малкият ми дом.Приближих се до вратата и я отключих внимателно.Открехнах леко вратата и оставих застоелият въздух да ме лъхне отвътре.Ритнах вратата с крак и тя се отвори широко.Вътре беше празно и запустяло или по-скоро в страната където трябваха да са багажите на Арадел.Уви, тя си замина отдавна.Не че ми пукаше, напротив! Сега пак можеше да се излежавам по цял ден в леглото, без някой да ме притеснява или пък да ме буди когато му е кеф.
Хвърлих се със засилка върху леглото и се омотах в чаршафите.

- Свободаа-а-а! - провикнах се силно и доволно хвърлих възглавницата си към другото легло.После скочих и връхлетях след нея.Представях си че е някое свирепо чудовище с което трябва да се бия и я сграбчих с ръце.Забих нокти в мекият пух и я придърпах към себе си.Смачках я на топка и после я тръшнах назад, удряйки я в ръба на леглото.

- Ха! Убих ли те усойнице?! На ти! На! На! На!
Виках колкото сила имах и удрях с юмрук по възглавницата.Когато хлътна до толкова че загуби нормалната си форма, я стиснах здраво, поставих я зад главата си и после се тръшнах с нея на леглото.Отдъхнах си и затворих очи.Мисля че след толкова много премеждия тези дни, имах нужда от един хубав и здрав сън.

Предложението на Дрейк ми се понрави изключително много. Не защото не исках да съм с него. О, не. Но...да кажем, че исках да се видя с Арадел сама, а не да го мъкна след гъза си като някое домашно куче. А и да си почине малко от мен. Все още чувствах, че прекалявам с гостоприемството му. Ако го познавах добре, а вярвах, че е така, сега сигурно лежеше на леглото и къртеше като пън.
Изминах града и се насочих към Сто слънца. Трябва да отбележа, че бях изключително внимателна някой да не ме види. Тръгнах по коридорите, като се криех я зад някой шкаф, я в сенките, веднага щом усетех чуждо присъствие. Най-вече внимавах за един определен човек. Усещах как сърцето ми леко се блъска в предверията си, с желанието да не го срещна. Една моя страна би се зарадвала до някъде, но друга - по-голямата не искаше, защото в душата ми нагло и безжалостно се беше настанил гостенин, който никога не съм искала. А сега когато вече беше там, не бях сигурна дали исках да си тръгне. Проклети чувства, прекалено много мисля за тях. Та я се стегни Смит! Ти си непоколебима, самостоятелна и не ти е нужен никой. Никой!
Надъхах се така и продължих. Ето, че стигнах до първата врата на общежитията, а зад нея се криеше русото същество, което ми показа, че в света има и цветна и весела страна. Издишах целият въздух от гърдите си, като го замених с нов, ухилих се широко и почуках на портата. От вътре се чу разместване, а след малко и стъпки, които все повече приближаваха. Дръжката поддаде и....
-Изненаааааа....... - но, но, но....? Това не беше тя! Пред мен стоеше онзи олигофрен от бара по-рано. Как? Как?- .....аааааа.....А! Тиииии...... - изпищях като гръм. Все едно ме бяха залели с кофа с ледена вода. -Какво правиш тук? - продължавах да викам. Една от съседните врати се отвори, което ме стресна и светкавично бутнах младока навътре и хласнах неговата врата с гърба си. Потреса ми хич не беше намалял. Сигурно изглеждах като някой идиот.
-Кой си ти? Къде е Арадел? Какво си направил с нея? - обсипвах го с въпроси.
-Ъъъъъъъхххххх.... - сложих ръка на гърдите си -Изял си я! Приличаш на канибал! Говедо такова!!!!

Силно блъскане по вратата ми развали хубавият сън.Въпреки това, не исках да ставам и упорито се завих през глава с чаршафа, но след поредното почукване на вратата, изпсувах силно и хвърлих завивката на вратата.

- Мамка му!
Скочих от леглото и пооправих смъкналото си бельо, след което се запътих към вратата.Стига бе! Кой можеше да е по това време?Сто процента бе глупавият ми учител.... или пък не!
Отваряйки вратата съзрях момичето от бара.Отново появило се от нищото, пред мен стоеше с ококорени очи и явно невярваща че отново се срещаме. За момент се огледа, чу че от съседната стая излиза някой и ме блъсна вътре.Хвана ме с ръка за яката и започна да разпитва къде била Арадел...

-Изял си я! Приличаш на канибал! Говедо такова!!!!
Засмях се за миг и се огледах.Бях си много добре даже.Е, стоях полу-гол пред нея но до преди малко спях нали?

- Е, съжалявам че не ти оставих да опиташ.Да не би да си и сестра?Като те гледам... не си приличате.Даже изобщо!

Този шегуваше ли се? Грешка! Голяма грешка! В миг всяка почуда и потрес се изпариха от изражението, както и от душата ми. Мъгла премина през лицето ми. Толкова мрачна и гъста, че можеше да я прережеш с нож. Тръгнах към него с бавни, заплашителни, но напълно спокойни стъпки. От онези, които подсказват, че нищо добро не те чака, но не бързаш да излееш гнева си. А при мен гняв нямаше. Само чиста доза некромансърска жестокост.
Стигнах до...този Аш, до самото му лице и му се усмихнах коварно:
-Да ти приличам на лигав маг?
Положих длан на гърдите му. При студеният допир кожата му потрепери. Черните ми ириси бяха заблестели и въпреки слънцето, блясъка явно се открояваше на фона на бледото ми лице. С привидна лекота, но всъщност с голяма сила го тласнах назад и той падна по гръб на земята. Ушашавен ме гледаше и не знаеше какво да очаква. Представата за танцуващата девойка от бара изчезна за секунди. Усмивката ми все повече се разширяваше в така любимият ми лукав нюанс. Клекнах и седнах върху него като го обкрачих около кръста. Наведох се към главата му и го хванах с пръсти за брадата, като впих ноктите си в бузите му. Косата ми падаше от едната му страна.
-Ще те попитам пак много внимателно. Кой си ти и къде е Арадел? Очаквам точен отговор, освен ако не искаш това да е последният ти ден в "прекрасният" ви свят.
Натискът ми ставаше все по-приклещващ, болезнен и сладък за мен. Едно погрешно движение, една излишна дума и това щеше да е края за зеленото същество.

Дрън-дрън.Явно непознатото момиче от бара, не беше толкова дружелюбно, щом нахълта по този начин в стаята ми и най-нагло ме заплаши.Признавам си че се подразних, но не исках да си признавам това и да ми проличава че въпреки че бе момиче, ме стресна малко.Все пак не я познавах че да знам на какво е способна, тъй че можех да си изпатя доста.Реших да подходя по-леко, за да не я стресирам.Въобразявах си вътрешно че в момента пред мен стои увиваща се усойница, която при едно мое грешно движение, можеше да ме клъвне.Трябваше да внимавам и да действам с тактика.

- Мисля че мога да обясня, стига да ме пуснеш - думите ми едва се чуваха, поради факта че тя притискаше устните ми с ръка, достатъчно че на два пъти си прехапах езика, докато се опитвах да говоря.
Очите и се присвиха и все едно се опитваше да ме прониже с тях, да докосне дъното на душата ми и да разбере дали не я лъжа.Ала, така и не отпусна хватката си.Явно този начин на тактиката ми нямаше да проработи, за това трябваше да измисля нещо друго, което да подейства по-бързо преди да използва смъртоносната си атака.Опитах се да отдръпна глава в страни, но момичето ме бе стиснало здраво, но ръцете ми все още бяха свободни.Извих ръцете си зад гърба и в прегръдка и рязко я притиснах към себе си.От силното дръпване пръстите на ръката и се разместиха и отпуснаха хватката с която придържаше лицето ми.Лицето и бе на милиметри от моето.Усещах учестеното ѝ и изнервено дишане, както и туптящото сърце което биеше под нейните гърди.
В момента имах шанс да реагирам както си поискам.От това да я хвърля назад и после да се сборичкаме, до това да се изгавря като дори я целуна ей така без причина.Но, не мислех да правя второто, защото по-скоро щях да остана с отхапан език.

- Нали знаеш че трябва да остана жив, за да узнаеш къде е ? - отвърнах и благо и със самодоволно изражение и се усмихнах, знаейки че не може просто ей така да ме убие, дори да го искаше.

Мъжки номера. Добре така да бъде. Отпуснах ръцете си и ги поставих в страни от главата му. Топлият му дъх ме удряше в лицето, а моят студен него в неговото. Нима наистина това бе съквартиранта на Арадел? По думите й той бе перверзен лигльо и май не беше далеч от истината. Но при мен лиготии не минаваха. Не бих толкова път за едното нищо. Ако си играеше с мен щях да усетя и да реагирам по-бързо отколкото можеше да очаква. Мразех да ме подценяват заради външността ми, а си личеше, че това магче прави точно същото.
-Жив си....все още. Говори! О и не се притеснявай - няма да стана докато не разбера. Ако пък ме избуташ ще ти се нахвърля като змия отново и отново.
Мъже! Винаги си мислят, че те превъзхождат заради физическата си сила.

Ама това непознато момиченце, май си мислеше че може да се подиграва с мен.

- О, нима? - отговорих иронично на думите ѝ.
Въпреки заканите си, не можеше да ме стресне.Та...тя дори не ме превъзхождаше физически!Как може да и мине през малката главичка че може да ми стори нещо с тези... кокалести ръце?Хах!Явно си мислеше че има някакво превъзходство пред мен.Може би магия?Трябваше да проверя.А единственият начин да го направя, бе да я предизвикам.
Килнах главата си настрани, като любопитно кученце и се усмихнах.

- Ти змия на каишка виждала ли си?
В този момент стиснах яростно юмруците си един в друг, и отпускайки ги ритмично накарах кръвта в тялото ми да забушува буйно.Усетих как топлината ѝ ме затопля и температурата на тялото ми рязко се повиши.Малко от малко вече бях овладял магията да призовавам различни растения и не ми бе нужно твърде много време да усетя как по краката ми се плъзгаха няколко жилави лиани.Те се увиваха по земята и когато ме достигнаха, се плъзнаха бързо нагоре по краката на Джа.В момента на изненадата насочих вниманието към ръцете на момичето, които бяха опрени от двата края на главата ми.Докато пристисках юмруците си, с помощта на магията си и енергията пъплеща от тялото ми, бях успял да пресъздам част от нея в материя, наподобяваща смола.Надявах се да е достатъчно лепкава, че да спра малката натрапница.Вкопчих пръсти в китките ѝ, а после стиснах силно като от краищата на дланите ми, потече белезникавият сок.Стисках здраво с ръцете си и се надявах лианите да си бяха свършили работата, за да не си навлека неприятности.

Ах тази малка цветарка! Пусна си кокичетата по мен. Явно беше решил да покаже превъзходството си над мен, защото магията потече по тялото му и привика някакви треви, който обгърнаха краката ми поне до бедрата, а когато впи пръстите си в ръцете ми, те се усукаха и около тях. Бях се превърнала в нещо като подвижен кактус. Много добре за новобранец като него или поне така предполагах. Не им разбирах ботаническите глупости, само това, което бях видяла от Ари. Но то ми даде що-годе представа за нивото му. До тук всичко вървеше добре за него, но не очаквате, че ще оставя едно тревопасно да ме надвие, нали? Жена или не, гордостта, да не говорим и за други фактори, не ми го позволяваха.
-Хубав букет! - усмихнах се лукаво. Сега обаче бе мой ред. Концентрирах собствената си енергия, която за разлика от неговата бе черна и я накарах да циркулира по вените и кръвоносните ми съдове. За секунди тя изби от порите ми и почна да се процежда през бледата ми кожа, а след това попиташе в растенията му. Да не забравяме, че те са живи организми, а какво правим ние некромансърите? Убиваме всичко живо. Отровата ми се насади в клетките на лианите и почна да ги трови. Малко по малко те се спаружваха, докато накрая не изсъхнаха напълно и просто се разсипаха на пепел по пода, като напълно ме освободиха от оковите си. Още една усмивка последва, още по-лунатична от предната. Пак се наместих така, че да ми е удобно като отново си седнах в скута му, но този път не го стиснах никъде.
-Сега ще ми кажеш ли истината или трябва да я изкопча от мозъка ти насила?
Не ми се щеше да бърникам в съзнанието му. Не знаех що за глупости щях да намеря, но ако продължаваше, тялото му щеше да е мое и тогава щях да узная всичко каквото исках. Въпроса бе дали после щях да бъда благоразумна да се върна в своето собствено без да му оставя щети или лудостта ми, както казва Боунс щеше да излезе от контрол и....да го хвърля от прозореца преди да се върна, да речем.

Ужас! Не стига че беше привлекателна, ама и съдържаше в себе си нещо зловещо, което изби красивите ми растения.Магията която притежаваше бе коренно различна от млечната и кожа - черна, злокобна и ... мисля че миришеше гадно.Проникна в лианите и ги изтреби за секунди.Изсъхнаха толкова бързо, че дори не се усетих как го направи.Докато бяха жизнени и пълзящи, изведнъж промениха цвета си няколко пъти и паднаха на земята разбивайки се на прах.

- Добре де, добре! - извиках силно, съгласявайки се с нея че ще и кажа каквото знам, страхувайки се поне малко, да не използва магията си и срещу мен. - Хайде, хайде махни се!
Избутах я докато стоеше все още върху мен, измъквайки се от обяздващата и хватка.Изправих се в полу-клек и седнах до нея, свивайки крака в коленете.Опрях ръцете си върху тях и я погледнах в очите.Стоеше си там най-кротко готова да ме атакува всеки момент, в който се опитам да избягам или да призова отново някое странно растение изпод земята.

- Да съм я изял, не съм! Вярно че изглеждаше апетитно парче, ама не ми беше по вкуса.Изобщо даже! Но къде е отишла, това не мога да ти кажа.
Погледа на Джа се промени от спокоен в недоволен, а единият край на устните и се повдигна леко в агресивна гримаса.Сигурно не вярваше изобщо на думите ми...

- Стига бе Джа, стига! Сериозно ти говоря! Ето виж, ей там спеше - обърнах се назад, посочвайки празното легло от което липсваха дори чаршафите - е, даже космите на тигъра и все още стоят по него.Бяхме в кръчмата и таковата... докато си пиехме, тя влетя, сбогува се с нас и т'ва беше.Ама къде и с кой е избягала, това не мога да ти кажа.Честно Джа, заклевам се!

Отишла си е?! Просто така! Като торнадо което идва, помита всичко след себе си, а после просто изчезва, докато не стигне до нова дестинация и същия процес последва и там. А този...този тъпак не знаеше нищо нали?
Изправих се бавно. Лицето ми беше помръкнало като буреносен облак. Тя ще съжалява. Щеше да съжалява....Защо не й го казах още тогава? Не е твоя работа, мислех си. Остави я сама да види, казвах си. Но този край можеше да е пагубен за нея, а дали щеше да има отворен финал? Нещо ме съмняваше. Нещо вътре в мен сериозно ме съмняваше. За момент картините на имението, обляно в милиони огнени флуиди се появи отново и премрежи погледа ми. Тези хора тук....всички те - Аш, Тес, Хейз, Скай и стотиците други пребиваващи....цялата територия....тук всичко щеше да се промени. Скоро....много скоро щеше да има страдание. Но аз какво да направя? Сама си имах достатъчно проблеми за решаване, а и да помагам на другите никога не е било част от същността ми. Не трябваше, не исках да се меся, както Арадел не можеше да се меси в моя мрак.
-Името ми не е Джа. - казах студено. -Казвам се Смит. Дориан Смит и рискувам много идвайки тук. Знай, че може и никога повече да не видиш съквартирантката си. Ако пък я видиш - обстоятелствата няма да са от най-приятните. Още нещо ще ти кажа Аш. Внимавай! Внимавай много, отваряй си очите, не вярвай на хората и престани да бъдеш толкова заблуден.
Все пак някакъв яд се възроди в мен. Яд ме беше на този тук, че не я беше спрял. На това, че изобщо не знаеше за какво става дума. на това, че като го гледах се държеше като перко, вместо като боец. Хващаше ме яд на него и хората като него. Пристъпвах напред като все повече се ядосвах:
-Да не мислиш, че тези жалки лиани ще са достатъчни ако попаднеш в беда? С тях ли мислиш да повали враговете си? Та не можа да се справиш даже с един новак некромансър.
Бях на половин метър от него. Говорех му така, виках и му се карах защото по някакъв начин на подсъзнателно ниво усещах, че той можеше да й помогне, ако вече не беше прекалено късно. Вдигнах ръка и го пернах по тила.
-Очите, Аш....Отваряй си очите!
Обърнах се и тръгнах към вратата замислена. Няколко крачки ме деляха от нея. Всеки момент пръстите ми щяха да са стиснали дръжката, а аз да изчезна като привидение без никой да разбере, че изобщо съм се появявала.

Перна ме! Наи-безцеремонно, все едно бях малкото и пале което се бе изпикало на килима.После тръгна да се изнизва от стаята без извинение, така както изчезна и от заведението.Не и този път! Тръгнах към нея с бързи крачки и посегнах към рамото ѝ.Протегнах ръка и стискайки я здраво за него, я завъртях в обратна посока на тази в която се бе запътила.Когато се озовахме лице в лице я избутах силно назад, удряйки гърба и във вратата.

- Виж сега! - извиках ядосано в лицето ѝ.Нещо вътре в мен почна да се навдига, виждайки че за пореден път се държат с мен като с някой палячо - Като си такава приятелка защо не я спря ти? А... Смит? Всъщност коя си ти ? Знаеш ли изобщо това? Джа ли си, Смит ли си? Не, не съжалявам за лианите си и за слабите магии които владея.Аз не съм от тъмните раси търсещи убийства, повярвай ми! Ама... какво ли ти обяснявам? Великата магьосница!

Засмях се.Дори за минута, наистина си я представих как вършее в гората с черната си магия и сее смърт навсякъде, а после се смее злокобно.Наистина щеше да и отива една голяма филцова черна шапка на главата, с която да се размята из околията.Но въпреки че и се изсмях, исках всъщност да узная коя е тя и защо изобщо се появи така в живота ми.

Този почваше да ме ядосва. Можеше ли да вика по-силно? Предизвикваше ме и нищо не разбираше в същото време. Какво, трябваше да му разкажа историята на живота си ли? Това нямаше как да се случи. Даже Арадел не знаеше толкова много. Изгледах го ядосано и изведнъж избухнах. Просто избухнах:
-Аз съм тази, която ти казва, че гилдията ви е в опасност, глупако! - извиках неусетно и го отблъснах от себе си.
Той се изгледа сепнато. Едва ли очакваше точно това. Заради големият шум, който създадохме от коридора се чуха припряни стъпки, а след малко настоятелно тропане по вратата.
-Аш...добре ли си? Аш?....
Изтръпнах. Беше гласът на Хейз. Беше се върнал и явно чул неразборията идваше да провери ученикът си. Малко окопитил се зеленоокия тръгна към вратата, но го спрях в крачката му като го хванах силно за китката.
-Не отваряй! - изсъсках тихо. -Не трябва да ме вижда.
Но чукането не преставаше, а ставаше все по-настоятелно. Всеки момент щеше да отвори със сила и тогава ставаше лошо. Бях като в капан - ни напред, ни назад. Не напред? Напротив! Дойде ми поредната шантава идея и още докато го държах се засилих и тръгнах да тичам към терасата като го влачех след себе си. Той мрънкаше и викаше да спра, но това не се случи. Тъкмо когато вратата почна да се открехва, стъпих на парапета и скочих, а след мен и Аш. Полетяхме надолу, а той крещеше. Добре, че бяхме на първия етаж и нямаше опасност. Приземихме се аз на краката си, а той малко залитвайки защото му дойде изневиделица. Озовахме се в градината. Хванах го отново и хукнах към града без да поглеждам назад.

Със силен шут отворих вратата на стаята си, вбесен от факта че г-н Бишъп ме изрита като малко пале.Тя се тупна в другия си край и след като ми разкри малката кочина в която щях да заспя пак, се оттласна към мен.Спрях я с ръка преди да ме удари и влязох в стаята.Протегнах ръка към обувките на краката си и ги развързах една по една.С лек замах ги запратих в другия край на стаята, оставяйки пресен отпечатък от подметка върху отсрещната стена.

- Да ти еба майката! - изпсувах сочно, след което дръпнах рязко копчетата на ризата с която бях облечен и тя се разтвори.Свалих я на бързо, свих я на топка и след като прецених че е достатъчно добре оформена, я запратих в посока на двете търкалящи се по пода обувки.Разсъблякох се набързо и се отправих към леглото си.Преди да скоча в него, съзрях раницата си която стоеше наблизо.Сетих се че имах малко провизии с храна и реших да утоля глада.Бръкнах в нея и намерих голямото парче салам което си бях скрил за спешни случаи.Разопаковах го от хартията и захапах единият му край.Откъснах едно голямо парче и започнах да го дъвча бавно.След като преглътнах вкусотията която сигурно беше направена от две-три бездомни псета, избърсах ръце в бельото си и се мушнах под завивките.Затворих очи и мислите ми се завъртяха отново в главата.Какво ли искаше от мен г-н Бишъп че ми забрани да търся Дж...Дориан? Може би трябваше да се ослушвам за нещо интересно.
В крайна сметка, реших че най-добре е сега да се наспя, а пък утре сутринта като се събудя, можех да се разтършувам из имението и да видя всъщност Хейз какви ги върши и дано успехът бъде на моя страна.

Аш се опитваше да заспи обгърнат от мисли, но това не беше толкова лесно, нали? Малко ли неща се случиха в последните седмици, че и продължаваха. Нищо чудно ако станеше сомнамбул и трябваше да го карат в Найтмер някоя нукса да го лекува или да му предпише хапчета за сън. Но всичко това в кръга на шегата. Или не?
Каквото и да беше, на пук на желаното спокойствие малко, след като затвори клепачите си, друго го разсъни и смути. Този път не бяха блъскания по стената, хвърчащи през прозореца момичета или истински демони. Но все пак привлече вниманието му. А по-точно, чу леки драскания по външната страна на вратата си. Като от нокти върху черна училищна дъска. Дървеници? - помисли си момчето, но звука беше прекалено силен за малките вредители. Ами ако някоя вещица иска да се промъкне? Всевъзможни идеи минаха през развинтената от въображение глава. Даже се чудеше дали да не се завие с чаршафа и да изчака натрапника да се махне.
Но драскането не спираше. Даже напротив засилваше се с всяка секунда, а след малко се допълни и от животински рев. Този рев бе странно познат. Това накара Аш да скочи от леглото и предпазливо да тръгне към портата си. Грабнал за всеки случай една от хвърлените си обувки той стигна и малко, колкото да може да надзърне открехна вратата.
Момчето ахна. На коридора седеше не кой да е, а самият Шейн. Веднъж видял момчето, звярът изрева на умряло и блъсна дървената врата като се строполи върху него. Ако беше човек сега щеше да се съдира от плачене. Така изглеждаше. Сякаш беше ранен, но всъщност нямаше наранявания. Не спираше да реве и да се мята жално, страшно и жално. И най-вече защо беше сам? Красивият тигър се блъскаше наляво надясно, но не нараняваше младежа. Накрая се обърна пряко към него и започна да скимти, ако това може да се каже за представител на котешкото семейство, като буташе муцуната си в краката на Аш.

Каква изненада! Въпреки сънената си физиономия, този пухкав красавец успя да ме изненада.Бутайки си мократа муцуна в краката ми, ме гъделичкаше толкова силно, че отстъпих няколко крачки назад.Ала и малкият смелчага не се отказваше, като смело ме следваше и продължаваше да се гали като пале в мен.

- Ей, ей! - провикнах се към рошавият котарак на Арадел, посягайки внимателно с ръка.Все пак не бяхме толкова близки и се страхувах да не би да остана с някой крайник по-малко при играта.Клекнах до него като подложих двете си ръце под големите му мустаци и го погледнах в очите. - Защо си сам, момче? Къде е онази лудата? а? Да не би да те изостави? Нормално за нея...Ела с мен, сигурно си изгладнял много и за това ръмжиш така.
Изправих се леко и хванах каишката на Шейн като се опитах да го придърпам със себе си.Ала голямото животно не се даваше лесно.Все още се мяташе в различни посоки, като по-скоро то ме дърпаше, отколкото аз.Оставих го да отстъпи няколко крачки докато се успокои и после плавно започнах да се движа из стаята, в посока към гардероба.Koтака се успокои и ме последва, въпреки неспокойството си.Отворих с ръка шкафа и от вътре измъкнах раницата си.Последният път когато хапвах, бях успял да складирам две парчета пилешко месо в нея, за по-късно.Ала в момента изобщо нямах нужда от тях, за това реших да му ги дам.

- Гладен ли си ? а? А? Ето...дръж!
Хвърлих едно от парченцата месо към тигъра, а той с ловко движение го хвана още във въздуха.Сдъвка ко няколко пъти и после ме погледна в ръката където държах другата част от месото.Подаде муцуна напред и носа му измърда няколко пъти.Белите му големи зъби се показаха и сякаш искаше да скочи всеки момент.Отстъпих крачка назад, ала и той след мен.Дали нямаше да ми скочи? Не се знаеше ала и не исках да рискувам.Докато вървях бавно назад, го гледах в очите с готовност да скоча в страни.Накрая когато се приближи твърде близо до мен, хвърлих вечерята му към единият край на стаята и в мигом скочих под завивките на леглото.

- Ах ти, гадно коте! - извиках се зад вече хранещият се тигър.
После се завих през глава и оставих животното да се нахрани спокойно.Сънят отново леко взе да ме унася, когато усетих нещо да натежава върху краката ми.Явно Шейн бе готов и също искаше да се присъедини към мен.Е, нека поспи - явно бе обикалял много за да стигне до тук.А пък сутринта като станехме, може би щях да разбера какво всъщност се е случило ...



Предполагам че не бе минало твърде много време, но утрото тъкмо бе настъпило, когато първите слънчеви очи огряха лицето ми.Парещата светлина ме погъделичка за "Добро утро" и реших да отворя плахо очи.Отвих главата си изпод завивката оглеждайки бавно около себе си.Усетих отново онази тежина която бе налегнала краката ми - пухкавият котарак на Арадел.Сведох поглед и видях мъркащото създание да се е сгушило в краката ми на топка, положило глава върху лапите си.Подритнах няколко пъти под него с крак за да го събудя, докато най-накрая не усетих как голямата му лапа не ме бухна през краката.Тигъра скочи от мястото на което спеше до сега и се изтегна на земята.Изпъна лапите си напред, прозя се гръмогласно и изви гръбнака си надолу, като същинска котка.Не бях виждал тигър след ранно пробуждане, но наистина бе много сладък.
Станах от леглото и набързо се пооправих.Грабнах една черна риза от близкостоящият стол, нахлузих един къс дънков панталон до коляното и едни от онези нови сандалки които си купих.Разроших косата набързо и подвикнах към тигъра :

- Шейн... хайде момче! Ела да видиш къде ще те водя...
Въпреки че подходи с недоверие към думите ми, след около минута новият ми домашен любимец едва не подскачаше покрай мен от радост, че ще се разходи.Всъщност и аз имах нужда от разходка, за това мислех и скоро да я оползотворя...но преди това щях да свърша малко работа.

Роза отвори рязко вратата и Хейз замъкна Аш право към леглото му. При вида на новия си собственик, Шейн скочи и почна скимтейки да обикаля около краката им. Да, Арадел му липсваше адски много, но момчето се беше погрижило за него, когато нямаше кой друг да го направи и животното малко или много се беше превързало.
Менторът положи момчето на мекия матрак и отвори прозореца, за да влиза въздух. Звярът веднага скочи до него и почна да ближе едната му ръка. Роза не можеше да се нагледа на тази животинска ласка, още повече като знаеше, че не е негов. Явно хора или не, съществата лесно обикваха Аш, но това бе напълно нормално за нея, имайки предвид добрият му характер.
-Хайде, да го оставим да си почине.
-Да се оправяш, ей. - каза му принцесата и излезе.
Бишъп я последва, запътил се обратно към тренировъчната. Трябваше да разбере какво се случва напоследък или поне да се опита. Не се съмняваше, че има връзка с изчезването на книгата, заради която Лаура изгуби живота си и предупреждението на Ив за възможна скорошна атака.

Оставиха ме сам. Огледах се в стаята, ослушах се и въздъхнах като единствено видях муцуната на Шейн.

- Чудесно! Няма що. Да ме убият пак ли искате? - провикнах се силно като се надявах Роза и компания да ме чуят. Уви, не се върнаха. Погалих по главата тигъра и се надигнах да го целуна, обаче тогава ме заболя рамото. Не издържах и се строполих върху леглото и разтърках очи. Пак ми се спеше... Затворих очи за няколко минути, ала не можех да заспя. Болката подклаждаше филмите в главата ми и постоянно се ослушах за шумове. Дори Шейн да мръднеше, ми идеше да скоча от мястото си и да изпратя сноп лъчи из стаята.
За мое щастие, не се мъчих много. Болеше ме, доста, ала превъзмогнах това и съня ме отнесе. Не сънувах. Просто бях в едно такова състояние изгубен между реалността и живота. Пълна нирвана още няколко реални часа, докато реша да се събудя.

След два-три часа, Аш се събуди, но не по собствена приумица, а насилствено и не разбирайте, че Шейн му е лизал карката или нещо такова. Беше събуден от тропане по вратата. Първоначалното му притеснение все още беше оставило своите следи и момчето подскочи извън леглото, готов да нападне всеки некромансър, демон, вампир, върколак, медуза, левиатян, дявол, сянка, зомби, дете индиго или каквото и да е друго свръхестествено същество.
Когато видя, че е сам и опасност няма, тропането се повтори като по поръчка. Аш ядно, мрънкайки си под носа се отправи натам и рязко отвори вратата, изръмжавайки:
-Каквоооо?
Пред него стоеше Тес, бившия приятел на Арадел, който отстъпи няколко крачки назад от изненада.
-А, ти ли си?
-Прекъсвам ли те?
-Не, какво има? Не знаеш ли, че Арадел не живее вече тук?
-Не търсех нея, а теб.
Зеленокосия се учуди от това. От кога този дългокос гей, както често го наричаше е почнал да търси него?
-За какво?
-Чудех се дали не искаш да изпием по бира заедно.
Вярно, че винаги се е опитвал да се държи добре с момчето и все пак не очакваше да идва чак до стаята му и да го кани на мъжка вечеринка.
-Хейз ми каза, че са те нападнали. Сигурно имаш нужда от приятел. Аз също. Е, какво ще кажеш - съгласен? - усмихна се Тес приветливо.

За миг времето спря. В главата ми се породи картина, която сякаш стана реалност.

- Може би имаш нужда от приятел - изкикотих аз, като изимитирах думите на Тес. След това направих няколко кокетни стъпки около него, като поклащах китката си приветливо от към опъковата страна. Сиреч - показвах му за какъв точно го имам
*Пуф* и всичко изчезна. Ето че пак бях в реалността, където тоя танцувален перко наистина ме канеше на по бира. Е, какво пък...пиенето си беше пиене и на него не можеше да се откаже. Все пак жени много, ала пиячката и парите като свършат, трябва да се задоволиш само с махмурлука. Грабнах дланта му и я стиснах здраво. Мъжката, както обичах да го правя. Да усети че се ръкува някой с него, а не че някой перко го гали по пръстчетата.

- Щом си рекъл, навитак съм. Само ме изчакай да си взема някой неща.
Върнах се в стаята, грабнах една малка кесийка с жълтици от багажа си, сложих си една не толкова прилепнала блуза отгоре и излязох. По пътя вървях единствено след Тес, като се чудех аджеба защо точно ме търсеше. Тук вече нямах доверие на никой или поне в момента. Трябваше да бъда предпазлив...

Аш вече едвам държащ се на краката си, отвори с трясък вратата на стаята си и нахлу вътре. Разпери ръце и се ухили.
-Скъпа, прибрах сееее...
А скъпата представляваше Шейн, който при видът им надигна учудено глава и отиде при тях. Отърка им се за секунда, но доловил изпаренията, които подразниха рецепторите му, изсумтя и побягна на терасата. Явно реши, че ще спи там защото тупна на земята и замлъкна.
-Ааа, тъпа котка.
С Тес се дотътриха на едното легло и буквално се строполясаха върху му. Бяха толкова наквасени, че заспаха един върху друг, с разчленени крайници във всички посоки, почти моментално.
Дойде и сутринта, но героите ни изобщо не я отразиха, а продължиха да хъркат със запушени носове. Времето течеше, а живота извън, както и вътре в имението отдавна беше започнал.
Вратата се открехна и някой влезе вътре. Застана пред леглото и ги изгледа. Едната ръка на Тес беше върху лицето на Аш, а неговият крак се вееше извън матрака.
Човекът почака малко, но когато разбра, че двамата няма да се събудят от самосебе си издаде силен звук, който накара очите им да се отворят. Двамата се спогледаха, а след това се обърнаха към мъжът.
Пред тях стоеше Хейз, гледаше ги строго.
-Добро утро, слънчица.
Тес изсумтя нещо от сорта на "добро утро", но махмурлука не им позволяваше да се изразят подобаващо.
-Когато решите, че сте достатъчно изтрезнели ви искам и двамата в Лотус. Не се бавете много.
Учителят излезе от стаята все така строг, както и влезе.
-Май сме загазили. - засмя се дългокосия.

Стигнах до вратата и се опитах да я отворя. Беше заключено. Ама и аз какво очаквах? Нали вече бях сам? Нямаше никой естествено! Извадих ключа от джоба си и го пъхнах в ключалката. Ръката ми от вълнение все още трепереше и трудно успях да го завъртя. Изтропа в металната дупка и се чу щракването което очаквах. Натиснах дръжката и нахълтах почти с цялата врата. Бутнах я силно и навлизайки направо в стаята, се завъртях. Огледах всички посоки, ала Шейн го нямаше. Мамка му, само дано някой не ми го беше откраднал!

- Шейн...? Шейни-и! Къде си котенце? Мац, пис, пис, пис...
Никакъв отговор. Леко притеснен се запътих направо към стария дървен гардероб, който се намираше в другия край на стаята, непосредствено до леглото ми. Преди да стигна до него, погледнах завивките - бяха раздърпани и смачкани на топка. Супер! Може би все още е тук, но се крие някъде. Стигнах до гардероба и открехнах двете крила едновременно - нямаше никой вътре! Единствено платненият парцал който наричах "раница" и торбите с дрехи които си бях накупил. Наведох се и се разрових из нещата си. Намерих малката торбичка в която ми бе останала някаква храна, скътана от Гостилницата. Разтворих я и видях едно голямо парче наденица. Хванах я здраво и я измъкнах. Беше студена и вече леко лепкаща, от дългият престой в гардероба. Е, аз може би нямаше да я изям, но се надявах аромата и да привлече котака. Изправих се на крака и отново завиках големият пух да се появи отнякъде. Приближих се до леглото, наведох се за да погледна отдолу и отново се развиках като някой луд :

- Тук, маци, писи-писи! Шейни, къде си добро котенце?
Продължавах да си говоря сам като размахвах парчето месо пред себе си като примамка.

Аш обикаляше из собствената си стая като шматка. Надзърташе във всеки шкаф, под двете легла, в банята, но имаше едно място, което нехайно пропусна.
Двете сини очи искряха в надвечерната тъмнина. Бялата козина леко потръпваше. Тялото беше снишено, дебнещо, следващо всяка стъпка и движение на жертвата си. Лекото мъркане не достигаше до момчето и така големият хищник оставаше невидим за него.
-Шейниии, къде си момче?
Една лапа напред, втора лапа напред, първа лапа напред и после рев, който се разнесе из помещението. Аш се обърна и единственото, което видя бе как тигърът се нахвърля върху му. Той го събори от високо и момчето падна по гръб, а звярът се беше надвесил над него с оголени остри зъби и опасно ръмжене. Огромната котка фокусира месото в ръката му и бързо го грабна като го излапа за секунди. Но наденицата бе прекалено малко за голямото му тяло. Все още незаситен Шейн отново се обърна към лицето му и продължи да ръмжи заканително. Звук, който казваше, че ако не му осигури храна скоро, той ще е основното ястие. Котаракът беше превързан към земния маг, но когато ставаше въпрос за порива на природата, инстинктът надделяваше над разума.