Общата зала

First topic message reminder :

Ясно е. Цялата къща се събира тук да пие, да се бие, да е.... Абе като цяло да разпуска. Малка и задушевна, смехът или псувните са нещо нормално в това малко братство.

Групата от професионални магове, по-силни от доста от саратниците си в държавата, че даже и от някои учители в гилдията, слушаха обясненията й съсредоточено, а Казаки от време на време си водеше записки на един празен лист. Всичко, което им казваше бе от значение, даже най-малката подробност. А тези за пролуките, когато сградата е неохраняема бяха на-важни. Това ще е идеалният момент за изненадващо нападение, когато дойде времето. А до тогава щяха да проучват и проучват, докато не бяха напълно убедени, че са запознати с всички детайли, за да не стават грешки. Само една можеше да обрече планът им на провал.
-Другото мога да ви го покажа....или ако ви интересува нещо относно познатите ми там....
Ерик забеляза, че Арадел е тъжна. Сърцето му се сви при мисълта, че жената, която обича страда и много добре знаеше защо. Но не можеше да каже или направи нищо, което да я утеши. Не и сега, когато всички бяха тук.
-Да. - обади се Ейвъл, а очите му бляснаха в кърваво. -Разкажи ми за Ив Севентийл.
-Какво искаш да знаеш за нея?
-Всичко.
Мъжът гореше от желание да се изправи срещу официално най-силната магьосница в държавата. О, сблъсъкът им щеше да е бурен. Искаше да пробва силите си срещу нея. Само като си помисли и мозъкът му се пълнеше с кръв от удоволствие и смъртно предчувствие.

-Да. - обади се Ейвъл, а очите му бляснаха в кърваво. -Разкажи ми за Ив Севентийл.
-Какво искаш да знаеш за нея?
-Всичко.
Замислих се, не я познавах толкова добре, само отделни черти.Но пък бях слушала достатъчно за да му дам информацията която иска.Сърцето ме болеше, целият този разпит бе толкова мъчителен за мен, имах чувството че се разпокъсвам на две...но трябваше да продължа...:
-Ив..тя..тя е наистина могъща.Доста е силна и определено ще ти е интересен опонент.Но силата и се крие в това, че владее петте елемента.Определено има ексцентричен подход и стил, но също така е и много своенравна и лесно избухва.Това го знам от личен опит..приемния ми изпит бе при нея, но тогава проявих малко своеволие и тя побесня..-усмихнах се някак си носталгично.-Красива дама, определено, но това единствено може да те заблуди.Нямах шанса да я опозная, затова се държа надменно с мен, но съм сигурна, че ако бяхме станали по-близки щеше да разкрие същността си на прекрасен и верен човек какъвто е всъщност.Това е всичко, което знам за нея.
Отново забих поглед в масата, сега вече бях изцедена, нямаше връщане назад...казах си всичко:
-Това ли е всичко?-попитах, като отдръпнах стола си.
Ейвъл се усмихна доволно:
-Поне за сега да...
-Значи съм свободна?
-Разбира се...-вдигна рамене той.
Станах от стола си и отидох до камината, пламъците отново извършваха своя ритуален танц и ме караха да си спомням.Плъзнах погледа си и по кожата на кафява мечка, където две тела и две сърца се бяха слели...ако се вгледах по-добре можех да видя извиващото ми се тяло.Това ме подсети за подсети за птичката в джоба ми.Опипах го да видя дали е още там...къде ли щеше да иде, все пак бе мъртва.Тогава потърсих Казаки и след като го открих го привиках при себе си.Мъжът се приближи със самодоволния си вид, показващ все едно ме държи в ръцете си.Така ми се искаше да му фрасна един, но се сдържах, трябваше да съм мила:
-Ако ще се оправдаваш за снощи не си си прави труда..не ми се слуша.-каза той.
-Не съм те викнала за това...-дишай, Ари, дишай.-Искам услуга.
-Услуга?!-изсмя се .-Не трябва ли да е обратното, малката?
Извадих птичката от джоба си, телцето все още не се бе вкочанило и му я показах:
-Искам да я съживиш!Моля...
-И защо по-точно трябва да го правя?
-Нямам точен отговор на питането ти...просто имам нужда от помощ, а ти си единствения с тези способности, който може да ми помогне.Нека това което знаеш за мен и за...да...не ти пречи на преценката.
Чан погледна към птичката:
-Минали са няколко часа откакто е мъртва, не мога да ти кажа дали ще подейства.
-Ти съживи мен...а това е просто едно пиле..
-Да но ти беше прясна, прясна..-изхили се той
Не му отвърнах, а просто го погледнах настойчиво, Казаки въздъхна, запретна ръкавите си и впусна съвсем малък поток от светкавиците си.Усещах електричеството му как ме гъделичка по ръцете .Когато усети, че е направил достатъчно , спря и двамата се взирахме в малкия труп.И ето, чудо на пук на всички природни закони..Гърдичките започнаха да се движат в ритъм, а телесната температура се възвърна.Когато видя, че е свършил работата си, отново вкара мазната си усмивка:
-Длъжница си ми за трети път...-обърна се и си тръгна.
Малкото птиче стана на крака и започна да се оглежда любопитно...гледаше ме с малките си очички, а аз го милвах нежно с ръка.Не искаше да избяга, стоеше кротко и послушно:
-Имаш нужда от въздух, малкия.-усмихнах се аз, огледах се да видя къде е Лезо, а той явно имаше някакъв важен разговор с Клайд и двамата се бяха насочили към вратата.Идеално, нямаше да ми пречи.
С новия си другар се насочихме към клоните...

Толковa рaно сутринтa единствено гълъбите можехa дa ми прaвят компaния.Беше слънчево и приветливо време, кaто облaците блaженно плувaхa в небето.И нaй-доброто aромaтно кaфе е нищо без цигaрa, зaтовa зaпaлих и зaчaкaх някой дa се появи.Първa беше Силвия, която ме поздрaви сънено и се скри в кухнятa, след нея влезе и Лезaндър , който ме поздрaви и седнa до мен.Боже колко формaлно сaмо:
-Днес ще се нaложи дa ме вземете от рaботa отново и дa ходим зaедно към бaлa, стaвa ли?
- Рaзбирa се, ще е мaлко глупaво дa ходиш сaмa...колко време имaш до рaботa?
-Някъде около чaс...имaм време, зa никъде не бързaм.
В този момент влезе Ерик с усмивкa нa лицето.Косaтa му все още бе леко чорлaвa, но пък сегaшния ефект му придaвaше свеж вид:
-Добро утро, приятели!-кaкъв aктьор сaмо.-Прекрaсен ден зa бaл, a?
-Прекрaсен зa всичко друго , но не и зa рaботa.-измрънкaх aз.-Вие кaкво ще прaвите цял ден?
-Ще си опрaвяме гримa, ще си сплетем плиткa...все тaкивa безгрижни рaзкрaсявaщи процедури, нaли друже?
Лезaндър се усмихнa едвa и поклaти глaвa.В този момент Силвия се върнa от кухнятa и се присъедени към нaс зaедно с огромнa чaшa кaфе:
-Ти с кaквa рокля ще си днес, Aрaдел?Изобщо имaш ли тaкaвa и товa ще ти е бaлния тоaлет.-кaто посочи към туникaтa ми.
-Много смешно Силве, явно ти нямa се рaзделиш с ежедневния си костюм изтъкaн от злобa и цинизъм...
Тя ми хвърли кървясъл поглед и изпуфтя, но тaкивa си бяхме ние с нея.Глътнaх нaбързо последнaтa си глъдкa кaфе и стaнaх от мaсaтa.Целунaх Лезо по бузaтa понеже не искaх Ерик дa се дрaзни и грaбнaх чaнтите си:
-Е , момчетa, ще ви чaкaм довечера дa ме вземете.Приятно контене ви пожелaвaм..
Хвърлихме си по един бегъл поглед с Ерик и излязох към работното си място.

Беше почти празно, сигурно останалите още спяха като се имаше предвид ранния час, някъде към девет.Мернах единствено Лезандър на голямата маса с чаша кафе и разлистващ някакъв вестник и Чан, четящ книга в другия край и да е имало някой друг не съм обърнала внимание.Двата тигъра също бяха там и като ме видяха се втурнаха към мен да ме посрещнат, порадвах им се като знаех, че част еуфорията им се дължи на това, че са гладни.
Отидох в кухнята за да приготвя тяхното ядене , а и моето кафе.Чудех се как толкова рано сутрин им се ядеше, пък било то и месо.Природа, какво да я правиш...Отне ми около десетина минути всичко и вече можех да се отдам на обичайния си обичай.
По това време можете да ме заварите на някое от удобните кресла с ароматно кафе и цигара в уста, качила краката си върху табуретка, а сега и големия Шейн стоеше до мен като го галех с едната си ръка, загледана някъде през прозореца.
Не щеш ли до мен дойде Лезандър и се настани, като ме целуна нежно. Понякога доста го биваше в тези неща, но не винаги. Не го съдех, просто си беше такъв.
-Пак си ме оставил сама.
-Исках да се наспиш.
-Благодаря за което.
-Ари...добре ли си?
-Да. Какво трябва да ми има?
-Изглеждаш завеяна.
-Спокойно. Въобразяваш си. - отвърнах с престорена усмивка и го погалих по снежно белите коси. -Но не ми се стои тук. Ще отида навън.
-Искаш ли да те придружа?
-Няма нужда, благодаря.
Точно в момента неговата компания ми идваше в повече, затова се изправих, поемайки чашата си и тръгнах по коридора.

Лезандър гледаше след нея в недоумение. Дори когато излезе от стаята не спираше да се взира в широко отворената врата, все едно очакваше тя да се спре, да се обърне и да се върне, влизайки през нея. Но това така и не стана. Не стана в първата минута от напускането й, нямаше да стане и след втората. Мъжът се чувстваше все по-объркан с всеки изминал ден и не можеше да разбере причината за цялата тази обърквация. Дразнеше се на държанието й, но не виждаше причината за промяната в настроението й, а тя бе точно под носът му. Може би именно затова му беше толкова трудно да я различи.
От унесът му го изкара Силвия, която се настани до него с чаша ароматно кафе и проследи завеяния му поглед.
-Ей...добре ли си?
-А? А, да, нищо ми няма.
-Това не е напълно вярно, нали? - попита тя, отпивайки от кофеиновата напитка.
Белокосия въздъхна и прокара пръсти през косата си.
-Винаги си умеела да ме разчиташ.
-Разбира се. Познавам те прекалено добре.
Красавицата се усмихна и плесна силно с длан по бедрото му.
-Хайде, кажи на Силвето какво ти е. Това е заповед.
В този момент тя изглеждаше толкова искрена и истинска, че за миг напомни на Д'Арвил за първия път, в който я видя. Тогава тя все още имаше някакви останали наченки на надежда и озаряваше всичко по пътя си.
-Имам чувството, че я губя.
-Кой? Арадел?
-Да....
-Глупости. Това е невъзможно. Тя те обича изключително много.
-Напоследък не съм толкова сигурен. Чувствам я някак си далечна, недостъпна.
-Не спите ли заедно?
-Нямам това предвид. Душевно. Сякаш не се отпуска пред мен. Сякаш е някъде другаде.
Блондинката се замисли. Самата тя не бе забелязала някаква явна разлика, но все пак интимния живот крие своите тайни, които остават незабелязани от останалите.
-Може би е заради бала. Беше й трудно да се изправи срещу старите си приятели.
-Може би....
-Дай й време. Ще й мине. Знаеш ни жените, винаги ни обхващат различни настроения.
-Не всички. Ти винаги си целенасочена в плановете и действията си.
Лидерката се засмя леко.
-Е, знаеш ме мен. Аз съм си кучка.
-Трябва да призная, че много ти отива тази роля. - усмихна се графът и погледите им се срещнаха. -Но и двамата знаем, че е роля.
-Може би. - вдигна рамене Куклата. -А може би не. Колкото до Картие, не се тревожи, ще отмине. Малката пикла, извини ме за израза, се бори със зъби и нокти за теб, че да те пусне толкова лесно. А и ти не си мъж, който отегчава една жена. Повярвай ми, аз знам.
Силвия положи длан на рамото му и Д'Арвил я улови.
-Благодаря ти. Ти си истински приятел. Знам, че не съм ти го казвал до сега, но поне знам какво мога да очаквам от теб. Ти никога няма да ме излъжеш.
Сините очи на красавицата светнаха. От кога някой не й беше казвал нещо подобно? Тя обичаше Лезандър, винаги ще го обича по един особен начин. След известно мълчание го потупа повторно по рамото, мъжката и се надигна.
-Добре, ще те оставям. И не се притеснявай толкова много.
Тя остави чашата на масата и потели по същия път, по който бе минала Арадел преди малко. Мъжът проследи и нея по същия начин и се улови как неволно се усмихва. Тази жена наистина бе нещо. Жалко, че го показваше толкова рядко.
Графът остана на мястото си още известно време. Нямаше някакви планове и тишината щеше да му се отрази добре.

Добре, бяхме вече пред вратата на къщата, спогледахме се все още хванати за ръце и проведохме един от онези наши безмълвни диалози.Аз на свой ред му показах, че независимо от развоя на обстоятелствата там вътре, ще съм с него.Дори да се наложи да ме бичуват, аз ще го изтърпя.Ще го направя заради него, да поема и неговата болка и защото го заслужавам.
Мокри до мозъка на костите си преминахме по тъмните коридори, застанахме пред вратата на Общата зала и за момент ръката ми се поколеба да натисне дръжката.
Просто знаех с какво ще се сблъскам там, но този път не биваше да бягам, сега бях смела и щях да отстоявам чувствата и позициите си, както и да поема вината си.Ерик усетил колебанието ми, сложи ръката си върху моята на бравата и преди да натисне заедно с мен каза тихо:
-Спокойно, всичко ще е наред.
Не знаех дали вярва на тези думи, аз лично треперех от страх, но въпреки това се държах.Нямах ни най малка представа дали постъпката ни ще се отрази върху нещо, като изключим проваленото приятелство.Но със сигурност знаех, че съм си навлякла гнева на доста хора.Един от тях бе Силвия, като майка орлица се навърташе около него, след като спаха го правеше от някакви до колко истински не знам , приятелски чувства.
Дали лабилната и нервна система щеше да се срути и да се опита да ме убие за пореден път?Възможно...Но-най болно ми бе да застана пред Лезо и Валето.Като оставим настрана взаимоотношенията ни с белокосия, аз го уважавах, сигурно ще кажете, че е било по някакъв извратен начин и вероятно сте прави.Валето от позицията на настойник, така гледам на него.Той се опитва да запази баланса и мира в тази къща, а аз как му се отплащам...
Ако не тези хора, то мислите щяха да ме довършат.Вратата се открехна и се подадохме вътре, първо аз , а после Ерик.Направихме няколко крачки, все още хванати за ръце като огледахме плахо наоколо.Лезо стоеше на голямата маса, от двете му страни бяха Джей и Клайд , които му говореха нещо.Силвия стоеше със скръстени ръце до камината, а останалите бяха разпръснати.В първия момент забих погледа си в земята, като наблюдавах как под себе си образувам малка локвичка.
Но после го изместих върху тримата мъже и реших да започна първа:
-Не знам какво се казва в такива моменти...но определено знам, че съжалявам не върши работа.Предполагам Лезандър ви е разказал накратко ситуацията и сте запознати.Но мога да кажа единствено, че не е било умишлено.Не сме искали да има наранени това все пак е нещо, което става спонтанно, без да го плануваш, дори и искаш.Но определено не исках да се стига до тук.-гледах право към Лезо, който сега бе забил погледа си в масата.

-Стига бе човек, ти за малко да го убиеш.
-Да умре на място, все ми е тая.
-Ама вие сте приятели.
-Приятелите не си забиват нож в гърба, мамицата му мръсна! - извика силно Лезандър и заби юмрукът си в масата.
До плота стояха Силвия и Крис и го наблюдаваха.
-Не очаквах нещо подобно. А ти?
Белокосата не сваляше погледа си от Д'Арвил.
-Очаквам всичко от хората. Те са слаби, себични и егоистични същества.
-Да, но все пак, Арадел....
-Арадел е човек като всички останали. Не можеш да си застрахован от никого.
Докато графът продължаваше да ругае и едвам да сдържа гневът си, бравата на вратата се наклони и през нея преминаха и двамата виновници за цялата ситуация. Застанали несигурно пред всички тези очи, Арадел поде първа.
-Не знам какво се казва в такива моменти...но определено знам, че съжалявам не върши работа. Предполагам Лезандър ви е разказал накратко ситуацията и сте запознати. Но мога да кажа единствено, че не е било умишлено. Не сме искали да има наранени това все пак е нещо, което става спонтанно, без да го плануваш, дори и искаш. Но определено не исках да се стига до тук.
Лезандър гледаше надолу, сякаш не искаше да я слуша. Реално той не искаше. Нищо, което му кажеше нямаше да я извини пред него или да го накара да прости. Нищо, никога. Но момичето продължаваше да говори, а ядът му все повече се засилваше. Той се изправи, подмина останалите, които понечиха да го спрат, защото мислеха, че отново ще се нахвърли върху Ерик, но когато видяха, че стъпва бавно останаха на място. Тръгна към двамата изменници и застана от едната им страна. Спря се в ходът си и обърна суровото си, каменно лице, с което бе така добре познат, към тях.
-Голяма си лицемерка, знаеш ли? До сега не бях чувал за човек, който неволно и неумишлено изневерява.
Д'Арвил се подсмихна иронично право в лицата им.
-Браво приятелю?! С приятели като теб, кой има нужда от врагове?
Изпиваше ги с ледените си лилави ириси. Имаха чувството, че ще станат миниатюрни. Задържа погледа си известно време върху тях и после тръгна към вратата. На прага й, Ерик се извърна рязко и протегна ръка, която увисна във въздуха.
-Лезо.... - понечи да каже нещо, но белокосият го прекъсна преждевременно.
-Ако се изпречиш на пътя ми....ще те убия!
Мъжът излезе от стаята, а съвсем скоро и от къщата, потъвайки някъде в дъжда. Следващите няколко часа щеше да прекара сам скитайки се из околията. В главата му се мъдреха съзаклятнически мисли, които смяташе да осъществи. Още тази нощ....
Всички мълчаха и гледаха към тях. До някъде това си беше братство, а сега братството бе разпукано и то от вътре. Най-лошото, което можеше да се случи. Вярата и доверието спаднаха главоломно и един бог знаеше до къде ще доведе това състояние.
Силвия се оттласна от плота и тръгна да излиза. Не й се стоеше тук, не искаше да вижда лицата им. Но преди да напусне помещението също се спря пред Картие. Изгледа я сухо, без онази злоба в погледа си, а с чиста пустота.
-Знаеш ли кое е най-смешното? Сутринта те защитавах пред него. Говорех му колко го обичаш. Само няколко часа по-късно ти опроверга думите ми, засипвайки ги с помия.
Лидерката вдигна рамене.
-Какво да се прави? Каквато майката, такава и дъщерята. Явно крушата не пада далеч от дървото.
Тя не се задържа, за да чуе отговорът на блондинката. Подмина я като боклука, за който я смяташе и се изгуби нейде по коридорите. Тишината се възцари в тази толкова пълна къща. На дивана Ейвъл и Чан се усмихваха подмолно. Какво интересно развитие за извратените им мозъци.

/Гери свободно РП/

Беше на лице, Лезандър ме мразеше официално, а останалите ме презираха заради постъпката ми.Той си тръгна , слагайки на лицето си онова изражение с което беше още първия ден в който се запознахме.Но така е, чрез действията си човек поема рискове, а след рисковете идват и последствията, и трябва да ги посрещнеш с гордо вдигната глава без оправдания.Определено след днес пребиваването ми в къщата нямаше да е толкова спокойно.Трябваше да се откажа за известно време от сутрешния си ритуал с кафето и креслото, да забравя за веселите вечери с останалите и да преустановя контактите си с тях.
За известно време, стаята ми щеше да се превърне в моята крепост.Нямах против, не ми трябваше нищо повече.Само Ерик и едно малко местенце където да рисуваме бъдещия си живот заедно.А той в момента изглеждаше смачкан, нямаше какво друго да направя за него освен да застана зад гърба му и да го подкрепя в този период от живота му, защото май само аз му останах.
Огледах останалите в помещението чакаща за поредната доза помия, но явно до толкова бях паднала в очите им, че не искаха да ме удостоят и с вниманието си.
И по-добре, и без това усещах как краката не ме държат, толкова емоции за толкова кратко време си казаха думата, а и дъжда на който стоях...просто не исках да гадая как ще съм със здравето утре.Още от сега треперих и треската ми се беше върнала.
Обърнах се към чернокосия красавец и му казах тихо:
-Аз отивам в стаята си, ела ако искаш после.Трябва да промия раните ти...-прокарах ръка през гърба му и излязох.
Не знаех дали иска да си каже нещо с останалите в мое отсъствие, затова не го помолих да ме придружи веднага.

Застанах пред вратата на общата зала и се пресегнах към дръжката плахо, за миг ръката ми трепна.Наистина не ми се искаше да виждам останалите, до някъде и от вина по станалото, но нямаше как да стоя вечно затворена в стаята си.Пък и не беше редно да оставям Ерик сам срещу всички и той да отговаря единствено за постъпките ни, понеже и двамата бяхме в това.Но въпреки всичко, колкото и да осъзнавах, че съм сгрешила, това бе моят живот, моите правила и чувства.Имаха право да ме съдят за постъпката ми, но не и за, това че е сърцето ми е почувствало нов порив, непознат за мен досега.
Както и да е, натиснах бравата и отворих вратата като влязох вътре , като се стараех да изглеждам нормално.Погледа ми се плъзна по присъстващите, женската част бе налице и някой от мъжете, но не обърнах внимание кои точно понеже наведох глава, за да покажа, че някак си не ми се замесва в сутришни дискусии по станалото.Влязох в кухнята и сложих джезвето на котлона, като зачаках кафето ми да стане готово, приготвих храната на тигрите и я оставих на обичайното място, а тях самите можех да наблюдавам през прозореца, как енергично подскачат над високата трева и откриват нови и нови начини за забавление.
Големият Шейн се вдетиняваше покрай малкия, а понякога се държеше покровителски досущ като по-голям брат.Бях щастлива за него, най-после и той намери себеподобен, а в него най-вероятно виждаше и семейство.Аз не можех да му дам, това което малкия му дава.
Докато следях играта им, не усетих как е минало времето и кафето започна да кипи, в бързината да махна джезвето от котлона го хванах по врящата дръжка без ръкохватка от което изревах от болка.Но в крайна сметка взех една хавлиена кърпа и го махнах.Обърнах внимание на ръката си, беше започнала да почервенява болезнено и най-вероятно щеше тази червенина да се превърне в гаден мехур.Намазах изгореното с масло, понеже имах бегли познания, че трябваше да се намаже с нещо мазно.Но продължаваше да боли, сипах набързо топлата течност в две чаши, за мен и Ерик и се заех да правя компрес за болежката си, а той трябваше да е леден, исках да е такъв.
В крайна сметка в една кърпа сложих лед и я увих около дланта си.Взех някак си чашите си отново се върнах в залата, и с бърза крачка се запътих към удобния диван, понеже бе с гръб към останалите и щеше да е добро прикритие.Някак си след отварата, която Ерик ми бе приготвил снощи се чувствах малко по-добре, но кашлицата не си бе отишла напълно, а пък и съвсем леко бях отпаднала.
Погледнах през прозореца, сякаш очаквах някой да се появи по прашния път, така и беше.Нали в крайна сметка трябваше да я чакам тук, а тя щеше да дойде, трябваше да го направи:
-По дяволите, До...-изругах тихо.
Явно бях привлякла вниманието на Силвия, понеже я чух как се изправи от мястото си и се доближи до мен с ехидна походка.Облегна се на дивана, като устните почти докосваха ухото ми:
-Май вече няма кой да те пази, малката.Дрипавата ти приятелка я няма...пуф, изчезна.
-Моля те, махни се...-опитвах се да бъда максимално любезна.
Тя се изсмя тихо:
-Така да е...но не мисли, че съм забравила.-блондинката се оттласна от дивана и се върна на местото си.
А аз пак извърнах поглед изпълнен с очакване към пътя...

Да гледаш пътя и да очакваш понякога е полезно. Може да забележиш много неща, елементи или подробности, на които до сега не си обръщал внимание. Например формата на листата на ей онова дърво, чийто корени почти излизат от пътя. Или пък онази хралупа на таралежи, издълбана до големия почти сив камък. Сянката, която пада точно по прашният път от онзи дъб или пък кълвачът, който бе един от постоянните жители на къщата. Но всъщност на Арадел не й оставаше нищо друго освен да наблюдава точно тези малки подробности, защото въпреки всичко никой не се показваше зад полегатия наклон на пътеката. Това до някъде я натъжи, но не смяташе да споделя сълзите си с присъстващите, затова ги запази за себе си. И въпреки скрити под очните канали, те не останаха тайна за всички. Един успя да ги забележи, още неизлезли. Все пак имаше за какво да е тъжна. Не малко неща й се струпаха на главата.
Момичето усети дланта на Клайд на рамото си. Без дори да се извръща назад, знаеше, че е той. Първо усети натуралния му аромат, присъщ само и единствено за него и второ, той бе може би един от малкото, като не броим Джей-Джей, който щеше да дойде при нея без някакви задни мисли.
Тя все така гледаше към прозореца, а на него не му беше и нужно друго.
-Знаеш ли, искам да изживея следващия си живот наобратно. Започваш мъртъв. После се събуждаш в старчески дом и всеки ден се чувстваш все по-добре. Изхвърлят те от него, защото си твърде здрав и отиваш да си вземеш пенсията. На първия ти работен ден ти дават златен часовник и ти организират купон. След 40 години работа си достатъчно млад, за да се насладиш на пенсионирането си. Купонясваш, пиеш алкохол и развратничиш, докато не си готов за гимназията. После отиваш в предучилищната, ставаш дете и си играеш. Нямаш отговорности, ставаш бебе и после се раждаш. След това прекарваш 9 месеца в луксозни СПА условия с централно отопление и румсървис, по-голяма стая всеки ден и накрая воала! Приключваш с оргазъм.
Арадел мълчеше, докато той изнасяше малкият си, напълно безсмислен монолог, докато мъжът не забеляза усмивката, появила се на устните й, която все повече и повече се разрастваше, докато тя не избухна в кикот.
-Това е най-големият абсурд, който съм чувала.
-Да, но те накара да се засмееш, нали?
-Това ли беше планът ти?
-До някъде.
Лидерът заобиколи края на дивана и се настани до нея. Въпреки всичко, в неговите очи, тя не виждаше осъдителност. Е, може би малко, но доста по-лека и даже поносима, в сравнение с останалите.
-Но съм сериозен. Наистина бих го изживял по този начин.
-Би било хубаво. Но е невъзможно.
-Така е.... - изрече с въздишка Валето. -Кажи ми ти как си?
Картие замълча за миг. Можеше да му каже, че е много добре, или пък че е на ръба на нервен срив, но и от двете нямаше голям смисъл.
-Държа се.
-И това е нещо. Сигурен съм, че това ще отмине.
-А ако не отмине?
-Тогава....не знам. Надявам се да не започнете гражданска война вътре в къщата.
-Хах, спокойно. Ще се постараем, надявам се....
-Аз също.
За момент чернокосият успя да я измъкне от мислите й, и поне до някъде се почувства пак като у дома, ако можем да го наречем така.
Но както винаги в живота на нашата красива героиня, трябва да има обрати, иначе няма да е интересно. И точно един такъв обрат сега се появи на вратата в лицето на Лезандър Д'Арвил, който прекоси прага на известно наричаната "Обща зала". Но сега не само беше намусен, силно сърдит и в лошо настроение. Сега беше и ранен. Да, ранен! Имаше множество синини по тялото си, плътна червена ивица около гушата, като от душене и многобройни повърхностни прорези. Въпреки, че вървеше и се държеше така, все едно нищо му няма, привлече вниманието на всички и разбира се, притеснението им.
-Лезо, какво е станало? - извика се Силвия, като видя състоянието му и се затече да го подпре.
Той се облегна на рамото й и тя го заведе до един от фотьойлите, на който се стовари тежко. Клайд и Арадел също скочиха от местата си, като се затичаха при него, но блондинката остана няколко крачки назад, криейки се зад останалите. Инстинктите и интуицията й я водеха към него, особено когато е в такова състояние, все пак той не й бе чужд или далечен човек, но разсъдъка й подсказваше да не се приближава прекалено много.
-Какво стана? Какво се случи? Казвай! - почнаха да го обсипват с въпроси жените, но мъжът мълчеше.
-Хайде, хайде, дайте му въздух. - намеси се другият лидер.
За сметка на това Куклата изтича до кухнята и след малко се върна с мокра кърпа и купа с лед, като почна да чисти засъхналата кръв от тялото му. После сложи няколко кубчета в парцала и почна да минава с тях през раните.
-Ще кажеш ли какво е станало?
-Нищо. Сбих се.
-Сбил си се? С кого? - попита Крис, която някак си не му вярваше.
-С някакъв....случаен. Намерих го в града. Нищо особено, не е нужно да вдигате цялата къща на крака.
-Как нищо? Виж си раните.
Въпреки всичко, близостта, която Арадел изпитваше към него надделя и тя се промуши през малката група в желание да му помогне. Наведе се и понечи да сложи ръка върху него, за да го излекува. Още недокоснала го, белокосият я фиксира с периферното си зрение и грубо отби ръката й в страни.
-Не ме докосвай. Не искам помощта ти.
-Аз само исках...
-Не ме интересува какво си искала. Не желая да усещам допира ти.
В този момент в стаята влезе и Ерик, който се забави малко повече от обещаното. Когато видя ранения си приятел, първата реакция бе да се затича, но доловил и този признак на привързаност, графът се извърна право към него и го накара само с поглед да спре ходът си.
-Какво? И ти ли ще ми се притечеш на помощ? Да не си посмял.
-Лезо...
-Разкарайте се и двамата. Не искам подкрепа от предатели.
Очите на любовниците се срещнаха и си говореха без думи или мимики. Искаха да му помогнат, но той не им позволяваше. Какво могат да направят в един такъв момент? Аз не знам, затова нека оставим на тях да ни разкажат.

Клайд бе единствения, който се осмели да дойде и да седне при мен, сякаш пренебрегващ и приемащ факта, че по мен е плъзнала проказата на прелюбодействието и той може да се зарази.Оцених тази му постъпка и донякъде компанията му ме накара да се развеселя.Говореше небивалици, за живот на обратно, но като се замисли човек колко хубаво би било, да свършиш там където всичко започва, да очакваш началото на края.За миг и на мен ми се иска животът ми да протече по този начин, ще съм едно мъдро дете, вкусило от горчилката на всяка една възраст.Поне така си го представях...Но точно когато започнах да се отпускам съвсем, вратата на Общата зала се отвори и през нея връхлетя Лезандър, целия посинен и окървавен.
Човек можеше да каже, че е бил с мечка стръвница или че се е блъскал в стена покрита с шипове докато не си причини всичко това.Но не, фиаското бе съвсем просто и носеше човешки почерк, беше се бил с някого, а не с нещо.Предположих, че е отишъл в близкия бар, изпросил си е боя за да притъпи болката изгаряща го отвътре, поне така правят повечето мъже.
Когато връхлетя, като хала, всички се втурнаха към него и го засипаха с куп въпроси "Как". "Защо", "Кой"...Уплаших се, нормално, въпреки развоя на взаимоотношенията ни, не му желаех злото.След толкова време през което чувствата ми към него преминаха през каква ли не форма, не бих могла да кажа, че съм безразлична.Все пак след една такава любов, жарта на отминалата емоция продължава да тлее тихо в стомаха ти, съскаща и пукаща, но за да се разпали отново огъня е прекалено късно.След нещо такова не ти остава нищо друго освен да чакаш да се появи пепелта, да я загребеш в шепи и да я положиш в урна, срита дълбоко в душата ти, като от време на време и отдаваш почит.
Понечих да се приближа, Ерик също изглеждаше притеснен, но както и очаквах той ме спря, спря и двама ни:
-Разкарайте се и двамата. Не искам подкрепа от предатели.-почти изсъска той.
Пристъпих назад с изкривена от огорчение физиономия, заболя ме, но го разбирах.Останах зад тълпата обградила го за момент, като се опитвах да събера трохички информация за станалото, но и той самия не можеше да говори адекватно, от раните.Всичко ме свиваше като го гледах така, но той не искаше помощта ми.Е, тогава щеше да е получи...да кажем насила.
Преправих се път през Ейвъл и застанах до Клайд, който държеше белокосия за рамото.Аз на свой ред го хванах за ръката, но от притеснение по приятеля си, той не ми обърна внимание.Затворих очи и предизвиках магията си, тя на свой ред се процеди през вените ми, премина през пръстите ми и се абсорбира през кожата на лидера, попи и продължи пътя си към тялото на Лезандър.Фактът че не го лекувах директно подсказваше, че трябваше да използвам по-голям запас от енергията си.Напрегнах се максимално , като леко впивах пръстите си в кожата на Клайд, усещах как се изчерпвам цялата, не бях обхващала никога досега такъв обем от наранявания.След като изчерпах и последната капка от магията се се олюлях леко и веднага с трепереща ръка придърпах един от столовете до себе си.Леко ми причерня, но се опитвах да запазя самообладание, което си бе предизвикателство като се имаше предвид, че не съм и особено здрава физически, това си бе чиста проба изтезание.
Притворих леко очи, колкото да забележа, че съм успяла, след което главата ми клюмна назад на облегалката.Въпросите се сляха, шумовете се размиха..не припаднах, мисля просто за момент тялото ми остана празно...

Въпреки, че не искаше помощта им, Лезандър както и всички останали видяха, че раните му почват да заздравяват една след друга, някои наведнъж, докато след няколко минути от тях не остана и следа. Поне не и телесна. Душевната рана не можа да се излекува, едва ли скоро би могла. Но вместо благодарност сега в очите му се четеше ярост и гняв. Гняв за това, че е пренебрегнала желанието му, че против неговата воля си позволи да му се притече на помощ, като някой голям лечител, раздаващ правосъдие и добрина из целия свят. Правеше се на светицата, която не беше. Поне в неговите очи.
И макар, че другите видимо се успокоиха, че дупките от шипове и всевъзможни други рани се затвориха, Д'Арвил ядно се обърна по посока на Арадел, която сега седеше на стола, прикрепяна от Ерик. Такъв поток на енергия я изтощи и доведе съзнанието й до състояние на блуждаещ в атмосферата електрон, без крайна цел или издаден атом, за когото да се прикрепи. Силите й бяха изцедени като мокър парцал минал през центрофуга, а мозъка й сплескан като грозд под тежък камък.
-Казах ти, че не искам да ми помагаш! - изкрещя графът, но ако трябва да сме честни, тя не го чуваше много ясно. Различаваше някои откъслечни думи или звуци, но нищо повече.
-Остави я намира, бе човек. - намеси се Матюс, който все още я придържаше. -Не виждаш ли, че е изтощена.
-Не ме интересува. Не съм я молил за това.
Белокосият красавец се изправи заплашително, а на свой ред земния маг застана пред него. Последното, което искаше е да се карат, но не можеше да понася да се държи така с нея. Очите им се срещнаха и през тях прехвърчаха буреносни облаци на ярост.
-Ако искаш може да довършим това, което почнахме вчера. - озъби се Лезандър, а чернокосият вече стискаше юмруците си.
При тази гледка останалите се нахвърлиха бързо върху им, като се опитваха да ги озъбтят, за да не се стигне до кърваво меле за втори път.
-Лезо недей.
-Стига, Ерик. Това е достатъчно.
Разрастващият се фарс сякаш бе толкова далеч от Картие. В една напълно друга галактика, друго измерение. Оставена на стола, тя се чувстваше като в безтегловност, напълно лишена от плътското. Погледът й се рееше някъде над повърхността, виждаше през материята, премрежен. А там, зад всички тях, които сега избледняваха през взора й се разиграваха други напълно различни картини. Изведнъж пространството се разми и около приятелите й се образува розовеещ плащ от аура, ако можем да го наречем така. Широко отворената врата не беше просто една тъмна дупка. Сянката сякаш се движеше. Виждаше го толкова реално, че за миг не се замисли дали халюцинира.
Появилата се енергия почна да се сгъстява в един епицентър и да придобива овалите на неясна форма. Тя се издължи и пред Арадел се образува възрастна, но красива руса жена. Веднага я позна. Как иначе? Толкова си приличаха. Все едно гледаше себе си в огледалото, но след години. Жената й се усмихна, но тази усмивка бе коварна, лишена от всякаква нежност въпреки всичко. Тя обърна поглед към събралата се група, готова всеки момент да си издере очите, после обратно към момичето.
-Добра работа си свършила. Така им се пада. Каквато майката, такава дъщерята.
В умът й се върна снощната картина от същите думи, които Силвия й каза. "Каквато майката, такава и дъщерята. Явно крушата не пада далеч от дървото."
-Караш ме да се гордея.
Клео срещна осъдителния лик на щерката си, от който усмивката й се изви в още по-голяма хищност и екстаз.
-Какво ме гледаш така? Не си доволна ли? Заслужават си всичко. Все пак те ме убиха или си забравила? Отидох под земята заради тях.....И после разбрах колко е трудно всъщност човек да се промени. Дори Адът ти се струва уютен, веднъж когато си се настанил в него.
Арадел Картие, дъщеря на Клео Картие, раздруса неистово глава, за да й покаже, че не е така. Бившата предводителка показа всичките си зъби, а после отвори уста като паст на медуза. Смехът й се разнесе из залата гърлен, стържещ слуха. Обхващаше всичко и всички. Подиграваше им се, но те не го чуваха, не я виждаха. Единствено младата магьосница, от което я обзе такава паника, че бе на ръба на нервен срив. Само тя, розовата аура и този пронизващ тъпанчетата грозен смях.

/Гери свободно РП/

Познато ви е онова чувство преди да заспите, нали?Как земята се завърта, палитрата на света започва бавно да се стича по платното на реалността и всичките тези цветове потъват в канала на собствения ти мозък.Това се случи и с мен точно сега, когато силите напускаха тялото ми, а съзнанието блуждаеше като овца загубила стадото си.Незнайно как, дали фантазията ми бе решила да ми спогоди поредния си спектакъл или просто губех разсъдъка си, пред мен се появи неясното очертание на фигура, придружена с някаква странна светлина, обвила сянката като плащ, който я пазеше от погледите на останалите.Никой не обърна внимание на ставащото, но в момента в който тази фигура пред мен придоби контури, а очите не бяха замъглени, веднага познах тези пронизващи ириси, този подигравателен поглед.
Клео или по известна, като моята майка стоеше срещу мен, гледах я безжизнено от мястото си, тялото ми се бе парализирало от ставащото.Гледах само нея, слушах само нея, останалите изчезнаха някъде в часовниковия механизъм на вселената.А самия часовник сега го чувах съвсем ясно, как стрелките отмерваха времето с ясния звук не женско токче.Токче което стъпва върху разсъдъка ти и го смазва като пихтия:
-Какво ме гледаш така? Не си доволна ли? Заслужават си всичко. Все пак те ме убиха или си забравила? Отидох под земята заради тях.....И после разбрах колко е трудно всъщност човек да се промени. Дори Адът ти се струва уютен, веднъж когато си се настанил в него.-продължаваше безплътната си реч майка ми.
Стоях и я гледах, като от време на време и показвах, че не съм съгласна с нея като поклащах глава, не можех повече.И тогава дойде смеха, онзи смях, който озвучаваше кошмарите ми, който недрата на земята изпускаше късно вечер, неспособна да го задържи.Смехът , който като милион карфици се забиваше във всеки един орган от тялото ми, попиваше в тях и се превръщаше в мигрена.И за мое щастие, точно когато мислех че главата ми ще се пръсне, тя спря.Спря и се приближи до стола ми с гъвкава походка, надвеси се над мен, като положи ледената си ръка на рамото ми:
-Какво има миличка?Защо не се смееш с мен?Виж колко е забавно само, курвенските ти номера определено направиха живота в къщата по-забавен.Хванала си нещо от мен все пак, а аз си мислех, че цялата си на онзи снобар баща ти...И какво?Писна ти да те чука единия и отиде при другия, така ли стана?Като ти омръзне и тази играчка те съветвам да отидеш при Юрик, мноого е добър...
-Престани...-насилих се да кажа.
-Какво да престана?Кажи ми!-повиши тон тя изведнъж.-Вместо да накажеш тези копелета за смъртта ми, ти се чудиш в чия постеля да легнеш...
Обърнах се към нея и я погледнах, малко по малко тялото ми се отпускаше и можех да се движа:
-Човек отмъщава за нещо, което си струва...
-О, това трябваше да ме нарани, май.Така ли беше по сценарии?Не ставай глупава, ясни са ми проповедите ти за семейните ценности, кръвта....Тогава защо напусна баба ти, за да ме търсиш, нали така?
-Аз не те познавах за Бога, но кълна се, че ако знаех каква кучка си, никога нямаше да го направя.
Изведнъж очите и се разшириха, все едно щяха да излязат от орбитата си, отпуснатата и сигурна гримаса на лицето се замени с опъната от изумление, а нещо в погледа и присветна:
-Не смей да наричаш майка си кучка, пикло.-тънкия и глас се извиси над мен, а ръката и се вдигна във въздуха и полетя към лицето ми.
Плесницата бе все едно тънък слой скреж да се разбие в кожата ти.Хванах мястото през което бе преминала ръката и и се изправих бавно, като не свалях поглед от нея:
-Майка!-започнах аз вече по-сигурно от преди.-Каква майка си ти?Такава, която изоставя децата и мъжа си?Хваща се с нов по-млад любовник и заживява насред нищото с банда отрепки?Извинявай, това не е държание на една майка.Щеше да бъдеш такава ако бе на всеки един мой първи учебен ден, когато се учех да чета или когато Арманд се разболя от шарка...или ако вечер устните ти допираха челата ни за лека нощ.Но нее, тогава когато е трябвало да го правиш, устните ти са допирали, друга част от мъжкото тяло, но не и челата ни.
Изглеждаше наистина бясна от думите ми, стоеше и ме пронизваше с погледа си, а аурата около нея, като наметало сега променяше цветовете си.Ако се загледах по-добре можех да се закълна че виждам и малки светкавици:
-Сега се разкарай от тук и престани да се излагаш...-казах.
-О, не скъпа...нямам намерение да ходя никъде.Имам малка недовършена работа и сега ти ще ми помогнеш.
-Не смятам да правя каквото и да е за теб.
Тя се приближи към мен и застанахме лице в лице:
-Ще потанцуваме.О, а ти си толкова умела танцьорка , послушен партньор.
-Какво имаш предвид?
-Нима не помниш?Нормално за теб...Да кажем, че сме се срещали и преди, бе малко болезнена среща, казаха ти, че си паднала през прозореца, докато си си строяла гардероба...какви кретени само.
Устата ми увисна, не бе възможно:
-Значи...значи ти си била..а аз, аз мислех, че е било сън.-отдръпнах се няколко крачки от нея и гърба ми опря в стената.-Да не си ме приближила...няма да ти позволя отново.
-Хайде, Арадел, ще е по-лесно и за двете ни ако не упорстваш.После няма да помниш нищо, обещавам.-простъпваше бавно към мен тя.
-Махай се!-изкрещях.
Вече бе на дъх от разстояние от мен:
-Бъди послушно момиче..-бе последното, което каза и ме прегърна.
Усетих как студен бриз преминава през кожата ми и попива във всяка една пора, след което всеки един орган в тялото ми се сви болезнено и започна да изгаря все едно ме жигосваха отвътре.Можех да я усетя как се намества в мен, но се напрягах възможно най-много за да не успее да вземе контрол над тялото ми и да извърши някое безумие.Превих се на две и се свих на топка на земята, причиняваше ми адска болка
"Хайде, малката, предай се!Не си прави на силна"-чувах я в главата си.
-Не!-изписках.
"Ще стане по-зле за теб, не ме карай да ставам лоша."
-Не!Не!Нее!-превивах се като червей на пода.
"Е, не ми оставяш избор..."-въздъхна.
След това усетих как тялото ми се повдига над земята, но колкото и да бях уплашена бях заключила здраво съзнанието си и не и позволявах да проникне в него.Продължавах да се издигам, докато главата ми не опря в тавана, след което стомаха ми се сви на топка , защото бях запратена с главоломна сила към стената.Сблъсъка бе силен и гръбнака ми изпука:
"Предай се!"
-Никога!Не!
Запрати ме в отсрещната стена и при удара носа ми се разкърви:
"Не ме карай да прекалявам, Арадел!"
-Върви по дяволите!-изревах аз.
Започна едно своебразно боричкане по пода, по-скоро аз се гърчех и превивах, забивах нокти в дървения под и от време на време главата ми се килваше на една страна, все едно врата ми бе счупен и с все сила политаше към най-близкия предмет.Нямах представа това мъчение колко време е продължило, на мен ми се струваха години, а душата ми се чувстваше толкова изтормозена, че я чувствах как пулсира в мен болезнено, като одрана грамофонна плоча:
"Не ми оставяш друг избор"-каза тя отново и отново извиси тялото ми във въздуха.
Бях готова да посрещна поредната стена и без това от всичките тези удари тялото ми бе станало безчувствено.Полетях с гръб, но усетих нещо по-странно от твърда повърхност...бяха стъкла и резки.Осъзнах че съм преминала през прозореца и сега летях надолу към земята.
Не, не видях живота си на лента, ако това ще попитате.Просто една бърза сълза се освободи от окото ми, една синекоса усмивка изплува в съзнанието ми, а една целувка тлееше върху устните ми.Това все пак бе моя живот...Следващото, което усетих бе как главата ми се удря в нещо много твърдо, а гърдите ми изпускат може би едно от последните дихания за този живот.Тъмнина.

Нещо толкова неочаквано се случва рядко в истинския живот, но в този измислен свят мистериите и чудатостите са на почит. Те гордо стоят на кристалния си трон и чакат поредната възможност да се намесят в материята, да разбъркат мозъците на смъртните и да ги вкарат в поредната покруса на невъзможното. Заслужават да им отдадем почит, да им се поклоним, дори да не ги приемаме.
Гледката за останалите, представляваше смесица между безумие, страх и невярване. Сякаш обладано от полтъргайст, тялото на Арадел се изкриви в чупки, непоносими за трупа. Самостоятелния сблъсък на тялото й в стените наподобяваше този на пеперуда, която се е заклещила в уличен фенер и се опитва да пробие стъклото му, за да излезе на свобода. Мъжете напълно забравиха за свадата си при тези обстоятелства на паранормалното. А когато момичето буквално изхвърча през прозореца, виковете им я последваха истерични, тънки и сподавени.
Тя полетя надолу и се разби като ваза на земята. Костите й се счупиха на няколко места. Две от ребрата й бяха станали на сол, а няколко прешлени бяха излезнали от мястото си. Ерик първи хукна надолу по коридорите, а после по въжената стълба и стигна до възлюбената си.
-Арадел, Арадел. - крещеше панически той. -Арии.....
Никой не го чуваше. Девойката бе изпаднала в безтегловност, далеч от това измерение. Все още с отворени очи, тя не възприемаше нищо от заобикалящия я свят. Светлината нахлу в мозъка й, като фенер, който безпощадно свети в очите ти, карайки ги да се притворят от силата й. Златни нишки на късове се процеждаха в главата, като я караха леко да наболява. После болката спря, а душата се извиси нависоко, отделяйки се от трупа. Без да иска, беше повлечена с невидимо въже, с корабен възел, от който нямаше измъкване. Изнизваше се бавно, но сигурно от материята. Като шал, който някой фокусник издърпва от вътрешния джоб на мантото си. Колкото и да искаше не можеше да скъса връзката. Честно казано, дори не се стремеше да го направи. Светлината толкова я привличаше, благоуханието на свежа роса толкова я омайваше, че душата й просто се поддаде на влечението, докато не достигна до пухкавите облаци в небето. Бяла птица прелетя над нея и премина през стомаха й, сякаш не представляваше никаква преграда.
След известно време, което не може да се изчисли чрез никакъв континиум, Картие съзря каменни стълби, обрасли с мъх, а в края им един овален портал. Не знаеше какви са, какво трябва да прави, но нещо й подсказваше, че трябва да поеме по тях. Момичето стъпи на първата и почна да се изкачва нагоре, несигурна в себе си и в създалата се ситуация. Точно пред портала седеше едно неземно чисто създание. Лицето и ръста му бяха като на момче, не по-голямо от петнайсет човешки години. Но девойката знаеше, че то отдавна е спряло да брои летата на живота си. От гърба му излизаха крила, опръстени с бели пера, които от време на време капеха като снежинки. В едната си ръка държеше дълга сабя, която отразяваше лъчите на слънцето, а сините му очи бяха спокойни, но някак сериозни.

/Ари пиши ТУК/

-Това е направо абсурдно.
-Значи ли, че не приемаш?
Арадел вече усещаше вкуса на победата, галещ езикът й. Но ако си мислеше, че Ерик ще й позволи да му се перчи и натяква при всеки възможен момент, жестоко се лъжеше. Беше си пълна гавра, но нямаше да си намери място ако тя се надуе като паун и почне да се перчи.
-Хубаво бе, Марко. Приемам. Без това ти ще береш повече срам.
-Нима?
-Да и знаеш ли защо?
-Просветли ме ако обичаш.
-Защото на мен не ми пука.
Мъжът я грабна за ръката и я повлече след себе си, криволичейки по пътя. Беше му доста трудно да ходи на токове, те се извиваха под тежестта му, на няколко пъти дори се спъна, а от походката му се създаваше илюзията че задникът му се клати.
-Как изобщо ходите на тези неща?
-Да не мислиш, че е лесно да си жена.
-Не искам и да разбирам.
-Твърде късно. - разнесе се смехът й из околията.
-Ха-ха, колко си забавна.
Отне им доста време да се приберат. Все пак не е много лесно да вървиш в женски дрехи ако си мъж или в чувал, който се свлича от тялото ти, ако си жена. Пълна карикатура ви казвам. Но уви, след повече от половин час се намериха пред къщата.
-Сега и въжето ли трябва да изкачвам с тези парцали?
-Естествено.
Матюс изпуфтя и хвана въжената стълба. Почна да се катери, а Картие след него, като по този начин имаше доста добра гледка, право в задните части на любимия си.
Ето я и общата зала. Гърдите и на двамата се свиха, но смело навлязоха в нея. А там за техен най-голям късмет бяха всички, без пропуск. А реакцията им. Да кажем, че им изпопадаха очните ябълки когато ги видяха. Останаха безмълвни за няколко мига, след което почти всички изпаднаха в див кикот. Всички без Ейвъл и Лезандър.
-Не знаех, че циркът е дошъл в града. Защо никой не е казал на Джей-Джей. - поде първи шегите, русокосия.
-Съжалявам сладък. Ако знаехме всички щяхме да отидем заедно. - отвърна Силвия и от там почнаха едни многобройни подигравки.
-Чакай, чакай. - скочи пред тях Казаки. - Знам какво става. Това е проститутката Ерика, а това е магарето й, с което е дошла до тук. Извинете ме, красива госпожице, колко взимате за час?
-И ти ходеше с тази жена.... - продума тихо Фрийк на Д'Арвил.
-Сега ми е трудно да си представя защо.... - въздъхна белокосия, гледайки сеира на двамата си бивши приятели.
Поредната шега, поредния бурен смях. Той се сипеше като дъжда преди малко, а двамата ни герои стояха в сърцевината му и не смееха да промълвят.

/Свободно РП/

В интерес на истината ситуацията беше доста комична и аз искрено се забавлявах.Изобщо не ми пукаше как изглеждах, понеже бях достатъчно заета да се забавлявам на това как околните реагират при вида на Ерик.То не бяха подсвирквания, подвиквания и прочее, а аз скромно си стоях отстрани и отстъпих цялата слава на него.А той беше толкова сладък, застанал по средата и в първия момент изглеждаше дори леко стресиран, но след като се окопити и реши да влезе в роля, нещата придобиха друг, по-комичен нюанс.
Започна да прави чупки в кръста, да си върти задника и дори да праща въздушни целувки на някой от мъжете в братството.Седнах на един от столовете и донякъде се радвах на липсата на внимание около мен, от една страна заради нелепия ми вид, а от друга, че Ерик от доста време насам изглеждаше развеселен и онзи хлапашки блясък в очите му се бе завърнал.
Видял, че стоя настрана, Джей Джей дойде и седна до мен:
-Ти май си си ударила прекалено силно главата като падна, а?А този перко там от притеснение около теб също са му изгорели няколко бушона.
-Хахаха, може и така да е Джей, но истината, че това всичко е един загубен бас, така да го кажем.
-Ааа, разбирам.Загубените басове са опасно нещо.Къде намерихте целия този реквизит в гората, нали бяхте само на разходка?
-Да, аз го направих.Ерик ме научи да материализирам предмети.
-Това е доста полезно умение.-тук той направи гримаса, която подсказваше, че му е дошла някаква идея.-Защо не изпробваме до колко си задобряла в новото си умение, какво ще кажеш?
-Какво имаш предвид?
-Искам да кажа, защо и мен не ме преоблечеш като жена и да се позабавляваме?
Вдигнах рамене, понеже идеята не беше лоша:
-Дадено!
След което вдигнах ръка, за миг прерових съзнанието си каква визия повече ще му отива и впуснах въображението си през пръстите ми.На главата му се появи красива червена перука и дрехите му бяха заменени с тесен кожен клин, сини токчета и синьо бюстие.Дори успях да наложа върху него и очна линия.Когато бях готова, той само се поопипа, понеже нямаше къде да се огледа и извади една голяма усмивка:
-Време е за шоу!-каза.
След което стана и с престорена, леко тромава дори кокетна походка се насочи към Ерик:
-Сестрооо, кво прайш ма, парцал?!Дръпни се малко, стига си се чекнала тука, човек ще каже, че си проститутка.
-Ми ти ква си ма?-влезе веднага в образ Ерик.
-Елитна!-преметна коса Джей и намигна на Клайд като му се усмихна палаво.Приближи се до него и го прегърна през рамото:
-Еей, шуши, какво ще кажеш да се усамотим малко в другата стая, а?
Той се отдръпна с погнуса:
-Джей, бих вложил парите си в нещо по-стойностно от това да гледам косматия ти задник.
Блондина направи физиономия изразяваща обида:
-Моляяя?!Знаеш ли колко пари давам за кола маска, а?Можете само да завиждате на задника ми, кучки!
Няколко от присъстващите се засмяха на малкото представление, което се спретна.Джей погледна отново към Ерик, който сега въртеше един кичур от изкуствената си коса:
-Ей, мършо...не са ли ти казали, че не е културно една жена да ходи без чорапи и с толкова къса пола.Или поне да си беше махнала космите.
-Мога да ти кажа, че на клиентите ми много им допада.Дори някой си плащат да ми ги решат.-контрира го чернокосия.
Джей щракна с пръсти и се извърна към мен:
-Моля личната ми стилистка да се погрижи за тази модна издънка и да и сложи едни жартиери.Хайде, Ари...направи нещо по въпроса, това си е направо смеш.
Изхилих се и си проправих път към Ерик за да му материализирам едни жартиери по желание на напудрения лидер.Впуснах отново магията си в действие, но ми беше толкова смешно, че трябваше да си призная, че си бях разконцентрирана.Съзнанието ми беше объркано и в него се въртяха различни картини, което донякъде допринесе за следващия развой на събитията.Вместо копринени дълги чорапи или появата на какъвто и да е друг предмет, аз без да искам и съвсем невинно накарах дрехите на любимия ми да изчезнат.Дали се дължеше на това, че не се бях усъвършенствала достатъчно, не се знаеше, но си бе факт, че сега красавецът стоеше както майка го е родила пред смаяните погледи на всички от къщата:
-Ууупс!-сложих ръка пред устните си за да сдържа смеха си но не успях.

Добре, картината на напълно гол мъж като Ерик, би била привлекателна и изпотяваща за повечето. Всъщност като изключим Арадел и другите две представителки на женския род се загледаха по извивките му, добре оформените коремни мускули, да не говорим за достойнството му, което въпреки смущението стоеше стоически и гордо. Така де, сконфузът няма да го накара да изглежда жалък.
-Виж ти, какво се криело зад тези негови дрехи. Не е зле, никак не е зле. - пошегува се Силвия.
Всъщност чак сега се запита защо ли никога не се е опитвала да има и него, но вече бе твърде късно за това, а и не й се занимаваше точно сега, когато бяха на прага на война. Но не можа да скрие задоволството си. Все пак бе жена и имаше доста добър вкус. А и другата лидерка се съгласи, клатейки енергично глава. До тук добре. Но за мъжете не бе най-голямата радост.
-Не мисля, че искам да гледам повече. - констатира Лезандър и се оттегли от помещението, преминавайки през приятеля си, на когото хвърли един бърз поглед, казващ му "Видя ли до къде стигна? Да се излагаш", а после напусна.
Колкото до чернокосия, той се обърна към възлюбената си, която невинно си го гледаше с пърхащи очи, за да смекчи вината си.
-Това не беше необходимо.
-Е, стига де брат. - засмя се гръмко Джей. -Няма от какво да се срамуваш. Виж какъв хубав пакет си имаш. - понечи да го хване той, но земния маг спря ръката му, преди да е достигнала членът му.
-Пакетът си е мой и не ти позволявам да го пипаш.
Блондинът дръпна рязко дланта си от захвата на Матюс и разтърка китката си, която чернокосия красавец стискаше доста здраво до преди малко.
-Добре де, добре.
Но ето, че дойде и новото предизвикателство. Още преди да са свършили в стаята влезе и Хелга, която единствено пропусна малката тирада на двамата преобразени мъже. Но пък завари единия по голо дупе, а другия с женски дрехи. Грубоватата жена пресклепа няколко пъти с клепачи, дори разтърка очите си, за да се убеди, че не си въобразява.
-Да не съм сбъркала къщата?
-За жалост си на правилното място. - обади се Винс.
И тъй като на Ерик му писна да стои така, а и се чувстваше силно изгаврен, щракна с пръсти и тялото му се покри с черен панталон и бяла, леко смачкана риза, която падаше свободно надолу.
-Извинете ме.
Мъжът се обърна и тръгна към изхода.
-Ерик чакай... - протегна ръка Арадел, но той не я отрази.
Не, че й се сърдеше или нещо такова, по-скоро бе леко обиден.
Играта си бе игра, приятелството също, но всичко си имаше граници и не трябваше да се заобикалят. Така или иначе, цялото това шоу нямаше да загърби проблемите, които се бяха създали в братството и малкият им смях нямаше да продължи дълго. Сега, той просто искаше да остане за малко сам.
-Някой май се нацупи. - обади се Силвия, проследявайки колегата си с поглед.

Останах загледана в стъпките му с леко озадачен поглед.Наистина не го направих нарочно, дори смятах, че и той ще махне с ръка и с весела насмешка ще изръси някаква иронична шега.Но уви, нещата не се развиха по този начин и сега Ерик изглеждаше по-скоро ядосан и засрамен , което ме накара да се почувствам неудобно от постъпката си.Бих направила всичко друго, но не и да го унижа публично, по-скоро аз бих застанала гола пред всички и поела подигравките им отколкото да го оставя той да се поеме всичко това.Стоях все още загледана във вратата и наистина някъде дълбоко в себе си очаквах тя да се отвори и през нея да влезе той с небрежната си хлапашка усмивка, да разроши косите ми и да ме успокои, че не се е случило кой знае какво.
А дали наистина беше така?Досега не ми се бе сърдел толкова сериозно, единствено за онзи път когато се опитах да се удавя, но тогава шамара, който получих си бе напълно основателен.Сега нещата, може би стояха по различен начин, можеше да си е помислил, че аз не правя нищо друго освен да го излагам.Било то с моето поведение или постъпките ми.Тази мисъл накара краката ми да се подкосят, пък и другите не бяха особено доброжелателно настроени към отношенията ни и това също може да му е повлияло и сега да е излязъл за да размисли.
Господи, това звучеше толкова налудничаво, по принцип но в момента объркания ми мозък го намираше за съвсем правдоподобно.В съзнанието ми се разиграха още няколко сюжета за евентуалното му решение да скъса всякаква връзка с мен, когато един глас ме отскубна от транса ми.Глас, дебел и противен като кожата на жаба:
-Какво стана, клечко.Пак се се изложи, а?-Хелга стоеше до мен и дъвчеше по просташки начин дъвката си, като огласяше пространството около мен с мляскането си.-За нищо не ставаш, изобщо как си още тук не мога да разбера.Някаква изцепка, която да се меси в плановете ни...отврат.
-Хелга, млъкни!-предупредих я тихо, понеже хич не бях в настроение за дребнавото и заяждане, което сега ми лазеше по нервите.
-Ти не си никоя, че да раздаваш заповеди.Ти си едно нищо, неспособно да развие едно просто умение дори.Да не говорим , че не се научи и как да се биеш.Ако си мислиш, че сме те взели тук за красота , жестоко се лъжеш.Защо просто не си тръгнеш сама, а продължаваш да ни пречиш.Не осъзна ли, че мястото ти не е тук?
Огледах се за да видя дали останалите членове са още тук, но всеки бе поел дневните си ангажименти.Само Силвия стоеше настрана от нас и наблюдаваше случващото се с ехидна усмивка, тези думи на грамадата явно и доставяха удоволствие.
-Да, Арадел...не би могла да се превърнеш в нищо повече от една малка курва...Прави това, което ти се отдава най-добре и остави големите да си вършат истинската работа.-довърши Хелга.
Тези думи до толкова ме нараниха, че почти замъглиха съзнанието ми, думите им попиваха в кожата ми и караха объркания ми ум да се замисля...Дали наистина имах място тук?Че те нямат никаква поза от мен?Ненужна съм!Една пречка....:
-Майка ти определено се гордее с теб.Успя да станеш пълно нейно копие, честито.
Това преля чашата и в същия момент се извърнах към едрата жена и стоварих юмрука си върху лицето и.Тялото ми бе изпълнено със злоба и безпомощност едновременно и това излизаше от мен под формата на агресия.Стоварвах ударите си по нея един след друг...Не знаех дали реагирам така заради истината, която се криеше под тези думи или за да защитя някакъв остатък от достойнство....

Ударите се редяха един след друг, кои силни и безпощадни, кои не толкова, така само за фасон, но все пак всеки попадаше право в целта - в грубото, неженствено лице на тежкогабаритната дама, ако можем да я наречем така. Всъщност трябва да я поздравим за нивото, което бе достигнала, особено с този външен вид, който нямаше как да привлече окото, но от друга страна, въпреки двете години тук и обучението на Лезандър, не я лишиха от просташките, селски маниери, които можеха да я изведат само до една средна граница на посредствен боец, но не и да се извиси по-нагоре по стълбата на йерархията. Липсваше й класа, интелект и стил за тази цел.
Но така или иначе, не трябва да пренебрегваме физическите й качества, които съвсем скоро се мобилизираха. Тя съумя да се стегне и да избута слаботелесната блондинка от себе си. Арадел падна на пода по дупе, а веднъж повдигнала глава, видя как Хелга се приближава към нея, с цепната долна устна, от която течеше тънка струйка кръв. В същото време, пукаше пръстите на ръцете си, готова да й нанесе доста тежък удар, от който най-вероятно щеше да получи сътресение на мозъка.
-Ах ти малка.....
Жената, която Картие често наричаше Годзила, изпъна юмрук назад, засили се и стремително със заплашителна скорост го устреми към лицето й. Красавицата инстинктивно сви клепачи, подготвяйки се за раната, която щеше да се образува върху тялото й. Но нямаше намерение да бяга. Щеше да я поеме с гордо вдигната глава, ако ще й да се прости с нея. Изведнъж чу как юмрукът на грубиянката се блъска в нещо меко и глухо. Отвори очи и видя пред себе си Силвия, която бе парирала атаката й със собствената си длан. Тя стискаше стабилно и здраво шепата на Хелга, а изражението й бе студено, каменно, като на вледеняваща се, течаща вода. Магьосницата не можеше да повярва на очите си.
-Достатъчно!
Гласът й излезе твърд и непреклонен като бистър, но много неспокоен поток.
-Но тя... - опули се насреща й Хелга, която дори не усети, кога белокосата премина разстоянието, което ги делеше. Бе тиха като вятъра и бърза като звукова вълна.
-Казах достатъчно!
Сините й очи пронизаха тези на подчинената си и я накараха да изтръпне.
-Ще оспорваш заповедта ми ли? - все така равно и студено продължи лидерката, а юмрукът, който държеше, все едно бе едно нищо, почна да замръзва под пръстите й.
-Н...не....
Чак сега Куклата се ухили по добре познатият ни начин и пусна ръката й. Тя я дръпна рязко, като почна да я разтрива, за да възвърне нормалната й температура. Понечи да се обърне, но се спря в крачката си и събра глупавата смелост да проговори.
-Но не разбирам....
-Естествено, че не разбираш. Прекалено си глупава за това. Сега напусни.
Видимо недоволна, но неспособна да възрази, непривлекателната представителка на нежния пол, се извърна и излезе от стаята, мърморейки си нещо под носа. Веднъж останали сами, Силвия се обърна към все още стоящата на земята русокоса и я изгледа с апатия.
-Научи се да бъдеш по-сдържана в реакциите си.
Красавицата се завъртя на пета и тръгна към изхода. На прага се спря и за пореден път се обърна към Арадел.
-От друга страна, не позволявай на никой да те обижда.
Лидерката се ухили ехидно и вдигна пръсти във въздуха, махайки с тях.
-До скоро, курветино.
И се изгуби в коридора, съпътствана от дразнещият си смях, който опъва нервите, майсторски измислен и шлифован през годините.

Вратата се затвори след Силвия, а епитета с който ме бе нарекла все още кънтеше в ушите ми.Стоях на земята и сякаш не исках да помръдна, почувствах неистовото желание да се слея с този пот, да стана част него, да съм малка треска обгърната от топлата дървесина и съществуването ми да се простира до там, че да се моля лъчите на слънцето да огреят отново малкото ми телце.Свих краката си и ги прибрах към тялото си, все още стоях и се надявах, че ако стоя достатъчно дълго така, земята под мен ще се разтвори и ще ме погълне и ще стана част от жизнените и сокове.
Това ли наистина бях аз?Една издънка, чиито ръце не могат да сътворят нищо по-стойностно от един перфектен грим.Заставаш пред огледалото всяка сутрин с четка в ръка и започваш да рисуваш усмивката си, след което добавяш сенките на надеждата красящи очите ти, но единствено до вечерта.Тогава отново заставаш пред същото това огледало, уморен от тежестта на кръста, който носиш.И с най-мекия памук изтриваш тази уморена усмивка и фалша останал по очите ти.И какво остава?Голото ти съществуване размито по огледалото , всичко онова което трябва да проклинаш и обвиняваш стои пред теб и те моли с големите си очи.Моли те да престанеш да бъдеш толкова жалък, да спреш да драскаш и разраняваш кожата му със всички тези изкуствени усмивки, защото вече наистина боли.Ето виж, че дори на места раните са почнали да кървят...
Не можеш да заспиш, безсънието опъва клепачите ти и имаш чувството, че таванът те притиска, нощта разтваря с кльощавите си ръце грозната ти паст и започва да излива вътре боклуците от миналото ти.
Тъпче те с тях, а на теб ти иде да повърнеш, да повръщаш спомени докато се обезводниш и не зачакаш новия ден да забучи трупа ти със системи по чиито тръбички тромаво се плъзгат прозрачни мечти.Та нали това е твоята дрога?Нали затова дириш тишината, дилъра на този тъй сладък опиат...мечти, мечти, мечти, като рояк.
Но тишината така и не идва, единствено бръжденето на битието кара ушите ти да кървят.А в този тъй дразнещ звук, единствено онзи безполезен мускул може да долови всички онези истини, които тишината се опитва да прикрие...проклет да е.Истината, че си просто един клоун, тленен продукт на времето и часовете, че когато отвориш устата си не излиза мелодия, а куп лъжи.Лъжи, лъжи, лъжи, като рояк.Лъжи за щастие, лъжи за да те приемат, лъжи за да не разочароваш, лъжи за да си спокоен.Нали това е твоята маска?
Толкова си прозрачен!Да , ти този в огледалото!Не струваш нищо без своята нарисувана усмивка, а безсънието под очите ти те кара да изглеждаш стар.Младостта ти не се крие в доза фон дьо тен, а в пъпката на все още не цъфналата роза., която ти тъй отчаяно търсиш.Глупец!Слепец на своето време, ти и твоите прозрачни мечти.Вървете по дяволите!
Пропълзях до прозореца и се облегнах на него като се загледах в светлия ден, но точно сега всичките му цветове с които по принцип блести.Отворих уста и започнах да си тананикам, съвсем неусетно въпросната ми песен огласи пространството със своята агония на всички прозрения минали през уморения ми ум.
Утрин –
виж росата в цветята,
а бледнееща роза
бавно гасне в съня...
Както свит цвят
в копнеж да зърне лъч светлина –
тъй очаквам аз деня...

Среднощ –
нито звук сред безкрая,
и безмълвно луната
се усмихва сама...
Под фенера
бездомни листи гонят се с мен,
стене вятърът в тъма.

Спомен
в самота под луната
дните минали сгрява,
бях тогава красива...
Помня щастието, което имах тогаз
този спомен искам жив.

Всяка лампа
тук вещае знак съдбовен сякаш.
Глас се дигва,
лампата примигва,
и утро сменя мрака.

Утрин –
ще очаквам зората,
ще зова светлината
и не ще се предам...
Знам, че спомен
ще дойде нов със новия ден,
и ще стане светло, знам.

Мирис прашен и тръпчив
в зори повей довява...
Фенерът сляп е, в миг нощта изтлява
и следващ ден изгрява.

Докосни ме –
тъй е лесно да тръгнеш,
сам със спомен оставен
за безбрежните дни...
Докосни ме –
и щастие ще те връхлети...

В миг
нов ден е, погледни.

Живот
звучи страхливо
звучи невзрачно
и бяга
с ритъма
на заешка кардиограма
скача ти по нервите
и гони вятъра.

Пука ли ми за живота
щом го е страх да излезе
мерзавеца
а само гради невидими капсули
на времена и подобни тъпащини
само плете паяжини
бавно и паячно
в терариума на времето.

А жестоко в живота е
че е кротък и плосък
и няма място за обич
тя умира с кислородна маска
на лекарската маса
в болница съвремие
а покрай нея хората
издигат стени
заковават врати
със табели
„ОПАСНА ЗАРАЗА”.

Затова пък
й правят всяка вечер погребение
под плюнки
и пипане
и гадно потъркване
на дискотечните празни лампи
от които отдавна избягаха
и последните духове.

Животът е дума
по-лоша от скука
животът е страх
превърнал се в кука
която те дърпа
далеч от морето.

Красива е само смъртта
защото има сиамски близнак
нарича се смелост
и крие под ноктите хубост
някаква странна, особена
неманекенска
а като на малко момиче от остров
което къса листче от тефтера ти
прави го на хартиена птица
и го мята небрежно
към оцъклените очи на модерното.

Не, това не беше поредната песен, нито мелодия, чийто струни лаконично се носеха из въздуха, за да пробият черепната обвивка и да се загнездят в нея за личното ти успокояване. Това бяха мисли, поднесени под стихотворна форма, за да усетиш не само силата им, но и римата, която те кара да премислиш целият си живот до сега. Мрачни мисли, доста скептични, иронични и с доза неприязън. Мисли, които може би не са подходящи за един маг, но все пак дойдоха в умът й като неканен гост, който й разкрива смисъла на съществуването. Един обхващащ дълъг куплет, който съчетава всичко неясно само с няколко думи. Дали трябва да намериш нещо стойностно или наистина да повярваш, че белият цвят на болничните легла е последна спирка за всеки и всичко. Ако питате най-добрата й приятелка, тя би ви казала, че вярва във второто. Но Арадел не бе такава. Не искаше да е поредната помпозна натруфена госпожица с пудра в ръка, с която всекидневно да закрива белезите си, но и не искаше да приеме, че земята е сива. Не можеше да бъде такава. Защо тогава бяха създадени толкова много цветове, освен бялото и черното? Може представата й за богинята да се е изменила, но тя бе направила нещо с този свят, бе го дарила с разнообразие и едни обидни думи, изречени от поредния простак, не можеха да преборят този явен факт, че стига да искаш, можеш да намериш по нещо хубаво във всичко, колкото и скрито да изглежда то на пръв поглед. Щом можа да съзре искреността и човечността в една мъртвородна, нима не може да намери същото и в себе си? Имаше запас от него в изобилие. Но съмнението често се прокрадваше в душата й и водеше вътрешна битка, която повечето пъти печелеше. Защо все още й го позволяваше? Толкова слаба ли бе психически, че при всеки проблем накланяше глава и приемаше ролята на отритната и ненужна? Няма ли най-накрая да разбере, че съдбата има своите планове и щом я е отвела до някъде, то значи така е било писано, имало е причина за решението й.
Стоейки сама свита на топка, нищо нямаше да се промени. Може би трябваше да се вслуша в думите на Силвия, която въпреки всичко, въпреки обидите, скандалите и схватките, спря със собствената си ръка поредния удар, който орисията щеше да й нанесе. Защо ли го направи? Замисли ли се за това? Имаше ли задни приумици или се повлия от чувството си за закрилничество? Лидерката бе напълно права. Трябваше да е по-сдържана, когато някой се изправи срещу нея и в същото време да отстоява правата си на човек и личност. Не, Арадел Картие не трябваше да стои свита на пода, а да се изправи и да посрещне последствията с гордо вдигнат глава и изпънат гръб, така както майка й правеше. Тази ужасна жена имаше набор от няколко достойни за уважение качества. Най-силното от тях бе, че винаги умееше да изглежда като победител. Може би дъщеря й трябваше да се поучи от нея.
Блондинката усети нещо топло и влажно върху дланта си и когато се обърна видя, че големия Шейн бута ръката й с мекият си нос, като че да провери дали е добре.
-Ей, момче....
Тигърът се намести до нея и й позволи да се сгуши в гладката му козина, като за подкрепа. Слънцето лека по лека почваше да изостава своя път на дневно обикаляне и около него се чертаеха виолетовите отенъци на залезът.

Но е много лесно да опреш глава, натежала от неволи, а една балада да съпровожда настроението ти. Да се отдадеш на болката ти, като я капсулираш, а ролята на страдалец да е главното ти амплоа.За Бога Арадел Картие, стегни се!Вдигни брадичка и покажи на света среден пръст, защото ти си това, което си и нито една сълза или инат няма да промени това нещо.Не съм добър боец, понякога съм дразнеща и несръчна. но за сметка на това сърцето ми е голямо и в него може да се побере цялата ми цветна обич.Да, аз мога да обичам, зная как да бъда сестра, приятелка и любовница, а един чест ще имам и честа да бъда и майка.
Аз съм продукт на своя талант и амбиции, сините ми очи не са Вселената, но в тях се отразява твоя свят.И ако ти харесва това, което виждаш, запази го в шепите си, дари му дъха си, след което го пусни да отлети на воля като пеперуда...защото не можеш да спреш онова, което има нужда да лети...моят дух.А ако си дошъл да ме слагаш в рамки и знаменатели, по-добре си върви..дори да се казваш Ерик Матюс, защото никой няма правото да ме осъжда заради това, което съм.
Погалих Шейн по меката глава и го дарих с нежна целувка:
-Казвала съм ти, че ти любовта на моя живот, нали?Мъжът, който никога не ме предавал?
Той измърка доволно в отговор:
-Добре тогава, твоята преданост ще бъде възнаградена.Ще си спретнем една вкусна вечеря без никой да ни пречи, защото драги ми Шейн, ние с теб сме специални.
Изправих се като вирнах достойно глава, разкарах чувала ,с който все още бях облечена и го замених с дълга до глезените зелена рокля, която падаше свободно и се вързваше през врата:
-Усещам, че и на теб ти се яде торта, права ли съм?
Звярът се облиза и замаха весело с дългата си опашка.Двамата се насочихме към кухнята, щях да приготвя две торти, една за мен и една за него, имах нуждата да си угодя.Разбира се, тази за Шейн нямаше да е сладка, а направена от месо и зеленчуци, като мръвката щеше да преобладава.А моята щеше да е изкусителна шоколадова бомба с ягоди.
Явно никой не се бе заел днес да готви, затова кухнята бе в изряден и подреден вид.Започнах да се ровя из шкафовете и да изкарвам продуктите за тортата на тигъра.Месото щеше да е свинско и сурово, зеленчуците щях да сваря.Накладох печката и когато котлона бе готов, сложих голямата тенджера с картофите , морковите и граха да се задушават.
Докато станат готови имах достатъчно време да се заема с моята торта.В един от плотовете имаше приготвени блатове.Започнах да заливам внимателно всеки един с компот от кайсии, за да не стоят сухи а и да имат малко сюропиран вкус, след което нанасях дебел слой течен шоколад, ред ягоди и сметана и затисках със следващия блат.Когато бях приключила с реденето на моят десерт-вечеря я намазах цялата с шоколад, след което поръсих обилно с кокосови стърготини
Заех се с менюто на Шейн, то също не бе особено трудно, само където остана да направя дебели катми, които щяха да ми служат за блатове.Когато бяха готови, бе изминал още половин час.За да споя сместа добавих пастет, който да не позволява плънката на солената ми торта да се разпада.
Когато приготовленията приключиха ги занесох в общата зала и ги поставих на масата, огледах се малкия Шейн , все пак не исках да го деля по този начин, но ой вече бе напълнил стабилно коремчето си и спеше непробудно до камината:
-Е, явно вечерята ще е за двама.Колко романтично, а?-усмихнах се аз.
Дръпнах един от столовете и подканих голямата котка да се качи на него и да седне, той послушно изпълни заповедта ми.Аз на свой ред си налях чаша бяло вино, а в друга по голяма кристална чаша, почти колкото бокал му налях вода.Все пак тази вечер щяхме да сме специални, нали така?Щракнах с пръсти и в залата се разнесе весела спокойна музика, която галеше сетивата ми (разбирайте ирландска).Започнах да се храня бавно и с удоволствие:
-Да ти е сладко, любов моя.-ударих чашата си в тази на Шейн и отпих солидна глъдка вино.

Вино и шоколад, какво уникално съчетание на вкусове. Тръпчивото усещане по небцето от алкохол, със сладкото, галещо страничните рецептори. Вливаха се едно в друго, в пълен синхрон, засищащи както стомаха, така и съзнанието. Малко по малко Арадел почна да забравя за злочестия инцидент от по-рано и да се отдава на душевен делириум в компанията на любимото си същество, което никога не я е съдило или упреквало. Може би защото не можеше да говори, а може би защото просто й бе свикнало. От колко време бяха заедно? Изглеждаше като цяла вечност. Всъщност младата жена не можеше да си представи живота си без Шейн, той винаги щеше да е нейният незаменим спътник. Дори да го изгуби, той винаги ще намери пътя на обратно.
Затова сега, вечерята изглеждаше просто перфектна. Слабата музика, претъпената светлина, спокойствието от липсата на други обитатели, всичко нашепваше една красива вечер и само остатъците от дизкомфорт за Ерик, все още леко блещукаха в душата й.
Тигърът вече отдавна бе излапал местната си вкусотия, а половината шоколадова торта на Арадел липсваше. Дойде й в повече, затова реши да си почине и да се отдаде на един малък порок - пушенето, което днес пренебрегна. Излегнала се на дивана, всмукваше никотина от цигареното изделие, като го заместваше с надигането на чашата и кротко наблюдаваше плавното повдигане на гърдите на малката животинка, която спеше до камината. Но магьосницата не остана сама още дълго време. В стаята нахлу тихо и необезпокоявано закачулен силует, същият онзи на Ейвъл, от който тя доста старателно странеше, защото в този мъж имаше нещо гнило и предпочиташе да го избягва колкото се може повече. Той криеше много под тази качулка и до сега нито веднъж не сбърка, нито веднъж не се разкри, което го правеше една идея по-страшен и опасен от останалите. Предпочиташе да разбере що за чудовище е някой, но поне да знае с какво си има работа, отколкото да се налага да налучква, какво се крие под нечии лик. И все пак, неспокойствието се зароди в нея и тя се изправи до седнало положение, да не би случайно да й направи забележка. Вместо това обаче, лидерът просто я подмина, без дори да я погледне. Стигна до масата и се загледа в бутилката с алкохол.
-Вино! Би ли го споделила с един уморен човек?
-Д...да. - сухо и нетърпеливо отвърна блондинката.
Мъжът взе една чаша от секцията и я напълни до половина. После пак се обърна и тръгна към изхода. Малко преди да премине прагът се спря и се обърна към нея.
-Не трябва да му се сърдиш, знаеш ли?
-На кого?
-На Ерик, въпреки, че го направи за смях, той все още те защитава. Горкия глупак, хлътнал е до уши. Просто реших, че трябва да го знаеш.
Без да й дава повече обяснения, кръвожадния човек напусна помещението оставяйки я сама с мислите й. Нямаше намерение да й цитира разговорът си с Матюс. Това й бе достатъчно. Как ще реагира и какво ще си мисли си бе негова работа. Само не искаше отношенията им да се отразят на работата, която ги чакаше съвсем скоро. Не искаше да вижда вкаменителя слаб и разконцентриран, защото само щеше да му попречи.

Въпреки нежеланото му присъствие, думите на Ейвъл ме накара да се усмихна едва забележимо, след като той излезе.Мисълта, че Ерик няма да се откаже от мен, дори когато допускам подобни невинни грешки, като тази от днес, топлеше душата ми, като малка свещица, запалена в храма на тялото ми и стоически не угасваше дори през най,черните ми моменти.Но къде ли беше сега?Погледнах през прозореца, а вън нощта малко по малко бе започнала да покрива с пурпурното си наметало забързания свят.Но не исках да ставам и да го търся, щом не се бе върнал, значи все още имаше нужда да остане насаме със себе си и аз нямаше да му преча.
Не му се сърдех, ни най-малко...по скоро се притеснявах относно неговата реакция за случилото се , както бях споделила малко по-горе.
Отново бях останала сама, което напълно ме устройваше, но за жалост набора ми от занимания се бе леко изчерпал.Дори осветлението в залата бе изчезнало и сега единствената светлина идваше от няколко запалени кандила в различни краища на стаята.Станах и си налях нова доза вино, действаше като упойка за душата ми и леко дори бях започнала да се замайвам.Шейн се настани до мен на дивана и застана мирно, като извърна въпросително глава все едно питаше "ами сега какво правим". Погледнах към гривната, с роза върху нея, която красеше ръката ми:
-Наздраве, До.-и погълнах съдържанието на екс, като го замених с ново.-Имам идея.-обърнах се този път към тигъра.
Ще си направим място, нещо като наша лична крепост, като онези, които децата строят под масивните маси в кухнята с чаршафи и възглавници.
Материализирах един куп меки възглавници и два снопа цветни платове, разпънах ги пред камината, като наподобяваха шатра или палатка, а възглавниците играеха ролята на мек под.Осветих импровизираната крепост с цветни лампички, които също бяха плод на въображението ми.В палатката ни имаше място да се поберем аз, Шейн и още един човек...просторничко с една дума.
Влязохме вътре а аз се излегнах на мекото цветно легло, като голямата котка ми служеше за възглавница:
-Сега, мили ми Шейн ще си разправяме истории.Имало едно време....

В една стара гора, под столетните дъбове, се гушеше някога бедна сламена колиба. Живееха в тази колиба белобрад старец и синеоко момиче. Старецът свиреше на тамбура. Тамбурата звънеше като песен на пчела. Всяко утро, когато големият орел, щом беше свил гнездо в клоните на дъба пред колибата, плеснеше криле, слепият старец грабваше тамбурата и излизаше навън. Сядаше на поляната, обръщаше гръб срещу изгряващото слънце и пръстите му леко докосваха струните. Тогава от всичките краища на гората прииждаха зверовете и слушаха зяпнали. От небето слизаха птици с шарени криле, отрупваха клоните на околните дървета, доземаха песента с проточени шии и не смееха да шавнат.
Слепият свиреше от сърце. Очите на зверовете овлажняваха, а жестоките им души омекваха. Синеокото момиче слагаше глава на дядовото си коляно и пригласяше на тамбурата. В старата гора живееше една черна гарга с оскубани криле. Тя не разбираше нищо от песни, никога не идваше да слуша тамбурата, а летеше ниско над земята и от сутрин до вечер кълвеше буболечки.
Когато слънцето се издигаше на две копрали и ръката на слепия отмалееше, струните на тамбурата издъхваха. Тогава птиците отлитаха, а зверовете тръгваха по лов. Надвечер благодарните горски гадини донасяха изобилна храна на слепия свирач и на внучката му. Рунтавите мечки носеха мед от хралупите, таралежите — ябълки, набучени на бодлите им, зайците мъкнеха зеле и моркови от градините, катеричките — орехи.
Тъй живееха старецът и внучката му в столетната тиха гора, между зверовете и птиците.
Веднъж старецът печеше гърба си на слънчевата топлина, която уморено трептеше. Синеокото момиче запъхтяно дотича до гората и се провикна:
— Дядо дядо, погледни каква пеперудка съм хванала: с червени крилца! — Не виждам, чедо.
— Защо бе, дядо?
— Ами ти забрави ли, че нямам очи?
— Къде ти са очите, дядо, не може без очи!
— Очите ми, пиле, извади царят на ромеите Василий Българоубиецът.
— Кога?
— Когато ни заобиколи на Беласица планина. Аз бях войник на цар Самуил. Ех, каква страшна година!
— Ами няма ли цяр, деденце, за очи?
— Има, има цяр. Виделото кладенче.
— Къде е то?
— Там е работата, че и аз не го зная. Знаят го само мравките. Когато им се излюпят от яйцата мравчетата, и те не виждат. Слепи са. Тогава старите мравки потеглят през гората към Виделото кладенче да им умият очите, че да прогледат. Чудно нещо е туй кладенече, но аз не зная пътеката, която води към него. Я виж какво пълзи на ухото ми!
Момичето се наведе и хвана една ситна мравка.
— Мравка бе, дядо.
— Мравка ли? Истина ли? Аз откога пипам по тревата да уловя една. Пази ми я. Тя ще отвъди едно мравче и като тръгне да му мие очите, ти ще ми кажеш и ние с тебе ще се упътиме подире й. Сложи я на бялата плоча да се постопли, че сетне ще я прибера вътре.
В туй време оскубаната гарга кацна на един близък клон и жадно впи очи към мравката, която кротко пъплеше по бялата плоча.
— Иди, чедо, в колибата, донеси ми кратунката да си наквася устните, че много ме напече слънцето.
Момичето се затече. Додето се върне, гаргата се спусна от клона на плочата, клъвна мравката, озърна се и отлетя. Като подаде кратунката, синеокото момиче се загледа към плочата и трепна: мравката я няма. Без да продума, то се наведе, тършува дълго по тревата и най-сетне обърна плочата. Никъде я нямаше. С пълно от жалба сърце то се защура да я търси по поляната, но не я намери. А когато притъмня и старецът се прибра в колибата, синеокото дете тръгна под тъмните дъбове в гората и зе да вика:
— Мравке, обади ми се, мравчице! Къде си?
Беше страшно в гората. Бухал бухаше някъде, светулка мъждукаше под листата, а мравката не се обаждаше. Тогава от очите на момичето се търкулнаха две сълзи, потекоха по бузите му и паднаха на земята. Цяла нощ ходи девойчето из гората, цяла нощ капаха сълзи от очите му и на сутринта, когато слънцето оживя, минаха овчари и набраха невиждано дотогава цвете — момини сълзи.

-Хареса ли ти приказката?

-Хареса ли ти приказката?
-Да!
Арадел се сепна от този глас. От кога Шейн можеше да говори? Направо се шашна. Нищо, че всичко се дължеше на замайването й, бе сигурна, че той й отговори и затова се втренчи в него, наблюдавайки дали устните му се движат. Но те не помръдваха нито с милиметър. Животното дори накланяше глава на едната или другата страна, чудейки се защо стопанката му се е втренчила толкова настървено в него.
-Шейн...Шейн....кажи нещо момче.
-Не мисля, че животните могат да говорят.
Пак този глас. Чак сега, импровизираната, платнена врата се открехна и през нея се показа главата на Ерик.
-Ааа... - извика леко стреснато девойката от изненада.
Сърцето й бясно заби, а въздухът не й достигаше.
-Ти ли...ти ли...
-А ти кой си мислиш, че беше? Шейн?
-Аз....
-Хахаха, глупаче.
Мъжът се намърда вътре и седна срещу нея, като погали тигърът по главата.
-Вярно, че е умен, но чак толкова.
-От колко време седеше там?
-Достатъчно, че да чуя приказката. Направо не знам как ги измисляш такива понякога.
-Хе-хе...не съм я измислила аз. Баба ми я разказваше като бях малка.
-Добра баба си имаш.
-Дам....Ерик, ти нали не ми се...
-Не! - прекъсна я преди да е довършила въпросът си.
Знаеше какво ще го попита - "Нали не ми се сърдиш?".
И за да й докаже, че казва истината я придърпа към себе си и я прегърна, като гърбът й се облегна на неговият торс, а краката му обхващаха нейните.
-Но за в бъдеще поне ме предупреждавай, че да съм подготвен психически.
-Не исках да те засрамя.
-Знам, точно затова и не съм ти обиден.
-Тогава къде беше?
-В един храм.
-Храм?
-Храм! Между другото вкусна торта, позволих си да я опитам. Малко е тежка, но все пак вкусна. На сутринта да не мрънкаш, че си качила някое килце?
Красавецът се засмя тихо като я стисна още по-силно. Чувстваше се добре в тази малка крепост, макар че хич не бе стабилна и нямаше да ги защити от атаки, метафорично казано.