Общата зала

First topic message reminder :

Ясно е. Цялата къща се събира тук да пие, да се бие, да е.... Абе като цяло да разпуска. Малка и задушевна, смехът или псувните са нещо нормално в това малко братство.

Най-логичното нещо, което Силвия можеше да направи бе просто да клекне достатъчно ниско, че да избегне топката. Нямаше да е трудно. Бе контролирана доста хаотично и несигурно. Ето тук вече се различаваха класите на двете жени. Когато Арадел беснееше, тя хвърляше магия на поразия без да използва мозъкът си и да прецени кога, къде или с каква скорост. Затова в повечето случаи се оказваше загуба на време и сили. Куклата от друга страна, колкото и гневна винаги успяваше да манипулира енергията си до съвършенство, така че даже и най-опасният противник не остава ненаказан за деянията си.
Точно така се случи и в този момент. Виолетовата топка полетя към лидерката, но тя пъргаво прегъна колената си и сферата премина над нея без даже да я докосне. Разби се в стената, оставяйки леки пукнатини и се разпръсна в пространството. Още преди да се е изправила тя отскочи назад и в същото време пусна голяма струя вода, която се изплиска по пода в посока Картие. Стигна прекалено бързо под краката й и девойката се хлъзна. Падна назад, а ако стигнеше до края щеше да разбие главата си в ръба на масата. Деляха я микросекунди от може би фатален сблъсък.

/Ари опиши опит за измъкване от ситуацията./

Мамка му, не уцелих...цялата тази агресия ми пречеше да контролирам магията си.Силвия на свой ред не закъсня със своя ответен удар, в рамките на няколко секунди тя успя да пресъздаде мини струя, но с могъща сила, насочваща се право към мен.Водата ме заля о започна да ме влачи, като отломка, всичко окей, но ме насочваше право към единия остър ръб на масата и удара нямаше да е особено приятен и здравословен.Нямах особено време да мисля, в главата ми изскочи днешния урок с Ерик, подът бе дървен, следователно можех да се промъкна през него, да се хвана за един от клоните под къщата и да вляза отново през прозореца.Повторих процеса с отпускането, предаването на намерения и целия ритуал от по-рано, малка част от ръката ми премина, но дървото решаваше дали ще ме приеме или не.

Арадел изкара късмет. Когато Ерик й каза да тренира новото умение, едва ли имаше предвид точно по такъв начин, но и това си беше нещо, нали? Тялото й премина успешно през масата и единственият сблъсък бе в студения под, но това си бе доста леко поражение и не се наложи на никой да събира мозъкът й от земята.
Боят не спираше до тук, обаче. Веднъж изправила се на крака, отново почна да абсорбира енергията си, а Силвия вече бе говора със своята. Тъкмо когато момичетата за пореден път щяха да се погнат, зад тях се чу силен, безкомпромисен вик:
-ДОСТАТЪЧНО!
В същия момент пронизващо електричество обхвана телата им и ги разтърси като електрошок. Двете жени се разтресоха в поносима агония и паднаха на колене от болка. На прага на стаята стояха Клайд и Казаки, който бе пуснал мълниите си в действие, за да укроти тези непокорни зверчета. Баш лидерът престъпи навътре и застана между тях. Погледа му шареше между двете сърдит, като на разочарован, строг родител.
-Срамота! Ако още веднъж тази случка се повтори ще ви отлъча от братството и двете, без да ми мигне окото. Достатъчно ясен ли съм?
Никакъв отговор. Валето сбърчи вежди и повтори въпроса си така, че да им настръхнат мартинките.
-Попитах ви нещо. Достатъчно ясен ли съм?
-Да....
-Да! - отвърна и Силвия, силно раздразнена.
-Сега се прибирайте по стаите си.
Водната магьосница се изправи, подмина Арадел като малка гара и грабна дрехите си от канапето. После се врътна и излезе от залата. Картие все още стоеше на земята. Клайд се обърна към Лезандър и отправи поредната си заповед.
-Разкарай я от тук.
Графът подхвана възлюбената си, повдигна я и я повлече към стаята им. Брат й ги последва, след като разбра, че няма друг избор. Останалите сами мъже огледаха щетите. Слава богу нищо не беше счупено.
-Жени! - засмя се Чан. - Голяма напаст са.
-На мен ли го казваш?

/Ари получаваш статистика Сила-5 от целия бой/

Арманд стоеше на голямото кресло подпрял брадичка, бе прострял замисления си поглед върху обкръжаващите го хора.Каква власт, каква целенасоченост, какъв ум да стигнеш чак до тук.Разговора му със Силвия го накара да се замисли за статута му в пустините, много скоро щеше да усети сухия им полъх, да помирише бездомното слънце.Не искаше вечно да е дясната ръка на някой, след толкова години преданост в службата заслужаваше нещо по-добро и щеше да го получи, доброволно или по начина по-който бе видял тук.
Мислите му се насочиха към сестра му, не я бе виждал цяла нощ.Но и Лезандър го нямаше, значи всичко е наред.Само се надяваше да се появят в близкия час, за да могат да си кажат довиждане.Дивиждане, а не сбогом, защото щяха да се видят отново и то съвсем скоро.
Тогава вратата се отвори и връхлетя малката русокоса фурия Арадел.Огледа се и когато видя брат си се насочи със скоростта на див заек към него, след което скочи грубо в скута му:
-Познай какво.-започна тя и го погледна с големите си очи.
Арманд потърка престорено брадичката си и отговори:
-Купила си си нов парцал?
Ари направи глуповата физиономия след което се ухили широко:
-Познай кой си има нова работа.
-Сигурно ти..-отвърна и той с известна доза апатия, но това бе само за да я дразни.
-Стига де...вложи малко чувство.Кажи че се радваш тва-онова..
Той се усмихна лукаво и я премести от себе си:
-Поне ще има кой да ми кърпи ризите.
Блондинката зяпна:
-Но ти от къде...
-Не те излъгах като малка като ти казах, че мога да чета мисли..Все тая, трябва да тръгвам.Имам неотложни дела за вършене.Чаках те да се върнеш по-рано за да можем да закусим, но пак си се успала-щипна той нослето й.
-Толкова скоро?-попита тя с натъжен поглед.
-Съжалявам..следващия път е твой ред.Добре ще ти дойде малко тен.
Двамата се прегърнаха , като Ари отново зарови муцунка в косите му:
-Ще ми липсваш..-каза тя.
-А ти на мен не..-изхили се Арманд- Станала си още по-досадна.
След като разбраха за заминаването му, Ерик и Лезандър както и Арадел слязоха долу да го изпратят.Дори Силвия се показа през прозореца, това бе някакъв нейн начин да си вземе довиждане.
Когато бяха долу си размениха по още една прощална прегръдка.
–Мога да ти услужа с Шугар, пътят е прекалено дълъг.Аз и без това съм го пуснала на свобода и не го използвам.-Арадел постави пръсти в устата си и свирна силно и звучно, така че звукът се разтля над цялата гора.
След малко се чу тропот на копита и красивия кон доприпка до тях. Арманд се качи върху него и помаха за довиждане.Ари облегна глава върху рамото на Ерик и тримата стояха загледани след конника.

Отворих вратата на залата, а тя бе почти празна.Нормално имайки предвид колко е часа всички вече се бяха заели със задачите си.Но честно казано това ме устройваше, малко тишина никога не бе излишна.Тигрите ме следваха неотлъчно като се блъскаха един в друг от време на време, знаеха, че е време за ядене.
Докато кафето се вареше им сложих в купичките, но храненето този път нямаше нищо общо с миналото настървение.Оставих ги да се забавляват, взех си кафето и се насочих към удобните дивани.Денят отново бе слънчев, но в момента вънка си бе пълен ад, понеже прохладната утрин бе заместена от обедната жега.
Тъкмо отпих малка глътка от напитката си когато вратата се отвори и Ерик влезе:
-Добро утро!-поздравих сънено.
-Къде го видя това утро..вече си е направо ден, момиче.Проспа си живота.-каза той и се настани до мен.
-Какво да ти кажа, от това имах нужда.Сега се чувствам малко по-отпочинала.
-Радвам се, това е хубаво.Чудех се дали днес ще имаш сили да потренираме малко...предвид нещата които се случиха тези два дни, не исках да повдигам въпроса.
-Нека мине един час откакто съм станала за да ти дам адекватен отговор.Защото в момента той ще бъде не, но пък не ми се иска да изоставам.
-Сама го каза...
-Ох, да ти кажа иска ми се да замина някъде, Ерик.Толкова неща ми се струпаха на главата...тревоги, страхове, умора..
-Какво те тревожи?
-Ами като за начало-Дориан.Имам някакви странни сънища с нея и в гърдите ми ме дави едно такова тягостно чувство все едно нещо лошо е станало.Пък и вече не я усещам.
-Как така не я усещаш?
-Ами, трудно е за обяснение ...ние двете си имаме малко по-особена връзка.
-Знаеш, тя винаги се оправя, не се тревожи.Представи си я на един шезлоонг и мъртвешко бялата и кожа е хванала лек кафеникав загар и човек може да се закълне, че така изглежда жива.И в ръката си държи коктейл а до нея Дрейк танцува в сламена поличка.Представи си само Дрейк как танцува и това е достатъчно.
Това определено ме разсмя:
-Това определено искам да го видя!Ерик...какво ще кажеш тази вечер или утре сутрин да заминем за някъде наблизо...просто така за един ден да сменим обстановката.Аз ти и Лезо...познавам една мацка Лора, ще вземем и нея.Не съм ви разказвала за нея досега.Какво ще кажеш?

Ерик се замисли над думите й.
-Почивка казваш? Не знам дали можем да си го позволим броени дни преди бала. Знаеш, че трябва да изготвим планове.
-Знам, затова казах за един ден. Сутринта отиваме, на вечерта се връщаме. Какво ще кажеш?
-Не знам, ще го мислим по-късно. Още е рано да се решава. Не мога да ти обещая нищо.
Той се изправи и на свой ред също си направи кафе. Макар че беше буден от доста време и това е втората му чаша, изпита нужда от него. Изпи го на бързо, за няма и десет минути, през които гледаше през отворения прозорец право към гората.
-Ако питаш мен, бих заминал някъде на дълбоко в гората. Някъде където няма хора, навалица и шум от минувачи и колела на коли. Някъде където е напълно тихо. Само аз и природата. Да....на такова място бих отишъл. Ако мога вечно да живея в гората ще съм най-щастливият човек.
Мъжът изглеждаше замечтан и замислен. Все така загледан към дърветата, които откриваха началото на един необятен свят.
-Нашата гора не е лоша. - поде момичето.
-Така е. Хубава е, но е прекалено обикновена.
Той млъкна за момент, пое си въздух и се реши:
-Знаеш гората Шеридан, нали?
-Това е гората в териториите на прокълнатите. Дориан ми е разказвала за нея. Ерик нали тази държава не ти харесва?
-Така е, но това не важи за гората. Едно време тя е била дом на магове.
-Моля? - невярващо възкликна Арадел.
-Да. Имало е един град в центъра й. Грейвс. Бил е прекрасен. Маговете съжителствали в разбирателство с прокълнатите, градът се развивал и процъфтявал. Имало параклиси, природа още по-богата от сегашната. Всичко се къпело в хармония.
-Звучи прекрасно.
-Така е било. Не съм го виждал със собствените си очи. Не съм бил роден още, но съм чувал историите от дядо си. Той е един от малкото върнали се живи.
-Върнали се....живи?
-Да. Преди малко повече от 40 години нещо се случило в гората. Изведнъж, напълно неочаквано и моментно, градът бил погълнат.
Любопитството на Арадел бе събудено още с началото на историята, но сега то се подсили и подплати още повече.
-Как така?
-Просто бил погълнат. В един момент е там, а в следващият се процедила някаква голяма отблъскваща вълна и от него останало само пепел и тук там руини от предишни сгради.
-Това е ужасно. Кой го е направил?
-Никой не знае. Остава си загадка и до сега. Маговете измрели, а тези които оцелели се върнали във Феникс. Някои обвиняват вампирите и другите нощни създания, но няма доказателства. А и един вампир не може да възпроизведе такава опустошителна енергия. Жалко наистина. Това е една от големите загуби на света. Ето на такова място ми се иска да живея, но вече няма как.
Матюс спря разказът си и отпи последните глътки от кафето си. Остави чашата в мивката, а погледът му все още се рееше от спомените за нощните истории на дядо му за прекрасната едно време гора Шеридан и магическият град Грейвс.

Слушах историята му захласната и пресъздавах в съзнанието си всяка една от картините които той описваше.Такова чудно и красиво място, но я явно съдбата не цени красотата и без да и мигне погубва подобни кътчета.Хвана ме яд за миг, но какво да се прави.След това отново се съсредоточих върху Ерик, тези дни ми се струваше някак си далечен и отнесен.Чудех се от къде се бе появило това му настроение:
-Никога не е късно и ние да създадем нещо такова.Под ние нямам предвид аз и ти или всички лидери, а маговете като цяло.Един по-силен повей на вятъра не бива да ни отказва, не мислиш ли?
-И ти си права...
Усмихнах му се и положих глава на рамото му, беше ми толкова скъп и близък, нямах престава дали го осъзнаваше:
-Знаеш ли, можем да идем навътре в гората, мнооого навътре, там където дори самия забързан живот не може да стигне.И там ще решим какво да правим.Може да си запалим огън, ще гледаме залеза...просто ще се отдадем на онова примитивното, което е заложено във всеки един от нас, но всеки един пренебрегва.Какво ще кажеш?

-Да прекараме деня в гората? - повтори сам на себе си Ерик и лицето му грейна.
Наистина тези дни не беше на себе си. Чувстваше се странно. Може би се дължеше на срещата му с Пам или на някакви далечни спомени. Може би наближаващата буря му се отразяваше и той усещаше колебание. Нуждаеше се от нещо, което да възвърне увереността му.
-Това е най-добрата ти идея до сега.
-Значи си съгласен?
-Напълно. Води ме, Покахонтас!
Арадел се усмихна, хвана ръката му и го повлече надолу към клоните, все още куцукаща от травмата си, но това изобщо не я притесняваше. Чувстваше се много по-добре от вчера и имаше запас от сили, които щяха да й послужат подобаващо. Разбира се, двата тигъра не изостанаха и последваха собственичката си. Малко природа и широк хоризонт щеше да им се отрази изключително добре. Вече си ги представям как тичат на всички посоки и се боричкат като едни истински животни на савана.

/Гери пиши в гората. Поемай първоначалната инициатива, ще видя как и с какво ще се включа/

Лезандър нахлу спокойно в залата и се отправи право към малкият плот, където всеки си правеше кафе или чай за сутрешна закуска. В залата бяха няколко от лидерите и Хелга, която държеше поредния найлон с ледени купчета. Беше го поставила на едното си око, което от синьо, сега беше придобило жълт цвят. Белокосият мина покрай нея и положи ръка на рамото й. Тя повдигна лице към него и се насили да му се усмихне.
-Добре се би онзи ден. Гордея се с теб.
Все пак, самият той я беше обучил и колкото и важна да бе Арадел за него, не можеше да забрави и предишната си ученичка. Тя изумтя нещо подобно на благодаря и продължи да се грижи за отоците си.
Изправен зад бюфета стоеше Ерик и илюзиониста на бърза ръка поздрави останалите, като се отправи към него. Спря се от външната страна на разделящата ги дървена преграда и се вгледа в него. Все още блуждаеше някъде далеч, но не беше като снощи.
-Искаш ли да ми кажеш какво те притеснява?
Чернокосият повдигна поглед към него и го изгледа въпросително.
-Какво имаш предвид?
-Снощи се държа малко особено.
-Ако имаш предвид, че не ми е приятно да гледам как най-добрата ми приятелка се опитва да се самоубие, да така е.
-Разбирам, но реагира малко остро. Прекалено остро.
Матюс сипваше захар в кафето си и бе съсредоточил цялото си внимание в процеса на бъркане, така че не поглеждаше приятелят си пряко в очите.
-Може би си прав.
Д'Арвил продължаваше да го изучава, все още несигурен какво му е. А нещо ставаше вътре в него. Познаваше го.
-Лъжеш ме, нали?
-В смисъл?
-Прикриваш нещо. Нещо е станало и не ми казваш какво.
Ерик въздъхна и за първи път повдигна очите си.
-Видях Пам.
Лицето на графа се видоизмени. Мускулите му се опънаха, зениците леко разшириха.
-Кога?
-Преди няколко седмици. Исках да я видя.
-Защо? Знаеш, че тя не иска да има нищо общо с нас. Защо сам се обричаш на нищета?
Чак сега му стана ясно. Чак сега разбра какво го терзае. Или по-скоро откри една от причините, но той сляпо вярваше, че тя е единствената причина.
-Исках да се сбогувам....
-И сбогува ли се?
-Да. След толкова години, най-накрая успях.
Лезандър се усмихна. Една носталгична усмивка. Радваше се за него. Знаеше, че и двамата никога няма да могат да превъзмогнат миналото. Беше натрупало прекалено много спомени. И никога нямаше да си простят, но това бе едно добро начало.
-Вчера, Арадел спомена, че има нужда от почивка. - поде в обратна посока разговора земният маг.
Не, не беше забравил. И щеше да направи всичко възможно, за да сбъдне желанието й.
-Почивка? Добре, няма да я карам да прави нищо днес.
-Не, не такава. Иска да замине някъде. Някъде спокойно, без проблеми. Да отдъхне.
-Да замине? Два дена преди бала?
-Какво толкова? Ще отидем и ще се върнем до вечерта. Ако искате може и да сте само двамата.
-Не, разбира се, добре дошъл си, но....
Матюс се наклони към него и впи червените си очи в неговите. Бяха настоятелни, почти заповеднически. Така си влияеха те двамата. Слушаха се един друг и никога нямаше победител. Силите им бяха напълно изравнени.
-Угоди й този път. Заслужи си го.
Д'Арвил се замисли за момент, но в крайна сметка прие.
-Добре. Мислил ли си за място?
-Скайфол! - твърдо изрече магът. -Най-спокойното и забавно място на света. Ще й хареса.
-Хммм....ще отида да й кажа да се подготви и ще дойдем да те вземем.
-Тъкмо ще си изпия кафето.
Белокосият кимна и се отлепи от барплота. Спря се за няколко минути при Крис, размени няколко думи с нея и напусна общата зала, за да се върне при любовницата си.

Връхлетях в залата все така усмихната и потърсих с поглед Лезо и Ерик.Те стояха точно на плота, като пиеха кафе.Поздравих останалите хора и се насочих към тях.Ерик вдигна глава като ме видя и се усмихна леко, аз също му отвърнах със същото:
-Здравейте момчета!-поздравих като бях при тях.
-Ето, кажи и, че ще се скита и веднага и се оправя настроението.-пошегува се Лезандър.
-Наистина имам нужда от едно такова пътуване!Благодаря ви!-и погледнах към Ерик, понеже знаех, че благодарение на него се случва всичко.
-Надявам се да съм се облякла подобаващо, нямам представа какъв е климата там.Иде ми да танцувааам.-преливах от щастие аз.-Хайде, какво чакаме?Няма ли да тръгваме?

Двамата мъже се спогледаха скептично. Това момиче беше ли в ред или склерозата я хвана на млади години?
-Много ми е интересно как ще танцуваш с този крак. - секна я Лезандър.
В еуфорията си, Арадел напълно забрави за болното място и какви по-големи щети може да й донесе, ако не внимава.
Ерик заобиколи дървеният барплот и застана пред нея. За миг погледите им се срещнаха, а после красавецът се наведе и хвана глезенът й. Бледо зеленикавата му магия премина по орбитата му и се загнезди в изкривената кост. Момичето усети леко запарване, малко неприятно и щипещо, но след минута-две, то почна да намалява и ето, че изчезна напълно, а кракът й като нов. Тя стъпи внимателно, осланяйки цялата си тежест на него и с усмивка установи, че не я боли.
-Благодаря.
Матюс се изправи и кимна.
-Сега вече можем да тръгваме.
-О, забравих да викна Шейн и Шейн.
При тези думи, мъжете се опулиха.
-А, не. Там където отиваме няма да ги взимаме.
-Но....но....кой ще ги гледа? Няма на кого да ги оставя.
Д'Арвил се замисли за момент, огледа се из залата и му дойде гениална идея.
-Остави това на мен. Викни ги.
Арадел наду бузи и гласът й се разнесе из къщата. Само след малко, двете животни дотърчаха послушно, седнаха пред нея и радостно заклатиха опашки, като същински кучета.
Белокосият се отдели от групата и отиде право при Хелга, която се беше излегнала на един фотьойл. Клекна, за да е на нивото й и се усмихна. Почна да й шепне нещо в ухото, което не достигаше до земните магове.
-Ще ми направиш ли една услуга?
Всъщност жената никога не можеше да му откаже, защото той я беше научил на всичко, което знае.
-Каква?
Той посочи към тигрите.
-Гледай ги само за мен. Ще съм ти длъжник.
-Те не са ли на онази клечка?
-Да, но го направи за мен, не за нея. Става ли?
Женището се намуси, сбърчи вежди и впери поглед в двете зверчета.
-Добре. Ще ги гледам.
-Благодаря ти, Хелга. Ще ти донеса подарък.
-Ъхъмммм.....
Лезандър се изправи и се върна при приятелите си.
-Всичко е уредено. Хелга ще се грижи за тях.
-Моля???? Тази, тази...Годзила. За моите бебчета? Та тя ще ги изяде.
-Арадел не ставай сноб. Може да не се разбирате, но щом е обещала нещо, значи ще го изпълни.
Картие изгледа недоверчиво масивната жена, а тя на свой ред й отвърна със същото.
-Благодаря.... - напъна се с триста зора да продума блондинката и грубата селянка й се ухили с широка усмивка, показваща зъбите й.
-Е, вече сме готови. Ерик....
Д'Арвил му се поклони леко, давайки му предимство да свърши работата си. И двамата умееха телепортацията до съвършенство, но чернокосият бе по-бърз. Той замахна с ръка, описвайки кръг и тримата се изпариха под зеленият му прашец. Тигрите ги гледаха изумено и въртяха глави наляво надясно, неразбиращи какво се случва.
-Елате момчета, елате. - подвикна ги Хелга.
Те се обърнаха към нея, но не помръднаха от местата си. Тя свали суровата пържола от окото си, размята я пред тях и инстинктите им за глад ги накараха да подскочат и да отидат при нея. Тя раздели пържолата на две и им хвърли частите. Докато ядяха потупа главите им, опитвайки се да бъде максимално нежна, което за нея си бе доста трудно.

/Гери пиши как се телепортирате на улиците в Скайфол/

Малко след полунощ се озовахме в притихналата обща зала.Всичките обитатели на къщата си бяха легнали след поредния уморителен ден.Лампите бяха угасени и само един-два фенера светеха на различни места в помещението.Но главният източник на светлина идваше от камината, пламъците и се спускаха по тавана като зли езици и караха лицата ни да изглеждат зловещо на тази светлина, изкарали на показ всички чувства, които ни бяха завладели.
Тигрите спокойно се бяха излегнали на топло пред камината и спяха поредния си сън, когато пристигнахме те мързеливо надигнаха глава за да проверят кой е дошъл и отново заспаха.Тримата застанахме на различни места като всеки за себе си явно правеше разбор на вечерта.Аз се извиних и отидох набързо до стаята си за да сложа една от нощниците си, дълга до над коляното, черна с тънки презрамки.Още не ми се спеше и не знайно защо изпитвах неистовата нужда от един топъл чай:
-Някой иска ли чай...мисля, че е добра идея.-предложих аз.
-Аз ще се възползвам.-каза тихо Ерик.
-Ти ще желаеш ли?-обърнах се към Лезандър.
-Не, мерси, аз смятам след малко да разпусна с един топъл душ.
Постоях още малко така, след което измрънках:
-Съжалявам!
-Какво?
-Извинявам се за провалената вечер...аз съм виновна за всичко.Не само аз се нуждаех от почивка, но и вие, а аз ви обрекох постоянно да търчите след задника ми...отново.
-Не бъди глупава, по-принцип всички сме наясно, че си лигла, но конкретно за ситуацията в бара нямаш вина..говорим за боя, а не за частта с текилите.-каза графа.
-И така да е, извинявам се....
-Нека не говорим повече за това, поне засега...аз отивам да се къпя, след това те чакам в стаята, ако желаеш заповядай.
Той се обърна и излезе, а аз след него влязох в кухнята за приготвя чая, отне ми около десетина минути, а когато се върнах Ерик се бе облегнах на камината, загледан в пламъците.Приближих се до него и му подадох чашата.В началото само си мълчахме, след това той направи опит да отиде на някъде, но аз го хванах за ръката:
-Спри!-промълвих тихо.-Не може вечно на бягаш , Ерик.
Той не отвърна нищо, само наведе глава и спря на място:
-Какво се случва с нас?Кога се случи...как нещата се обърнаха толкова бързо?Няма смисъл да се преструваме, но не мога да дефинирам случващото се, защото и аз не знам какво е.Единственото, което знам е, че съм уплашена..толкова много.Позволих ти да видиш част от мен...която не бе особено красива, но ти не избяга, тогава си казах, че ти си приятеля, който никога не съм имала.Но след случката в гората....тогава отново си казах, че си объркан, но вече се съмнявам.Съмнявам се...защото...нещо в мен тогава....-сърцето ми биеше толкова силно, че почти бях сигурна, че и той го чува.-Просто ми дай причина, колкото и малка да е тя...успокой ме..кажи ми нещо...защото това нещо в мен ще ме довърши.Защо?Говори с мен...аз все пак, въпреки всичко съм твоята Ари, забрави ли?И...и ще минем през това заедно, защото....защото не си сам, Ерик.Не си сам....

-Какво се случва с нас?Кога се случи...как нещата се обърнаха толкова бързо?Няма смисъл да се преструваме, но не мога да дефинирам случващото се, защото и аз не знам какво е.Единственото, което знам е, че съм уплашена..толкова много....
-Спри.... - прошепна той обърнат с гръб към нея.
Но тя не спираше. Даже не чуваше молебствените му стенания, решена да изплаче всичко, което бушуваше в малката й душа и я разпокъсваше между себе си и останалите.
-Позволих ти да видиш част от мен...която не бе особено красива, но ти не избяга, тогава си казах, че ти си приятеля, който никога не съм имала.Но след случката в гората....тогава отново си казах, че си объркан, но вече се съмнявам.Съмнявам се...защото...нещо в мен тогава....
-Ари, моля те спри....
Глас в пустиня, потушен от страданието й.
-Просто ми дай причина, колкото и малка да е тя...успокой ме..кажи ми нещо...защото това нещо в мен ще ме довърши.Защо?Говори с мен...аз все пак, въпреки всичко съм твоята Ари, забрави ли?И...и ще минем през това заедно, защото....защото не си сам, Ерик.Не си сам....
Мъжът не издържа. Чашата от ръката му падна, като разсипа чая, образувайки малко тъмно петно на килима. Той се обърна рязко към нея.
-Не, не си моята Ари. - повиши тон той. Тембърът му трепереше от напрежението и нестихващия шум в ушите. -Не си моята Ари. Не си. Там е проблема.
Очите му почнаха да се насълзяват, но той нямаше да заплаче.
-Каква причина искаш да ти дам? Нямам такава. Не съм искал това да се случи. Бог ми е свидетел, че не съм искал да те обичам, Арадел. Не съм молел за това.
Стискаше юмруците си, без изобщо да се замисля, дали някой може да го чуе или не. Всяка една дума попадаше в душата й като стрела.
-Виновен съм. Разбираш ли? Толкова виновен. Пред теб, пред себе си, пред Лезандър. Не искам да го нараня, не искам да нараня теб. Искам просто да си щастлива. Нищо повече. И ако това....ако това означава да се обрека на вечна самота....то....така да бъде. Нищо няма значение. Нищо от това, което чувстваш, защото ти си негова. Негова....не моя....
Нервите му бяха на своя праг. Не можа да издържи и рухна над подвластната стихия на мъката. Извъртя се и заби юмрукът си в отсрещната стена. Алена кръв потече от разкъсаната му кожа.
-Ерик... - прошепна Картие от уплаха и от световъртежа на разкаянието и желанието, съчетаващи се в нея.
Тя се доближи и протегна ръка в опит да го хване. Веднъж докоснала до, нещо в главата на Матюс изщрака. Той се обърна рязко, улови я за тила и я придърпа към себе си. Устните му се залепиха за нейните и отпиха от дъхът й. А тя, тя отвърна. Невярваща и все пак отвърна. Пое цялата му топлина, разливаща се по вътрешните й органи. Целувката бе мека, страстна, сякаш последна. И най-вероятно щеше да е последната.
Усетил се какво върши, Ерик отвори клепачи и се отдръпна като попарен. Страхът и укорът се четяха в очите му, сега толкова уголемени.
-Какво направих....Какво направих....

И ето че онова, което бе на път да се случи в гората, се стовари с цялата си прикрита тежест и страст върху устните ми.Бе като отговор на всичките ми въпроси, за миг душата ми изпита онзи покой, който бе търсила от дни, почувства се така все едно бе едно от най-правилните неща.А всъщност не беше, Елисандра бе свидетел, че постъпихме неправилно.Сега нямаше връщане назад, казаното бе казано. извършеното бе извършено.
Всичко бе като на сън, докато се случваше думите му отекваха отново и отново в сърцето ми.А какъв бе отговора на всичко това, ще попитате вие.Той се криеше в това, че ми трябваха минути за да разбера, че топлотата, която той ми отдаде, бе тази, която съм търсела цял живот.А аз я търсех къде ли не, в чужди устни и очи, а тя е била точно пред мен.Все едно се събраха две парченца от нещо голямо и мащабно, някакъв план свише, може би.
Но като всичко хубаво и това свърши прекалено бързо, оставяйки сетивата ми да се молят за още от тази сладка отрова, която на сутринта вече щеше да разяжда съвестта ми.Той се отдръпна от мен и предразсъдъците отново заговориха:
-Какво направих....Какво направих....
Стоях като вкаменена без за момент да казвам нищо, още се събуждах от тази целувка без да казвам нищо, просто го наблюдавах, как не го бях видяла до сега, как не го бях видяла така както го виждам сега?!Сляпа ли съм била?!И както всички много добре знаем, човека е емоционално същество, което понякога се отдава на импулсите.Не мога да разбера хората, които го заклеймяват за грешно, но това всъщност е тихия глас на сърцето, който всички толкова се опитват да чуят, а всъщност пренебрегват постоянно:
-Ти..постъпи така както би постъпил един истински човек - послуша сърцето си.Не трябва да се виниш за чувствата и постъпката си...защото ако има вина, то тя е обща.-говорех тихо, а той стоеше отново с гръб към мен.-А аз съм ничия, не съм предмет, който се хвърля от обятия в обятия...Не си искал да ме обичаш, но Елисандра е чула молбата на сърцето ти, не на разума.-за миг замлъкнах, но после продължих .-Аз.. аз знам как се чувстваш...и аз искам да блъскам и чупя, но по този начин отричам това, което се случва в сърцето ми...а аз не съм човек, който бяга от волята му.
Застанах пред него и го погледнах в тези дълбоки очи, които сега скърбяха:
-Дори това да ме убие, бих посрещнала смъртта си точно тук...в тези обятия..Защото и на мен Бог ми е свидетел, че за тях съм копняла цял един живот.
Обгърнах лицето му с шепи и го доближих до моето.Този път го целунах аз, но бавно, за да може дума по дума да чуе стенанията на душата ми.Обгърнах го силно и умолително, но в момента нямаше тук и сега, имаше единствено Аз и Той.

-Ти..постъпи така както би постъпил един истински човек - послуша сърцето си. Не трябва да се виниш за чувствата и постъпката си...защото ако има вина, то тя е обща. А аз съм ничия, не съм предмет, който се хвърля от обятия в обятия...Не си искал да ме обичаш, но Елисандра е чула молбата на сърцето ти, не на разума. Аз.. аз знам как се чувстваш...и аз искам да блъскам и чупя, но по този начин отричам това, което се случва в сърцето ми...а аз не съм човек, който бяга от волята му. Дори това да ме убие, бих посрещнала смъртта си точно тук...в тези обятия..Защото и на мен Бог ми е свидетел, че за тях съм копняла цял един живот.
Кратката й, искрена изповед привърши. Сега когато всичко беше казано, когато всичко бе признато, остана само едно единствено нещо. Да послушаш този вътрешен глас и да го превърнеш в дела. Единственият изход, единственото спасение, което ще ти попречи да потънеш. Или е то, или твърдата стена, готова да поеме сблъсъка на главата ти в нея.
Арадел се приближи и улови лицето му в шепите си. Очите й го молеха. Молеха го да не се отдръпне, да не я пъди от себе си, от душата си. Молеха го да я приеме, въпреки греха, въпреки предателството, въпреки изневярата. Понякога на едно покрусено сърце не му остава нищо друго, освен да загърби тези, които е обичало, за да открие тези, за които е копняло толкова време, без даже да го осъзнава.
Ерик си спомни първият път, в който я видя. Безжизнена на онова легло, на крачка от смъртта. Още тогава го хвана жал, че светът ще се прости с такова съкровище. Но тя възпламеня от огъня като феникс и преобърна живота му. Отначало бегло, почти незабележимо. Но докато дните се редяха и той прекарваше толкова много време с нея, я опозна така, както никой друг мъж. Видя неща, които другите не успяха. И добро, и лошо, и инат и светлина. И усмивки и сълзи. Тичаше при него когато е тъжна, да му се жалва за майка си, за Лезандър. Да търси помощ от ръцете му. Бе полагала глава на рамото му като пиедестал. Бе я научил на толкова много, показал й толкова много. Почти целият свят. Но замъглена от мислите си за други, остана сляпа за истината, която сега я удари с мълниеносна сила, свивайки стомахът й. Онези пеперуди, за които толкова често е говорила. Не бяха ли сега те тук, пърхащи на цял рояк, вместо на единици? Тези черни коси не бяха ли цялата земя? Този пентаграм на дланта му цялата тайнственост?
Как съдбите им се сплетоха толкова ненадейно? Никой не знае, никой не знаеше, че ще се стигне до тук. До този момент, в който едно русо момиче, току що станало жена вкуси от най-сладките, меки устни съществували някога.
Ръката му мина по златните пшеничени класове, спускащи се плавно по раменете й, и ги погали. Прегърна я през кръста...и отвърна....Нямаше връщане назад. На сутринта щеше да се мрази, проклина, но това бе неговото наказание за всички допуснати до сега грешки. А може би и нейното. Веднъж й беше дал "Брулени хълмове". Любов изпепеляваща и истинска с жесток край. Какъв ли щеше да е техният?
Телата им се долепиха едно до друго като разделени парчета, които сега бяха залепени наново и пълен синхрон. Матюс погледна в очите й и се усмихна печално. После за пореден път впи устните си в нейните. Никой нямаше да дойде, никой нямаше да ги прекъсне. Напълно забравили идеята за правилно и грешно, те щяха да се възползват от тази анонимност на любовта.
Дланите му се плъзнаха надолу, освобождавайки я от черната рокля. Тя падна ненужна на пода и разкри красотата и блясъка на това скрито тяло. Същото последва и с неговите дрехи, захвърлени нехайно в единия край на стаята. Бледата, мека светлина от огъня в камината ги осветяваше и придобиваше харизма на кожите им. При всеки негов допир, красивата жена потръпваше. Беше толкова нежен и в същото време сигурен в действията си. Той беше нейният среднощен търсач на реликви, на съкровища и я беше открил, най-накрая, след толкова време.
Повдигна я леко като перце и направи няколко крачки стигайки пред камината. На пода пред нея бе застлана пухкава кожа от кафява мечка. Матюс я постави върху нея и се излегна отгоре. Не спираше да се взира в сивите й ириси, проблясващи на заглушената светлина. Устните му почнаха да галят лицето й, клепачите, бузите, шията, извиваща се нагоре, за да достигне по-бързо до онова усещане на мир и спокойствие. Ръцете му шареха по бедрата й без да са груби или настъпателни. Искаха да усетят всичко без да бързат, без да я насилват. Нежни като цвете, като природата, която той притежаваше.
Арадел се гънеше несъзнателно в обятията му и леко стенеше, без дори да е стигнал до онзи връх на еуфорията. Ритъмът на сърцето й се учести, дишането се забави. Дъхът й се забиваше в раменете му, а неговият вече стигнал по-надолу в областта под пъпа. Любовната игра бе толкова сладка, че момичето не знаеше дали иска да продължи вечно или да прерасне в нещо по-голямо.
В един заветен миг мъжеството му намери правилният път и проникна между краката й. Девойката изстена от сладострастна болка, а усмивка се изписа по лицето й. Поемаше забраненият му плод с най-голямото удоволствие. Тласъците му бяха плавни, внимателни, понякога по-дълбоки, караща я да шепти, да се гърчи, а после пак да се отпуска и да поема новата вълна на екстаз. Огънят прелъстително милваше голите им тела, даряващ им допълнително желание. Ерик не се отделяше от лицето й. Не я целуваше, но устните му бяха на дъх разстояние от нейните. Ноктите на Картие се забиха в гърба му, като го накараха леко да прехапе устна. Тазът му се движеше на приливи и отливи, задните му части бяха заключени от краката на блондинката, които не му позволяваха да се отдели от нея нито за момент. Усещаше как утробата й изгаря. Страстта пръскаше на кристали около тях и ако ги погледнеш от страни може да се закълнеш, че те като че ли...блестят....

Искам да попитам, някой от вас правил ли е любов?Да, значи знаете за какво говоря, за онази душевна изповед, която излиза от теб под формата на стон или ласка.Неведоми са пътищата на нощта , бих казала в тази ситуация.И точно тази нощна пътека ни доведе до греха, греха по-сладък от всякога.Греха с гарваново черна коса, с нежни като усмивката на дете ръце, греха с чиито псевдоним е страстта.Сега той се бе надвесил над мен и караше всяка една частица от тялото ми да му принадлежи, а аз му ги давах, давах ги, защото знаех, че така е правилно, че мястото им е при него.
Ерик беше нещо, което не ми се бе случвало до сега, в движенията му нямаше нищо познато, нищо рутинно, нежен и галантен, чувствен с нотки на перверзност.Гледах очите му, не исках да ги изпускам от поглед, исках пожара в тях да запали душата ми и тя да изгори на кладата на собствената ми съвест.Но съвестта я нямаше тази нощ в тази стая...тя бе захвърлена някъде при дрехите.
Стенех от удоволствие, превивах се под тялото му, молех за още като блудница.Той бе прихванал главата ми с една ръка и я придържаше леко, а с другата стискаше сластно бедрото ми.Потта се стичаше по тялото ми и с премрежен от удоволствие поглед го наблюдавах, загубила представа за време и пространство.И ето я и тя не закъсня, експлозията от цветове, бум на сетивата.Беше толкова силно, че имах чувството, ,че цялото ми тяло ще се пръсне на хиляди малки парченца, но то запази своята цялост, но в екстаза си впих зъби в шията му , нямах свободата да наддам вика, който сподавях в гърлото ми.
Отпуснах се на меката кожа и се усмихнах, може би не щастие...мястото на захапаното бе зачервено...Но той още не бе готов, бутнах го нежно от себе си и се качих върху него .Прокарах пръсти от торса нагоре, съвсем бавно като включвах и ноктите си, усетих как тялото му се извиваше под моето.
Движенията ми бяха бавни, чувствени, все едно чрез тях му разказвах всичко, което съм таяла, цялата скрита нежност.Косите ми галеха кожата му, докато аз държах ръцете му над тила , стисках здраво, не исках да го пускам..никога...не и сега когато го намерих. Хапех устните, целувах челото му като на дете и се движех в ритъм който само ние чувахме .Заровила глава някъде до неговата, една сълза си намери път и се освободи неволно...Надигнах се и светлината от камината я освети, Ерик се надигна и застанахме в седнало положение като той целуна сълзата и я накара да изчезне...Започнахме да си движим в по-бърз ритъм, въртях ханша си а той ме наставляваше със силните си ръце и ето, че белега на удоволствието обрисува и неговото лице.Той ме притисна здраво към себе си, а аз го обвих с всяка една част от тялото си.
Стояхме така, нямам представа колко време, но по едно време аз надигнах глава от рамото му и го погледнах, усмихнах се печално, че всичко е свършило:
-Здравей...-казах му с дрезгав глас.
-Здрасти...-отвърна ми той като намести един кичур зад ухото ми.
Пламъците играеха поредното си танго върху телата ни:
-Кажи ми, че всичко това беше сън..че няма да се будим и ще заживеем тук, без утрешния ден да ни застигне, моля те...Какво следва от тук нататък...-едва посмях да попитам понеже знаех отговора.

Едни светлосини очи наблюдаваха гледката от дълбините на коридора, потънали в него, така че да останат незабелязани. Дългата му черна коса бе вързана на изпъната опашка, а устните му се усмихваха, карайки двете топчета под долната да трептят.
-Става все по-забавно....
Мъжът се подхили лукаво, извърна се и потъна в тъмната къща.

-Здравей...
-Здрасти....
-Кажи ми, че всичко това беше сън..че няма да се будим и ще заживеем тук, без утрешния ден да ни застигне, моля те...Какво следва от тук нататък...
Искаше му се да й каже, че е сън. Че ще се запечатат в този миг завинаги. Но не можеше.
-Следва да те занеса в стаята ти. - бавно започна Ерик милвайки косата й. -Да те гледам докато заспиш, а когато на сутринта се събудиш мен няма да ме има. Ще съм си тръгнал, а следващият път когато те видя, ще е в чужди обятия. Но аз винаги ще бъда до теб. Ще бъда онзи вятър, брулещ косите ти. Ще бъда онази вечна гора, наблюдаваща те тихо и скрито. Ще бъда онази сянка, следваща стъпките ти. Онова езеро, милващо кожата ти. Онзи огън стоплящ душата ти. Аз винаги ще бъда тук, до теб Арадел Картие. И нищо няма да промени това.
Очите му трептяха, насълзени и блуждаещи. Той я целуна нежно, отдавайки й цялото си сърце и я вдигна на ръце. Взе дрехите им и я понесе оставяйки игривите пламъци в камината да продължат своя танц на свободата. Напуснаха общата зала, която щеше да запази тайната им и споменът за най-прекрасният момент, който отмина като един кратък миг от вечността....

В залата отново не бяха всички...може би защото тези дни свикнах да ставам късно.И сега часа не някъде половина час преди дванадесет.С хубавото лесно се свиква, както се казва и откакто ябълковото дърво напусна ежедневието ми, се отдадох на спането до късно, което винаги съм обичала.Тигрите ме посрещнаха с прилив на енергия, докато се умилкваха в краката ми, изведнъж започнаха да се борят и за малко не ме спънаха:
-Големи драки сте вие двамата...-по-скоро им се зарадвах отколкото да им се скарам.Бях щастлива, че големия Шейн си има другар в игрите.
И се отдадох на сутришно-обедния си ритуал.Кухня, печка, ароматно кафе, удобен диван, списание, любимото ми.Бях се заклела, че ако някой наруши това ми изцяло женско занимание, ще го прокълна за цял живот.От време на време премествах погледа си от списанието, като го насочвах към прозореца и си припомнях отделни мигове от изминала нощ.По едно време даже се хванах, че зяпам хипнотизирано камината и не чета...съдба.
Животните се бяха отдали на весела гонитба с катастрофален край, счупването на една ваза, но за щастие в този момент нямаше никой и щетата се покри...Запалих цигара и отново потънах в задълбочен разговор с камината.

Всичко вървеше нормално. Стаята бе почти празна, малкото присъстващи се бяха отдали на своите си занимания и единствените компаньони на русокосата бяха тигрите и загасящите се малко по малко пламъци.
През вратата премина Джей-Джей и очите му обходиха цялото помещение. Не се спряха на никой конкретно, докато не съзряха Картие.
-Ари..... - провикна се той и се запъти към нея.
Тя излезе от трансът си и го поздрави.
-Добър ден, Джей.
-Здрасти, сладур. Дай да изпушим по един фас заедно, че ми е омръзнало да им гледам мутрите на тея.
Смехът му се разнесе гръмко из залата.
-Много си смешен, Джей. -обади се някой, но той не обърна внимание.
-Май ще ти се обидят ако говориш така. - усмихна се Арадел.
Блондинът махна нехайно с ръка и с винаги стоящата си широка усмивка.
-Ааа....мани ги. Без това са постоянно с мен. С теб не прекарвам толкова време, затова ми идваш като свежа глътка въздух. Е, разправяй. Как е при теб, как върви? Поздравления за боят ти с Хелга между другото. Изпълни душицата на Джей-Джей.
-Хахаха, не беше кой знае какво.
-Как да не беше? Знаеш ли, че преди време се опитваше да сваля Джей? Представяш ли си? Джей и тази Годзила. Ъъъххх....
Потръпна забавляка при спомена.

В залата влезе Джей и се настани до мен с широката си усмивка.Харесвах този човек, винаги ме разсмиваше с шегите си и странните си истории, а той имаше такива за всичко.Определено щеше да ми дойде добре един неангажиращ разговор с него.Стана въпрос за боя ми с Хелга:
Знаеш ли, че преди време се опитваше да сваля Джей? Представяш ли си? Джей и тази Годзила. Ъъъххх....
Горкия, съчувствах му, запалих цигарата, която той искаше да изпушим, а той последва примера ми:
-Хаха, определено щеше да бледнееш пред това женище.
-Да, Джей щеше да е като сламка пред каца...
-Пък да не говорим, че има проблем с наркотиците...Виждал ли си я напушена?Извинявай и аз съм пушила, но тя избрутелява.Опита се да надруса бебето Шейн...
-Каква липса на стил...-изцъка той.
-Пълна...но нека не говорим за нея.
-Нали я мразиш, излей цялата злобичка, която таиш.
-Не, не я мразя, просто я съжалявам.Сигурна съм, че някъде дълбоко под всичките сланини се крие добър и раним човек.Просто това е нейния начин да оцелява.
-Така е, законите на джунглата не щадят никой...
-Дали ако си намери, някое момче ще се промени?-замислих се аз.-Любовта променя хората.
-За да е подходящ, трябва да е с размерите на...абе нещо голямо и да си пада малко тъп.
-Май си прав...можем да се опитаме да и намерим...
-И къде да го търсим?Някакъв отшелник, живеещ в пещера...Но дори пещерните рисунки на жени са по апетитни..
-Хахаха...Ще му платим и готово...
-Малко е странно...да купиш смъртната си присъда..
-Е, значи няма надежда...
-Май, май...
-Абе Джей..избра ли си костюм за бала и какъв ще е той?А и другото, което щях да питам е дали знаеш каква точно ще е моята роля там?

-Абе Джей..избра ли си костюм за бала и какъв ще е той?А и другото, което щях да питам е дали знаеш каква точно ще е моята роля там?
Русокосия плесна с ръце.
-Разбира се, че Джей си е избрал. Знаеш ли какъв е?
Арадел поклати отрицателно глава.
-Искаш ли да разбереш?
Тя закима в очакване. Мъжът изпъна пръста си и почна да я приканя. Тя доближи глава до неговата, за да не ги чуе някой, все едно щеше да й сподели най-голямата тайна на света.
-На дворцов шут. - прошушна в ухото й.
Момичето дръпна рязко лице назад и се засмя.
-Неее...
-Даааа....
-Лъжеш.
-Не лъжа. Джей е честен.
И направи въображаем кръст пред гърдите си за достоверност.
-Защо точно дворцов шут?
-Защото шутовете мила моя могат да казват истината без някой да им прави проблем за нея. Това е ролята им.
-Има известна логика.
-Известна. Направо е грандиозна, гениална, глобална.
Двамата продължиха веселият разговор, когато в общата зала влезе и Лезандър. Още когато го видя, Арадел изтръпна. Душата й се сви, колената й се подкосиха, а погледът й странеше от неговият. Той се огледа и когато я видя се присъедини към малката им двойка.
-Йо, Лезо. Как си брат?
-Добре, Джей.
Белокосият седна до приятелката си и я целуна някак си формално по бузата.
-Добро утро и на теб.
-Добро да е. - отвърна му вяло, стеснително тя.
-Какво стана снощи? Мислех, че ще дойдеш при мен.
-Да, но....
-А тя бе твърде заета с Ерик. - обади се нов глас, а думите му пронизаха девойката право в сърцето. Настигна я огромна паника и страх.
Към тях вървеше Казаки и се усмихваше.
-С Ерик? - попита Д'Арвил все още неразбиращ.
-Ми да. Като ходих до тоалетната ги чух да се смеят. Разказваха си някакви вицове май. Явно са изгубили представа за времето. Нали Арадел? - погледна я изпитателно лидерът.
-Да....направихме си чай да се стоплим и преди да се усетим...стана късно. Съжалявам, че не дойдох...Не исках да те будя....
Лезандър й хвърли несигурен поглед, но после само повдигна рамене.
-Все пак трябваше да дойдеш. Нямаше да е проблем, дори да ме събудиш.

Разбира се по извратените закони на съдбата след като ти се случи нещо хубаво, трябва да последва нещо неприятно.Не, че появата на Лезо бе нещо такова, но просто събуди чувството ми за вина и едва ли не потънах от срам на мястото си.И ето тук можем да поставим началото на неудобните въпроси, понеже такива определено щеше да има.Но като заговорихме за неудобство, трябва да споменем и появата на Чан, не че по принцип този тип ме тревожи, но нещо в ехидната му усмивка и след като ме изпревари да отговори на графа какво съм правила цяла нощ....поне излъга като каза, че сме си разказвали вицове.Но той знаеше...той знаеше, а това бе опасно.Понеже една такава тайна попаднала в ръцете на интригант не води до нищо хубаво:
-Все пак трябваше да дойдеш. Нямаше да е проблем, дори да ме събудиш.-вдигна рамене Д'Арвил.
Насилих се да се усмихна миловидно, не беше трудно понеже и него обичах, но по някакъв друг далечен начин:
-Аз..аз знам колко е важен съня за един човек и ти по принцип ставаш малко раздразнителен като те събудят...Пък и отдавна не съм спала в леглото си...-хвърлих един смъртоносен поглед на Чан, той само се усмихна нагло и се запъти към кухнята.
Джей все още стоеше до нас и слушаше разговора ни с интерес:
-Или просто не си желала да дойдеш...щеше да ти отнеме по-малко време да го кажеш.
-Защо се заяждаш?Не сме се разбирали да се пренасям в стаята ти или да съм всяка вечер при теб, имам нужда от лично пространство...
-Интересно, преди не бях забелязал да имаш нужда от такова.
-Казах да престанеш.-започнах да е ядосвам аз и скръстих ръце.
Той замълча и се обърна към русокосия си другар:
-Джей, друже, какво ще кажеш да ни оставиш за малко сами?
-Но проблемо, сладури!-дигна се той и изчезна.
Мъжът отново се обърна към мен като ме погледна право в очите, след това обходи тялото ми с тях, все едно го сканираше, и точно тогава се спря на онези малки резки на раменете ми за които напълно бях забравила.Изражението му коренно се промени, от замислено премина към подозрително или си внушавах...дано.След това явно набра смелост и попита:
-Ами това?-като посочи следите.-Кога успя да си го причиниш?
Изтръпнах, обхвана ме паника:
-Амии...докато нямаше никой тук, тигрите започнаха да се боричкат и бяха на път да извършат поредната си беля и докато ги разтървавах и без да искат ме нараниха.-усмихнах се нервно.-Нищо работа, не е сериозно!
Сега не можех да определя какво му минаваше през ума, все едно се покри.Надигнах се и се излегнах в обятията му като обгърнах врата му с ръце и го целунах:
-Нищо че е ден, пак мога да се реванширам, само ако пожелаеш.Иначе искаш ли да правим нещо интересно?

Лезандър я гледаше право в очите. Лъжеше ли го? Не, не можеше да повярва, че това е възможно. Първо тя изобщо не бе добра лъжкиня, винаги й личеше, почваше да пелтечи, да си увърта езика и да се изчервява. А и защо да лъже точно него? Когото обичаше, за когото се бори толкова много, за когото бе плакала не веднъж. Не, той бе сигурен, че просто се чувства виновно, че не е дошла през нощта.
-Нищо че е ден, пак мога да се реванширам, само ако пожелаеш.Иначе искаш ли да правим нещо интересно?
Не му трябваше да се замисля над въпроса й, защото в главата си вече бе изготвил план графика за деня и нямаше отърване.
-Всъщност да. Не е много интересно, поне няма да е за теб, но пък е наложително и полезно.
Девойката стоеше покорно и чакаше да чуе решението му.
-Отиди да си вземеш онова ветрило, което ти купих и ме чакай в гората. Ще те научим как да го използваш. Все пак не е само за красота.
Той се надигна от мястото си, целуна я по устните и се запъти към посоченото място. Искаше да загрее малко преди да почнат с бойните техники, използвани за оръжия. А Арадел трябваше възможно най-бързо да се съвземе, да се успокои, да се въплъти в ролята на любяща приятелка и да го послуша.

Арадел влезе с усмивка в залата и постави подноса с общо петнадесет сандвича на масата. Седна и блажено се отдаде на следобедното си кафе, като от време на време поглеждаше към вратата. След около десетина минути първа влезе Силвия. Момичетата сбърчиха леко вежди като се видяха, но за изненада на Картие, куклата не направи нищо, не пусна една от злобните си забележки, нито пък я обиди. Отиде до масата и погледна към голямата чиния.
-Какво е това?
-Сандвичи.
-Виждам.
-Направих за всички.
Блондинката стоеше все така втренчена в храната с пронизващият си поглед. Накрая протегна ръка и взе един, сякаш се бе убедила, че не съдържат отрова и седна на един от свободните столове.
-Мило е.
-А? - възкликна земният маг от учудване, че е чула похвала и добра дума от студенокръвното същество пред себе си.
-Казах, че е мило.
-Ами.... - не знаеше какво да отговори тя - За нищо. Не ме затрудни.
Красавицата само кимна сдържано и почна да се храни.
-Ммм...
-Какво? Какво има? Не ти харесват ли? Недоволна ли си? - почна на контра Арадел, почти сигурна, че лидерката най-накрая ще покаже ноктите си.
-Не. Всъщност са вкусни. Какво си сложила с този специфичен вкус? Това бялото?
-Чеснов сос. - предпазливо отвърна девойката.
-Сериозно?
-Дааа...
-Страхотен е.
-Наистина ли?
-Ами да.
Двете се бяха обърнали лице в лице и се усмихваха за първи път искрено една на друга.
-Трябва да ми кажеш рецептата.
-Разбира се!
Изведнъж жените се усетиха, че се бяха впуснали в ненужни ласкателства и добронамереност и всяка от тях се сви на местото си някак си засрамено.
-Така де. Просто исках да кажа, че са хубави.
-Мерси. - свенливо отвърна нашата героиня.
Ама, че работа. Днес определено бе странен ден.
Малко по малко залата почна да се пълни. Дойдоха Клайд и Лезандър, който седна до приятелката си и й се усмихна миловидно. След тях Хелга, Юрик и останалите. Всички се наредиха по столовете. Само Ерик липсваше все още.
-О, сандвичи! - плесна с ръце Джей-Джей и грабна два, като почна да се тъпче.
-Ухааа....вкусотияяя....
Арадел се засмя на реакцията му, Крис се удари по челото, а Ейвъл просто го гледаше на кръв както винаги.
-Глупак....
Но в крайна сметка всички си взеха по един и в подноса останаха последните два, запазени за другият земен маг на малкото им братство.
-Всички ли сме? - попита Валето.
-Ерик го няма. - обади се Крис като въртеше пръст във въздуха, сякаш отмерваща изтичащите секунди.
-Дано не се забави. Ще го изчакаме десет минути.
Но нямаше смисъл да го чакат и пет, защото след малко, той премина по коридора. Когато видя събралата се тълпа се спря, влезе в стаята и ги огледа.
-Какво става?
-Събранието за утрешния бал. - подсказа му Д'Арвил.
-Днес ли беше? Изгубих представа за времето.
Той свали мантото си и го захвърли на канапето и се настани до Винс. Погледът му се заби в Арадел, нейният в него и като че ли очите им светнаха когато се срещнаха. Но чернокосия забеляза и че приятелят му бе положил ръка върху нейната, затова извърна поглед в другата посока, за да не ги гледа и да не се измъчва.
-Е, сега когато всички сме тук можем да започваме. Юрик....
-Да.
Спонсорът на братството се надигна от мястото си и разтвори една дебела книга по средата на масата, така че всички да я видят.
-Това са плановете и архитектурните скици на Сто слънца. Обозначени са всички главни части, четирите отделения, като броим кулата. Пише кога и кой е строил сградата. Има параметри, щрихи и размери. Дори на градината. Всички промени от първата година на откриването й са записани старателно. Всички ние сме я изучили. Знаем главните входове, задните входове, всички коридори, с колко стаи разполага общежитието, даже колко са стълбите. Това което не знаем и се включваш ти, Арадел, е тайните процепи, врати или подземия, които сме сигурни, че има. Всяко подобно имение се застрахова в случай на изненадващи атаки и нападения. Утре когато отидем на бала, ще ни покажеш нагледно всичко в реалните им мащаби. Всичко, което знаеш, всичко което си забелязала, даже и да ти се е струвало незначително. Ще влезем с фалшифицирани покани. Чан, моля раздай ги.
Ниският лидер се изправи, извади един не много дебел топ писма и раздаде на всеки по един.
-Не ги губете, независимо какво. Иначе няма да ви пуснат. Имената на поканите са измислени.
-Маркъс Сантиаго? - произнесе новото си име Ейвъл. -Пф..кой го измисли това?
-Аз! - усмихна се интригантски Казаки.
-Искаш да се внедрим или да ни гавриш?
-Може би и двете, хахха.
-Сър Стивън Крокет. - прочете на картона Лезандър. -Какво е твоето? - обърна се към Картие.
-Консуела Санчес. - момичето се намръщи -Това наистина си е гавра.
-Рекламации не се приемат. - вдигна показалец Чан.
-Принц Виктор Кросмон. Владетел на област Уайлд, Илион. - обади се Ерик. -Принц! Сериозно?
-Трябва да си поласкан, красавецо.
-Само аз ли виждам проблем тук?
-И какъв може да е той?
-В гилдията не се ли обучава принцесата на Илион, Роза? Не мислиш ли, че тя ще знае ако държавата й разполага с различни владетели? Може да е дете, но даже дете ще се усъмни.
-Напротив няма. Тази област съществува, просто е занемарена и вече никой не й обръща внимание. А принцесата не живее от много време там. Ако някой попита, просто ще кажеш, че си решил да възвърнеш славата й от пепелта, особено сега, след смяната на режима и новата кралица.
-Аха.... - леко недоверчиво прие Матюс. Щеше да му се наложи да е много убедителен ако някой го разпитва.
-Сега когато този въпрос е решен, Арадел, кажи ни какво по-точно знаеш за гилдията. Всяка информация е полезна. Нека сме още по-подготвени за утре.

Най-накрая настъпи момента в който научих ролята си в целия този план.Предполагах, че ще е свързано с структурата на сградата, пък и със самите хора.За един кратък момент се почувствах като предател, за една стотна от времето осъзнах, че предавам приятелите си в ръце, чиито намерения не бяха много добри.Но от сега нататък можех единствено да се надявам, че всичко ще се размине без жертви и ще си мине тихо и кротко:
-Сега когато този въпрос е решен, Арадел, кажи ни какво по-точно знаеш за гилдията. Всяка информация е полезна. Нека сме още по-подготвени за утре.
Замислих се над този въпрос.Не знаех от къде да започна, толкова много пъти се бях разхождала по дългите коридори...толкова пъти се бях впускала в изследване на това приказно място и всеки път откривах нови и нови съкровища.Всички погледи бяха вперени в мен и жадно чакаха нужната информация:
-Ами...от къде да започна.През деня е доста натоварено, учениците се навират навсякъде, на определени места около стълбищата има дървени малки врати, те водят до подземията.Забелязала съм, че вечер преди всички да си отидат по стаите, охрана застава пред тях и пази до сутринта.Само веднъж съм влизала вътре и то по погрешка понеже търсех един кабинет...наистина са доста големи и до колкото видях в тъмнината има рафтове пълни с някакви амуниции и запаси от храна предполагам.През вечерта всички учители са си по стаите, не бродят по коридорите...само през деня има дежурен, който следи дисциплината.Балната зала е огромна , но за да стигнеш до нея трябва да минеш през два главни входа...А също така някъде между пет и шест сутринта има пълно затишие...май тогава стражите отиват да почиват или нещо такова , пък и всички други спят.Другото мога да ви го покажа....или ако ви интересува нещо относно познатите ми там...-наведох замислено глава като си припомних всеки един от тях и по лицето ми се прокрадна носталгична усмивка.
Утре щях да ги видя...утре.