Общата зала

First topic message reminder :

Ясно е. Цялата къща се събира тук да пие, да се бие, да е.... Абе като цяло да разпуска. Малка и задушевна, смехът или псувните са нещо нормално в това малко братство.

Гледах със самодоволна усмивка как Ерик се гърчеше докато пушеше цигарата, приличаше на човек , който се събудил току що от упойка и лекарите са забравили някой инструмент в гърлото му и той сега упорито се опитваше да го изплюе.Бях доволна от представянето му и зачаках въпросително отговора на Лезандър.Вече си представях ридаещото момиче зад гърба му , как протяга умоляващо ръце, докато той потъва из сенките на нощта и убива глигани за да превъзмогне загубата и глупостта си.Но не...отговора бе кратък, точен и ясен...той не се бе влюбвал.Никога!Дори аз, която имах спомени само за близката седмица успях да осъзная, че съм влюбена...а той?Как е възможно животът му да подмине онази гара, за която всички сме пътници, за която бъркаме влакове, пререждаме се..мамим, че сме с билет...чакаме.Странно.Но щом ставаше въпрос за него...някак си разбираемо.
Върнах се отновов играта и едно забавно предизвикателство ме посрещна:
-Забий възможно най-силния си юмрук право в носа на Ерик.-нареди Лезандър.
-Еййй!!!
-Момичето ти го каза - изпълняваме всичко.
Аз само се изхлихилих...все още не бях осъзнала какво щях да извърша.
-Хайде не бъди такова бебеее...знаеш, че мойте юмруци са като ухапване от комар.-казах накрая аз.
Хванах Ерик под брадичката и наместих красивото му лице, така че да гледа към мен:
-Все пак несъвършенствата правят човек още по-красив...време е да ти подаря едно.-и в този момент юмрука ми полетя към лицето му.
Усетих как носа му се огъва под кокалчеатата ми с лек пукот на хрущял.Ерик се хвана за лицето и започна да се кланя нагоре-надолу като някаква птица извършваща любовен обред:
-Съжаляваааам!Но все пак се надявам да си в кондиция да говориш, защото сега е твой ред, приятелю.

Ерик се хвана за носа и погледна към Лезандър злобно, който пък за първи път за вечерта се усмихна.
-Тази игра почва да ми харесва.
"Копеле, ще ти го върна тъпкано", каза си чернокосия и точно сега щеше да има тази възможност, защото дружката му каза Предизвикателство.
Този път беше ред на Матюс да се усмихне, а зад усмивката и погледа се четеше само едно единствено нещо - Дяволът.
-Целуни Арадел.
При тези думи двамата, нужни за изпълнението на тази заповед се вкочениха, вкамениха и какво ли още не, което спираше нормалния ритъм на движенията им.
-Хайде бе, отворко.
След известно чудене и опит за измъкване от ситуацията, белокосия разбра, че такъв шанс няма да му се отдаде и затова бавно отиде до нея. Гледаше я сконфузно, за нея да не говорим. Отвътре онова малко влюбено човече крещеше и боготвореше Матюс, но другото - претеснителното, страхливото, знаещото, че това е само игра и колко неловко е всичко, си късаше косите и дращеше с нокти по пода на подсъзнанието й.
Накрая той я хвана за тила и я придърпа към себе си. Устните им се сляха в една.... не знам как точно да определ тази целувка. Някак студена, формална. Арадел стоеше с изцъклени очи, неспособна да абсорбира това, което се случва в момента. Той наистина я целуваше. Езикът му усещаше нейния. Дъхът му навлизаше в гърлото й. Момичето имаше чувството, че ще припадне в обятията му. И макар студена, както отбелязахме по-горе, в един момент, в един едничък, малък момент тя усети някаква топлина, като прокраднал се без да иска флуид на желание от негова страна. Това се случи към края, когато явно мъжа без да осъзнава се беше отплеснал. Но бързо върнал се в реалността, се дръпна от нея и с камения си поглед се върна на мястото си. "Само игра", повтаряше си той и се мъчеше да се обеди в правотата на мислите си. И все пак настроението му посърна. Идеше му да убие Ерик. Идеше му просто да го убие жестоко и мъчително.
Колегата му доволен от видяното сега се обърна към младата красавица, която все още гледаше опулено, невярващо и някъде отвеяно.
-Арадел! Арадел!
-А?! - излезе от унеса си тя.
-Какво избираш?
-П...пре...дизвикателство.
Чудесно, и на нея имаше да й връща за това, че удари красивото му, красиво лице.
-Вземи Шейн и....неее, няма да го убиваш. Вземи го и си го натикай колкото можеш в гащите и повърви известно време така с него.

Стоях с онази самодоволна усмивка на лицето си когато Матюс проряза като с нож блаженството в което бях изпаднала с думите "Целуни Арадел".Земята се завъртя под нозете ми, времето забави своя ход и изобщо изгубих целия си ритъм.Той се приближи до мен, кратки погледи като за пролог преди това което се очакваше да се случи...в моя се блъскаше в онази ледена преграда и вече замаян се отпусна и затворих очи.Устните ни се сляха в формална целувка...В този момент трябваше да ме обливат вълни от щастие, одата на радостта да оглася съзнанието ми...но не.Студенината с която го направи и факта че всичко е на игра, предизвика в мен единствено печал.Но сякаш усетил потока на емоциите ми...една малка искрица пламна в този момент.Искрица на надежда, на страст...желание.За толкова кратко бе там, че се заудих дали изобщо я е имало.След като се одръпна , дъха му се удари в лицето ми...това накара кркаката ми да се подкосят, така като бурният вятър кара крехките брезички да се огъват под волята му.Бях тъжна...да, цялото ми настроение отиде по дяволите.Това бе едно от онези състояние на несподелената любов, в които човек се отчайва и за кратко се предава пред обстоятелствата.Болеше ме, но не рамото или окото...а онзи малък орган от ляво.Думите на Ерик за кратко ме извадиха от транса, в който бях изпаднала:
-Вземи Шейн и....неее, няма да го убиваш. Вземи го и си го натикай колкото можеш в гащите и повърви известно време така с него.-бе предизвикателството към мен.
Погледнах него, после Лезандър...бях като ударена от гръм...усещах как всеки момент ще се разплача за това казах тихо:
-Не ми се играе повече...-и докато го изричах станах от мястото си и се насочих към прозореца, отворих го и излязох на онова място, което Матюс ми бе показал.Седнах на един клон и зарових лице в роклята си.Бях безсилна пред обсотятелствата, пред себе си.И едно единствено "Това е просто игра" се блъскаше по стените на душата ми като оставяше кървави следи.

-Можеше ли да го направиш по-видно?
Арадел се обърна и видя Ерик изправен зад гърба й. Беше с онзи сериозен поглед. Е не беше плашещ, но определено опрекващ, точно като на учител.
Тя избърса сълзите си.
-Кое?
-Цупнята ти. Едва ли Лезандър иска да вижда точно как ревеш защото се е докоснал до теб. Поправи ме ако бъркам, но това не е ли хлапашка постъпка. Или ти щеше да ставаш бойно момиче, вътрешо, както и външно. Явно нищо не ти е влезло в главата от вече няколкото ни разговора.
Той отиде и седна до нея.
-Извинявай ако те обиждам, но ние сме приятели нали?
-Да.
-А защо се чувствам като изповедник и нищо друго? От както си тук всичко, което правя е да ти бърша сополите и да те утешавам.
Арадел наведе глава виновно.
-Съжалявам.
-Няма да се налага да ми се извиняваш, ако не го правиш всеки ден.
Той скочи на крака и я вдигна.
-А сега ставай и да се връщаме вътре, вечерта не е свършила.
Те влезнаха през прозореца и се озоваха отново в общата зала, където Лезандър стоеше и втренчено наблюдаваше как Шейн се върти около краката му. Какво иска тази котка от мен, мислеше си той, но нямаше кой да му отговори.
-А върнахте се. Добре ли си? - попита той момичето, чийто засъхнали сълзи все още си личаха.

Матюс бе прав, държах се като истинска лигла.Бях обещала и на себе си да не бъда толкова подвластна на чувствата си...те задръстват пътя към прогреса.А аз исках да успея.Определено нямаше да успея да спечеля Лезандър , като мрънкам и се държа като бебе.Също така чрез сълзи няма да постигна онова съвършенство в магията и силата си.Влязохме вътре и се усмихнах широко:
-А върнахте се. Добре ли си? -попита белокоското.
-Даам, просто малко ми причерня и имах нужда от свеж въздух.-настаних се на креслото до него и сключих пръсти.-Е, чии ред е сега?
-Мисля, че е твой , Ари.-отговори Ерик и посочи Шейн.
Направих тъпа физиономия като си припомних последното предизвикателство:
-Ма ти сериозно ли?-попитах и той само кимна.
Изправих се, приближих се до краката на Лезандър и грабнах Шейн.Обърнах се с гръб към тях, повдигнах туниката си и мушнах задните му крака в гащичките си, след това отново се обърнах към тях, като придържах тигъра под мишниците, защото нямаше начин да се побере целия.Започнах да правя подскоци около тях, имитираща кенгуру:
-Това е възможно най-унизителното нещо , което болният ти мозък успя да скалъпи.-пуснах отново котката на земята и седнах.-Доволен ли си?

-Доволен ли си?
-Много. - ухили се той и понечи да вземе шишето с виното, но видя, че е празно и се сети, че Лезандър го беше изпил. Хвърли го по него без да го удря.
-Ама си проклет. Защо го изпи цялото?
-Защото ти ми каза бе, идиот.
-А да! Както и да е.
Той стана и загаси осветлението.
-Хайде да правим нещо друго.
Той запали три свещи и ги подреди в кръг на земята.
-Елате тук. Всеки да седне пред една от свещите.
Двамата го послушаха и се настаниха на килима. Беше им любопитно какво е намислил този път.
-Всички знаете легендата за дама пика.
-О, не сериозно ли?! - възкликна леко стреснато Арадел.
-Да, но не точно. Вместо дама пика ще викаме някой друг. Какво мислите за бога на прокълнатите?
Д'Арвил се обърна рязко към него.
-Ерик не говориш сериозно.
-Напротив.
-Ти луд ли си. Не можем да призовем Дантес. Той не е наш бог, знаеш ли какво ще стане.
О, я стигааа. Той даже няма да се появи. Просто ще се забавляваме. Няма ли да е интересно?
-Интересно? Това е богохулство.
-Хайде не ми казвай, че те е страх. А и както казах няма шанс богът на смъртта да се занимава с някакви си магове.
Накрая успя да ги убеди и тримата се хванаха за ръце.
-Затворете очи. Арадел ти си най-чиста от нас. Мисля, че ти трябва да го повикаш.
-Не, не искам.
-Не бъди пъзла. Давай.

Тъкмо си бях намислила пикантно предизвикателство към Ерик, като отмъщение за това, че трябваше да претърпя унижението преди малко.Неочаквано и типично в негов стил нещата поеха друга посока.Светлините угаснаха, запалиха се три свещи и сега стояхме на пода , като двамата с Лезандър се озъртахме неспокойни:
-Затворете очи. Арадел ти си най-чиста от нас. Мисля, че ти трябва да го повикаш.
-Не, не искам.-отвърнах с треперещ глас.
-Не бъди пъзла. Давай.-каза той с твърд тон.
Въздъхнах тежко и реших да му угодя.Все пак Лезо бе прав, каква работа имаше въпросния Дантес при нас.Вероятно бе зает да напътства армията си от кръвожадни зомбита или така наречените некромансъри.Започнах с тих треперещ глас:
-Ммм г-н Дантес?Чувате ли ме?Не искам да безпокоя мрачната ви фигура, но тук безразсъдният ми приятел..такова...не, че смятаме призоваването ви за игра..абе извинете ни.Но ще може ли само леко да подухнете свещта или да мръднете онази завеса там, само да угодите на болните му фантазии и да приключваме?-в този момент стиснах очи и застинах на място.
Като ги отворих нямаше следи от свръхестествено присъствие, само апатичния поглед на Лезандър, спящия Шейн и лекото му похъркване и параноичното узъртане на Ерик:
-Видя ли?Казахме ти, че няма да се зан...-в този момент свещите огаснаха, прозореца се отвори с трясък и от вън вятъра (поне се надявах да е той) довлачи с кокалестите си ръце купчина листа и прах.Чу се тропане по покрива и тих неразбираем шепот:
-Казах ти, че не трябва да го правим!Казах ти!Сега ще умрем!А в най-добрия случай ще ни прокълне или ще ни превърне в катерици.-започнах да нервнича аз и закрих лицето си с шепи.

Вятърът разпръсна косите им, а по гръбначните им стълбове преминаха ледени тръпки. Свещите угаснаха и настана пълен мрак. Даже светлините идващи от града бяха затъмнени. Всичко се превърна като в гробница. Така ли се чувстваха погребаните от въпросната некромансърска армия? Или приспаните от хипнотизиращия глас на нуксите? Дали пък някой не си играеше с мозъците им, само за да ги уплаши?
Изведнъж един пламък блясна в непрогледната тъмнина, но не беше нито една от трите свещи на пода. Този се извиваше във въздуха безтегловен, извисяващ се ту нагоре, ту надолу сякаш някоя неземна сила го контролира. Малко по малко той озари една здрава сива на цвят ръка с остри като на подземен демон зъби, шипове. Ръката държеше свещта, която почна бавно, постепенно да разкрива и лицето, докато накрая цялото тяло се виждаше спокойно. Дългата бяла коса седеше като изкуствена, без даже и един кичур да се помръдва от мястото си. Червените очи като пъклен огън пронизваха седналите. Една лунатична усмивка ги вцепеняваше, забраняваща им да помръднат.
Арадел трепереше до мозъка на костите си, а мъжете гледаха опулени невярващи на очите си.
-Защо група лигави магчета ме призоваха?
Гласът му прозвуча вътре в черепите им, който ги притискаше като менгеме. Съществото тръгна с бавни крачки, от които пода под краката му се тресеше.
-Аааххх....ние..... - опита се да измънка Ерик, но не знаеше какво да каже.
-Искате да си поиграете ?
Той мина през всеки от тях като се спря зад Арадел и се доближи до лицето й.
-Мммм....миришеш на пръст и листа и....мляко.
Острите му нокти преминаха през сгъвката на тила й и оставиха лека реска.
-Казвайте защо последователи на противната ми сестра нарушиха покоя ми, преди да съм ви пратил във вечните огньове на небитието.

"И поканил го дявола на по чашка абсент" казва едно известно произведение.Ако адът бе кръчма, то Елисандра би изгнила в самота с пернатите си приятели.Но не, Дантес не носеше със себе си абсент, нито пък тонът му наподобяваше на гостоприемен барман, готов да удави проблемите ти в алкохол.Събрал в тона си мъртвешкото ехо на прокълнатите, той смразяваше всяко едно косъмче по тялото ти със своята внушителност.Сега стоеше пред мен с демоничната си осанка и чакаше за отговор:
-Казвайте защо последователи на противната ми сестра нарушиха покоя ми, преди да съм ви пратил във вечните огньове на небитието.

Страхът ме бе обзел и сега стискаше в безмилостна хватка, гласните ми струни.Двамата ми другари с цялата си респектираща репутация, сега думите им представляваха скимтене на пале отколкото словестна самозащита.Реших дипломатически да се намеся, дори това да бе сигурен билет за душата ми към небитието.Все пак бях жена, а ако трябваше да се вярва на хорските предания, във всяка жена има по нещо от дявола.Изправих се бавно и с походката на котка, бавна но премислена се запътих към секцията с вината и с пръст започнах да търся на добрата реколта.След като се спрях на едно тридесет годишно вино, го грабнах и без да продумам се запътих към масата където бе тирбушонът.

Отворих го и взех една чаша и сипах ароматната течност.Дантес ме наблюдаваше с мъртвешко спокойствие, погледите на Ерик и Лезандър все едно казваха "Тя да не си е загубила акъла?".Застанах пред бога на подземието и с ехидна усмивка разклатих чашата под носа му:
-Любопитството убило котката казват...За теб сме просто магчета, но би било твърде егоистично от наша страна да се интересуваме единствено от сестра ти, не мислиш ли?Извини приятелите ми, те не са виновни...те единствено искаха да угодят на женското ми любопитство и да ме запознаят с върховна фигура като теб.Знам, че с празните си приказки губя от безценното ти време, ако решиш можеш да ме накажеш.-завърших със спокоен и тих глас, но със същата лека усмивка.
А вътре в мен страхът дращеше и виеше като хала, но се стараех да не му давам глас.Боговете са като кучетата, надушват страха.Но пък аз бях твърде тъпа и упорита да ни измъкна от създалата се ситуация.
Дантес погледна чашата с нещо подобно на отвръщение:
-Разбирам.-продължих аз.-помия за простосмъртни...-и го гаврътнах на екс.

Тази изкусителна походка с чупки в ханша, тази дълга руса коса и тази ехидна усмивка трябваше да го плени ли? Малката трябва да види как една шейпшифтърка може да омае мъж. С животинската си същност и хищен характер можеха да те накарат да се молиш в краката им. Богът се замисли какво ли прави Анджелина в момента. Може да отиде да я навести по-късно. Но първо да се оправи с магчетата тук.
-Любопитството убило котката казват...За теб сме просто магчета, но би било твърде егоистично от наша страна да се интересуваме единствено от сестра ти, не мислиш ли? Извини приятелите ми, те не са виновни...те единствено искаха да угодят на женското ми любопитство и да ме запознаят с върховна фигура като теб.Знам, че с празните си приказки губя от безценното ти време, ако решиш можеш да ме накажеш.
Ама тя и говори? Че и вино му наля. Не очакваше наистина да го изпие нали?
-Разбирам, помия за простосмъртни...
И го погълна наведнъж. Двамата мъже стояха и я гледаха смаяно. Явно искаше да ги отърве от пагубна смърт. Поне се опитваше, за разлика от тях, трябва да й го признае. Дори онзи червеноокия си беше глътнал граматиката. Да, той знаеше кой е. Беше чувал за него и за способностите му. Понякога Елисандра имаше и своите добри попадения, като не броим Пахт. Но той е един експеримент, който се оказа загуба на време и страсти за нея, което пък радваше Себастиан изключително много. Жалко, че копелето не беше на ничия страна.
Но да се върнем в настоящето. Той изгледа Арадел с възможно най-мрачния поглед, който може да съществува на тази прогнила земя.
-Ако искаш да ме нагостиш, вашите човешки продукти не могат да ме съблазнят.
Той я хвана здраво за ръката и я стисна болезнено.
-Арадел.... - тихо продума Лезандър и двамата с Ерик понечиха да се изправят, но Богът без даже да се обръща към тях ги застопори. Осъзнаха, че не могат да помръднат. Чашата политна от пръстите й и застана под лакътя й. Дантес положи един от шиповете си на сгъвката и без да я докосва почна да го мести надолу по продължението на вената. Кожата й се разтваряше в продълговата рана, все едно я режат с нож, но всичко беше чисто и просто неземна, невидима магия. Болеше я, но момичето стискаше зъби и не гъкваше от страх. Кръвта й потече светла, рядка и почна да пълни чашата. Когато се напълни до половина спря и я пусна. Тя хвана вената си в опит да спре течението преди да е изгубила прекалено много. Дантес поднесе стъклото до устните си и отпи. После още една глътка и още една.
-Кръвта ти е прекалено сладка. Не е тъмна, нито гъста. Боклук.
Момичето мислеше, че всеки момент може да я порази и да я остави на място и може би не беше далеч от истината. Той отпи още една глътка, но за нейно учудване не й посегна. Докато преглъщаше той виждаше всичко за нея. Алената течност му разкриваше целият й живот от раждането, та до тук. Полусирак, влюбчива, търсеща себе си, всичко много банално. Но имаше и още нещо. Той пусна чашата и тя се пръсна на земята, като остатъка от течността се разплиска. Приближи се до лицето й и изсумтя.
-Явно в крайна сметка си имала досег с един от моите поданици. Много интересно.
Какво ли в това обикновено, красивичко девойче е впечатлило прокълнат? Не можеше да си го обясни, но този факт спаси живота й, както и този на приятелите й.
Себастиан се отдалечи от тях и се обърна към всички, така че да го чуят добре и ясно.
-Имате си Елисандра Дантес. Имате си Кха'ал. Не си играйте с нещо, което е извън вашите способности. Не си играйте с нещо, което не разбирате. Това е единично предупреждение. Следващ път няма да има.
Настана пълен мрак, а след миг свещите на килима се запалиха отново. От Бога на Смъртта нямаше и следа. Тримата се спогледаха уплашено, а ръката на Арадел продължаваше да кърви.
-Странно.... - каза Ерик замислено.

/Ари, излекувай раната си и свободно РП/

Гледах как кръвта ми се стича без да облевам и дума.Болката бе режеща и пареща, усещах как кръвта ми като разгневена тълпа се събира около раната и се бута да излезе.Не знам дали в самото му присъствие имаше нещо опианяващо, дали бе като онези паяци пускащи отровата си на малко дажби отровата си в тялото на жертвата, но го гледах хипнотизирана:
-Имате си Елисандра Дантес. Имате си Кха'ал. Не си играйте с нещо, което е извън вашите способности. Не си играйте с нещо, което не разбирате. Това е единично предупреждение. Следващ път няма да има.-каза той и просто изчезна.
Стоях така загледана към мястото където бе той, бях като изключила, сякаш потъвах дълбоко в някакви дебри на съзнанието ми и мракът все повече се промъкваше в погледа ми.Точно преди да се свлека на пода Ерик застана зад мен и ме подпря.Това ме накара да се осъзная.Погледнах към ръката си, която бе цялата червена и не спираше да кърви.Седнах на земята и започнах да гледам как кръвта ми изтича с леко притворена уста.Вдигнах здравата си ръка и с показалеца си докоснах раната.Призовах магията си и тя като сияние започна да се излива от пръста ми.Тънката нишка приличаше повече на конец, който потъваше дълбоко под кожата ми и отново се показваше, все едно някой шиеше с невидима игла.Кръвта поствепенно започна да спира, а раната да се затваря...усещах как тъканите ми се слепват, а разрязаната вена да зараства.След малко нямаше и следа от раната, единствения помен от нея бе засъхналата кръв около нея.Стоях забила погледа си в земята, имах нужда от цигара...запалих и продължих да се взирам:
-Това е като да ходиш по ръба на бездънна бездна...тогава най-силно усещаш ясната граница между живота и смъртта.Една такава среща ти показва колко нисш пост заемаш във веригата...че по нищо не се различаваш от мухата, която лети около теб.Защо ме пощади?-този въпрос не спираше да се върти в главата ми.
Лизандър стоеше и ме гледаше все едно ме изучаваше, а Ерик философски потъркваше брадичката си.
-Вярвам, че след тази случка приключихме със сеансите за днес...И сега какво?

-Пощади всички ни. - каза Лезандър и отиде до тях - Предлагам да не го викаме пак, за да го попитаме.
-Съгласен.
Д'Арвил се наведе и почна да събира счупеното стъкло, за да няма още някой "инцидент".
От коридора се чуха смехове и след минута в стаята нахълтаха Силвия и Джей-Джей, който я придържаше за кръста. Леко подпийнал той пак се беше отдал на типичните му зарибявки към нея, а тя весело му отказваше, явно също подвластна на алкохола. Те се спряха когато видяха как тримата членове стоят на пода. Арадел пушеща с окървавена ръка, Ерик държащ я, а Лезандър събиращ стъклени късове.
-Какво сте правили вие бе? - попита блондина.
-Ние....тренирахме. - отговори Матюс.
Силвия светна лампата и изгледа строго.
-Голяма тренировка сте я раздали. Аз няма да чистя. - заяви сопнато тя.
-Спокойно, ние ще се оправим.
Тя отиде до белокосия благородник и го дръпна за ръката, като го изправи.
-Трябва да говоря с теб.
Повлече го след себе си с такава сила, че нямаше как да й откаже. След секунди двамата напуснаха помещението.
-Някой ще яде конско. - засмя се синеокия маг, докато Ерик търкаше кръвта от килима. - И каква беше тази тренировка казвате?
-Такава, която излезе малко извън контрол.
-Хаха, тези са най-сладките. Не ми се спи. Какво ще кажете да играем на нещо.
-Не!!!! - извикаха двамата в един глас. Стигаха им толкова игри за една вечер, а и както знаеха Джей щеше да е нещо още по-нетрадиционно.
-Добре де, добре. - вдигна длани пред себе си той. - Ама, че скучни хора. Тогава ви оставам. Джа....
И също излезе.
-Май е по-добре да лягаме и ние. - обърна се към Арадел приятеля й.

Изведнъж всички започнаха да нахлуват в стаята, а под всички имам предвид Силвия и Джей-Джей.Силвия издърпа Лезандър и го измъкна от стаята, само повдигнах вежда и не го мислих повече:
-Май е по-добре да лягаме и ние. -каза Ерик.
Това бе добра идея, така щяхме да си спестим допълнителни обяснения за случилото се.Разчистих масата, пометох набързо килима и погледнах въпросително към Ерик:
-Какво?-попита той.
-Аз отивам да си лягам, тези тренировки ме изтощиха.Утре ще се видим, може да пием кафе, събуди ме като станеш.
-Нямаш проблеми!
Пожелах лека нощ и на русокосия мъж и се запътих към изхода на стаята.

Вървях с бързи крачки по коридора, като бях изпънала ръката държаща мъртвото животно максимално далеч от мен.Шейн се моткаше в краката ми, а аз му се карах нервно.Разбирах, че не ме бе виждал цял ден и ми се радваше, но ситуацията не търпеше отлагане.С всяка една крака паниката ми нарастваше, мисълта, че след някой друг ден аз може да съм на мястото на горкото животинче ме подлудяваше.Отворих широко вратата на общата зала, като започнах да размятам трупа пред себе си:
-Виждате ли?Това можеше да бъда аз....на всичкото отгоре имам кърваво послание на стената, което гласи "Не се ли радваш, че не си бе у дома".
Лицата на Лезандър, Крис и Ейвъл гледаха смяно ту мен, ту мъртвата норка:
-Не знам, за вас, но аз тази вечер нямам намерение да си спя в стаята.Оставам тук на някое кресло.

Те я изгледаха. Лезандър веднага се сети за това, което се беше случило сутринта. Ейвъл се опияняваше от аромата и до някъде съжаляваше, че не е хванал "нападателите". Щеше хубаво да си поиграе с тях.
-Дай ми да я видя. - каза твърдо Крис и Арадел й подаде мъртвото животно. Тя го доближи до носът си и го подуши.
-Какви са?
Жената се намръщи недоволно, с лека доза злоба.
-Мъртвородни.
В отвращението си пусна магията си и за няма и секунда розовият й кристал обви цялото тяло на гризача, правейки го да изглежда като диамантена фигура. Тя забеляза неразбирането на Арадел затова продължи.
-Некромансъри!? Ало, в кой свят живееш?
-Това не е добре.
-Мислиш ли?! Тези изчадия са си пълна напаст. Учудвам се, че не са стигнали по-далеч.
-Да не мислите, че няма да стигнат? - попита притеснено момичето. Знаеше малко за некромансърите и сега повече от всякога се чудеше защо са точно след нея. Те не живееха ли някъде далеч?
-Мислим. Точно затова ще спиш при мен, тази нощ. - каза Д'Арвил. -Но без Шейн. Не искам топка косми по леглото си.
Крис хвърли норката към Смит, който я улови във въздуха и я огледа.
-Перфектен разрез. - каза на себе си.
-Хайде да тръгваме. - подкани я Лезандър и я замъкна след себе си. Беше късно, а и не знаеха още нищо, че да обсъждат на дълго и широко.
Когато останаха сами Дама Купа се изправи и отиде зад гърба на колегата си, слагайки длани на двете му рамена.
-Защо мислиш са след нея? Нещо не се вързва.
-Не знам и не ме интересува. Да се оправя.
Жената хвана замислено кристалното образуване и го сложи на един от рафтовете като украса.
-Харесва ли ти?
-Много....

/Ари пиши в стаята на Лезандър/

Днес смятах да се отдам на заслужена почивка.Но разбира се, това не пречише някой да провали плановете ми.Реших да подаря този ден на себе си.Облякох една от хубавите си рокли, бях сплела косата си на красива плитка.Общо взето бях в добро настроние.Коридорите към общата зала бяха изпълнини с аромата на топло кафе.В залата бяха почти всички:
-Добро утро, хора!-казах аз енергично.
Чуха ся само няколко поздрава и то от Ерик, Лезо, Валето и Крис.Но това не успя да помрачи настроението ми.Настаних се на масата, сипах си голяма чаша кафе, взех няколко препечени филийки и ги намазах със сладко от боровинки.Останалите водеха някакъв разговор , който мен не ме касаеше и за това се бях изолирала някъде в моя свят.Когато се наядох, взех чашата с кафето си и се насочих към другата част на залата където бяха креслата и голямата библиотека.Започнах да оглеждам една по една книгите и взех една историческа книга разказваща за създаването на нашата територия.Настаних удобно на едно от креслата, оставих кафето си на масичката до мен въздъхнах блженно и разтворих книгата.

Арадел се зачете в книгата, която разказваше митове и легенди от преди няколко столетия. Бяха написани развлекателно, не под формата на сух материал, така че да могат да грабнат вниманието на всеки четящ.
Момичето разбра, че в началото всичко е било само природа и богата растителност, но първите жители са почнали да строят сгради и малко по малко да образуват това, което след много години виждаме сега. Напълно се беше заплеснала в историята и не забеляза как Клайд се беше извисил зад гърба й.
-Мога ли да се присъединя?
Тя се обърна и кимна. Той седна на другото кресло и погледна книгата.
-Ааа, интересна е нали?
-Много.
-Показва колко много сме се развили от тогава. Кажи ми как се чувстваш тук? Почна ли да се приемаш като част от цялото? Сигурно не ти е лесно, но поне вече се сприятели с някои от членовете.

Така се бях унесла в историята, че имах чувството, че около себе си чувам металния звук на чуковете и всички онези звуци характерни за строителството.Наистина бе увлекателно четово, достатъчно увлекателно, че да не забележа кога Клайд е застанал зад мен:
-Показва колко много сме се развили от тогава. Кажи ми как се чувстваш тук? Почна ли да се приемаш като част от цялото? Сигурно не ти е лесно, но поне вече се сприятели с някои от членовете.-попита той като се настани удобно на креслото до мен.
Въздъхнах тежко и затворих книгата.Беше ми приятно, че се интересува дали се интегрирам в групата:
-Как се чувствам?Ами с оглед на това, че снощи имаше кърваво послание на стената ми, не съм особено спокойна.Иначе местенцето ми допада, колектива е целенасочен, не се размотава, което ти дава стимул за работа.Ще започна да се чувствам част от цялото когато и цялото ме приеме.Трима, четерима човека не правят цяло...но не се оплаквам.Не искам да се натрапвам на никого.А относно прителствата..да, определено се радвам, че се сближих с тези хора, има какво да науча от тях.Както и от всички вас като "цяло".-усмихнах му се аз, като отпих голяма глътка кафе и запалих цигарата си.
Ароматния дим някак си се сля с вкуса на кафето и предизвика в устата ми странно-приятна консистенция, която изпращаше чрез нервните ми окончания импулси на задоволство към мозъка ми.Това бе една божествена комбинация и се чудех как така не съм я открила по-рано:
-Разбрах, че ще се биете или...бием.Не съм сигурна дали и аз влизам в това чисо.Та....замисли ли сте кога ще е големия ден?И според теб като лидер и стратег какви са ни шансовете?

-Още не сме решили с точност. С тези неща не трябва да се избързва, но да ти си включена. Всички са, стига да вярваш в каузата ни, разбира се. Но преди това ще нарушим един бал, който наближава.
Арадел го изгледа с повдигната вежда.
-Бал?
-Точно така. Летния бал на Сто слънца.
Клайд се изправи и й подаде ръка.
-А вие можете ли да танцувате, г-це Картие. - каза той галантно и момичето пое ръката му. Изправи се и мъжът я завъртя в кокетен пирует, след което хвана едната й ръка, а другата постави на гърба й като стабилно, без да натиска много я придържаше.
-Умееш ли валс?
-Не и до колкото си спомням.
-Е няма нищо, което да не може да бъде научено. - усмихна се чернокосия и се зае с обясненията. -Стъпките са елементарни. Тактува се на три. Първо назад.
И направиха една крачка на нейно назад, другия крак застана до първия и още една на място.
-После напред.
Последва същото, но напред.
-Сега на страни и после на другата страна.
Момичето се опитваше да следва такта. Отначало леко се притесняваше, но следваще стриктно инструкциите. Замисли се от кога ли не беше танцувала.
-Така, добре, а сега каре.
И двамата описаха квадрат, като на всяка половина правеха допълнителната стъпка на място.
-Последната част е с превъртане.
И Клайд й показа, взесто да говори. Направиха една крачка назад, след което последва полукръг и една с нейно напред. После същото, но в противоположната посока.
-Това е. Хайде сега пак.
И почнаха да повтарят комбинацията, като и двамата се усмихваха, а Арадел направо блестеше от удоволствие. Беше й толкова приятно.

От планиране на битки и проваляне на балове изведнъж се озовахме по средата на залата и танцувахме..валс.Да!Движенията му бяха толкова грациозни, когато вече и аз влязох в неговия ритъм, приличахме на два лебеда.Особено с моята дълга бяла рокля, която се вееше като облак из стаята.Другите ни хвърляха по някой друг очуден поглед, но аз се бях отдала на момента и с лека усмивка следвах свиженията на мъжа.А той...той се носеше все едно във въздуха.Валето определено бе красив мъж и ми бе приятно в компанията му:
-Чудесен танцьор си, Клайд!-казах му аз тихо.
-Благодаря ти!-усмихна ми се той.
Носехме се така поне десетина минути.След като спряхме се поклоних леко, като придворна дама.До масата бях оставила една купичка с храна на Шейн и сега като погледнах към него, той лежеше по гръб с надут корем и реанимираше.Усмихнах му се и казах на мъжа:
-Днес явно и животните са си взели почивен ден освен мен.
-Почивен ден ли имаш?
-Да!Имам нужда обърна малко внимание на себе си, да се отърся от стоенето в снегове, носенето на камъни тям подобни.
-Хммм...тогава ще те заведна на едно място.-той ме хвана за ръка и тръгна към изхода.-Последвай ме!

Влязох сънена в общата зала и честно казано не бях в състояние да фокусирам, който и да е от присъстващите.Седнах механично на масата, налях си кафе и разтворих едно списание на масата.Дори забравих да си запаля цигара, но поправих веднага тази грешка.Целият гръб ме болеше, понеже бях спала на твърдата земя и направо не ми се мислеше как щях да си изпълнявам тренровките.Когато бях готова да възприемам света около себе си, се огледах наоколо и ми направи впечатление, че липсва единствено Лезандър.Някак си ми се стори нормално , имайки се предвид фиаското миналата вечер...Умишлено избегнах тази мисъл и продължих необезпокоявано да си пия каето.

Явно Арадел все още не се беше разсънила напълно защото в стаята не отсъстваше само Лезандър. През вратата мина Ерик и след като я поздрави както и останалите попита на висок тон:
-Някой виждал ли е Д'Арвил?
-Не.
-Не съм го виждал.
Матюс погледна въпросително към Силвия.
-Не гледай мен. Не знам къде е.
Мъжът се озадачи, но остави нещата така, като си наля кафе и седна на една от масите.
След още малко време в общата зала влезе и Казани и се развика:
-Знаете ли какво научих?
Вниманието на всички, даже това на от нищо заинтересуваната Арадел беше приковано към него.
-На Летния бал тази година няма да има само хора от нашата територия. Ще са поканени важни особи и от другите държави.
-Е й? - попита Винс.
Чан седна на един стол и се намръщи.
-Всичко ли трябва да обяснявам? Ние искаме промени в собственото си царство. Ако има и други присъстващи това може да създаде проблеми с напълно различни територии.
-Стига си драматизирал. - сопна му се Крис и плавно като котка седна отгоре на масата. - Първо ние ще сме на бала само за проучване на територията. Няма да правим нищо друго освен да наблюдаваме, така че малките кралчета, принцеси, придворни дами и кметчета ще могат да се приберат необезпокоявано у дома си.
-Така е, няма за какво да се притесняваме.
-Да не кажете после, че не съм ви предупредил.
През това време Ерик беше отишъл до Арадел.
-А ти знаеш ли къде е Лезо?

Това беше една от онези сутрини, в които усещаш, че няма смисъл да хабиш творческата си енергия в оправяне на легла, катерене на дървета и пр.Обаче идва един неприятен момент, в който излизаш от този сладострастен транс и разбираш как времето ти е опряло нож в гърлото.Тази мисъл съвсем лирично мина през главата ми ( че трябва да се захващам за работа), но непокизмът ми й показа кой е шефа.Тогава влезе Казаки с неговата "новина".Някакви особи, кметове и предворни дами..бях слабо заинтересувана, повече ме вълнуваше като мисъл самото преживяване.Разбира се, и хората там предизвикваха известен трепет в мен, но не заради мястото, което заемат в обществото, а заради тях самите.

Но понеже се намирах в братство, такива новини редовно се спекулираха, като възможност за някой друг атентат.Лезандър също бе издирван от Ерик, който с настойчивостта на хрътка се преблици до мен и ме попита:
-А ти знаеш ли къде е Лезо?
Вдигнах глава от списанието и го погледнах спокойно:
-Благодаря, Ерик, добре съм...радвам се, че попита, имайки предвид, че не съм ти виждала очите известно време.
-Хайде, Ари...не ми е до тези игрички.Виждала ли си го?
-Снощи бяхме заедно в един ресторант, след това се видяхме със сестра му иии когато се прибрахме тук той и съвестта му изчезнаха някъде в гората.Поне така предполагам, аз бях заспала.Какво става с теб?Искаш ли с мен да тренираме?

Очите на Ерик се разшириха:
-Сестра му? Сестра му! Кой умник е дал тази идея?
Арадел си спомни за последствията от срещата и за това бе виновна само тя, затова съвсем леко наведе глава.
-Разбира се, защо не се учудвам.
Изглеждаше раздразнен. И да, съчувстваше на графа. Знаеше през какво мина тогава. Беше там.
-Понякога не е хубаво да се ровиш в живота на хората. Хайде ставай. Щом искаш да тренираш ще тренираш.
И без да й дава възможност да се оправдае или каквото и да е, я хвана за ръката и я повлече след себе си. Нямаше нужда да я моли. Той беше над нея и независимо дали й е приятно или не, трябваше да слуша по-висшите от нея тук, както и ако все още беше в гилдията.

/Пиши че отивате в гората. Там ще са тренировките ви/

Връхлетях в залата като хала, а там ме срешнаха учудените погледи на почти всички.Но това слабо ме интересуваше, защото в момента бях адски щастлива и развълнувана от развоя на събитията:
-Имаааам рожден деен!Днес имам рожден ден!Виииж тук пишеее.- и се спрях пред Ерик.-Не мога да повярвам!Хайде да направим торта, голяма и шоколадова и да почерпим останалите!