Общата зала

First topic message reminder :

Ясно е. Цялата къща се събира тук да пие, да се бие, да е.... Абе като цяло да разпуска. Малка и задушевна, смехът или псувните са нещо нормално в това малко братство.

Присъстващите поздравиха момичето за празника й, кой по-сърдечно, кой формално. Ерик се изправи и се ухили на среща й.
-Сериозно? Не си измисляш защото искаш подаръци, нали?
-Неее, наистина. Ето.
Той взе четката и я разгледа. Факта си беше факт. Арадел наистина имаше рожден ден.
-Хайде да направим торта. - повтори тя като малко дете.
-Ааа не. Може да не знаеш, но въпреки, че готвя чудесно, за сладкар хич ме няма. Ето какво - защо ти не направиш торта и всичко каквото искаш, пък аз ще отида до града да взема нещо за пиене.
Арадел се съгласи и изчезна толкова бързо, колкото и дойде, за да се отдаде на кулинарни рецепти.
Матюс се врътна на пети и погледна към останалите.
-Предполагам, че всички ще се включите, нали?
-Трябва ли? - недоволно попита Силвия.
-Ако не ме лъже паметта, когато ти стана на....
Жената го изгледа остро като змия, затова той премъла годините й, като тактично и леко подигравателно подмина темата.
-Та до колкото помня ти взехме онази скъпа рокля, която толкова искаше.
-Добре де. - измънка тя, извади една бяла кесия, наброи няколко жълтици и му ги подхвърли. Той ги грабна във въздуха и се ухили самодоволно. Същото последва и от останалите, а веднъж щом Джей-Джей даде своята част заинтрегувано се запъти към кухнята, където Арадел сигурно вече отваряше пакетите с брашно.
Събрал сумата Матюс напусна къщата.

Влязох в залата с най-искрящата си усмивка, която можех да извадя.Почти всички бяха там, което беше добре.Не бих могла да си представя, точно днес да прекарам празника си на някой клон с бутилка ром и огледало в ръка, невротично търсеща бръчки.Бррр..настръхнах от гадната мисъл.Издирих Джей-Джей и се преближих до него:
-Иска ли Джей-Джей да ми помогне със сервирането на масата?
-Иска!-отговори енергично той.
Започна едно грандьозно изнасяне на чинии и подноси със сандвичи от кухнята.След това последваха чашите и вилиците.Докато помошника ми вършееше в кухнята, преди да почнем да изкарваме нещата, застлах масата с красива червена покривка.Наредихме я стилно и когато всичко бе готово двамата с Джей застанахме на чело й с доволни физиономии от добре свършената работа:
-Май партито е готово да започне, а?-усмихнах се аз.

Трапезата изглеждаше чудесно, а храната ухаеше апетитно. Вече пристигналите благодариха за почерпката и се настаниха. Не след дълго пристигна и Ерик. Веднъж видял рожденичката усмивката му озари помещението. Той отиде до нея и й връчи една бутилка червено вино. Арадел я пое благо, но малко разочаровано.
-Не искам да съм нахална, но само за толкова ли ти стигнаха парите?
Момичето искаше да се позабавляват, а само с една бутилка за кого по-напред. Но приятелят й не свали усмивката си нито за миг. Даже напротив, тя стана леко дяволита.
-Не, не само за толкова.
Извади иззад гърба си кутията и я отвори.
-И за това имаше малко.
Арадел съзря изящното колие и очите й светнаха.
-Ама....
-За теб е.
Тя огледа и останалите, чийто погледи се съгласяваха с думите му. Мъжът го изкара, застана зад гърба й и го сложи. Прилепна й перфектно. Правеше я да изглежда още по-красива.
-Мисля, че много ти отива. - каза Клайд. - Ерик, добър избор.
-Каменния винаги е изпъквал с вкус. - констатира Крис и се обърна към единствената друга лидерка. -Не мислиш ли така, Сис.
Силвия огледа подробно колието.
-Така е, така е. - нямаше как да не се съгласи, че Матюс знаше как да глези една жена и какво точно ще й приляга.
Арадел не знаеше какво да каже. Изматолеви едно огромно "Благодаря", а Ерик. Направо се обърна и го прегърна топло, жарко и силно. Той постави ръце на гърба й и я притисна близко до себе си. Май почваше доста да се превързва към това момиче.
-Хайде, хайде, ще ме накараш да се изчервя. - пошегува се накрая той.
В този момент през вратата нахлуха Винс и Ейвъл. Явно бяха по някакви задачи, защото изглеждаха леко раздразнителни.
-Никога повече няма да ходя на мисии с този психопат.
-Много мрънкаш.
-За малко да ме убиеш и мен, бе.
Смит не отговори, само се огледа.
-Ооо, какво празнуваме? - попита лидера с прякор "Ле дубле".
-Рождения ден на Арадел.
-Тъй ли? На колко ставаш, кака?
-На 21. - отговори тя, като искаше да не обръща внимание на разговори за убийства и психическите проблеми, свързани с кръвопролитие на Ейвъл.
-На 21!? Еха. Златна възраст. Да ти е честито.
-Мерси.
Матюс се отдели от нея и отиде при тях като понижи тон, за да не го чуе русокосата.
-Само вие не сте дали пари за подарък. Трябваше да бъркам допълнително в собствения си джоб.
Винс извади две десятки и ги пъхна в ръката му.
-Ето от мен.
Чернокосия кимна и се обърна към закачуления мъж. Той го изгледа с онзи негов типичен поглед и само отсече.
-Не се надявай.
-Добре дее, добре... - съгласи се земния маг. На Ейвъл не смееше да противоречи. Този си беше едно болно копеле.
Тримата също се настаниха на масата, а Клайд се изправи.
-И тъй като празнуваме раждането на Арадел на този свят, мисля, че тя първа трябва да поеме думата. Какво си пожелаваш за идващата година, мила?

Когато тъкмо се нагласях да седна на масата редом с другите, вратата се отвори и през нея влезе Ерик.Зарадвах се, че е успял да дойде а време и му се усмихнах широко.След това спуснах поглед към ръцете му, където очаквах да видя поне няколко торби с алкохол, но те държаха единствено изискана бутилка червено вино.Погледнах го въпросително и даже леко се притесних, че няма с какво да нагостя присъстващите, но веднага след това той за пореден път ме изненада:
-Не искам да съм нахална, но само за толкова ли ти стигнаха парите?-попитах.
-Не, не само за толкова.
Извади иззад гърба си кутията и я отвори.Така разтворих устните си, че за миг помислих, че си остана с тази физиономия за цял живот.Вътре в кутията блестеше невероятно красиво бижу, което след малко украси шията ми.Бях толкова брагодарна за приятната изненада, че притиснах Ерик здраво към себе си, наистина го чувствах, като по-голям брат.Крис стана и отиде до дървеното барче и започна да изважда бутилки с различен алкохол, което малко ме успокои.Попита кой какво иска да пие и започна да налива.Хвърлих й един поглед изпълнен с благодарност и тя само ми се усмихна благо.След като всичко бе готово и след като Ейвъл и Винс довтасаха безцеремонно и също заеха местата си, бях готова и аз да дръпна моя стол и да седна, но Валето ме прекъсна с думите си:
-И тъй като празнуваме раждането на Арадел на този свят, мисля, че тя първа трябва да поеме думата. Какво си пожелаваш за идващата година, мила?
Изправих се и всички погледи бяха вперени в мен, никога не съм си падала по речите и тостовете, винаги съм си мислела, че изглеждам много дървено.Затова сега се опитвах да изглеждам възможно най-спокойна, все едно правя това всеки ден:
-Ами...първо искам да благодаря на всички, че уважихте празника ми.-огледах лицата на масата и добавих.-Е, почти всички, защото не сме в пълен състав.-имайки предвид отсъствието на Лезандър.-Благодаря и на Ерик за прекрасния избор, който показва, че за това време от което съм тук ме е опознал чудесно.Какво да си пожелая освен догодина по същото време отново да стоя на тази маса с вас, защото ми показахте, че сте един невероятен екип и, че олицерворявате думата "братство" в пълния й смисъл.Никой не би предположил, че насред тази гора има един малък остров на подкрепата и, че тук всеки вярващ в каузата си може да получи рамо и верни съмишленици.Благодаря ви, без вас нямше да съм на това ниво, на което съм в момента.-поклоних се леко и седнах на мястото си.
Кратки аплодименти и залата се огласи в разговори и весели хихикания.Запалих цигара и отпих от рома си, бях щастлива.

Празненството вървеше доста добре. Алкохола се лееше, а храната малко по малко намаляваше. Смехът и разговорите не стихваха, а нали точно това бе главното за един рожден ден - много весели хора на едно място.
По някое време през отворената врата влезе Лезандър, но първоначално никой не го забеляза. Всички се бяха отдали на емоциите, а той напълно контрастираше с тях. Изглеждаше уморен, мрачен, като нещо, което са сдъвкали и изплюли. Но да не забравяме, че си имаше причина за лошото му настроение и тя бе на стотици километри от тук, както и години назад във времето.
След като огледа подробно твърде шумните си и жизнерадостни колеги, даже и Силвия се смееше, отвори уста и се провикна все така намусено.
-Какво сте се разпуснали пак?
Всички гласове утихнаха, а очите се отправиха към него. Чак сега белокосия граф беше забелязан. Арадел много се зарадва на появата му, но когато видя състоянието му, посърна.
Ерик се изправи и я посочи.
-Ари има рожден ден. Става на 21.
Д'Арвил я изгледа въпросително.
-Нима?
Отиде до шкафа, на който бяха подредени все още неотворените бутилки с алкохол, грабна една, отвори я и погълна голяма глътка.
-Поздравления.
И се отправи към прозореца, загледа се навън и продължи да пие.
Момичето съвсем леко се усмихна. Чувстваше се неудобно, но се стремеше да не го показва на останалите и все пак Матюс я познаваше достатъчно добре, така че от него не можа да скрие нищо. Той се намръщи и се обърна към останалите.
-Извинете ме.
Отправи се към белокосия и когато го стигна го стисна силно за рамото.
-Идвай с мен.
Лезандър възропта, но чернокосият го дръпна толкова здраво, че направо си беше повлечен.
-Ще става меле. - пошегува се Казаки, който чакаше поредната интрига.

Магът го бутна в коридора и затвори вратата след тях.
-Какво ти става бе? Приличаш на развалина.
-И какво? Може би така се и чувствам.
-Сега не е момента. Арадел има...
-Да, да, има рожден ден. Голяма работа. Без това тя е причината да се чувствам така. Защо винаги трябва да се съобразявам с нея и с всички? Все се правя на стабилен и
сериозен. Е пък писна ми. Искам да съм развалина когато си пожелая.
-Пиян си.
-Така е. Дреме ми. Дреме ми за вас и за празника на Арадел. На последния ми рожден ден бях в окопа между две ками без изход за отстъпление. Да съм мрънкал?
-Стига, приятелю. - опита се да го хване Ерик дружелюбно, но илюзиониста го избута грубо.
-Приятел?! Ти ли си ми приятел? Кога си се държал като такъв?
Матюс кипна. Това преля чашата му и повиши тон, неистово стараещ се да не се развика:
-А кой ти спасяваше аристократичния задник толкова пъти? Винаги съм ти помагал, неблагодарнико. Измъквал съм те от много каши, както и ти мен. Даже и за Пам.
-Да, точно така. Сестра ми! Много й помогна, нали искаше да я изчукаш?
Ерик стисна юмрук и го заби в лицето на приятеля си. Лезо залитна и се блъсна в един рафт в коридора. Но брюнета не свърши до тук. Хвана го за задната част на яката и го повлече след себе си. Стигна до банята и по същия начин го блъсна под един от душовете. Завъртя кранчето за студената вода и я остави да се лее върху му. Малко по малко алкохола почна да отстъпва място на трезвеността. Студената вода отмиваше пиянството и мъжът почна да изтрезнява. На няколко пъти се опита да се изправи и да се махне, но земният маг го удари още няколко пъти, за да кротува.
След десетина минути на изтрезняване, спря крана, вдигна го и го заведе в стаята му.
-Да не си се върнал докато не си се вкарал в ред. Ясно ли ти е? И много добре знаеш, че чувствата ми към Пам бяха много по-силни от това, което казваш.
Лезандър наведе глава. Вече се чувстваше глупаво за начина, по който се беше държал в общата зала, но най-вече заради Ерик. Истината е, че той беше единственият му приятел и той много добре го знаеше, макар и рядко да си го признаваше.
-Знам. - отговори кротко. -Ще, ще дойда след малко.
Погледът на Матюс се успокои малко и прие съчувствен вид.
-Ще те чакаме.
-Да.
Остави го и се върна при останалите. Лезандър свали мокрите дрехи и ги смени с нови.

След още половин час влезе за втори път, но сега чист, спретнат и освежен. Отиде директно при Арадел и я изгледа.
-Честит рожден ден отново и извинявай.
Той свали една брошка закачена на яката му от червен рубин и я закачи на косите й. Връзваше се на цялата картинка идеално. След това се настани от другата й страна.
-Какво ще искаш за пиене? - попита го блондинката вече успокоена, че настроението му се промени.
-Вода, моля. Май прекалих с алкохола днес.

Да си бъда честна, през по-голямото време от вечерта хвърлях по някой друг изпълнен с надежда поглед към вратата.Имаше ли нужда да споменавам кого чакам?Мисля, че е излишно.И така след няколко малки рома и половин кутия цигари Той се появи.Но с него се влачеше и един неканен гост - пиянството му.Видимо почерпен Лезандър не пропусна да демонстрира ужасното си настроение и малко или много да скапе и моето.Въпреки, че се опитвах да го завоалирам зад фалшивата усмивка, Ерик забеляза промяната и изкара графа навън.Истината бе, че аз бях злия инициатор на сегашното му състояние и вече горчиво съжалявах, че се намесих в тази семейна драма.

Ужким си бях казала, че повече няма да показвам никакъв интерес към него, няма да му се бъркам и, че ще оставя нещата ей така..но уви.Когато са намесени чувства, човек рядко е способен да изпълнява поставените си забрани.Особено когато другата страна започне да се държи нормално.Въпреки всичко след около половин час Лезандър се появи по-свеж и трезвен, което ме зарадва:
-Честит рожден ден отново и извинявай.-каза той и свали онази красива брошка от яката си и я закичи в косата ми.
-Няма нищо.Аз също съжалявам.-нямаше нужда да оточнявам за какво, той разбра.-Какво ще искаш за пиене?
-Вода, моля. Май прекалих с алкохола днес.
Налях в чашата му вода и започнах някакъв неангажиращ разговор:
-Хах, даам!Всички забелязахме, чак на мен ми се отщя да пия.-и погледнах със съмнение към чашата.-Но един рожден ден не е истински рожден ден без пияна рожденничка, нали така?-пошегувах се аз и обърнах малкото останало ром на екс.
Истината бе, че нямах намерение да се напивам, но повечето пиянски истории започват с "нямах намерение".
Похвалих му се за днешното придобито умение, като не забравих да спомена и успеха ми с лъковете, след което съжалих защото той отвърна, че тези дни ще му демонстрирам наново иначе не би могъл да повярва.
След малко Клайд се изправи развесен от алкохола, не беше пиян а просто весел и каза на висок глас:
-Мисля, че е време за една игра.-каза той с дяволита усмивка като гледаше към мен и Ерик.
"
Само не и Истината или предизвикателството" казахме тихо в един глас аз , Матюс и Лезо.За щастие не беше тя.
-Така...-започна деловолито лидерът.-Играта се казва "Едуард с четерите ръце".Ще играем два отбора за да е по-весело.Аз и Силвия и рожденничката с Ерик.Един доброволец ще прикрепи с тиксо по една бутилка с алкохол за всяка от ръцете ни, но за да е по-честно едната ръка на момичетата ще бъде залепена за бутилка вода и в другата уиски.На мен и Матюс ръцете ни ще бъдат заети с две бутилки уиски, понеже сме мъже и държим повечко от дамите.Печели този отбор, който остане по-тррзвен от другия.
Гледах слисано, като още усмислях правилата:
-Не ти се пиело викаш.-коментира шеговито Лезандър.
-Ъхх, не смей!Иначе ти ще си този , който ще ми държи косата после..-отвърнах му докато се изправях и отивах при останалите.
Джей-Джей вече се бе снабдил с тиксо и гледаше с лунатична усмивка.Облепи ръцете ни и когато бяхме вече готови извика едно "Старт".Първата глътка прогори гърлото ми и я загасих със солидно количество вода.Силвия показа завидни умения като на десетата минута шишето й с уиски бе почти до половината, а аз още се лигавех с моето.
След двайсетина минути борба на Ерик му оставаше съвсем мъничко, а аз бях след половината.Краят бе близо и все още нямаше признаци, кой от двата отбора се е натаралянкал.

Битката бе ожесточена. В единия край Клайд и Силвия се стараеха да не предават честта на Лидерите, а в другия Ерик и Арадел се стараеха да смачкат високомерното им достойнство.
Алкохола вече си казваше думата, защото очите на Ерик светеха много по-ярко, от колкото обикновено. В тях се четеше не само лудост, ами и искрен алкохолен делириум. Понякога му се повдигаше, обаче се опитваше да прикрие това като захапваше долната си устна толкова силно, че болката пронизваща тялото му, спираше всякакви процеси, опитващи се да възстановят тялото му.
Силвия, малката кучка в тези земи, явно бе забелязала това. В хитър опит да изиграе противника, тя започна да се лигави предизвикателно. "Неволно" се опита да отпие от бутилката с вода, като отмести едната презрамка на блузата си. Тя падна надолу, разголвайки част от гръдта и. Не много, но достатъчно че пияният Ерик да впие поглед натам и да се разсее поне за минута.

- Май не можеш да държиш, а момче? - чу се гласът и, по-плътен от всякога. Алкохола и бе подействал до толкова, че бе раздразнил гласните и струни. Сега звучеше като някоя малка съскаща котка.
Езика и си играеше по сребърното топче подало се на долната и устна, като го въртеше умело. Ерик наблюдаваше внимателно целия процес, като непоколебимо стискаше бутилката с ръка. Един звучен шамар от страна на малката му съотборничка, го върна на този свят и той се окопити.

- А-а, к'во? - извика полу-пияният мъж, оглеждайки се във всички посоки. - А-а, ясно!
И отново награби бутилката. Налапа гърлото и с устни и отпи няколко големи, дори огромни глътки, като преполови съдържанието на остатъка. Силвия не остана доволна от този факт и хвърли злобен поглед към Арадел. А тя, милата единствено удари с бутилката вода в масата и награби другата като започна да поглъща от течността му.
В другия край на масата, точно срещу нея вече лежерно се излежаваше на стола Клайд. Бе облегнал тялото си назад, а главата му клюмаше в празното пространство, като се поклащаше наляво-надясно. В този момент се появи и Джей-Джей, който подмяташе ролката тиксо в ръката си. Надвеси се над Ерик, плесна му два шамара и когато не забеляза реакцията му, извика силно на всеослушание :

- Дами и господа, тоя е мъртъв!
Разнесоха се освирквания, няколко псувни и...останалото бяха окуражителни викове.
Ерик тъкмо се бе проснал върху масата с премрежен поглед, ала когато чу че един от противниците им вече е "аут" от играта, нещо в него го накара да се развихри.

- Уху-у... - извика той, като посочи с бутилката в пространството пред себе си, ала вместо да посочи към Клайд, почти я навря в носа на Силвия. - ...видя ли че ще б-би... - тук мъжа не издържа и алкохолната течност насъбрала се в стомаха му, се надигна нагоре. Този път не можеше да се спаси и изви главата си в страни. От някъде се появи и Лезо, който срита един близко стоящ леген, който се удари в стола на мъжа, тупна точно до него и той свободно се изповръща в него.

- Равни! - чу се гласа на Джей-Джей, който в момента беше на ръба на истерията. Играта ставаше все по-ожесточена, а на масата стояха две жени. За да направи играта по-интересна, той опря ръце на масата и погледна жените. Придърпа ги към себе си им каза с не много силен тон :

- Сега, слушайте момичета. Тези тук искат шоу, за това нека им го направим! Явно вашите мъже не могат да пият, ама като ви гледам вас, сте като стари магарета! За това, променяме малко правилата...
В този момент, Джей-Джей започна да отвива тиксото от ръцете на момичетата, като свали полу-празните бутилки с вода и ги замени с тези на техните съотборници, в които все още имаше алкохол. Така Арадел се озова в ръката си с една бутилка в която имаше около триста милилитра алкохол, а в другата двойно повече. При Силвия положението бе почти същото, ала нейният съотборник бе изпил малко повече, за това тя водеше в играта до момента.
- И така - чу се гласът на младежа - Сега не само трябва да изпиете своят алкохол, ами и този на вашите съотборници. Все пак, тук нищо не остава пълно!
Джей заръкопляска повдигайки духа на тълпата, оставяйки двете дами да решат какво да правят. Алкохола бе в техните ръце и една от тях трябваше да остане права на масата!

В света е пълно с мъже, които се бият по гърдите, че държат повече на алкохол от жените.Но картинката до момента напълно опровергаваше подобни митове - Клайд и Ерик, всеки отдаден на сладък алкохолен делириум и с понижени жизнени функций, способни единствено да повръщат сега бяха аут от играта.Почти до самия край си разчитах на съотборника, но уви.Щеше да е лъжа, ако след погълнотото от мен количество алкохол, твърдях, че нищо ми няма...вее бях на поне второ ниво.Тялото ми бе отпуснато, задръжките заклемени от речника ми, цветовете по-ярки, а хората в стаята по-красиви.Опонентката ми обаче бе от висша категория и сега със сластен поглед поглъщаше количеството от бутилката, показваща изкусни пиянски умения.Човек би помислил, че във вените й тече спирт, а не кръв:

- Сега, слушайте момичета. Тези тук искат шоу, за това нека им го направим! Явно вашите мъже не могат да пият, ама като ви гледам вас, сте като стари магарета! За това, променяме малко правилата..-извика Джей-Джей на ръба на истерията, алкохола го правеше още по-хиперактивен.
Той отстрани бутилката с вода от едната ни ръка и я замени с бутилката алкохол на противника.Силвия имаше късмет понеже, нейната бе пресушена под етикета, а тази на Ерик си стоеше до половината.Това леко ме притесни, но поне глътката ми вече бе отворена.Но ако исках алкохола да не задръсти артериите ми, трябваше да се движа, следователно бе време за шоуто, за което русокоското говореше.

Не знаех дали бях в състояние за магии, но уискито бе наляло в мен достатъчна доза смелост и прямост да пробвам.Исках да пробвам дали ще успея да направя онази магия с музиката.Затворих очи и се вслушах в звуковете идващи в главата ми, изчистих излишните звуци и оставих само музикалните.Започнах да ги засилвам, да ги правя по-ярки и силни и когато не остана свободно кътче в тялото ми за тях, те излязоха от мен, под формата на невидима звукова вълна.Но не така смесени и неясни, както в главата ми, а в облика на една конкретна песен, която желаех:

-Време е за шоооу!-извиках се аз и повиках Джей да ми помогне.
Разбрал намеренията ми, той ми помогна да се кача на масата.А там пуснах наяве истинските ми умения.Тялото ми се превиваше под звуците на песента, надигах дяволито бутилката с алкохол, като остаявях малка струйка да се плъзга горещо надолу към деколтето ми.Залата бумтеше във възгласи и силна музика, аз бях във вихъра си.Не се спирах на едно място, защото по този начин тялото усвояваше алкохола по-бавно.Силвия също не оставаше по-назад и двете бяхме доста приятна картинка за мъжкото око.Моментът в който пиянството щеше да стовари тежкия си юмрук върху една от нас, наближаваше....

Песента, която звучи: https://www.youtube.com/watch?v=OjyZKfdwlng

The member 'aradel' has done the following action : Зар

'Късмет' : 6

Силвия нямаше друг избор, освен да се захване с пиене. Не си падаше по пеенето и лигавенето по масите, а работата за нея бе на първо място. Тя се изправи до масата и положи сочното си дупе на ръба, като го остави леко да вирне нагоре, събирайки мъжките погледи от залата. Няколко от мъжете съвсем забравиха за танцуващата Арадел, което се хареса много на момичето с пиърсинга на устната.
Доволна от успеха си, тя навдигна бутилката в която имаше по-малко течност. Направи няколко големи глътки и бутилката остана празна. Доволна и обзета от еуфорията, тя трясна шишето върху масата, като го разцепи на малки парченца.
Малката кукла се изправи от мястото си, поглеждайки към съотборника си. Клайд отдавна лежеше "в оня свят" и не знаеше къде се намира. Черните му коси покриваха лицето му като погребална маска. Силвия премина покрай него с леко залитащо движение, побутна главата му назад. Едва не го строполи на земята, ала някой от публиката го подхвана, преди да падне.
Тя се завъртя няколко пъти около масата, като я възседна, точно под краката на развихрилата се Арадел. Извърна тялото си в страни, погледна нагоре и вдигна наздравица с единствената бутилка останала в ръцете и.
- Н-наздраве, дребосък - подвикна белокосата, след което залитна назад и се свлече от масата. Падна по гръб и затвори красиво гримираните си очи. А Арадел, това и чакаше. Видяла един път идеалният шанс да наеме преднина, тя допря и двете гърла на бутилките до устните си и ги навдигна наведнъж. Тълпата полудя, а самият Джей-Джей се появи до нея. Наблюдаваше внимателно всяка нейна глътка, като понякога се улисваше по стичащите се капки по гърдите и. След като видя че и двете шишета бяха пресушени за около две минути и то едновременно, той извика на всеослушание, опитвайки се да надвика крещящата тълпа.

- Драги царуващи и убиващи! Единственият победител на тази маса в малката ни игра, ще бъде обявен от ..самият Джей-Джей - след което последва един префърцунен поклон. - Да,да ...благодаря! Джей-Джей иска да каже, че битката бе ожесточена, ала единствено може да възхвали победата, на скъпата ни... - миг мълчание и името на победителката бе изкрещяно от цялата тълпа
- А-ра-де-е-л!
Момичето все още продължаваше да се опитва да изпие дори въздуха от бутилките, когато осъзна че тя е победителка. Отпусна ръце и се остави в ръцете на алкохолният делириум. Джей-Джей застана зад нея като се опитваше да предвиди всякакви ситуации в която тя ще припадне или ще повърне върху някой клиент. Нямаше друг избор в момента, освен да приеме факта, че тя бе на върха на масата в целият си блясък, под овациите на Лидерите или поне тези които бяха в съзнание. Този момент трябваше да се отпразнува подобаващо.

В залата с трясък влезе Крис, държаща малкия Шейн в ръце. Животното все още беше в несвяст.
-Какво има? - попита я Клайд.
-Арадел. Той. Тя. Няма я!
-Как така? - навдигна се от мястото си Ерик. Лезандър, който до сега гледаше през прозореца се обърна рязко, с начумерени вежди.
-Онези некромансъри са. Ароматът им е запечатан в козината му.
Вдигна се шумотевица. Присъстващите говореха един връз друг и от всичко това се получаваше един огромен облак от неясен шум. Накрая лидерът се развика и накара и останалите да замълчат.
-Трябва да си я върнем обратно.
-Не думай. - констатира изнервено Винс.
-Трябва да я проследим. Кой ще отиде?
-Аз ще отида. - побърза да отговори Ерик, готов веднага да изхвърчи от къщата.
-Аз също. - присъедини се почти моментално Д'Арвил.
-Добре. Разчитаме на вас двамата. Намерете ги и се погрижете за нея.
Тъкмо приключил с думите си, двамата приятели мушнаха в коланите си по няколко ножа, приготвиха се и след няма и пет минути излезнаха. Първоначално щяха да се телепортират до началото на Прокълнатите територии, а от там щяха да използват преследваческите си умения.

Отворихме вратата на залата и ни обгърна старата миризма на махагон и шумът от оживени разговори.Когато влязохме всички погледи бяха вперени в нас.Поздравих любезно присъстващите, разказах им накратко за премеждията ми през изминалия ден и се настанихме на голямата маса в трепезарията.На нея вече бяха сервирани ароматно кафе и сладки.Незнам дали от високомерие или все още опознаваха гостите ни, но никой не дойде да се запознае с тях, само Клайд мина покрай нас и кимна в знак на поздрав.Дориан оглеждаше непознатите лица подозрително и се приближи към мен като сниши глас:
-И ти живееш с тези сноби?
-Ами..те по принцип не са такива....просто явно имат проблем със завързването на нови контакти.-опитах да се пошегувам аз, понеже наистина ми беше неприятно, че така посрещат приятелите ми.
Поне тези които бяха важни за мен Ерик и Лезо се държаха на ниво, за което бях благодарна.След като спряхме да обръщаме внимание на околните се отдадохме на обичайните си разговори.Разговаряхме групово или на двойки и наистина се чувствах спокойна и щастлива, че До е тук до мен:
-До...понякога проклинам всички тези километри които ни делят.Иска ми се да се бяхме родили в някоя друга реалност и да бъдем заедно.Защото когато ти си тук, при мен или където и да е...се чувствам по-уверена и спокойна.Не се чувствам сама срещу всички.
Тя се усмихна топло, трогната от думите ми, но този прекрасен миг бе нарушен от противната блондинка Силвия, която в този момент минаваше покрай масата и пусна един от злобните си коментари:
-Ммм, мирише ми на нещо...мъртво.-изсмя се лигаво тя и се настани на канапето до масата ни.
Стиснах зъби и едва се спрях да не стана и да й се нахвърля.До забеляза реакцията ми:
-Коя е тази?
-Това е тази заради, която загубих спомените си.

Наведох глава надолу със затворени клепачи и леко се усмихнах.
-Така значи.
Оттласнах стола назад с крака и се изправих.
-Какво си намислила да правиш? Те са ни домакини. - опита се да ме спре Дрейк, но просто положих длан на рамото му в знак да си стои на мястото.
-Нищо. Просто ще се запозная.
Отправих се към русокосата жена, която стоеше царствено на канапето си и гледаше всички с надменен поглед на господарка. Арадел даже не се опита да ме възпре. Усещах, че е доволна и определено ще се наслади на малкото шоу, което щях да организирам.
И така, след секунди се озовах лице в лице с магьосницата, а тя впи острите си сини очи в мен. С все същата бледа усмивка я заговорих:
-Не знаеш ли, че е некултурно да не се изправяш когато пред теб стои непознат?
Тя не отвърна. Вместо това стана и се изпречи победоносно пред мен.
-Аз съм Дориан Смит. А ти?
Протегнах ръка за здрависване, но тя така и си остана непоета във въздуха.
-Силвия. - отвърна кратко и злобно жената. - И ти не си добре дошла тук. Както и малката ти приятелка. Май свикна да води всякакви животни в къщата без разрешение.
Наклоних глава леко настрани този път с широка усмивка, от тези, в които показваш и зъбите си. Вместо да кажа каквото и да е, направих две бързи крачки към нея. Тя си помисли, че ще я ударя или нещо такова, но вместо това хванах дланта й и я стиснах силно, като впих ноктите си в кожата й. Долепих лицето си до ухото й и прошушнах.
-Приличаш на истинска кукла. Ще ми е забавно да си поиграя с теб.
Отдръпнах се със все същата озъбена усмивка и я пуснах. Врътнах се и се върнах при приятелите си, като се настаних удобно. Сега вече настроението ми се беше върнало. Разговорите ни продължиха. Тя ентусиазирано ни разказваше за живота си тук. И все пак се чудех колко ли време ще изкарам на това място. Всички бяха достатъчно силни и прочие, но все пак магове.

Гледах с доволна усмивка ставащото, следях всяка малка реакция по лицето на Силвия, което от победоносно премина в леко разтревожено.Знаех си, че някъде там съществува човек който може да я сложи на мястото й, но не подозирах, че този човек е бил под носа ми.И честно казано малко подцених До, отъждествявайки я с някое кръвожадно животно, но в разрез с очакванията ми да стане и да й се нахвърли, тя постъпи така както правят истинските психопати-вся първо тревожното семе на страха в нея, след което щеше да атакува.Но като се имаше предвид що за персона бе блондинката, страха си бе достатъчно наказание.
След малкото представление продължихме с пиенето на кафе и приятните разговори.Сега когато бяхме тук последва моят разказ за това как се справям и как протича ежедневието ми.Споделих им за противното ябълково дърво и мъчението с лъковете и неуспешният улов, за което получих поглед изпълнен с недоволство от Лезандър:
-Нещо против уменията ми на учител ли имаш?-повдигна вежда той.
-Нощо подобно.-отвърнах с леко писклив глас, което показваше, че лъжа.-Просто не си те представям да чистиш тоалетни.Нали затова е всичко?
-Ти май наистина не схващаш!И като оставим това, не оценяваш и помощта която ти се предлага.
-А ти май не схващаш, че се шегувам.-усмихнах му се аз.
-Ти досега не разбра ли, че той не разбира от бъзик?На мен ми трябваха два часа в кухнята с него за да го осъзная.-намеси се До.
-Мисля, че има и по-интересни теми от чувството ми за хумор.-отвърна на свой ред Лезо.
Тъкмо отворих уста да продължа игривия спор с белокосия, когато чинийките на кафетата започнаха да потракват едва доловимо, сякаш се задаваше нещо....голямо.А то наистина се задаваше и след секунди влезе през вратата.Едрата фигура изсумтя като язовец и с тежки стъпки навлезе в помещението:
-О, Дантес....-прошепна некромансърката.
За мен обаче това създание не бе необичайна гледка.Наистина грамадното туловище на Хелга смущаваше тези, които не я познават:
-Оо това е Хелга, за която ти разправях.-усмихнах се на До.
-Ако бях дошла тук да те търся и теб те нямаше, щях да си помисля, че те е изяла.
Всички се засмяхме на коментара й.Хелга се приближи към масата ни като видя, че съм там:
-Виж тии...плешивото русокосо джудже и дружките й си правят чаено парти.Колко сладко.
-Хелга, аз не съм джудже, просто ти си прекалено голяма.-обясних й съвсем спокойно.-И бъди по-мила с гостите ни....не може да си любезна единствено към храната която поглъщаш.-в този момент вдигнах поглед към нея и забелязах нещо, което ме накара да побеснея.
На врата й бе увита като шал разпокъсаната ми блуза.Изправих се съвсем бавно:
-Ари....не!-каза назидателно До.
-Ах ти тежкогабаритен изрод такъв!Какво е това на врата ти?
-Харесва ли ти?-усмихна се доволно тя.
Ерик се изправи и застана помежду ни:
-Добре момичета, ще имате шанс да изгладите недоразуменията помежду си съвсем скоро.Сега се успокойте!
Хелга се закани с пръст във въздуха:
-Ще те натъпча в буркани и ще те пратя на мама на село.-след което троснато излезе.
Седнах задъхано обратно на масата.Дориан започна да се смее истерично:
-Не е смешно!Какво ще правим сега?

-Ами...
Дориан тъкмо се чудеше какво да предложи, когато за изненада на всички Ейвъл се изправи с онзи негов психопатски поглед. Всъщност май по това си приличаха с некромансърката.
-Аз имам идея.
Това определено не се хареса на Арадел. Тя знаеше какви са идеите на Фрийк и те всички включваха убийства, жертви, кървища и изтръгнати части или органи от човешки или животински вид. Май и по това си приличаше с Дориан. Света, Елисандра - Арадел си имаше свой собствен Смит, точно тук и чак сега го осъзнаваше. Но така или иначе мъжът продължи.
-Какъв по-добър начин да опознаем гостите си от това, да разкажем ние и те за животите си. Няма ли да е забавно?
Всички го изгледаха с невярващи очи. Този масов, сериен убиец да предложи нещо толкова елементарно и просто като споделянето? Сигурно беше някакъв майтап. Или му имаше нещо.
-Ейв, да не си болен? - попита го Крис, но той само се обърна към нея ухилен.
-Не, чувствам се страхотно.
-Може да се е насмъркал с прах на пиксита. - прошушна Ерик на Винс, а втория почна да кима с глава за съгласие.
-Хайде аз ще започна. - продължи магът. - Аз съм Ейвъл, на двадесет и седем съм и се водя въздушен маг.
-Да, води се, защото никога не си използва елемента. - пошегува се Джей Джей и всички се разсмяха.
Говорещият само вдигна рамене, привидно напълно спокоен и смирен.
-Истина е. не обичам много много да го използвам. Предпочитам физическата си сила. Може би е защото веднъж като тинейджър се задуших от въздушните течения в себе си и се насочих към усъвършенстването на други средства.
-Като душенето? - попита иронично Матюс.
-Точно така. Но съм сигурен, че не съм единственият тук, който обича да се гаври с жертвите си, нали?
При последните думи той заби проницателните си очни ябълки право към До. Тя както и останалите не отвърнаха нищо. Момичето само го гледаше студено, без да покаже никаква емоция, а Арадел не можеше да спре да се притеснява, дали този садист не е измислил нещо.
-Арадел, за теб също не знаем кой знае колко. Защо ти не ни разкажеш втора за себе си.
При което седна и зачака с любопитство разказът на блондинката.

Разказът на Ейвъл ме учуди не заради същината му, а поради самия факт, че от толкова време научавам нещо различно за него от това, че е способен да разкъса всичко което мърда.Истината бе че зад тази му същност пропита с убийства и извратени мъчения, се криеше нещо съвсем просто и обикновено, криеше се-човек.И въпреки всичко нещо в мен не ми позволи да се отпусна напълно и очаквах всеки момент да се изправи и да предложи да си спретнем масово клане.След като приключи се обърна съвсем неочаквано към мен:
-Арадел, за теб също не знаем кой знае колко. Защо ти не ни разкажеш втора за себе си.
Мислех, че вниманието ще е насочено главно към гостите ни, все пак аз си бях аз:
-Ами...-започнах аз като се чудех как по-сбито да побера 21 години в няколко изречения.-Няма смисъл да започвам с името си, скоро навърших 21..-в този момент До се вкопчи в мен и последва пауза изпълнена с любвеобилност:
-Честит рожден ден със закъснениее.Искам да си много щастлива и усмихната и...не се променяй!-бе последното което ми заръча и ме обсипа с целувки и прегръдки.
След като усетихме, че покрай нас е станало прекалено тихо, тя се огледа и отново придоби обикновеното си изражение:
-Това го виждате за първи и последен път от мен!
Продължих с разказа си:
-Родена съм в едно градче близко до Маджестик, изоставена съм от майка ми както всички много добре знаете и съм отгледана от баща ми като нормално момиче.След като навлязох в по-съзнателна възраст исках да намеря майка си.Водеше ме представата за един мил и любящ човек, какъвто всъщност тя не се оказа.Но не съм разочарована защото по пътя си срещнах много значими хора, пък и натрупах полезен опит...и ще продължавам да го трупам де.Учих в нормално училище, но децата там вече бяха усвоили част от уменията си, докато при мен това се случи по-късно.И поради тази причина бях обект на подигравки, но те децата са си такива-злобниКохато влязох в гимназия бе малко по-различно, намерих приятели, по-скоро един.Срещнахме сенаскоро в една кръчма, но с годините връзката, която имахме се изчерпа.След това разбрах от баба ми, че имам по-голям брат, от предишен брак на баща ми, но враждата между двете семейства ни е пречила да се срещнем.Направихме го когато вече бяхме големи, от него ми е Шейн, не този...а другия, който сега е в Сто слънца.Открихме колко може да е силна връзката между брат и сестра, но той в момента е в командировка в Захрид.Май това на никой не съм го споделяла, е изненада.Когато бях малка чувах гласове , които мислех, че идват от растенията, но един ден едва не загубих живота си заради тях.Подканиха ме да вляза в едно езеро , а аз не мога да плувам.Тогава осъзнах, че това не са цветята.От тогава не съм ги чувала и се надявам никога повече да не ми се случва, защото изпадам в нещо като транс и нямам идея какво върша.Звуча като някоя луда, знам.Нямам идея защо ви споделям тези неща..Целта ми е да открия мястото си, не мога да ви кажа дали то е тук, защото все още е прекалено рано.Не обичам да се бия и да отнемам живот, защото просто смятам, че не съм аз тази, която да решава кой ще живее и кой не.Което може би ме прави излишна за вас.И...мисля, че е това, май казах прекалено много.Сега мисля, да дам думата на Дориан.

Отначало само си помислих - мамка му, но когато Арадел почна да говори, разбира се, без да й пречи, мислите ми бяха - о боже, о боже, о боже. Брат? Сериозно?! Дали беше рус? Може би развъждаше камили? И командировка? Че кой ходи в командировка днешно време? Да не работи в банка или цех за производство на ориз?
Отърсих глава. Ама че глупости си представях. Продължавах да я слушам с интерес, защото явно, все още имаше с какво да ме изненада. Докато накрая не свърши и заяви.
-Сега мисля, да дам думата на Дориан.
Изгледах я с крайчеца на очите си, а после се обърнах по същия начин към всички останали.
-Не обичам да говоря за себе си.
-Хайде де. - почнаха да скандират.
-Не.
-Добре, До, виж.... - почна Ари. - Разкажи го на мен. На нас с Дрейк. Абстрахирай се от останалите. Сподели с нас, наистина не знам толкова много за теб.
Гледах я намръщено, не исках да го правя. Ама хич не исках. Но накрая въздъхнах и обърнах стола си към тях двамата.
-Добре.
Не знаех как да започна, има ли правилни думи, точно въведение? Не можех да реша, затова просто започнах.
-Мъгла. Пет години назад. Затворени очи. Вятър, самота и мъгла. Писък на гарван. Мъгла...
Нощта преваляше оскъдните минути, отсичащи преминаващата ни младост. Махалото на стенният часовник тракаше като ноктите на дявола по каменен под. Трак, тик, так, трак. Два черни ириса гледащи в тавана. Поредният ден на пустота отмина, но утрешният нямаше да е по-добър. Пак щях да отворя вратата, да прекрача прага и да се скитам по улиците. Зад гърба си щях да чуя ежедневните шушукания, поредните клюки, изпълнени с вътрешен страх. А моите подметки просто стъпваха, преминаваха през всички тях без да им обръщат внимание. Главата пулсира от поредният сън, организмът се чувства празен от последния кръвоизлив, а краката вървят машинално. Забила поглед в нищото, прекосявайки селото, за да стигна до гората и да се отдам на усамотение, където всичко ще ме разбере, защото всъщност няма никой, който да ме разбере. Само аз и себе си.
Тогава бях на петнадесет. Тъкмо бях започнала да пуша от нерви, косата ми стигаше само до раменете. Бюста ми не беше пораснал, бедрата не бяха оформени, както сега. Все още не знаех какво е да си жена, нито убиец. Студенината изпълваше душата ми още от дете, но никога не бях отнемала живот. Водех едно пусто битие, без да обръщам внимание на околията. Прекарвах по-голямата част от времето си в Шеридан или в селската библиотека, заровена в купища от книги. Обитавах една изоставена къща, където всяка вечер се учех да чета, да пиша, да свира на пиано, виола и китара. Попивах информацията от прочетеното мигновено, а на другият ден се опитвах да го пресъздам и с изненада установих, че двете ми ръце могат да направят почти всичко без затруднение. Тогава не смятах това за нещо особено. Мислех, че при всеки е така. Но бърках. Изкарвах прехраната си като учех внучката на единствената жена, която не странеше от мен, да свири на пиано. Не бяха богати. Парите не бяха много, но достатъчни. А и почти не ядях. На опашки се нареждах последна или ходех първа рано сутрин, за да не се засичам с останалите жители. Не понасях осъдителните им погледи. Дрехите си шиех сама. Взимах старите, ненужни й платове и ги разкроявах. Намирах си занимание по цели нощи, будувах само и само да не заспя. Само и само да не сънувам. Защото сънищата ми не предвещаваха нищо добро. Като още по-малка се утешавах с идеята, че това са само кошмари. Но когато видяното се случваше, се уплаших.
-Има нещо странно в това момиче. - каза веднъж една съседка, на жената, чиято внучка обучавах. Винаги съм усещала, че е права, но не знаех как точно. Мислех си, че просто съм луда. Колкото и да се опитвах, не можех да си възвърна спомените за първите ми пет години съществуване. Как попаднах тук? Кой ме беше оставил? Загадка!
Един ден се събудих по-рано от обикновено, обляна в пот, с треска. Цялото ми тяло се тресеше, изпитвах неудържима енергия излизаща от порите ми. Всичко ме болеше. Станах люлееща се и се наплисках с вода. Излезнах на прохлада, за да избистря мозъка си. Крачех по все още тъмните улици. Мъглата беше ниско, удряща се в глезените, губеща ходилата от полезрението. Сякаш минавах през сиво-бял облак. Мислех си, че не мога да продължавам повече. Идеше ми да си пръсна черепа в някоя стена, оставяща кървав отпечатък. Исках да се чувствам като всички останали. Но знаех, че нищо няма да се промени, че съм различна. Прекалено различна. Плачех за ново начало, но то не дохождаше. Представях си дните си като игра на живота - сурова, наказваща, покварена.
Лутайки се така из селото нямаше как да не забележа, че беше прекалено пусто даже и за тези часове. Първите търговци вече трябваше да се подготвят за път до големия град. Но нямаше никой. Преминах през един забравен осветен прозорец и надникнах вътре. На леглото лежаха млади съпрузи с разперени ръце, оцъклени очи и отворени устни. Тази неестествена поза ме заинтригува и без разрешение, открехнах входната врата и навлязох. Отидох до тях и осъзнах едно - бяха мъртви. До леглото, в детско кошче кротко стоеше бебе, също толкова изцъклено. Това, което изпитах тогава беше нищо друго, освен студенина. Апатия, все едно гледам през стъкло. Наблюдавах ги замислено, пленено. Седнах и прокарах пръсти по ледената им кожа. Когато ги докоснах вълна на магия премина през тялото ми. Стаите се завъртяха в незнаен кръговрат. През процепите на кожата си виждах синкави нишки, които не бях забелязвала до преди. Изправих се рязко и избягах. Влезнах в следващата къща, и в следващата, и в следващата. Все едно и също. Трупове, трупове, трупове на талази. Мъртви. Всички мъртви!
По средата на селото стоеше изправено синекосо момиче и гледаше този потънал в смъртта кът, извисяваща се като господарка. Това ли е изгрева на новият ден? Беше толкова красив...
Разперих пръстите си широко настрани и затворих очи. През главата ми преминаха какви ли не мисли. Не знаех какво правя. Усещах само потока от неопределена, интензивна сила. Когато отворих клепачи чух скърцане, влачене на отмалели крака, стонове. Всеки един човек, до последния ме беше заобиколил с мъртвешките си изражения, с бездуховните си органи. Те чакаха, чакаха....мен.
Изминаха две години, в които живеех с мъртъвците си. Не им трябваше много. Не бяха даже и като домашни любимци. Просто клечеха по улиците и съзерцаваха нищетата. През селото престанаха да минават пътници. Търговията залезе, производството спря. Никой не искаше да стъпи тук. Но после почнаха да се разлагат. Колкото и да се опитвах да задържам тялото им цяло, просто не ставаше. Времето, смъртта си взимаха това, което им принадлежеше. Когато и последния грохна, си събрах малкото багаж и напуснах. Почнах да се скитам без определена цел или посока. Просто така, на където ме отведат краката. А те обиколиха цялата територия. Още две години в скитничество. На осемнадесет бях видяла повече отколкото предполагах, че някога ще видя. С малко имане, без пари, непозната за никой, неинтересуваща се от никой. Една нощ бях нападната от група странници. Не бяха тукашни. Бяха едри, мускулести, с обици в носовете и едри лапи. Нямаше какво да ми откраднат. Не притежавах много. Но единият от тях ме повали. При сблъсъка ударих главата си и почти изпаднах в несвяст. В тази вечер изгубих девствеността си. Час и половина по-късно, бях оплискана с кръв, но не собствената си, а тяхната. Телата им лежаха пред мен, а аз ги гледах като обладана с черните си като пъкъла очи. Изпитах, изпитах удоволствие, изпитах жажда за още. Никога не съм смятала, че отнемането на живот може да бъде толкова сладко. И тогава се превърнах в привидение, в призрак. Обикалящ, застоповяращ се за малко някъде, тръгващ дни след това, отнемайки душата на всеки, който ме предизвика. Не съществуваха принципи, не съществуваха правила, нямаше добро, нямаше лошо. Нищо не беше грях. Лудостта и самотата ми вървяха ръка за ръка, докато не реших да сменя посоката. Никога не съм ви казвала защо отидох в Роузкилл, нали? Мислехте си, че е за да разбера какво не ми е в ред? Да, до някъде сте прави, но истинската причина е проста - там има куп народ, опитен, силен. Колко потенциални жертви само. Колко много души. Колко голямо предизвикателство....
Млъкнах и това беше.

Мъгли?Гарвани?Зомбита?Изнасилване?Това беше повече отколкото съзнанието ми можеше да понесе, това бе предела на възприятията ми за света, света като такъв какъвто не го познавах.Света с извратена усмивка и неподправена лудост.Светът чийто продукт бе Дориан.Несъзнателно ченето ми бе увиснало, но сметнах че е неприлично да реагирам по този начин.А аз незнаех как да реагирам.Какво прави човек след такава история?Дали потупване по рамото е достатъчно?Или се прави чай да те избави от нервите?А добрата дума помага ли?Не мисля, колкото и да бяха вълшебни думите, те не връщаха животи, не поправяха счупената призма на миналото.Мълчанието бе отговора.Затова просто млъкнах за минута, мълчанието като почит на едно тихо геройство.Защото всички величаят героизма, но той се крие в това да преодолееш и днешния ден.Явно всички бяха на моето мнение, защото всички мълчахме.Почит.Респект:
-Дрейк, ти какво ще ни споделиш?-обърнах се към ковача, раздирайки тишината.

Въпреки тежката история на До, ковача стоеше спокоен. Гледаше я с вперен поглед и тихо си припомняше думите и от преди малко. Опитваше се да вникне в нещата които е преживяла до сега. Не можеше да осъзнае как може с лека ръка да превъзмогнеш всичката тази болка. Но, все пак това бе Дориан.

-Дрейк, ти какво ще ни споделиш? - чу се сладкият глас на Арадел, която гледаше в момента към не го с ококорените си очи.
Ковача се усмихна. Дали трябваше да им каже истината за себе си или да си замълчи? Но нищо не му костваше да се разкрие поне малко въпреки че някой от присъстващите ги познаваше едва от няколко дни.

- Е, историята ми няма да бъде толкова трогателна колкото на До. Всички знаем че тя не иска нашето съжаление, но пък и ние няма да го направим. Та, трудно ми е да започна. В детството си нямам много интересни истории за които да ви разкажа и ви е да "ах"-нете от вълнение. Нямал съм и големи трудности, като изключим тази когато съм се родил. Собствената ми майка е починала в деня на моето раждане. Било е трудно, дълго и студеният климат на Корнор където сме живели я е погубил...
В този момент Дрейк видя натъжените очи на малкият земен маг. В нея имаше толкова много състрадание. Можеше да се жалва дори за тревата която потъпква с краката си и да я оправя след себе си. Но нали за това е земен маг? Да се грижи за всичко и всички...
Дрейк махна с ръка към нея и и каза успокоително:

-... Спокойно Ари, дори не го помня. Та..до къде бях стигнал? А, да! След раждането си баща ми ме е чинил за чирак в Корнор. От там съм наследил и занаята с оръжията. Учил съм се от най-добрите ковачи в цял Корнор. Майсторите на оръжия които и до ден днешен прерязват гърлата на невинните жертви. Местех се от къща на къща, чиракувах във всяко едно удобно място за да изкарам някакви пари. А тях, просто заделях на страна. Първият ден когато постъпих на работа едва седем годишен, бе и последният в който видях баща си. Силната му отрудена ръка ме побутна напред в лапите на един от най-добрите занаятчии, знаейки че той ще се погрижи най-добре за мен. От тогава изминаха години в които неуморно всеки ден се трудех. От сутрин до вечер блъсках със специално пригодения за мен чук върху наковалнята и правех изящно изглеждащите оръжия. С времето научих всичко на което можеше да ме научи моят господар и дори започнах да му давам съвети. Как да заздрави меча, как да направи чука по-лек но същевременно и по-мощен при удар. Той ме слушаше, но от части. За него бях двадесет годишният хлапак който му вършеше черната работа. Но това, приключи за една вечер. Разбира се, беше студено. Но, тази вечер бе по-необикновена. Снега току що бе натрупал по поляните и продължаваше да го прави. Валеше толкова силно, че човек можеше да види най-много на пет метра пред себе си. Тогава реших да напусна. Без предупреждение събрах малкото багаж който имах - кожен мях, бутилка с вода, малкият чук от детството ми и всичките пари които бях натрупал. Господаря Смит дори не предполагаше какво се криеше под носа му. През всичките години скатавах всяка монета в стаята си, пъхайки ги под дъските на леглото. Бях събрал достатъчно че да започна на чисто. И, ето така пристигнах в Найтмер. Една дълга нощ в която прекосявах на север през снега, преминавайки през всичките територии на магове, феи и всякакви чудни същества, та до тук. Когато пристигнах взех под наем първата барака която ми се изпречи на пътя и започнах отново с работата. От сутрин та до късна доба. Учудих се колко много работа имаше в град, в който нямаше ни Гладиатори, ни Берсерки. Уж всички тук използват магията си, но купуваха оръжия на поразия. Имах много повече работа, което бързо ми помогна да си възвърна инвестираните пари. Та, това е историята на краткият ми почти тридесет годишен живот.
Дрейк се изтегна и изпука няколко пъти прешлените на врата си. Огледа всичкият народ около себе си който не смееше да каже нищо.

- Е, стига де, какво млъкнахте сега? - погледа му шареше върху лицата на момчетата и момичетата, докато не се спря върху Ерик. - Ами ти, Ерик? Каква ти е историята? Не съм чувал много за теб, а това което виждам е определено забавно и отпускащо. Винаги ли си бил такъв?

Ерик се замисли.
-Ами май да. Да видим. Аз съм сирак. Но не ми е тъжно. Родителите ми не са умрели, а може би са, не знам. Както и да е. Отраснах в приют тук в Маджестик. Един от малкото, защото не е често явление магьосник да остави детето си. Живеех в приюта до навършване на шестнадесет години след което напуснах. Почнах да работя в една пекарня като чистач, но скоро след това открих възможностите си, не питайте как, не беше много приятно. Все пак бях впечатлен и почнах да ги развивам самостоятелно. Установих, че съм доста добър, но също така и специален. Повечето от нас тук са специални, ако не сте забелязали, а това ни прави трудни за приемане както и за обучение. Не ме разбирайте погрешно, опитах се да влезна в гилдията, но за жалост нямаше кой да ми помогне. За първи път се сблъскваха с подобно нещо, затова елегантно и изискано ме отпратиха, като ми казаха да потърся помощ в някоя чужда страна, защото може би там щели да знаят повече за тази особена сила.
-Какво ти има? - попита заинтересовано Арадел и приятелят й се обърна към нея.
-О, да, аз съм ти учител, но до сега не съм ти показвал, нали? Добре тогава.
Той се огледа, но не намери нищо подходящо, затова отиде до прозореца и погледна през него. На един от клоните пъргаво се катереше катеричка, която Матюс умело привика и наивното животно се озова на ръката му. Той я вкара вътре и я остави на масата, като изсипа шепа ядки пред нея, за да не бяга. После се отдалечи, а с него и всички останали. те знаеха какво ще последва. Младите ни герои бяха в неведение, но не и тъпи, за да не се разкарат от там. Така земния маг имаше достатъчно терен и беше сигурен, че никой друг няма да е засегнат. Той се съсредоточи, но не му трябваше повече от секунда. Изведнъж зениците му засветиха в по-ярко червено и от тях излезе червеникав лъч, който достигна до рунтавата животинка и я превърна в камък. Да, превърна я в каменна катерица, неспособна да се върне към реалният си вид никога вече.
-Света Елисандра. - възкликна Дрейк, а Арадел направо не знаеше какво да каже. За първи път виждаше нещо такова. До сега винаги се е чудела защо Ерик е толкова важен за къщата, до там, че чак Лезандър го слуша понякога, а сега разбра. Той можеше да погубва животи само с поглед.
-Невероятно... - едвам изрече тя накрая.
-Да, и те така казаха. Но когато ме отпратиха попаднах на тези сладури тук, а те ме взеха. Дадоха ми дом, цел, вяра и самоувереност. От тогава живея тук, а останалото го знаете.

Дрейк бе толкова учуден от умението на Ерик, че се приближи светкавично до масата. Наведе се, огледа малката каменна фигурка и понечи да я докосне. Когато тъкмо пръста му щеше да докосне тялото на вкаменената катерица, ковача чу зад себе си силен вик, който успя да го изплаши.

- ПА! - искрещя До, хващайки мъжа през кръста.
Дрейк до толкова се изплаши, че подскочи инстинктивно назад, събаряйки със себе си и некромансърката. Когато осъзна че всъщност това бе синьокосата госпожица, ковача отвърна :

- Проклета да си Дориан Смит!
Ари се разсмя. О, Арадел определено хареса малката гавра с мъжа. А и на другите им се стори доста забавно да видят как този силен мъж, който до преди малко разказваше колко смело се е справял с препятствията още в ранните си детски години, сега подскачаше като малък подплашен заек.
Когато смеха утихна, Дрейк се изправи и понечи отново да вземе фигурката. Този път преди да го направи погледна зад себе си за да се увери че никой друг няма да се пошегува с него и я взе в ръце. Изправи се, завъртя я няколко пъти между дланите си и...я изпусна на земята.
Всички замлъкнаха. Каменната фигурка толкова силно се удари в земята, че се раздроби на малки парченца. Почти не се различаваха парченцата от тялото и, а да я залепиш? И дума не можеше да става за това...
В този момент, Дрейк погледна към Ерик инстинктивно, очаквайки се мага да му се скара.
- Исках да видя само дали е истинска...
- Спокойно ковачо! - успокои го Ерик - истинска си е като теб и мен. Или поне беше. Но не си я убил ти. Беше си мъртва още когато стоеше на дървото.
- Ама как така?
- Имаше змия на метър от нея която щеше да я изяде. Тъй че по-скоро и направихме услуга.
- Е, добре.
Дрейк се повъртя няколко секунди чудейки се какво да прави и се обърна към останалите в стаята :

- Е, кой ще е следващият ?

Когато утрото настъпи, Дрейк се измъкна от леглото незабелязано. Знаеше некромансърката колко обичаше да поспива до късно за това я остави да се въргаля в леглото още час, два...може би три. А и не я винеше за това. След снощната еуфория би поспал и самият той няколко допълнителни часа, но мислеше днес да свърши малко работа. Последните дни бе занемарил доста работата с оръжейницата и трябваше да отида погледне какво става. Все пак клиентите които имаше бяха все отбрани хора и трябваше някой да се грижи за тях. А единственият човек в Найтмер който можеше да изработва такива изящни оръжия, бе самият Дрейк Туул - познатото име в цялата околия което стои под етикета на всеки нов меч.
Влизайки в Общата зала, Дрейк се изненада. Явно той бе единственият който се бе събудил толкова рано. Инстинктивно погледна часовника си, който показваше единадесет.

- Света Елисандра! - изкрещя мъжа - Как може да ги държиш до толкова късно?!
Естествено боговете нямаха време да се занимават с терзанията на ковача и оставиха въпросите му без отговор.
Туул се разходи из стаята виждайки бъркотията която бяха сътворили предишната вечер. Намери си удобно място където да се настани и преди да скочи върху меката мебел, отиде да си направи кафе. Разтършува се из шкафовете намирайки няколко бурканчета от чийто дъна остърга последните прашинки кафе и успя да напълни две супени лъжици. Сложи ги в една метална купа тъй като не намери нищо друго подходящо в което да си направи кафето и я сложи на печката. Изчака десетина минути да заври и си отсипа в една малка чаша. После се настани удобно на подобието на диван и зачака някой да се присъедини към компанията му. Твърдо бе решен че до един час ако никой не дойде, ще тръгне сам дори без да им оставя любовна бележка че липсва.

На Дрейк не му се наложи да чака дълго, защото само след петнайсетина минути вратата се отвори и в стаята влезе не кой да е, а самата Силвия. Жената, която снощи се заяде с любимата му, а тя също не й остана длъжна. Красивата блондинка, която наистина наподобяваше кукла се изненада, че е сам, а не с онази противна синекоса отрепка по петите му. Как само ги мразеше и нея и Арадел. Или по-скоро мразеше Арадел и всичко което тя обича. Е почти всичко. Лидерката се замисли как да процедира. Мислеше да откъсне "крилата" на мъртвородната, но няма ли да е много по-забавно да я изгаври, като прелъсти мъжът й? Веднъж го беше направила с Лезандър и резултата беше успешен. Арадел направо полудя. Дориан, макар и груба е жена, ефекта щеше да бъде същия. А и този ковач беше привлекателен екземпляр. Няма да има против да го впише в списъка си със завоевания.
Тя се приближи до него с фалшива усмивка и го поздрави.
-Добър ден. Някой май е ранобуден. Кафе! Каква добра идея. Нещо против да се присъединя?
Туул я погледна сухо.
-Няма повече.
-Хаха, не ставай смешен. В тази къща винаги има кафе. Ето виж.
Блондинката отиде до шкафовете и отвори един, който ковача не беше проверил. Извади един голям стъклен буркан, който беше пълен с кафе до средата. Направи в една каничка и се върна при него. Седна срещу му и си наля в чаша.
-Нека ти долея. - предложи му тя и се наведе напред, за да налее и в неговата чаша. Когато се пресегна, сложи едната си длан върху неговата, а погледът й показваше похотливост.
-Благодаря. - отвърна само мъжът.
"Костелив орех" помисли си Силвия, но това изобщо не я отказваше. Тя се облегна спокойно назад и отпи от горещата напитка. След известно време заговори:
-Как изобщо красив илионец като теб се е обвързал с некромансър? Не ми го побира умът. Това не е ли богохулство? Все пак те не са като нас. Те са неверници, а и не знаеш кога нещо може да й щракне и да те убие докато спиш. Ако питаш мен заслужаваш нещо много по-добро.
С последните си думи, жената намекваше, че именно тя е по-доброто.

Тъкмо преди да отпие глътка от кафето си, малката "кукла" както я наричаше Дориан започна да говори небивалици относно некромансърката. Как самият Дрейк можел да се захваща с нея, дрън-дрън и общо взето дрън-дрън. Това бяха думите които чу Туул, тъй като беше достатъчно зает с мисли за Оръжейницата си. Но въпреки това, чу последното което каза.
- Заслужаваш нещо по-добро.
Мъжа разбра на къде биеше сладникавата госпожица. Не че нямаше хубаво тяло, напротив. Но не беше неговият вкус. Синьото в косите и му харесваше, но това бяло... тези помпозни дрехи и всичкият тежък грим който бе наслагала на лицето си я правеха достатъчно изкуствена, че да му бъде антипатична. Но въпреки че тя не се вписваше в списъка му за неща които харесва или би искал да има, реши да поиграе на тази игра.

- Нима? Нещо по-добро? Звучи ми като предложение...
Дрейк се усмихна, въпреки че знаеше какво би последвало сега. Дори и Дориан да влезе в стаята, единственият който щеше да пострада бе Силвия. Той видя достатъчно предишната вечер и му бе ясно че двете девойки се съревновават. Или поне че тази която стоеше сега пред него, се опитва да скрои номер на съперничката си.
- А защо тогава маг като теб е в компанията на отхвърлените и отлъчените? Не трябва ли да пазиш своята земя и своите предци ами си с нехранимайковците в дъното на гората криейки се като мишка?
Една малка контра-атака на нейната тема. Явно Туул не смяташе че трябва да продължава с женските им номера, а да я удари по нейното болно място. Все пак тя не се включи в снощната им игра, а той искаше да узнае малко повече...

Ноктите на Силвия се впиха в кожата на креслото. Усмивката й се показа лукава и ехидна. Дрейк често беше виждал подобна усмивка и по лицето на Дориан, но нейната се различаваше по това, че също така беше и плашеща. А тази на водната магьосница бе използвана като женски, курвенски даже номер.
Тя остави чашата си на масичката до тях и изви торса си напред като краката й бяха широко разтворени. Макар и с панталон самата стойка си беше достатъчен намек. Тя уви тялото си толкова изкусно и гъвкаво, че за секунда се озова седнала в скута му, а краката й този път бяха един върху друг, като горният се клатеше игриво нагоре надолу. Едната си длан сложи на тила му, а другата на бузата му, като съвсем леко я драскаше.
-Обидите ти са неуместни. Тези нехранимайковци, както ги наричаш могат да сринат тази държава с основите. Както и твоята, както и тази на малката ти приятелка. Но защо да го правим? Така много сладки индивиди като самият теб ще загинат.
Силвия приближи устните си съвсем близо до неговите, на един дъх разстояние както се казва и прошепна:
-А това би било жалко, нали?
И после без Дрейк да очаква изкара езика си и близна върха на устните му.
-Ммм....вкусен си. Разбирам защо онази мъртвешка жена те държи само за себе си.